Богдан Богданов
Романът — античен и съвременен (4) (Опит върху поетиката и социологията на античния и западноевропейския роман)

Гръцкият авантюрно-любовен роман

Между видовете на античния роман гръцката авантюрно-любовна повест е най-добре изразеният. Забелязан от античните теоретици и получил име, вероятно поради жанровата си определеност, той е оказал влияние във Византия в епохата на Комнените^[1] и в новото време върху бароковия роман.

Притежаваме следните цели повести от тази категория: „Херей и Калироя“ на Харитон от Афродизия, „Ефеска история, или Антия и Аброком“ на Ксенофонт от Ефес, „Левкипа и Клитофонт“ на Ахил Таций, „Дафнис и Хлоя“ на Лонг от Лесбос и „Етиопска история“ на Хелиодор от Емеса^[2]. Това са прозаически произведения, които се побират на около 100–150 съвременни печатни страници. По-обемна е само „Етиопската история“ на Хелиодор. Предполага се, че и романът на Ксенофонт от Ефес, дошъл до нас във вариант от по-късно време, също е бил обширен в първоначалния си вид.

Що се отнася до заглавията, назоваването с имената на двамата герои по всяка вероятност е от византийското време. От античността произхождат титулите „Ефеска история“, „Етиопска история“ или както е за романа на Харитон, „Калироя“. По правило за авторите на гръцките повести не знаем нищо. Сведенията, че Ахил Таций и Хелиодор са били епископи, са, изглежда, фалшификати, легализирали четенето на любовните повести на онова време.

По правило никое от тези произведения не е пряко датирано. От втората половина на миналия век след книгата на Ервин Роде^[3], с която се открива съвременната наука за античния роман, те се отнасят към последните векове на античността. Днес само „Дафнис и Хлоя“ и „Етиопика“ са оставени за по-късното време — 3–4 век. Другите повести се отнасят към 2 век, а „Херей и Калироя“ дори към 1 век пр.н.е. Това се установява с помощта на намерени в Египет папирусни откъси^[4], чието датиране е пряко и затова сигурно.

Към категорията на авантюрно-любовния роман се отнася и кратката анонимна повест „Историята на Аполоний, цар на Тир“^[5], латински превод, вероятно от 5 век, на гръцки оригинал от 2 век. Отнася се и достигналата в преразказ на Фотий и в няколко папирусни фрагмента „Вавилонска повест, или Родан и Синонида“ от сириеца Ямблих^[6]. Съвременните знания за авантюрно-любовния роман са обогатени от многото папирусни откъси от подобна литература, откривани в Египет. Няколкото фрагмента от „Романа за Нин“, първите намерени още в края на миналия, век, не само добавят още едно заглавие към категорията, но поради сигурното им отнасяне към 1 век пр.н.е. отдръпват назад, във времето началото на жанра — в епохата на зрелия елинизъм. По папирусните откъси се прави предположение за съществуването на романи за царица Хиона, за Херпилида, за Калигона, за Метиох и Партенопа^[7]. Повечето фрагменти се отнасят към 2 век, което говори, че това време, създало и две от петте цели повести, трябва да е било върхът в тяхното разпространение.

Доколкото може да бъде сигурно по петте цели произведения, преразказите и откъсите върху папирус, гръцката любовна повест има по-определена жанрова физиономия най-напред поради своя типов сюжет. Герои на повестта са прекрасни момче и момиче с висок произход. Обикновено невярващи в силата на любовта и, засягащи с това Ерос или Афродита, те се влюбват един в друг от пръв поглед. Това е началното събитие в повестта. Устремени винаги да се свържат в брак, момчето и момичето преминават през, ред премеждия, породени от обиденото божество и от стечението на обстоятелствата — много често от друг брак, който им готвят родителите. Техният брак се осуетява и заедно или поотделно те се скитат по широкия свят, преживяват всякакви крайни опасности — отвличания от разбойници, попадане в затвор, смъртни заплахи. Най-вече бива заплашена тяхната вярност в любовта — от претенциите на влюбени, които наред с разгневеното божество и случая също им създават премеждия. Но момчето и момичето устояват, без да опетнят любовната си чест и изобщо високата си добродетел. Твърдостта им е подкрепена от щастливо стечение на обстоятелствата, както и от намесата на благосклонни божества. След дълъг ред от преодолени прегради те се събират щастливо, за да отпразнуват осуетената сватба. Това е един вид второто, винаги благополучно събитие в повествованието на авантюрно-любовния роман^[8].

