Джоан Рос
Тайни грехове (7)

6.

— Ама какво, по дяволите, е това! Мръсно съзаклятие?

Стомахът на Джошуа се сви на топка; той хвърли едно хапче против киселини в устата си и го подгони с едра глътка скоч с мляко.

— Първо, Лий се опита да ме убеждава, че трябвало да подложа Мариса на пробни снимки. Сетне ти ми стоварваш налудничавата идея да я пробвам за „Опасен“. Иисусе Христе, това ще е все едно да дам на Мей Уест^[1] да играе главната роля в „Разказът на монахинята“.

Корбет бе предложил да отидат в библиотеката, където биха могли да поговорят на четири очи. Надявал се бе, че ще убеди шефа на студиото, че отговорът на неговата дилема кой да изиграе ролите е под носа му.

— Виж, знам, че Мариса е неконвенционална…

— Това е новата дума за пачавра.

Образът на опасно прелъстителна седемнайсетгодишна госпожица, гола, само по обувки с високи токчета, проблесна в съзнанието на Корбет. Той познаваше Мариса Барън от деня на нейното раждане; чувствата му към нея винаги са били бащински. Освен за някакъв си миг изкушение, когато неговото тяло му измени и той бе отвърнал на нейното излъчване като развратен старец.

— Много си строг с момичето, Джош! Под този предизвикателен блясък Мариса е натрупала дълбоко загнездена несигурност, което ще накара публиката да й повярва, че би направила всичко — дори би убила, — за да спечели любовта на Лонг Райдър.

Джошуа чукна чашата си на махагоновия бар антика. Разплиска се течност, но той не забеляза.

— Сега говориш точно като нейния психоаналитик.

— Може би всички тези психолози са прави. Кога всъщност за последен път си седнал да поговориш с нея?

Втренченият поглед на Джошуа Барън можеше да разреже диамант.

— Изобщо не е твоя работа. Освен това, няма защо да говоря с нея, за да разбера, че е напълно неподходяща за ролята.

Корбет бе преговарял за много договори с Джошуа и знаеше кога да ритне тухлената стена на непреклонността, която притежаваше филмовият шеф.

— Хей, тя е твое дете! — каза той и повдигна рамене.

Джошуа трескаво допълни чашата си от тежката кристална кана, но не можа да отговори.

 

 

Тина мъкнеше Фаръдей през стълпотворението от гости към пътя пред входа, където нареди на служителя от паркинга да повика такси за нафиркания актьор. Не че й пукаше дали негодникът ще се претрепе в новата ламборджини, с която се бе хвалил цялата вечер; просто не искаше той да завлече някой невинен шофьор, случайно оказал се покрай него на пътя тази нощ.

— В твоето или в моето легло? — измънка той, като посегна изотзад да си напълни шепата с покритото в Пучи дупе.

— В твоите сънища. — Тина отхвърли опипващата ръка от себе си.

— Някой да ти е казал, че си твърде стара сбръч, за да се правиш на срамлива?

— Върви на майната си! — изруга тя, като му обърна гръб.

Той я сграбчи грубо за ръката и я задържа до себе си:

— Знаеш, че ти харесва.

Тъмните очи на Тина засвяткаха от омраза. Дори толкова пиян, Фаръдей разчете тяхното гневно послание и бързо я пусна, преди да отстъпи със залитаща крачка назад.

— Слушай ме, Брендън Фаръдей! — изсъска тя с тъмносин нокът, забит в гърдите му. — И добре ме слушай! Ако изобщо някога ми се изпречкаш пред погледа, само посмей да ме докоснеш; ще намеря пистолет и ще ти пръсна шибаните топки. Ясно ли е?

Капчици пот оросиха челото му, докато Фаръдей се опитваше да си самовнуши, че е голяма звезда. А звездите не понасят да ги ругае кой да е.

— Мога да те съсипя, кучко! Само няколко мои думи, и няма да можеш да си намериш работа, да пробутваш просторни къщи в Комптън.

