Людмила Улицка
Искрено ваш Шурик (24)

24

С наближаването на есента животът коренно се промени: Шурик започна първата си истинска работа и постъпи в правилния вечерен институт, Вера, напротив, напусна работа и също заживя по нов начин. След операцията се чувстваше много по-добре и макар че постоянната й слабост не я напускаше, вътрешно се оживи и изпита нещо като обновяване: сякаш се връщаше към себе си, младата Вера. Сега имаше много свободно време, с наслада препрочиташе стари, отдавна четени книги, пристрасти се към мемоарите. Понякога излизаше да се разходи, стигаше до близкия парк или просто седеше на някоя пейка в двора, като се стараеше да бъде по-далече от младите майки с техния шумен приплод и по-близо до младите тополи и сребристи маслини, които в качеството на сполучлив експеримент бяха насадени около блока. Освен това правеше гимнастика и говореше по телефона с една от двете си приятелки от детинство, бездетната вдовица на известен художник Нила, която винаги беше готова да води дълги телефонни дискусии за писмата на Антон Павлович^[1] или за дневниците на София Андреевна^[2]… Странно нещо — всичко от онзи живот беше по-разбираемо и интересно за тях, отколкото от днешния. С втората й приятелка, Кира, не се получаваха дълги разговори, защото на нея вечно нещо й прегаряше на печката…

По случай пенсионирането на майка му Шурик домъкна вкъщи голям телевизор. Вера се поучуди, но скоро оцени новата придобивка: често излъчваха спектакли, повечето стари, и тя бързо прости тромавостта на това изкуство и свикна да гледа „сандъка“.

Шурик почти нямаше свободно време и общуваше с майка си много по-малко, отколкото й се искаше: тя ставаше късно, обикновено когато той вече тръгваше за работа, оставил в кухнята увита в пешкир порцията овесена каша, въведена в семейното хранене от дядо Корн, който на младини страдал от англомания.

Затова пък в неделя сутрин закусваха заедно, после през деня Шурик даваше два остатъчни, както ги наричаше Вера, урока по френски и вечерта прекарваха пак заедно. Вера все още изпитваше боязън да излиза самостоятелно от къщи и именно в тези неделни вечери ходеха заедно на концерти, спектакли, посещаваха приятелките Кира и Нила. Дали Шурик изпитваше удоволствие от този светски живот? Може би младежът би си избрал някое друго неделно развлечение? Вера не си задаваше такива въпроси. Не си ги задаваше и Шурик. В отношението към майка му, освен любов, тревога за нея и привързаност имаше и библейско покорство пред родителите, леко и незатруднително.

Вера не искаше никакви жертви — те се подразбираха и Шурик с готовност й помагаше да си обува обувките и да си облича палтото, да ги събува и да се съблича, да я крепи при качването във вагона на метрото, да я настанява на най-удобното място. Всичко беше толкова естествено, просто, мило…

Вера споделяше с него мислите и наблюденията си, преразказваше му прочетените книги, информираше го за състоянието на душите и телата на приятелките си. В разговорите им понякога изникваха дори политически теми, макар че поначало Вера беше много по-плашлива от покойната си майка и обикновено не си позволяваше да се впуска в опасни разговори, а предпочиташе гръмогласно да заявява, че не се интересува от политика и интересите й са свързани изключително със сферата на културата. Тя одобряваше работата на Шурик в библиотеката, понеже беше работа културна, макар да се досещаше, че не е твърде мъжка.

Но на Шурик му харесваше. И то му харесваше всичко: и станцията на метрото „Библиотека «Ленин»“, и старата сграда на Румянцевската библиотека, и разнообразните миризми на книгите — старинни, стари и съвременни, които се отличаваха за чувствителния нос с хиляди оттенъци — на кожата, на книговезкото платно, на лепилото, на плата, вложен в кориците, на печатарското мастило, и симпатичните жени от една особена библиотечна порода — тихи, учтиви, всичките на една неопределено приятна средна възраст, дори и млади. Когато в обедната почивка сядаха около служебната трапеза да пият чай, всички го черпеха със сандвичи с кашкавал и салам, също еднакви…

Сред тях се открояваше само началничката — Валерия Адамовна Конецкая. Впрочем тя се открояваше и сред началниците — завеждащите отдели. Начело на всички други отдели имаше по-възрастни хора, дори и от редкия в библиотеката мъжки пол. Тя беше най-младата и най-енергична, обличаше се най-добре от всички, дори носеше диамантени обици, святкащи с остри синкави пламъчета на ушите й в редките случаи, когато се подаваха изпод изключително гъстата, достатъчна поне за три жени коса, прихваната ту с дебел обръч, ту с плоска черна панделка отзад на шията. За присъствието й предварително съобщаваха гъстият аромат на парфюм и потропването на патерица. Единият крак на красавицата беше по-къс и тя силно, дълбоко куцаше — при всяка крачка сякаш леко се гмурваше, а после изплуваше, като същевременно повдигаше сините си ресници… Човек би казал, че е нормално да не я обичат заради това, че с облика си нарушава общата еднородност. Но я обичаха: заради красотата, заради нещастието, което бодро преодоляваше, дори заради инвалидната й кола „Запорожец“, която караше сама, смайвайки другите шофьори и пешеходците с пълната непредсказуемост на шофьорското си поведение, заради веселия й характер и й прощаваха — о, имаше за какво да й прощават! — любовта й към клюките за чуждите работи, прекомерното кокетство и постоянните й флиртове с посетители на библиотеката.

Шурик оцени човеколюбието й, когато в разгара на грипната епидемия — половината служители бяха болни, а другата половина работеха с удвоено натоварване — отиде при нея да поиска три дни неплатен отпуск.

— Ама вие сте полудели! Трябвало да ви пусна за сесия в най-тежкия момент, и то в неплатен! И дума да не става! И без това няма кой да работи!

— Валерия Адамовна! — примоли се Шурик. — Моят случай е… просто ми иде да подам молба за напускане!

— Кажи-речи от вчера работите и вече ще напускате! Ами напуснете! Има цяла опашка от кандидати! Да работите в Ленинската библиотека! Хората не напускат от тук! От тук само се пенсионират! — искрено се ядоса началничката.

— Трябва да замина за три дни за Сибир. Инак ужасно ще подведа една жена…

Под сините ресници на Валерия припламна интерес:

— Така ли?

— Разбирате ли, скоро ще ражда, а аз съм й нещо като съпруг…

— Ха! Скоро ще ви се роди дете, а вие сте нещо като съпруг значи? — пресилено се изуми Валерия.

И Шурик, седнал на крайчеца на стола, разказа кратко, но ясно цялата история на горката Стовба, история, която още нямаше финал, защото, след като се разписаха, тя замина при родителите си в Сибир и сега беше дошло време да ражда, та му се обади и го помоли спешно да отиде: защото, ако детето се роди с приемлив цвят, просто мургавичко, пак добре. Но ако е истински негър, непременно ще се вдигне семеен скандал, защото бащата е корав камък с партийна длъжност и непременно ще я изхвърли от къщи… Така че той трябва да замине, за да играе ролята на щастлив баща на кубинското дете…

— Напишете си молбата — каза Валерия Адамовна и сложи своя красив чорлав подпис точно под плахите редчета на Шурик.