Тим Северин
Брат по съдба (12) (Сага за героите на Севера)

Глава десета

Йомсбург от вече половин ден бе само неясно петно на хоризонта. Корабът ни, собственост на задруга лужишки търговци^[1], от призори пъплеше към крепостта на йомсвикингите. След драматичните скали и каменисти брегове на Исландия и Норвегия, безличният балтийски бряг ме разочарова. Монотонността му подчертаваше и сивото надвиснало небе, отразено в белезникавата вода под кила ни. С Транд пътувахме вече две седмици и аз с нетърпение очаквах да стигнем до крайната си цел. Вкопчвах се в саваните мъгла така, сякаш физически можех да избутам кораба напред.

— Ще пристигнем тогава, когато решат боговете — забеляза настроението ми Травд.

— Тук ли си спечелил съкровището си? — попитах, втренчен в тъмната ивица на хоризонта, там, където небето и морето се срещаха.

— Не тук, но с другари, които живееха тук — отговори ми той.

— Откога не си ги виждал?

— От великата битка при залива Йорунга, срещу норвежкия граф Хаакон, преди повече от тридесет години.

— Имаш ли представа какво е станало с тях? Не си ли чувал нещо?

— Не, не и след поражението ни — отговори той, отиде от другата страна на палубата и с каменно изражение се втренчи във водата.

Щях да оставя нещата така, ако към мен не се бе присламчил един лужишки моряк. Откакто с Транд се качихме на кораба, все надничаше към мълчаливия ми спътник. Сега, докато корабът ни пълзеше към Йомсбург, морякът се вкопчи във възможността да зададе въпроса, който не му даваше мира от дни.

— Стар йомсвикинг, а? — попита на почти неразбираемия си от акцента нордически и кимна към Транд.

— Не знам — отговорих.

— Прилича на йомсвикинг — каза морякът. — И отива в Йоми. Сигурно при другарите си. Няма да открие много от тях. Прекалено обичаха смъртта.

Изчаках малко и отидох при Транд, който гледаше как водата леко се стеле покрай обруления корпус на кораба ни. Попитах го какво искаше да каже морякът. Високият исландец дълго мълча, преди тихо да отговори. За пръв път през всичките години, откакто го познавах, в гласа му се прокрадна емоция — скръб, гордост или срам, не можах да разбера.

— Само осемдесет оцеляха след морската битка; осемдесет от тези, които не побягнаха пред врага. Скриха се на един остров. Десетина умряха от студ, преди врагът да ги открие. Отведоха оцелелите при палача, Торкел Лейра, така му беше името. Граф Хаакон беше наредил нито един йомсвикинг да не остане жив. Ръцете и краката им бяха завързани така здраво, че ги вдигнаха на прът, прокаран през косите им — много се гордееха с косата си и я сплитаха преди всяка битка. Отнесоха ги един по един, като животни след лов. Лейра им задаваше един и същи въпрос: „Страхуваш ли се да умреш?“ Някои казаха, „Не, готов съм да умра.“ Други настояваха да ги обърнат с лице към меча на палача. Един помоли да му развържат ръцете, за да може да държи камата си, докато главата му се търкулва от раменете.

— Защо?

— С другарите си често спорел дали съзнанието обитава главата или тялото и че сега има възможност да разреши спора. Щеше да вдигне камата — ако я изпусне, когато главата му се откъсне от тялото, решенията се взимат в главата. Ако ли не, значи тялото е взело решението и няма да се откаже от него.

— И как приключи този експеримент?

— Камата падна преди тялото.

— Ако правилно разбрах лужика, малцина от йомсвикингите са оцелели. Защо граф Хаакон ги е пожалил, след като се е зарекъл да избие всички?

Транд мрачно се усмихна.

— Заради Свен, сина на Буи. Имаше прекрасна руса коса, дълга и лъскава и Свен много се гордееше с нея. Стигаше почти до кръста му и той отделяше много време да я реши и сплита. Когато дойде неговият ред, поиска някой да държи косата му, за да не се изцапа с кръв. Торкел Лейра се съгласи и каза на един от хората си да отметне косата встрани. Но тъкмо когато Торкел замахваше с меча, Свен рязко отметна глава. Мъжът залитна, мечът се стовари върху китките и отсече едната му ръка. Торкел Лейра естествено се вбеси. Канеше се да замахне пак и този път да обезглави Свен, когато се намеси граф Хаакон. Каза, че йомсвикингите се показват леваци дори и в смъртта, и че ще е по-лесно да пусне останалите на свобода, стига да обещаят повече да не вдигат оръжие срещу него.

