Людмила Улицка
Искрено ваш Шурик (34)

34

Вера Александровна прекара летния сезон много приятно. Наеха част от вилата на същата хазяйка, Олга Ивановна Власочкина, същата вила, в която прекарваха всички лета още от раждането на Шурик, с редки пропуски. Сега се настаниха не в предишните помещения — две големи стаи с веранда, а в по-скромна част от вилата, която гледаше към задния двор — една стая с тераса и отделна кухня. Макар и по-малко, новото място беше по-удобно. Преди да се преместят, Шурик пренесе необходимото от бараката, в която семейството съхраняваше предимно мебели, докарани тук по времето на великото преселение от „Камергерски“. Странна работа, как така при местенето от една стая с прегради в двустаен апартамент не се намери място за няколкото виенски стола, двете етажерки, разтегателната маса, изгубила своето гостоприемно качество… На два пъти интернираната покъщнина, запазена от хазяйката здрава и читава, сега бе подредена на новото място и напомни на Шурик и Вера за Елизавета Ивановна: тези мебели още не знаеха за смъртта й, нейният стол с избродирани върху калъфа на облегалката мастиленосини метличини сякаш очакваше нея. Сега обаче, след като бяха минали две години, чувството за загуба бе донякъде избледняло, както и метличините…

Сега на този стол седеше Ирина Владимировна, стара приятелка и далечна роднина на Вера. Дъщеря на търговец, която цял живот бе крила произхода си, самотната Ирина отдавна живееше далеч от родния си Саратов, в Малоярославец, недалеч от Москва, работеше като Шурик в библиотека и сега, вече пенсионерка, с радост прие предложението на Вера да поживее с нея на вилата. Още от времената на артистичната младост на Вера Ирина гледаше на нея като на същество висше и никакви житейски несполуки на приятелката й не бяха успели да я разколебаят в дълбокото й, с оттенък на собствена принизеност чувство на почит.

Зарадва се и Шурик: присъствието на компаньонка край майка му беше голямо облекчение — ежедневното пътуване в претъпканата електрическа мотриса отнемаше много време и сега благодарение на Ирина Владимировна той можеше да не нощува всеки ден на вилата. Идваше през ден, понякога и през два, с продукти. Ирина, която бе прекарала целия си живот ако не в нищета, то в голяма оскъдица, с увлечение се занимаваше с разкошно готвене: продукти имаше в изобилие, дори повече от необходимото, и тя печеше, вареше и задушаваше с голям размах, буквално в стила на Елизавета Ивановна. Вера Александровна, която бе свикнала да се храни малко и разсеяно, с усилие откъсваше Ирина Владимировна от кухнята, за да се поразходят, да отидат до езерото, до брезовата горичка… Обикновено Ирина отказваше и Вера се разхождаше сама, правеше дихателна гимнастика на закътана поляна, като редуваше дълги вдишвания, изпълващи белите й дробове до дъно, с кратки енергични издишвания, и усещаше приливите на здраве, особено в повредената си от операцията шия. През това време Ирина стръвно стържеше, разбъркваше и разбиваше. Затова пък за пристигането на Шурик предварително сервираше масата — под две дебели кърпи почиваше топъл млин, в дълбокото мазе върху лед застиваше желирано месо, под плътно затворен капак концентрираше ароматите си компот.

Шурик пристигаше по здрач, измиваше си ръцете и измъкваше от бараката стария велосипед, който баба му му беше подарила за тринайсетия рожден ден: винаги му се искаше да отиде до езерото, да се изкъпе. Напомпваше тънките гуми, избърсваше с детска пижама, отдавна накъсана за парцали, мътните калници и предвкусваше бодрото тръскане по корените, пресичащи рижавата пътека, и веселото ускорение, когато пътеката се спускаше надолу, и пружиниращото докосване на напрегнатия въздух, който го удряше в челото… Но Ирина едва ли не унижено го молеше първо да хапне, защото всичко е топло и започва да изстива, и той се поддаваше на придумките и сядаше на масата. Тя замираше зад гърба му с физиономия на квачка, готова да клъвне зърно, неочаквано и стремително му подаваше ту репичка, ту солница, ту още едно парче млин и той преяждаше като гладен котарак и едва не заспиваше на масата.

