Тур Хейердал
Ра (10)

X. Към американски води
Пет хиляди километра с течението като впрегатен добитък и вълните като товар

На борда на „Ра“ празнувахме. Небето и морето се усмихваха. Тропическото слънце припичаше на сухата предна палуба, Атлантическият океан заливаше спокойно задната палуба. В бамбуковата кабина беше прохладно и сенчесто. Синя карта на Атлантика беше закачена с канап на жълтата стена. Виждаше се наниз от малки кръгчета, нанесени с молив върху картата. Последното колелце беше съвсем ново и показваше, че днес бяхме пресекли четиридесетия градус на дължина. Сега се намирахме в американската половина на Атлантическия океан. Няколко дни Бразилия беше най-близката суша, тъй като се намирахме много по-близо до Южноамериканския континент, отколкото до Африка. Ала понеже се движехме почти право на запад, пресякохме морето в най-широката му част, затова Антилите бяха сега най-близката земя.

Събитието заслужаваше да се отпразнува. Италианският ни майстор-готвач получи извънредни помощници за кухненския сандък. Чревоугодникът Жорж се зае да приготви най-изисканите египетски гозби. След ордьовър от марокански маслини, суджук и египетски хайвер, осолен и изсушен на слънце, на всекиго бе поднесен огромен омлет от пресни яйца с артишок, лук и цели домати, пушен овнешки бут, овче сирене с избрани подправки, като се почне с египетския кимион и се свърши с пустинните билки и червения пипер. За десерт имахме стафиди, сини сливи, бадеми и най-вкусното от всичко — тройна дажба от сладкиша на мадам Айша „село“.

Кой от нас чувствуваше липсата на хладилник или отварачка за консерви. Никой от представителите на седемте народности, които участваха в тази фараонска гощавка, докато нашата папирусова лодка се носеше без дежурен на кърмовата площадка, но с издуто платно в посоката, към която се стремяхме.

На борда си имахме плаваща бакалница. Сантяго, мексиканският ни интендант, поддържаше ред в дюкяна и Карло беше единственият му законен клиент. Уловихме само Сафи, че краде от стоката. Въпреки че не беше в състояние да различи номерата на делвите, съумяваше да измъкне запушалката точно на гърнетата с лешници. От малкия тефтер на Сантяго можехме да узнаем например че в делви от 1 до 6 има пресни яйца, потопени във варна вода. Делви от 15 до 17 бяха пълни с цели варени домати в зехтин. Делви 33 и 34 съдържаха домашно овче сирене на буци, също в зехтин и поръсено с пипер. В делви 51 до 53 Айша беше поставила по берберски начин топено мароканско масло. Делви от 70 до 160 бяха налети с вода от бистър извор извън Сафи, а във водата, налята в козите мехове, бяхме пуснали зърна смола, иначе водата щеше да се развали. В другите делви и кошове държахме мед, сол, грах, фасул, ориз, разни видове зърнени храни и брашно, сушени зеленчуци, каркаде, кокосови орехи, „карабу“ или рожкови, орехи, лешници, фурми, бадеми, смокини, сушени сливи, стафиди. Кошовете с пресни кореноплоди, зеленчуци и овощия се бяха свършили за две-три седмици. В нишата, която представляваше продължение на покрива, бяхме закачили солено и пушено месо, суджуци, връзки лук, сушена риба, мрежи със сушен египетски хайвер. Под висящия склад бяхме наредили кошове с препечен хляб, приготвен по староегипетски, руски и норвежки рецепти. Задачата ни беше да изпитаме мореходността на папирусовите лодки, не дали можем да се храним като древните египтяни. Напротив, искахме да проверим до каква степен делвите и кошовете са в състояние да издържат подобно плаване и дали човек може да се справи без консерви и дълбоко замразени храни в случай че рибарското щастие му изневери. Очевидно това не беше най-маловажният проблем.

Когато във връзка с преминаването на четиридесетия градус Жорж наруши правилата на играта и отвори една от двете ни бутилки шампанско, а Юри раздаде руски рисувани дървени чаши с изгаряща гърлото домашна ракия, Абдулах поблагодари, плесна се по издутия тумбак и се изгуби зад делвите. Отиде да се мие в локвата на кърмата, за да се помоли на Аллаха.

Щом се върна при земните си приятели, пожела да му обясним защо на картата сме нарисували с молив чертата, на която дължеше прекрасната гощавка. Разбираше, че трябва непрекъснато да поправяме часовниците, защото Земята е кръгла и Слънцето не може да огрее едновременно навсякъде едно кълбо. Карло имаше ръчен часовник с автоматично навиване, който продължаваше да върви, въпреки че от пет седмици лежеше в една кутия на борда ненавит. Абдулах разбираше и това чудо, понеже бамбуковата каюта на „Ра“ се клатеше достатъчно, за да поддържа часовниковия механизъм в движение. Но не разбираше защо всеки ден бележим пътя си на карта, където морето беше разделено с прави надлъжни и напречни линии. Днес бяхме минали четиридесетия градус на дължина, ала досега Абдулах не бе видял един-единствен градус. Нормън му обясни, че сушата и морето са разделени от въображаеми пътища с числа, за да могат хората, когато разговарят, да посочат къде се намират.

— Аха — възкликна Абдулах, — на сушата пътищата стоят на едно място, а в морето се движат на запад с течението дори когато има затишие…

— Трябва да си представим пътищата долу на морското дъно — прекъсна го Нормън.

После му обясни, че сме тръгнали от Сафи, пристанище, разположено на 9 градуса западна дължина, днес бяхме прекосили четиридесетия градус. В същото време се бяхме движили на юг и от 32 градуса северна ширина бяхме достигнали 15 градуса, тъй че сега се намирахме в същото южно положение, в което е бил сам Абдулах, преди да напусне родината си Чад.

Тогава Абдулах сам посочи, че най-западната точка на Африка, Дакар, лежи на 18 градуса западна дължина, а най-източният бряг на Бразилия, Ресифе, се намира на 36 градуса западна дължина. Понеже сега бяхме минали четиридесетия градус, плавахме вече в американската половина на Атлантическия океан, затова имахме право да се веселим.

Вън на палубата празненството продължи. Юри се покатери на кухненския сандък, заигра и заподскача, доколкото вълнението му позволяваше, като пееше руски народни песни. Когато поде „Волга, Волга…“, всички му пригласихме. След него на сандъка се качи Нормън с устна хармоника и поведе целия хор с „Down in the Valley“^[1] и други каубойски мелодии. Сетне дойде ред на Италия със стегнати алпийски маршове, Мексико с пламенни революционни песни, Норвегия с мирни моряшки напеви, Египет с екзотични гърлени маанета, придружени от кючеци. Но Чад спечели първенството, било защото Абдулах се вживяваше, било защото съществуваше такъв невероятен контраст между обкръжаващия ни декор на морето и сина на Централна Африка, който се кълчеше на сандъка, думкайки дъното на една тенджера и пеейки своите ритмични тонове от джунглата…

Сегиз-тогиз вахтения притичваше до кърмата, за да погледне компаса. Плавахме право на запад с попътен вятър и все още средна скорост 50–60 морски мили, тоест около 100 километра на денонощие. В течение на шест дни, след като отминахме островите Зелени кос, изживяхме истински ад, управлявайки потъналата кърма с помощта на парчета снадени весла. Ала тук, в сърцето на океана, вълните бяха по-кротки, бяхме постигнали своеобразно примирие с Атлантика: щом оставяхме вълните да се возят безплатно отзад на лодката чак до стената на кабината, морето пък разрешаваше на течението да придвижва талазите и хората на запад с добра скорост. Карло спадаше към членовете на екипажа, които страдаха скрито, наблюдавайки как опашката на „Ра“ стърчи самотна във водата. Срамувахме се, като виждахме, че така напетата по-рано златна птица сега плава с лебедова шия и жабешка опашка. Ала на празник като днешния трябваше да гледаме само лебедовата предница и да забравим жабешката задница.

При залез-слънце съставихме оркестър с кухненските съдове на Карло. „Ра“ пращеше така свенливо, че заглушихме нестройния скимтеж на папируса с нашите импровизирани инструменти. Карло не се докосна до кухненския сандък, затова за вечеря ни поднесе руски сух хляб с мед. Хлябът ни се стори много по-вкусен от най-разкошната торта, но беше нарязан на дебели черни късове, твърди като кокс. Отхапах голям залък и внезапно нещо скръцна в устата ми. Единствената ми порцеланова коронка отскочи на папируса, останах да седя оклюман, вкарвайки върха на езика си в отвратителната малка дупка между зъбите.

— Долнокачествен комунистически хляб! — подхвърли Нормън хапливо към нашия руски корабен лекар.

Юри се наведе, взе коронката, разгледа я внимателно.

— Долнокачествена капиталистическа изработка! — отвърна той.

С дружни смехове, песни и свирни продължихме веселбата, докато богът-слънце Ра потъна в океана току под носа на своя морски съименник. Сякаш светлото небесно кълбо мамеше лебедовата шия на нашата лодка на запад, все на запад. Великолепни лъчи, каквито нито една кралска корона не би могла да възпроизведе, се разгънаха подобно на диадема от водната повърхност нагоре към небесната синева. Тропическото море се помъчи да повтори северното сияние. Най-напред ослепително злато, после кървав рубин, оранжев топаз, зелен смарагд, виолетов аметист. Накрая се спусна бавно черна завеса и все така бавно почнаха да мигат звезди, изскочили от бездната, където се изгуби богът-слънце. Величеството се беше оттеглило. Народът продължаваше да се тълпи, следвайки шествието на запад.

