Тур Хейердал
Ра (12)

Послеслов

Сухи крака. Суха коса. Всичко сухо. Затворен прозорец. Големите дървета се разтърсват от вятъра. Силен вятър. Навън. Ала хартията на масата не мърда, дори не трепва. Креслото също е неподвижно. Всичко е устойчиво, закрепено, затегнато. Намирам се в безопасно убежище. Отново седя в работната си стая. Между полюляващите се клони на високите дървета съзирам синя вода. Средиземно море. Кръстопътят на ранните цивилизации. Свръзката между три континента, затворена от всички страни и имаща само един изход през Гибралтарския проток. Синьото море е нагиздено с бяла пяна, но е безмълвно. За да чуя как бучи прибоят, трябва да отворя прозореца. Не го отварям, защото вятърът ще отвее книжата. Струва ми се, че е неизказано приятно да бъда в уютния си кабинет, без да съм изложен на опасности. Обкръжават ме книги, наредени по всички стени. Книги и затворени прозорци. Клети моряци, които се борят с вълните при такъв вятър. Пред прозореца към морето развивам рулото на голяма карта. Тя изобразява Атлантическия океан така, както го представят картографите. Плоска, безжизнена преграда, разделяща на две един правоъгълен свят. Вдясно — Африка, вляво — Америка. Горе — север, долу — юг. Какво ужасно обезобразяване на най-динамичния, мощен, неуморим и неукротим ескалатор, който природата изобщо е пускала в движение. Вечен конвейер, снет в покой подобно на закована във въздуха антилопа. Неподвижен като Сахара. Вкаменен като Алпите. Различен само по цвят. Напечатан в синьо, докато сушата е жълта, зелена, бяла. Каква съвършена шахматна дъска. Точно пригодена за малки фигурки, които ще бъдат местени чрез хвърляне на зарове. Можем да хвърляме заровете и да местим фигурките дотогава, докато те бъдат спрени от синьото. Щом се опитате да ги прекарате през синьото, нарушавате правилата на играта. Дифузионистите нехаят. Играят нечестно. Местят фигурките по синьото във всички посоки. Колко биха се изненадали всички играчи, ако синьото на шахматната дъска се раздвижи. Подобно на океана. Ако почнат да се вият мощни ивици, които подмятат фигурките и ги отправят от Африка в Тропическа Америка. От Тропическа Америка в Азия и после пак в Северна Америка. Ако картите бяха направени подвижни, би трябвало да се измислят нови правила за играта. Белите и черните фигурки, които достигат квадратче при Мароко, ще печелят право на извънреден скок до Америка по синята ивица на Канарското течение. Жълтите фигурки при Индонезия ще се сблъскват с виещата се ивица, която идва от Полинезия, и ще бъдат върнати там на два етапа, следвайки Японското течение и течението покрай Северозападна Америка. Синьото винаги ще означава дълъг скок в едната посока, загуба и връщане в другата посока. В тази реалистична игра нови прегради ще представляват зелените блата, жълтите пясъчни пустини, белите ледени полета.

Дръпнах шнура и моята глупава карта отскочи като изстреляна ракета. Средиземно море наново се раздвижи между дърветата подобно на ливада, накъдрена на вълни на вълни от вятъра. Отворих прозореца, вслушах се в гърмящия прибой, оставих повеят да си играе с хартиите ми, с мислите ми. Поврага всички хартии! Поврага всички „изми“: и дифузионизмът, и изолационизмът. Отворени прозорци. Свеж въздух. Дъжд, гръм и действителност. Ако тътнещото море можеше само да говори. Едно нещо беше сигурно. Би разказало истории за плавания в древността, които не са били записани от никого, ала които се равняват на плаванията, описани от средновековните летописци. Средновековието представлява крачка назад, не напред. Хората от древността не са били шахматни фигурки. Смайващите им постижения доказват, че са били предприемчиви, изобретателни, находчиви, смели, сръчни. По-силни от нашите съвременници, от които се изисква само да натиснат някое и друго копче, с по-голяма вяра в своите божества и все пак изпълнени с онази суета, омраза и обич, които са втъкани в клетките и нервите на човека от всички времена. Моряци от древния Египет са напускали Червено море, за да отидат в Месопотамия и много по-далечни азиатски пристанища. Тръгвайки от устието на Нил, те са кръстосвали Източното Средиземноморие, за да събират данъци от островите, подчинени на далечния фараон. Народът на Египет и народът на Месопотамия, макар и да са говорели различни езици и да са ползвали различни азбуки, са били сродни. От недрата им са излезли моряци, неотстъпващи по вещина на архитектите, които са поставили основите на нови морски цивилизации, създали са свои говори и свои писмености по всички далечни острови на север и на запад. Не е известно кога египтяните са завладели островите, ала финикийците постепенно са ги изместили. Едва знаем какъв е произходът на финикийците и какви кораби са строили първоначално. Техните най-близки съседи на изток и на юг са използвали най-напред тръстикови ладии. Дори на запад: на един пръстен, остатък от древната култура на остров Крит, е изобразена тръстикова лодка във формата на полумесец с напречни превръзки, мачта и кабина. От финикийските води културата се е разпростряла отвъд Гибралтар. В Ликсус, където тръстиковите ладии са се запазили до наши дни. Никой никога не ще бъде в състояние да възстанови пътищата, които са следвали тези плавателни съдове, нито да узнае взаимоотношенията между тези различни цивилизации, тясно свързани помежду си и все пак самобитни, отчасти наслоени над по-стари местни култури и допълнени от разнородни външни влияния. Кой ще установи някога какви моряци са пренасяли през четвърти век пр.н.е. с делви златни и медни монети от Средиземноморието до остров Корву, съставляващ част от Азорските острови, които са по-близо до Северна Америка, отколкото до Гибралтар?