— Благодаря, Тетирочка — смотолевяше Шурик и изпитвайки чувство на вина пред велосипеда, го откарваше неразходен обратно в бараката, целуваше стариците и рухваше на изтърбушения диван, понеже заспиваше в движение.

Ирина правеше топла сапуница в легенче и дълго миеше съдовете, издавайки тихи бърборещи звуци. Бъбривостта й беше плаха: тъй като в самотата си не беше свикнала да има събеседници, тя произнасяше под нос неспирен монолог.

Така, още щом отвореше очи, тя подхващаше утринната си песен, че времето е хубаво, млякото е чудесно, кафето е изкипяло, кой знае къде се е дянало парцалчето за бърсане, чашата не е много добре измита и колко симпатичен е орнаментът на чинийката. Привечер от умора говорът й се забавяше, но тя говореше ли, говореше — че слънцето е залязло и вече се здрачава, и земята излъчва влага, а тютюнчето под прозореца мирише толкова силно… И току се сепваше и питаше: нали, Верочка? Тя отдавна не се нуждаеше от събеседник, не настояваше за отговор.

Вера беше напълно доволна от компаньонката си. Макар че Ирина беше по-млада от нея с две години, в битово отношение всичко се бе подредило по обичайния за Верочка начин: сякаш Елизавета Ивановна й бе изпратила временно своя заместничка — да готви, да разтребва, да се грижи за нея… Само дето беше невъзможно да общува с Шурик: щом преядеше, той така мълниеносно заспиваше, че Вера не успяваше да обсъди с него богатите културни новини, а те бяха много тази година: преведоха Скот Фицджералд, Роберт Стуруа постави „Кавказкия тебеширен кръг“, очакваше се в Москва да пристигне прочутият куклен театър от Милано… Макар да беше библиотекарка, Ирина Владимировна, замаяна от временното изобилие от хранителни продукти, не беше в състояние да бъде в крак с културните интереси на приятелката си.

Сутрин Шурик скачаше, събуден от часовника, изяждаше тристепенната закуска, приготвена от неуморната Ирина, и без да пречи на съня на майка си, хукваше да хване мотрисата. Вечер го очакваше Валерия с прелитащите през гърдите и гърба й щъркели и той изпълняваше обещанието си — честно, трудолюбиво, добросъвестно, както баба му го бе учила да се отнася към всички свои задължения.

По това време Валерия вече му бе признала, че никога не би си позволила връзка с толкова младо момче, ако не била старата й мечта да роди дете. Шурик се смути: на негово име вече се водеше едно дете.

— Това е последният ми шанс. Нима ще ми откажеш онова, което иска самата природа? — пламенно шепнеше Валерия.

И Шурик не й отказваше онова, което искаше природата.

Цяло лято той неуморно се труди за благото на природата и в края на август Валерия му каза, че трудът му се е увенчал с успех — тя е бременна. Когато лекарят от женската консултация потвърди шестседмичната й бременност, Валерия си спомни за своя обет и реши този път да остане вярна на думата си пред Господ. Плака цяла нощ: благодарност, горест поради пълния отказ от мъжка любов — както смяташе тогава, — мечта за момиченце и страх за детето, чието износване й бе забранено от всички лекари без изключение… Те смятаха, че при нейното заболяване бременността и раждането са й абсолютно противопоказани. Всичко това се събра в сълзотворна смесица. Но тези сълзи бяха по-скоро щастливи…

След като вилният сезон свърши, Валерия каза на Шурик, че повече няма да се срещат, и му подари за спомен една гравюра от бащината си колекция — „Завръщането на блудния син“, работа на Дюрер. Шурик не разбра намека, прие и отказа, и подаръка й смирено и без голямо огорчение. Валерия повече не го покани в дома си.

В службата той рядко виждаше началничката си: повечето време тя стоеше в кабинета си, а Шурик сега работеше в каталожната служба… Когато се срещаха в някой коридор, Валерия Адамовна многозначително го огряваше със сините си очи и го подминаваше с бегла усмивка, сякаш помежду им не бе имало нищо. А той изпитваше приятна топлина и чувство на задоволство от добре свършената работа: знаеше, че тя му е благодарна…