Тим Северин
Брат по съдба (19) (Сага за героите на Севера)

Глава седемнадесета

Успехът на лова на роби силно подобри настроението във фелага. Прикритата свирепост още я имаше, но сега варангите засвидетелстваха на Ивар уважение, граничещо с възхищение. Очевидно беше нещо много рядко да попаднеш на близначки, особено пък на красавици като нашите. Говореше се много за късмета на Ивар, а варангите се поздравяваха с решението си да постъпят във фелага. Само аз бях мрачен. Тревожеше ме поругаването на светилището. Раса ме бе научил да уважавам тези места и сега имах лошо предчувствие.

Вечерта Ивар дойде и седна до мен на греблата.

— Още ли мислиш за този идол, Торгилс?

— Ти нямаш ли бог?

— А как да имам? Виж тая пасмина там. — Кимна към варангите в лодката до нас. — Ако не вярват в Перун, почитат предците си. А аз не знам на кого се е молила майка ми, да не говорим за баща ми.

— А защо не Перун? От това, което чух, това е същият бог, които ние на север наричаме Тор. Закрилник на воините е.

— Нямам нужда от помощта на Перун — самоуверено каза Ивар. — Къде беше той, докато бях момче? Сам се издигнах. Нека другите да вярват във вещици или че умрем ли, ни отнася черният бог на смъртта Чернобог. Когато срещна края, другарите ми могат да правят с тялото ми каквото си щат. Мен вече няма да ме има.

За миг помислих да му разкажа за вярата си в Один Всемирния отец, но фанатизмът му ме възпря и аз смених темата.

— Как така нашите холопи взеха толкова ентусиазирано участие в нападението, след като самите те са роби?

Ивар сви рамене.

— Холопите са готови да причинят на другите това, от което самите те страдат. Така по-лесно приемат съдбата си. Аз разбира се, им прибрах оръжията и сега те пак са холопи.

— Не се ли страхуваш, че те или новите пленници ще опитат да избягат?

Ивар мрачно се изсмя.

— И къде ще идат? Далеч са от дома, не знаят накъде да поемат, а и да успеят да избягат, първият, на когото попаднат, пак ще ги превърне в роби. Затова приемат съдбата си.

Тук Ивар грешеше. Два дни по-късно даде на мъжете — роби повече свобода. Оковите по китките и глезените на затворниците бяха прикрепени към лодката и хората бяха принудени да стоят приклекнали в трюма. Ивар нареди да разхлабят прангите, за да могат мъжете да се изправят и да правят по няколко крачки. Като предпазна мярка Ивар ги остави оковани по двама. Това не попречи на една двойка да пробва късмета си и скочи зад борда. Двамата мъже се хвърлиха във водата, без да правят и опит да спасят живота си. Нарочно вдигнаха ръце и се оставиха да потънат, завлечени на дъното от тежестта на оковите.

Голямата река сега бе толкова широка, че сякаш плавахме в море. Заради товара от роби и кожи спирахме само, за да подновим запасите си в крайречните градове, които започнаха да се появяват все по често. Само варангите плават на издължени северни кораби — местните ни разпознаваха отдалеч и търговците ни чакаха на място с всичко необходимо.

Купихме храна за робите, основно осолена риба, и евтини дрънкулки, с които да разкрасим жените.

— Една прилично облечена робиня върви десет пъти по-скъпо от повлеканите — ми каза Ивар. — Цената може да скочи до небето, ако момичето има приятен глас, и може да пее и свири на нещо.

Беше ме взел на пазар в най-големия от речните градове при един местен търговец, евреин — хазар. Срещу най-евтиния ни роб той ни даде топове ярки платове за женски дрехи, огърлици от зелено стъкло, мъниста и гривни, и преводач, който говореше езиците от долната част на реката.

— Ами мъжете и децата, които заловихме? — попитах, докато чакахме в магазина на евреина.

— За децата зависи. Ако са будни и живи, се продават лесно. Момичетата обикновено вървят по-добре от момчетата, но във великия Миклагард може да изкараш късмет с някое интелигентно момче, особено ако е със светла кожа и сини очи.

— Кой ги купува, мъже, които харесват момчета или съпругите им?

— Нито едните, нито другите. Господарите им ги скопяват и им дават образование. Момчетата стават доверени слуги, секретари, писари и прочее. Закупените за императора могат да стигнат далеч. Най-влиятелните мъже покрай императора са евнуси.

Зачудих се какво ли чака близначките, които заловихме. Евреинът беше предложил да ги купи, но Ивар не поиска и да чуе.

— С евреите се борим за надмощие в търговията с роби, но те са само посредници. Фелагът ще изкара много по-голяма печалба, ако продам близначките директно на клиент.

