Тим Северин
Брат по съдба (4) (Сага за героите на Севера)

Глава втора

Нападателят ми освободи хватката си и ми позволи да се превъртя и погледна нагоре. Над мен стоеше дребен, набит мъж, облечен в кърпена туника, тесни панталони и износени кожени гети. Сивата му коса бе ниско подстригана. Предположих, че е някъде към средата на петдесетте. Най-много ме порази видът му. Лицето му бе прорязано от дълбоки бръчки, бузите — осеяни с тъмночервени петънца, сякаш ги бяха търкали с пясък. Очите почти не се виждаха под свъсените му вежди. Изглеждаше невероятно опасен, забелязах и затъкнатата в кожения му колан кама с дръжка от еленов рог. Зачудих се как така не я използва. После си спомних с каква лекота ме наемете от бараката.

— Какво правеше при птиците? — попита бесен. Говореше езика на саксонците, достатъчно близък до родния ми нордически да го разбера, но с провинциален акцент, гърлено и бавно. — Кой ти позволи да влизаш там?

— Казах ти — отговорих умиротворително. — Търсех Едгар. Нямах представа, че върша нещо нередно.

— А исландският сокол? Каква работа имаше при него? Какво се опитваше, да го откраднеш ли?

— Не — казах. — Исках да махна конеца, за да може да отвори очи.

— И кой ти позволи да го правиш? — Все повече се ядосваше и започвах да се страхувам, че накрая ще си изтърве нервите и здравата ще ме набие. Нямаше какво да отговоря на въпроса му, затова премълчах.

— Глупак! Птицата може да се паникьоса, да излети от стойката и да се разхвърчи из бараката, да избяга или да се удари. А, за твоя информация, тя струва десет пъти колкото теб, може би дори повече, селяндур такъв.

— Съжалявам — казах. — Виждал съм такива птици, но никога със зашити очи.

Отговорът ми пак го подпали.

— Как така си ги виждал? — изръмжа. — В цяла Англия има най-много пет-шест. Това е кралска птица.

— Там, откъде съм, ги има много.

— Значи си не само крадец, а и лъжец.

— Не, повярвай ми. Там, откъдето идвам, правят гнездата и отглеждат малките си. Влязох в бараката, за да те търся, ако ти си Едгар. Казаха ми да го открия и видя с какво мога да му бъда полезен.

— Исках кучкар, не мръсен датчанин с шавливи пръсти. Познавам гнусния ти говор — провлече. — Ставай на крака. — След което ми помогна с ритник. — Скоро ще разберем дали казваш истината.

Отведе ме обратно в бурга и провери дали казвам истината от измъчения иконом на Елфгифу. Когато последният потвърди кой съм, Едгар бавно се изплю — храчката ме подмина на косъм — и се закани:

— Ще я видим тази работа.

Върнахме се този път в кучкарника и Едгар вдигна резето на ниската врата към двора. Веднага ни погълна истерична кафяво-бяло-бежова каскада махащи опашки създания. Кучетата лаеха и виеха, не разбрах дали от радост или от глад. Някои обичливо скачаха към Едгар, други се натискаха и се бутаха да приближат, няколко отстъпиха назад и побягнаха към ъглите. Смърдеше отвратително. Усетих остра болка в пищяла — едно недоверчиво псе ме бе заобиколило и пробно ме ухапа. Едгар спокойно бръкна в развълнуваната маса кучешка плът, галеше ги, с любов ги чешеше зад ушите, обръщаше се към тях по име и с лекота отблъскваше по-любвеобилните, които се мъчеха да подскочат и оближат лицето му. Беше в стихията си, но за мен сцената бе като видение от ада.

— Ето тук ще работиш — ми каза троснато.

Трябва да съм зяпнал, защото на лицето му се появи присмехулна усмивка.

— Ще ти покажа задълженията ти.

Отиде при дългата, ниска барака в дъното на заграждението и с мъка отвори зле прилягащата врата. Вътре беше голо като в колибата с птиците, само дето по пода нямаше пясък и вместо стойки, по едната стена на постройката вървеше широка платформа от груби дъски, издигнати на къси трупчета на около тридесетина сантиметра от земята. Едгар посочи метнатия отгоре дебел пласт слама.

— Искам всеки ден да я обръщаш, за да се проветрява. Отделяй лайната. Когато се събере за една торба, ще я носиш на кожарите. Нищо не омекотява кожата така, както кучешките лайна. Ще сменяш постелките на всеки три дни. После ще ти покажа откъде ще взимаш свежа слама.

После показа три ниски корита.