— Колко оживяха, за да положат клетвата?

— Само двадесет и петима от осемдесетте заловени — отговори Транд и преди да успея да задам очевидния въпрос, добави: — и да, аз бях един от тях.

Корабът ни влезе в канала към Йомсбург по здрач. За това време аз вече осъзнах, че погрешно съм приемал брега за еднообразен. Последните часове ни разкриха дълга редица скали, не голи и нащърбени като в Исландия, а същинска стена от кафяв и сив камък, която плавно преминаваше в дълга ивица бял пясък и дюни. Свърнахме в устието на една река, към построен на остров град, на мястото, където стръмен хълм рязко се издигаше от брега. На върха му се извисяваше крепостта на йомсвикингите. Наклона на хълма следваха два дълги бруствера, които образуваха военно пристанище вътре в охранявания периметър. Нашият кораб продължи нагоре по реката към търговския кей. Забелязах, че Транд гледа устието на йомсвикингското пристанище. Гледката едва ли му хареса. Пилоните покрай реката бяха почернели и изгнили. Покритите с метални плочи врати на крепостта, които при обсада пресичаха подстъпа към пристанището, висяха накриво на пантите си, защитните валове се рушаха.

След пускането на котвата с Транд напуснахме кораба и поехме към цитаделата. Градът изглеждаше достатъчно богат и далеч по-голям, отколкото очаквах, с прави улици и многобройни сергии, складове и магазини, сега затворени за през нощта. Лошата поддръжка започна да личи по хълма към крепостта. Пътят беше изровен и от двете му страни растяха плевели. Портата към крепостта също не бе добре охранявана. Триото отегчени войници дори не ни попречи да влезем в кръглия двор с параден плац в средата. От всяка страна имаше по четири големи постройки, очевидно казарми. Всяка бе дълга поне осемдесет крачки и солидно построена от тежки трупи. Забелязах, че три от казармите се рушаха — покривите им на места бяха хлътнали и на дупки. Използваше се само четвъртата, най-близката до входа. Покривът й бе наскоро препокрит, от няколко комина се издигаше дим, а на пейки пред вратата й няколко мъже говореха или играеха на разпъната на трикрака маса игра.

Когато приближихме, надигнаха глави. Транд бе още на двадесетина крачки, когато видях как един от мъжете става на крака. Беше с лице със силен загар от слънцето, облечен в скромни цивилни дрехи, но с непогрешимата стойка на професионален войник. Съдейки по сивата коса, трябва да бе на годините на спътника ми. Той изведнъж стовари ръка на масата и пуловете от играта се разхвърчаха из въздуха.

— Транд! — възкликна мъжът. — Кълна се в главата на вола на Химир! Това е Транд. Няма как да объркам тези пергели!

Затича към спътника ми и го сграбчи в мечешка прегръдка.

— Не мислех, че ще те видя пак! — извика непознатият. — Къде беше през всичките тези години? Чух слухове, че си ходил на походи из Ирландско море, но това беше преди поне десет години.

— Живях мирно в Исландия — отговори Транд, — докато не реших, че е време да намина да видя стария фелаг.

— Не е каквото беше, сам виждаш — каза старият войник и махна към празните казарми. — Но това ще се промени. Набираме новобранци, не толкова, колкото ми се ще, а и не подбираме много. Ела, ще те разведа.

Гордо побутна Транд към групата пред казармата. Транд, започна да го хвали мъжът, е член на братството от славните стари времена, бил се е с хората на граф Хаакон в залива Йорунга и оцелял. Бил опитен воин и знаел какво е да си истински йомсвикинг. Така чудовищно преувеличаваше, че се запитах дали не го прави с цел. Огледах по-внимателно слушателите му. Бяха странна сбирщина — покрити с белези воини и сравнително по-млади мъже с военна стойка. Съдейки по външния им вид, не бяха само викинги. Някои бяха с кръгли лужишки лица, други — с тесни брадички и лисичи очи, вероятно от най-северните части на Пермия. Единственото което ги обединяваше, бяха добрите ками и кожените жилетки под ризницата, която северняците наричат бирни.