Тръгвайки да търсят богатства или убежище, хиляди и хиляди кораби в древността са напускали родните пристанища, без да оставят писани бордови дневници. Придворните художници са увековечили голямата експедиция на египетската царица Хатшепсут^[1] в Червено море до Пунт^[2], но само по една случайност древният географ Ератостен^[3] е отбелязал разстоянието до далечния Цейлон и река Ганг в плувни дни на папирусови ветроходи с египетски платна и въоръжение. Никакъв храм обаче не е бил издигнат в чест на незнайните мореплаватели. Само когато през петото столетие пр.н.е. Ханон^[4] е минал през Гибралтарския проток с шестдесет кораба, натоварени с хранителни припаси и хиляди финикийски преселници от двата пола, подвигът е бил обезсмъртен на колона, издигната в Картаген. А надписът признава, че Ханон не е бил пионер, защото на четвъртия ден от крайбрежното плаване отвъд Гибралтар флотата му достигнала мегалитния град Ликсус, където взел местни лоцмани, които познавали крайбрежието и имали имена за всички носове на едно разстояние от двадесет и осем плувни дни покрай Африка. Запасени с храни за два месеца, Ханон и придружителите му продължили отвъд Ликсус, докато стигнали до джунглата и речния бряг на екваториална Западна Африка. Надписите на колоната, запазени от по-късните гърци, говорят за жителите на Ликсус като за чужденци, сред които изследователите престояли достатъчно дълго, за да спечелят приятелството и съветите им. Тези древни пътешественици са били майстори в изкуството да си създават плодоносни връзки дори с враждебни първобитни народи. Според техните хроники, преди да се решат да напуснат корабите си, винаги стоварвали съблазнителни дарове на брега, за да докажат на местните племена дружелюбните си намерения. Очевидната полза от международното сътрудничество при странстванията из чужди земи е била напълно оценявана от тогавашните хора. Най-напред от египтяните и финикийците. Затова е съвсем естествено, че египтяни и финикийци са си подали ръце в първата записана от историците обиколка по море на Африка близо два века, преди умело подготвената флота от преселници на Ханон да предприеме плаването си покрай познатия вече бряг на този континент. Експедицията на фараона Неко^[5] за морска обиколка на Африка, извършена в около 600 година пр.н.е., е била чисто египетско начинание, което е използвало финикийски кораби и моряци. Нито цар, нито фараон не е участвал в тригодишното плаване, затова неговата история не е отбелязана нито в гробници, нито по колони. Добре, че Херодот е записал събитието, преди да е било забравено, когато е пътувал във финикийските земи, Месопотамия и Египет през петия век пр.н.е. във връзка със знаменитата си история на света.

Каква цивилизация би разцъфнала между бившите диви ловци в джунглата отвъд Атлантическия океан, ако такава смесена експедиция от преселници или изследователи би била отнесена там? Нещо съвършено ново и все пак сходно със старата цивилизация, но със силна местна отсянка?

Тази глупава карта с мъртвото си синьо, която поставя Мексико на столетия или хилядолетия от Мароко, вместо да го отдалечи само с няколко седмици. Къси денонощия за птиците. Още по-къси мигове за историята. Народите на Америка не са били виждали дървени кораби преди Колумб. Ала народите от Мароко, от цялото Средиземноморие и от Месопотамия са виждали тръстикови кораби, подобни на ладиите, които и сега се срещат в Южна Америка.

Бях извършил само несъвършен експеримент, като бях построил два кораба с помощта на неколцина езерни жители и бях преплавал близо 6000 мили за четири месеца, като вторият път бях достигнал Америка. Ако построим стотина лодки от типа на „Ра“, вероятно и ние ще се научим като Ханон да плаваме безопасно край страшния нос Хуби. Но през това време колко ли пъти ще се изложим на опасността да ни се счупи кормилото и да бъдем отнесени в Америка. И господ знае каква ли цивилизация би била пренесена заедно с „Ра“.

Затворих прозореца. Грабнах молива и написах:

„Още не зная. Нямам друга теория, освен че една тръстикова лодка е мореходна и че Атлантическият океан е конвейер. Все пак бих сметнал, че е истинско чудо, ако измежду многобройните морски експедиции в течение на хилядолетията на нито един кораб не се е случило да счупи кормилото си отвъд Ликсус и да бъде отклонен от пътя си, докато се бори да не бъде разбит в страшния нос Хуби.

Дали стигнахме до Америка поради безподобната си глупост да се откажем от дървения строителен материал, или поради ненадминатото си умение да се крепим на тръстика?

Тук вече имам теория. Стигнахме, защото плавахме в океана, не по картата.“