— Ще ги пълниш с вода. Ако се замърсят, ще ги изнасяш и изпразваш навън — не искам подът да става по-влажен, отколкото вече е — после пак ще ги пълниш. — Докато говореше за влажния под, отклони поглед към дървения дирек, забит в земята към средата на бараката. Беше увит със слама и видимо заобиколен от мокро петно. Явно служеше за припикаване. — На всеки три дни ще сменяш и тази слама. Всяка сутрин първо ще пускаш кучетата в заграждението и през това време ще сменяш сламата. Ще ги храниш веднъж на ден — стар хляб и остатъци от кухнята, каквото ти дадат. Веднага ще ми долагаш, ако някое куче ти се види болно или залиняло, обикновено има по едно-две такива.

— Къде да те намеря? — попитах аз.

— Живея в къщата срещу бараката с птиците. Зад къщата ще откриеш навес, там държим сламата. Ако не съм си у дома, вероятно съм в гората. Ще питаш жена ми, преди да набуташ сламата. Тя ще те държи под око, за да съм сигурен, че си изпълняваш съвестно задълженията. Въпроси? — попита, когато излязохме от кучкарника.

— Не — казах, — обясненията ти бяха съвсем ясни. Къде ще спя?

Изгледа ме с неприкрита злоба.

— Къде мислиш? С кучетата, разбира се. Там му е мястото на кучкаря.

Следващият въпрос ми бе на езика, но изражението му ме накара да го лиша от удоволствието да го задам. Щях да питам, „А къде ще ям“? Но вече знаех отговора — „С кучетата. Ще ядеш каквото ядат и те“.

Познах. Последвалите дни бяха сред най-противните в живота ми, а аз нерядко съм живял при неописуеми условия. Ядях и спях с кучетата. Отбирах по-доброто от храната им, прихванах бълхите им и през по-голямата част от времето се мъчех да избегна зъбите им. Ненавиждах ги. Започнах да се движа със сопа — криех я под платформата, когато се появеше Едгар. Имах предостатъчно време да се чудя как, за Бога, хората се привързват към кучетата си, особено към тази гнусна порода. Вождовете на кланове в Ирландия се гордееха с вълкодавите си и имаше защо. Кучетата им бяха великолепни, елегантни животни, цели аристократи с дългите си крака и високомерна походка. А откъдето и да ги погледнех, тези на Едгар си оставаха глутница помияри, на половината от височината на вълкодава, със сплескани глави, остри муцуни и козина, основно тъмнокафява, но някои имаха и черни или бежови петна, а едно щеше да е чисто бяло, ако спреше да се въргаля в мръсотията. Не можех да проумея защо човек ще си прави труда да храни подобна пасмина. Няколко месеца по-късно научих, че се казват британски хрътки и били много ценени още от римляни. Информира ме един монах, чийто абат обичал лова и имал такива кучета, пак той ми каза, че британските хрътки са много търсени заради смелостта, упоритостта и способността си да следват миризмата както във въздуха, така и по земя. Не можех да си обясня как, след като самите те миришеха ужасно. След няколко часа вече смърдях колкото безсловесните си дружки; опитах да опазя поне пурпурната туника, като закачих вярната си торба на пирон на един от диреците.

Едгар идваше в кучкарника сутрин и вечер, да провери мен и противните хрътки. Влизаше и безгрижно прегазваше животинския хаос. Имаше свръхестествена способност да засича кои от животните са порязани или одрани. Протягаше се, сграбчваше кучето и го придърпваше към себе си. Хладнокръвно отмяташе уши, разтваряше пръсти и търсеше бодили, и преспокойно отместваше срамните им части — които наричаше „двора с каменната порта“, за да провери дали не са натъртени и не кървят. Ако откриеше рана, вадеше игла и конец, и с коляно придържаше животното на земята, докато я зашие. Ако кучето се дърпаше, понякога ме викаше да го държа, при което псетата естествено здравата ме хапеха. Веднъж, когато видя шурналата от ръката ми кръв, Едгар доволно се ухили и каза:

— Пада ти се, задето си напъха ръката в устата му — присмя ми се, а аз веднага се сетих за Едноръкия, за хускарла. — Пак е по-добре от котешко ухапване. Те гноясват. Кучешката уста е чиста и здрава. Ако кучето не е бясно, де. — Това, което ме ухапа, определено не изглеждаше такова, затова безмълвно засмуках раничките си от зъбите му. Едгар обаче нямаше да ме остави току-така. — Знаеш ли какво трябва да направиш, ако те ухапе бясно куче? — попита въодушевено. — Намираш здрав, силен петел, оскубваш всичките му пера, лепваш задника му на раната и здравата го стресваш. Червата му ще се свият и ще засмучат отровата. — Разсмя се с глас.

