Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Ra, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
vax (2016 г.)

Издание:

Автор: Тур Хейердал

Заглавие: Ра

Преводач: Светослав Колев

Година на превод: 1972

Език, от който е преведено: норвежки

Издател: ДП „Странджата“

Град на издателя: Варна

Година на издаване: 1972

Тип: роман

Националност: норвежка

Печатница: обложка и приложения : ДПП „Балкан“ — София текст и подвързия : ДП „Странджата“ — Варна

Излязла от печат: 20. VI. 1972 г.

Редактор: Таня Петрова

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Георги Иванов

Коректор: Елена Върбанова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1875

История

  1. — Добавяне

VII. В Атлантическия океан
Седем души от седем народности, една маймунка и един кафез с домашни птици

Сафи. От соления Атлантически океан лъхаше свежест. Вълните препускаха към стръмния бряг и се разбиваха на високи бели водопади под старинната твърдина, издигната от шурея на Васко да Гама, когато през 1508 година португалците поели отбраната на пристанището след сключения договор с берберския вожд Яхия бен Тафуфт. Между средновековните крепостни стени и португалския замък, построен преди четиристотин и петдесет години, днес съжителстват мирно трудолюбиви араби и бербери, които са създали най-голямата риболовна промишленост за сардина в света. Пристанището гъмжи от пъстроцветни рибарски лодки. Грамадни океански кораби извозват сулфат или пренасят стоки от и за най-значителния град във вътрешността на Мароко — Маракеш.

Седяхме в палмовата градина на пашата, кацнала над Сафи, и се взирахме в откритото море, което се стелеше безбрежно от пристанището до небосвода. Берберите са използвали пристанището хиляда години, преди да се явят португалците, а финикийците — най-малко хиляда години преди берберите, понеже са плавали покрай откритото крайбрежие чак до предния им пост на малкия остров край Могадор, където археолозите непрекъснато изравят финикийски останки. Следователно още в древността е имало мореплаватели, търговци или заселници, които са плавали между бреговете на най-вътрешното Средиземноморие и най-крайния преден пост от африканския бряг на Атлантическия океан, където Канарското течение отнася всичко, което повлече, до отвъдните брегове на американския континент.

Древните мореплаватели, които са минавали през Гибралтарския проток, наричан в древността Херкулесови стълбове, са намирали тук убежище, стига да са имали смелостта да се спуснат покрай тези марокански скали, както са постъпвали финикийците. До Сафи е можела да стигне и тръстикова ладия, следвайки на етапи извиващото се африканско крайбрежие, защото никой не се съмняваше, че подобен плавателен съд би се справил, при условие да не се откъсва от брега, за да може по всяко време да се извлече и изсуши при нужда. Оставаше обаче открит въпросът какво би станало с такава лодка, ако се отдалечи от континента и се понесе в открития океан.

Че тръстиковата ладия е била позната по атлантическото крайбрежие извън Гибралтар, знаем. Просъществувала е хилядолетия от двете страни на Гибралтарския проток. Продължава да се употребява от рибарите край древните, тайнствени нураги[1] по западното крайбрежие на Сардиния. Затова нашата папирусова лодка нямаше да бъде първата, която се появява в Мароко. По атлантическото крайбрежие между Гибралтар и Сафи в устието в река Лукус тръстиковите ладии са се запазили дълго, докато накрая в началото на нашия век били изместени от португалските дървени лодки. През 1913 година членовете на една испанска природонаучна експедиция установили, че древното племе „ел холот“ продължавало да строи папирусови лодки, годни да носят по пет-шест души, както и да се движат с гребла или платна. Те изтъкнали изрично, че тези плавателни съдове били от същия образец, както древноегипетските, и подчертали, че подобна форма на ладиите се е запазила не само в Мароко, но продължава да се използва по течението на Горен Нил в Чад и в езерото Титикака в Южна Америка. Те отправили до етнографите препоръка да изследват връзката, която би могла да съществува между лодкостроителите на толкова отдалечени една от друга области, като отбелязали, че мароканските „мади“ са вероятно най-здрави и най-съвършени от всички познати тръстикови ладии[2].

— Искате да видите „мади“? — запита леко засегнат управителят на крайбрежния район. — Закъснели сте с едно поколение. В Мароко можем да ви покажем само най-модерни лодки от дърво и пластмаса!

Вдигна се глъч и врява, когато пъстроцветна тълпа се струпа, за да наблюдава как по улиците на Сафи се движи на колела нашата папирусова ладия, построена от чадските ни приятели. Беше готова за спускане в морето сред изтеглените на суша рибарски лодки. Заобиколен от любопитни араби и бербери, Абдулах обясняваше неуморно на своя чадско-арабски диалект. С Муса и Омар се бяхме разделили. Бяха отлетели от Кайро през Хартум за Фор Лами с претъпкани куфари и достатъчно пари, за да си купят още по една жена и добитък в Бол. На сбогуване Муса ми прошепна, че в гиздавите купешки дрехи бил намерил тайно място, където скрил спестяванията си така, че никой не можел да ги измъкне. С гордост той разтвори сетрето и ми показа най-обикновен вътрешен джоб. Омар беше приключил лечението и завистливо облажаваше Абдулах, чиито познания по френски и безупречно здраве ме бяха накарали да го взема на новия „кадай“, за да преплава с нас океана. Абдулах не възнамеряваше изобщо да се връща в Чад, докато не завършат гражданските междуособици. Настояваше да ни придружи на всяка цена дори без благословията на президента Томбалбе и Министерския съвет. Заедно с отговорника на лагера Корио придружи папирусовата лодка, която поверихме на един шведски товарен кораб, заминаващ за Танжер. Още стояхме на кея в Александрия, когато капитанът получи заповед да отиде до Порт Саид, за да приеме партида кромид лук. Там Абдулах можа да види как белите хора прилагат на дело десетте божи заповеди. Внезапно бил пробуден от грохота на оръдия, обстрелващи Суецкия канал. Снаряди, сеещи смърт, падали наоколо и рушели жалките арабски къщурки. Абдулах стоял на палубата до лесно запалителната тръстикова ладия и със свито сърце се оглеждал. Изведнъж нещо се извило към пристанището и избухнало в района му. Докерите изчезнали, та корабът се забавил няколко дни, докато напусне египетските води.

