Джоан Рос
Тайни грехове (21)

20.

Не беше толкова лесно, колкото изглеждаше.

За времето, през което беше във водата, ръцете и краката на Лий я заболяха, синусите й бяха пълни със солен разтвор и синина с размерите на Аляска започваше да се оформя върху бедрото й, след като бе ударена от дъската на друг сърфист.

Матю я наблюдаваше как се мъчи да се изкопчи от засмукващата я бяла пяна и да обязди гребена на вълната, отново и отново, с жилавото упорство на бултериер. Той се възхищаваше от издръжливостта й. Повечето жени — по дяволите, повечето хора — щяха да са се отказали отдавна.

— Още един опит? — предложи той.

Те се полюшваха заедно върху нежната набраздена вода.

Лий погледна към хоризонта, където чудовищните вълни се зараждаха. Вече бе установила, че онова, което изглеждаше мъничка, ездитна вълна, се превръщаше в гигантска претъркулваща се планина тъкмо когато Лий опитваше да се изправи.

— Този път ще го направя! — закани се тя и заподскача натам, където Матю бе казал, че вълната ще се разбие. — Този път ще стане!

Трябваше да стане. Защото тя не знаеше дали ще има сили да се качи още веднъж на тази проклета дъска. Онова, което бе започнала като изпитание, подхвърлено й от Матю, някак се бе превърнало в предизвикателство за самата нея. Тя вече не се опитваше да му доказва нищо; сега се мъчеше да докаже нещо на себе си. Нещо толкова могъщо, колкото и неназовимо.

Тя се изправи неуверено, вкопчи се в парапета, дъската напираше към кипящата вода. Само като си помисли, че отново ще скочи с главата напред в гребените на вълните, ненадейно я облада спокойствие, заля душата й, притъпи сетивата й.

След като цял час се беше борила с него, тя остана сама с тъмнозеленото море, обяздила облата вълна с чувството, че лети. Волна. Необвързана. С тяло и душа — в пълно съзвучие с водата. Това беше най-успокояващото, и все пак вълнуващо усещане, което някога бе изпитвала.

— Беше чудесно! — Тя сграбчи ръката на Матю, а пяната се плискаше около глезените им. — Хайде пак!

— Не смяташ ли, че ти бе достатъчно? Утре сутринта ще те боли всичко.

— Нали е почивка! — Тя отметна мократа си коса от очите. — И аз имам решителното намерение наистина да й се насладя като на почивка. Ако утре сутринта се събудя вцепенена, ще прекарам деня, натопена в джакузито. — Тя му отправи предизвикателен поглед. — Идваш ли, или не?

Матю тръсна глава:

— Сега вече знам как се е чувствал доктор Франкенщайн, когато неговото чудовище се е разбесняло.

Мекият следобед на късното лято бавно презря, след това избледня неочаквано рано. Небето стана индигово, после кехлибарено, осветено от блещукането на лагерните огньове по цялото протежение на плажа. Рок музика от портативни радиоприемници и смях изпълваха нощния въздух.

Лий седна на кърпата си върху изстиващия пясък, вгледана в нежните, запратени в далекото звезди, които изглеждаха толкова недостижими, и се питаше имало ли е по-идеален ден в живота й.

— Осъзнаваш ли, че успяхме да изкараме цял ден заедно, без да се скараме? — попита тя.

— Мина ми такава мисъл. — Матю метна още съчки в огъня и предизвика кратка заря от оранжеви искри. — Но се страхувах да го проглася, да не се развали магията.

Лий отпи глътка от червеното вино, което Матю бе извадил от охладителя. Той беше прав, реши тя. Сякаш през целия ден над тях властваше магическо очарование. Очарование, което мъждукаше дори сега.

Сякаш бяха единствените двама на плажа. Лунната светлина се спусна и песъчинките заискриха като диаманти. Музиката се рееше в пропития от сол въздух, акомпанирана от далечния грохот на вълните. Точно над одеялото малки вълници ближеха блестящия пясък. Беше нощ за влюбени.

— Прекарах чудесен ден…

— Ако бе отишла на онзи купон в Уест Холивуд с Ким и с приятелите й, щеше да хапнеш далеч по-добре.

— Аз обичам хотдог.

— Естествено. Всеки знае, че хотдогът и чипсът са единствената храна, която върви с Дом Периньон^[1].