Мъките ми щяха да продължат много по-дълго, ако на четвъртия ден не изгубих едно куче. Едгар ми бе заповядал да ги отведа да попасат на една поляна на няколкостотин крачки от кучкарника. За краткия преход обаче аз успях да изгубя от поглед хрътките, а когато се върнах, не забелязах, че едно липсва. Осъзнах грешката си едва когато пак преброих животните, преди да ги прибера за през нощта. Затворих вратата на кучкарника и се върнах да потърся липсващото куче на поляната. Не го повиках, защото не знаех името му, а и не исках Едгар да научи за случилото се. Толкова се ядоса само от възможността да изгубя сокол, че бях сигурен, че ще побеснее за куче. Вървях тихо, с надеждата да открия беглеца. На поляната го нямаше и с идеята, че може да се е залутало за храна към дома на Едгар, отидох да проверя там.

Докато заобикалях малката къща, чух леко потракване и видях Едгар. Беше коленичил с гръб към мен, пред разстлана бяла покривка. Върху нея, там, където току-що ги бе хвърлил, лежаха шест плоски пръчки. Едгар, който до този момент ги бе гледал втренчено, изненадано се извърна на пети.

— Какво казват? — попитах, с надеждата да изпреваря гневния изблик.

Той ме изгледа с подозрение.

— Не ти влиза в работа — отговори. Понечих да си тръгна, когато неочаквано го чух да казва: — Можеш ли да четеш с уонди^[1]?

Аз се обърнах и предпазливо отговорих:

— В моята родина предпочитаме да хвърляме зар или тафъл. А пръчките привързваме една към друга, като книга.

— Какво е тафъл?

— Нещо като дъска с руни.

— Но все пак хвърляте и уонди?

— Някои от по-старите хора да, пръчки или животински кости.

— Тогава ми кажи какво казват тези тук.

Приближих се към покривката. На нея бяха пръснати шест уонда, Едгар държеше седмия в ръка. Към един от тези на земята беше привързано червено парцалче. То трябва да бе „господарят“. Три бяха малко по-къси от останалите.

— Какво виждаш? — попита Едгар, с умолителна нотка в гласа.

— Объркано е — казах. Наведох се и вдигнах един леко крив уонд. Обърнах го и разчетох знака. — Тир, богът на смъртта и войната.

Едгар ме погледна озадачен за миг, после кръвта се оттегли от лицето му и червеникавите петна по скулите му изпъкнаха още по-ясно.

— Тир? Можеш да четеш знаците? Сигурен ли си?

— Естествено — отговорих и му показах лицевата страна на уонда, където имаше символ с формата на стрела. — Аз вярвам в Один и точно Один е научил тайната на руните, и я дал на хората. Той измислил и заровете за гадаене на бъдещето. Много е лесно. Тази руна е знакът на Тир.

— Това трябва да значи, че тя е мъртва — каза с треперещ глас Едгар.

— Коя?

— Дъщеря ми. Преди четири години, по време на размириците, я отвлече банда датски разбойници. Не можаха да превземат бурга — спря ги живият плет, — но обходиха района, пребиха най-малкия ми син толкова жестоко, че го ослепиха с едното око, и взеха момичето. Беше само на дванадесет. Оттогава не сме чували нищо за нея.

— Това ли искаше да научиш, когато хвърли уондите? Какво се е случило с нея.

— Да.

— Тогава не губи надежда — казах аз. — Уондът на Тир лежеше върху друг уонд, което значи, че посланието е неясно или трябва да се чете наопаки. Дъщеря ти може още да е жива. Искаш ли да хвърля пак пръчките?

Ловецът поклати глава.

— Не — отсече той. — По три хвърляния стига. Повече би било обида към боговете, а и слънцето залезе и времето не е благоприятно.

После подозренията му внезапно се завърнаха.

— Откъде да знам, че не ме лъжеш за руните, както излъга за сокола?

— Нямам причини да те лъжа — отговорих и започнах да прибирам уондите, първо господарят, после трите по-малки, които назовавах по име „дъгата, кралицата — воин, силната вяра“. Докато прибирах по-дългите, издекламирах, „ключодържеца, радост“, и поемайки последния от ръката на Едгар, „празник“.

За да докажа знанията си, невинно отбелязах:

— Значи не използваш уонда на мрака, змийския уонд?

Едгар направо си глътна езика. По-късно щях да открия, че е прост човечец и храни непоклатима вяра в саксонските уонди, както ги наричат в Англия. Само най-опитните използват осмия или змийския уонд. Той е пакостлив и може да зарази и останалите уонди, а повечето хора предпочитат „гледането“, както наричат хвърлянето на пръчките, да им предрече щастие. Аз намирах саксонските уонди за елементарни. Учителят ми по руни Транд ме бе учил да разчитам далеч по-сложни версии. В Исландия уондите се привързват към кожен ремък, след което се разгръщат като ветрило, а значението се тълкува по изписаните от двете страни руни. Тези руни — като повечето сейдур или магия, преиначават нормалното и се изписват наопаки, като гледани в огледало.