Ала сега папирусовата лодка беше пристигнала напълно запазена в Мароко и Абдулах бързаше да я разхубави. При пренасянето по суша от Кайро до Александрия и от Танжер до Сафи се беше посплескала, а върховете на носа и кърмата се бяха разрешили, когато са били прекарвани под мостовете и под далекопроводите за високо напрежение. Златистите тръстики обаче бяха станали още по-меки от погълнатия влажен морски въздух.

Днес ладията трябваше да се спусне във водата. Случи се 17 май[3]. Пашата лично нареди да се извърши спускането от същия стапел, който се използваше и за рибарските съдове. Като представител на краля имаше кажи-речи неограничена власт и я използваше в изгода на експедицията. От деня, когато се явих с препоръчителното писмо на приятеля му, постоянния представител на Мароко в ООН, посланика Бенхима, всички врати в дома на пашата се отвориха и между двама ни се роди непринудено приятелство. Пашата Тайеб Амара и жена му Айша бяха изключителни. И двамата еднакво дейни, предприемчиви, отзивчиви към социалните проблеми. Той беше построил модерни училища, младежки клубове, работнически жилища, дом на моряка, библиотека и водеше успешна борба с безработицата в тази древна родина на мореплаватели. Съпругата му Айша участваше в дамския съвет на крал Хасан, съставен от двадесетте най-лични жени на Мароко.

Айша се яви в берберска носия с шарена стомничка в ръка. Станахме от миндерлъка, застлан с камилски кожи, и се запътихме към пристанището.

— Понеже аз ще кръстя лодката, мисля, че ще бъде най-подходящо козето мляко — повери тя на Ивон, показвайки й бялото съдържание на бърдучето. — Козето мляко е старинният символ на Мароко за гостоприемство и благопожелания.

Пристанището беше почерняло от народ. На папирусовата ладия се развяваха националните флагове на участниците, когато жената на пашата разби писаната стомничка в дървената шейна. Козето мляко и хиляди глинени късчета се пръснаха над тръстиката и почетните гости.

— Кръщавам те „Ра“ в чест на бога на слънцето!

Веднага след тържеството заскърцаха вериги и зъбни колела. Гъмжилото отстъпи назад. Щом лодката почна да се плъзга по стапела към водата, размених поглед с предания покровител на експедицията, посланика Анкер, който стоеше стегнато и се усмихваше с млечни пръски по сакото. Беше дошъл с жена си от Кайро, за да ни изпрати. И двамата ни споходи една и съща мисъл: „Дано всичко най-неприятно е останало вече зад гърба ни!“ Ала имаше мнозина, които мислеха съвсем другояче. Точно когато носът на ладията се доближи до водната повърхност, един опулен фоторепортер се наведе над мене и прошепна:

— Какво бихте казали, ако лодката се озове право на дъното?

Нямах време за отговори. „Ра“ се плъзна свободно, дървената шейна с желязната талига, за която беше закрепена, се смъкна под водата, папирусовата ладия се понесе на повърхността подобно широка гъска, а зад и около нея се завъртяха късове тръстика и трески от шейната като рой гъсета. От човешкия мравуняк на сушата се изтръгна мощна въздишка на облекчение и възторг. Едни очакваха, че „Ра“ ще се обърне. Повечето считаха, че лодката най-малко ще се наклони на една страна, защото изобщо не беше изпробвана във вода и двете й страни далеч не бяха симетрични. „Ра“ представляваше ръчна изработка и когато премерихме дължината на борда, излезе, че страната на Муса е с четиридесет сантиметра по-дълга от страната на Омар. Ала тя запази съвършено равновесие, колкото й хора да наскачаха на палубата. Под водата се намираха само двадесетте сантиметра на средните снопи, образуващи кил, широк близо два метра. Останалата част от разлатата лодка лежеше изцяло на повърхността подобно на шамандура.

Чакаше ни един влекач, който отведе „Ра“ до един шлеп, където я завързахме, за да не би при приливи папирусът да се блъска в каменния зид на кея и да се разкъса. Там престояхме осем дни, за да се напои тръстиката с вода и за да се приготвим окончателно. През тези осем дни участниците в експедицията се срещнаха за пръв път. Щяха да имат достатъчно време да си разкажат един на друг житието и битието, докато се носим със седмици в бамбуковия кош, който трябваше да ни служи за жилище в морето. Да почнем с Нормън Бейкър от Съединените щати. Като единствен истински моряк избрахме го за навигатор и радист на експедицията. Застанал пред широкия вход на кабината, той проучваше внимателно и съвестно съоръженията си, не допускайки без проверка и най-незначителните дреболии. С Бейкър се познавах още бегло. Скромен и спокоен, беше посетил в Таити гренландския траулер, който бях наел за експедицията си на Великденския остров. Точно по същото време Нормън беше пристигнал с една дванадесетметрова платноходка, след като заедно с един американски биолог беше преплавал над две хиляди морски мили от Хавай до Таити. Бейкър владееше навигационното изкуство. Освен това имаше чин командер[4] от американските военноморски сили и преподаваше океанография във военноморското училище в Ню Йорк, въпреки че по професия беше строителен предприемач в света на небостъргачите от многомилионния град.

— Наистина ли нищо не разбираш от мореплаване — обърна се недоверчиво Нормън към Юри, който, кръглолик и тих, изпробваше до него един леководолазен апарат.

Юри Александрович Сенкевич беше руснак и лекар на експедицията. Той се засмя сърдечно.

— Пътувах с един съветски кораб до Антарктида — отговори Юри и взе да разказва какви красиви девойки имало в Мамила.

