(Коста Борисов ме хвърли във възхищение, когато видях какво умее, въпреки оскъдното си зрение — (Неговото е оскъдно, а аз не видях, а чух… Ама нали така се казва… :-)(Излезе цял виц :-)))

10.08.2006 — Корекция
29.06.2008 — Оправяне на кавички (Мандор)
18.09.2005 — Добавяне

ГЛАВА ЕДИНАДЕСЕТА
МАСКИТЕ В ПОДЗЕМИЕТО

Фай Родис не можа да се види с властелина преди неочакваното си преселване в Хранилището на историята. Той избягна прощалната аудиенция. Високият слаб „змиеносец“, който служеше за посредник между председателя на Съвета на Четиримата и Родис, й съобщи, че Великият е извънредно зает с държавни работи. Съвпадението на заетостта с приключенията от предната седмица щеше да развесели Родис, ако не беше тревогата й за нейните приятели, които бяха в града. Преди да напусне двореца на Цоам, тя все пак успя да монтира микропредавател на координатите.

Новото жилище на Фай Родис въпреки мрачността на архитектурата и запустялостта си й се стори по-уютно от двореца в Градините на Цоам. То не оправдаваше гръмкото си наименование Хранилище на историята, понеже беше най-обикновен стар храм, построен някога в чест на Всемогъщото време. Не на божеството, а по-скоро на символа, на който в древността се кланяли нерелигиозните тормансиани. Храмът на времето бе образуван от шест дълги сгради от големи сини тухли. Те бяха наредени успоредно и излизаха в една открита галерия, която минаваше на два метра от земята и бе обградена с ниска балюстрада от преплетени змии. Фронтоните на всяка от шестте сгради крепяха вити колони от груб чугун. Запустялата градина с ниски бодливи дървета и храсти беше избуяла между храма и високата червена стена, по гребена на която от време на време минаваха „лилави“ стражи с фунии на гърдите. Напечената през деня пръст нощем излъчваше миришеща на прах топлина.

Вътре в сградите нямаше нищо друго освен бали с книги.

В центъра на всяка зала бяха изправени високи плочи от сив и червен зърнест камък, изпъстрен със сложните плетеници на старинни надписи. Пред плочите бяха сложени каменни табли за дарения.

Страничните кораби на горните етажи бяха наблъскани с библиотечни шкафове и с рафтове, претъпкани с книги. Между тях до стените бяха отрупани купища полуизгнили ръкописи, вестници, репродукции или щампи. Родис вече достатъчно добре познаваше тази картина: на планетата Ян-Ях липсваха специално построени хранилища, там се задоволяваха с горе-долу приспособени пустеещи старинни сгради. Тук нямаше и истински музеи с широко разгърната експозиция, със специално създадени оптически диорами, изкуствено осветление и защита от праха и температурните промени.

На горните етажи бяха се запазили многобройни стаи и стаички с неизвестно предназначение, тесни коридори, паянтови балкони и галерии.

Когато „змиеносецът“ поведе Родис да си избира жилище, Таел, който постоянно съпровождаше „владетелката“ на земляните, успя да й прошепне да настои за петата, броена откъм портата сграда. „Змиеносецът“ очакваше, че Родис ще поиска да се настани по-близо до портата, и затова се зарадва, но от страхлива предпазливост попита защо й е харесал именно петият храм.

— Зданието се е запазило най-добре — отговори, без да се замисля, Родис — и освен това на стълбищната площадка там има великолепна змия.

— Наистина, наистина! — съгласи се „змиеносецът“. Фай Родис не си кривеше душата. Скулптурата на змията в петия храм наистина се различаваше от двата вида статуи. приети по цялата планета. Обикновено змията биваше изобразявана надигаща се от широките си пръстени в заплашителната поза на земната кобра. Или изправена на крайчеца на опашката си, развита нагоре като пружина, с устремена към небето зинала уста. И двата вида змии изразяваха злоба и бойна готовност.

В петия храм незнаен скулптор беше изобразил огромната чугунена змия в поза на отчаяние; несиметрични, сякаш начупени от гърчове извивки на пръстените, мъчително отметната назад горна част на туловището, тясна уста, разтворена в ням вик. Змията също като хората чувствуваше пленничеството си и се мъчеше да се изскубне от него. Скулпторът безспорно беше доловил и загатнал концепцията за инферното.

Родис щеше да живее в две набързо почистени, вмирисани на прах и стара хартия малки стаички в мецанина на петата сграда. Внесоха предварително приготвените мебели. Родис искаше да си избере две сравнително уютни квадратни стаи, свързани с балкон, който гледаше към обърнатата към планините страна на Храма. Таел още веднъж издебна подходящ момент и я посъветва да се настани в две асиметрични по очертанията си килийки, намиращи се близо до късата страна на стръмния покрив. „Змиеносецът“ заповяда на „лилавите“ да наредят мебелите (а целият багаж на Родис се състоеше, както знаем, от един СДФ и чанта с резервни батерии), сбогува се и каза, че от време на време щял да навестява владетелката на земляните, за да провери удобствата на нейното жилище и на обслужването.

— Великият и мъдрият — „змиеносецът“ се прегърна по навик — ми нареди да ви съобщя, че поради огромната опасност вие не бива да напущате Хранилището на историята. Тук има стража, която е способна да отблъсне всяко нападение. По улиците на града винаги съществува опасност, а властелинът — нов поклон — е убеден, че вие ще се откажете от лична охрана.

— Ще се откажа!

— Великият Чойо Чагас е предвидил всичко! А сега аз си отивам. Ще остане да ви помага, както и преди, инженер Хонтеело Толо Фраел.

„Змиеносецът“ кимна небрежно на инженера и си излезе.

Дъсченият под на коридора и стълбата изскърцаха под тежките му стъпки. В стария храм стана тихо. Стоящият мълчаливо, с унесен вид Таел се оживи. Той даде на Родис знак да мълчи, бързо измъкна плоча за писане, надраска няколко знака и я подаде на Родис. Тя прочете: „Може ли СДФ да служи като детектор на електронни устройства и химически отрови?“ — кимна утвърдително и задействува деветоножката. СДФ издаде напред мигащо зеленикаво фенерче, чийто лъч обиколи стаите, но не промени цвета си. За сметка на това черното топче с градуиран лимб веднага размърда мустачките си и засече две посоки в първата стая и четири във втората. Ръководейки се от показанията на прибора, Таел откри в мебелите, в гардероба и в нишата на прозореца шест кутийки от тъмно дърво. Родис послуша инженера и прониза всяка с разрушителен ултразвук. Операцията им отне само няколко минути. Таел въздъхна с облекчение и помоли Родис да включи защитното поле.

— Сега можем да разговаряме свободно — каза той и се настани на канапето.

— Защо бяха тези предпазни мерки? — усмихна се Родис. — Нека слушат и записват.

— В никакъв случай! — възкликна тържествуващо инженерът. — Сега ще разберете всичко! Избирайки уединено място, Чагас направи първата си голяма грешка. В много старите храмове има лабиринти от тайни помещения, забравени с течение на времето и неизвестни на владетелите, защото далновидни изследователи, археолози и архитекти са можали да запазят тайната за нас, „джи“. В две подобни сгради — Огледалната кула в опашното полукълбо и в Купола на белите пчелни пити, в столицата сега се размножават приборите за ДПО и ИКП… А този Храм на времето беше изследван неотдавна. Един мой приятел, архитект по възстановяването на старите сгради, можа, и то случайно, да намери някогашните му планове. Тук вие сте абсолютно свободна. Всеки момент под носа на „лилавите“ можете да напуснете Хранилището на историята или да се срещнете тук с когото си поискате.

— Второто е много по-важно — зарадвано каза Родис. — това е гаранция за сигурността на идващите при мен хора. Сега не ми е необходимо да излизам в града. Следят ме и това непременно ще навлече беда на някого. А иначе аз мога да мина през постовете на „лилавите“ винаги, когато поискам.

— Нима? — възкликна Таел учудено и благоговейно. — Как е възможно това?

— Ще видите — обеща му Родис, — но има ли начин да разгледаме плановете?

— Утре ще ви доведа архитекта, а сега ще ви покажа подземния тунел. Пък и трябва да си тръгвам, за да не събудя подозрения с прекалено дългия си престой при вас без свидетели… И така. вижте. — Инженерът влезе в задната стая, която беше избрана за спалня, коленичи до дебелата стена, хвана крака на Родис и сложи върха на обувката й срещу една незабележима вдлъбнатинка до пода. С лек удар по петата той накара Родис да натисне скрития механизъм. Мощни пружини изтеглиха настрана една тясна и дебела плоча. От вертикалния отвор лъхна на застоял въздух на подземие. Инженерът влезе в черния мрак и даде знак на Родис да го последва. Там той запали едно фенерче и й показа ръждясалия лост, с който процепът се затваряше.

— Оттук може само да се влезе, а връщането става по друг път. По онова време автоматиката не е съществувала, пък и тя не би могла да оцелее в продължение на много векове — каза Таел.

Те слязоха по тясната каменна стълба в дебелата стена, завиха два пъти и започнаха да се изкачват. На последното стъпало от стената стърчеше сърповидна дръжка. Родис я натисна и неволно зажумя от светлината, защото беше се озовала в спалнята си, само че откъм срещуположната страна.

Таел подскочи, хвана се за края на корниза над прозореца и затвори стената, като се отпусна плавно на него.

— Ако някой случайно натисне ръчката, стената, все едно, ще си остане затворена. — Тормансианинът сияеше като момченце, което е открило съкровища.

— Утре ще ви чакаме зад тази стена по същото време. Ако възникне някоя пречка, дайте ни сигнал с инфразвука на СДФ. Храна ще ви докарват от Двореца на Цоам. Не яжте нищо, ние ще ви храним. Тъй като познавам непретенциозния ви вкус, не се съмнявам, че нашата храна ще ви се стори годна за ядене. Но днес ще трябва да попостите.

Фай Родис само се усмихна.

— А сега аз трябва да се сбогувам с вас — каза Таел, хвана ръката на Родис и понечи да я доближи до устните си. След „дарбата на смъртта“ тя разреши тази нежност на инженера и от време на време сама го целуваше по челото. Но днес тя издърпа полека ръката си и каза:

— Аз ще дойда с вас.

— Как? Защо? Ами „лилавите“?

Фай Родис се усмихна. Тя слезе до статуята на змията и тръгна по откритата галерия под нощното небе, обсипано с редки звезди.

„Лилавите“, които се въртяха пред входа на петия храм, поздравиха надменно познатия им Таел и не забелязаха Родис. Край главната порта бяха се събрали неколцина „лилави“ начело с командира си. Спазвайки формалностите, той поиска картата на Таел, без да забележи вървящата до него земна жена.

Най-сетне Родис и Таел излязоха на площада при паметника на Всемогъщото време. Родис беше го зърнала през прозореца на колата и сега реши да го разгледа. Четири високи фенера хвърляха мъртвешка живачна светлина върху паметника.

— А как ще се приберете? — разтревожи се Таел.

— Както излязох.

— Масова хипноза! — досети се инженерът. — У нас я прилагат при общественото покаяние. Биолозите са разработили специален апарат във вид на змия. Съчетание на музика, ритмично движение и светлинна хипноза.

— У нас има много хора с вродени способности в тази насока. Засилвайки ги с помощта на специална тренировка, хората стават лекари, но аз не станах. И ето че сега безполезната за един историк дарба неочаквано ми върши работа…

В далечината се дочуха нечии крачки. Инженерът изчезна зад постамента, а Родис се залови да обикаля бавно около древния паметник, опитвайки се да разбере чувствата на народа на Ян-Ях, живял преди хиляда години. Четири слети ведно мъжки фигури с гигантски размери. „На Всемогъщото време“ — прочете Родис огромните златни знаци върху кръглия пиедестал. С лице към откритото пространство, където се срещаха изкачващите се откъм града тесни улици, стоеше разкрачен каменен гигант с безстрастно, нищо неизразяващо лице. С две ръце той държеше широк щит с надпис, иззад чийто горен край се подаваше змия от тормансианска порода със сплескана отстрани глава. В зиналата й уста стърчаха огромни отровни зъби. „Който посегне на гроба на Времето, ще бъде ухапан от събудената змия“ — гласеше надписът върху щита. Отдясно, прикривайки с усмивка злото спотаено знание. Времето във втория си облик пущаше да минат под протегнатата му ръка върволицата безлични хора, които излизаха изпод пиедестала. От другата страна същият гигант, жестоко разтеглил широката си уста и издул ноздрите на сплескания си нос, стоварваше върху заобиколилите сектора на пиедестала една дебела тояга, на която бяха набучени гвоздеи. Хората се превиваха, затуляха лица и глави, падаха на колене, гърчеха се и отваряха чернеещи уста в застинали страдалчески викове. Там, където оръжието не можеше да достигне, шествието хлътваше в една пропаст, закрита с едва забележима решетка.