Лежахме на гръб върху празни и пълни кози мехове и мъдрувахме. Освен кабината нищо друго не ограничаваше кръгозора, нищо не спираше, нито смущаваше мислите. Бяхме прекарали чудесен ден, бяхме сити, бяхме се веселили и смели, сега искахме само да се наслаждаваме на звездите и да дадем простор на въображението, за да литне на воля.

— Ти си знаменит, Юри — заяви Нормън. — Има ли мнозина като тебе в Русия?

— Още двама — отговори Юри. — Останалите са далече по-добри от мене. Ами останаха ли много свестни капиталисти в Америка, след като дойде с нас?

— Благодаря за комплимента — отвърна Нормън. — Щом ме намираш за свестен, ще намериш какво да ти хареса отвъд океана!

Разисквахме миролюбиво върху комунизма и капитализма, антикомунизма и антикапитализма, абсолютизма и диктатурата на масите, върху въпроса дали е по-важен хлябът или свободата, защо държавниците враждуват помежду си, докато обикновените граждани във всички страни се разбират прекрасно, щом се опознаят взаимно. Дали движението на хипитата на изток и на запад е създадено от младежта или от родителите им, дали то ще отмре или ще се разрасне с напредъка на цивилизацията, дали може да се счита това движение за своеобразен предупредителен термометър, показващ, че цивилизацията, в която ние и бащите ни вярват, която изграждаме трескаво ден и нощ, няма да бъде отречена от утрешните поколения. Египтяните и шумерите, маите и инките са строили пирамиди, балсамирали са мумии, вярвали са, че са на прав път. Защищавали са идеите си с прашки, стрели и лъкове. На нас ни се струва, че не са разбирали истинския смисъл на живота. Затова произвеждаме атомни ракети и пращаме хора на Луната. Защищаваме политическите си позиции с атомни бомби и анти-антиракети. Сега нашите деца почват да негодуват. Кичат се с индиански украшения, пускат си дълги коси, свирят на китара, седнали на земята. С изкуствени средства търсят пътища към собственото си аз, където могат да отидат много по-далече, отколкото до Слънцето и Луната.

Човек се настройва философски, когато звездите и планктонът блестят в свят, запазил се такъв, какъвто е бил, преди да го видят хората, преди да се промъкнат в него със своите милиони пъргави пръсти. Мнението на другите се приема по-леко, когато човек седи с другари под светлика на звездите и знае, че ще доплава или ще потъне заедно с другарите си, отколкото, когато всеки седи отвъд националните граници с нос, забит във вестника или телевизионния екран и поглъща добре подбрани думи. На борда на „Ра“ нито веднъж не се разигра особено разгорещен словесен двубой от политически или религиозен характер. Всеки си имаше свое гледище. Свободни бяхме да застъпваме най-крайните противоположности и в действителност ги застъпвахме, ала намирахме, че най-малкият общ множител все пак не е чак толкова малък. Лесно можеше да се докаже, че е така. Навярно, защото ние седмината образувахме отделна биологична единица спрямо единствените ни съседи, които дишаха с хриле и изпълняваха други задачи на природата. В края на краищата хората си приличаха страшно много независимо, че у едни носът е крив, а у други сплескан.

Нещо изплющя в тъмнината, тежка риба се блъсна в папирусовата палуба и в бамбуковата стена. Победоносен вик на Жорж ни извести, че е пронизал с харпуна половин-метрова златна скумрия. В светлината на лампата видяхме, че ни придружават октоподи, плавайки назад с пипала, разстлани над главата. Те се пълнеха с вода и я изтласкваха с мощна струя, за да се придвижат назад. Реактивна система, създадена, за да ги спасява от преследвачите. Бяха я изобретили много преди човека. Кашалотите, които ни бяха посетили, можеха да се гмуркат на хиляда метра дълбочина, където налягането достига сто атмосфери, без да си блъснат муцуната в морското дъно, въпреки че там цареше вечна и пълна тъмнина. Разполагаха с вградени радари. Също изобретени преди радарите на човека.

— Юри, ти като атеист приемаш ли наличието на някаква система във всичко онова, което блести на небето, когато човекът още не, се е бил появил?

— Не трябва да се опростява понятието „атеист“. Аз чисто и просто не вярвам в попските измислици.

— Дарвин все пак признава, че църквата е права, като приема, че слънцето и месецът, рибите, птиците, маймуните са се появили преди човека. Когато най-после е дошъл човекът, всичко е било готово и подредено. Сега само си блъскаме главите, за да обясним как ние самите и вселената сме създадени.

Беше приятно да лежиш съвсем безгрижно сред приятели в спокойния океан и да се взираш само в точно същата гледка, на която са се любували преди хилядолетия мореплавателите и друмниците в пустинята. Модерните хора от големите градове, заслепени от уличното осветление, са изгубили звездното небе. Космонавтите се опитват да го намерят наново. Унесох се в полудрямка. Решихме да си легнем всички, освен вахтения. Зад гърба ни стояха тежки дни, не знаехме какво още ни чака. Че ще ни сполетят нови бури, не се съмнявахме. Кърмата беше изцяло под водата. Бяхме опънали един брезент върху задната къса и дясната дълга стена на кабината, след като откъм кърмата се бяха излели водопади във врата на спящите, чиято глава опираше в задната стена. Мислех си със смесени чувства за най-значителните преживелици през последните дни, преди да навлезем в по-спокойни води.

След загубата на двете кърмови весла край островите Зелени нос Юри и Жорж бяха измислили в нощната тъмнина временен начин, по който две вахти наред можеха криво-ляво да управляват лодката, като опъват обтягащите въжета на ветрилото. Изискваше се само да се държи вдигнат задният край така, че платното да се издуе, не да виси отпуснато и да се блъска в мачтата. Първите нощи отвъд островите Зелени нос ни преследваха мощни вълни, те тътнеха като гръмотевици, стоварваха се на кърмата високо над брезента върху кабината, преди да се разлеят от двете страни на палубата. Непрестанният грохот затрудняваше съня, а когато се случеше да заспим, трябваше веднага да излезем в нощния мрак, за да укротяваме великанското осемметрово ветрило, което се мяташе свирепо. Вълни и платно. Бяхме подхвърляни като кукли, събаряни върху делвите, блъскани в стените на каютата и във въжетата подобно на замаяни от ударите боксьори. Солена вода се стичаше от гърбовете и лицата ни. Отново лягахме в спалните чували. Отново скачахме. Четиринадесет хвърчащи риби за закуска. Седем златни скумрии, хванати за един час. Безумие, Жорж! Абдулах не би смогнал да ги изяде. Да ги пуснем да пътуват с нас, така ще ги ловим пресни, щом ни потрябват. Две изчезнаха в локвата на кърмата. Едната заплава под площадката, втората се скри под напречната греда. Поведе се борба между рибите и човека, който се опитваше да ги измъкне с ръце. Рибите имаха гъвкаво тяло, хлъзгаво като сапун, не се предаваха. Лявата ръка около тясната основа на опашката, дясната в хрилете не позволи на мятащите се риби да последват стичащите се в морето водопади. Разхлаби се цялата напречна греда, в която опираха стойките на площадката. Разнесе се пращене, разтресе се площадката. Въже, въже! Вода през глава. Забележително, момчета! Сега държи! Как се чувствуваш, Карло? Точно както в Алпите! Недей да седиш и да спиш тук, Жорж! Трябва да те отнесем в кабината! Дявол да го вземе, как отмаляват ръцете! Заспал ли бях? Не, напълно! Още ли сме на „Ра“? Разбира се, папирусът скимтя. Но на небето има звезди, справихме се както трябва в морето.

Беше трудно да се поддържат ясно подредени мислите през първите дни след островите Зелени нос. Времето се сливаше в мъгляво петно. Ала в дневника бях отбелязал, че 20 юни е бил най-тежкият ден от дотогавашното плаване. А на 21 юни бях вписал, че изтеклата нощ е била най-тежката, която сме преживявали. Пък и последвалият ден не беше се оказал по-лек. Макар без ветрило и без кърмови весла, макар със спуснати плаващи котви, които ни спираха, бяхме се придвижили все пак 31 морски мили, тоест 57 километра, най-ниската скорост, до която бяхме слезли по време на плаването. На 22 юни краят на потъналата напречна греда затрудни нетърпимо движението, та Жорж се гмурна с леководолазна маска и трион, за да отреже дебелото дърво под водата. Привечер, докато трима от нас висяха изцяло или наполовина извън борда, заобиколиха ни десетина делфина с черен или изпъстрен с бели петна цвят. Те заиграха край папирусовите снопи, на които висяхме, толкова наблизо, че можехме да ги докоснем. Животните се мятаха, въртяха се без плясък, гонеха се плавно, сякаш бяха сапунени мехури, не грамади от мускули, тежащи стотици килограми. Жорж, спуснат в морето, Абдулах и аз, заливани от вълните до кръста, наблюдавахме делфините в собствената им среда. Не ни безпокояха, оставихме ги да се забавляват на воля в общата ни баня. Същия ден открихме за първи път, че вълните, които се разбиваха в стените на кабината, проникват в пода й. Под сандъка на радиото лепнеше от влага. Подът на каютата се наклони така силно към десния борд, че част от нас обърнаха сламениците си напреко.