Нормън обаче предпочете да узнае дали е вярно, че Юри е прекарал цяла година в най-студената точка на света. Юри действително бе престоял една година в съветската станция Восток, която се намира на височина над 3000 метра в областите на Южния полюс, където температурите достигат осемдесет градуса под нулата. Юри беше единственият от членовете на експедицията, когото изобщо не познавах предварително. И двамата изпитвахме еднакво напрегнато любопитство, когато самолетът кацна в Кайро. Бях си позволил да се обърна към председателя на Академията на науките на СССР, академик Келдиш, мъдър и скромен учен, който ръководеше всички отрасли на съветската наука, като се почне от спътниците и се свърши с археологията. Припомних му, че веднъж ме запита защо досега не съм включил в експедициите си и руснаци. Използвах този повод. Сега бях готов да приема и съветски човек, но лекар. Може би академик Келдиш щеше да бъде в състояние да ми препоръча някого. Моите условия бяха кандидатът да говори и други езици, освен руски и да има чувство за хумор. Към второто условие руснаците се отнесоха крайно сериозно. Преди да слезе от рейсовата машина на „Аерофлот“, натоварен с подаръци и медицински принадлежности, Юри беше изпил чаша водка от страх да не би да се покаже недостатъчно весел. Юри начаса спечели сърцата ни. Имаше твърде скромни познания по английски, ала те му стигаха, за да долови духовитостта на пусканите шеги. Лекарски син, роден в Монголия, Юри нямаше нищо азиатско. Бяха го избрали измежду младите учени от Министерството на здравеопазването на Съветския съюз и специалността му беше проблемите, свързани с космонавтите по време на ускорението и при състояние на безтегловност. След като прегледа плетената кабина с безброй цепки, с която се канехме да „излетим“ в морето, Юри направи редица духовити забележки в полза на космонавтите.

Италианецът Карло Маури също представляваше съвсем ново запознанство. Щеше да бъде филмовият ни оператор. Всъщност трябваше да участвува мой добър приятел от Рим, който се занимаваше с кинематография и минаваше за един от най-добрите леководолази на света. Сега се намираше на дъното на Атлантическия океан, където снемаше „Андрея Дориа“[5]. Но когато Абдулах се бе озовал в затвора и аз внезапно отлетях за сърцето на Африка, той изгуби вяра в осъществимостта на проектите ми, та предложи за свой заместник Карло Маури, а сам продължи да се грижи за снимките на сушата. С червеникавата брада и сините си очи Карло Маури напомняше викинг, ала нямаше никакъв опит като моряк. Беше професионален планински водач и най-известният алпинист на Италия. Участник в четиринадесет международни алпийски експедиции във всички континенти част, от които бе ръководил сам, Карло познаваше еднакво добре някои от най-непокорните великани на Хималаите и Андите, както и най-негостоприемните първенци на Африка, Нова Гвинея и Гренландия. При тежко падане в Алпите бе наранил сериозно единия си крак и се бе принудил да приключи дейността си като треньор по ски, но като катерач се проявяваше още по-усърдно. Когато му съобщихме за бъдещата експедиция с папирусовата лодка, той се намираше на Южния полюс, след като преди това беше снимал бели мечки в ледените пустини на Северния полюс, та с готовност посрещна предложението да се постопли в горещите води на екватора.

В единадесетия час Мексико едва не отпадна. Приятелят ми Рамон, с когото бях посетил индианците серис, се подложи на крайно тежка операция в същия ден, когато натоварихме тръстиковата ладия в пристанището на Александрия. Тревожната телеграма се получи по време на една конференция на печата, но не ми бе предадена, докато един журналист не пожела да узнае имената на участниците.

— От Мексико ще дойде… — почнах, но неочаквано неспокойни пръсти ми поднесоха телеграмата.

Тя ме жегна като удар с бич. Дори Рамон да издържеше успешно изпитанието, пак не би могъл да ме придружи. Запънах се, неспособен да продължа изречението. Журналистите се размърдаха.

— От Мексико ще дойде… доктор Сантяго Хеновес!

Конференцията завърши. Начаса за Мексико заминаха две телеграми. Едната до Рамон, другата до доктор Хеновес, който по-скоро на шега беше подхвърлил, че би участвал, ако бъде уведомен седмица по-рано. Сега получи едноседмичното предупреждение. И дойде! Пъргавият учен успя дори да се отбие в Барселона, където му бе връчена наградата за мир на папа Йоан XXIII за 1969 година, заслужено отличие за борбата му срещу войната и агресията чрез книгата „Пакс“ — „Мир“, — която се снемаше и на филм. От Испания пристигна в Мароко точно на време, за да се погрижи за пренасянето по суша на тръстиковата лодка от Танжер до Сафи. Сега беше влязъл в ролята си на интендант и домакин, подреждайки крушообразните египетски делви на неравната тръстикова палуба, където се наклоняваха на една страна, докато не бъдат опрени една в друга и завързани здраво с въже. За пълнеж помежду им се оказаха особено подходящи кокосовите орехи. Бяхме поръчали 160 амфори по староегипетските образци на Каирския музей и Сантяго ги прехвърляше със същото внимателно старание, с което изследваше древните индиански черепи в университета в Мексико. Номерираше и вписваше в дневника делвите, кошовете, козите мехове с научна добросъвестност, отразяваща дългогодишната му практика като редактор на международния годишник за физическа антропология. Познавах Сантяго бегло от научни конгреси в не една и в не две страни. Беше избягал от Испания по време на Гражданската война, макар по-късно да бях го срещал и в тази държава. За последен път го видях в Мексико, където беше професор в университета и се беше специализирал в проблемите, свързани с явно смесения произход на индианците. От мореплаване нямаше и понятие. По една подробност все пак се различаваше от всички други научни работници, които познавах. В миналото е бил професионален футболист.