За първи път днес тя чуваше този саркастичен тон. Старият Матю се завръщаше, проумя Лий с лека въздишка. С пълна сила. Погледът й се отмести от лицето му към дясното му бедро, където насечена бяла резка пресичаше тъмната загоряла плът. Тя бе виждала белега и по-рано и бе решила, че е от раната, която му бе донесла медала Пърпъл харт.

Като сякаш пренебрегваше предизвикателното му изказване, тя се присегна и прокара нокътя си по бялата черта:

— Боли ли?

— Само при лошо време.

Лий направо виждаше знаците с надписи НЕ ПРЕСТЪПВАЙ навсякъде покрай него.

— Съжалявам, че си бил раняван — тихо каза тя. — Макар че да ти кажа, Матю, съм учудена, че рамото не те боли повече от крака.

— Рамото ми?

— Твърде голям товар мъкнеш със себе си. Може да стане непоносимо тежък.

Матю знаеше, че е права. Това, което го изненада, беше болката, която долови в гласа й.

— Преувеличаваш.

— Не. Не смятам. Мога ли да направя предложение?

Матю повдигна рамене:

— Ти си шефът.

Решена да избегне нова битка, Лий отново реши да пренебрегне раздразнителната забележка:

— Аз ще престана да те смятам за груб, надменен, заядлив сноб, ако ти престанеш да ме смяташ за безчувствена, развалена богата негодница.

— Никога не съм те смятал за такава — натърти той, не съвсем искрено. — Може би, разглезена. И с манталитет на господарка, по своя си кротък начин. Но никога не съм те обвинявал, че си негодница. — Когато думите й потънаха в нея, очите му се присвиха: — Сноб? Аз?

— Ами у теб наистина се усеща тенденцията да поставяш хората в хубавки малки чекмеджета и май не харесваш никого, който има изобщо някакви пари… Господарка ли каза?

Очите им се срещнаха, всеки очакваше другият да се извини. Накрая се разсмяха и мигът на неудобство премина.

Матю легна на шарената синьо-черна хавлия и сви ръце под тила си. Той се взря в огромната шир на небето.

— Виж тези звезди — измърмори той. — Сякаш можеш да се протегнеш и да ги пипнеш.

Лий измънка нещо в знак на съгласие, но не гледаше небето. Очите й пиеха твърдите очертания на тялото му изпод тениската. Като съзнаваше, че е опасно да го прави, тя остави подмолния си поглед да се разходи надолу по дългите му нозе и да се препъва в мускулестите му бедра.

— Някога във Виетнам от време на време поглеждах небето и си мислех, че тези звезди са същите звезди, които греят и над целия останал свят. Зная, че звучи тъпо, но понякога това припомняне ми помагаше.

Това беше първото открехване на вратичката към живота му във Виетнам, което той си позволяваше за нея.

— Не е тъпо — промълви тихо тя.

Матю извърна очи към Лий точно когато погледът й се върна на лицето му. Тя трепереше въпреки топлината на огъня. И очите й съвсем не бяха спокойни. Дори благодарен на съдбата, че все пак има някаква мъничка доза влияние над нея, той трябваше да признае, че такъв един успех не е едностранен. Неговото собствено сърце биеше бясно.

— Ела!

Тя поклати глава:

— Не мога.

— Не можеш или не искаш?

Устата й беше суха. Лий пийна глътка от виното. После още една. После до дъно. Нищо не помагаше.

— Мисля, че ме е страх — прошепна тя.

Морският бриз разбъркваше косите й. Матю се надигна и се наклони към нея, като отбръска няколко блещукащи пясъчни ивици от лицето й. Този жест, макар и външно невинен, се оказа необикновено интимен. Той усещаше топлата й кожа под пръстите си — топлинна вълна, която нямаше нищо общо с близкия огън. Топлина, която отекваше в собственото му тяло.

— Значи ставаме двама.

Като скръсти пръсти под брадичката й, той я притегли към себе си само с този лек, мамещ допир.

 

 

Непрекъснатото звънене кънтеше в ушите му като литания на пропадането. Като затръшна слушалката, Джошуа взе да крачи из стаята. Къде, по дяволите, беше тя? Беше се обаждал и в студиото, и в онази проклета къща на брега, в която тя бе настояла да се премести, а нея я нямаше нито на едното, нито на другото място. Ама какви ли ги вършеше? И по-важното — с кого?