Обърнатата към храма четвърта страна на паметника беше заобиколена със стъклена пътечка с цвета на камъка на паметника. Тук четвъртото лице на исполина се озаряваше от тъжна усмивка, която излъчваше утеха и странно тържество. С нежна предпазливост той се навеждаше над тълпата устремени към него млади мъже и жени със силни и красиви тела. Те искаха да достигнат гиганта, а той сякаш милваше с длан нивата от вдигнати ръце и изливаше широка чаша върху лицата, обърнати към него с надежда и радост.

Притихнала и съсредоточена, Фай Родис се прибра в своята изолирана от цял свят резиденция, свърза се по СДФ с Евиза и й описа разположението на новото си жилище. Евиза осигури връзка на Вир Норин и Родис се успокои, че нейното изгнание не се е отразило върху другарите й. Очевидно недоволството на Чойо Чагас беше насочено единствено срещу нея.

Сега за Родис нямаше по-скъпи хора от Чеди, Евиза и Вир Норин, които бяха се залутали из огромната столица. Родис се страхуваше най-много за Чеди. Тъй като се намираше сред най-необразованата и най-недисциплинирана част от населението, Чеди не можеше да прецени всички подбуди на постъпките им. Но Евиза беше я уверила, че с Чеди всичко е наред и че тя е натрупала голям брой интересни наблюдения. И Родис спокойно заспа на новото място, без да обръща внимание на постоянното пукане на дървените греди и дъските на пода. В непрогледния мрак също като древно кандило гореше малката светлинка на СДФ; ако се появеше неканен гост или се променеше химическият състав на въздуха, той веднага щеше да вдигне тревога…

В уреченото време Родис се облече по тормансиански — с широк панталон, блуза от гладък черен плат и твърди обувки. Вместо фенер Родис си сложи диадемата, която автоматически светваше на тъмно, и натисна с крак вдлъбнатината в стената. Преди да стъпи в образувалия се отвор, тя нагласи СДФ в първата стая за автоматично включване на полето. След като се предпази от неканени гости, Родис намести зад себе си стенната плоча.

В края на първата стълба я чакаха Таел и архитектът. Познанството започна както обикновено с продължителен поглед и отсечени, сякаш случайно казани думи. В това нямаше нищо чудно — на стеснителния дребничък архитект, който беше свикнал с пренебрежението на сановниците и с грубостта на външния свят, слизащата по стълбата Родис с блестящата си диадема му заприлича на богиня. Таел само се усмихна, като си спомни колко потресен беше самият той след първата си среща с Родис. Една зигзагообразна стълба ги заведе в галерията, която опасваше с пръстен от аркади централната зала с нисък свод. В нишите между аркадите се криеха каменни пейки. Архитектът заведе спътниците си при една от пейките, където имаше съвсем нова маса и масивен фенер, който той запали. Силна червеникава светлина заля подземието. Архитектът се дръпна малко назад, поклони се и си каза името.

— Гах Ду-Ден или Гахден.

Той разгърна общия чертеж на подземията на Храма на времето и Родис бе поразена от размерите им. Два етажа от тунели и галерии пронизваха почвата във всички посоки, изхвърляйки шест дълги ръкава извън очертанията на градината и стената.

— Ей тази галерия излиза под статуята на времето — поясни архитектът, — но ние я оставихме запушена, мястото е твърде оживено. Тунел номер пет вляво от нея е един от най-удобните. Той стига до стария павилион, зает сега с електрически трансформатори за високо напрежение, където ние. „джи“, имаме свободен достъп. Още по-добър е четвъртият тунел, врязан дълбоко в скалата на издигащия се към планините склон, където на една тераса се намира старата сграда на химическата лаборатория „Зет Уг“. От мазето на лабораторията започва вертикален кладенец, достъпен за всички, които са посветени в тайната на храма. Другите тунели водят до открити места и при често използуване могат да бъдат забелязани, но в случай на бягство ще свършат работа.

— Нали Зет Уг е един от членовете на Съвета на Четиримата? — попита Родис. — Аз не знаех, че той е учен-химик.

— Съвсем не е! — разсмя се архитектът. — У нас всеки институт, театър и завод може да бъде наречен на името на великите, които нямат нищо общо нито с науката, нито с изкуството, нито с каквото и да било друго освен властта.

— Такъв е обичаят — потвърди Таел, като че ли се извиняваше.

— И ще мога ли да се виждам с хора в тази зала? — Родис огледа просторното подземие.

— Струва ми се, че за нападателите ще е удобно да ни обкръжат тук. Нека отидем в Светилището на трите крачки, то е на втория етаж.

Подземията на втория хоризонт се оказаха по-просторни. Тук-там в тях бяха оцелели мебели, изработени от черно дърво или от шуплест чугун, който широко се употребяваше на планетата поради недостига на чисти метали. Върху предметите имаше много тънък слой прах. Грижливо полираните стени бяха покрити с твърд стъкловиден слой. Под него бяха се запазили фрески, нарисувани върху блестящ черен фон с двете любими бои на Торманс — алената и канарчевожълтата. Комбинацията от двата цвята правеше изображенията по-груби и в същото време им придаваше първобитен дивашки израз и сила. Родис неволно забави стъпките си и с възхищение заразглежда творбите на древните художници на Ян-Ях. Таел и Гахден не обръщаха никакво внимание на стенописите.

Доколкото можеше да прецени Родис, фреските изразяваха неизбежното стигане на човека до смъртта по неумолимото течение на времето.

По дясната страна на галерията чувствата на живота бавно нарастваха от безгрижната детска игра до опитната зрялост и угасваха в старостта, в изблик на отчаяние, след който идваше рязко пропадане в смъртта. То се изразяваше чрез отвесна линия, която разсичаше всичко, стигнало до нея. Отвъд тази граница имаше само чернота. На същия черен фон до чертата беше се скупчила група хора, нарисувани с особена изразителност. Деформираните от възрастта и болестите хора се дърпаха, телата им се скупчваха, но щом някой докоснеше страшната линия, в мрака изчезваха като отсечени глави, ръце, тела…

По лявата, също черна стена се редяха вече не фрески, а барелефи, потопени в стъкловиден материал, от който те прозираха с приказна реалност. Тук художниците бяха изобразили резкия преход от замисленото юношество към младостта, изразена чрез нарастването на сексуалните чувства, сякаш целият свят се свеждаше до ритмиката на танцуващите млади тела в еротична полуда.

Червените мъже и огненожълтите жени се преплитаха в сложни пози. Обаче на тези изумителни изображения все пак им липсваше божественото достойнство на еротичните скулптури на древна Индия и дори демоничната дълбочина на тантрическите фрески на Тибет или на картините на иранските сатанисти.

Огледалночерната тъмнина прекъсваше процесията на фигурите не в гаснещия упадък, а в момент на кресчендо, на кипене на чувствата. Лявата страна в противовес на дясната отразяваше концепцията за ранната смърт.

Идеята за бърз оборот на населението със селекция на най-способните за техническия прогрес очевидно бе възникнала на Торманс отдавна.

Съвременното население на планетата жънеше плодовете на мисли, посети преди хиляди години — катастрофалното пренаселване беше ги оформило в цяла философия.

Черната галерия се разшири. Над главите на вървящите надвиснаха чудовищни, грубо и пъстро боядисани маски. Огромните зинали уста, разкривени от подигравателни усмивки, показваха животински остри зъби; поразително живите очи бяха свити в презрителна насмешка. Под тези отвратителни муцуни се нижеше редица от други маски в естествения размер на човешкото лице, по тях бе изписан израз на безнадеждна меланхолия. Духовният упадък се четеше по тях толкова явно, че събуди в Родис непреодолимо тежко чувство. Маските винаги са били индикатори на психологическите трудности на живота, налагащ необходимостта от прикриване на истинските лица на човека и обществото. Тук алегорията на маските изглеждаше пределно проста, но по грандиозността на замисъла и нивото на изпълнението си те не отстъпваха на фреските от черната галерия. Родис сподели това с архитекта. Той се оживи и я помоли да почака. Двамата с Таел донесоха една висока пейка и откачиха от куките чудовищните изображения, които бяха кухи, измоделирани от лек материал. Маските закриваха минаващ по цялата дължина на галерията фриз от великолепни скулптури на млади прекрасни хора с мъжествени и благородни лица; в техните голи тела нямаше свян, липсваше също и неизменната сексуалност на фигурите в черната галерия.

— Но защо са ги закрили с тези муцуни? И кога — попита Родис.

— В епохата на установяването на общопланетната власт — отговори Гахден, — за да премахнат още една духовна опора на човека. Онези, които са идвали тук на времето, ги съзерцавали и се замисляли — заприличвали душевно на хората от миналото, заимствували от тях сила, мъдрост, яснота. Придобивали мъжество, въображение и воля — качества, които са непоносими за властелините. И ето защо фризовете били покрити с маски от Века на глада и убийствата… Да ги сложим на мястото им, Таел!

— Недейте. Нека онези, които дойдат тук при нас, видят и кухите призраци, и истинския живот на Ян-Ях.

Архитектът ги заведе в една квадратна зала — в ъглите й се гърчеха в циничен смях маски. Три широки подиума се издигаха до стената срещу входа. На всеки подиум имаше по два реда каменни пейки, В стената имаше ниша, в нея — дълга маса.

— Светилището на трите крачки — каза архитектът, — предлагам тук да се провеждат срещите.

— Мястото е подходящо — одобри го Таел и погледна Родис.

— Това трябва да решите вие, които познавате живота на

Ян-Ях. А мен ме интересува само светилището. Защо точно на трите крачки?

— Смятате ли го за важно? — попита архитектът.

— Да. Аз се досещам, но ми трябва потвърждение. За мен това е крайно необходимо, за да вникна по-дълбоко в миналия духовен живот на Ян-Ях.

— Добре. Ще проуча — обеща Гахден, — а сега аз си отивам. Трябва да подготвим помещението и водачите.

Архитектът изчезна в мрака, без да запалва фенера си. Фай Родис реши да последва неговия пример и да не използува инфралокатора. Тя каза това на Таел, но инженерът й възрази:

— Какво значение има със светлината ли сте, или без, щом като можете да накарате хората да не ви забелязват?

— И да доведа след себе си онези, които ще се крият в страничните галерии извън обсега на моето внимание ли?

— Аз сигурно никога няма да се науча да мисля като земляните. Първо — за другите, после — за себе си. От хората — към себе си — такъв е ходът на почти всяко ваше разсъждение. И вие се усмихвате на всеки срещнат, а ние, напротив, прикриваме с надменния си вид страха от подигравка или обида. Нашата грубост непрекъснато издава ниското психическо равнище на живота, протичащ сред страх. Между вас и нас има разлика колкото от небето до земята — с болка каза Таел.

— Но не толкова сериозна — усмихна се Родис, — елате с мен да преброим крачките и завоите. Или и вие трябва да си отидете?

— Не. Аз искам да прокарам сигнализацията до вашите стаи.

Известно време те вървяха мълком. Родис помагаше на инженера да закрепва извънредно тънката жица.

— С вас искат да се видят Сивите ангели — каза Таел.

— Ангели? И то сиви?

— Това е една много стара тайна организация. Ние мислехме, че тя е прекратила дейността си още по времето на Вековете на разцвета. Оказа се, че те съществували, но бездействували. Сега, както казват те, вашите ДПА ги възкресяват. Много настояват да се срещнат с вас.