Предавайки по този начин неговия типов сюжет, се опитваме да отделим основното, инвариантните положения, в които е отпечатан определен общоважим за всички гръцки повести смисъл. Понеже става дума за сюжетен текст, може да се пита за две основни инвариантни положения — 1) за субекта на сюжетното ставане и 2) за самото ставане като ред от значещи събития, в който се решава някакъв смислов проблем.

Субекти или герои на сюжетното ставане в гръцките повести са прекрасните момче и момиче. Те са равни като герои, макар че в античното време, както личи от озаглавяването на повестите, има тенденция единият от двамата да се смята за по-героен — обикновено момичето, което в някои повести се представя за по-активно от момчето. Но освен две отделни равностойни съдби момчето и момичето в авантюрно-любовната повест са и две страни на едно геройно цяло, което един вид се съставя и образува в хода на повествованието. Казано по друг начин, от двама те стават един, или, още по-точно, повестта убеждава в сюжетния си ход в невъзможността те да имат различни съдби и да бъдат двама. Затова тя се развива като изпитание на тяхната геройна цялост.

В гледната точка на така определения субект на повестта става наложително да се преосмисли представената по-горе нейна фабула. На пръв поглед тя е ред от двете събития влюбване и сватба. Най-напред този ред не е застъпен във всички повести. В две от тях (у Харитон и Ксенофонт от Ефес) сватбата следва непосредствено влюбването, след което двойката дълго скита по света. И във „Вавилонската повест“ на Ямблих е заплашена не самата любов преди брака, а съпружеското щастие. Нещо подобно се открива и във фрагментите от романа за Нин. Така че, ако влюбването от пръв поглед и трудно осъществената сватба са фабулно, фактическо изражение на сюжетния ред в гръцките повести, самият сюжетен ред като смислова ситуация изглежда нещо друго. Влюбването и сватбата са по-скоро две съставки на едното основно събитие в повестта — на благополучното свързване в брак на момчето и момичето. Струва ни се, че гръцката повест се гради като забавено осъществяване на това единствено събитие, забавяне, в което то бива подчертано и доведено до примерност.

На това забавяне служи дългият ред от авантюри, в който има опит героите да бъдат разделени. Това е като че ли опит за друго, противоположно събитие, един вид изпитание за свързаността, тенденция към отричането й, чрез която свързаността очевидно се усилва и утвърждава. Едносъбитийната история на брака и авантюрното скитане по света, изглежда, налагат някакъв примерен смисъл, и поотделно, и във връзката си. Сега-засега е безспорно само това, че те са двата елемента на сюжета, в чиято връзка гръцката повест вероятно изразява и решава смислов проблем. Така че в съвременността тя сполучливо е наречена „авантюрно-любовна“.

Отдавна е забелязано, че брачната история и авантюрното скитане са в нестабилно единство в конкретните повести. Всъщност авантюрно-любовни в тесния смисъл на думата са романите на Харитон, Ксенофонт от Ефес, Ахил Таций и Хелиодор и може би на Ямблих. В „Дафнис и Хлоя“ са налице прегради към брачното щастие на героите, но те не могат да се нарекат приключения и не са свързани със скитане по широкия свят. Действието в тази повест става в тясно пространство, което поради буколизма е и по-конкретно представено — нещо, нехарактерно за жанра, иначе добре застъпен в любовната фабула на „Дафнис и Хлоя“. В анонимната „История на Аполоний, цар на Тир“, обратно — любовният мотив е слаб, но за сметка на това е засилено приключенчеството, което обаче преминава в приказност. Затова наричат този роман „любовно-приказен“. Така се постъпва и с известната ни по преразказ на Фотий повест на Антоний Диоген „Невероятните приключения отвъд Туле“. Понеже на преден план е фантастиката на скитането по света (впрочем героите ходят и на луната), докато любовната история на Диний и Деркилида е само загатната, говори се за „любовно-фантастичен роман“, подразделение, към което се отнася и „Вавилонската повест“ на Ямблих.

Сигурно отслабването на любовния мотив и усилването на приключението би могло да се обясни някак. Но романът на Антоний Диоген влиза в контекст с чисто фантастични утопични повести без любовен мотив (Хекатей, Ямбул и Евхемер), а те на свой ред с полуфантастични географски описания, които дават право да се говори за съществуването на географски роман. Нещо подобно се наблюдава при романите с историческа фабула. Фрагментите от романа за Нин допускат да се говори и за „любовно-исторически роман“. Сигурно и намерените в Египет откъси от „Роман за Сезонхозис“ и „Сънят на Нектанеб“ могат да се отнесат към подобно подразделение. Но романните военни подвизи на Нин попадат във връзка с подвизите на Александър от романа на Псевдо-Калистен, в който решително липсва любовен мотив. На свой ред историческото повествование е можело да се преплете с фантастика. За това свидетелства както романът на Псевдо-Калистен, така и по-старата от него елинистическа историография (Ктезий и Онезикрит), т.е. може да се предположи, че историческите походи, реалните географски пътешествия, фантастичното и авантюрното скитане по света са моделирали подобна смислова структура. Улавяна и преди съществуването на авантюрно-любовните повести, в техния сюжет тази структура е била поставена вероятно в някаква кова изразителна връзка.