На 25 юни имахме забележителна атмосфера. На няколко пъти се редуваше студен и тропически горещ въздух. На няколко пъти нахлу знойна вълна с ясно изразена миризма на пясък, точно такава, каквато я помнех от Сахара. Ако не се доверявах на приблизителното ни положение, бих допуснал, че плаваме в непосредствена близост до пустинен бряг. През нощта морето стана по-бурно, отколкото през предишната нощ. Наложи се да пренесем всичко, което още можеше да се мести, на предната палуба. Всички сандъци, на които спяхме в кабината, бяха залети с вода, въпреки че „Ра“ се справяше блестящо с хаоса на вълните. Яхаше ги, сякаш беше вълшебен килим.

Накрая доживяхме хубаво време със свеж бриз, плавни талази и слънце. Пасатът духаше равномерно от изток и североизток, океанът имаше поведение, каквото би трябвало да се очаква в тези градуси на ширина. Щом времето се оправи, посети ни първата акула, подобно на патрулиращ катер тя се зададе откъм носа на „Ра“, внезапно се стрелна толкова бързо покрай крака на Жорж, че той го прибра, но тя само отмина и се изгуби зад кърмата.

На 28 юни имахме един от най-великолепните си дни. Всички се занимаваха тихо. Жорж седеше в отвора на кабината с Абдулах и го учеше да чете и пише на арабски. Другите стискаха въдици или дневници. Изведнъж чухме сърцераздирателен писък. Викаше хрисимия Нормън! Беше се спуснал в морето край предната палуба, за да закрепи заземителния кабел, който му създаваше вечни главоболия. Сега висеше като парализиран с изкривено лице, неспособен да се изкачи на борда. Помислихме тутакси най-лошото: акула! Измъкнахме го на палубата. Не липсваше крак, ала около долната половина на тялото се беше обвило чудовището. Лъскави яркочервени, изгарящи пипала на голяма португалска галера. Нормън изгуби съзнание, когато го пренесохме в кабината и му дадохме хапчета за подкрепяне сърдечната дейност.

— Амоняк! — провикна се трескаво Юри. — Нямаме амоняк. Той единствен ще помогне да се неутрализира разяждащата киселина, която сега прониква в тялото. Урината съдържа амоняк, момчета. Работата не е до шега!

Два часа лекарят седя неотлъчно до Нормън, разтривайки го с парцал, потопен в кокосова черупка, пълна с урина. Пострадалият се гърчеше от болки. Накрая се укроти и заспа. Целите му крака бяха покрити с червени петна, напомнящи удари от бич. Когато Нормън се събуди и погледна морето, където над лъскавите вълни се носеха обичайните невинни мехурчета пяна, извика като замаян от наркотик:

— Вижте, сега целият океан е пълен с мънички португалски галери!

За вечеря получи паница горещ ошав и се успокои. На следния ден неразположението му продължи, та се накара на Жорж, когото внезапно обяви за непоносим. Ала вечерта двамата се сдобриха, седнаха един до друг и запяха каубойски песни.

На 30 юни отново попаднахме в участък от Световния океан, пълен с асфалтоподобни топчета. От сутринта до вечерта плавахме сред мръсотии. Сетне далече зад нас в кърмовата диря изгря приказна пълна месечина. Незабравима нощ с лунна светлина на жълтия папирус и виненочервеното платно. На изток звездите почнаха да избледняват на небосклона. Не беше вече май, нито юни. Навлизахме в юли! А продължавахме да се държим и да плаваме с тонове полезен товар!

На 1 юли от северозапад се зададе кораб с много мачти, кранове и стрели. Мина съвсем наблизо с курс на югоизток. Бяхме навлезли в пътя на корабите, сновящи между Съединените щати и Южна Африка. Покатерихме се на площадката, покрива на кабината, мачтата, за да поздравим този стоплящ полъх на нашия двадесети век, и го следихме с очи, докато зад небосклона се скри последният мачтов връх. Останахме пак сами с вълните. По-самотни от преди. Жорж стоеше на площадката и тананикаше меланхолично. Внезапно изрева:

— Ще се върнат!

Позна. На хоризонта, точно там, където беше изчезнал, се показа същият кораб. Сега идваше право към нас. Вероятно на борда му се бяха запитали покрай какво ли чудо са минали, та капитанът беше решил да се върне, за да ни огледа по-добре. Корабът се насочи право към „Ра“. Когато сви, прочетохме на носа му: „African Neptune“ — „Африкански Нептун“ — Ню Йорк. Палубата му се изпълни с ръкомахащи хора.

— Можем ли да ви услужим с нещо? — изрева Нормън на сънародниците си в изблик на повишено настроение.

— Благодарим. Може би вие ще пожелаете нещо — обади се в рупора глас от капитанския мостик.

— Плодове! — разнесе се отговор на разни езици от „Ра“.

„Ра“ се плъзна право напред, насочвайки папирусовата си муцуна към стоманения корпус на великана. Дивите ни викове и ръкомахания стреснаха капитана на презокеанския кораб, той заповяда да се задвижи гребния винт и се отдалечи бързо. Никак не беше лесно да се доставят продукти на толкова трудно управляем съд като нашия. Съименникът на Нептун описа голяма дъга около незначителния съименник на бога-слънце и щом пресече посоката на дрейфа ни, в морето бе хвърлен чувал, закрепен за оранжев спасителен кръг. Водата още кипеше от въртенето на витлото, когато Жорж, облякъл леководолазен костюм, за да се предпази от медузите, се хвърли с дълго въже на кръста. Изтеглихме го с незабравимия му улов: 39 портокала, 37 ябълки, 3 лимона, 4 грейпфрута и мокро руло американски списания. Взехме да ръкомахаме и да ревем от благодарност. Внезапно предната палуба се превърна в пищна шарена коледна софра. Пресни плодове и плодова салата в един солен свят. Сърцевините за Сафи, семките за Симбад.

По същото време прекарахме едни от най-чаровните си дни на борда на „Ра“. Папирусовото укрепление на Абдулах и джунглата от въжета на Карло, опънати във всички посоки и от всички страни на кабината и кърмата, ни бяха поповдигнали малко. Гледани от полюляващия се презокеански кораб, сигурно имахме твърде приличен вид. На борда всички бяхме еднакво възхитени от невероятната якост и товароподемност на папируса. Хартиена лодка? Може би! Чупеха се обаче само дървените части. Папирусът се беше оказал превъзходен материал. В морската вода имаше здравина, погрешно оценявана от теоретиците, независимо дали бяха антрополози или специалисти по папируса.

Погрешно беше също да се мисли, както и ние бяхме допуснали, че папирусовите ладии, които бяха изобразени в древните египетски стенописи, са били първобитни плавателни съдове. Единствената прилика на папирусовата лодка със сала се състоеше в това, че и двата съда продължават да плават дори да се яви пробойна в дъното им. И „Ра“ и „Кон-Тики“ бяха салове-кораби, защото нямаха кух корпус. Ала да се сравнява тръстиковата ладия „Ра“ с дървения сал „Кон-Тики“ беше все едно да се сравнява автомобил с каруца. Каруцата може да се управлява дори от коня, а за автомобила се изисква учител и книжка за право на шофиране. Ние ги нямахме. Бяхме построили староегипетски плавателен съд, без да подозираме, че представлява находчиво съчетание от тънкости, които човек трябва да познава, за да ги поддържа. Салът ни бе направен от първокачествен материал, но ако човек не беше посветен въз всичките му тайни, лесно можеше да повреди някоя важна част, преди да е открил по пътя на опита за какво служат разните части и как трябва да се обслужват. Учехме се непрекъснато и от грешките, които допускахме, и от сполуките, които отбелязвахме.

На 4 юли Жорж ме събуди със загрижено изражение на лицето. Струпало му се, че около нас съзира на няколко места циклони. Черна ивица между морето и небето будеше страх, ала се оказа, че тя се състои само от пръснати грамадни дъждовни облаци. Скоро по тръстиковата палуба и бамбуковия покрив затупкаха капки. Неочакваното барабанене събуди спящите. Всички наизлязоха в утринния здрач, за да измият солта от косата и тялото си. Имахме достатъчно вода за пиене в делвите, затова не беше нужно да събираме дъждовна вода. Валя с прекъсвания цял ден, валя на следващия ден, валя и на по-следващия ден. Дъждът умъртви вълните, които станаха по-плоски, но тръстиковата лодка подгизна цялата и натежа. Пасатът стихна, от време на време подухваше лениво, играейки си с драперията на дъждовните облаци. „Ра“ сякаш се ослушваше на пръсти, като продължаваше да скимти. В затишие пред буря ли се намирахме?

Имахме богата възможност да се къпем и да ласкаем ненадминатата здравина и жилавост на тръстиковите снопи, погледнати през очите на рибарите. Радостта ни обаче бе помрачена от обстоятелството, че отново два дни се носихме сред стотици хиляди черни топчета, пътуващи като нас за Америка.

