Богдан Богданов
Романът — античен и съвременен (1) (Опит върху поетиката и социологията на античния и западноевропейския роман)

За характера и целите на тази книга

Литературоведската книга е като романа — когато е добра, може да се чете от всекиго, а когато е лоша, няма нищо по-излишно от нея. Колко добра е тази книга, ще се разбере по-късно. Засега ми се иска да не бъде съвсем лоша, това ще рече да не е било излишно написването й. Защото има такава опасност. Писането на книги е утвърдена дейност, ценна сама по себе си и често вършена просто така, за да се поддържа самата дейност.

Както сочи заглавието, книгата има два предмета — античния и западноевропейския роман. Тя се дели и на две части. И в двете, особено във втората, съм вградил предишни свои текстове — предговори, статии по повод, както и една студия. Казвам „вградил“, защото нито една работа не успя да влезе интегрално в книгата; от някои останаха само по една-две страници. За разлика от есеистичната втора част първата изчерпва в четирите си глави материята на античния роман. Тя е опит да се представи цялостно този особен жанр на гръко-римската литература, но не описателно, а в плана на един теоретичен прочит на античните романни творби, в който се изпробва определен литературоведски подход. Основният му проблем е да се отнесе към текстовете с усещане за нивата, които действат в тях — да отличи в „Сатирикон“ на Петроний романа, античния роман, авантюрно-битовия вид и едва след отделянето на тези равнища да се обърне към особеностите на самото произведение.

Опитах се да приложа този подход на проникване в поетиката или по-точно в поетиките на текста, който дължим на руската литературоведска школа, в практиката на един вид диалектичен прочит. Убеден съм, че това е доброто, усвояващото пълноценно художествените текстове четене. Разбира се, то ще се наложи след много опити за приспособяване на теоретичното знание към редовото общуване с литературни произведения. Такъв опит е настоящата книга. Нейното желание е да „понижи“ теорията до практика на разбирането.

Основният предмет на книгата, античният роман, ме свърза с поетиката на Михаил Бахтин, най-напред с известната негова типология на видовете роман в античността. Постепенно открих и всичко друго, което е писал за романа. То не изведнъж стана понятно за мене. Особено силно ми въздейства „светая светих“ на тази неформална поетика — възгледът, че зад литературните форми се крие светоглед и че самите те са начини за градене на условна действителност. Подсилен и от други прочити, този възглед укрепна в мене и придоби може би по-догматичен вид, отколкото е редно. Затова се опитах да го историзирам в предишната си книга „Мит и литература“ и да хвърля мост през пропастта, която разделя историческата поетика от литературната история.

Настоящата книга продължава доработващия прочит на Бахтиновите идеи, но вече по-конкретно — на възгледите за самия роман, както на общите, така и на тези, които се отнасят по-специално за античния роман. Това доработване е един вид прилагане, но, разбира се, и преоценка. Навярно преоценката се съпътства и от недооценка. Във всеки случай съм вървял по Бахтиновия път, като съм смятал, че чуждото слово трябва да стане наше, за да продължи да е живо. Редно е да се тревожим, че нечия теоретизация не ни обзема, че само я цитираме или прилагаме студено, както съм прилагал по-рано и Бахтиновите идеи, нещо, от което сигурно ще се открият белези и в тази книга.

Дали науката не се нуждае от подобна студенина, за да върши добре своята работа? Науката се нуждае от ред. Но редът бързо се превръща в институция — кабинетът, библиотеката, чуждите езици, научните списания. Необходими форми, нелеки за усвояване и често заменящи научното мислене с научно реагиране. Така е и с моята специалност — съвременната класическа филология. Затворила се с толкова бариери, тя обикновено не се интересува от литературната теория, която се прави извън нея, и натрупала грамада от подробности за античния роман, трудно се приобщава към нечий външен опит, особено на неспециалист, който не чете „Дафнис и Хлоя“ в оригинал.

В това е въпросът — дали владеещият оригиналния език поради това владее и контекста на четеното, или оригиналния език е само добро, но не единствено и непреодолимо условие за достигане до пълното живо значение на текста. Специално романът е преводим. Той поначало предполага широко разпространение и прескачане на бариери. Затова културната задача е не да употребим времето си за научаване на езици, които трудно можем да овладеем като българския, а да се учим да четем разбиращо и разкриващо в лоното на собствения си език, нуждаещ се от това повече, отколкото всеки от нас поотделно. Преводът е опит за прочит, както и литературоведската книга, която на друго равнище продължава започналата в практиката на езика среща.

Такъв опит за среща е „Романът — античен и съвременен“, преди всичко научна среща — на класическата филология и съвременната литературна теория, след това на преведените на български чужди романи с един вид теоретично тълкуване и най-после на студиите върху античния роман с есетата за западноевропейския. Защото съм уверен, че едно или друго мисловно изживяване, изпитано от съвременни романни творби, ми е помогнало за значително по-трудните антични прочити и че разсейването в Пруст е послужило за по-доброто проникване в „Александрията“. Както животът, така и литературата имат сила, когато са цели. И науката трябва да търси начини за преодоляване на собствената ограниченост. Убеден и по-рано в същото, сега съм още по-убеден от допира с материята на романа, това ставащо и постоянно цяло явление.