Ако някой разбираше още по-малко от моряшкия занаят от Юри, Карло и Сантяго, това беше Абдулах Джибрин, роден в Чад, израснал в сърцето на Африка и не подозиращ дори, че морето е солено. В експедицията участваше като специалист по папируса. Може би този необикновен момък познавах най-добре, след като ме беше придружил на два пъти в Чад и бе прекарал с мене седем седмици в подножието на пирамидите. Надарен с пъргав съобразителен ум, вечно нащрек като газела срещу всичко и всички, навярно сам не знаеше как ще реагира в мигове на изпитания. Като се отминеха капитанските му измислици, че бил ходил в Париж и в Канада, за него знаех само, че е роден в малко село, недалеч от папирусовите блата на Чад, че мъжете от племето го отнесли насила от майката, за да го бележат по челото и в основата на носа, когато бил толкова малък, че паметта му не запазила никакъв спомен за случката. Освен това беше дърводелец и покорител на жените. Като добър мохамеданин имаше право на няколко съпруги, аз пък имах задължението да се грижа за издръжката им. Имаше вече една жена с три деца и непосредствено преди да тръгне, се ожени за втора, та ми създаде сума главоболия с валутните преводи, които трябваше да правим всеки месец. А седмицата, през която заминах набързо за Мароко, използва, за да си избере трета съпруга. Сватбеното празненство бе отложено, докато се върна, и мина много тържествено с кючеци и чалгаджии на открития покрив у тъста му. Муса и Омар бяха дотолкова омаяни от хубавата напращяла младоженка, че изразходваха по-голямата част от седмичната си заплата, за да пъхат банкнотите и в без това добре изпълнената й пазва. Сега, освен в Чад, трябваше да превеждам суми и в Египет, затова наредих да не изпускаме от очи Абдулах поне в Мароко.

Най-младият член от екипажа беше египтянинът Жорж Суриал, по образование инженер-химик, по професия леководолаз, по призвание непоправим гуляйджия. Шест пъти египетски и веднъж африкански шампион по джудо, висок метър деветдесет и два сантиметра по чорапи, с телосложение на Тарзан, Жорж, след като бе завършил университета, не познаваше друго, освен баровете на Кайро и вълните на Червено море. Забавляваше изплашените си приятели, разбивайки с един удар на ръката по шест тухли, на крака имаше белег от ухапване на акула. Измежду леководолазите, с които се бях сблъсквал, единствен се осмеляваше да се гмурка до подводните убежища на опасните за човека мурени[6]. Примамваше с риба, която държеше в устата, и ловеше огромните змиорки, сякаш са кротки животинки. Жорж не беше моряк, морето знаеше само отдолу. Понеже изяви желание да участвува в експедицията, след като прочете заключението на специалистите по папируса, даде приемливото обяснение, че се чувствувал по-добре под, отколкото над водата. Подобно на други стари коптски фамилии в Египет родът му поставяше потеклото си преди появата на арабите, носители на мохамеданството, в долината на Нил. Обикновено Жорж спеше като мумия по четиринадесет часа, но щом разбра, че има вероятност да бъде включен, почна да става по тъмно, за да помага в лагера зад пирамидата. Смайващите му връзки с всички среди в Кайро ни осигуриха стари майстори на платна, продължаващи да шият на ръка, кошничари, които изплетоха кабината, хлебар, който изпече питки по рецепта на Каирския музей, дружина грънчари, които газеха в рядката глина до кръста и въртяха грънчарските колела с босите си нозе. Те ни изготвиха сто и шестдесет амфори по образци на Каирския музей отпреди пет хиляди години.

Ден подир ден папирусовите снопове поглъщаха все повече морска вода и се полюляваха в морето, докато на борда кипеше трескава работа. Теглото на лодката, изразено в тръстика и въжета, възлизаше досега кръгло на дванадесет тона, ала под водолинията се просмукваше тон след тон вода, а лодката не потъваше. През същото време на борда натоварихме тонове материали и ладията пак не мръдна видимо. Стоеше непоклатима подобно на остров. Най-много тежеше грамадната разкрачена мачта, но не беше по-лека и площадката от свързани греди, издигаща се така, че да можем да виждаме над покрива на кабината. Ако се прибавеше и кабината, кърмовите весла, резервните пръти за поправка, получаваха се над два тона дървен товар, плюс един тон вода в тежки делви и поне два тона хранителни припаси, опаковки и съоръжения.

Последната седмица сън не ни ловеше от работа. Всеки изминат ден във водата представляваше един ден по-малко живот за папируса според специалистите. Това беше вече достатъчно основание да бързаме. Друга не по-малко важна причина се явяваше приближаването на сезона на циклоните в отвъдната страна на Атлантика. Като по чудо програмата бе спазена само с една седмица закъснение, напук на всички пречки, ала сега напрегнатостта достигна същинско кресчендо, защото нямахме ден за губене. Едни опаковаха, пренасяха, търкаляха. Други се катереха, обтягаха, връзваха въжета. Трети режеха, дълбаеха, затягаха с въжета и кожа кърмовата площадка и греблата. Бордът гъмжеше от помагачи. Капитан Дьо Бок, белгийски ветеран от първата експедиция с професионални археолози на Великденския остров[7] и изпечен морски вълк, беше изчислил вероятния дрейф на лодката, преди да се оттегли от поста си като пристанищен лоцман за кораби с 50 000 и 100 000 тона в антверпенското пристанище. Сега се разпореждаше уверено и авторитетно на палубата, следейки дали се спазват моряшките традиции при товаренето и обтягането на такелажа. Норвежкият му колега капитан Хартмарк беше командувал по-рано моя кораб за експедицията ми на Великденския остров.

Сега се беше покатерил на върха на мачтата и с алпиниста Карло Маури затягаше въжетата. Херман Вацингер от експедицията „Кон-Тики“ пристигна чак от Перу, а Франк Таплин дойде от Ню Йорк с нови поздрави от У Тан. Нашите жени начело със съпругата на пашата шетаха около делвите под навесите на брега, заливаха овче сирене със зехтин, потопяваха пресни яйца във варна вода, пълнеха делви и торби със сушена риба, орехи, овчи суджуци. Айша Амара приготовляваше от мед, млени бадеми, масло, брашно и Фурми „село“ — подобие на сухи сладки, представляващи най-старинната и най-издръжливата храна за път в Мароко. Имаше дни, когато пашата трябваше да праща полиция, за да ни запази от напиращи журналисти, фоторепортери и любопитни посетители. В блъсканицата един човек падна от кея в морето, бяха счупени няколко делви и смачкан един газен фенер.