Плавахме по-бързо от тях, понеже те следваха само течението. Сърцето на Колумбовия световен океан гъмжеше от мръсотия, ръцете ни почерняваха, щом се докосвахме до бучките. По някои бяха полепнали мидички. Когато проверихме „Ра“ отдолу, открихме стотици гъши мидички^[2] с дълги мустачета и едно изплашено до смърт раче. Сегиз-тогиз виждахме големи стада летящи риби, плаващи като селда пред носа на лодката. Те се плашеха, ала малките риби-лоцмани и пампано, първите на ивици, вторите на петна, толкова свикнаха с нас, че допираха муцунки до кожата ни и пробиха дупка в чувала със сушена риба, който Карло спусна във водата, за да я размекне.

На 5 юли египтянинът Жорж видя за първи път в живота си дъга. Същия ден залезът беше не по-малко пъстър. Боя за още сто дъги бе размазана с невидима четка на небосвода в посоката, която следвахме. Нормън седеше свит в кабината с карта и линеал пред дъска, служеща за маса и закачена на плетената стена. Останалите лежахме на сухите сламеници и изчаквахме изчисленията. През пролуките на предната стена наблюдавахме играта на багри от слънчевия заник, докато Карло запали газения фенер и го отнесе на върха на мачтата.

— Преплавали сме вече 3870 километра — съобщи Нормън. — С други думи, отминали сме средата на пътя с 1500 километра. Сега разстоянието до Антилите е точно 1530 километра по-късо от разстоянието до Сафи.

— Опашката ни бави, иначе щяхме да се движим още по-бързо — забеляза Юри. — Вчера слязохме на 77 километра.

— Опашката спира, но по-лошото е, че ни върти в зигзагообразно направление. Днес през всичкото време се отклонявахме с по 30 градуса на север и на юг от главния курс, въпреки че всички дежурихме на кърмата, 60 градуси криволичене означават сума извънредни мили. Изчислявам най-късото разстояние между обедно положение — поясни Нормън. — Ако не се отклонявахме толкова по вина на опашката, щяхме да сме напреднали много повече.

— Моряците, които са познавали тънкостите на папирусовите лодки, като нищо щяха вече да са стигнали — обади се Жорж.

Папирусът скърцаше тихо, на задната палуба водата се плискаше, сякаш някой се къпеше във вана зад дървена ограда.

— Мислех, че морето е толкова по-страшно, колкото повече човек навлиза навътре, а то било обратното — вметна Сантяго. — Ние, антрополозите, сме свикнали да твърдим, че първобитните мореплаватели можели да стигнат до едно или друго място само когато плавали покрай брега, а всъщност най-трудно е да се плава покрай брега!

— Покрай брега и около островите сблъскването между вълните и теченията предизвиква най-невероятните водовъртежи и прибои. Близо до сушата морето побеснява много по-лесно, отколкото в открития простор, където вълните може да се разстелят свободно на дължина. Дори бурите са по-опасни покрай брега.

— Грешката на антрополозите и другите учени е, че те разискват и спорят дали тръстиковите лодки и саловете могат или не могат да прекосят един световен океан, без да стигнат до единодушни заключения. Ала щом някой се опита да провери на практика хипотезите, те изпадат в ужас, защото им поднасял отговора по ненаучен начин.

И Сантяго, и аз познавахме твърде добре истинското положение на нещата. Аз поне не зависех от никого, та можех да се присмивам на тази човешка слабост, но Сантяго се беше сблъскал с големи пречки, докато университетските ръководители му разрешат да участвува в едно толкова ненаучно начинание като експедицията с тръстикова ладия. Папирусът би могъл да бъде изпробван и във вана. Учените работят в библиотеки, сред музейни шкафове, в лаборатории. Не си играят на диваци в Атлантическия океан.

А ние се клатушкахме посред морето брадясали, с прегорели от слънцето носове и бяхме получили отговор, съвършено различен от обясненията на учебниците, резултат, напълно различен от резултата на специалистите, които бяха изпробвали папирусовите стъбла във воден резервоар. Ако се подложи къс балсово дърво на лабораторни опити, той ще потъне подир седмица-две. Но ако човек постъпи като индианците, отсече трупите на корен и ги пусне сурови във водата, ще се получи неочаквано чудо. Валсовият сал ще издържи 101 дни и ще се добере до Полинезия. Специалистите по папируса бяха държали пробите в застояла вода, затова стъблата бяха не само изгубили бързо плавателността си, а дори тъканта им беше почнала да изпуска мехури и да загнива. Сега точно същият папирус, който беше потънал при лабораторни условия, ни носеше: нас и тонове товар. Защо? Защото специалистите бяха правили опити с тръстиката във вана, а древните мореплаватели са кръстосвали соленото море с лодки, построени от същата тръстика. Опитът беше показал на лодкостроителите от Египет до Перу, че тръстиката попива вода през отрязаните шуплести краища, не през плътната влакнеста кожа, която покрива стъблото. Нарочно са прилагали особена техника, когато са строили тръстиковите си ладии, като всички стръкове са се притискали силно един до друг, за да не може да прониква вода. Папирусът и лодката от папирус се бяха оказали две различни неща.

— Докато въжетата държат — повтаряше Абдулах всеки ден, — ще плаваме. Щом се разпуснат въжетата, папирусът ще погълне вода. Скъсат ли се въжетата, ще потънем.

Плавахме вече втори месец, та дотолкова се бяхме вживели в околната среда, че се чувствахме често съвременници на хората, които бяха създали папирусовата ладия и я бяха натоварили като нас с делви и кошове, вързопи въжета и кожи, солено и сушено месо, орехи и мед. Разнообразните настроения, които преживявахме, сигурно са преживявали преди нас древните и средновековните мореплаватели. Нищо не беше ново, нищо не изглеждаше необикновено. Еднакви тревоги, еднакви радости, еднакво небе и море. Стояхме извън времето на нашите тръстикови снопи. Никой от екипажа не беше повече учен, всички бяхме статисти в научен експеримент, който беше пуснат в действие и протичаше от само себе си. Всъщност времето беше почнало да губи размери. Понеже начинът ни на живот се приближаваше до бита на отколешните мореплаватели, разстоянието между отминалите векове се скъсяваше, образът на времето се размазваше. Викингите надзъртаха зад небосклона там горе в Северен Атлантик, Колумб следваше курс в дирята зад кърмата ни. Скоро строителите на пирамиди се превърнаха в прадеди на Жорж. Така или иначе той се чувствуваше все по-горд с египетските си предци, които по-рано бе считал за старовремски измишльотини на даскалите.

— Ако кърмата издържи, на драго сърце бих продължил през Панамския канал в Тихия океан — фантазираше често Жорж. — Не сполучим ли този път, ще построя нова лодка и ще отплавам. Ясно е, че прадедите ми първи са прекосили Атлантика. Най-малко в едната посока!

— Не бъди чак толкова уверен — възразявахме Сантяго и аз за голяма изненада на египтянина. — С положителност може само да се поддържа, че ако твоите предци са се опитали да преплават Атлантическия океан, щели са да успеят. Папирусовата ладия е далеч по-мореходна, отколкото някой изобщо е допускал. Ала тръстикови лодки е имало не само в Египет, те са се срещали и в други културни страни на древността, като се почне от Месопотамия и се стигне до мароканското крайбрежие на Атлантическия океан.

— Защо тогава построихме лодката по стенописите на староегипетските гробници, щом не подражаваме на египтяните?

— Защото само в Египет са се запазили древни рисунки, изобразяващи всички подробности. Можем да благодарим на религията на фараоните и на пустинния климат, че знаем толкова много за бита на египтяните отпреди четири-пет хиляди години.

Един от шестнадесетте сандъка в кабината беше пълен с книги върху най-старите цивилизации на света. В едно съчинение върху древна Месопотамия имаше снимка на каменна плоча от Ниневия, изобразяваща великолепен релеф на тръстикови лодки по време на война и мир. Развалините на Ниневия се намират далече навътре в сушата на над 800 километра от устието на река Тигър и на 600 километра от финикийското пристанище Библос в Средиземно море. Каменоделците, войниците, търговците на Месопотамия са поддържали връзки със Средиземно море и с Персийския залив. Каменната плоча от Ниневия показваше, че тогавашните моряци са познавали два вида папирусови ладии. Три от лодките на релефа представляваха тръстикови снопи, завързани по египетски образец, с вдигнат нос и кърма. На тях се виждаха хора, а вълните наоколо символизираха морето, понеже в средата се открояваше реалистично издялан исполински рак, обкръжен от плаващи риби. Въоръжени бойци в двойни редици се бяха добрали до борда на двете най-големи ладии и изтласкваха моряците им във водата. Едни се гмуркаха, други плуваха. Трета тръстикова лодка с брадати мъже, коленичили смирено, за да се молят на Слънцето, бягаше от битката. Прав бряг и два малки острова, обрасли с висок папирус, ограждаха морската сцена. Скрити в тръстиката, лежаха още три папирусови ладии. На борда на лодката при по-отдалечения остров бяха застанали на колене стрелци с лъкове, готови за сражение, докато на сушата и на по-близкия остров цареше мир. Мъже и жени седяха в тръстикови ладии и разговаряха с приятелски ръкомахания.