— Покажи какво можеш! Но само ме докосни с пръст, и си мъртъв!

След тези думи тя се завъртя и закрачи, а десетсантиметровите й токчета чаткаха в отривисто стакато по плочките.

— Ъ-ъ… извинете ме, мистър Фаръдей, но таксито ви е тук — намекна му момчето от паркинга с окуражителна усмивка.

Първото нещо, което актьорът новобранец бе научил още когато пристигна в Холивуд преди осемнайсет месеца от Денвър, бе да четка всички тези стари пръдлювци. Въпреки че равновесието на силите бе започнало да накланя везните към новото поколение, някои от тези типове все още упражняваха страшно много власт. И най-много — Брендън Фаръдей.

— Между другото, мистър Фаръдей, изпълнението ви в „Търсач на звезди“ беше блестящо.

Неприятното заяждане с Тина Маршъл беше мигновено забравено, когато Фаръдей удостои с вниманието си младия мъж с вълниста, руса коса и яко, мускулесто тяло. Божичко, помисли си той, от ден на ден трябваше да се състезават с все по-млади кандидати за слава. Този поне веднага разпознаваше истинската звезда. Макар да му струваше огромно усилие, той се изправи в целия си сто осемдесет и осем сантиметров ръст.

— Актьор ли си?

Неочакваният му интерес си заслужи проблясването на младите бели зъби.

— Да, сър, мистър Фаръдей.

— Как се казваш?

— Ройъл Хармън.

— Членуваш ли в SAG?

— Да, сър. И вие категорично ще получите моя глас за президент.

Брендън кимна, докато тикаше навита зелена банкнота в ръката на младежа.

— Добре, навъртай се там, Ройъл Хармън! — посъветва го той настойчиво. — Благодаря ти за подкрепата. И кажи на всичките си приятели да гласуват.

Като се приведе, за да побере боя си вътре, той позволи на момчето да му помогне да се настани на задната седалка на таксито.

Веднага щом кехлибарените задни светлини на таксито се озоваха обратно долу на криволичещия път, Ройъл провери бакшиша. По правило пияните си падаха щедри. Особено тези, които се канеха да участват в изборите за Гилдията на актьорите от екрана.

Когато зърна еднодоларовата банкнота, разочарованото му изохкване беше тръпчиво и късо. Съперникът на Брендън Фаръдей току-що бе спечелил задочно гласа на Ройъл Хармън.

 

 

Ръцете на Мариса се бяха увили около загорелия врат на Джеф Мартин, а тялото й се притискаше о неговото, докато се поклащаха в такт с музиката.

— Сам ли си тук? — попита тя, като сладострастно движеше таза си към неговата набъбнала предница.

Джеф не беше виждал скоро кита. Надяваше се да е отишла в някой тих ъгъл, откъдето можеше да я забере по-късно. Колкото се може по-късно.

— Не, но не е важно.

Той шмугна коленете си между краката й. Тя въздъхна щастливо.

— Радвам се. Не обичам да деля.

От начина, по който пиленцето отъркваше чатала си в краката му, Джеф почти очакваше тя да получи оргазъм всеки миг.

— Не забременявай, преди да си вкусила от сладостта! — предложи той, като я сграбчи за дупето и я повдигна плътно към себе си. — Нали знаеш какво казват?

— Какво?

— Удвои удоволствието си. — Зъбите му се заразхождаха по шията й; Мариса почувства слабост от коленете надолу. — Удвои радостта си.

Мариса не беше неопитна; тя с желание бе отдала девствеността си скоро след тринайсетия си рожден ден на един от градинарите на имението. Стори й се болезнено, мръсно и не така вълнуващо, както бе описано в забранените книжки, които криеше под юргана си. Но не можеше да отрече, че изражението в очите на стареца — сурова похот — я бе възбудило. По същия начин баща й гледаше Лий, когато си мислеше, че няма никого наоколо.