Най-после дойде великият ден. „Ра“ лежеше в пристанището от осем дни и ако трябваше да се лови вяра на специалистите, беше изживяла половината си живот. Когато се съмна, духаше лек вятър откъм сушата, постепенно той се засили. В осем часа сутринта на 25 май знамената както на ладията, така и на старата португалска крепост се развяваха в посока към Атлантическия океан. Старшият на рибарите и специален съветник на експедицията Раис Фатах, грамаден чернокож арабин, дойде с шестнадесет души на четири гребни лодки, за да извлекат „Ра“ от пристанището.

На вълнолома навалицата беше образувала непроницаема стена, във всички ладии и по крановете се виждаха фоторепортери. На Айша се наложи да извика полиция, за да си пробие път и да ни поднесе за изпроводяк малка маймунка. Хората на пашата я бяха уловили недавна в Атласките планини и я бяха нарекли Сафи. Тя се беше вкопчила отчаяно в кръстницата на „Ра“ и се дърпаше, докато видя, че двама от екипажа ни имат бради. Тогава скочи радостно на борда при нас и взе живо участие в суматохата по раздялата и благопожеланията на множество езици. Без да обръщат внимание на олелията, гребците завързаха лодките за дебелото въже, което бяхме прекарали около ладията на височина на водолинията. Чакаха само командата, за да почнат да гребат и да ни измъкнат от гъмжилото. Един по един се изтръгвахме от изпращачите и скачахме от високия пристан на меката папирусова палуба. Абдулах, Жорж и Сантяго пращаха южняшки въздушни целувки към кея. Карло притисна за последно сбогом русокосата си италианка, Нормън, който имаше рана на врата, се измъкна от благопожеланията и наставленията на американския посланик, а съветският посланик прегърна за сетен път Юри, който нямаше други близки сред изпращачите. На мене пък ми тикнаха в ръцете микрофон и аз поблагодарих на всички наши приятели и сътрудници, които стояха на кея, но които всъщност чувствахме като членове на екипажа; посланикът Анкер от Кайро, пашата Амара и мароканските му помощници, капитаните Дьо Бок и Хартмарк, преподавателя Корио, Херман Вацингер, Франк Таплин, Бруно Вайлати. Сетне скочих на борда при другарите си. Сякаш стъпвах по дюшек. Дадох знак на Раис Фатах, ладията бе освободена от пристана, шестнадесетте гребци стиснаха веслата и загребаха. Беше 8:30 часът. Широката тръстикова лодка се отдели бавно от кея.

Тогава се разнесе пронизителен вой, толкова неочакван, че първоначално разтърси всички, а после на мнозина се сви гърлото от вълнение. Всички рибарски катери засвириха със своите пискливи сирени, придружиха ги плътните сирени на фабриките, силозите, влагалищата, зазвъняха корабните камбани, разрева се тълпата, един товарен кораб на рейд извън пристанището взе да стреля шумящи ракети, които се превръщаха в звезден дъжд и падаха към водната повърхност пред нас като кървавочервен димен килим. Истинско кралско изпращане, което едва ли не ни изплаши. Суетяхме се на странната ладия, опитвайки чудноватия такелаж, въртяхме насам-натам двете успоредни коси весла, каквито никой не беше използвал, откакто последните египтяни ги бяха увековечили в стенописите на гробниците си, преди те и ладиите им да изчезнат от лицето на земята. Ами ако не успеем да задействаме кърмовата уредба? Ами ако се върнем на кея, след като морските вълни разбият папирусовите снопи отвъд вълнолома? Зад нас се раздвижи цялото пристанище. Свита от рибарски катери, платноходки и моторници ни последва до най-външния вълнолом. Всички сирени и камбани продължаваха да разнасят звуците си като срещу Нова година. Над главите ни кръжаха един дипломатически самолет и един вертолет, дошъл от столицата Рабат. Извън вълнолома шумотевицата стихна, пресрещнаха ни океанските вълни, най-малките ладии свиха и се върнаха в спокойното пристанище. Останахме сами с Атлантическия океан и най-големите рибарски катери. Нашите четири гребни лодки ни освободиха, отправиха ни благопожелания на арабски и се изгубиха заедно с малките моторници зад високия вълнолом.

За първи път вдигнахме ветрилото на „Ра“. Направено от здраво египетско платно, голямо и тежко, то имаше осем метра височина и седем метра широчина най-горе при реята, ала по староегипетски образец се стесняваше, за да стане само пет метра най-долу при палубата. Същата широчина имаше и лодката. Няколко повея поотдалечиха тежката рея от разкрачената мачта и показаха, че слабият ветрец откъм сушата предстои да спадне. Грамадното виненочервено ветрило увисна почти неподвижно, разкривайки своето прясно нарисувано ръждивочервено слънце, символизиращо бога „Ра“. Редицата от флагове, подредени в азбучен ред, напомняше цветно пране, проснато на въжето над кабината: Чад, Египет, Италия, Мароко, Мексико, Норвегия, Съединените щати и Съветския съюз, оградени от двете страни от оптимистичното знаме на ООН с бялото земно кълбо на светлосиня основа. Абдулах и аз бяхме застанали пред двете огромни кърмови весла на площадката зад каютата и гледахме загрижено ту провисналото ветрило, ту белите гребени, които се разбиваха във вълнолома само на няколкостотин метра от нас. Не се ли приближавахме към вълнолома? Да! Един знак в края на кея, сравнен с една кула на крепостната стена, ни подсказа, че се връщаме към брега. Може би дългият планински нос, който се издаваше на север от нас и защищаваше Сафи, не позволяваше на вятъра от сушата да надуе платното. Подхвърлихме въже на най-близкия катер и скоро се понесохме в права линия сред свита от бръмчащи кораби. С тази скорост обаче нарушихме природните закони. Най-напред едно въже с мрежа живи омари, която влачехме, се усука и заплете в едно от кърмовите гребла. То се огъна и за малко не се счупи. Един замах с остър нож спаси веслото, ала празничната ни храна за няколко дни бе погълната от вълните. След това едно от трите дебели гребла, които бяхме закрепили отстрани, за да порят водата, се счупи от бързината. Случи се тъкмо онова весло, за което Нормън беше закрепил нашия бъдещ жизнен нерв за връзка с роднини и приятели от сушата, а именно медната плоча за заземяване на малкия ни радиопредавател. В една истинска гъвкава тръстикова ладия не би трябвало да се среща метал. Греблото се пречупи на милиметри от частта, където завършваше медната обшивка. Спасихме все пак металната плоча, защото увисна на заземителния проводник. Така не можехме да продължаваме. Има, няма вятър, трябваше сами да се справим. Спряхме придружителите, прибрахме всички въжета и отново вдигнахме платното. Сега забелязахме колко силно се клатят рибарските катери в сравнение с нашата ладия, която подобно на своя предшественик, балсовия сал „Кон-Тики“ само се полюляваше бавно нагоре и надолу по вълните. Вятърът се надигна, първоначално слаб полъх, който постепенно се засили, ала вече не духаше от сушата. Североизточният вятър, отличителен за този сезон, беше изменил посоката си, като идваше от северозапад в направление към ниските скали, които се подаваха на юг от сигурното пристанище на Сафи. Намирахме се още толкова близо до брега, че виждахме къщите и коварния прибой, който се плъзгаше безшумно по синаповожълтите скали, където ниските равнини на Мароко миеха слънчевите си брегове във вечна борба с морето. Там щеше да ни отнесе вятърът, ако не съумеехме да управляваме тръстиковата си ладия.