Този релеф разкриваше любопитни подробности. Съсредоточихме вниманието си върху разликата между трите лодки в открито море и трите ладии в тръстиката на сушата. Първите лодки имаха висок издигнат нос и кърма подобно на древните големи ладии в Египет и Перу, а лодките в тръстиковите блата бяха отрязани плоско отзад без защита срещу морските вълни, но съвършено пригодени да бъдат изтегляни на брега и изправяни, да съхнат на слънцето, какъвто е бил обичаят за малките папирусови ладии в Стария и в Новия свят.

Докато малките тръстикови лодки са се запазили до наше време в Месопотамия, едва ли някой би допуснал, че някога са съществували и в Египет, ако не са били увековечени за по-късните поколения в древните стенописи, понеже са изчезнали от долината на Нил заедно с папирусовата тръстика. И двата типа, които са изобразени на плочата от Ниневия, са се съхранили обаче в Перу до ден-днешен. Испанците са заварили и двата типа по цялото крайбрежие в империята на инките. Тръстикови лодки продължават да се използват тук-там и сега. Многобройни рисунки по плащеници на мумии, делви и релефи от най-старата прединкова епоха сочат, че двата типа не са се изменили от епохата, когато първите строители на пирамиди са се заселили по брега и са изобразили тръстиковите си ладии.

Благодарение на реалистичното изкуство от развалините на Ниневия, гробниците от долината на Нил и гробовете с мумии от източното крайбрежие на Перу знаем, че тръстикови лодки със същата форма са били използвани за установяване на културни връзки между най-древните цивилизации на Мала Азия, Северна Африка и Южна Америка. След като тези величествени цивилизации са угаснали, запазили са се малки ладии от двата типа в един кръг около Египет: в Месопотамия, Етиопия, Централна Африка, Сардиния и Мароко от едната страна на Атлантическия океан и в целия староамерикански културен пояс с крайно разклонение на Великденския остров от другата страна на океана. Сега и ние заедно с една маймунка и една патица бяхме проникнали навътре в американската половина на Атлантика с лодка, чиято родина беше Африка, та се запитахме дали разделителната черта е толкова действителна, колкото е показана на географската карта. По средата на Атлантическия океан ли минаваше пределът, който отдавна лежеше зад гърба ни, или по някой от бреговете му? Когато се говореше за плавателни съдове, по морското ли дъно, което не мърда от място, или на повърхността, която се придвижва непрекъснато от континент до континент, би трябвало да се прекарат разграничителните линии. Ние ли бяхме първите хора в течение на хилядолетия, чието кърмово устройство на първобитен плавателен съд, се беше строшило при среща с океанското течение на юг от Гибралтар?

У египтянина Жорж, който по-рано се беше интересувал само от джудо и леководолазен спорт, неочаквано се пробуди силно любопитство към приказния свят на древността. Нямаше ли писмени паметници, доказващи, че старите египтяни са излизали отвъд Гибралтар?

Не, нямаше. Ала финикийците, които в продължение на хилядолетия са били техни най-близки съседи в Средиземно море, са поддържали редовна връзка през Гибралтар с цялото открито крайбрежие на Мароко далече отвъд Сафи и нос Хуби. Чирепи от делви с финикийски надписи и други следи от трайно заселване, свързано с производството на пурпур, непрестанно се разкриват по северозападния бряг на Африка по-далече, отколкото го бяхме следвали. Само допреди няколко години науката не подозираше, че тези най-ранни мореплаватели от най-вътрешните води на Средиземно море, които ни са известни, са имали важна търговска колония на един плосък остров край Могадор на юг от Сафи. Сега там бяха разкопани финикийски останки. Подобни развалини се срещаха и по крайбрежието на Рио де Оро на юг от Мароко. Съвременните археолози установиха, че финикийците са били тясно свързана с племената гуанче на Канарските острови, че са използвали този архипелаг като междинни спирки, за да се прехвърлят безопасно покрай нос Хуби и нос Бахадор. Те са изнесли търговските си колонии твърде на юг, затова им се е налагало да плават край тези коварни издадености на сушата, край които и нашата тръстикова лодка се беше промъкнала с големи трудности.

На безлюден плаж също на юг от изходното ни пристанище стърчи вълнолом във формата на ъгъл от две хиляди мегалитни блока, изнесен навън сред рифовете и образуващ великолепно пристанище. Невъобразими количества великански камъни са били извлечени в морето от опитни пристанищни архитекти, за да се построи трайно укрепление срещу вълните на океана, което не са успели да унищожат хилядолетията. Кой е имал нужда от такова огромно пристанище в този пустинен пясъчен залив, преди арабите и португалците да са почнали да плават покрай атлантическия бряг на Африка?

На едно възвишение по северозападния бряг на Мароко, където широката река Лукус се влива в Атлантическия океан, лежат исполинските развалини на един от най-мощните градове на древността с минало, губещо се в тъмнината на историята. Гигантски мегалитни блокове, тежащи с тонове, са били изкачени на хълма и наредени един над друг, за да се получат великански стени, високи по няколко метра, които може да се видят от морето. Камъните са издялани, изгладени и нагласени с точност до милиметър, като е била приложена съвършено същата техника, която е отличителна за мегалитните стени в Египет, на остров Сардиния, в Мексико и в Перу, все области, където са се използвали тръстикови ладии. Река Лукус се влива в морето точно в подножието на тези древни развалини. Само тук са се запазили до наши дни мароканските тръстикови лодки „мадия“. Най-старото име на мегалитния град е Маком Семес — Град-слънце. Когато го открили, римляните писали, че фантастични легенди са свързани с отколешното му минало. Те нарекли Ликсус „Вечният град“ и построили храмовете си над развалините му. Техните сгради и колонади изглеждат незначителни и жалки в сравнение с колосалните блокове на стените, над които се издигат. Римските историци дори са поддържали, че гробът на Херкулес се намира на един остров посред реката в основата на величествените останки. На фона на открития Атлантически океан се е извисявала исполинската статуя на Нептун, бога на морето, като от косата и брадата му са се подавали щипците на раци. После римляните изчезнали, а арабите, които дошли последни, се смесили с коренното население от околните селища. Те наричат града-развалина Шимиш — Слънце — и разказват, че последната му владетелка се е зовяла Шимиса — Слънчице.

Малцината археолози, които са поразкопали тук-там наслуки, са установили, че финикийците са се били настанили в Града-слънце много преди римляните. Ала кой го е основал? Може би финикийците? Ако действително са били финикийците, тяхното каменоделно майсторство е съперничело на най-добрите образци, запазили се от двете страни на Атлантическия океан. Родината на финикийците се е намирала в най-вътрешното Средиземноморие. Но не средиземноморско пристанище, а атлантическо пристанище е било разположено на брега, където започва силното течение, което свива на запад между Канарските острови и завършва в Мексико. Откога произлизат зидовете?

Никой не знае. Те са покрити с петметрова наслойка, свидетелстваща за присъствието на финикийци, римляни и араби. Римляните са вярвали в Херкулес и в Нептун, ала не и в Бога-слънце. Затова римските развалини, които са се запазили най-отгоре, не са насочени към слънцето. От извършените напоследък пробни разкопки се установява, че най-долните гигантски блокове, които са били изцяло затрупани, когато са дошли римляните, които не са успели да ги разчистят и преустроят в свои храмове, съставляват основата на колосални постройки, ориентирани по слънцето. Но именно финикийците са се кланяли на слънцето.

Защо е бил основан отвъд Гибралтар Градът-слънце? Вечният град, последното убежище на Херкулес, мегалитното атлантическо пристанище, което според римляните е било по-старо от Картаген? Хората, които са поставили основите на този Вечен град, са живели еднакво далече от Мала Азия и от индианците в Америка. За да поддържат връзка с Мала Азия, е трябвало да бъдат изкусни мореплаватели, иначе не биха могли да следват опасното крайбрежие на Северна Африка, където нито редовни течения, нито постоянни ветрове са им помагали на отиване или на връщане. За да прекосят океана и научат индианците как да зидат стени, е било достатъчно да приберат веслата си и да се оставят да ги носи течението като нас. Ако финикийците са основали Града-слънце, мореплавателите им са водели със себе си жреци, архитекти, първенци на тогавашното общество, запътили се отвъд Гибралтар. Финикийците са известни, че са били най-личните разпространители на култура в древността. Ако финикийци са живели в Града-слънце на атлантическото крайбрежие, те са познавали всички древни форми на пирамиди в Стария свят — стъпаловидните пирамиди и пирамидите със скосени стени. Дървеният материал на лодките, заровени около египетските пирамиди, имаше финикийски произход, обратно, книгите на финикийците са се приготовлявали от египетски папирус. Фараонът Рамзес II бил заповядал да се изсече образът му на три места в скалите по финикийското крайбрежие. Финикийците са познавали още по-добре терасовидните кирпичени пирамиди на Мала Азия, които са се различавали от египетските пирамиди по това, че след една или няколко високи тераси са имали по средата си тясно стълбище, водещо за върха, където се е издигал малък каменен храм, точно какъвто е бил обичаят и в Америка.

— Египтяните също са плавали в морето — противопоставяше се Жорж и като добър християнин-копт сочеше библията.