Беше предал двете момичета на грижите на любимата си наложница. Тя се държеше с тях мило, показваше им как да мият и сплитат косите си, как да използват мазила и да носят дрехите и накитите, които им купихме. Когато слънцето прежуряше, настояваше да пазят белите си кожи с тежки воали. Нямаше опасност момичетата да бъдат насилени от мъжете ни — всички знаеха колко ценни са девствените близначки.

Сменихме тежките дрехи с широки ризи и торбести памучни панталони. С тях човек можеше да се движи свободно по кораба, без да се поти във все по-усилващата се лятна жега. При здрач слизахме на брега и спяхме в закупените леки шатри. Реката бе преминала през гъстите гори и сега течеше през равна, открита местност, по която пасяха стадата на местните племена. Според преводача ни, говорели езика на чергарите на изток. Когато срещнехме други лодки, те кривваха от нас като подплашени кротушки. Без значение дали ни мислеха за варанги или руси, репутацията ни очевидно не бе особено добра.

— Ивар! Серкландери! — извика в един горещ следобед Вермундур. Възбудата в гласа му ме накара да се огледам. В далечината до реката имаше малко село, а до него група дълги, ниски шатри от тъмен плат. Пред тях на брега бяха изтеглени половин дузина лодки.

Ивар присви очи срещу лъскавата речна повърхност.

— Торгилс, ти пак ми донесе късмет — каза. — Не съм виждал серкландери толкова на север.

Нареди на кормчията да свърне към сушата. Не бях забравил предишното ни нападение и се зачудих дали Ивар не планира да връхлети и ограби селото.

Споменах нещо в този дух на Вермундур, който ми се озъби презрително.

— Само Перун знае защо Ивар те цени толкова. Серкландерите пътуват с добра охрана, обикновено от Черни качулки.

Разбрах думите му, когато приближихме пристана. От шатрите изскочиха мъже с дълги, тъмни забрадени роби и заеха позиции по брега, с лице към нас. Отличаваха се с дисциплината на обучени воини; въоръжени бяха със страховити извити лъкове, които сега насочиха към нас.

Ивар застана на носа и разпери мургавите си ръце, за да покаже, че не е въоръжен.

— Кажи им, че сме дошли да търгуваме — каза на преводача, който изкрещя посланието през делящата ни река. Главатарят на Черните качулки отсечено махна да не акостираме до шатрите, а малко по-надолу по реката. За моя изненада, Ивар се подчини. За първи път го виждах да приема чужда заповед.

Изпрати преводача ни при непознатите, а ние започнахме да разпъваме лагера. По настояване на Ивар се постарахме повече от обикновено.

— Сигурно ще останем няколко дни — каза той. — Трябва да направим добро впечатление.

Докато се върне преводачът, издигнахме палатките в стройна редица, а наложницата на Ивар отведе робините в новия им дом, отделна шатра до тази на главатаря, с купищата й килими и възглавници.

— Серкландерът казва, че ще те посети утре, след молитва — доложи преводачът. — Иска да подготвиш стоката за оглед.

— Серкландия е земята на коприната — каза ми Ивар и изтри потта от голата си глава. Потеше се повече от обичайното. — Никога не съм бил там. Пада се зад планините, далеч на юг. Техните владетели обичат да купуват робини, особено красиви и обучени. И плащат с истинско сребро.

Дано не греши, си казах, сещайки се за Бритмаер, кралския монетен майстор и остроумните му фалшификати.

— Защо плащат в сребро, след като имат коприна?

Ивар сви рамене.

— Когато продадем кожите в града, ще ни платят в коприна. Серкландерите обаче предпочитат да използват сребро или ей такива камъни — подръпна перлената обеца на ухото си.

Отново се зачудих дали животът ми не поема по някаква много важна крива. Точно Бритмаер ми каза, че огнените рубини идват от земите отвъд планините.

С най-голям интерес зачаках да видя пристигането на мистериозния серкландер. Не знам какво очаквах, може би великан в лъскави коприни или прегърбен белобрад мъдрец. Вместо това серкландерът се оказа дребен, усмихнат, шишкав мъж с мургава кожа и тъмни очи. Облечен бе в проста роба от бял памук, чалма от същия материал и обикновени кожени сандали. За мое разочарование не носеше никакви накити. Дружелюбните му маниери още повече се набиваха на очи от страховития ескорт Черни качулки. Изглеждаха също толкова подозрително настроени, както когато излязоха да ни посрещнат. Серкландерът обратно, обикаляше лагера на късите си крачка и се усмихваше лъчезарно на всички, без значение дали бяха холопи или руси. Потупа бащински двете деца на Ивар по главата и дори се засмя, когато се препъна в едно въже и за малко не се просна в цял ръст напред. Забелязах обаче, че бдителният му поглед не пропусна нищо.