Големият въпрос е в каква среда, поради каква културна причина и по какъв конкретен път елементът скитане по света се е съчетал с любовно-брачната история на прекрасните момче и момиче. Не е трудно да се отговори най-общо — това е станало, тъй като в определен момент смисловата структура, изразявана със скитането по света, е трябвало да се подчини на по-комплексна смислова задача. Именно за да се удовлетвори тази нужда, разказът за реално или фантастично пътешествие се е свързал с любовната история, упражнявана още от новата комедия, от народните градски новели и от елинистическата висока лирика. И елинистическата историография е обичала да вмъква любовни сюжети в изложението си. Ранен израз на този вкус е една любовна новела в „Киропедия“ на Ксенофонт.

Въпросите, как, по какъв път и какво става в развитието на жанра, т.е. историческата гледна точка, и въпросът, какво се пази в това развитие, т.е. жанрово-типологичната гледна точка, са две страни на едно цяло. Но те трябва да се разглеждат и отделно, за да се подготвят за свързването си.

Като тенденция авантюрно-любовната повест съществува вероятно още от 1 век пр.н.е., още от романа за Нин. В хода на нейното развитие основните й елементи би трябвало да укрепват. Предполага се, че от романа за Нин през романа на Харитон отслабва историко-географската определеност, героите престават да участват в големи сражения и обемни обществени събития, стават по-частни. Историческото повествование се замества от екстензивен интерес към широкия свят. Явяват се екскурсите, занимаващи се с етнографски чудатости и с всякакъв вид „научни“ въпроси, усилва се енциклопедичната тенденция. В хода на това развитие историко-фантастичното скитане по света, изглежда, се превръща в един вид абстрактна авантюра, за да може свързано с любовно-брачната история да изрази по-комплексен смисъл.

В процеса на това ставане на жанра край авантюрно-любовната повест се оформят и други романни видове. Вероятно тогава придобива по-ясна физиономия романното четиво с биографичен; характер, познато ни по романа на Псевдо-Калистен и от Филостратовата биография на Аполоний от Тиана с неговия основен; елемент скитане по света и исторически подвизи. От авантюрно-любовната повест то се отличава главно по своя: героен тип — единия, сам срещу света, също изпитван, но определено по-висок: герой от прекрасните момче и момиче. Не бива да се изключва възможността и други романни видове да са били в допир с авантюрно-любовната повест. Реалното им съществуване се е определяло от нуждата да се решават подобни и същевременно различиш смислови задачи.

Ако разполагахме с достатъчно данни и можеше да се разглежда дискурсивно исторически, авантюрно-любовната повест би ни се представила като набор от подвидове и странични форми. Тя би изглеждала така не само в периода на първоначалното си образуване, но и в целия ход на своето развитие. Защото като реалност непременно би била нещо комплексно и видимо неединно. За съжаление липсват факти за реконструиране на подобна исторически ставаща реалност. Затова в още по-висока степен е нужно да се опрем на модел, на сюжетен тип, без да забравяме, че той не е натурално съществуващ, а е в известно отношение евристическа абстракция.

Но е редно да мислим диалектично и за тази абстракция. Моделът на авантюрно-любовния роман не бива да е твърда структура, а динамична система от нива и отношения. Подобна система може да се търси проявена в следните три форми 1) в абстракцията на основната смислова задача, която се решава от повестта и която навярно определя нейната сюжетна структура, 2) в социологичното основание за появата на повестта и за оформянето на смисловата задача, която се решава в нейната сюжетна структура, и 3) в историческия ход на литературните форми и мотиви, послужили за оформянето на повестта и косвено за: решаването на поставената пред нея смислова задача. Несъмнено само връзката на тези три насоки може да представи по-конкретно жанровата картина на авантюрно-любовната повест.