Исай (18.2) говори за посещението на египетски пратеници, пристигнали по море с „рогозени кораби“. А Мойсей (Изход 2.3) бил пуснат в Нил в „рогозена кошница, намазана със смола и катран“. Докато бяхме в Египет, Жорж ме беше завел в Луксор, където стените от храма на царица Хатшепсут имаха рисунки, изобразяващи пратената от нея експедиция с дървени кораби през цялото Червено море до Пунт в Сомалия, за да донесат най-различни стоки, включително екзотични дървета с корени, за да бъдат посадени в царската градина.

Жорж обаче не знаеше, че скромни тръстикови лодки са плавали много по-далече от знаменитите дървени кораби на царица Хатшепсут. Ератостен, който бил главен библиотекар на гигантската библиотека в Александрия при устието на река Нил, преди да изгорят двете хиляди незаменими папирусови ръкописа на библиотеката, е съобщил, че „папирусови кораби със същите платна и съоръжения, както в Нил“ плавали чак до Цейлон и устието на река Ганг в Индия. Римският историк Плиний (книга VI, XXIII, 82) е цитирал по-късно този учен библиотекар в своето географско описание на Цейлон, добавяйки, че докато папирусовите ладии се нуждаели от цели 20 дни, за да стигнат от река Ганг до остров Цейлон, „модерните“ римски кораби изминавали същото разстояние само за седем дни. От сведението на Ератостен узнаваме следователно, че тръстиковите лодки с египетско въоръжение, подобно на нашето, са изминавали около 75 морски мили, или близо 140 километра на ден, тоест са се движили със скорост над 3 възела.

Ала Индийският океан не е Атлантическият океан. Възможно е египтяните да са излизали и извън Гибралтар, ала не се е запазил паметник за това събитие. Финикийците са пращали многобройни кораби през Гибралтар до колониите си по атлантическото крайбрежие на Испания, Африка и Канарските острови. Те са познавали плавателните води покрай бреговете, откъдето отпътувахме. Тайната около най-старите плавания в океана, който заливаше задната ни палуба, пращаше хвърчащи риби на борда и ни тласкаше непрекъснато напред, стана още по-примамлива, докато лежахме, забили нос в учените съчинения. Струваше ни се, че ние самите сме древни мореплаватели и че четем за себе си и за епохата си. В книгите се виждаха мексиканци, които наливат вода в амфора от кози мях, виждаха се египтяни с папирусов спасителен пояс през рамо. Използвайки унеса ни, маймунката с чудеща се муцуна се вмъкна и задигна „назометъра“ ми, с който мерех ъгъла на полярната звезда.

„Брадати мъже се носят на запад в Атлантическия океан“ — закачих в едно съобщение директора на Мексиканския археологически институт, заявявайки подигравателно за брадатите олмеки, положили основите на най-старата култура в Мексико.

Само когато Нормън измъкваше малкия радиокуфар от сандъка, на който спеше, древността се изпаряваше сякаш под замаха на вълшебна пръчка. В продължение на няколко минути се връщахме в истинския си съвременен свят. Дик Ерхърн, радиолюбител от Флорида, беше построял апарата. Скоро, след като изгубихме връзка с Мароко, неочаквано чухме в слушалките глас:

— LI2B, LI2B тук LA5KG, Крис Букели от Осло!

Оттогава той ни придружаваше в магическата кутия през целия океан. До него се наредиха, освен конструктора на радиото ни Дик W4ЕТО от Флорида, Юст, LA7RF, от Олесун, Франк, I1KFB, от Генуа, Хърб, WB2BEE, от Ню-Йорк, Алекс, UA1KBW, от Ленинград, и мнозина други, чиито гласове биха се сторили на древните хора, че са духове от вълшебната лампа на Аладин. Те се носеха невидими над морето и оживяваха в малката ни кутия посред козите мехове и глинените делви. Чрез тях роднини и приятели узнаваха, че сме здрави и читави. Подобно на нас и те бяха закачили на стената в стаята си карта на Атлантическия океан и от време на време нанасяха положението ни. Когато достигнахме средата на пътя, отправихме приветствия до У Тан и държавните глави на страните, от които произлизахме. Ръководителите на двете свръхвелики държави на изток и на запад ни изпратиха приятелските си поздрави, които получихме още същия ден. Щом Нормън затваряше своята „кутия на Пандора“, тутакси се връщахме в древността, накърнена за малко от съвременността, която изпълваше каютата с хор от квакащи металически гласове на радиолюбители от всички мислими страни, предлагащи ни доброволните си услуги. Когато гласовете заглъхваха, оставаха само бълбукането на водата, плисъкът на вълните, скимтежът на въжетата. Отново светът ни се свеждаше до безпределния океан, хвърчащите риби, някой и друг зелен гръб, който се плъзгаше покрай нас в безкрайните дълбочини.

Брадати мъже! Това беше едно от последните ни шеговити съобщения. Съдбата ни държеше в свитата си шепа. Опашката висеше под водата и улесняваше вълните да се разбиват свободно в задната стена на кабината, както се стоварва прибой в пясъчен бряг. В локвата на задната палуба живееха дребни рибки. Ако не ни застигнеше буря, за две седмици щяхме да се доберем до суша с каюта и предна палуба претъпкани с храни и товар. Но ако ни сполетеше буря, щяхме да се превърнем в развалина. Откакто бяхме напуснали Мароко само корабът „Африкански Нептун“ беше увековечил „Ра“ в морето с издуто платно. За да се видим от разстояние, трябваше да плаваме с въже на кръста. От седмици пред очите си имахме само собствените си образи и най-близките части на ладията, та ни се струваше, че е възхитително да се погледне „Ра“ отдалече. Жорж отплува с подводна камера, яхна една вълна и сне лодката в движение така, както други ни биха видели отстрани.

На 7 юли папирусовият кораб все още имаше великолепен вид със златния си висок нос и виненочервеното платно, което беше силно опънато, понеже духаше източен вятър право в гърба ни. Ако се разразеше буря обаче, „Ра“ не би изглеждала повече така напета и на филма от експедицията щяха да липсват снимки, направени в открито море на разстояние. Кой знае дали нямаше да се повредят и всички филми, заснети от Карло. Затова при следната връзка по радиото с Италия наредих на жена си Ивон да потърси кинооператор, за да ни пресрещне с малка яхта в океана пред Антилите. Макар да не се издадох с една-единствена дума пред членовете на експедицията считах взетото решение и за разумна проява на предвидливост. Носех отговорност за живота на шестимата си другари, за които бях длъжен да се погрижа, преди да помисля за себе си.

Какво да ни донесе кинооператорът? Всички пожелаха плодове, Сантяго кутия шоколад. Нищо друго. Имахме повече хранителни припаси, отколкото можехме да изразходваме. Солено месо, свински бутове, наденици, делви и кошове с мед, яйца, масло, сушени плодове, орехи, лешници, египетски пексимет. Предната палуба и левият борд продължаваха да бъдат толкова претъпкани с провизии, че нямаше място къде да стъпи човек.

Брадати мъже. Единствен Юри стоеше на колене в локвата на кърмата, за да се бръсне. Червеникави и черни бради. На Абдулах му порасна косата. Черни и бели ръце теглеха едно и също въже. Така е било и в древността. Нищо ново. Староегипетските стенописи показваха русокоси и чернокоси мъже, строящи дружно папирусови ладии. Под пясъка, където направихме „Ра“, в основата на собствената си пирамида фараонът Кефрин, син на Хеопс, е погребал царицата си, като в рисунката, в която я е увековечил, тя е със златисторуса коса и сини очи. В стъклените шкафове на Каирския музей сред мумиите с прави черни коси се вижда и Рамзес II с мека руса свилена коса на мумифицирания си череп с гърбав нос. Северните страни нямат право да смятат, че русите коси и светлата кожа са тяхна привилегия. Хора с руси коси са се срещали в средиземноморските страни на Мала Азия и Северна Африка още в епохи, когато викингите не са се били явили на север. Ако трябва да се търси някаква връзка, ще бъде по-правилно да се тръгне от юг на север, понеже ерата на викингите е почнала три хиляди години, след като фараонът Кефрин е погребал своята синеока и русокоса съпруга до величествения кедров кораб на баща си в Египет.

Руси мъже с бради. Те бяха толкова обичайни сред коренното население от Атласките планини, колкото и сред берберите в равнината около Града-слънце по мароканското крайбрежие, чиито потомци се срещат и до днес. От бреговете на Африка те бяха отплавали с жените и овцете си в Атлантическия океан и се бяха заселили на Канарските острови като туземци „гуанче“.