Ивар го заведе последно в палатката на робините. Приличаше малко на пазарна сергия и Ивар бе заповядал отворът да стои спуснат. Малката ни процесия се състоеше от Ивар, серкландера и охраната му, нашия преводач и преводача на серкландера, и аз като талисман на Ивар. Черните качулки не допуснаха никой друг. Спряхме пред шатрата. Последва пауза и видях как двама от чуждата охрана бързо се споглеждат. Опасяваха се от засада и пристъпиха напред да проверят. Но дребният серкландер бе по-бърз, а и търговският подход на Ивар като че ли му доставяше удоволствие. Спря мъжете и зачака жизнерадостно усмихнат. Ивар пристъпи напред и отметна завесата, разкривайки живата картина вътре. Робините бяха подредени в редица със смирено скръстени отпред ръце. Наложницата на Ивар си бе свършила добре работата — момичетата бяха пременени в богати роби, ярки колани и гердани от цветно стъкло. Косата на всяка една бе чиста и сресана в най-подхождаща прическа, а някои имаха и заплетени цветя.

Гледах лицето на серкландера. Погледът му пробяга по десетината жени за продан. После забелязах как очите му едва видимо се разшириха. Гледаше към мястото, където жената на Ивар бе сложила близначките, така че да ги облива навлизащата през плата на шатрата ярка светлина. Дръзко бе решила да не разкрасява момичетата. Бяха боси, с прости памучни роби, препасани с бледосини колани. Изглеждаха невинни и чисти.

На мига разбрах, че Ивар е сключил сделката.

Въпреки това цяла седмица мина, преди да се договорят за цената на момичетата. Нито серкландерът, нито Ивар участваха директно в пазарлъка. Обичаят бе да го правят двамата преводачи, макар и сумите естествено да диктуваха господарите им. Ивар нямаше доверие на човека на евреина, затова ме накара да го придружавам и го държа под око при всяко негово посещение в лагера на серкландера. Задачата се оказа трудна, защото преговорите се водеха изцяло с ръце. След обичайните любезности и почерпка с нещо сладко, двамата преводачи сядаха на пода с лице един към друг, стисваха десните си ръце и мятаха над тях парче плат. Започваше пазарлъкът. Предполагам обявяваха цените, като стискаха ръцете и дланите си. Аз можех само да седя и да се мъча да отгатна какво става.

— Невъзможно е — казах на Ивар. — Не мога да разбера дали сделката е честна, или двамата заговорничат зад гърба ти.

— Няма значение, Торгилс. Все пак искам да си там. Ти си ми талисман.

Подчиних се и така попаднах на вниманието на серкландера. Казваше се Салим ибн Хаук и бе едновременно търговец и дипломат. Връщаше се от мисия при крайречните българи; господаря си наричаше халиф Ал-Кадир. Натоварен бе със задачата да събере формация за чуждите страни. Искаше да научи повече за русите, със срещата ни бе изкарал не по-малък късмет от нас.

Изпрати един от охраната си да ме повика.

— Добре дошъл — накара да преведат веселият дребосък. Седеше по турски зад ниско дървено бюро, на килим в шатрата си, и лек, ефирен балдахин пропускаше бриза. — Ще ти бъда много благодарен, ако ми разкажеш нещо за вашите хора.

— Ваше благородие, опасявам се, че не мога да кажа много — отговорих аз.

Той ме изгледа въпросително.

— Не се страхувай, искам само да опозная обичаите ви. Не съм шпионин.

— Не е това, Ваше превъзходителство. Живея сред русите само от няколко месеца. Не съм от тяхното племе.

Стори ми се разочарован.

— Освободен роб ли си?

— Не, присъединих се към тях по своя воля. Исках да пътувам.

— За пари?

— За да изпълня клетвата, която дадох на един приятел преди смъртта му. Те отиваха към великия град Миклагард.

— Колко интересно. — Отбеляза си нещо със стилото. Видях, че пише от дясно на ляво с криволиците, които не ми даваха мира, откакто ги видях на монетите на врата на Елфгифу.

— Извинете, Ваше превъзходителство. Какво точно пишете?

— Просто си водя бележки. Не се тревожи, няма магия. Няма да открадна знанията ти.

Взел ме бе за неук, като повечето мъже от фелага.

— Не, Ваше превъзходителство, чудех се как точно отговаря на говоримия език писмото Ви. Пишете в обратна посока, не от горе на долу, като нас. Ако има повече от една страница, то коя се води първа? От ляво надясно ли обръщате страниците? Или има някаква друга система?