— Кой е другарят ти? — попита познатият на Транд, чието име както разбрах по-късно, бе Арне.

— Казва се Торгилс. Пътуваме заедно от Исландия.

— Воин ли е?

— По-скоро пътешественик и наблюдател — каза Транд. — Поклонник е на Один пътешественика.

— Е, Один е бог и на битките, значи може да се почувства у дома си сред нас…

Транд го прекъсна.

— На кого трябва да доложа за пристигането си?

Ентусиазмът на Арне се поизпари; той ни изгледа неловко и дръпна Транд встрани. Аз ги последвах.

— Тук не е като в добрите стари времена, поне още не е — каза Арне. — Фелагът едва не се разпадна след онази пагубна битка с Хаакон. Бяхме една шепа хора — двадесетина, болни или останали да пазят Йомсбург, плюс малцината оцелели след битката. Много, разбира се, не се върнаха от срам.

Транд забеляза, че ги слушам.

— По-добре обясни на Торгилс — каза. — Ако мислиш да го записваш в братството, той трябва да знае истината.

Арне се изплю в прахта.

— Сигвалди, Торкел и другите — те и хората им се изтеглиха от бойната линия, когато видяха, че норвежците далеч превъзхождат по брой корабите ни. Нарушиха тържествената клетва на йомсвикингите и отстъпиха, изоставяйки тези като Транд да се изправят сами пред врага. Предателството нанесе на фелага по-голям удар от изгубената битка. За разгром и смърт бяхме готови, за позор — не.

Транд по-късно ми разказа, че другарите му били толкова засрамени след дезертирането на няколкото йомсвикингски кораба, че имало спорове дали да не предизвикат доскорошните си другари на бой, за да изличат позора. Мятали копия и камъни по изтеглящите се кораби и крещели клетви.

Арне продължи:

— Сигвалди бе сред първите, които побягнаха и най-лошото бе, че той бе нашият предводител. В онези дни полагахме клетва само пред един командир. Той решаваше всичко за фелага, от делбата на плячката до разрешаването на споровете помежду ни. След позора изгубихме вяра в едноличното управление. Сега ни ръководи съвет от по-старшите воини. Не се съмнявам, че ти, Транд, ще бъдеш избран за член в него.

Транд гледаше към бараките, пред които се навъртаха няколко жени.

— Виждам, че има и други промени — отбеляза спътникът ми.

Арне проследи погледа му.

— Да, но и ти като мен знаеш, че забраната да се допускат жени в крепостта често се нарушаваше. Вкарвахме ги нелегално в казармите и Сигвалди си затваряше очите. Казваше, че е по-добре да ги водим тук, отколкото мъжете да се измъкват без позволение в града.

Транд не отговори, но всяка бръчица по лицето му издаваше неодобрение.

— Има едно правило, което ще се зарадваш, че променихме — добави хитро Арне. — Вече не е задължително да си на възраст между осемнадесет и петдесет години. Ние с теб побеляваме и съветът реши да приема всички опитни воини, без значение възрастта, стига да могат да държат копие и щит. А всички новопостъпили минават през специална подготовка.

През следващите четири седмици изпитах системата на свой гръб. Транд бе приет обратно при йомсвикингите и както предсказа Арне, след няколко дни го избраха за член на съвета; мен зачислиха към тренировъчната част. Бяхме странна сбирщина — саксонци, вагрийци, полабианци, померани и прочее, постъпили в братството по причини, също толкова разнообразни, колкото и произходът им. Учех основните положения на военното изкуство рамо до рамо с мърморковци и саможивци, бегълци от закона и интересчии, дошли в Йомсбург с надеждата за плячка. Имаше и шепа авантюристи и романтици, които искрено се надяваха да възстановят старата слава на това някога най-прочуто и уважавано на Север воинско братство.