— Кажи на жената какво току-що каза за дъщеря ни — подкани ме Едгар. — Може да я успокои. Вече четири години скърби за нея. — Вкара ме в колибата. Състоеше се само от една стая, преградена през средата на дневна и спалня. Имаше открито огнище, проста маса и две пейки. Подканен от Едгар, повторих посланието на уондите на жена му, Джудит. Горката, прие на доверие тълкуванието ми и плахо попита дали съм гладен. Подозирам смяташе, че съпругът й се отнася с мен несправедливо. Сега разбирах ненавистта на Едгар. Взел ме бе за датчанин, като мъжете, отвлекли дъщерята и осакатили сина му.

Едгар явно ме преценяваше.

— Откъде, каза, че идваш? — попита изведнъж.

— От Исландия, а преди това от Гренландия.

— Говориш като датчанин.

— Някои думи, да, но ги произнасям различно, а други думи са чисто исландски. Малко като твоя саксонски. Сигурен съм, си забелязал, че хората от другите части на Англия говорят различно и използват думи, които ти не разбираш.

— Докажи ми, че идваш от онова място, Гренландия или както там му каза.

— Ами, не знам как да го направя.

Едгар се замисли за миг.

— Каза, че си от земята, където исландският сокол гнезди и отглежда малките си. Аз знам, че не го прави в страната на датчаните, а някъде по-далеч. Значи ако наистина си от Исландия, ще знаеш всичко за тази птица и навиците й.

— Какво да ти кажа? — попитах.

Той ме изгледа лукаво.

— Отговори ми на този въпрос; на какво е птица исландският сокол, на полета или на ръката?

Нямах представа за какво говори, а той победоносно прие объркването ми за невежие.

— Така си и мислех. Нищо не знаеш за тях.

— Не — казах. — Просто не разбирам въпроса ти. Но ще разпозная исландския сокол, ако го видя да ловува.

— Кажи ми по какво.

— Дивите соколи в Гренландия обикновено се спускат от канарите и кацат на високо, на скала или хълм. Ловуват една птица, която наричаме рюпа, прилича на вашата яребица. Когато я засече, соколът се стрелва от наблюдателницата си и започва да лети ниско, все по-бързо и по-бързо, докато не застигне рюпата и не я повали мъртва на земята.

— И какво точно прави миг, преди да нанесе удара си?

— Изведнъж се издига, за да набере височина, после се стоварва върху жертвата си.

— Така е — обяви Едгар, най-после убеден. — Точно това прави исландският сокол и затова може да е птица и на полета, и на ръката. Много малко ловни птици могат да са и двете.

— Все още не разбирам — казах. — Какво е птица на полета?

— Птица, която се издига нависоко, кръжи в небето над господаря си и чака подходящия момент, след което се спуска към жертвата си. Перегринът, соколът — скитник го прави, а ако си търпелив, можеш да научиш и исландския сокол. Птицата на ръката носиш на китката си и я мяташ по плячката.

Така познаването на навиците на дивия исландски сокол и умението да гледам на уонди ме спасиха от противния кучкарник, макар и няколко седмици по-късно Едгар да призна, че бездруго видял, че не ставам за кучкар.

— А трябва да ти кажа, че не разбирам как може да не се погаждаш с кучета — добави. — Вижда ми се неестествено.

— Смърдят ужасно — изтъкнах. — Дни ми трябваха да отмия миризмата им. Още не мога да си обясня защо англичаните толкова обичат кучетата си. Не спират да говорят за тях. Понякога ми се струва, че ги предпочитат пред собствените си деца.

— Не са само англичаните — каза Едгар. — Тези кучета са на Кнут. Когато идва на лов, половината му датски приятели водят своите псета и ги пускат при нашите. Гадна работа, започват да се бият помежду си.

— Точно — бе моят коментар. — И саксонците, и датчаните са един дол дренки. В Гренландия ги ядем, ако няма друга храна.

От този момент с мен вече се отнасяха като с член на семейството. Заделиха ми един ъгъл, в който да закача торбата и си спретна легло, а Джудит, която бе толкова доверчива, колкото съпругът й бе предпазлив, ме глезеше като любим племенник и ми отбираше най-добрите меса от яхниите, които по цял ден къкреха над огъня. Рядко съм се хранил така добре. Официално Едгар заемаше важната длъжност кралски лесничей, но си докарваше и по нещо странично с бракониерство. Тайно поставяше мрежи за дребен дивеч — предпочиташе зайците — и често се прибираше призори, с влажни от зората гети и охранена двойка зайци в ръка.