Руси мъже с бради, които не са викинги, защото са строили пирамиди и са се кланяли на слънцето, се срещат и във всички легенди, свързани с древните американски култури от Мексико до Перу. Из цяла тропическа Америка, навсякъде където има развалини на пирамиди и колосални статуи, представляващи останки от отколешни епохи, испанците са чували, че те не са първите бели брадати хора, идващи отвъд Атлантическия океан. Легендите разказват подробно за преселници със същия външен вид, както испанците, които научили скитническите прадеди на индианците да строят кирпичени къщи, да живеят в градове, да издигат пирамиди, да пишат на хартия и на камък, накъсо казано, навред белите брадати били тачени, защото се били смесили с местните туземци и положили първите основи на по-късния културен разцвет. Самите индианци не са имали бради. Испанците са се възползували от сказанията, за да завоюват Мексико и Перу, ала не те са създали легендите. Хиляда години, преди да се явят испанците, художниците на Мексико и Перу са ваяли керамични и каменни фигури на брадати мъже. Преди викингите да заплават в Атлантическия океан, маите са рисували бели хора със златисти къдри в морско сражение на атлантическия бряг в Мексико. Когато преди няколко десетилетия американски археолози отворили една гробница, богата с багри и украсена с колони, в една от най-големите пирамиди на Чичен Ица, намерили великолепни стенописи, от които направили копие с най-малките подробности, преди влажният тропически климат и туристите да са заличили и отнесли всичко. Рисунките изобразявали драматично сражение на голи бели хора, плаващи в жълти ладии с издигнат нос и кърма. Както в релефа от древна Ниневия, във вълните се откроява огромен рак, обкръжен от риби, и показва, че мореплавателите или идват от океана, или се опитват да избягат в океана. Белите мореплаватели са пресрещнати на сушата от тъмнокожи войни с пера в косата, които им завързват ръцете зад гърба, скалпират русите им коси и поставят един от тях на жертвения олтар, докато други скачат голи от обърнатата им лодка и дългите им жълти къдри се развяват във вълните сред скатове и морски риби. Част от белокожите са теглени безжалостно за жълтата коса, а част от тях са стегнали нещата си и спокойно се отдалечават по брега с големи вързопи на гръб.

Коя легенда или историческо събитие са се опитали да увековечат маите в една от своите най-важни пирамиди векове, преди да пристигнат испанците? Никой не знае. Тримата американски археолози, които са снели копия на стенописите, са отбелязали трезво, че храмовите портрети на светлокожи хора с жълта коса „дават основания за множество интересни размишления, когато речем да ги идентифицираме“.

На борда на „Ра“ разсъждавахме дълго и предълго върху възможните хипотези, докато природните стихии ни тласкаха все по-близо до Мексиканския залив, без да гребем или да полагаме някакви усилия. Не си правехме никакви илюзии, че бихме могли да съперничим на древните професионални моряци по отношение на сръчността. Нормън беше единственият ни моряк, ала през живота си не беше виждал тръстикова ладия. Папирусови лодки беше виждал Абдулах, но той пък никога не беше зървал море. Изобщо не бихме съумели да управляваме тръстикова ладия с египетско ветрило в непостоянните плавателни води около Цейлон. Нито бихме се справили с финикийски плавателен съд, движещ се между Мала Азия и Рио де Оро, плаване, което дори само в една посока е много по-дълго от разстоянието между Рио де Оро и Южна Америка. Но поне бихме могли да подражаваме на древните моряци, станали жертва на буря покрай бреговете на Африка и изгубили способността да се управляват.

Околовръст на небосклона висяха дъждовни облаци, на равни промеждутъци се изливаше дъжд и ни измиваше, нас и палубата. Папирусът се намокри и натежа, водата на задната палуба взе да пълзи бавно, ала все по-осезаемо напред по тясната ивица откъм наветрената страна на кабината, откъдето бяхме изместили отдавна всички товари. Основата на мачтата откъм десния борд беше притиснала папируса и образувала дупка в тръстиковото дъно, където се задържаше морска вода. Не по-високо лежеше и наветрената страна, чийто папирус беше подгизнал. Напротив, откъм подветрената страна трябваше все още да се протягаме над фалшборда, за да докоснем гребените на минаващите вълни.

Намирахме се вече толкова близо до континенталния бряг на Южна Америка, че ни посетиха първите птици от Новия свят. Над мачтата летяха красиви tropic birds^[3] с дълги развяващи се пера в опашката. Акула ни издебна отзад и се нахвърли яростно върху спасителния кръг, който влачехме на буксир с дълго въже. Членовете на екипажа, които никога не бяха виждали акула, се изплашиха здравата, когато Карло се провикна, че нещо е нападнало спасителния кръг. Малко по-късно се приближи двуметровият хищник, плавайки величествено с гръбна перка над водната повърхност. Щом настигна „Ра“, животното отново се разяри, обърна се със светлия си корем нагоре, разтвори паст, скри се под папирусовите снопи. Дали не обираше полепналите по дъното вкусни гъши мидички с дълги мустачета? Каквото и да обираше, акулата представляваше опасност за въжетата. Поучен от опита на ниския сал „Кон-Тики“, наведох се над фалшборда и хванах грапавата опашка, напомняща стъклена хартия. Тогава видях, че хищникът има зейнала рана на гърба и две големи риби-лоцмани са се прилепили плътно до раната. На два пъти докоснах опашката, ала подветреният борд беше толкова висок, че щях да бъда повлечен, ако я хванех по-здраво. Внезапно се спусна великанът Жорж и заби харпуна си в тялото на акулата. Звярът се замята така свирепо, че водата се разпени около опашката, сетне прехапа якото харпунно въже, което увисна в ръцете на египтянина. След миг изчезна в дълбочините, отнасяйки последния харпун на Жорж.

Наново потънахме посред бял ден в романтични сънища върху неразрешените загадки на древността. Нормън беше изучавал в училище, че Америка е била непознат свят, докато от Европа не са дошли прадедите му, за да донесат своите познания и култура. Политиците бяха издигнали това твърдение в догма, защото повечето от школските учебници са написани от изолационисти: ацтеки, маи, инки произлизат от първобитните диваци, разселили се от Сибир през Аляска в целия континент. Европа беше получила своята цивилизация от Мала Азия и Африка през Крит и други острови в тясното Средиземно море, но Америка не беше получила нищо през широкия Атлантически океан. Според тези теории първобитните кораби са можели да следват само бреговете и рифовете, ала не и да плават надалече в открито море. На Нормън сега се отдаваше сгода да се запознае и с доводите на дифузионистите. Бяха ли цивилизациите на индианците от Мексико и Перу съвършено различни от културите на вътрешното Средиземноморие, поставило основата на европейските цивилизации?

В действителност разликите не бяха чак толкова значителни — изтъкнахме Сантяго и аз. Съществуваха достатъчно тънкости за специалистите, които се ровят в подробностите. Но ако обикновеният любител, който не се задълбочава в дебелината на глинените чирепи или шарките на памучните тъкани, речеше да обхване едрите белези на приликите, положително щеше да се смае от успоредицата.

С устремна скорост, каквато Старият свят не е достигал никога, редица диви племена от джунглите и пустините в централните части на Америка са успели да изравнят преднината на Стария свят само за няколко века преди нашата ера, докато всички други представители на коренното население на Америка, макар да са живеели в по-благоприятни климатични пояси на север и на юг от тропическите области, са продължили да водят първобитния начин на живот на своите прадеди чак до появата на европейците. Кога точно дивите племена от Мексико и Перу са получили забележителния тласък, който им е позволил да извършат невероятния скок от пълна изостаналост към висша цивилизация, днес не би могъл да каже ни един изследовател. Сигурно е все пак, че най-древните култури на Америка са достигнали пълния си разцвет много преди нашата ера и все пак, след като цивилизованите народи от Мала Азия са били отбелязали върха на постиженията си и вече са плавали отвъд Гибралтар, полагайки основите на значителни колонии по атлантическото крайбрежие на Африка.

Какво е предизвикало внезапното преобразование в гъстаците на джунглата по атлантическото крайбрежие на Мексико и в пясъчните дюни на най-близката брегова ивица в Перу? Изведнъж слънцето е било обявено за божество. Независимо че сред дърветата на девствените гори е било сенчесто и влажно, а сред сухите пясъци слънцето е жарело безмилостно, индианците и в Мексико, и в Перу внезапно и приблизително по едно и също време почнали да строят стъпаловидни пирамиди в чест на слънцето, изхождайки от едни и същи принципи, под заповедите на своите всевластни владетели-първожреци, които са твърдели, че произлизат от слънцето и че имат божествен произход. В семействата на владетелите-първожреци са се извършвали бракосъчетания между братя и сестри, за да се запази колкото се може по-чиста божествената им кръв. Владетелите-първожреци са заповядали да се прекъснат индианските племенни танци около тотемния стълб, да се сложи край на жертвоприношенията в чест на невидими духове и свръхестествени чудовища, тъй като занапред е трябвало да се изучава и обожава слънцето. В Мексико и по крайбрежието на Перу червенокожите престанали да строят колиби от клони и тръстика за цялото семейство. И в двете области почнали да секат кирпичи „адобе“ със същия вид и по същата рецепта, която са били отличителни за Средиземноморието от Месопотамия до Мароко в течение на хилядолетия. Избран вид пръст се е забърквал с плява и вода, калта се е пресовала в правоъгълни дървени калъпи, кирпичите са били вадени чрез обръщане и сушене на слънце, като са се получавали „адобе“ с еднообразна форма и размери. Докато околните индианци продължили да живеят във вигвамите, колибите от клони, листа и трупи на прадедите си, обожателите на слънцето в Мексико и Перу се пренесли в приветливи кирпичени къщи, построени точно, както в Стария свят, често по на няколко етажа, с тераси и водосточни улеи на покрива, разположени една до друга, за да се получи регулирано селище с улици, канализация и акведукти.