Командваше ни ниско подстриган, сприхав ветеран. Напомняше ми едно от кучетата на Едгар, от късокраките, за лов на зайци, което имаше навика внезапно да се извърти и подло да те захапе. Беше абодрит, от племето, на чиято територия е построен Йомсбург и не пропускаше случай да изтъкне невежието ни. Още на първия ден ни заведе в оръжейницата на йомсвикингите. Огледахме се със страхопочитание. Тук някога се бе съхранявало снаряжението на бойна група от хиляда мъже. Вътре още имаше внушителна колекция оръжия. Много от тях сега бяха ръждясали и притъпени, най-добрите се смазваха и подреждаха по дървени стелажи от сакат оръжейник, който още помнеше доброто старо време и как цяла дузина ковачи и помощниците им ковели и поправяли стотиците мечове, секири и копия на фелага.

— Изберете оръжието, което ще вземете в бой. Имате право само на едно — сопна се инструкторът ни на най-едрия мъж в групата, висок, муден датчанин.

След миг колебание датчанинът се пресегна и избра един тежък меч. Беше с острие, дълго колкото ръката ми и неугледна месингова дръжка. Изборът ми се стори разумен.

Без нито дума инструкторът ни взе един щит с метален обков и каза на датчанина:

— А сега ме удари.

Датчанинът, подразнен от наглата самоувереност насреща си, изпълни заповедта и замахна с все сила към инструктора, който ловко посрещна удара с ръба на щита. Тежкото метално острие с трясък се отдели от дръжката. Инструкторът приближи датчанина, заби железният ръб на щита в корема му и великанът рухна като купа сено на земята.

— Мечовете може да изглеждат внушително — обяви инструкторът, — но не им се доверявайте, освен ако не сте напълно сигурни в качеството им. Видът им често лъже, а и добрите остриета рядко се залежават в оръжейниците.

Погледът му падна върху мен.

— Ей ти, исландецът, какво трябваше да избере той?

Отговорът беше очевиден.

— Копието — отговорих.

— Какво да прави с него? Да го метне по врага?

Спомних си как Гретир изгуби острието на копието си, когато го хвърли по Вола.

— Не, аз бих замахвал с него. От разстояние, докато не открия пролука.

— Правилно. Ето на това ще ви уча и аз. Мечовете са първокласни оръжия, но само в опитни ръце и в подходяща ситуация. Но оръжието за една добре обучена войска е скромното копие, право и вярно, с дръжка от закален ясен.

Първите няколко дни ни обучаваше само как да си служим с копия. Научи ни да държим оръжието високо в дясната ръка; дръжката трябваше да стърчи зад рамото, за да участва в удара и тежестта на тялото. Беше уморително и все пак детска игра в сравнение с мига, в който ни раздадоха кръгли липови щитове. „По-близо! По-близо!“ гърмеше инструкторът, докато ние пристъпяхме по плаца, рамо до рамо, вдигнали щитовете си и се опитвахме да образуваме плътна стена. „По-близо, мързеливци такива“, крещеше той, след което се спускаше към нас и с все сила изритваше най-слабия в редицата. Жертвата залиташе назад, инструкторът връхлиташе през оформилата се пролука и започваше да налага с тежката си палка мъжете от двете си страни. А докато те разтъркваха синините си, крещеше на оклюмания нещастник: „Паднеш ли, другарите от двете ти страни са свършени! Рамо до рамо, щит до щит, това е единствената ви надежда.“

Постепенно започнахме да отбиваме бесните му атаки. Линията ни се огъваше, но не поддаваше. Научихме, че е по-безопасно щитовете ни да са плътно прилепени по ръбовете или — при масирана атака — да се припокриват, така че ръбът да лежи върху металната част на щита на мъжа вляво. Това правеше стената от щитове, или бурга, почти непревземаема.

Станахме толкова добри в защитата, че едрият датчанин събра смелост дори да се опълчи на инструктора, когато той ни нареди да повторим всичко научено, този път облечени в бирнита — запарващи, тежки ризници от метални брънки.

Инструкторът мрачно се усмихна. Нареди ни да качим един на дървена рамка и да сложим зад него заклано прасе. После от оръжейницата избра едно метателно копие, отмери двадесет крачки назад, прицели се и го метна по щита. Металното острие с лекота продупчи и хлътна на цяла педя в прасето.

— Сега — излая инструкторът, — виждате ли защо в бъдеще ще ходите увити в паяжината на Один, в такива бирнита.