Пролетта премина в лято, а аз осъзнах, че този път наистина изкарах късмет. Юли е гладният месец преди жътвата и обикновените хора живеят от последните остатъци, които успеят да преметат от килерите и хамбарите си. Ядат твърд хляб от трици, шума и прокарал грах. Казанът на Едгар обаче бе винаги пълен. С приближаването на ловния сезон той започна да ме извежда и в гората. Следяхме за най-едрия дивеч — елени. Тук Едгар беше в свои води — тих, уверен и готов да ме учи. Напомняше ми Херфид, който ми обясни триковете на скалда, на ирландските монаси, научили ме на френски, латински и малко гръцки и как да разчитам и преписвам чуждестранните ръкописи, или на учителя ми по сейдур Транд, който ме обучи в тайните на Старата вяра.

Едгар ме взимаше със себе си по тихите еленски пътеки през дъбовата гора и по-ниските храсти елша и ясен. Показа ми как да отгатна големината на елена по отпечатъците от копитата му и да разбера дали върви, бяга или се движи в тръс. Откриеше ли елен, достоен за глутницата кучета на краля, неколкократно се връщаше на мястото, за да установи пасищата и режима на животното.

— Гледай внимателно — ми казваше, дръпвайки ме зад някой храст. — Ето тук е спал снощи. Виж как са смачкани тревата и бодлите. А това са следите, които е оставил с колене и преди да се изправи, призори. Голям елен е, вероятно с дванадесет върха на рогата, кралско животно… А е и в добра форма — добави, разчупвайки с пръчка едно еленско изпражнение. — Висок е, да, и с добра стойка. Ето тук рогата му са ожулили дървото.

Едгар не се объркваше дори следата да пресечеше друг елен.

— На нас ни трябва еленът, който се е отклонил надясно — каза ми тихо. — Другият е много слаб.

— Как разбра? — прошепнах. Следите ми изглеждаха съвсем еднакви.

Едгар ме накара да коленича и огледам отблизо вторите следи.

— Виждаш ли разликата? Поклатих глава.

— Проследи дупките. — Така наричаше следите от копитата. — Задните му крака се приземяват пред следите от предните, което значи, че е слаб. Тялото на охранения, дебел елен е прекалено голямо, за да се кръстосат така краката.

След един от тези походи в гората Едгар започна да се отнася с мен едва ли не с благоговение. Бях забелязал, че дълбоко вярва в знаци и поличби. Аз като староверец намирах това за съвсем естествено. С Едгар имахме много общи неща в областта на религията. Той почиташе много от моите богове, макар и под различни имена. Один, моят бог, познаваше като Вотан; наричаше Тир, бога на войната, Тив, червенобрадият Тор пък бе Тунор. Имаше и други богове, много от които чувах за пръв път, богове — лечители и кръстници, домашни богове и богове на времето, и водни и дървесни богове; вечно правеше знаци, за да ги умилостиви, пръскаше по няколко капки от супата в огъня или чупеше гъвкава клонка, увиваше я на венец и я полагаше на някой покрит с мъх камък.

През въпросния ден напредвахме тихо през букова гора по следите на един елен. Дирите ни изведоха на усамотена поляна сред дърветата. В средата се издигаше огромен дъб, много стар, с Полуизгнило, обрасло с мъх стъбло. В основата му имаше ниска каменна стена. Когато се приближих, видях, че пази отвора на малък кладенец.

Едгар взе едно камъче и го пъхна в дупка в кората на дъба. Там вече имаше и други камъни; предположих, че така дъбът изпълнява желания.

— Младите двойки идват тук да молят за деца — обясни ми Едгар. — Мислех, че ако и аз сложа камък, ще си върна дъщерята. — Махна към кладенеца. — Неомъжените момичета пускат сламка и броят колко мехурчета ще се надигнат. Колкото са те, толкова години ще минат, докато се омъжат.

Забележката му докосна болезнена тема. Откъснах клонче и се наведох да го пусна в кладенеца. Видях отражението на черната вода. Желанието ми, разбира се, не бе да науча кога ще се оженя, а кога пак ще видя Елфгифу, по която линеех. При всеки удобен случай бях рискувал, като прескачах до бурга с надеждата да я зърна, и всеки път бях оставал разочарован.

Сега се наведох над кладенеца, но преди да пусна клончето, се случи нещо съвсем непредвидено.

От шест-седемгодишен знам, че съм един от малцината, надарени с така нареченото ясновидство. Майка ми, ирландката, на времето била известна с тази си дарба, която сигурно бях наследил от нея. От време на време получавам странни предчувствия и видения. Дори съм виждал мъртъвци и сенките на хора, които скоро ще умрат. Тези неща се случваха без предупреждение, и понякога ги деляха месеци, дори години. Една мъдра жена в Оркни — сама притежаваща дарбата — предположи, че аз просто откликвам на света на духовете, ако съм в компанията на човек, който притежава силата. Тя го нарече нещо като вълшебно огледало.

Случилото се при кладенеца показа, че греши.