— Хей, сладкишче! — Езикът на Джеф овлажняваше отвътре ухото й. — Какво ще кажеш, аз и ти да се измъкнем от тази скучна старческа тълпа и да отидем някъде, където ще можем да си направим наша забава.

Пенисът му страстно напираше да разкъса дрехата й; росна влага се сбираше между краката й.

— Съблекалните за басейна се преустройват. — Тя се задъха, когато тъмната му ръка се промуши и притисна малката пещ. — Празни са.

Джеф се ухили:

— Скъпа, мислех си, че никога няма да поискаш!

 

 

Матю се прозяваше. Той смеси кана с мартинита. Както обеща, Тина Маршъл се бе върнала с предложение, което беше учудващо, тъй като беше неизпълнимо.

— Нека го кажем направо — започна бавно той, с отсянка на подозрителност, която обагряше думите му със снизхождение. — Предлагаш на мен — някакъв тип, когото никога не си виждала — роля в нов филм на „Барън стюдиоуз“.

— Предлагам ти възможност да пробваш — поправи го Тина; тя грабна една маслина от купата пред себе си и я лапна. — Но, повярвай ми, ти си с двата крака в ролята.

— Но ти си агент по недвижими имоти!

— Не ме издавай!

— Трудно е човек да не попадне на плакатите ти; те са по най-хубавите дворни ливади в града.

— Повече са от троскота — весело се съгласи тя. — Но съпругът ми е Корбет Маршъл…

— Филмовият агент.

Тя тръсна своята причесана тъмна глава:

— Точно той. И той ще уреди пробите. Нали разбираш, Корбет и аз сме отбор. Когато не пробутвам с надценки недвижими имоти, работя на свободна практика като негов разузнавач, точно като онези пенсионирани мутри, които пътуват из страната, да откриват нови таланти за „Доджърс“.

Матю не беше убеден:

— Корбет Маршъл работи само със звезди.

— Истина е, но…

— Аз не съм звезда.

Усмивката на Тина беше свръх поверителна:

— Довери ми се, момко, ще станеш.

Бледа линия се очерта между тъмните му вежди. Като съдеше по вида й, Матю бе очаквал Тина Маршъл да е по-изобретателна.

— Хубава фраза. Не чак толкова оригинална, но са ми казвали, че има ефект. Върху някои хора.

Тина реши да не се обижда от неговото заяждане. Беше сигурна, че един толкова красив мъж разполага с непресъхващ поток от жени, които целуват краката му. Или някоя по-животворна част от неговата анатомия.

— Но ти не си от тях?

— Не. — Дългият, овладян поглед, който й хвърли, беше спокоен; себеуверен. — Аз не.

Сервитьорът се върна за мартинитата и прекъсна разговора им. Щом останаха отново сами, Тина се усмихна, за да омекоти подозрението в очите му:

— Боя се, че не бях ясна. Тъй както си безспорно секси, интересът ми към теб е само професионален. Освен това обичам мъжа си. Никога няма да му погодя номер.

Като видя как широките й кафяви очи станаха сериозни, щом спомена съпруга си, Матю се запита дали Корбет Маршъл осъзнава, че е голям късметлия.

— Виж — започна той; сега, след като реши, че тя казва истината, тонът му беше по-учтив, — поласкан съм от твоя интерес, но аз не съм актьор. И съм един от малкото хора в този град, които не страдат от звездомания.

— Трябва ли в такъв случай да разбирам, че барманството е смисълът на твоя живот?

Матю се усмихна, защото проумя, че се вписва в нейния стереотип много повече, отколкото бе предположил. Имаше ли в Холивуд поне някой, който да не играе роля? — попита се той.

— Добре, убеди ме! Но аз не съм актьор.

— Тогава какво си? Певец?

— Писател.