Трябва да признаем, че литературната наука, особено в съвременната класическа филология, не разполага с аналитични средства, за да осъществи тази връзка. С подобна задача се справя по-добре оставащото извън науката есе. Науката предпочита да се занимава с въпросите от втория и третия пункт поотделно^[9]. Особено добре разработена от класическата филология е генетиката на формите и мотивите на античния роман, и по-специално на авантюрно-любовния роман. В традицията на еволюционно мислещия 19 век тази методика е уверена, че произходът на жанра най-добре разкрива неговата същност. Докато за нас днес е ясно, че жанровете имат не натурална, затворена същност, а функция, която само косвено се определя от една или от друга произходна съставка.

Много от заключенията на пионера на генетичния подход в областта на античния роман Ервин Роде днес не се поддържат. Основното обаче е оцеляло — възгледът, че появата на романа е свързана с цялостно жанрово и тематично преосмисляне в елинистическата литература, с упадъка на високите жанрове. Откритите в 20 век папирусни откъси потвърдиха възможността за връзка между любовния роман и елинистическата любовна елегия. Но не потвърдиха като негово начало декламациите от епохата на втората софистика, нито наличието на предроманна литература на пътешествието. Още в края на миналия век Едуард Шварц заменя този източник на гръцката повест с елинистическата историография.

Вече в 20 век италианският филолог Лаванини настоява и за един друг източник — народните еротични новели. Неговият сънародник Джангранде доразвива тази теза — народните новели минават вероятно през филтъра на александрийската любовна новела, прозаизирана от реторически парафрази.

Това е кратко резюме на историята на произхода на романа и по-специално на авантюрно-любовния роман в съвременната наука^[10]. Очевидно тя се интересува от произхода на елементите пътешествие авантюра и любовна история. Разглеждани независимо от смисловата си връзка вътре в жанра, те губят определеност и затова се откриват далече назад във времето — и в „Одисея“ е налице авантюрно пътешествие, буколическа любовна история има у Стезихор. Семейната фабула в трагедията „Елена“ на Еврипид и в новата комедия направо се оказва един от източниците на авантюрно-любовния роман. Дори когато се обръща внимание на някакъв посредник (любовна новела в историографията или реторическа парафраза), той се разбира формално като механичен етап, а не като смислов преобразовател.

Свързаното разглеждане на елементите „пътешествие авантюра“ и „любовна история“ скъсява историческата перспектива и макар косвено, поставя пред генетичното изследване въпроса за жанра. Такава е примерно постановката на чешкия изследовател Лудвиковски^[11]. Основният му възглед е, че античният роман е в основата си деградирала до занимателно четиво историография. Ако към нея се приспособи любовна история, тя се превръща в първоначалния вид на авантюрнолюбовната повест („Романът за Нин“). Иначе се получава исторически роман без любовна интрига — „Романът за Александър“.

От заключенията по произхода заслужава внимание тезата на антрополога Керени за религиозното начало на романа^[12]. Развита по-късно в друга насока от Меркелбах^[13], тя среща силен отпор и днес не се поддържа почти от никого. Но дали нова фаза в съществуването на източни религиозни митове и в основата си биография на божеството на плодородието, както смята Керени, или опосредстване на правилата на култови инициации в алегориите и символите на романното повествование, както смята Меркелбах, тази теза има предимството, че свързва несъзнателно генетичния и жанрово-типологичния подход, като повдига въпрос за смисловата постановка на романа. Разбира се, тезата не осмисля секуларния характер на промъкналите се в романа митологични и ритуални клишета и, в този смисъл не успява да се произнесе за произхода на романа. Но тя подчертава косвено, че античния роман, както и видовете му, се консолидират от определена мирогледна задача. Друг е въпросът, че тя не бива да се свежда до прикрита религиозно-култова идея.

В последните няколко десетилетия се засилва интересът към социологическите условия, в които се заражда античният роман и преди всичко най-изразеният му вид — авантюрно-любовната повест. Принос за събуждането на този интерес има сравнително добре уточненото време на първите романни четива — елинистическите 2 и 1 век пр.н.е. Може би пръв Алтхайм^[14] свързва появата на романа като дезинтеграция на жанрови форми с дезинтеграцията на традиционните културни феномени в епохата на елинизма. Определя се и социологичното основание на утопичната фабула на гръцките повести — стремежът чрез нея човекът да се измъкне от сложното всекидневно обкръжение^[15]. В този род изследвания правилно се отбелязва, че романът е „открита форма за открито общество“, един вид нов епос, който е преносим и може да бъде за всеки^[16]. Правят се и по-конкретни заключения — за начина на четене и разпространение на романните четива, за читателската среда и за авторите на романи. Изяснява се, че първите романи са за една средна, образована градска прослойка и че именно нейният вкус е отразен в четива като повестите на Харитон и Ксенофонт от Ефес. Честото споменаване на Египет дава основание да се заключи, че рожденото място на романа е Александрия. Според един учен първият роман е написан под влияние на египетските демотически истории, циркулирали в Александрия в гръцки превод^[17].