— Светилището на трите крачки и Сивите ангели — произнесе замислено Родис, — странно! Нима всичко това е съществувало и тук?

— Кое именно?

— Ще ви разкажа после, когато Гахден получи сведения за трите крачки и аз се срещна със Сивите ангели.

През остатъка от деня Родис обмисляше по-нататъшните действия. От осемнайсет дена насам спътниците й се запознават с ежедневния живот на град Средище на Мъдростта. Още малко — и мисията им ще бъде приключена. Освен тая на Вир Норин и нейната. За астронавигатора не е толкова лесно да се ориентира в интелектуалния елит на тормансианското общество. А тя, Фай Родис, трябва да прокара първата нишка между разединените класи на обществото на Ян-Ях — между хората, които многократно са били лъгани от историята, от заплетените хитри лъжи на политическата пропаганда, изморени от скуката и безцелността на живота. Без цел не може да съществува осмислена борба. Тук най-изразителните думи и най-примамливите идеи са се превърнали в празни заклинания, лишени от сила. Още по-лоши са думите-вампири, в чието обикновено и привлекателно звучене скришом е вложен извратен смисъл. Пътят към бъдещето се е разпаднал на хиляди тесни пътечки. Никоя от тях не вдъхва доверие. Всички устои на обществото и дори просто на човешкото общуване тук са разрушени изцяло. Законността, вярата, правдата и справедливостта, достойнството на човека, дори опознаването на природата от него — всичко е унищожено от господството на аморални, безсъвестни и невежи хора. Цялата планета Ян-Ях се е превърнала в гигантско пепелище. Пепелище на опустошени души, силата и достойнството на които също са разпилени в празна омраза, завист и безсмислена борба. И навсякъде лъжа. Лъжата е станала основа на съзнанието и на обществените отношения на нещастната планета.

Това ужасно състояние на неверие, скептицизъм и неразбиране на пътя поражда освен всичко друго и шизофрения. Според тайните статистики на Торманс към шейсет процента от населението са психично болни. Досега „кжи“ са презирали всичко, а наплашените от „змиеносците“ „джи“ живеели в постоянен страх. Сега назрява криза. „Джи“ и „кжи“ са разбрали, че повече не бива да живеят така, че трябва да се избавят от лъжата и измамата, с които са ги оплели. Когато успеят да им покажат правилния път и да премахнат недоверието, земляните ще могат да си отидат.

„Корабът да излети!“ Още колко ли дена ще трябва да чакат тези вълшебни думи! Още колко ли дена ще трябва да прекара тя в мансардата и в подземието, докато получи правото да каже тези думи на Гриф Рифт, който от тревога става все по-нетърпелив. Тези дни пак й предстои трудна среща с него по СДФ. Трябва им още една деветоножка или най-малкото нейният прожекционен апарат, който да се монтира в Светилището на трите крачки.

Заспивайки, Родис с тъга се сети за „Окованата вяра“ като за живо същество, останало в Градините на Цоам.

Тя стана с първите лъчи на светилото и тъкмо беше привършила сутрешните упражнения, когато се появи един „лилав“ и докладва, че е благоволил да пристигне (те никога не идваха като хора, а „благоволяваха“ да пристигат) специален пратеник на властелина на Ян-Ях. Малко учудена от ранното посещение, Фай Родис посрещна ниския, възпълен сановник. Златните змии по гърдите и рамената му свидетелствуваха за много висок ранг — пряк помощник на Съвета на Четиримата.

„Змиеносецът“ й предаде поздрави от Чойо Чагас. Земната гостенка в никакъв случай не бива да гледа на преселването си като на изгнание или немилост от страна на властелина. Великият и Мъдрият е решил, че в двореца тя ще бъде самотна и ще й е по-приятно да се намира по-близо до спътниците си.

Родис прикри усмивката си, благодари му и добави, че тук тя е не по-малко откъсната от града, отколкото беше в двореца.

Сановникът въздъхна с престорено огорчение и заяви, че Янгао-Юар щял да вземе мерки, за да я снабди с охрана, която не би й пречила в разходките из столицата. Родис вежливо изрази съмнението си. „Змиеносецът“ попита добре ли се грижат за нея назначените за целта хора. След като поговори още малко за незначителни неща, той се изправи. Неговото скучаещо, тъпо лице стана напрегнато, острите му умни очи зашариха наоколо. Той се наведе към Родис и съвсем тихо я попита би ли могла да включи машината за предпазване от подслушване. Родис кимна утвърдително, завъртя циферблата на деветоножката, застана пред креслата и извади пластинките на излъчвателите. Магнитният лъч премина по ъглите на стаята, по гънките на завесите и по мебелите за в случай, че там са били монтирани нови апарати. Успокоеният сановник пак се настани на креслото и без да сваля втренчения си поглед от Фай Родис, заговори за недоволството на народа от властта и от съвременния живот. Някои висши сановници разбират това и са готови да променят действуващото управление. По-специално той държи в ръцете си „лилавите“ начело със самия Янгао-Юар. Ако Фай Родис му помогне, властта на Чойо Чагас и на целия Съвет на Четиримата ще рухне.

— Според вас аз какво трябва да направя за тази цел? — попита Родис.

— Дребна работа. Дайте ни няколко от вашите машини — той посочи с глава СДФ — и направете по телевизията декларация, че сте на наша страна. Ние се наемаме да уредим всичко.

— И какво ще стане след събарянето на властта?

— На вас, земляните, ще бъде предоставена пълна свобода за пътуване из планетата. Живейте у нас колкото щете, правете, каквото си искате! А когато пристигне и вторият звездолет, за него също няма да има ограничения.

— Това за нас, гостите, а за народа на Ян-Ях?

„Змиеносецът“ се намръщи, сякаш Родис беше му задала нетактичен въпрос. Той започна да говори дълго и заплетено, за несправедливостите, за масовите екзекуции и изтезания, за глупавите сановници, за нищожеството на тримата членове на Съвета на Четиримата и на мнозинството от Висшето събрание, които Чойо Чагас специално подбира измежду най-невежите и страхливите хора. Но Родис неумолимо го връщаше към същината на въпроса, молейки го да изброи реалните промени в живота на планетата, които ще последват свалянето на Съвета на Четиримата.

„Змиеносецът“ се сърдеше, хапеше устната си, барабанеше с пръсти по креслото и когато разбра, че е невъзможно да се отърве с общи приказки, започна да изрежда:

— Ще увеличим количеството на увеселенията. За късо време ще построим много Домове на любовта, Прозорци на живота, почивни дворци на брега на Екваториалното море. Ще премахнем ограниченията за сексуалните зрелища и отговорността на мъжете за началния стадий от възпитанието на децата… Всичко това и за двете класи. И отделно за „джи“, разбира се. Трябва да се премахне забраната за предаванията от Космоса. Аз не виждам в това някаква опасност за държавата. Предаванията рядко се хващат и са неразбираеми…

Родис мълком изучаваше сановника, стремейки се да разбере хода на неговите мисли, а след това заговори бавно:

— Вие ще отмените закона за ранната смърт, вече няма ла има нито „джи“, нито „кжи“. Ще престанете да храните децата с фалшифицирани продукти! Ще отделите стотици пъти повече средства за възпитание, за по-добри училища, пътешествия и за общо подобряване на живота. Ще построите повече болници, столове и жилища. Ще създадете музеи. Науките и изкуствата ще стават други. Ние ще ви помогнем да промените и подобрите много неща в живота на народа.

— О! Всичко това е значително по-трудно. Планетата е твърде обедняла след Вековете на глада. Не може всичко отведнъж. Много неща в нашето обществено устройство са необходими. И повярвайте ми, „кжи“ са щастливи. По своему, разбира се. — Той изгледа Родис втренчено и заяви: — Известно ли ви е, че историческият процес прилича на махало, което се люлее напред-назад, като преминава през връхните точки на противоположностите и дълбоко спадане. С нашата победа махалото ще се насочи към върха на икономическата интензивност на живота и тогава…

— Но това не е вярно! Фактическият ход на историята е друг. Махалото е само образ, приумица на хора с еднолинейно мислене, които не познават диалектиката. Образът се е родил от страданията на човешките маси при незначителни промени на системата на управление, без тя да се прекроява коренно. Всъщност нищо няма да се промени, ако приемете доктрина, противоположна на предишната, преустроите психологията и се приспособите. Ще се мине време, всичко ще рухне и ще причини неизброими беди. Вашите икономисти не умеят да предвиждат естествената количествено-качествена пулсация на живота и да се предпазват от нея. Задача на човека е да унищожи тези „махални“ страдания.

— Нека оставим настрана далечните последици, аз въпреки всичко съм привърженик на теорията на махалото. Нима само увеличаването на развлеченията и увеселенията няма да бъде ценно постижение за народа?

— Разбира се, че няма да бъде! Разривът между просяшкия живот и развлеченията ще стане толкова по-страшен, колкото по-силна е илюзията. Обедняването и стесняването на индивидуалния и обществения живот на човека все по-силно се отличава от онези нереални видения, в които го замъгляват. Изкуственото величие, динамизмът и пълнотата на чувствата при илюзиите предизвикват раздвояване на психиката между призрачния свят и реалността на живота.

— Значи вие не ни вярвате, смятате преврата за излишен?

— Да. Аз чух от вас само празни думи. Вие и вашите съзаклятници не притежавате знания, не сте си разработили програма и не сте изследвали положението. Вие не знаете с какво да започнете, към какво да се стремите, като изключим йерархичните размествания във висшата класа на Ян-Ях.

„Змиеносецът“ се изправи с каменно лице. Той се пребори със себе си и заяви, че имал още една молба, която според него земляните нямало да отхвърлят.

— Съобщете на нашите лекари мерките за продължаване на живота. Как постигате вашата сила и красота и живеете двойно по-дълго от нас.

— Защо искате да научите това?

— Как защо? — викна сановникът.

— Всичко трябва да има цел и смисъл. Дългият живот е нужен на онези, които са духовно по-богати, които могат да дадат много на хората, а ако това липсва, тогава защо? И без друго вие сте милиони, загрижени единствено за себе си, за своите привилегии, равнодушни паразити, без съвест, морал и чувство за дълг. Вие бягате от преките си задължения и в същото време грабите стотици пъти повече, отколкото тук се дава на който и да било член на обществото. Какви убеждения ви позволяват да действувате като разбойници, довършвайки делото на вашите глупави предшественици, които са изтощили ресурсите на планетата и на човечеството на Ян-Ях? Нима не ви се завива свят, когато гледате огромната пропаст между вас и народа?

„Змиеносецът“ издаде неразбираем звук, сви юмруци, тропна с крак и внезапно се устреми към изхода.

— Стойте!

Необикновено рязката и непреодолимо властна заповед на земната жена го прикова към мястото му. Подчинявайки се, той загледа покорно Родис. С неуловимо бързо движение, характерно за земляните, тя прокара ръце по дрехата му, намери във вътрешния джоб на гърдите една тежка кутийка и се върна при СДФ. Леко щракване — и всички записи бяха изтрити. И Родис му върна кутийката. През цялото това време сановникът стоеше като вцепенен и повтаряше на глас: „Нищо не помня, абсолютно нищо не помня“ — без да чувствува, че и в главата му се изтрива споменът за проведения разговор. Фай Родис с нейните природни способности не се нуждаеше от ИКП. „Змиеносецът“ се потътра към изхода, поклони се и изчезна. Родис изключи звукозащитата и веднага прозвучаха сигнали за повикване. Появи се изображението на Евиза. Тя беше развълнувана и това я правеше още по-прелестна.

— Чеди е тежко ранена. Има раздробени кости. Тя е при мен в болницата.

Евиза изброи лекарствата и инструментите, които трябваше да получи от „Тъмен пламък“, и каза, че те с Норин ще отидат при началника на града да го предупредят за изпращането на автоматичен дискоид от „Тъмен пламък“ и да се споразумеят за мястото на кацането му.

— Чеди в съзнание ли е?

— Спи.

— Аз идвам.

Родис обърна дланта си вертикално (знак за край на връзката) и превключи СДФ към фара на кораба.