И седмината на борда еднакво нетърпеливо очаквахме да видим как ще работи кърмовата уредба. В нея се криеше най-голямата неизвестност, защото нямаше откъде да се поучим. Надявахме се, че вятърът и теченията ще ни отдалечат от бреговете на Мароко, та ще разполагаме с няколко седмици за експерименти, без да се страхуваме, че ще бъдем блъснати в скалите. Плашеше ни брегът, не откритото море. Можехме да направим опит в устието на Нил, ала се опасявахме, че ще бъдем изхвърлени на сушата, преди да сме узнали как действува египетската кърмова система. Тук, в открития Атлантически океан, разчитахме на свободния простор, понеже обикновено стихиите отнасяха плаващите предмети навътре в морето.

Бяхме построили кърмовата уредба на „Ра“ така, както бе изобразена в множеството фигурки и в стенописите от най-древния период на Египет. Напразно се опитахме да си набавим като старите египтяни кедър от Ливан. Малкото дървета, останали от царството на финикийците, сега бяха обявени за резерват. Принудихме се да се задоволим с едно египетско дърво сенабар, напомнящо бора, от което направихме мачтата, а от друго дърво, което растеше в африканската джунгла и мароканците наричаха „ироко“, измайсторихме две кърмови весла, дълги по осем метра с пера, които по големина и широчина не отстъпваха пред плота на средна писалищна маса. Закрепихме ги в наклонено положение от двете страни на заострената кърма. Най-долната част на вретеното лежеше на объл прът, завързан напреко на ладията. На около четири метра по-нагоре се намираше друг напречен прът, изнесен по-напред и служещ за перила на площадката. Всяко от вретената опираше в напречна греда, където имаше кръгла направляваща, обшита с гьон, и беше затегнато с дебело въже така, че не се местеше встрани, а се въртеше само около надлъжната си ос. Следователно веслата не можеха да се използват като кърмови в истинския смисъл на думата, не можеха да се употребяват като дългата свободно движеща се лопата на „Кон-Тики“, понеже бяха фиксирани горе и долу. В замяна всяко весло беше снабдено със здрава дръжка от твърдо дърво, завързана като румпел напреко на ръкохватката в най-горния й край. Тънък прът, закрепен водоравно с подвижни въжени подвески, съединяваше двата румпела и позволяваше на един-единствен човек, застанал в средата на площадката, да управлява двете гребла едновременно. Системата беше толкова находчива и се различаваше очевидно от кърмовите уредби, които се прилагаха в наши дни, че нададохме тържествуващи викове на радост и облекчение, когато за първи път предпазливо изместихме напречния прът наляво и „Ра“ бавно, ала послушно подобно на кротък кон последва волята ни и завъртя носа си надясно. Бързо дръпнахме пръта надясно и лодката се изви наляво.

Нямаше място за съмнения. Бяхме възкресили кърмова уредба, която, разглеждана в историческа перспектива, представляваше предшественик на кормилото, липсващо звено между първобитното кърмово весло и модерния рул. В далечни времена египтяните са открили, че не е необходимо уморителното местене встрани на дългото кърмово гребло, за да се застави ветроходът да измени посоката си, а е достатъчно да се завърти вретеното тъй, че перото да не стои отвесно във водата, за да завие съдът. Затова са закрепили напречна ръкохватка към вретеното и са създали управляваща уредба, която сега изпробвахме. Тънкият напречен прът се явяваше само леко усъвършенстване, за да се позволи на един-единствен кърмчия да се справи с двете весла едновременно. Достатъчно е било някой древен мореплавател да се сети най-после да изправи перото с вретеното в отвесно положение, продължавайки да го върти с малка напречна дръжка, за да се стигне до модерното кормило.

Абдулах, синът на пустинята, стоеше на площадката до мене със светнали очи, той също хвана дългия тънък напречен прът. С четири ръце се управляваше значително по-лесно. Долу на палубата другите се напъваха под ръководството на Нормън и теглеха въжето, което завъртя грубото платно на ветрилото в положение, най-подходящо за променливия вятър. Първите ни колебливи опити се следяха внимателно от възбудените журналисти и от опитните морски вълци на борда на придружаващите ни катери. Всички изпитаха като нас облекчение, когато се убедиха, че ладията действително се поддава на управление. Северният вятър ни тласкаше към сушата, но успяхме да извием на 90 градуса спрямо посоката му, за да идва откъм десния ни борд и да поддържаме югозападно направление, успоредно на сушата. В открито море, където нос Бадуса не ни закриляше със завета си, вълните се носеха равномерни и мощни. Рибарските катери, претоварени с повече или по-малко издръжливи на бурното море пътници, почнаха да се връщат. Един по един надуваха сирените и се сбогуваха. Последна видях Ивон, която, нападната от морската болест, се мъчеше юнашки да се държи на крака, и махаше с двете ръце. Изгуби се вертолетът, а самолетът ни отправи сетното си пожелание за добър път точно над главите ни.