Разбира се, това са по-скоро догадки, отколкото сигурни заключения. Сигурно може да бъде само убеждението, че люлка на авантюрно-любовната повест е елинистическата епоха и че основната социологична причина за нейната поява и разпространение е нуждата от нов тип писана и четена литература. Тази нужда изпитва един сравнително образован и субективно свободен среден човек, не добре интегриран в органична общност, реално и ценностно подвижен, изпълнен с безпокойства пред лицето на променливия и широк свят, който му противостои. Авантюрно-любовната повест очевидно е облекчавала безпокойствата на този човек^[18].

Поради липсата на достатъчно данни не сме в състояние да конкретизираме това общо заключение в дискурсивно социологично описание на появата и функционирането на авантюрно-любовната повест. Не сме в състояние да го свържем и с общото смислово очертание на жанра, а още по-малко да го съотнесем коректно с конкретните форми и мотиви, които, воден от смисловата си задача, жанрът заема в хода на своето образуване от предходните жанрове в античната литература. Що се отнася до произхода, можем да се произнесем само най-общо — авантюрно-любовната повест се появява не само плавно, но и изведнъж, създадена от някого в един момент, когато е нужно^[19]. Тя се поражда от срещата на тази нужда и на някакви форми, които могат да я удовлетворят. В диалектиката на тази трудно изразима връзка можем да се намесим донякъде по-сигурно само ако се опрем на абстракцията на самата жанрова форма, разбирана като смислова задача, като семантичен хоризонт, а по-конкретно като сюжетен или повествователен тип.

Типологичното описание на авантюрно-любовната повест има наченки в античността. В Цицероново време откриваме кратка характеристика на особеностите на един вид реторичен разказ, която може би не се отнася за авантюрно-любовния роман, но добре изразява неговата природа. Подобен разказ съдържал „несходни характери, сериозност, лекомислие, надежда, страх, подозрение, скръб, притворство, състрадание, разнообразие на събитията, промяна на съдбата, неочаквано бедствие, внезапна радост, приятен изход на събитията“^[20]. Това определение добре улавя съдържателната подвижност, пъстротата на авантюрно-любовната повест, динамиката на високо и ниско, както и задължителния благополучен край.

В античната реторическа теория се откриват и други подобни определения с типологическа валидност — например „вид разказ, отдалечен от граждански проблеми“ (narrationum genus a causa civili remotum). За косвена типологична характеристика могат да се сметнат и наименованията, давани на авантюрно-любовната повест в антично и византийско време. Така фикционалността на нейното повествование се улавя в названия като „res ficta“, plasma или mythikon diegema. Съществителното diegema, (разказ) получава и други две определения: historikon и dramatikon^[21], с които може би се отличава измисленият разказ от повествованието с исторически характер и от това в „Етиопика“, която постоянно се представя за драма. За „Суда“ в 10 век авантюрно-любовната повест е drama historikon, т.е. тя е представителна и художествена като драматическо произведение, но е написана в проза и се основава на разказ. Най-после тя се нарича logos erotikos („любовен разказ“).

В тези наченки на типологично характеризиране (в новото време те не са по-съвършени!) се улавя една или друга формална страна на авантюрно-любовната повест, преди всичко отделни повествователни особености, или най-общо нейни теми, мотиви и дори функции — например това, че тя забавлява и се чуждее от обществена проблематика. Пълноценното типологично характеризиране обаче би трябвало да се проведе на всички нива, да свърже повествователните особености със смисъла, произвеждан в сюжетния ход на повестта и въздействащ при четене. Това би означавало да се опишат мирогледните параметри на жанра, да се определи неговото специфично разбиране за действителност. При това определяне не би било редно да се пропускат формалните средства, с които то се постига, както и това, че специфичното разбиране за действителност, характерно за жанра, е средство, за да се въздейства върху реалността на конкретния читател на авантюрно-любовната повест. Или казано по друг начин, типологичното характеризиране на жанра не бива да бъде само формално или само смислово-мирогледно, а специфично смислово, т.е. основаващо се на осмислените форми. На свой ред условното разбиране за действителност, постигано от жанра, е редно да се тълкува функционално, в контекста на реалността, която го поражда, като очаква то да се отнесе активно към нея.