Вир Норин и Евиза отидоха при началника на града в голямата сграда на хълма, близо до Централната болница. Стотици хора сновяха по тъмните високи коридори, от двете страни на които имаше безброй масивни врати. Всемогъщите карти оказаха своето въздействие. Двамата земляни веднага бяха заведени при началника, докато обикновените „кжи“ и „джи“ чакаха с месеци да ги приемат неговите секретари.

Огромната стая с исполинско бюро подчертаваше значението на сановника — едър, добре гледан и безкрайно важен, потънал в дълбокото кресло. Той се надигна със забележимо усилие, поклони се и пак се тръшна на мястото си, мълком посочвайки на Вир и Евиза седалките пред бюрото.

Вир Норин изложи с няколко думи молбата. Последва дълго мълчание. Сановникът прелисти някакви сложени пред него книжа, вдигна поглед и земляните видяха познатата им тъпа надменност, по която всички „змиеносци“ си приличаха.

— Случаят е особен. Никога досега градът не е бил обстрелван с автомати. Аз не мога да разреша.

— Но срочните пратки от този род се практикуват на Земята от хиляди години. Това е абсолютно безопасно! — увери го Вир Норин.

— Ами ако нещо вземе, че се повреди? Представете си, че дискът падне в резиденцията на високопоставени лица…

— Разберете, че това не може да стане. Все едно, в указанията такова нещо не е писано. Трябва да запитам Съвета на Четиримата!

— Запитайте, щом трябва! Става дума за живота на човек!

„Змиеносецът“ прие изплашено-негодуващ вид, сякаш в негово лице бе нанесена обида на върховната власт.

— Дори ако аз се осмеля да използувам пряката връзка, за да докладвам, все едно — разрешението не може да бъде получено веднага, И аз не съм сигурен, че решението ще бъде положително.

Евиза скочи: очите й засвяткаха. Стана и Вир Норин. Те се спогледаха и изведнъж се засмяха.

— Нали висшите длъжностни лица имат задачата да вземат отговорни решения? — меко попита Евиза.

— Само така!

— В законите няма нищо, разрешаващо изпращането на автомата. Но няма и нищо забраняващо, нали?

„Змиеносецът“ се посмути, но бързо дойде на себе си.

— Щом не е предвидено от законите, значи, не може.

— Вие сте назначен именно за решаването на непредвидени положения, иначе за какво сте тук?

— Аз съм тук, за да браня интересите на държавата — каза надменно „змиеносецът“.

Вир Норин сложи ръка на рамото на Евиза.

— Да не губим време. Това е обикновен тясно програмиран робот. Функциите му биха могли да се изпълняват и от един прост звукозапис.

Сановникът се надигна застрашително. Астронавигаторът протегна към него ръка с дланта напред.

— Не мърдайте! Спрете! Забравете!

„Змиеносецът“ падна в креслото, затвори очи и главата му клюмна настрани. Евиза и Вир Норин излязоха от кабинета и казаха на двете жени-секретарки, че сановникът разговаря със Съвета на Четиримата. Свещеният страх, който се изписа по лицата на секретарките, подсказваше, че началникът на града ще се наспи добре.

— Безпилотният дискоид ще кацне без никакви постановления! — реши Вир Норин. — Таел ще намери място. Автоматът ще вземе толкова товар, колкото успеят да натикат в него, също и за Таел! По-скоро при СДФ! Родис се е споразумяла с Рифт и Таел вече е при нея.

Таел и приятелите му монтираха временен фар в една изсъхнала градина на около един километър от Централната болница. Роботът-диск взе разстоянието между звездолета и град Средище на Мъдростта за седемнайсет минути. Евиза и Вир Норин грабнаха всичко необходимо и се втурнаха към болницата, а групата на Таел остана да разтоварва изпратените за тях материали и прибори. Гриф Рифт обеща да изпрати вечерта още един диск и предаде инструкцията за управляването на автомата. Тормансианите можеха да скрият робота на сигурно място или да го потопят в океана.

Чеди бе донесена в болницата в безсъзнание. Отначало я сложиха в наблъскания с легла коридор. Дежурният лекар не повярва на думите на „лилавите“ — за нещастие от най-нисък ранг — и само се смееше в отговор на твърденията, че това момиче е долетяло от Земята. Прекалено невероятно му се струваше нейното появяване през нощта, в обикновено облекло на „кжи“, и то ранена при улично сбиване. И последното съмнение, което възникна при прегледа на нейното дивно съвършено тяло, се разпръсна, щом Чеди произнесе в несвяст няколко думи на правилен яняхски език със звънливия акцент на опашното полукълбо. Лекарят окачестви повредите като смъртоносни. Той не смяташе, че е по силите му да спаси девойката. Не си струваше да я измъчва напразно, като я изважда от благотворния шок. И хирургът вдигна ръце от нея, без да знае, че в същото време Окото на властелина издаваше нареждане Евиза Танет да бъде открита на всяка цена.

Силната воля помогна на Чеди да изплува от червеното море на болката и слабостта, заляло съзнанието й. Тя лежеше гола, покрита с жълт плат, на едно тясно желязно легло под рядката светлина на незакрита с нищо вакуумна лампа. Тези дразнещи очите лампи се срещаха на Торманс във всички служебни помещения и в жилищата на „кжи“. Тук, в болницата, рязката светлина й се струваше непоносима, но никой от проснатите по съседните легла стенещи и бълнуващи хора не й обръщаше внимание. Нощем при болните не идваха санитарки, медицински сестри или лекари. Те прекарваха дългата нощ на Торманс насаме със страданията си, твърде безсилни, за да се надигнат или да се заприказват.

Чеди разбра, че ще умре, предоставена на съдбата си. Превъзмогвайки невероятната болка и виенето на свят, тя се надигна, смъкна крака от леглото и отново загуби съзнание. Свести я пронизващо убождане. Чеди отвори очи и видя точно над себе си пламналото от вълнение лице на Евнза.

Съпроводена от гърчещия се от уплаха за грешката си дежурен лекар, Чеди бе откарана в една свободна операционна. След като се убеди, че непосредствената опасност е отминала, Евиза се свърза с Родис и Вир Норин.

По-нататъшните събития, включително и безплодният разговор със „змиеносеца“, отнеха повече от два часа. Чеди спеше в операционната. Когато Евиза долетя като фурия, носейки на рамо чантата с необходимите препарати, целият лекарски персонал на болницата вече беше се събрал. Една минута по-късно дотича и Вир Норин, натоварен с два големи, здраво стегнати денка. Главният хирург се разхождаше нервно пред вратата на операционната. Той беше избягал от кабинета си, където на големия екран час по час се появяваха ту Зет Уг, ту Ген Ши и искаха сведения за земната гостенка. Предупредената от Таел Евиза не каза нищо за изпратената от звездолета помощ. В болницата мислеха, че тя е изтичала за лекарствата или в къщи, или до своя приятел.

Докато се дезинфекцираше, Евиза можа да си почине и затова веднага пристъпи към операцията. Хирурзите на Торманс видяха странната техника на земната лекарка. Евиза смело разсече всички поразени участъци с надлъжни разрези, грижливо избягвайки да повреди не само най-незначителните нервни разклонения, но и лимфатичните съдове. Тя закрепи строшените кости, включително и най-ситните парченца, с някакви червени кукички, изолира главните кръвоносни съдове, преряза ги и ги скачи с малък пулсиращ апарат. След това цялото операционно поле на пет пъти бе просмукано с ОМН — разтвор за скоростно регенериране на костите, мускулите и нервите; разрезите бяха съединени с черни кукички. Появи се втори прибор за масажиране на краищата на раните и за едновременно втриване на гъстата течност за кожна регенерация — КР. Евиза веднага събуди Чеди и обилно я напои с приличаща на мляко емулсия. Облеченият като санитар Вир Норин с безкрайна предпазливост вдигна Чеди от операционната маса. Сега земляните не се грижеха за спазването на тормансианските приличия и не се довериха на стерилността на чаршафите. Астронавигаторът отнесе на изпънатите си ръце съвсем голата Чеди до определената за нея малка болнична стая. Там той я сложи върху постеля от специална, блестяща като сребро тъкан и я покри с предварително опънат върху скелет прозрачен похлупак.

Пепелявосинкавата деветоножка на Чеди вече чакаше до леглото. Към нея беше скачен многоцилиндров апарат със система от тръбички, чиито краища бяха закрепени за похлупака й. Евиза Танет си почиваше, изтегната на твърдото канапе, леко подпряна на лявата си ръка и отметнала зад главата свитата си десница. От време на време тя се взираше в стълбчето на индикаторите до възглавницата си, с жици, закрепени за слепите очи, шията, гърдите и китките на Чеди.

Вир Норин погледна Евиза с благодарност, стисна здраво лакътя на силната й ръка, който се подаваше изпод гъстата, къдрава коса на тила й, и тръгна към изхода, стъпвайки предпазливо по още влажния от дезинфекцията под.

Преди астронавигаторът да успее да напусне грамадната сграда на болницата, в стаята при спящата Чеди и сънената Евиза влезе един човек с измачкана и избеляла от пране жълта престилка за посетители, с напреки бинтовано лице. Евиза скочи и се хвърли на врата му.

— Родис!

— Дойдох да ви сменя — и Родис прокара пръсти по хлътналата буза на Евиза.

Евиза замижа като дете, на което е влязъл сапун в очите и рязко поклати глава.

— Не сега. Да мине нервното напрежение, тогава ще съм спокойна.

— Ще ви избавя от него. Легнете!

— Толкова отдавна не съм разговаряла с вас, дори по СДФ. Докога ви разрешиха да останете?

Родис се разсмя звънливо и безгрижно като момиче.

— Никой не ми е разрешавал, както и кацането на дискоида. Ако бях взела да им се моля, те до утре нямаше да решат великия въпрос. И ще стоя при вас, докато трябва.

— А този маскарад?

— Той е дело на Таел и неговите приятели.

Родис облече върху черната си тормансианска дреха бисерносребристата паяжина на земното лекарско облекло.

— А къде е вашият СДФ, Родис?

— Изключен е. Ще ми го докарат през нощта и ще го пуснат пред входа на този блок. Аз ще го повикам тук. Хайде, легнете, а аз ще се поразходя из стаята, за да премине възбудата ми от по-друг характер. Отдавна не бях изпитвала такава радост от дългото ходене както днес. Като че ли цяла вечност живея в теснотия — естествена на кораба и ненужно-принудителна на Торманс.

— И Чеди не можеше да свикне с този живот. Нейните дълги разходки бяха полезни за запознаването й с хората и обичаите, но в края на краищата доведоха до катастрофа — каза Евиза.

— От какво е било предизвикано нападението?

— Тя още нищо не е успяла да ни каже. Човекът, който нападнал Чеди, се самоубил на място. Тя едва ли знае това.

Родис се замисли и после каза:

— Причина за всичко е сексуалната невъзпитаност, пораждаща Стрелата на Ариман. Между другото аз чух за вашата лекция относно еротиката на Земята. Претърпели сте неуспех дори с лекарите, а те би трябвало да са образовани в това отношение.

— Да, жалко — натъжи се Евиза, — исках да им покажа властта над желанието, която не води до загуба на сексуалните усещания, а, напротив, до върховете на страстта. Колко по-ярка и по-силна е тя, когато не се оставяш да те водят за носа. Но какво да се прави, когато те, както ми обясни Чеди, имали само една дума за любовта — за физическото свързване, и още десетина думи, които се смятат за ругатни. И то за любовта, за която на Земята има толкова много думи, че и аз не ги знам колко са.

— Над петстотин — отговори Родис, без да се замисли, — триста, отбелязващи оттенъците на страстта, и близо хиляда и петстотин, описващи човешката красота. А тук, в книгите на Торманс, аз не намерих нищо друго освен жалки опити да се опише например прекрасната любима с техния беден език. Всички излизат едни и същи, губи се поезията, усещането се притъпява от монотонните повторения. Олигарсите (посредством образованите си слуги, естествено) отчаяно се борят да скрият от хората духовните им способности и свързаните с това огромни сили на човешката природа. По същия начин те се стараят да омаловажат и обезценят физическата красота, за да не може обикновеният човек да си помисли, че в някои отношения е по-добър или стои по-горе от управниците. Техните учени слуги винаги са готови да изригнат купища лъжи, отричайки духовните сили, и да осмеят красотата.