Той не виждаше смисъл да споменава кошмарите, които започнаха да се появяват все по-често през второто му изпращане във Виетнам. Вместо да се обърне към наркотиците, както правеха повечето кашици, по съвета на една съчувстваща му медицинска сестра той започна да записва кошмарите си в малка тетрадка, която винаги носеше със себе си. По някакъв начин излагането на ужасяващите образи върху хартията изсмукваше тяхната сила и му помагаше да се справя с необходимостта да живее ден за ден. И да убива. Беше се завърнал у дома с тетрадки, пълни с истории. Истории, които възнамеряваше да разкаже на света.

— Романи или сценарии?

— Сценарии.

Тя се облакъти на бар плота, положи брадичката си в шепа и го заизучава умислено:

— Бива ли те?

— Да, бива ме.

Тина харесваше кратките му отговори, без заврънкулки. Ако пробиеше в този бизнес, щеше да е с желязно самообладание. От друга страна, нищо не можеше така бързо да изпорти човек, както прекомерно развитото его. Беше виждала не една кариера да завършва в плитчините на прекомерната суета.

— Щеше да се справиш много по-бързо, ако отдаваше цялото си време на писането.

Не му казваше нищо, което Матю да не си бе казвал сам стотици пъти. След като се уволни от флота, той се възползва от своите войнишки ордени и се записа в кадетския корпус. През следващите три години посещаваше часовете сутрин, паркираше коли при хотел Бевърли Хилс следобед и обслужваше бара нощем. Впрочем, той се отказа от хотелската работа, когато стана твърде досадно да обяснява на, изглежда, постоянния парад от сексуално освободени самки защо няма желание да се скатае за някакви си три часа с някоя от тях в хотелските бунгала.

— Повярвай ми — настоя Тина, — ти си идеален за звездната роля в „Опасен“, защото си най-черният кошмар на всеки родител. Ти таиш сексапил и, което е най-хубаво, си напълно непознат, а точно това търси Джош Барън.

— Не съм сигурен, че частта за кошмара на всеки родител ми звучи похвално.

— Абсолютно сигурно е, че това не навреди на кариерата на Джеймс Дийн^[2] — върна му го Тина. — Виж, с парите, които ще изкараш от „Опасен“, ще можеш да разкараш тези почасови занимания и да се съсредоточиш върху истинската си работа.

Матю не можеше да отрече, че идеята за обилните финанси има своите достойнства. Но актьор?

— Ще го обмисля — съгласи се накрая той, като разбра, че Тина очаква отговор.

Тя кимна, засега удовлетворена. Двайсет години продажби на недвижима собственост я бяха научили кога да не припира. Беше зърнала неохотно проявения му интерес, когато бе споменала за изоставянето на почасовата работа. Достатъчно. Засега.

— Обмисли го! — съгласи се с него. Като бръкна в тъмносинята си сатенена вечерна чантичка, тя извади една от визитните картички, без които не отиваше никъде. — Ето визитката на съпруга ми. Звънни му, когато си готов за разговор, а?

Матю сви рамене:

— Не обещавам нищо — предупреди. — Освен да помисля.

— За друго и не моля.

Тя му хвърли прощална усмивка, по-ослепителна от всички усмивки, на които бе свидетел от нейна страна до този момент, и си тръгна. Но едва бе направила няколко крачки, и нещо й хрумна:

— Как се казваш?

Матю не се учуди, че не се бе погрижила да попита по-рано. Той беше непознат. А в този град това се превеждаше като никой.

— Матю. Матю Сейнт Джеймс.

— Матю Сейнт Джеймс — повтори си го бавно тя, като че ли го опитваше на вкус и на допир върху езика си: — Харесва ми — кимна със задоволство. — Нямам търпение да го видя на големия киноекран на „Уестууд“.

С това тя си отиде и остави Матю, със сивата визитна картичка в ръка, да се чуди защо, дяволите да го вземат, изобщо се хвана да преценя странното предложение на Тина Маршъл.