Той ме изгледа удивен.

— Искаш да кажеш, че знаеш да четеш и пишеш!

— Да, Ваше превъзходителство, учил съм римската и гръцката азбука. Познавам и руните.

Той остави стилото и ме изгледа очаровано.

— А аз си мислех, че съм открил само два самородни камъка за моя господар. А ето че също попадам на съкровище. — Замълча за миг. — И да, от дясно на ляво пишем буквите, числата са в обратна посока.

Серкландерът ме вика няколко пъти в палатката си, където ме задържаше дълго, докато събере от мен нужната му информация. Това може и да бе една от причините да не бърза да купи близначките, което пък значеше, че фелагът ни остава на лагер при реката по-дълго от разумното. Варангите не си бяха направили труд да изкопаят нужници и първоначално спретнатият ни лагер стана мръсен и смрадлив. При пътуванията си съм забелязал, че при подобни обстоятелства често се появяват зарази. Този път първата жертва бе самият Ивар.

Един ден бе съвсем здрав, на следващия залиташе и не спираше да повръща. В повърнатото и в течността, която започна да се изсипва от стомаха му, имаше малки бели парцали. Оттегли се в палатката си и при все бичата си сила, рухна на легло. Наложниците му го обградиха с грижи, но бяха почти безсилни да му помогнат. Ивар се стопи. Бузите му хлътнаха, кожата му стана мътносива, очите потънаха в орбитите. Все едно гледах как се съсухря сочно гроздово зърно. На моменти стенеше и се гърчеше в спазми, кожата му бе ледена и дишаше на пресекулки. На третия ден изобщо спря да диша. Знаех, че това е отмъщението на сиейде на поруганото светилище, но фелагът не споделяше мнението ми. Твърдяха, че го е отровил серкландерът или слугите му. Може и да имаха право — когато споменах болестта на ибн Хаук, той ме помоли да го освободи от присъствието си. Същата вечер Черните качулки разтуриха лагера и още преди залез-слънце серкландерът отплава надолу по реката с близначките. Фелагът взе бързото заминаване за доказателство за вината му.

Внезапната смърт не бе нещо необичайно за варангите. Първото, което направиха след смъртта на Ивар, бе да пресметнат колко допълнителна печалба ще се падне на всеки. После, от уважение към паметта му или може би, за да използват повода да се напият, решиха да го погребат с почести. Последвалото се е отпечатало завинаги в паметта ми.

От близкото село изнамериха ганд волва — вещица. Коя бе тя и при кого е учила сейдура, не знам; някои елементи повтаряха ученията на Транд и Раса, други бяха по-зловещи. Самата жена бе на около шестдесет години, съсухрена, но жизнена и жилава. Очаквах да носи отличителните белези на нояде — магически жезъл, пояс от сушени гъби, кожени ръкавици с кожата навън или наниз амулети. Не видях обаче нищо, което да подсказва занаята й, освен провесения на връв от колана й голям полиран камък в зелено и бяло. Въпреки това веднага разбрах каква е. Пригади ми се; усещах излъчването й толкова силно, сякаш ме цапардоса смрадта на разлагаща се плът.

Тя се разпореди да донесат материали за скеле и начерта контурите му с клечка в пясъка. Страховете ми стихнаха. Щеше да е дървена платформа, подобна на тази, която Раса ми бе показвал из северните гори. Висока един човешки ръст, тя често е предпочитано място за бдение на нояде — сядаше на прохладно над земята, докато духът му реши да напусне тялото. Когато холопите донесоха дърветата, волвата поиска любимия нож на Ивар. С него изряза руни на носещата напречна греда. Потреперих — подобни руни бях виждал само веднъж: на дънера, който уби Гретир. Волвата естествено усети смущението ми. Извърна се, погледна право в мен и отровата в очите й сякаш ме зашлеви. Знаеше, че притежавам магически сили и ме предизвикваше да се намеся. Аз бях безпомощен и изплашен. Нейната сила бе много по-голяма от моята.

Погребението на Ивар започна час преди здрач. Дотогава мъжете от фелага вече бяха порядъчно пияни. Надзиравали бяха холопите, които изтеглиха най-паянтовата от лодките ни до скелето на брега и натрупаха под и около нея дърва. Тук вещицата пое нещата в свои ръце. Нареди да разтурят шатрата на Ивар и да я издигнат пак на палубата на лодката. Холопите пренесоха килимите и възглавниците, а накрая качиха и положиха върху тях пременения в брокат труп на Ивар. Когато всичко бе готово, волвата доведе любимата наложница на Ивар, пълно, покорно момиче с дълги, черни коси, завити на плитка около главата й. Носеше тежък златен гердан, знак за благоразположението на господаря си и затова предполагам, че бе майка на поне един от синовете на Ивар. Харесвах я, защото се държа мило с близначките и се страхувах, че ще попадне в лапите на животни като Вермундур или Фройгер.