В антично време в Европа и Близкия изток и през Средновековието в Индия — продължи Родис — физическата любов се е преплитала с религията, философията и обредността. След това настъпила реакцията: тъмните векове, превъзнасянето на религията и отхвърлянето, потискането на сексуалността. Нова реакция — и през ЕРС се възродила примитивна еротика с отмиране на религиозността, на по-слаба физическа основа. Не бил постигнат, както в предишните времена, мощен възход на чувствата. Този период — последният в съществуването на капиталистическите отношения в обществата на Земята — се характеризирал освен това и с утилитаризъм. И еротиката, и политиката, и науката — всичко се преценявало от гледище на материалната полза и парите… Утилитаризмът неизменно водел до ограниченост на чувствата, а не само на мисленето. Ето защо тормансианите трябва първо да възстановят нормалното си усещане на света. Едва след това те ще бъдат способни на истинска еротика. Взели сте прекалено бърз старт, Евиза! Но стига сме говорили за това!

Родис започна да движи пръсти по тялото на Евиза, натискайки определени точки и произнасяйки отмерено-музикални думи. Не се минаха и няколко минути и Евиза заспа с детска безгрижност. Само в ъгълчетата на устните й продължиха да се крият бръчки на огорчение, но скоро и те изчезнаха. След това Родис коленичи, изви се назад и докосна пода с глава, за да си изправи гърба. Нейните спътнички бяха на възраст, когато дълбокият и здрав сън бързо възстановява силите. Родис наблюдаваше и двете и им се радваше. Те бяха направили всичко, каквото можеха, за изучаването на Торманс и, естествено, не бяха в състояние да променят тукашния живот. Сега те ще се приберат на „Тъмен пламък“. Заради прашинките, които Евиза и Чеди биха добавили отсега нататък към гигантската задача — обрата в историята на Торманс, — не си струваше да се рискува повече животът им. Антроположката Чеди и лекарката от Звездния флот Евиза тепърва ще посетят различни места във вселената, ще дарят Земята със свои деца, ще преживеят дълъг, интересен живот. Безкрайното унижение на хората на Торманс и изтърпените тук страдания, както и мъката и съчувствието, породило се към събратята им, на Земята ще се изтрият, ще се смекчат и в края на краищата ще престанат да ги тревожат…

Вратата се открехна бавно, влезе СДФ и замря в краката на Родис. Тя свали от капака му един тежък бял барабан, премести го с известно усилие на прозореца и завинти син конус в специалната издатина на горния му край. Сред снаряжението на Евиза Родис намери прозрачна до невидимост висока чаша, отвъртя конуса и наля в съда също толкова прозрачна течност. Родис внимателно я поднесе до устните си и лицето й грейна от удоволствие. След минерализираната, замърсена, миришеща на ръждив водопровод и на евтин бактерицид вода на столицата вкусът на земната вода беше неописуемо приятен. Нея Холи не беше забравила да им изпрати от звездолета и земна концентрирана храна.

Родис се зае да приготви храна за Чеди и Евиза. В болничната стая бързо влезе бледен и изпотен главният лекар.

— Аз не подозирах, че в моята болница се намира владетелката на земляните — поклони се той на Родис, — тук ще ви бъде неудобно и тясно. Но това ще уредим по-късно, а сега да отидем в моя кабинет. Търсят ви от Градините на Цоам. Като че ли — лицето на главния лекар придоби молитвен израз — с вас иска да говори лично Великият и Мъдрият…

Фай Родис застана пред екрана за двустранна връзка на Ян-Ях, на който скоро се появи познатата фигура на властелина. Чойо Чагас беше навъсен. Рязък жест по посока на главния лекар — и той, превит одве, избяга от кабинета.

Чойо Чагас огледа Родис в сребристата й престилка, под която прозираше костюмът на обикновена жена от Ян-Ях.

— Не е толкова ефектно в сравнение с предишните ви одеяния. Но така ми се струвате по-близка, приличате ми на моя… поданичка — каза той бавно. — И все пак аз бях учуден, когато разбрах, че сте тук.

— Ако не беше катастрофата с Чеди, аз нямаше да напусна Хранилището. Там има много интересни материали и вие постъпихте мъдро, като ме изпратихте в него.

Чойо Чагас поомекна.

— Надявам се, че сте се убедили още веднъж колко опасно е общуването с нашия див и злобен народ? Насмалко не загина четвърта наша гостенка!

На Фай Родис й се дощя да го попита по чия вина народът на Ян-Ях се намира в такова състояние, но беше излишно да дразни властелина.

— Как смятате да постъпите сега? — попита Чойо Чагас.

— Щом нашата антроположка се оправи, ще я изпратя заедно с лекарката на звездолета. Това е въпрос само на няколко дена.

— А след това?

— Ще се върна в Хранилището на историята. Ще привърша работата си с ръкописите. Нашият астронавигатор ще продължи да се запознава с научния свят на столицата. И след двайсетина дена ще се сбогуваме с вас.

— А вторият звездолет?

— Той трябва да е вече наблизо. Но ние не искаме да злоупотребяваме с вашето гостоприемство. Вероятно той няма да кацне. Ще остане на орбита до излитането ни.

На Родис й се стори, че властелинът остана доволен.

— Добре. Тук ще ви настанят по най-добрия възможен начин.

— Не се тревожете. По-добре дайте нареждане да ни свързват с вас или с по-младшите управници без протакане. Иначе ние не ще можем да разбираме къде свършва вашата воля и започват тъпотията и страхът на сановниците.

Чойо Чагас кимна милостиво, известно време той гледа Родис мълчешката, а после, без да каже нито дума, внезапно изчезна от екрана. Тя се върна при Чеди, която вече седеше сред възглавници и без похлупака. И Чеди, и Евиза толкова се наслаждаваха на водата и храната от Земята, че чак зажумяваха от удоволствие.

— Не съм си представяла, че консервираната земна храна била толкова вкусна — каза Чеди.

— След тормансианската — каза Родис и зарови пръсти в гъстата коса на момичето, която пак беше придобила естествения си пепелявозлатист цвят. Очите, освободени от контактните лещи, сияеха с предишната си синина.

— Чудно ми е — Чеди се надигна на лакът, но Евиза мигновено я върна на мястото й — как могат да се тровят, да тровят децата си, да погубват своето бъдеще, като фалшифицират и поевтиняват храната по такъв начин, че тя се превръща в отрова? Представете си, че на Земята някой започне да поглъща такава отрова. Изключено!

— При тях — каза Родис — по този ужасяващ начин увеличават количеството храна, поевтинявайки производството й, А я продават на предишната скъпа цена — в обществото на Торманс това се нарича косвен данък и доходът от него отива в полза на олигарсите.

— Сигурна съм, че тук нито една лаборатория не ще се заеме да анализира състава на продуктите, за да не излезе наяве неговата вредност — каза Евиза, — трябва да вземем образци със себе си на Земята.

— Отлична идея — каза Родис, — хайде да започнем още днес, от болницата.

Родис дълго, без да бърза, масажира белезите от зарасналите разрези със следи от разтопилите се черни кукички на рамото на Чеди. Чеди ги уверяваше, че е напълно здрава, но Родис и Евиза се страхуваха от последици от вътрешните повреди. На една малка количка докараха книги с развлекателно съдържание. Чеди се зае да ги поглъща една след друга със скорост, необяснима за тормансианите, но съвсем нормална за земляните, които за един миг възприемаха цели страници.

До идването на Евиза около леглото на Чеди беше израснала цяла купчина книги.

— Нима са толкова интересни? — попита Евиза.

— Мъчех се да намеря нещо свястно. Не можех да повярвам, че в една технически развита цивилизация могат да се пишат само такива глупости, приличащи на земната литература от ЕРС. Те сякаш нямат духовни проблеми, тревоги, болести и нещастия. Истинските големи трагедии, великолепният човешки героизъм, скрит в делниците на сивото ежедневие, не ги интересува. На тях като че ли и човекът не им е интересен и им служи само за фон. Всичко се свежда до временни глупости, случайно неразбиране или еснафско недоволство. Тукашните писатели много добре са се научили да отвличат и да развличат, преразказвайки стотици пъти едно и също. Същите хора пишат и за телевизионните предавания, възхваляват щастието да се живее под мъдрото ръководство на Чойо Чагас, който уж ги бил избавил от отвратителното минало. Тук историята започва от установяването на общопланетната власт на теоретика на олигархията, великия Ино-Кау, Имам впечатлението, че книгите са написани за умствено неразвити деца. Всички книги са нови, малко четени. Трябва да поискаме някои по-стари издания.

Евиза отиде в библиотеката, дълго се рови там, говори с библиотекаря и се върна смаяна.

— Когато Чойо Чагас станал владетел — каза Евиза, — предишните книги под страх от тежко наказание били иззети от всички библиотеки на планетата, вързани в мрежа с камъни и хвърлени в морето. Единични екземпляри са предадени на специалните хранилища, където те не могат нито да се четат, нито да се копират. Това е забранено за всички освен за специални доверени лица.

— Какво престъпление срещу човечеството! — сурово отбеляза Родис.

— О, вие не знаете всичко — каза Чеди. — Тук съществува чудовищна система за филтрация. Във всеки Дом за зрелища, в телевизията и в радиото им седят „Очите на властелина“. Те имат правото да спират всяко зрелище, да изключват цялата мрежа, ако някой се опита да предаде нещо неразрешено. Могат да убият човека за пеене на неразрешени песни, „Очите на властелина“ имат списък, в него е означено кое може да се изпълнява и кое не… И така е във всичко. Колко ми е жал за горките хора! — Гласът на Чеди трепна.

Родис и Евиза се спогледаха и Родис седна до главата на Чеди, запя и започна да милва с върховете на пръстите си челото и лицето й. Сините очи, в които блестяха сълзи, се затвориха. Само след минута момичето потъна в дълбок спокоен сън.

— А сега хайде да се разходим из болницата — предложи Евиза. — Вече е късно, лекарите са се разотишли. Аз ви донесох чиста престилка.

Фай Родис облече жълтата дреха и кепето от същия плат и двете земни жени излязоха под рязката светлина в наблъскания с кревати коридор.

Те никога не биха могли да забравят четирите нощи, прекарани в доброволни визитации на хирургическата клиника на Централната болница в столицата. Родис правеше едно откритие след друго. На страдащите почти не се даваха лекарства за успокояване на болките. Медицината на Торманс не беше създала аналгетици, които не влизат в обмяната на веществата и не водят до свикване — наркомания. Такива могъщи средства като хипнотичния масаж и автогенното внушение не се прилагаха. Лекарите не обръщаха внимание на стягането на сърцето и на страха от смъртта, а досадната болка при фрактурите се смяташе за неизбежна. Всъщност премахването на ненужните страдания беше съвсем лесна работа, то можеше да ускори излекуването на едни и да облекчи последните дни на други…

Със самотата на болните, с техните безкрайни, мъчителни нощи в непроветряваните стаи не се водеше никаква борба. В болницата преобладаваха жените, които бяха по-издръжливи от мъжете. Те лежаха с месеци. На земляните бе обяснено, че за спасяването на жените и майките на „джи“ се полагат грижи, понеже, когато ги загубват, мъжете получават нервни депресии, подкупват чиновниците, промъкват се в Дворците на нежната смърт и погубват в свое лице нужни на държавата специалисти. Загубването на достойнството на смъртта в тези болници представляваше естествен диалектически парадокс на планетата, където смъртта се провъзгласяваше за държавно задължение на болшинството. Толкова по-отчаяно се вкопчваха в живота „джи“ в препълнените болници. Родис си спомни със самоирония своите инфернални изпитания. Тук тя бе слязла до много по-ниски кръгове на инферното.

А Евиза за стотен път мислено се съгласяваше с предводителя на шестимата „кжи“. Те наистина умираха здрави, без да знаят що е жалка борба за живот сред мръсотия и болки.