Такова специфично, основаващо се на осмислените форми функционалнотипологическо описание откриваме в студията на М. Бахтин „Форми на времето и хронотопа в романа“^[22]. Студията е посветена на трите основни типа в региона на античния роман. Към първия, наречен „авантюрен роман на изпитанието“, Бахтин отнася гръцките любовни повести. Критерий на типологичната характеристика у Бахтин е т.нар. хронотоп. Проявата на жанра у него се търси не в отделен мотив или в съчетание от мотиви, а като принцип за строене на условна действителност, като структура от условно пространство-време. Според Бахтин художественият хронотоп определя и образа на човека, и особеното отношение на жанра към определена реалност.

Така авантюрно-любовната повест се оказва цялостен начин за усвояване на някаква действителност. Нейният герой, смята Бахтин, е абстрактен човек, от чийто живот повестта улавя само два момента — влюбването и брака. Но времето, което протича между тях, не е биографично, в него няма ставане, движение и промяна, героят остава идентичен на себе си. Между тези моменти се наблюдава един вид зеене, чисто авантюрно време на случване отвън и на пасивно за героите пораждане и преодоляване на прегради в ход от щастливо и нещастно стечение на обстоятелства. Бахтин определя авантюрното време като ред от едновременности и разновременности и същевременно като време за вмешателство на ирационални сили. На това време в повестта съответства широкият чужд свят, абстрактна пространствена екстензивност с ограничена конкретност. Според Бахтин времето и пространството в гръцките повести са свързани механично. Накратко, този хронотоп е наречен от автора „чужд свят в авантюрно време“. Неговото дълбинно основание е изолираният частен човек, който съхранява своята идентичност само в такъв абстрактен чужд свят, в такова авантюрно време, неоставящо никакви следи нито в човека, нито в света. Особеност на антропологията на гръцките повести е и реторичното държане на човека, условната публичност на изразяването му, която контрастира на абстрактното частно битие, уловено в любовно-брачната история. Във връзка с това Бахтин говори за свързване на разнородности в повестта, обединени с цената на крайна абстрактност.

Освен конкретната научна стойност, както всичко сторено от Бахтин, и тази характеристика притежава достойнството, че прави внушения и допуска доработване. В случая то се налага в посоката на функционирането на така описания модел, на неговото отношение към определен културен контекст или към прагматиката на текста, ако употребим този структурален термин. Защото прагматиката може най-добре да разкрие действителните парадигматични стойности на сюжета на гръцките повести. Но тъкмо тя не е взета предвид в модела на М. Бахтин, което е станало причина да не се разкрие един по-дълбинен семантичен пласт от смисловата структура на повестта.

Схематично тя ни се представи съставена от два елемента — завършваща благополучно с брак любовна история и авантюрно, изпълнено с премеждия пътешествие по широкия свят. Двата елемента имат и самостоятелен смислов привнос, но, както вече се каза, връзката им очевидно се налага от по-комплексна смислова задача.

Любовно-брачната история изразява по абстрактен начин частното човешко битие. Тя улавя само принципа му, и то в примерен висок план. Белег за това е, че влюбването става с божа намеса и че героят остава идентичен на себе си. Неговата частност е представена не в контрапункт на общественото му битие, а само като факт на фона на един широк неспецифизиран като обществен, природен или космичен свят. Принос за това изражение има отпадането на историческата проблематика и усилването на чисто авантюрното пътешествие в повестите. Абстрактната частност е основанието любовно-брачната история да клони към едносъбитийност и несюжетност. Тя става обикновен означител на самата ценност на частното битие, давано само като постановка в брачното благополучие на героите, но не и получавано в сюжетен ход.

В любовно-брачната история е налице и друг проблем, останал неотбелязан от Бахтин — това, че в нея се моделира отношението на човека към друг човек, че човешкият свят се възприема като интерсубективна структура. Това се открива като проблем в културата на всяко отворено общество. Възникнал и в епохата на елинизма, именно него, тази страна на реалното незавършено настояще, а не самата частност на човека, трябва да изрази и да реши авантюрно-любовната повест. Защото интерсубективната връзка е един вид преодоляване на абстрактната частност в минимална свързаност. В този план героите на повестта са минимално неидентични, а тяхната история минимално ставане, отърваване от неидентичността на своята отделност в по-добрата идентичност на брачната двойка.