Докато се навеждах да пусна клончето, погледнах към отблясъка на черната вода и изведнъж ми прилоша. В началото реших, че е това, което човек изпитва, когато погледне от много високо или изведнъж му се завие свят, но мастиленочерната вода беше на не повече от една ръка разстояние от мен. Замайването ми бе заменено от пълно вцепенение. Усещах леден хлад, прониза ме ужасна болка, която обхвана цялото ми тяло. Очите ми се замъглиха, догади ми се. После зрението ми се проясни. Отново видях очертанията на главата си във водата и небето над мен, но този път съвсем ясно видях и отражението на някой, който пристъпваше зад гърба ми. Държеше нещо, видях металически проблясък и изпитах сковаващ страх.

Тук трябва да съм припаднал, защото когато отново дойдох на себе си, Едгар ме разтърсваше. Лежах до кладенеца.

Едгар ми се стори изплашен.

— Какво стана? — попита той.

— Не знам — отговорих. — Отнесох се на друго място.

— Уоден ти е говорил? — попита той със страхопочитание в гласа.

— Не, не чух нищо, само видях как ме нападат. Нещо като предупреждение.

Едгар ми помогна да се изправя и ме отведе да седна на един пън.

— Почини малко. За първи път ли ти се случва?

— Такова привидение, да — отговорих. — Имал съм видения и преди, но никога на тихи, спокойни места. Само ако съм под силно напрежение или в компанията на волва или сейдурман, така наричаме жените и мъжете, които говорят със света на духовете.

Едгар веднага ме разбра.

— Има една такава старица на запад, на повече от два дена път. И тя живее до кладенец. Отпива глътка-две от водата и ако е в подходящо настроение, изпада в транс. Някои я наричат вещица, а свещениците я кълнат, но предсказанията й често се сбъдват, нищо че никой друг не смее да пие оттам. От водата се хваща разстройство, а и в самия кладенец има нещо тайнствено. Преди бедствия прелива. Последният път се случи преди битката при Ашингтън, когато датчаните ни разгромиха.

— Ти там ли беше? — попитах. Още се чувствах леко замаян.

— Да — отговори Едгар, — със саксонските селяни, въоръжен с ловния си лък. Предаде ни един от водачите ни. Изкарах късмет, че отървах живота. Ако водите на кладенеца можеха да предупреждават за предатели, щях с удоволствие да му прережа гърлото, нищо че беше елдормен.

Чувах думите му, като че ли идваха от далеч.

Опитах да си обясня какво е привикало видението. Прозрението ме връхлетя отведнъж: откликвах на света на духовете, когато се озовях на места, където границата между истинския и техния свят е по-тънка. Улавях послания от отвъдното като стрък трева, накланяща се на вятъра, дълго преди човек да го усети по кожата си. Изтръпнах — от страх, че няма как да разбера дали не съм на свещено място, преди да ме връхлети поредното видение.

* * *

Седмица беше минала от видението в гората. Едгар беше в прекрасно настроение.

— Южен вятър и облачно небе значат добър сутрешен лов — обяви, побутвайки ме с крак, както си лежах, полузаспал в ъгъла. Много обичаше поговорките. — Време е за първия ти лов, Торгилс. Имам чувството, че ще ни донесеш късмет.

Едва се бе разсъмнало, но той вече бе облечен в дрехи, които не бях виждал преди — зелени от главата до петите. С мъка се измъкнах изпод одеялото.

— Дръж — каза и ми хвърли туника, легинси и наметало с мека качулка, все зелени.

Озадачен се облякох и го последвах в хладното утро. Едгар пробваше един ловен лък, опъваше и пак го отпускаше. Лъкът също беше зелен.

— Да изведа ли кучетата? — попитах.

— Не, не днес. Ще вземем само едно.

Не казах нищо, макар и да се зачудих, какъв е смисълът да имаш цяла глутница кучета, да ги храниш, чистиш и обучаваш, а после да не ги вземеш на лов.

Едгар отгатна мислите ми.

— Ловът с кучета е игра за кралете, развлечение. Днес ще ловуваме за храна, не за удоволствие. А и това, което правим, е много по-деликатно и трудно. Затова слушай какво ти се казва и внимателно следвай нарежданията ми. А! Ето ги и тях — каза и погледна към бурга.

Към нас яздеха трима облечени в зелено конници. Единият не разпознах, но ми заприлича на слуга. За моя изненада, другите двама бяха хускарлите, които ни придружаваха от Лондон — Едноръкия и Дървения крак. Едгар ми каза, че се казват Гисли и Кяртан. И двамата изглеждаха в превъзходно настроение.

— Чудесен ден за лов! — весело се провикна Кяртан, Едноръкия. — Всичко ли е готово, Едгар? — И двамата явно бяха добри познати с кралския ловджия.