Фай Родис преминаваше от легло на легло, сядаше на крайчеца му, утоляваше болката с хипноза, успокояваше с песен, учеше хората сами да си внушават сън или да се забавляват с въображението си. Евиза, която не притежаваше такава психологическа сила, правеше целебен масаж на нервите. Когато на разсъмване се прибраха в стаята на Чеди, и двете се строполиха изнемощели и заспаха, защото бяха изчерпали нервната си сила.

Мълвата за необикновената жена мигновено плъзна по цялата болница. Сега Фай Родис навсякъде биваше посрещана като богиня с молби и протегнати ръце. Заобикалящата я мъка се стовари върху нея, започна да я потиска и да я лишава от предишната вътрешна свобода. Родис за пръв път разбра колко далече е още истинското духовно съвършенство. Нищожеството на нейните сили сред океана от мъка неизбежно пораждаше съжаление, което я отклоняваше от главната й цел. Нейната помощ тук не съответствуваше на задачата, която отсега нататък предстоеше на хората от Земята: да помогнат на народа на Ян-Ях в унищожаването на инферналната обществена система изцяло и завинаги.

След четирите дена, прекарани в болницата, Фай Родис пак вървеше по скърцащите подове на Храма на времето, съпровождана от двете си приятелки и от трите им СДФ. Два от тях носеха още слабата Чеди в пружинираща въжена люлка. окачена на опорни стълбчета. Безкрайно зарадваният Таел ги посрещна край портата и дори стражата, тоя път подбрана измежду специално обучени хора, поомекна при вида на сините очи на Чеди, които гледаха околния свят с възторга на оздравяваща. Радостта на Чеди беше кратка. Когато разбра, че ще я върнат на звездолета, тя силно се огорчи и на Фай Родис й отне много време да я убеди в необходимостта от това.

Безпокойството накара Евиза да настои да я оставят тук за в случай, че Родис или Вир Норин се разболеят.

— Моето здраве е превъзходно — възрази й Родис, — а с внушение мога да лекувам по-добре от всички ви.

— А Вир?

— Той според мен се е разболял, но така, че лекар, дори и от Звездния флот, не му трябва.

— Нима? Нашият изпитан астронавигатор? Шегувате ли се?

— Де да беше така.

— Но това е безумие! И вие сте толкова спокойна!

— Неговото безумие не е по-голямо от живота на Чеди сред „кжи“, от вашата работа в болницата, от всички идеи, които ни накараха да нахълтаме в битието на тази негостоприемна, измъчена планета.

— Родис, за някаква опасност ли си мислите? Аз няма да ви напусна.

— Ще ме напуснете! — Родис привлече Евиза към себе си и косата й с цвят на гарваново крило за миг се преплете с тъмночервеникавите кичури на Евиза.

Трите жени се разходиха до подземието с маските и Светилището на трите крачки.

— Тук ще оставим вашия СДФ — каза Родис, обръщайки се към Евиза, — неговият зеленосив цвят със сребрист оттенък много хармонира с черните маси и пейки.

— А моят? — попита Чеди, която беше обикнала пепеляво-синкавата си деветоножка.

— Вашия подарете на Таел и го научете как да борави с него.

— И той ще свети у нас със зелена светлинка, нали?

— Да! Гривната на Евиза ще взема аз, но ще изключа пряката й връзка с „Тъмен пламък“, когато вие бъдете в безопасност, зад стените на кораба.

— Зад стените на кораба… — повтори Евиза. — Може би това е срамно за един истински изследовател, но аз ще съм щастлива. Колко по-добре е да живее човек в кораба и да прескача оттам до чуждия свят, отколкото да се окаже като нас откъснат от „Тъмен пламък“, влачен от потока на един странен живот, в който сякаш всички са се наговорили да вредят на себе си и на другите, да предизвикват мъки и беди навсякъде, дори там, където няма причина за нещастия.

Родис и Норин изпратиха младите жени до тромавата, прашна и раздрънкана кола.

Чеди прегърна силно Родис, целуна астронавигатора, а после коленичи и помилва своя СДФ.

Двамата земляни и тормансианският инженер стояха на балкона на петия храм. Колата замина по горния околовръстен път, стълбът прах още дълго се виждаше над града. Таел вече беше се научил да разпознава настроението на своите сякаш невъзмутими земни приятели. И сега, гледайки спокойните, устремени към далечината лица, инженерът реши да откъсне Родис и Норин от мислите им.

— Аз още не съм ви благодарил за безценния подарък — каза той и посочи СДФ.

— Ние не благодарим за подаръците. Най-голямата радост за човека на Земята е да дава. Ние трябва да ви кажем благодаря — каза Родис.

Кой знае защо, Таел се смути и промени темата на разговора:

— Мен винаги ме е интригувал броят на краката на СДФ. Защо 9, защо нечетно, а не двустранната симетрия 2 — 4 — 6 — 8 — 10?

— Въпросът не е чак толкова прост — отвърна му Норин. — Нечетностите са били създавани от природата. 5-7-9 дават особено предимство в преодоляването на противоречията в бинарните системи и издръжливост в двустраннопротиворечивия свят, тоест възможност за преминаване на непреодолими препятствия. Нечетността, по-голяма от единица, представлява излизане от инферналната борба между противоположностите, възможност да се избегне диалектическото люшкане наляво-надясно, нагоре-надолу. В природата това са многоосните фазови системи или трифазният ток например. Нечетността като свойство е била забелязана още в дълбока древност. Три, пет, седем и девет са били смятани за щастливи и магически числа. А ние прилагаме методиката на наклонените или хеликоидални разрези в равновесните системи на противоположни сили.

Таел поклати глава.

— Аз разбрах само едно — че съществуват механизми, които работят на базата на по-сложни принципи от вътрешните противоречия. И тези механизми, така да се каже, стоят по-високо от силите на диалектически построения свят. Те са по-могъщи.

— И така може да се каже. В обикновения живот на Земята СДФ не ни трябват. Роботите-спътници ни съпровождат само в трудните експедиции до неизвестни, далечни светове. Там те са незаменими.

— Те са незаменими и в зле уредения свят — добави Таел.

Тревожна сянка мина по лицето на Вир Норин и той заприлича на тормансианин.

— Ще си тръгвате ли, Вир? — попита Родис, като го прегърна през врата и се взря в очите му. — Вас ви чакат! Тревожи ли ви нещо?

— Да, случи ми се нещо, което не бях изпитвал, и то породи в мен тревога.

— Но нали на Торманс нищо не се сбъдва? Какво ще стане по-нататък, Вир?

— Не знам. Аз трябва да сложа в ред мислите си, но дните летят…

— Да, времето е толкова малко, Вир, приятелю мой… — гласът на Родис се смекчи от нежност.

Астронавигаторът се втурна надолу по стълбата и префуча край смаяната стража. Фай Родис стоеше, подпряна с крайчетата на пръстите си на перилата на балкона, дълбоко замислена. Затова Таел излезе, без да се сбогува, и отведе деветоножката в подземието.

Родис дълго се взира в забулените от пурпурна мараня далечни голи планини. Още е толкова прясна в паметта й катастрофата в град Кин-Нан-Те, току-що приключиха усложненията с Чеди — и ето че се задава нещо друго. И този път тя, Родис, не знае пътищата към решението. Какво ги чака Вир Норин и неговата възлюблена освен жертви и от двете страни? И защо това сполетя тъкмо Вир Норин, който с корабите си беше пронизал Галактиката в много посоки, човек с толкова ясен ум и такива енциклопедически знания? Въпреки че по закона за внезапните обрати това може да бъде естествено пред непреодолими прегради.

Унесена в мисли, Фай Родис не забеляза кога се стъмни. Тя тръгна към стаите си.

Още пред първата врата Родис почувствува присъствието на някого, познат й по предишни усещания. Преди да излезе, тя не беше настроила деветоножката и сега я включи, без да запалва светлината. Съвсем тихичко звънна гривната й и я предупреди за промяната на въздуха в помещението. Светна малкото розово око на деветоножката. Родис видя добре затворената врата на спалнята. Някой я дебнеше, скрит в първата стая — вратата не случайно беше притворена. Родис отвори вратата — и в ноздрите й проникна едва доловим мирис; той бе толкова слаб, че ако не беше се настроила предварително, тя може би изобщо нямаше да го почувствува. Изведнъж в главата я блъсна нещо опияняващо съзнанието. Една тъмна сила започна да се развива в Родис също като пружина. Завладя я диво желание да вие, да се кикоти, да се търкаля по пода. Могъщата воля на Родис надви първия удар на отровата. Тя отстъпи назад към СДФ, извади биофилтрите и ги сложи в носа си. Сега вече имаше време да помисли. С все още помътено съзнание тя намери препарат Т-9/32 — универсалната противоотрова срещу всички възбудители на таламуса. Въпреки че не беше лекар, Родис можа да установи, че в стаята е разпръснато вещество, потискащо съзнанието и освобождаващо базалните примитивни рефлекси на таламусната група и сивия хълм на мозъка. Противоотровата помогна. Какъв късмет, че беше предвидила възможността за прилагане на подобни вещества, когато се готвеше за слизане на Торманс!

След като предишната яснота на мисленето и зрението й се възстановиха, Родис заповяда на СДФ да освети стаята и внезапно дръпна силно тежката завеса, която закриваше нишата на прозореца. Там, свита като котка, се криеше Ер Во-Биа. Една прозрачна маска с малък газов балон под челюстта прикриваше лицето на красавицата, която скочи стремително към Родис. Нейните дълбоки очи гледаха Фай Родис с очакване и учудване, сякаш питаха: „Защо не падаш?“ В ръцете си възлюблената на Чойо Чагас държеше сложен прибор, който на Торманс се използуваше за киноснимки.

Ер Во-Биа посегна със свободната си ръка към колана, където без съмнение беше скрито оръжие.

— Спрете! — заповяда й Родис. — Кажете защо направихте това!

Прикована към мястото си, красавицата замря и започна да полюшва тънкото си тяло, сякаш изпитваше желание да се превъплъти в толкова почитаната на планетата змия.

— Исках — каза тя с усилие през стиснатите си зъби — да разкрия твоето истинско „аз“, да те покажа. И когато ти започнеше да се търкаляш, измъчвана от животински желания, аз щях да те заснема, за да покажа филма на властелина. — Ер Во-Биа вдигна апарата. — Той твърде много мисли за тебе, прекалено те превъзнася. Нека види!

Фай Родис гледаше разкривеното от злоба прекрасно лице. Съчетанието на долна душа и съвършено тяло открай време е учудвало чувствителните към красотата хора и Родис не правеше изключение.

— На Земята — заговори тя най-сетне — ние смятаме, че всяко недостойно действие трябва незабавно да се уравновеси с противодействие. Свалете маската си!

Животинският ужас на жената не можа да бъде скрит дори от респиратора. Тя трябваше да се подчини.

След една минута Ер Во-Биа лежеше на пода, отметнала глава, със затворени очи и озъбена уста, изпитвайки онова, което искаше да предизвика у Родис.

— Янгар! Янгар! Аз те искам! Още повече, отколкото преди! По-скоро! Янгар! — развика се внезапно Ер Во-Биа.

В отговор на нейния зов вратата веднага се разтвори и на прага се появи лично началникът на „лилавите“.

„Дебнал е някъде тук!“ — мигновено се досети Родис.

Янгар разбра краха на замисъла и разобличаването на тяхната тайна и измъкна оръжието си. Но колкото и точен стрелец да беше той, не можеше да съперничи на Фай Родис по скоростта на реакцията. Тя успя да включи защитното поле. И двата куршума, изстреляни срещу нея — към корема и главата, — отскочиха и улучиха Янгар между очите и ключиците. Очите на Янгар, вперени в Родис, угаснаха бавно, кръв заля лицето му, той рухна по гръб, свлече се по стената и падна на едната си страна на два метра от своята любовница.

Изстрелите без съмнение бяха отекнали из целия храм. Трябваше да се действува незабавно. Родис завлече Ер Во-Биа в спалнята си, затръшна вратата и отвори широко и двата прозореца. След това разтвори стиснатите й зъби и наля между тях лекарство. Конвулсивните движения на Ер Во-Биа се прекратиха. Още малко и жената отвори очи и се надигна, залитайки.

— Аз… като че ли… — процеди тя прегракнало.