Когато волвата отиде да я повика, момичето стоеше на голата площадка, където преди се бе издигала шатрата на Ивар и гледаше безутешно. Видях как волвата прошепна нещо в ухото й и я хвана за китката. Пристъпвайки като насън, момичето се остави да го отведат до кладата. По колебливите й стъпки реших, че е била упоена. Не че всички във фелага не бяха пияни. Признавам, че аз самият далеч не бях трезвен — обхванат от хладен ужас, изпих няколко чаши медовина, за да прогоня усещането за обреченост.

— И ти трябва да си там, нали му беше любимец — подигра ме Вермундур и пияният му дъх едва не ме събори.

Двама варанги прихванаха наложницата през кръста и я вдигнаха на кладата. Три пъти я повдигнаха и свалиха, а аз видях как устните й се движат, редеше молитва или може би молеше за помощ. На третия път волвата й подаде жив петел. Момичето за миг се поколеба. Чух как волвата бясно й изкрещя нещо. Не знам на какъв език я заговори, но момичето пъхна главата на петела в устата си и я отхапа, после, сред пръски кръв, хвърли още пърхащото тяло върху погребалния кораб.

Вдигнаха момичето още веднъж и, трепереща и залитаща, я отведоха на кораба на господаря й. Докато се изкачваше по натрупаните съчки, се подхлъзна и падна, и волвата трябваше да й помогне. Следваха ги четирима мъже. Светлината отслабваше, но видях как момичето залитна през отворената врата на шатрата. Може и волвата нарочно да я спъна. Един от четиримата варанги пиянски започна да рови из шалварите си, отиде при момичето и го изнасили. Волвата гледаше безучастно отстрани. Варангите един след друг насилваха наложницата, след което, преди да слязат от лодката и отстъпят мястото си на следващия, се обръщаха към застаналите покрай лагерния огън свои другари и викаха, „Направих го в памет на Ивар“.

Когато и четиримата вече бяха долу, волвата сграбчи вече съвсем безчувственото момиче за косата и го завлече в шатрата. Пламъците на огъня осветиха последния погребален ритуал. Видях как волвата направи примка от въжето, на което висеше зеленият камък и я метна през главата на жертвата си. Затисна с крак лицето на момичето, облегна се назад и с едно мощно движение затегна примката. Накрая свали ножа на Ивар от колана си и неколкократно го заби в жертвата.

Едва тогава волвата слезе, избра една главня от огъня и я пъхна сред натрупаните около лодката подпалки. Изсушеното от лятната жега дърво лумна веднага. Бризът раздуха пламъците и след броени секунди цялата погребална клада бясно гореше. Вдигнах ръка, за да предпазя лицето си от топлината. Заревото засмукваше все повече въздух, пламъците ръмжаха и пукаха, запращайки залпове искри във въздуха. В центъра на стихията, в шатрата с трупа на Ивар изведнъж се появиха големи дупки. Горящите им ръбове пълзяха и поглъщаха тъканта толкова бързо, че за миг остана само скелетът на шатрата, сякаш се подиграваше на пламтящия ад. После прътите рухнаха над телата на Ивар и наложницата му.

Тази нощ се напих до безпаметност, за да забравя видяното. Около мен варангите празнуваха. Пиеха, докато повърнат, после избърсваха бради и започваха наново. Двама се сбиха заради някаква въображаема обида. Откриха някак мечовете и камите си, и безсилно замахваха един към друг, докато се измориха и трябваше да прекратят спора. Други се наливаха с медовина и пиво, докато се проснеха безчувствени на земята. Тези, които още можеха да се държат на крака, се добраха до шатрата с робините и ги изнасилиха. Волвата бе изчезнала. Без съмнение се беше върнала в селото си. Замаян от алкохола, аз се завлякох до едно спокойно кътче зад някакви бали стока и заспах.

Събудих се с болезнено главоболие, бунтуващ се стомах и гаден вкус в устата. Слънцето вече бе високо над хоризонта. Очертаваше се поредният убийствено горещ ден. Хванах се за балата, как да е станах и погледнах към погребалната клада на Ивар. Там сега имаше купчина овъглено дърво и пепел. Стоеше само скелето, а по овъглената земя до него бризът подмяташе кокоше перо.

Из лагера безцелно щъкаха холопи. Господарите им или поне тези, които виждах, хъркаха по земята, изнурени от разгулната нощ.