— Остава само да доведа Кабал — отговори Едгар и забърза към кучкарника. Върна се с едно куче, което бях забелязал през злощастните си дни в кучкарника, защото се различаваше от останалите, по-голямо, тъмнокафяво, с увиснала муцуна и прискърбен поглед. Не хапеше, не скимтеше и не бягаше в кръг като лудо; обикновено стоеше встрани и бе спокойно, тихо, чувствително създание. Даже малко го харесвах.

— Качвай се! — ми каза Едгар.

Аз го изгледах озадачено. Не виждах свободен кон.

— Тук, момче — повика ме Кяртан, наведе се от седлото и ми протегна здравата си ръка. Изглежда щяхме да яздим по двама. Едгар вече бе скочил на седлото зад слугата. Това му е хубавото на лова, си помислих, докато някак се изкатерих зад хускарла и го хванах здраво през кръста — ловец, хускарл, слуга и бивш кучкар стават равни.

— Не си ли яздил така преди? — попита ме през рамо Кяртан. Очевидно с нетърпение очакваше предстоящия лов. Зачудих се как ще ловува с една ръка. Не можеше да опъва лък, а не носеше дори копие. Единственото му оръжие беше къс меч.

— Не, сър — отговорих. — Ловувал съм пеш, основно дребни животни, в гората. Но не и на кон.

— Е, почакай и ще видиш — каза Кяртан. — Днес ще ловуваме и на кон, и пеш. Едгар си знае работата, няма да се върнем с празни ръце. Само трябва да правим каквото ни каже, въпреки че не всичко опира до умение, а и до късмет. Елените сега тъкмо се угояват. Вкусно месо. — Тихо си затананика.

Навлязохме в гората, към едно място, където с Едгар наскоро бяхме забелязали следи на червен елен и стадо от четири-пет кошути. Кучето, което досега тичаше зад конете, започна да снове напред-назад и да души тревата.

— Страшно куче е Кабал — каза Кяртан. — Остарява и малко го въртят лапите, но е несравним в лова. И никога не се отказва. Смело сърце.

Поредният заслепен любител на кучета, си помислих, но все пак не можех да не се възхитя на вниманието, което старият Кабал отделяше на всяко храстче. От време на време се заковаваше на място и надигаше едра муцуна, опитвайки да улови и най-слабата миризма.

— Ето! — тихо каза Кяртан. Кучето беше свело нос много близо до земята и напредваше към гората, определено по дирите на дивеч. — Тих, както се полага — одобрително изръмжа Кяртан. Аз не оцених комплимента, затова той продължи: — Повечето кучета започват да лаят и вият, когато хванат дирята. Но не и старият Кабал. Обучен е да стои мирен, за да не подплаши плячката.

Намалили бяхме почти съвсем ход и аз забелязах, че ездачите внимават да вдигат колкото се може по-малко шум. Кяртан погледна към Едгар и когато той кимна, групата ни се закова на място. Слугата слезе от коня, пое каишката на Кабал и завърза кучето за една фиданка. Кабал все така мълчаливо се отпусна на тревата и положи глава на лапите си. Задачата му явно бе приключила.

Когато слугата се върна, се събрахме в малък кръг, за да чуем какво ще ни каже Едгар.

— Мисля, че ще открием елена право пред нас. Идваме откъм страната на вятъра, това е добре. Ти, Елфрик — обърна се шепнешком към слугата, — ще се качиш при Гисли. Торгилс остава при Кяртан, аз тръгвам пеш. Ще оставим третия кон тук.

По негов сигнал ние петимата и двата коня се придвижихме предпазливо напред. Навлизахме в една не толкова гъста част от гората. От дясно сред дърветата засякох движение и след миг видях малкото стадо — еленът и четирите кошути.

— Сега ще заобиколим челно — прошепна ми Кяртан. Явно искаше да оценя по-тънките моменти на лова. Чух леко изпукване на кожа. За моя най-голяма изненада Гисли разкопча специалния си кожен колан, смъкна се от седлото и падна на земята. Забелязах, че се приземи от страната не към елена, така че конят да го прикрие. Стискаше юздите в ръка, за да се задържи изправен, докато закопчее дървения си крак. Не носеше патерица, а тежък лък. Едгар застана до него, също зад коня и скрит от елена. Когато подаде следващия сигнал, двата коня преминаха на откритото, с трима мъже на тях и двама скрити. Еленът и кошутите веднага надигнаха глави и се втренчиха в нас. Сега разбрах — не се страхуваха от мъже на кон, стига последните да яздят бавно и тихо, и да не ги приближават твърде много. Забелязах, че Едгар и Гисли нагодиха крачка и тръгнаха успоредно с краката на конете.

— Почти като Слейпнир — прошепнах на Кяртан. Той кимна. Слейпнир, конят на Один, има осем крака и може да се движи с невероятна бързина. За сърните нашите коне сигурно изглеждаха така, сякаш са с по шест крака.