— Да. Направихте всичко онова, което очаквахте от мен.

И изведнъж злобата по лицето й бе заменена от страх, от откровен, безграничен и жалък страх.

— Ами камерата? Ами Янгар?

— Там са — Родис посочи вратата към съседната стая. — Янгар е убит.

— Кой го уби? Вие ли?

Родис поклати отрицателно глава.

— Той сам. Със собствените си куршуми.

— И вие всичко ли знаете?

— Ако имате предвид отношенията между вас, тогава да.

Ер Во-Биа падна в краката на Родис.

— Смилете се над мен! Властелинът няма да ми прости, той не ще понесе своето унижение.

— Това ми е ясно. Такива като него не могат да допуснат съперничество.

— Неговото отмъщение е невъобразимо! Опитните палачи могат да измъчват страшно.

— Също като вашия Янгар ли?

Прекрасната тормансианка клюмна, тя молеше за милост.

Родис отиде в съседната стая и след миг се върна с киноапарата.

— Връщам ви го — каза тя и протегна ръка — срещу остатъка от отровата.

Ер Во-Биа трепна и побърза да й даде мъничкия пулверизатор.

— Сега си вървете. През първия прозорец на галерията.

Наведете се зад балюстрадата. Когато стигнете до страничната стълба на задната фасада, слезте в градината. Надявам се, че имате карта от властелина.

Ер Во-Биа стоеше пред Родис мълком, замръзнала от учудване.

— И не се бойте от нищо. Никой на планетата няма да научи тайната ви.

Тормансианката продължаваше да стои, опитвайки се да каже нещо, но не можеше. Родис я докосна предпазливо с пръсти.

— Бягайте, не стойте! Аз също трябва да вървя.

Родис се обърна, чу зад гърба си странните хлипания на Ер Во-Биа и излезе. В първата стая пред защитната стена на СДФ се трупаха стражи начело с един офицер, в ъгъла лежеше тялото на Янгар.

Изглежда, след разговора с Родис в болницата властелинът на планетата беше дал нареждане за незабавна връзка, понеже той веднага се появи на импровизирания екран на СДФ. Стражите тутакси избягаха.

Родис каза, че Янгар е стрелял по нея. Чойо Чагас вече беше достатъчно запознат с действието на защитните екрани, за да разбере каква е била последицата от това. Впрочем властелинът никак не беше огорчен от гибелта на началника на личната си охрана и първи помощник на Ген Ши по сигурността на държавата, нещо повече, той изглеждаше дори доволен.

Родис нямаше време да се замисля над толкова сложните им взаимоотношения, тя се опасяваше, че след гибелта на Янгар ще бъде отстранена от храма. Властелинът й предложи в името на нейната безопасност да се прехвърли пак в двореца, но тя отказа учтиво, като се позова на голямото количество непрегледани материали, подготвени от Таел, които живописно бяха натрупани в три от стаите.

— Кога ще привършите работата си? — попита Чойо Чагас с известна подозрителност.

— Както бяхме се уговорили — след около три седмици.

— Ах, да! Преди отлитането вие трябва да ми погостувате няколко дена. Искам още веднъж да се възползувам от вашите знания.

— Вие можете да използувате всичките знания на Земята.

— Тъкмо това не искам. Вие ми предлагате общото, а на мен ми трябва частното.

— Готова съм да ви помогна и в частното.

— Добре, недейте забравя поканата ми! Сега аз ще ви напусна, отговорете ми само на един въпрос: какво ви е известно за хората, които едно време на Земята са били наричани еснафи? Днес аз срещнах тази странна дума.

— Така се е наричало цяло едно съсловие, а по-късно това определение, не знам защо, било пренесено върху хората, които умеят само да вземат, без да дават нищо насреща. Дори още по-лошо, те вземат в ущърб на другите, на природата, на цялата планета — тук алчността няма граници.

— Напълно важи за моите сановници!

— Естествено!

— Защо „естествено“?

— Алчността и завистта процъфтяват и се засилват в условията на диктатурите, когато не съществуват традиции, закони, обществено мнение. Оня, който иска само да взема, винаги е против тези „задържащи сили“. А срещу тези хора може да се води борба само по един начин: като се унищожат всички привилегии, следователно и олигархията.

— Съветът е добър. Вие оставате вярна на себе си. Ето защо… — властелинът се замисли, като че ли не можеше да намери точната дума — вие толкова ме привличате.

— Вероятно понеже аз единствена ви казвам истината.

— Да беше само за това!

Чойо Чагас направи прощален жест и се оттегли, След няколко минути стражите усърдно миеха пода на мястото, където току-що лежеше трупът на Янгар, и със суеверен страх поглеждаха ходещата из стаята Родис. На нея беше й се наложило да изключи СДФ и тя се опасяваше от прекаленото любопитство на „лилавите“. Стражите изчезнаха. Вместо тях се появи запъхтеният и едва жив Таел.

— Грешката е моя! Аз съм глупак! — викна той от прага.

Родис спокойно го въведе в стаята и притвори вратата — тя инстинктивно беше усвоила тази предпазна мярка, така необходима за жителите на Ян-Ях, — а след това му разказа за станалото.

Тормансианинът полека-лека започна да се успокоява.

— Аз сега излизам и ще се върна в подземието. Ние ще ви чакаме там. Недейте забравя: днес вие ще имате голям и важен прием! — По устните на тормансианина съвсем по земному се мярнаха лукави бръчици,

— Вие ме заинтригувахте — каза Родис усмихната.

Инженерът се смути, чувствувайки, че тя чете мислите му, махна с ръка и избяга.

Родис заключи вратата, остави както обикновено СДФ да варди и слезе в подземието.

В Светилището на трите крачки я чакаха Таел и Гахден заедно с един непознат човек с резки черти на лицето и с птичешки втренчен поглед на светлокафявите очи.

— Аз разбрах — каза Родис, преди инженерът и архитектът да й представят посетителя, — вие сте художник, нали?

— Това улеснява задачата ни — каза Гахден, — щом сте разбрали, че трябва да станете символ на Земята. Ри Бур-Тин, или Ритин, е скулптор и трябва да изпълни желанието на много хора и да създаде вашия портрет. Той е един от най-добрите художници на планетата и работи поразително бързо.

— Един от най-лошите! — каза скулпторът с неочаквано висок и весел глас. — Във всеки случай на такова мнение са онези, които отговарят у нас за изкуството.

— Нима за изкуството може да се „отговаря“? — насмалко не се учуди Родис, но веднага добави: — Да, аз забравям, че „отговарям“ у вас значи „охранявам“, охранявам олигархията от посегателство срещу неограничената й власт над духовния живот.

— Трудно е да се каже по-точно — възкликна скулпторът.

— Но нали има хора, които просто обичат изкуството и му помагат? Такива, които разбират, че и една роза може да украсява цялата градина?

— Нас ни обичат само бедняците, а „змиеносците“ са невежи и се отнасят към всичко прекалено утилитарно. Те плащат само на лакеите от сферата на изкуството, които ги славословят. Истинското изкуство иска продължителен труд. Много ли ще можеш да създадеш, ако цял живот се занимаваш с украсяването на дворците и градините със скулптурни безвкусици?! Ами произведенията на истинското изкуство, литература и архитектура? За човека това е щит, защита чрез мечтата, която не се осъществява в естественото течение на живота.

— Ние наричаме изкуството не щит, а жалони на борбата срещу инферното — каза Родис.

— Както и да го наричаме, важно е изкуството да носи утеха, а не развлечение, да увлича за подвиг, а не да дава приспивателно, да не се занимава с търсенето на евтин рай, да не се превръща в наркотик — каза Ритин.

— Спомням си, че нашата Чеди беше учудена от почти пълната липса на скулптури в града, в парковете и по площадите. Те за излишни ли се смятат?

— Не само това. Ако скулптурата стои без охрана или не е защитена с желязна решетка, незабавно ще я обезобразят, ще я замърсят с надписи или направо ще я строшат!

— Кой може да вдигне ръка срещу красотата? Нима хората могат да обидят дете, да стъпчат цвете, да оскърбят жена?

— И детето, и цветето, и жената! — отговориха в хор тримата тормансиани.

Родис само разпери учудено ръце.

— Изглежда, появяването на подобни хора в обществото от вашия тип е неизбежно. Но известно ли ви е тяхното процентно съотношение спрямо нормалните хора? Расте ли броят им, или намалява? Това е кардиналният въпрос.

Тормансианите се спогледаха безмълвно.

— Знам, знам; статистиката се намира под възбрана. И все пак вие сами трябва да събирате сведения, да съпоставяте, да се избавяте от обществената слепота… — Фай Родис млъкна и внезапно се разсмя: — Ставам същински олигарх и започвам да давам не съвети, а как се казваше?…

— Указания — усмихна се широко и добродушно архитектът.

— Хайде, Ритин, започвайте! Да застана ли, да седна ли, или да ходя?

Скулпторът взе да се смущава, да въздиша. Той не се решаваше да каже какво иска. Родис се досети, но не бързаше да му се притече на помощ, а го гледаше изпод вежди и изчаквателно. Ритин с мъка изрече:

— Виждате ли, земните хора се различават от нас не само по лицето, по осанката, но и по тялото си… Вашето е особено. То в никакъв случай не е леко, но и не изглежда тежко. Макар да притежава здравина и масивност, вашето тяло е много гъвкаво и подвижно.

— Значи искате да ви позирам без дрехи?

— Ако е възможно! Само тогава аз ще създам цялостен портрет на жена от Земята!

Преди тормансианите да успеят да се опомнят, Родис се оказа още по-далечна и по-недостъпна в гордата си голота.

Архитектът я гледаше с молитвено скръстени ръце. Той веднага се сети за фигурите на героите в подземието, затулени с маските. В обикновени дрехи те биха изглеждали възгруби. С Родис ставаше обратното: облечена, тя изглеждаше по-дребна и по-фина, а в действителност линиите на тялото й бяха значително по-резки, по-контрастни, отколкото у скулптурите на прадедите му в галерията.

Таел се беше вцепенил, загледан в пода, и дори закриваше очите си с длан. Внезапно той се обърна и се скри в мрака на галерията.

— Нещастник, той ви обича! — отсечено, почти грубо подхвърли скулпторът, без да сваля очи от Родис.

— Щастливец! — възрази му Гахден.

— Пази се! И ти ще загинеш! Но мълчи! — властно му каза Ритин. — Можете ли да танцувате? — обърна се той към

Родис.

— Като всяка жена на Земята.

— Тогава започнете да танцувате нещо такова, че цялото ви тяло да се включи в танца, всеки мускул!

Скулпторът се зае да нахвърля с бясно темпо ескизи върху листове сива хартия. Няколко минути изминаха в мълчание.

После Ритин безсилно отпусна ръце.

— Не става! Много е бързо! Вие се движите така стремително, както и мислите. Изпълнявайте само крайните движения и когато ви направя знак, „застивайте“ на място!

Така работата тръгна по-добре. След привършването на сеанса скулпторът се залови да опакова голямата купчина скици.

— Ще продължим утре!. Впрочем разрешете ми да постоя, да почакам. Вие ще разговаряте с „Ангелите“, а аз ще ви порисувам и седнала. Никога не съм мислил, че хората от висшата цивилизация ще бъдат такива яки!

— Тази грешка не е само ваша. Мнозина наши прадеди са мислили, че човекът на бъдещето ще стане тънък, крехък и нежен. Прозрачно цвете на гъвкаво стебълце.

— Точно така, точно така, дори го казвате със същите думи! — провикна се скулпторът.

— А с какво ще живея, ще преодолявам живота, ще се боря с него и в същото време ще му се радвам? За сметка на машината ли? Какъв живот ще е това? За да стана майка, по телосложение аз трябва да представлявам амфора на мислещия живот, иначе ще осакатя детето. За да понасяме натоварването с трудни дела, защото само така човек живее пълнокръвно, ние трябва да бъдем силни, особено мъжете ни. За да възприемаме света в цялата му пъстроцветност и дълбочина, ние трябва да притежаваме остри сетива. На бюрото на Председателя на Съвета на Четиримата аз видях символична скулптура. Три маймуни: едната е запушила ушите си, друга е затулила очите с лапите си, третата е закрила устата си. А противно на този символ на тайната и покорното поведение човекът е длъжен да чува всичко, да вижда всичко и да говори за всичко.