Телефонът иззвъня. Той го сграбчи и изрева:

— Лий?

Последва минута мълчание.

— Съжалявам, татенце — промърка Мариса. — Сбърка дъщерята.

— Моя дъщеря никога не би позволила да й правят порнографски снимки.

— Не затваряй! — точно отгатна намерението му Мариса. — Имам предложение, което искам да обсъдя с теб.

— Ти и аз няма какво да обсъждаме.

— О, наистина ли? А какво ще кажеш, ако видиш тези снимки на корицата на списание „Инкуайърър“?

— Ти си малолетна. Няма да посмеят да ги отпечатат. А ако се опитат, така скорострелно ще друсна на шибания издател такова запрещение, че няма да разбере какво го е затрило.

— За твое сведение, скъпо татенце, навърших осемнайсет миналата седмица. Няма ли да пожелаеш на мъничката си дъщеря честит рожден ден?

— Ако продадеш тези снимки на когото и да е, ще ти спра издръжката!

Мариса се изсмя:

— При това, което ще ми дадат за тези снимки, няма да имам нужда от издръжка. Но колкото и да ти е трудно да го повярваш, работата не е в парите.

— Откога изнудването не е свързано с пари?

— Моля те, татенце! — изцъка с език Мариса. — Не ти ли се струва, че изнудване е такава противна дума?

Той усети как се вдига кръвното му. Вената на слепоочието му туптеше силно.

— А как, по дяволите, ще го наречеш?

— Убеждаване.

Джошуа напълни отново чашата си и отпи едра глътка:

— Какво искаш?

— Пробни снимки. Това е всичко. Едни пробни снимки, за да докажа, че аз съм отговорът на всичките молитви на „Барън стюдиоуз“.

— Кошмари, искаш да кажеш. А пробни снимки ще видиш само през трупа ми! „Барън стюдиоуз“ не наема пачаври.

Вместо да се обиди, Мариса се изхили:

— Ама че майтап! Не само наемаш пачаври, безценно ми татенце, ами ги и чукаш. Всъщност, след като сам започна, чудя се дали в „Инкуайърър“ няма да харесат за фон на снимките дивана на „Барън стюдиоуз“, където се подбират актрисите? Няма да е лошо покрай снимките да върви и една хубава историйка, как мислиш?

— Ако посмееш да продадеш тези…

— Наспи се и го обмисли! — предложи ласкаво Мариса. — Можеш да ми отговориш във вторник до десет часа сутринта.

Тя му остави някакъв адрес в Уилшър, като го повтори, за да е сигурна, че той точно го е записал. После затвори.

Почервенял от злост, Джошуа натисна вилката и мигновено пренабра. Когато пак чу вече познатото прозвъняване, той изтръгна телефона от панелената стена и го захвърли през цялата библиотека, докато той не се спря в края на килима.

— Къде, по дяволите, е тя!

Докато кънтеше из тихата празна къща, стонът му отекна като рев на ранен лъв.

 

 

Лий никога не се бе възприемала като сексуално същество. Пробните опипвания през пубертета на задните седалки на някоя кола по време на автокино не я възбуждаха; в колежа девствеността й беше достигнала заплашителна изключителност и я караше да смята, че навярно е единствената девственица в цяла Калифорния; и макар от време на време да й хрумваше, че трябва да легне с някой мъж просто за да си мине по реда, тя така и не срещна поне едного, който да възбуди интереса й до такава степен, че символичният акт да си заслужава усилието.

След като завърши, тя насочи енергията си към работата и дори тайно не бе помисляла за секс. Докато Матю Сейнт Джеймс не се бе появил в живота й и не бе обърнал света й с главата надолу.

Макар вече да се бяха целунали веднъж, Лий не беше готова за взрива, който разтърси тялото й, когато устата му срещна нейната. Тя се задъха от този приказен начален досег и се опита да се отдръпне.

— Не — прошепна Матю. — Още не.

Очите му отразяваха блещукането на пламъка. Когато думите му се настаниха върху устните й, Лий усети как устойчивостта й се стопява като основите на пясъчен замък при висок прилив. Като прочете в очите й нейното одобрение, Матю върна устните си върху нейните.

Целувката беше недоловимо убеждаване — пух, който милва устните, леко погалване на кожата й с език, зъби — леко хапещи долната й устна. Беше повече изкушение, отколкото същинска целувка; повече обещание, отколкото натиск. Когато щедро, томително наслаждение протече през нея, Лий въздъхна и леко потрепери.