По друг начин казано, чрез любовно-брачната история гръцката повест моделира свързаността на човека с един естествен друг човек, свързаност, която поради намесата на божества, поради естествената свързаност на мъжа и жената в любовта се представя трансцендентно, като нещо вечно и затова противоположно на незавършеното, настояще. Това е стабилна и неподвижна връзка, означаваща в благополучието си покой. Този покой се изпитва, като се отлага в движението по широкия свят в авантюрите премеждия. Но както подчертават неговата ценност и просто служат за контрастно утвърждаване на високото примерно благополучие в брака, авантюрите имат и своя самостоятелна задача — да моделират отношението на човека към един широк отворен свят.

Абстрактното разбиране за пространство, липсата на възприятие за конкретна вещност, това, че светът в повестта е прост набор от топоси, изглеждащи еднакво постижими, са все начини за изразяване на широкия отворен свят, действителен проблем на елинистическо-римската култура. Широкият свят, противостоящ, на един леко придвижващ се герой — това е структура за изразяване на реалното отношение между несвързания с общност дезинтегриран човек и заплашително отворения неясен свят на времето, породило авантюрно-любовната повест.

Само че изразяването, в случая толкова абстрактно, е едната проява на романната стихия. Другата е неизбежното покриване с концепция, затварянето на така уловената страна на незавършената ставаща действителност. Светът в авантюрно-любовната повест е обемен и без прегради като имагинерния свят на мита. В него не се различава общественото от природно-космичното пространство. Оттук лекотата, с която човекът в повестта влиза в допир с извънчовешките сили. Така с изработването на широк митологичен свят се прави реверанс на традицията и се открива концепция за ликвидиране на реалната отвореност на света. Към традиционната митологична концепция се добавя и честата авторова религиозна идея, който по по-личен начин, но все пак достатъчно митично и нереалистично поддържа традиционното в античната литература трансцендентно отърваване от незавършена действителност.

В това отношение повестта е колеблива и компромисна. Романът поначало обича компромиси. Авантюрно-любовната повест гради непоследователно и един митологично широк, и един реално широк и отворен свят. Ако те се срещат в нещо, то е, че реалната отвореност на света е абстрактна, дадена само по принцип.

И така гръцката повест има диалектична цел — тя трябва да моделира отношението на човека към широкия отворен свят, да означи неговата отвързаност, но може би и реалната му устременост към света. Ако в този план човекът се свързва със света, със света като цялост, това става митологично — било с традиционната намеса на отвъдни сили, било с религиозно посвещаване на божество, символизиращо целостта на света. Една традиционност, която ограничава романността. От друга страна, повестта моделира отношението на човека към естествения друг човек. В този план свързаността също се осъществява и осветява митологично.

Но ако се замислим за връзката на двете отношения — към широкия отворен свят и към естествения друг човек, ще се досетим, че в повестта тя се конструира и контрапунктово. Връзката с широкия отворен свят се възприема за подвижност, която се преодолява в неподвижността на връзката с естествения друг човек, в брачното благополучие. Интерсубективното щастие е изход от динамиката на отношението с широкия отворен свят. То е по-ограничена реалност, в която човек се отървава от неограничената. Колкото и абстрактно да изглежда, това съотношение има известно психологическо основание — другият наистина се възприема за спрян свят, сведен до лесно едно многообразен космос. В този смисъл можем да говорим за уловена страна на незавършения ставащ свят и за романно съотнасяне.

Като представя отношението към широкия отворен свят като механична преместимост сред реални, но неконкретно представени топоси, а отношението към естествения друг човек символизира в любовната привързаност на прекрасните момче и момиче с висок произход, гръцката повест противопоставя ценностно тези две страни — отношението към света, преместимостта е нещо отрицателно, брачната връзка — нещо абсолютно положително. Положителното обаче не се получава, то е дадено поначало. Противопоставени външно, двете отношения не интерферират. Човекът не се поражда от реална среда, за да стане човек, той я отрича. А в другия човек е просто даден. Това означава, че и интерсубективността е уловена само като факт и все още не е основа за история. Затова протичането на авантюрно-любовната повест е един вид забавяне на предварително известното. Нейният сюжет изобщо не се нуждае от композиция^[23]. Композицията или отсъства, заменена от механично хронологическо следване, или представлява виртуозно заплитане, разместване и отлагане („Етиопика“ на Хелиодор), което няма отношение към сюжета. Или казано формулно, сюжетът на авантюрно-любовната повест е статично твърдение и решение, а не динамика на решаване. Това е вътрешно отречен сюжет.