— Когато вие обяснявате, всичко е ясно — каза скулпторът, — но това не ми помага да разбера разностранността на вашата особа. С глината ще започна да работя, когато навляза в образа. Странен, небивало прекрасен образ, но не чужд — и това ще ми създаде допълнителни главоболия. Разберете ме, такова нещо отведнъж не става!

— Не ме убеждавайте, разбирам всичко. И ще поседя още с вас, след като всички си отидат. Но преди да дойдат „Сивите ангели“, трябва да разбера за Светилището на трите крачки. Научихте ли нещо, Гахден?

— Светилището е било създадено по време на основаването на храма, когато религиозният култ към времето бил в разцвета си. Тук можели да влизат само онези, които били преминали трите стъпала на изпитанието или трите крачки на посвещаването.

— Значи аз не съм сгрешила — тази вяра е била донесена тук от Земята! Вярата в това, че заслугите могат да се постигнат веднъж завинаги, без продължително служене и без борба. И ето че тук за две хилядолетия те не са могли да достигнат дори уравновесяване на силите на мъката и радостта!

— За какви изпитания говорите? — заинтересува се скулпторът.

— Във всяка религия съществуват изпитания преди посвещаването в най-високото, тайното знание. Те са три, трите крачки към индивидуалното величие и мощ. Сякаш може да съществува някаква отделна сила, независеща от останалия околен свят.

Първото изпитание, така нареченото „изпитание с огън“, е придобиването на издръжливост, на висше мъжество, достойнство и доверие към себе си, това е един вид процес на изгаряне на всичко лошо в душата. След изпитанието с „огън“ все още е било възможно да се върнеш назад, да станеш обикновен човек. След другите две връщане назад няма: който ги е понесъл, вече не може да живее делничен живот.

— И всичко това се е оказало суеверие, така ли? — попита, леко заеквайки, Таел, който се появи от галерията.

— Далеч не всичко. Ние сме възприели много от тези неща за психологическата тренировка. Но вярата във върховното същество, което бди над най-добрите съдби, е била наивна отживелица от пещерната представа за света. Дори нещо по-лошо — отживелица от религиозния фанатизъм на Тъмните векове.

В подземието, озъртайки се, влязоха осем души със сурови дори за мрачните тормансиани лица, с тъмносини плащове, свободно наметнати върху рамената им.

Архитектът Гахден понечи да ги заведе при Родис, но първият от тях небрежно го отстрани.

— Ти ли си владетелката на земните пришълци?… Ние дойдохме да ти благодарим за апаратите, за които сме мечтали хилядолетия. Много векове ние сме се крили и бездействували, а сега отново можем да поведем борбата.

Фай Родис погледна твърдите лица на влезлите — от тях лъхаше воля и ум. Те не носеха никакви украшения и знаци, облеклото им, с изключение на плащовете, наметнати очевидно за нощното странствуване, по нищо не се различаваше от обикновеното облекло на средни „джи“. Само всеки имаше на палеца на дясната си ръка широк пръстен от платина.

— Отрова ли е това? — попита Родис предводителя, като го покани с жест да седне и посочи пръстена.

Той вдигна едната си вежда съвсем като Чойо Чагас и едва разтегли устни в сурова усмивка.

— Последното ръкостискане на смъртта — за онези, върху които падне изборът ни.

— Откъде идва името на вашето дружество? — попита Родис.

— Не ми е известно. По този въпрос не са останали никакви предания. Така сме се наричали от самото основаване, тоест от момента на появяването ни на планетата Ян-Ях от Белите звезди или от Земята, както твърдите вие.

— Така си и знаех. Наименованието на вашето дружество е по-дълбоко по смисъл и значително по-древно, отколкото си мислите. През Тъмните векове на Земята се родила легендата за великото сражение между Бога и Сатаната, между доброто и злото, между небето и ада. На страната на Бога се били белите ангели, на страната на Сатаната — черните. Целият свят бил разделен на две, докато Сатаната заедно с черното си войнство не бил победен и запратен в ада. Но имало и ангели, които не били нито бели, нито черни, а сиви, те не тръгнали с никого, на никого не се подчинявали и не се сражавали на ничия страна. Небето ги отхвърлило, не ги приел и адът и оттогава те завинаги останали между рая и ада, тоест на Земята.

Навъсените пришълци слушаха със светнали очи: легендата явно им харесваше.

— Името „Сиви ангели“ било възприето от едно тайно дружество, което се борело срещу зверствата на инквизицията през Тъмните векове. Струва ми се, че вие сте наследници тъкмо на тези ваши земни братя.

— Поразително! — каза предводителят на „Сивите ангели“. — Това ни придава още по-голяма увереност,

— В какво? — неочаквано рязко попита Фай Родис.

— В необходимостта от терора, в преминаването от единичните действия към масовото изтребване на вредните хора, които напоследък необикновено се размножиха!

— Злото не може да се унищожава механично. Никой не е в състояние да се ориентира бързо в обратната страна на действието. Борбата трябва да се балансира така, че от сблъсъка на противоположностите да възниква движение към щастието, възход към доброто. Иначе вие ще загубите пътеводната нишка. Сами виждате: минали са се хилядолетия, а на вашата планета продължават да съществуват несправедливостта и потисничеството, милиони хора живеят нищожно кратък живот. Вредните хора могат да се изкореняват само с много точен прицел, иначе вие ще се борите с призраци. Лъжата и беззаконието ще създават на всяка крачка нови призраци на престъпленията, материалните богатства и опасностите. На Земята увеличаването на тези призраци не е било взето под внимание навреме и когато се борело с тях, човечеството само засилвало психологическото им въздействие. Ние винаги помним, че действието е равно на противодействието, и спазваме равновесието. А ако нападате слепешката, ще предизвикате нарастване страданието на народа, задълбочаване на инферното. В такъв случай самите вие трябва да бъдете унищожени.

— Значи вие ни смятате за ненужни? — последва страшен въпрос.

— Нещо повече — за вредни, ако не изкорените главните източници на злото, тоест, както са казвали едно време ловците, ако не започнете да нанасяте удари по слабите места на олигархията. Но това представлява само една крачка напред. Тя е безполезна без втората и третата. Не случайно това светилище е взело името си от трите крачки.

Родис млъкна и се загледа внимателно в предводителя на

„Сивите ангели“.

— Продължавайте — тихо каза той, — дошли сме да чуем съветите ви. Повярвайте ни, ние нямаме друга цел, освен да облекчим участта на народа и да направим по-щастлива родната си планета.

— Аз ви вярвам, вярвам и във вас — каза Родис. — Но съгласете се: щом като на планетата царува беззаконието и вие искате законът да възтържествува, тогава трябва да бъдете не по-малко могъщи, макар и откъм незабележимата, сенчестата страна на живота, от олицетворяващата беззаконието олигархическа държава. Неустойчивостта на зле уреденото общество фактически се състои в това, че то винаги се намира на ръба на дълбоката пропаст на инферното и при най-малкия трус се сгромолясва надолу, към Вековете на глада и убийствата. Пълна аналогия с изкачването по стръмна планина, само че тук вместо силите на тежестта действуват първобитните инстинкти на хората. Така че и вие, ако не осигурите на хората по-голямо достойнство, знание и здраве, ще ги прехвърлите от един вид инферно в друг, по всяка вероятност по-лош, понеже всяко изменение на структурата ще изисква допълнителни сили. А откъде да се вземат тези сили, освен от народа, чрез намаляване на и без това оскъдните му блага, чрез увеличаване на теглото и мъките му?!

— Но ние сме затънали в бедност! Значи никога не ще можем да направим крачка напред?

— От бедност до бедност има разлика и материалната бедност на планетата Ян-Ях още не е гибелна. Защото тя ще намери изход в духовното богатство. Но за това е нужна основа — библиотеки, музеи, картинни галерии, скулптури, прекрасни здания, хубава музика, танци, песни. И прословутото неравенство на разпределението на материалните блага не е най-голямата беда, стига само управниците да не се стараят да запазят положението си чрез духовната нищета на народа. Великите реформатори на обществото на Земята са ни учили да пазим преди всичко психическото богатство на човека. А то може да бъде опазено само в действието, в активната борба със злото и в подпомагането на събратята, с други думи — в неуморния труд. А борбата далеч не винаги предполага унищожаване. Съществува изключително важният фактор на отразяването, на отхвърлянето в психологическия план и той е достъпен за всеки човек, при съответна тренировка, естествено. Онова, което при вас се смята за магнетични сили, за магия, отдавна се прилага от нас дори в детските игри на „изчезване“ и „минаване зад огледалото“. За да се приведат в действие висшите сили на човека, е необходима продължителна подготовка, точно такава, каквато преминават художниците, готвейки се за творчество, за висшия полет на своята душа, когато сякаш изневиделица ги спохожда великото интуитивно разбиране. И тук има три крачки: абстрахиране, съсредоточаване и появяване на познанието.

— А как мислите, владетелко на земляните. народът на Ян-Ях умишлено ли е държан на ниско духовно равнище? — попита предводителят.

— Струва ми се, че да!

— Тогава ние започваме да действуваме? Както и да се пазят властелините и „змиеносците“, те няма да се спасят. Ние ще отровим водата, която те пият от специални водопроводи, ще разпръснем във въздуха на жилищата им бактерии и радиоактивна отрова, ще наситим храната им с вредни, бавнодействуващи вещества. Хиляди години те са подбирали охраната си измежду най-простите хора. Сега това е невъзможно и „джи“ проникват в техните крепости.

— Е, и какво от това? Ако народът не разбере целите ви, ще се получи само смяна на олигарсите. Пак повтарям: самите вие ще станете олигарси, но нали не искате това?

— В никакъв случай!

— Тогава подгответе една разбираема за всички програма за действие, а най-важното — създайте справедливи закони. Закони не за опазване на властта, собствеността или привилегиите, а за защита на честта, достойнството и за умножаване на духовното богатство на всеки човек. От законите трябва да започнете създаването на трите крачки към истинското общество: закона на истинското обществено мнение, на вярата на хората в себе си. Направете тези три крачки — и ще създадете стълба за излизане от инферното.

— Но това не е терор!

— Разбира се. Това е революция. Но в нея „Сивите ангели“, ако са подготвени, ще могат да всяват страх сред вършителите на беззакония. Но без общото дело, без съюз между „джи“ и „кжи“, вие ще се превърнете в шепа олигарси. И в нищо повече! С течение на времето вие неизбежно ще се отречете от предишните си принципи, понеже обществото от висш комунистически тип може да съществува само като единен поток, който непрекъснато се променя, устремен напред, към хоризонта, нагоре, а не като отделни части с вкаменени привилегировани прослойки.

Предводителят на „Сивите ангели“ вдигна длани към слепоочията си и се поклони на Родис.

— Тук има още много да се мисли, но аз виждам светлина — каза той.

„Сивите ангели“ се загърнаха в плащовете си и се оттеглиха, придружени от Таел. Родис се отпусна на креслото и преметна крак върху крак. Пред нея се настани скулпторът Ритин; напълно вглъбен в скиците си, той тихичко си тананикаше нещо много познато. Фай Родис си спомни: това беше една древна мелодия от Земята, спомни си и думите към нея:

„Тъжно ми е, защото те обичам“. Поразително беше как музиката, дошла от дълбините на вековете, свърза двете планети, вля в чувствата на земляните и тормансианите еднаква струйка прекрасно. И в самата Фай Родис през бремето на дълга и тревогата за бъдещето на този народ се вля увереност в успеха на земната експедиция,

Към следващата част или към съдържанието

Иван Ефремов Часът на Бика (14)

Метаданни

Данни

Часът на Бика

Информация

История

Сваляне / Връзки

ГЛАВА ЕДИНАДЕСЕТАМАСКИТЕ В ПОДЗЕМИЕТО

Иван Ефремов
Часът на Бика (14)

ГЛАВА ЕДИНАДЕСЕТА
МАСКИТЕ В ПОДЗЕМИЕТО