Предпазливо прекосих лагера и слязох при реката. Усещах се омърсен; отчаяно исках да се измия, нищо, че почти черната вода далеч не изглеждаше чиста. Увих мръсната риза като препаска около кръста си и свалих широките варангски шалвари. Бавно и внимателно нагазих в реката, докато топлата вода стигна до средата на бедрата ми. За миг спрях и подложих гръб на слънцето; усещах как калта се стича между пръстите на краката ми. Водата почти не помръдваше. Предпазливо продължих напред, боейки се, че едно по-внезапно движение ще предизвика нов пристъп на гадене. Малко преди да загреба вода с шепи и наплискам лице, спрях и погледнах отражението си. Слънцето се падаше под такъв ъгъл, че виждах главата и раменете си като блед контур. Изведнъж силно ми се пригади, главата ми се завъртя и ме побиха ледени тръпки. За малко да припадна. Помислих, че е резултат от разгулната нощ, после осъзнах, че съм виждал същото това отражение и преди, в пророческия кладенец в гората в Нортамптън. В мига, в който го осъзнах, видях нещо ярко да проблясва в речното огледало. За части от секундата помислих, че е сребърното тяло на риба, после разпознах отражението на нож и вдигнатата ръка, която го държеше.

Паднах на една страна.

Усетих пронизваща болка високо в лявото си рамо. Ударът в гърба не застигна целта. Водата се завихри, някой бясно изръмжа и усетих как ръката му опитва да ме хване, плъзга се по мократа ми кожа. Отново ме прободе болка в ляво. Хвърлих се напред в отчаян опит да избягам от камата. Ръката отново се опита да ме хване и този път улови увитата около кръста ми риза. Гмурнах се под вода, извъртях се и се отблъснах с крака. Не усетих дъното. Обхвана ме паника. Махащите ми крака докоснаха краката на нападателя ми. Знаех кой е, трябваше да е Фройгер. Мразеше ме от деня, когато го унижих със заровете пред другите варанги. Сега, когато Ивар бе мъртъв, бе дошъл часът за отплата.

Гърчех се като сьомга, която се опитва да избяга от остриетата на рибарско копие. Фройгер беше едър, подвижен мъж, опитен в боя с ножове. Лесно би ме надвил, но или още бе махмурлия, или искаше да ме измъкне на брега и ме извърне да видя убиеца си, преди да пререже гърлото ми. Вместо да ме прободе пак, той направи грешката да опита да ме придърпа за препаската. Възелът й се развърза и аз се извъртях на свобода.

Фройгер залитна назад, а аз се вкопчих в шанса си. Болката в лявото рамо бе толкова пронизваща, че съвсем забравих раната в ребрата. Ужасът ми даде сили да преплувам десетина шеметни дължини. Нямах представа в каква посока се движа. Знаех само, че трябва да избягам от Фройгер. Сляпо се метнах напред, очаквайки всеки момент да го усетя да хваща глезена ми и ме придърпва назад.

Спаси ме това, че бях гол. Фройгер беше речно чедо. Знаеше да плува и с лекота би застигнал ранената си жертва, ако не му пречеха широките, подгизнали панталони. Чух го да се спуска след мен, първо газеше, после по принуда започна да плува. Когато паниката се поуталожи, набързо се огледах накъде отивам — право към средата на широката река. Наложих си да дишам дълбоко и въведа ритъм в движенията си. Едва след двеста замаха рискувах да погледна назад. Фройгер се бе отказал от преследването. Виждах тила му — плуваше към брега. Знаех, че ще ме чака там, ако сглупя да се върна в лагера.

Тотално изтощен спрях да плувам и тежко се отпуснах на водата. Покрай рамото ми се заформи червено петно. Чувал бях за гигантските речни риби — говореше се, че са по-дълги от човек. Зачудих се дали са хищни и започнах да се моля на Один за помощ.

Дънерът, покрит с речна слуз и доста стар, се носеше толкова ниско по водата, че не видях спасението си, докато то не се отърка о мен. Взех го за някоя от хищните риби и подскочих. После с благодарност се вкопчих в хлъзгавото дърво и го оставих да поеме тежестта ми. Още един житейски кръг се затваря, помислих. Дърво бе довело до смъртта на кръвния ми брат и пак дърво щеше да спаси моя. Да умра от кръвозагуба бе далеч за предпочитане пред удавянето. Стиснах зъби, за да притъпя болката в рамото, затворих очи и нарочно потърсих облекчението на тъмнината.