— Това е лудост!

— Умопомрачение.

Матю изостави устните й и започна да целува вдлъбнатинките около брадичката й. Ръцете му се движеха нагоре-надолу по гърба й. Прегръщаха я с доверителен, опитен допир. Когато пръстите му се пъхнаха под тениската й, нещо пробяга по кожата й, нещо извънземно. Вълнуващо. Плашещо.

— Но това не ми пречи да те желая — добави той.

— Нито на мен да желая теб.

Като стана от хавлията, той я изправи на крака и я целуна:

— Ти заслужаваш нещо по-добро.

— По-добро от теб?

— Не. Е, и това може би, но аз говорех за мястото. Ти си жена, която заслужава копринени чаршафи, светлина на свещи и шампанско. Не скапано вино и спален чувал.

Тръпните звуци на „If Loving You Is Wrong“, „I Don’t Want To Be Right“ се носеха по морския бриз; Лий реши, че заглавието на песента е пророческо^[2].

— Имаме си музика. И хотдог. И лунна светлина.

— Струва ми се, че наистина членувате в партията на романтиците, мис Барън.

— А вече установихме, че вие сте мечтател, мистър Сейнт Джеймс. Така че накъде сме тръгнали?

Той прокара пръст по устните й:

— Мечтател и романтичка? Това е безнадеждно съчетание.

— Или съвършено съчетание.

Той й хвърли продължителен, умислен поглед:

— Може би.

Огънят замираше, въздухът охладняваше. Макар че тя правеше всичко възможно да го скрие, Матю забеляза, че лекичко трепери.

— Става ти студено. Искаш ли да донеса одеяло?

Тя поклати глава:

— Предпочитам да ме стоплиш.

Матю нямаше нужда от нова подкана. Като я вдигна на ръце, той я отнесе в палатката.

— Боя се, че нямам много-много опит — смотолеви тя, когато той я положи на подплатения спален чувал.

— Не се безпокой! Аз имам.

Той започна да я разсъблича, задърпа памучната й фланелка през главата с отривисто движение, което издаваше нетърпението му. Последва горницата на бикините. Когато опипа с целувки гърдите й, Лий се напрегна.

— Съжалявам — прошепна тя.

— Недей! Аз прибързах.

— Не е това.

— Да не намекваш, че си размислила?

— Няма да размисля. — Тя натисна с длан бузата му. — Боя се, но истината е, че нямам никакъв опит.

Единственият знак на изненада, който си позволи Матю, беше моментно помайване, което не продължи повече от един удар на сърцето.

— Каква по-основателна причина най-после да го направиш! — отрони той, легна до нея и я притегли към себе си; беше вкочанена като къс студена стомана. — Винаги съм обичал да спя на открито — смънка той, като гледаше обсипаното със звезди небе през мрежестия покрив на палатката. — Всички къщи трябва да имат стъклени покриви.

— Моята има илюминатори.

— Сериозно?

— Всъщност — три. Един във всекидневната, един в спалнята и един в банята.

— Каква низходяща градация! — Той притисна устни в нейните, леко, спокойно. — Следващия път ще се любим в твоето легло. Или във ваната ти. Само си представи, Лий, ти — цялата в балончета, чак до брадичката, пийваш шампанско, лунната светлина кара кожата ти да блести като перла, докато аз ти мия гърба. Или отпред…

Ръцете му галеха гърдите й, устните му отново подхванаха нейните в дълга, опиянителна целувка, която й взе дъха.

Кожата й се затопли и кръвта й взе да тупти, докато дланите и устните на Матю се разхождаха по нея. Белите й шорти сякаш се изпариха и когато пръстите му се шмугнаха под колана на бикининото й долнище, Лий повдигна ханша си, в напрегнато очакване на неговото докосване.

— Още не.

Дъхът му погали сатенената кожа на корема й и се придвижи надолу, надолу, по пътечката, която бяха прокарали преди това пръстите му, когато премахнаха последната й бариера. Затворила очи от неговия омагьосващ допир, Лий сякаш течеше под гальовните ръце на Матю. Където й да отидеше, тя го следваше със страст и го оставяше да я доведе до все по-високи върхове, докато той откриваше тръпнещи точки на наслада, които изобщо не бе предполагала, че съществуват.