Останахме сами в океана. Седем души, една маймунка, която се катереше въодушевено по мачтовата рея, и един дървен кафез с кудкудякащи кокошки и една патица. Стори ни се, че стана странно тихо насаме с морето, което се мяташе и бучеше около мирния ни Ноев ковчег.

Веднага щом успя да вдигне голямото ветрило и провери дали всички възли са добре затегнати, Нормън, олюлявайки се, дойде на кърмата и ми се оплака, че се чувствува много зле. Беше пребледнял, очите му се бяха зачервили. С несигурна моряшка походка се яви Юри и установи за наша обща тревога, че Нормън има температура 39 градуса. Грип. Морският вятър се нахвърли върху нас с по-студени пориви, руският ни лекар нареди на американския ни навигатор да се прибере в кабината и да си легне в спалния чувал. Единственият ни моряк бе изваден от строя.

Вятърът се засили и морето ставаше все по-бурно и по-бурно. Когато най-големите вълни се втурнаха към „Ра“, тя се понадигна и ги пропусна хрисимо под папирусовите снопи. От време на време талазите се разбиваха така яростно в перата, че вретената се огъваха осезателно, та бях принуден да рева на якия Абдулах да отпусне желязната си хватка и да намали натиска, за да не се счупят веслата.

Всичко протичаше чудесно, всички бяхме във великолепно настроение, включително и горкият болник, който лежеше и скимтеше, че не е в състояние да ни бъде от полза. Карло се прояви веднага като съвършен специалист по възлите. Беше изобщо свикнал да спи и да се храни, закачен за въжето, сега шеташе бодро и ни поднесе горещо кафе със студено пилешко, което носехме от сушата. Грейнал от радост, той заяви, че животът в морето приличал на живота във високата планина: същото непосредствено общуване с природата, същият предизвикателен двубой със стихиите, същата жизнерадостност и необходимост да се решават бързо неочаквани проблеми.

Движехме се плавно и уверено напреко на посоката на вятъра със скорост около четири възела без признаци, че брегът се приближава. Беше 3:15 часът следобед, когато сметнахме, че всичко е наред и че е време Абдулах и аз да бъдем сменени от следващата дежурна двойка.

Карло и майсторът по джудо Жорж поеха вахтата с пресни сили. Абдулах се прибра в кабината, за да се наслади на заслужената си почивка, а аз се промъкнах по папирусовите снопи, за да прегледам предната палуба, задръстена дотолкова с делви, кози мехове и кошове със зеленчуци, че пътят беше затворен и трябваше да пазя равновесие, минавайки по най-външния объл ръб на тръстиките. Точно пред издутото от вятъра платно седеше Сантяго, облегнат на кокошия кафез; с широка усмивка на уста той се взираше в далечния бряг. Капнал от дългите часове на кормилото, отпуснах се до него и за първи път след много седмици на напрежение си отдъхнах. Двамата се радвахме неизказано на висшата способност на папирусовата ни ладия да язди вълните, които се надигаха и втурваха към десния ни борд, без да ни сторят нещо друго, освен да ни пратят освежителен душ на борда. Изтегнах се и почувствувах приятна отмалялост в цялото си уморено тяло, ала панически троен вик внезапно ме изтръгна от унеса.

— Тур! Тур! Не бяха минали повече от пет минути, откакто бях напуснал кърмовата площадка. Скочих и се хванах за края на ненадейно издулото се платно, за да не изгубя равновесие по ръба на папируса. Докато се промъквах към кърмата, хиляди тревожни предчувствия се блъскаха в главата ми. Зад ветрилото се показа Юри, клатушкащ се подобно пиян въжеиграч. Беше толкова възбуден, че говореше само на руски и сочеше с ръка към двамата кърмчии, които ме викаха смутено и чиито глави се подаваха от площадката. За щастие всички бяха на борда. Това беше най-важното, останалото щяхме все някак да оправим. Жорж разпери ръце, Карло изрева на италиански, че кърмовите весла се счупили. И двете! Един поглед ми стигна, за да обхвана целия размер на бедата. И двете весла се бяха пречупили в шийката точно над рамото на перото. Двете големи жълто-кафяви лопати бяха изплували на повърхността и се влачеха като плувни дъски. Дървесината „ироко“ не се оказа достатъчно твърда, както ни бяха уверили. Добре, че по египетски образец бяхме завързали към всяко перо по едно въже, за да не се измъкнат греблата. Побързахме да изтеглим важните за живота ни широки дървени лопати, преди да са се протрили въжетата. Карло и Жорж останаха с по две голи вретена, които стърчаха във водата, без да са в състояние да въздействат върху посоката ни, колкото и да ги въртяха. Все едно прав удар в диафрагмата!

— Трябва ли да се върнем в пристанището? — запита Карло примирено. Тримата на кърмата впериха в мене въпросителен нещастен поглед.

Не успях да отговоря. „Ра“ се изви бавно, платното се изду отново и с нос в желаното направление лодката продължи невъзмутимо курса, който насила се мъчехме да държим. Тутакси отгатнах какво се беше случило и почувствувах радостно облекчение. Двете отвесни весла, които бяхме закрепили отпред като подвижен кил, бяха влезли сега в действие, защото нямахме кормило или друг издатък, играещ ролята на заден кил. Затова кърмата се наклоняваше към левия борд под напора на морския вятър и ладията следваше направление, сочещо автоматически, че се отдалечаваме от сушата.

— Wonderful![8] — възкликнах на английски, влагайки във вика си явна радост, за да заразя спътниците си, които основателно бяха изгубили кажи-речи надежда, че ще бъдем в състояние да продължим плаването.

Врявата накара Нормън да изпълзи от кабината въпреки треската си. Когато чу тържествуващото ми възклицание, запита възбудено какво се е случило.

— Чудесно — продължих разпалено. — Счупиха се двете кърмови весла. Сега ще можем да продължим плаването по метода на древните инки с гуари[9].