* * *

Не помня друго, до мига, в който ме свести някаква кисела миризма. Изпаренията щипеха носа ми и ме накараха да се просълзя. В гърлото ми се разля на тънка струйка стипчива течност, която ме задави. Някой бършеше лицето ми с гъба. Отворих очи. Трябва да съм припаднал, както стисках дънера — нямах представа как съм се озовал проснат на някакъв килим. Над мен бе надвесено кръглото лице на ибн Хаук. Изражението му както никога бе сериозно. Каза нещо и аз чух гласа на преводача.

— Какво правеше в реката?

Облизах устни — имаха вкус на оцет.

— Опитаха се да ме убият.

Серкландерът дори не си направи труд да пита за кого говоря.

— Значи изкара късмет, че хората ми те забелязаха.

— Трябва да си тръгнеш бързо — казах настойчиво. — Мъжът, който ти продаде робите, Ивар, е мъртъв. Другарите му мислят, че ти си го отровил. Сега варангите са без главатар и са много опасни. Ще опитат да те настигнат, за да си върнат близначките.

— Друго не съм и очаквал от тези диваци — отговори той. — Вече плаваме надолу по реката.

Опитах се да се изправя.

— Господарят ми те моли да лежиш мирен — каза преводачът. — Иначе ще разместиш превръзката.

Извърнах глава и видях, че лявото ми рамо е увито в бинтове. Отново подуших оцет и се зачудих защо.

Ибн Хаук дори не ми остави време да задам въпроса си.

— Оцетът пази от зараза — каза. — Ще те пречисти от болестта, която уби Ивар. Сега почивай. Ще пътуваме и през нощта. Не мисля, че твоите руси ще ни настигнат. А ако го направят, Черните качулки ще се справят с тях.

Легнах назад и се замислих за развоя на събитията. Бях изгубил безвъзвратно всичко — скъпоценните кожи, дрехите, дори ножа, на които държах, защото бе подарък от Транд. Варангите вече трябва да си бяха поделили плячката. Радвах се, че дадох огнения рубин на Алба.

По време на пътуването ни надолу по реката за мен се грижи лично ибн Хаук. Носеше богат запас лекове от родината си и сам приготвяше лапите от билки и подправки. Определено бе много опитен в медицината и раните зараснаха без почти да остане белег. При всяка смяна на превръзките, ибн Хаук се възползваше от възможността да ме разпита за обичаите на варангите и на хората от страните, които бях обиколил. Никога не бе чувал за Исландия или Гренландия, нито разбира се, за Винландия, но знаеше за крал Кнут и имаше бегла представа за северните земи.

Той истински се шокира, когато му разказах как бе изгорен трупът на Ивар.

— Варвари — каза. — Нищо чудно, че заразата се разпространява по-бързо сред речните пирати. Моята религия изисква да се мия преди молитва, но забелязах, че бившите ти спътници са по-мърляви в навиците си и от магарета.

— Не всички са толкова диви. Има мъже, които също като теб познават билките и отварите, а истинските варанги от северните земи ревниво съблюдават чистотата. Къпят се редовно, ходят с чиста коса и нокти, и полагат големи грижи за външния си вид. Знам го, защото отговарях за тежките камъни, с които гладят дрехите си.

— Но да изпепелиш труп — отбеляза ибн Хаук, — е отвратително.

— Какво правите в твоята страна?

— Ние погребваме мъртвите си — отговори той. — Често гробовете са плитки, защото почвата е камениста, но полагаме мъртвите в земята колкото се може по-бързо, преди да е започнало разложението. Климатът ни е много горещ.

— Така правят и християните — казах и се хванах, че неволно повтарям нещо, което Транд ми каза преди години. — За староверците това е обида към мъртвеца. Ние намираме за отблъскваща мисълта, че трупът ще се разложи или ще бъде изяден от червеи. Предпочитаме да изгори чисто и отведнъж, за да се възнесе душата му във Валхала.

После, естествено, трябваше да обясня какво е Валхала. Ибн Хаук си водеше бележки.

— Твоята Валхала много прилича на рая на някои от моите сънародници. Странна секта, мислят, че ще отидат там, ако умрат в битка, жертвайки живота на предводителя си.

Беше толкова сговорчив и приветлив, че се възползвах от възможността да го попитам дали е виждал кървавочервени скъпоценни камъни с пламтящ в тях огън.

Той веднага се сети по описанието.

— Разбира се. Наричаме ги лаал. Господарят ми притежава няколко — и много се гордее с тях. Най-добрите са дарове от други велики владетели.

— Знаеш ли къде е родината им?