Петдесет крачки по-нататък забелязах, че еднокракият Гисли вече не е с нас. Извърнах се и го видях да стои неподвижен под един млад дъб. Спуснал се бе от юздата точно когато конят подминаваше дървото, използвал бе лъка си като патерица и сега чакаше. Едгар направи същото няколко крачки от него. И той бе почти невидим. Поставяха засада.

Кяртан, Елфрик и аз продължихме да яздим, после свърнахме в кръг надясно, към другия край на поляната, там където пак започваха дървета. Кяртан тихо каза:

— Торгилс, ти слизаш тук. Застани пред онова дърво. Стой абсолютно неподвижен. Ще помръднеш, само ако видиш, че дивечът идва към теб, не към Едгар или Гисли.

Смъкнах се от коня, изпълних заповедта и тихо зачаках.

Стоях както ми се стори цяла вечност, без да помръдна и мускул, чудейки се какво ще последва. Тогава го чух, много слаб звук — чккк! Много, много бавно извърнах глава. Чух отново шума, тихо и протяжно, от много далеч. Миг по-късно чух тихия пукот на клонка и в полезрението ми навлезе една от кошутите. Беше на около двадесетина крачки, грациозно се движеше към гората, като от време на време спираше да отскубне трева. После видях втора кошута, и самия елен. Чккк! Отново чух странния звук и зад дивеча видях Кяртан, яздеше с отпуснати юзди, почти неподвижен, зад елена; без да бърза, обръщаше коня в различни посоки, сякаш животното пасеше. Тихо поцъкваше с език, оттам идеше шумът. Миг по-късно забелязах втория ездач и чух леко изтракване, когато леко отърка седлото си на една върбова клонка. С тихите звуци караха животните да се придвижат към мястото, където чакаха Едгар и Гисли.

Дивечът влудяващо бавно крачеше напред. Изравниха се с мен. Не смеех да дишам. Бавно извърнах глава към Едгар. Застанал бе така неподвижен, че ми трябваше време да открия позицията му. Стоеше с опънат лък и заложена стрела. Една стара кошута едва не връхлетя върху му. Осъзна, че се взира право в очите на ловеца, рязко надигна глава, изду ноздри и напрегна мускули за скок. В този миг Едгар отпусна тетивата. Чух глухото изтуптяване, когато стрелата се заби в гърдите на кошутата.

Настана същински ад. Еленът и другите кошути надушиха опасността и хукнаха. Чух ново съскане, сигурно стреляше Гисли. Една млада кошута и еленът се извърнаха и втурнаха към мен. Зададоха се, щурайки се сред дърветата, еленът правеше големи подскоци и рогата му се закачаха в клоните. Излязох напред, за да ме видят и размахах ръце. Кошутата панически изви, подхлъзна се, някак пак се изправи на крака и успя да се спаси. Големият елен, обаче, страхувайки се, че пътят му е препречен, направи остър завой към мястото, където чакаше Едгар. Той вече бе заложил втора стрела и чакаше. Еленът го видя, ускори крачка и профуча покрай него. Едгар бе опънал лъка си толкова назад, че перата опираха в дясното му ухо. Освободи тетивата в мига, в който еленът го подминаваше — перфектен изстрел, който накара Кяртан одобрително да извика. Стрелата порази елена между ребрата. Видях го как се олюля, съвзе се и се залута сред храстите. Следваше го невероятен шум от строшени клони, който заглъхна в далечината до пукане на съчки и падащи по земята листа.

Стрелата на Гисли също бе попаднала в целта. Двете кошути, неговата и на Едгар, лежаха мъртви.

— Добър изстрел — извика Кяртан, докато излизаше от засадата.

— Изкарах късмет, че еленът хукна вляво от мен — каза Едгар. Опитваше се да звучи безразлично, но знаех, че е доволен от развитието. — Ако беше минал от другата страна, щеше да ми е трудно да стрелям откъм изнесения крак.

Елфрик тичешком доведе Кабал и кучето обиграно надуши следата на ранения елен.

След няколкостотин крачки попаднахме на стрелата на Едгар, там където бе изпаднала от раненото животно.

— Улучил съм го в корема — каза Едгар, сочейки ми металните кукички. — Това са парчета от съдържанието на стомаха. Скоро ще го намерим. Ярката, чиста кръв значи повърхностна рана и дълго преследване.

Оказа се прав. След по-малко от миля открихме елена мъртъв в един храст. Без да губи време, слугата започна да дере трупа и разпределя месото, а Едгар награди Кабал с подбрани късове.

— Лесно открихме елена — извика Кяртан, когато се върнахме при Гисли, който не можеше да се включи в преследването. — Пет животни, три убити. Хубав изстрел даде. От поне петдесет крачки.

— Това е единственото предимство да изгубиш крак, приятелю — отговори му Гисли. — Патерицата укрепва раменете и мишците.