Нормън ме изгледа мътно с трескавите си очи. Беше премного отпаднал, за да реши дали да се смее или да плаче. Другите се взираха в мене изпитателно, недоумявайки дали не съм изгубил разума си поради сполетялото ни нещастие, или зная някаква тайна индианска магия. Едно обаче беше сигурно: ладията следваше курса много по-уверено отпреди. Това се потвърждаваше от компаса и направлението на носа спрямо брега.

Карло ме наблюдава продължително, постепенно от сините му очи се стопи унилото огорчение, накрая се разсмя така, че се разтърси червеникавата му брада. Събуди се и Абдулах в каютата. Скоро всички се събрахме и се разсмяхме сърдечно от облекчение и радост, загдето ладията се управляваше сама и на нас не ни оставаше друго, освен да се изтегнем над товарите. На площадката остана само компасната игла в своята здраво завързана котелна. Сега тя сочеше северозапад, точно в тази посока трябваше да се движим и „Ра“ се устреми натам послушно под тласъка на издутото платно в ревящото море, а ние си отдъхнахме блажено, сякаш бяхме само пътници.

— Сега сме корабокрушенци в пълния смисъл на думата — продължих пред леко смутените си другари, като побързах да добавя, че случилото се представлява най-успешният експеримент. Тъкмо в подобно положение трябва да са изпадали и други такива тръстикови ладии, излезли отвъд Гибралтар, които също са се опитвали да продължат покрай мароканския бряг. Сега щяхме да видим къде ще ни отнесе морето.

Карло сияеше като слънчев изгрев, продължаваше само да клати глава и да се хили. „Достатъчно щеше да бъде — подкрепи ме той, — да се доверим на природата, стихиите сами щяха да ни придвижат.“ Имахме едно-единствено резервно весло на палубата, ала не го монтирахме, защото се страхувахме да не се счупи и то, преди да сме навлезли в същинския Атлантически океан. Така или иначе, дървесината „ироко“ се беше оказала толкова нездрава, че се налагаше да подсилим резервното гребло, преди да го противопоставим на вълните.

Вечерта Юри изпълзя от кабината със загрижен вид.

— Имаме вече двама болни, които трябва непременно да пазят легло то — заяви той.

Разболял се беше и Сантяго, когото от два дни измъчваше някакво подобие на екзема. Навярно от морския въздух болестта се беше влошила, на много места кожата се беше смъкнала. Той се опасяваше да не е прихванал опасната болест „тиня“[10], която беше наблюдавал на Канарските острови, към които тъкмо сега се носехме. Юри се страхуваше Сантяго да не излезе прав, защото ужасната болест беше разпространена на много места в Северна Африка.

Спусна се нощта. Видяхме светлините на кораби, минаващи покрай нас в двете посоки, някои тревожно близо до „Ра“. Карло се покатери на върха на мачтата и завърза малък фенер, тъй като съществуваше явна опасност да бъде потопена незначителната купа слама. Разделихме нощните вахти на палубата между Италия, Египет и Норвегия. Русия имаше достатъчно грижи със Съединените щати и Мексико. Що се отнася до дърводелеца от Чад, предпочетохме да го оставим да се наспи добре, за да има на другия ден сили за поправката на кърмовите весла. Плашеше ни вятърът, чиито пориви се втурваха ту от северозапад, ту от запад-северозапад, затова цялата нощ не откъсвахме очи от един фар, който святкаше на сушата, докато най-сетне се изгуби. В непрогледната тъмнина не изпитвах ни най-малко желание за сън. Понеже навигаторът ни гореше от треска, нямахме друг начин да определяме разстоянието до брега, освен да се взираме в мрака за светлини. Всеки нов кораб, който се задаваше пред нас откъм левия борд, караше сърцата ни да се разтуптяват: светлина от сушата ли е, към селище ли се насочваме, или към нас се приближават други моряци? Едва когато зървахме червените или зелените светлини, се успокоявахме, особено ако те минаваха достатъчно далече, за да не се боим от сблъскване. Докато ни обкръжаваше вода, не ни вълнуваха сериозни проблеми.

Когато се зазори и вече не се виждаше изобщо никаква земя, на вахта в утринния хлад застъпи един усмихнат Юри, облечен горе-долу като за Южния полюс. Уверен и широкоплещест, той седна на прага на кабината и натъпка късата си лула, а ние, другите шестима, се пъхнахме в топлите спални чували, оставяйки папирусовите снопи да следват волния си път. След двадесет и четири часа неспокойно дежурство бях така пребит от умора, че заспах, преди да успея да се запозная със силната личност на каютата, която се напъваше да надвие на папирусовите снопи по скърцане, трещене, грохот и вой.

Първото денонощие на борда на „Ра“ беше отминало.

Бележки

[1] Доисторически кули в Сардиния, построени от грамадни каменни блокове, високи 10–20 метра, предназначени вероятно за астрономически обсерватории. — Б.пр.

[2] А. Кабрера, Тръстиков сал в Долни Лукус, Списание на Института по антропология при Националния университет в Тукуман, том 1, книжка 2, Тукуман, 1938. — Б. авт.

[3] Националният празник на Норвегия. На 17 май 1814 г. била провъзгласена конституцията. — Б.пр.

[4] Чин от Американския военноморски флот, равняващ се на чин подполковник от сухоземните и въздушните войски. — Б.пр.

[5] Луксозен пътнически презокеански кораб, потопен през Втората световна война. — Б.пр.

[6] Пелагична змиорка с дълги остри зъби, достигаща до 150 см дължина. Римляните са ценели много месото й, затова я отглеждали изкуствено, като някои дори я хранили с човешко месо. — Б.пр.

[7] Френско-белгийска експедиция от 1934 г., в която участвували белгиецът Анри Лавашери и французинът Алфред Метро. — Б.пр.

[8] Чудесно! (англ.) — Б.пр.

[9] Отвесни дъски с различна дължина, закрепени подвижно към индианските салове, с чиято помощ инките са ги управлявали. — Б.пр.

[10] Испанско название на тежка тропическа екзема. — Б.пр.