Предрешеността на сюжета ограничава личнотворческата активност. Авантюрно-любовните повести, както и изобщо античните романи, са, така да се каже, произведения без автор. Затова в една или в друга форма те ни се явяват анонимни. Но ограничени в сюжетното си конципиране от задължителен митологичен хоризонт, те предоставят на своите автори други свободи. Самата романна форма, свободната прозаическа среда, допуска всякакви композиционни развития и усложнения, още повече, че чрез тях се компенсира бедният устойчив сюжет на повестта. (Впрочем срещата, вътрешното интерфериране на сюжет и композиция ще стане постижимо едва за романа на 19 и 20 век.) Свободата на романната форма дава възможност и за своя, по-открита идея. Става дума не за религиозната, продължаваща митологизма на сюжетното решение идея, а за това, че авторите се обаждат в хода на повествованието, правят заключения по един или друг въпрос в етичен, психологически или научно-енциклопедичен план. Авантюрно-любовната повест допуска разноречиво конципиране, всякакви локални концепции в свободен контрапункт спрямо твърдата сюжетна постановка или основната авторова идея. Най-после романистите могат да обсъждат и самото романно изкуство като Хелиодор, който споделя в „Етиопика“ (IX, 24) основанията за заплетената композиция на своя роман.

На това разсейване на концепцията съответства стилистичната динамика в авантюрно-любовната повест. Поради устойчивия си сюжет тя поначало е и стилистично устойчива. Но още в несофистическите образци, в романите на Харитон и Ксенофонт от Ефес, се наблюдава тенденция към двустилие — система от обикновен разказен и по-висок поетичен стил, застъпван в описанията, монолозите, молитвите и пророчествата. В софистическите романи на Ахил Таций, Хелиодор и Лонг, тази система се запазва, само че високият стил става по-реторично наситен. И в двата случая в пасажите с висок стил се откриват вмъкнати метрически откъси. Това прави вероятно допускането, че гръцката повест има връзка със същата фолклорна основа, върху която се развива мениповата сатира и за която в един широк ареал е характерно смесването на поезия и проза^[24]. Към народната основа и карнавално-бурлескното настроение на менипеята сочат и особеностите на „Левкипа и Клотофонт“ на Ахил Таций — пародийният нисък стил, побоите и грубостите в разказните партии, стилистично твърде близки до разказния тон на Петрониевия „Сатирикон“.

Макар да засилваме функционалната страна в тази типологична характеристика, тя не губи от това своята евристична абстрактност. Преди всичко ориентир и подход, тя не бива да бъде толкова твърда, че да оставя без внимание в конкретната материя на отделните романни творби това, което й противоречи. Защото реално съществуват романните творби, а жанровият модел е само тяхна страна, тенденция, обединяващ смислов хоризонт.

За жанра примерно е характерно сюжетното и композиционното протичане да остават несвързани, композиционното изпълнение да бъде формално — в някои случаи то следва реторическата техника на дублиране по аналогия и контраст. Това не означава обаче, че в отделни конкретни изпълнения този принцип не се нарушава в посоката на опит композицията да служи на сюжета и дори да се в меси в неговото устойчиво абстрактно конципиране. Такъв опит откриваме в „Левкипа и Клитофонт“ на Ахил Таций. Като дублира основната любовна фабула с друга, за Калистен и Калигона, оставаща в рамката на романа, Ахил Таций я развива в постановка, която е чужда на жанра — под влияние на високото чувство пройдохата Калистен се облагородява. Разбира се, той става като всички високи герои на гръцката повест, но важното е, че за разлика от тях се развива, че е значително по-неидентичен на себе си. В тази скица за фабула се коментира друга възможност, надхвърляща жанровата. И това не е случайно. „Левкипа и Клитофонт“ надхвърля жанра и по психологичност, и по сложност на някои характери (Мелита), на това, че Клитофонт изневерява физически на Левкипа и че този факт не само остава скрит за момичето, но и бива оправдан с възгледа, че било човешко. Също като Тукидид Ахил Таций се уповава на концепция за човешката природа, в случая практическа, приближена до всекидневието, така или иначе по-реален авторов глас, който руши митизма на сюжетната концепция и става основа за разни дисоциации и отклонения от жанровия принцип.

Вероятно нещо подобно би могло да се твърди за всяка една от авантюрно-любовните повести. Гледани конкретно, те би трябвало да са по-богати и непоследователни от жанровия принцип, още повече, че са романни творби, че поначало са устремени да бъдат не нещо затворено, а като поемат в себе си и средата на своето ползване, да заместят едновременно и целия живот, й цялата литература.

Но не анализът на определена творба беше задачата на настоящата глава, а опитът да се допълни и доработи във функционална насока типологичното описание на жанровия хоризонт на авантюрно-любовната повест, оставено ни от М. Бахтин.