Подкара ни обратно към оръжейницата, за да намерим бирнита по ръста ни. Целият ден прекарахме да лъскаме и смазваме металните брънки, за да се плъзгат те по-леко и да пречат минимално на движенията ни. Въпреки това, когато пъхнах глава през металната ризница и надянах конусовидния метален шлем, зачислен ми от оръжейника, се почувствах като сварен рак. Предпазителят за нос ми пречеше да виждам. Опитах да разхлабя каиша; миг по-късно удар в гърба запрати шлема ми на земята.

— Виждаш ли този белег? — зъбеше се насреща ми инструкторът, сочейки една бразда през целия му скалп. — Това ми е от курландерски меч, не затегнах достатъчно шлема си.

Връщайки се към тези потни, прашни тренировъчни дни на плаца, сега разбирам, че инструкторът ни ясно си е давал сметка, че сме твърде зелени да ни пусне на бойното поле, освен ако не ни обучи да действаме като едно цяло. Затова и ни караше да повтаряме отново и отново основните бойни маневри — да завиваме наляво и надясно, без да разкъсваме строя, да се изтегляме бавно и в порядък, или да сформираме строен фронт, като първата редица коленичи така, че копията на втората да щръкнат над раменете им като бодли на таралеж. После по негова команда скачахме на крака и се втурвахме напред в атака. Инструкторът ни нямаше доверие да се сражаваме поединично дори в ръкопашен бой. Пускаше ни по двойки — единият отблъсваше щита на врага, вторият забиваше копието си в пролуката.

Едва когато може да се каже, че придобихме някакъв опит с копието, ни позволи да преминем към секирите и мечовете. Показа ни как да прицелваме ударите си, не да махаме и бодем напосоки.

Завършихме с клиновидния строй — един мъж при върха, двама зад него във втора редица, трима в трета и т.н. По негова команда всички се юрвахме напред и за наше изумление — упражнявахме се срещу бурга на по-възрастните мъже — пробихме защитата им и мъжът при върха, пак вездесъщият датчанин, се озова право сред „врага“.

След обучението новобранците се присъединявахме за вечеря към старшите членове на фелага. Не можех да си представя, че човек може да изхаби толкова думи на тема да речем, предимствата на копието с широк връх срещу това с тънък или дали е по-добре да замахнеш с меча от дясно или отляво. Тези дискусии обикновено се придружаваха от демонстрации. Някой плещест воин скачаше и хващаше копието или меча си по правилния според него начин, след което замахваше с оръжието. Предвид многото пиене и разгорещените спорове, цяло чудо е, че не се стигаше до открит сблъсък.

Транд също като мен намираше споровете за досадни и двамата често напускахме казармите и прекарвахме вечерта в разходки из града. Първоначалното ми впечатление за заможност се оказа вярно. Мястото процъфтяваше. Търговци идваха чак от земите на гърците за дялания кехлибар, с който бе прочут Йоми. Повечето все пак бяха от големите балтийски пристанища — Хедеби, Бьорко, Сиггуна и Трусо. Освен грънци и кожени изделия, те носеха и новини от света. Кнут явно бе станал толкова силен и богат, че се говореше, че може да се провъзгласи за император на Севера. Вече държеше Англия и Дания, а сега претендираше и за трона на Норвегия. Търговците, които зависеха от трайния мир, гледаха с противоречиви чувства на амбициите на Кнут. Някои смятаха, че ще им е от полза, ако всички северни земи се обединят под властта на един владетел, други се опасяваха, че претенциите на Кнут ще доведат до война. Най-скептични бяха търговците от Швеция. Бяха староверци и изтъкваха, че Кнут все повече изпада под влиянието на последователите на Белия Христос и че християните няма да закъснеят да нахлуят във всички управлявани от него земи. Шведите намираха съчувствие сред жителите на Йоми — макар на християните в Йоми да бе позволено да изповядват религията си, градският съвет бе постановил да го правят дискретно, без да бият камбани.

Една вечер с Транд бяхме в храма на Свантевит, лужишки бог с четири лица. Свещеното му животно е бял жребец. Гледах как свещениците извеждат коня и го подмамват да влезе между реда дървени пръти. Ако конят стъпеше първо на десния си крак, значи предсказанието ще се сбъдне. Когато с Транд се върнахме крепостта, заварихме пратеници на самия Кнут. Предвождаше ги за мое най-голямо удоволствие, еднокракият Кяртан.