— Труден въпрос. Търговците на скъпоценни камъни ги наричат бадакши, може и да има някаква връзка със страната, където се добиват. Чувал съм, че мините са високо в планината, близо до границите на една страна, която ние наричаме ал-Хинд. Точното им местоположение се пази в тайна, но съм чувал, че рубините са в буци бял камък, който миньорите много внимателно разбиват с длета. На малкия камък с лошо качество казват пешак. По-добрите са конници и така нататък, до емир, везир и най-добрите — императорите, — които носят само кралските особи.

В компанията на този мъдър и интересен човек пътуването мина бързо и с искрено съжаление чух ибн Хаук да казва, че пътищата ни скоро ще се разделят.

— Утре ще бъдем при границата на Ромелия. Предполагам, че ще ни посрещне гранична охрана. Голямата река завива на изток, а пътят към Ромелия, където искаш да отидеш ти, е на югозапад. Ще трябва да прекосиш реката, оттам друга река ще те отведе до пристанище, от което ще вземеш кораб и след две или три седмици ще си в Константинопол или Миклагард, както го наричаш ти.

Трябва да съм го изгледал съкрушено, защото добави:

— Не се безпокой. Пътниците трябва да си помагат взаимно, а и моята религия учи, че милосърдието винаги се награждава. Обещавам, че ще се погрижа да стигнеш този свой Миклагард.

Оцених колко влиятелен е скромният ми спътник едва когато на борда ни се качи командирът на бреговата охрана. Беше наемник — печенег, нает да патрулира с племето си буферната зона между империята и дивите области на север. Печенегът бе или арогантен, или очакваше подкуп. Говореше грубо и искаше да му бъдат представени доказателства, че ибн Хаук е посланик. Ибн Хаук спокойно извади малка метална плоча, дълга колкото дланта ми и три пръста широка, с гравиран надпис на гръцки, макар и да се съмнявам, че печенегът можеше да го разчете. Но и не му трябваше да е грамотен — плочата бе от чисто злато. Той пребледня и стана много отзивчив.

— Иска ли нещо посланикът, — попита. — С удоволствие ще изпълни всяко негово желание.

— Позволи на мен и свитата ми да продължим надолу по реката — отговори меко арабинът, — и бъди така любезен да предоставиш охрана на този младеж. Той носи послание за Негово Величество императора.

Имах присъствие на духа, колкото да не зяпна от изненада. Веднага, щом печенегът излезе от палатката, попитах:

— Какво беше това за посланието?

— О, това ли — ибн Хаук пренебрежително махна с ръка. — Няма да навреди да изпратя почитанията на халифа до императора на Ромелия. Жестът ще бъде оценен. Императорският двор определено цени лъскавата страна на дипломацията. Може да се почувстват обидени, ако научат, че съм посетил кътче от империята, без да изпратя няколко ласкателни думи на великия владетел на ромеите, както сам се нарича той. Няма да е зле да отнесеш една бележка от мое име. Дори можеш да ми помогнеш да я напиша на гръцки.

— Все още не разбирам защо печенегът ще се нагърбва да организира пътуването ми.

— Няма голям избор. Службите на императора издават златни „паспорти“ само на представители на по-важните околни владетели. Плочката въплъщава властта на самия император. Ако печенегът не изпълни дълга си, може да се озове и в затвора. Бюрократите в Константинопол може да са подкупни и надути, но мразят неподчинението. Ще ти дам сребро, с което да ги умилостивиш при пристигането си. Хайде да съчиним посланието.

Ето как за пръв и единствен път превеждах от серкландерски на гръцки. Задачата не бе особено трудна, защото много от буквите имаха пряк еквивалент и с помощта на преводача направих според мен приличен превод на засуканите поздравления и комплименти на ибн Хаук към василевса.

— Съмнявам се, че изобщо ще види писмото — коментира ибн Хаук. — Вероятно ще бъде заведено в дворцовите архиви и забравено. Жалко, наистина се гордея с почерка си.

Беше вложил истински усилие и деликатно запълнил с мастило отбелязаните контури върху нов, гладък пергамент. Напомни ми на монасите от скрипториума на манастира, където бях послушник. Ръкописът бе истинско произведение на изкуството. Казах му го и той ме изгледа по-весел от всякога.

— Сигурно си забелязал — каза ибн Хаук, — че тук не използвам буквите, с които си водех бележки за пътешествията ти. Те са всекидневното ми писмо, а това е официалната азбука, която се пази за важни документи и надписи, копия на светата книга и всичко, върху което стои името на господаря ми. Което ми напомня — за да стигнеш до Константинопол, ще ти трябват пари.

Ето как последния етап от пътешествието към Миклагард изминах пременен в памучна арабска роба, с кесия от монетите, които за първи път видях на врата на кралицата на Англия и които вече знаех, се секат в името на великия халиф на Багдад.