Когато неговият пълзящ език зализа чувствената кожа от вътрешната страна на бедрата й, тя се изпъна в отговор и съзна, че ако можеше да говори, щеше да го моли да я поеме веднага. Вместо това тя само мъркаше името му, докато промушващият се негов език ставаше все по-гладен, а тя се превръщаше в живак в ръцете му. Тя се разтресе, когато толкова дълго сдържаната страст се взриви в главозамайващо освобождение.

Вече неспособна на пасивност, тя се загърчи под него, дращеше гърба му, бедрата му, кълките му. Докато едната му ръка не спираше да я милва, с другата той успя да се съблече и да си сложи презерватива. Без никакви прегради материя между тях, Лий изохка при приказното усещане, когато се докоснаха плът о плът. Тя обви с крака ханша му.

— Сега! — болезнено отекна тя.

— Сега.

За учудване на Лий, когато Матю проникна в нея, нямаше болка, само моментна изненада. След това тя следваше движенията му, инстинктивно узнаваща неговия ритъм, сякаш се бяха любили хиляди пъти преди това. И ето отново придойде спираловидно нарастващото напрежение, което разпъваше тялото й по-могъщо от когато и да било преди това, топлата влага, помитащият спазъм на облекчението.

Когато почувства, че вълнообразните конвулсии разтърсват тялото на Лий, Матю я последва със своя буен оргазъм.

След това те лежаха с преплетени ръце и крака и Матю си мислеше колко пълно, колко свободно му се бе отдала Лий. Тя не криеше нищо зад гърба си, подчинила се бе изцяло. Но кой кого бе подчинил? И кой се бе оказал победител?

Той се надигна на лакът и погледна надолу към нея:

— Струва ми се, че никога няма да ти се наситя… — Намръщеното му лице не беше на мъж, който току-що бе изпитал блаженството.

— Май не си много доволен от това.

— Поне да беше избор, който ми е трудно да приема.

Лий се замисли:

— Ти си човек, свикнал да правиш сам своя избор. Сам да си проправяш път.

— Да.

— Струва ми се, че и двамата нямахме избор, Матю, от самото начало — горчиво призна тя. — И макар да си давам сметка, че трябва да поговорим за това, бих предпочела, ако нямаш нищо против, да го отложим за утре.

— За утре. — Матю се питаше дали Лий проумява, че е най-изкусителна точно когато е най-строга. — В Тара.

Тя се усмихна на това:

— В Тара — съгласи се тя и обви ръце около врата му.

Те не казаха нищо повече дълго време.

 

 

Принцесата, облечена с инкрустирана бяла рокля, лежеше в стъклен ковчег. Цяла гора от тръни беше израсла около нея, бранеше я, подслоняваше я, държеше я като заложница. Всички рицари от кралството се бяха опитвали да си проправят път през гъстия храсталак, но на мястото на всеки отсечен от тях трън поникваха нови сто.

Мина година. Десет. Сто. Тогава един ден най-красивият принц от всички кралства дойде, яхнал блестящ бял жребец. Магическият меч на принца отвори широка просека през гъсталака; скоро след това той вече повдигаше стъкления похлупак на ковчега, за да освободи принцесата, която беше дошъл да намери от толкова далеко. В мига, когато устните на принца докоснаха нейните, принцесата се събуди, а в очите й блеснаха сълзи на радост и любов. Но когато той започна да я вдига от леглото, тъмен облак прекоси слънцето, а въздухът стана студен и усоен. Като във вътрешността на подземен затвор.

Точно тогава принцесата разбра, че не може да избяга от чудовището. Ноктите на чудовището се протегнаха към принца. Тя закрещя.

 

 

— Няма нищо… Лий, чуй ме! Всичко е наред.

Лий се събуди свита в ръцете на Матю; устните му бяха притиснати към косата й.

— Няма нищо — повтори той, докато дланите му пробягваха нагоре-надолу по студените й ръце. — Ти си тук. С мен. И си в безопасност.

Тя се вкопчи в него.

— Толкова се уплаших! — прошепна; после вдигна към него очи, озарени от сребристата лунна светлина, все още с припламващ ужас, който той познаваше така добре. — О, господи, всичко изглежда винаги така истинско!

— Знам — отрони той, като изтриваше сълзите от бузите й с изключително нежни длани. — Повярвай ми, Лий, знам.