— Торгилс! — възкликна той, стоварвайки длан на рамото ми. — Кой би казал, че ще те открия тук. Радвам се да те видя.

— Как е Гисли Едноръкия? — попитах.

— Добре, добре — отговори Кяртан и огледа плаца. — Не можеш да си представиш колко се радвам да съм тук, далеч от християните и молитвите им. Още пазя онези восъчни монети, които ми даде. Сигурно знаеш, че архиепископ Улфстан, онзи хитър интригант умря.

— Не, не съм чул.

— Миналата година най-после отиде да се срещне със Създателя си, както би се изразил той. За съжаление възнесението при скъпоценните му ангели почти не промени двора на краля. На високите постове пак има много християни, които гледат да вгорчат живота на староверците. Кралица Ема естествено ги окуражава. Никъде не ходи без глутница свещеници.

— Ами Елфгифу? — не можах да се сдържа.

Кяртан ме изгледа проницателно и аз се запитах какво ли точно знае.

— Добре е, но не я виждаме често. Или е в имението на баща си в Нортамптън, или пътува като представител на Кнут.

Тук тромпет свика фелага да се събере в заседателната зала. Кяртан се обърна и каза:

— Надявам се да имаме възможност да си припомним дните в Нортамптън и Лондон.

Залата се пръскаше по шевовете. Да чуят Кяртан, се бяха стекли всички йомсвикинги; и ветерани, и новобранци. Той говори ясно и твърдо, и заради военната му стойка и отнесения му в битка крак, бе изслушан с уважение. Посланието му бе пределно ясно: крал Кнут, владетел на Англия и Дания и законен наследник на норвежкия трон, приканва йомсвикингите да се присъединят към каузата му. Задава се война. Враговете на краля — Кяртан ги описа като клика недоволни графове, забравили клетвите си за вярност, благородници от Норвегия и Швеция и самозвани претенденти за норвежкия трон — събират армия срещу краля. Кнут, разбира се, ще ги разгроми и след победата ще си спомни и награди съюзниците. Очакват ни много трофеи — тук сред събралите се воини се разнесе одобрителен шепот — и почести.

Кяртан напомни на слушателите си за славната история на йомсвикингите. Накрая пусна уловката, която през цялото време бе знаел, че най-много ще изкуши събралите се:

— Крал Кнут толкова ви уважава — обяви, — че ме упълномощи да предложа на всеки от вас по петнадесет марки сребро, ако се съгласите да се биете на негова страна. Половината ще ви бъде изплатена сега, другата половина след битката.

Беше щедро предложение, присъщо за начина, по който управляваше Кнут: предпочиташе сребърните монети пред железните оръжия.

Когато Кяртан приключи, да му отговори се изправи един член на съвета. Предложението според него, е щедро и достойно за щедър владетел, започна. Той самият би препоръчал да се приеме, но по обичаите на фелага, всеки може да се изкаже, независимо дали е за или против. Един след друг йомсвикингите излизаха и се обръщаха към братството. Всички бяха да се приеме предложението на Кнут, което не беше изненадващо — петнадесет марки звучаха изкусително. Обсъждането бе чиста формалност до мига, в който заговори Транд.

Седеше при останалите членове на съвета и когато се изправи, за да изкаже мнението си, сред събралите се възцари тишина. Всички знаеха, че е от оцелелите от Йорунга.

— Братя — започна, — преди да решите дали да приемете или не предложението на краля на Англия, искам пратеникът му да отговори на един въпрос. — Обърна се към Кяртан: — Вярно ли е, че ако се присъединим към армията на крал Кнут, може да се озовем рамо до рамо, или дори под командата на военния наместник на Кнут, предводителя на кралските хускарли, графа, известен като Торкел Високия?

Мъжът до мен рязко си пое въздух. Няколко от по-старите членове на съвета, седнали зад Транд, като че ли се сконфузиха.

— Правилно ли съм разбрал — продължи Транд, — че това е същият Торкел, който преди повече от тридесет години наруши клетвата йомсвикингите и остави братята си сами да се бият с норвежеца Хаакон и флотата му?

В залата цареше мъртва тишина. На няколко крачки от мен някой шепнешком разказваше на съседа си позорния епизод.

Кяртан се изправи, за да отговори. Всички виждаха, че е разстроен. Не бе очаквал това. Въпросът на Транд предполагаше, че нито един йомсвикинг няма да се притече на помощ на човек, предал братството. Ние чакахме. Мълчанието се проточи и премина в сконфузена тишина. Съжалих Кяртан. Беше воин, не дипломат и не можеше да измисли красиви фрази, с които да се измъкне от дилемата.

Накрая заговори, колебливо.

— Да, най-довереният граф на Кнут е същият Торкел, който е бил член на вашето братство. Торкел сега е прославен воин, спечелил богатство и доверието на краля. Вярвам, че трябва да се гордеете с него, не да помните случилото се преди тридесет години.

Думите му не направиха особено впечатление. Усещах растящото в тълпата покрай мен недоверие. Настроението отведнъж се промени и Кяртан също го усети. Знаеше, че мисията му е на път да се провали с гръм и трясък. Огледа йомсвикингите пред себе си. Стоях в предните редици и като всички останали го чаках да продължи. Погледите ни се срещнаха. Кяртан изведнъж обяви:

— Може и да не ми вярвате, но човек от братството ви е виждал Торкел Високия в двора на крал Кнут и може да ви разкаже за него. — Махна ми и след миг изненада и колебание, аз пристъпих до него.

Кяртан ме стисна за лакътя и прошепна:

— Торгилс, в името на Едгар ловеца, опитай да кажеш нещо, което да ги накара да приемат предложението.

Обърнах се към събралите се. Няколкостотин воина ме гледаха с любопитство, а аз едва дишах. За първи път в живота си се изправях пред толкова много хора. В главата ми бе пълна каша. Бях наясно, че стоя между двама мъже, на които съм задължен до живот: Транд, дългогодишен мой учител, и Кяртан, който ми помогна в Англия. Трябваше да открия среден път.

Один ми се притече на помощ.

Изкашлях се и леко заеквайки, започнах:

— Казвам се Торгилс, почитам Один и винаги съм се оставял Той да ме води. Кяртан е мой приятел, познавам го като честен човек и вярвам, че ви носи честно послание. Транд също ми е приятел и ми е разказвал за предателството на Торкел и останалите в битка срещу граф Хаакон. От друга страна, видях колко високо се е издигнал Торкел в двора на крал Кнут и знам, че не би извоювал такава слава и богатство, ако бе умрял на бойното поле. Затова казвам — нека мъдростта на Один ви води. Приемете това като знак. Седемдесет оцелели от фелага ни са били съдени от граф Хаакон, и това е седемдесетата от поговорките на Один.

Тук си поех дъх и изрецитирах:

По-добре жив, отколкото труп да си.

Видях от кладата на богаташа пламъци да се издигат,

пред вратата си лежеше мъртъв той.

Кяртан видя шанса си и изрецитира следващия стих:

Куцият ще язди кон, безръкият овчар ще стане,

глухият във битка ще е смел,

но нищо добро не чакай от мъртвец.

Сред тълпата се разнесе одобрителен шепот и глас отзад извика:

— Забравете Торкел. Один има други планове за него. Аз съм да приемем среброто на Кнут.

Съветниците се изправиха един по един и подкрепиха предложението на Кяртан. Само Транд не проговори. Стоеше мълчалив, със същото отнесено изражение, както когато се взираше в дирята на кораба ни и мислеше за разгрома в залива Йорунга.

Събралите се започнаха да се разотиват. Кяртан ме дръпна настрани и ми благодари.

— Речта ти реши всичко — каза. — Иначе мъжете нямаше да се бият за Кнут. — После се усмихна. — Харесах това за куция, дето ще язди. Чудя се дали като се върна в Лондон да не кажа на Гисли Едноръкия, че според теб и Один трябва да се пробва като овчар.

— Всемирният отец Один говореше с моите уста. Той промени решението на воините — отговорих аз. Това, което не му казах, че бе след месеца престой в Йомсбург знаех, че новият орден на йомсвикингите никога няма да стане това, което помнеше Транд. Сега йомсвикингите бяха водени от жаждата за сребро, не за слава и те без друго щяха да приемат подкупа на Кнут. Цитирайки Один, дадох на Травд начин да приеме решението им, без да пострада личното му чувство за чест и дълга към падналите другари.