Макар изобретяването на кирпичите да е позволявало на избраните племена от Мексико и Перу да строят храмове на слънцето, чиито развалини са се запазили до ден-днешен в джунглата и пустинята подобно на истински хълмове, те пак са отивали в планините, за да ломят и дялат гигантски блокове с майсторство и техника, чиито равностойни образци не се срещат в други части на света извън ограничения малък пояс от Месопотамия и Египет до Града-слънце в Мароко. Олмеките от Мексиканския залив, които са разполагали в изобилие с дървен строителен материал и кирпич, са изминавали големи блатисти области, за да търсят здрави скали, където да направят своите каменоломни. Горе-долу хиляда години преди нашата ера те са пренасяли каменни блокове с тежест до двадесет и пет тона всеки на разстояние сто километра през джунгли и блатисти местности до храмовото си светилище в Мексиканския залив, където били изсекли вече кирпичи за постройката на стъпаловидна пирамида, ориентирана по слънцето и висока тридесет метра. Кой в Европа е имал вдъхновението да издигне сграда колкото десететажна къща преди три хиляди години В Египет обичаят да се зидат стъпаловидни пирамиди от кирпич в чест на слънцето е бил отдавна изоставен, когато олмеките са почнали да строят своите пирамиди. Но в Мала Азия, задния двор на финикийците, слънцето е продължавало да бъде обожавано в храмове от върха на пирамидите „зикурат“. Тъкмо тези пирамиди, а не пирамидите от Гиза в Египет, имат поразителни прилики с пирамидите на олмеките и прединките от Америка.

За рекордно късо време преди нашата ера индианците от джунглата в Мексиканския залив са проникнали във всички тайни на календара и са натрупали познания, за чието събиране на Стария свят са били необходими хилядолетия. Египтяните, вавилонците, асирийците са живели в открити равнини или в пустинни области и са можели да наблюдават безпрепятствено цялото въртящо се небе през повечето от нощите през годината. Финикийците са се възползвали от плодовете на това прастаро културно наследство, което им е позволявало да плават в открито море, без да виждат сушата. Как са успели индианците от джунглата да им отнемат тази преднина и да излязат първи в надпреварата, след като са живели сред исполински дървета, от които се е стичал дъжд, след като обзорът в девствената гора не е стигал по-далече от замаха с първобитните брадви? Въпреки това индианците от джунглата са имали по-точен календар от испанците, които ги „открили“. Дори нашият григориански календар днес не е толкова точен, колкото календарът на индианците мая от Мексиканския залив в епохата преди Колумб. Те са стигнали до заключението, че астрономическата година се състои от 365,2420 денонощия, а това прави само едно денонощие по-малко на всеки 5000 години. Нашият съвременен календар обхваща 365,2424 денонощия, та се получават ден и половина в повече на всеки 5000 години. Подобна точност не е можела да се постигне така бързо и просто. Изчислението на маите за дължината на годилата е било следователно с 8,64 секунди по-близо до действителността от нашия модерен календар. Техните по-стари съседи, които бяха погребали своя крал-слънце в каменната пирамида, по която се стичаше дъжд, когато я посетихме в Паленке, бяха оставили надпис, където се поменава, че 81 месеца възлизат на 2392 дни. С други думи астрономическият месец се е равнявал на 29,53086 дни, изчисление, което се отклонява само с 24 секунди от фактическото положение. Маите са получили основите на астрономическите си познания от по-старите олмеки, които още преди нашата ера са издълбали точно летоброене на красивите си каменни паметници. По онова време не е съществувало системно летоброене. Нулевата година на модерното летоброене е почнала от 1 януари на годината, за която се е приело, че се е родил Христос. Нулевата година в мохамеданското летоброене е годината, в която Мохамед избягал от Мека в Медика. Преизчислена по нашия календар, тя се пада в 622 година от нашата ера. Летоброенето на будистите започва с раждането на Буда, тоест в около 563 година преди нашата ера. Нулевата дата в прастария календар на маите, преизчислена по нашето летоброене, се пада на 12 август 3113 година преди нашата ера. Какво е отбелязвала тази странно точна начална дата? Никой не знае. Някои смятат, че индианците са се спрели на нея случайно, за да имат с какво да почнат календара си, други предполагат, че са я свързали е определено съзвездие, което може да е било наблюдавано дълго преди културата да почне да процъфтява в Америка. Първата династия на фараоните в Египет води началото си между 3200 и 3100 година преди нашата ера, тоест съвпада с летоброенето на маите. Ала доколкото е известно, в този ранен период не е съществувала никаква цивилизация в американската страна на Атлантическия океан. Ако приемем, че дивите червенокожи са се заселили в Мексико преди най-малко 15 000 години и са изчакали, докато разцъфне внезапно смайващата цивилизация на олмеките няколко века преди нашата ера, защо са поставили началото на летоброенето си точно в периода, когато са почнали да процъфтяват в Месопотамия, Египет и Крит най-древните култури на света?

Защо маите са наследили календар, отличаващ се с точност до секунди, а са избрали за зачатък на летоброенето си епоха, в която прадедите им са били варвари и олмеките, доколкото ни е известно, не са били дори започнали астрономическите си наблюдения в Америка? Не разполагаме с отговор. Знаем само, че началото от летоброенето на маите е „4 Ахау 2 Кумху“, това прави 12 август 3113 преди нашата ера. Знаем също, че техните мексикански приятели, ацтеките от високите плата, са имали писмени и устни паметници, разказващи, че цивилизацията в Мексико е възникнала, когато се явил бял брадат мъж, произлизащ от слънцето и пристигнал в Мексиканския залив със свита от книжовници, астрономи, архитекти, жреци и музиканти. Маите са го нарекли „Кукулкан“, ацтеките „Кецалкоатъл“. И двете названия означават „крилат змей“. Кой е носил това странно име не е известно. Крилат змей често с огромни размери е нарисуван в някои от гробниците на египетските фараони, както в много от древните папируси. Смесицата от птица и змия като символ на божественост от двете страни на Атлантическия океан не изглежда така чудновата, ако се вземе пред вид обстоятелството, че хищните птици, змиите и котките са били трите отличителни знака за личността на владетеля-слънце в Месопотамия, Египет, Мексико и Перу. Точно в тези страни украсата на главата и емблемите на владетеля-слънце са съдържали глави и често цели фигури на трите вида свещени животни. Не по-малко важни за Месопотамия и Египет са били човеците птици, обкръжаващи в символичните рисунки владетеля-слънце и бога-слънце. Те се срещат и в Мексико, и в Перу, където точно както в Египет са изобразени като човеци с птича глава и крив клюн, помагащи често на владетеля-слънце при плаванията му в сърповидните папирусови ладии. От Перу човеците птици са стигнали до Великденския остров, където също са представени с тръстикови лодки. Ала не на тези символични рожби на въображението се приписва заслугата, че са донесли културата в тропическа Америка. Носителите на цивилизации са били съвсем обикновени хора според преданията на маите, ацтеките и инките. Различавали са се от индианците главно по това, че имали мустаци, брада и бяла кожа. Те не са летели, а са ходили пеш в джунглата с наметало, тояга, сандали, и са научили местното население да пише, да зида, да тъче и да се кланя на слънцето като върховно божество. Най-старите летописци на Америка са ги проследили от първото им пристигане в Мексиканския залив до високите котловини на ацтеките и гористия полуостров на маите, а по-нататък през тропическия гъстак на юг към Централна Америка. Индианците от цялата империя на инките от Еквадор до Перу и Боливия имат едни и същи предания, че цивилизацията била донесена от бели брадати мъже, които под водачеството на владетеля-слънце „Кон-Тики-Виракоча“ се заселили на Острова на слънцето в езерото Титикака. По-късно доплавали от острова с флотилия тръстикови лодки, за да се установят на брега и издигнат пирамиди в чест на слънцето, които може да се видят и днес сред развалините на древното светилище Тиаунако. Нападенията на войнствени племена са принудили тези носители на култура да се придвижат на север през Куско до пристанището Манта, разположено в точката, където линията на екватора пресича Еквадор. Там те взели курс право на запад и изчезнали в Тихия океан като „пяна във вода“. Оттогава названието „виракоча“ се е запазило и било дадено на пристигналите испанци, както и на останалите бели.

Не е задължително да вярваме, че зад тези сказания се крие истина, ала в такъв случай изглежда още по-чудно обстоятелството, че голобради индианци с гарвановочерни коси са се сетили да ваят, рисуват и описват хора с брада, светла кожа и руси коси, каквито срещаме в египетските гробници и в историческите паметници на Мароко и Канарските острови. Вярваме в ненадминатото ваятелско изкуство и астрономическите познания на индианците от джунглата, защото не можем да ги отречем. Но отхвърляме преданията им било защото са смесица от чужда за нас митология, било защото вярваме само на писмени доказателства. Забравяме, че древните културни народи на Мексико са имали писмо, че са пишели на хартия, дърво, кожа и камък. Забравяме, че са илюстрирали йероглифните си описания с реалистични рисунки. Олмеките, които преди нашата ера са издигнали паметници, където са изсекли дати, са оставили на по-късните поколения образи от два твърде различни човешки типа, които те са увековечили в колосални каменни статуи. Макар скулптурите им да са достигнали реалистично майсторство дори в най-малките подробности, те не отговарят на нито един от запазилите се в наши дни индиански типове. Първият тип е подчертано негроиден: топчесто лице, дебели бърни, сплескан, широк и къс нос. Този тип е получил популярното название „бебешка муцунка“. Вторият тип има изразен остър профил с издаден крив нос, малка уста, тесни устни, мустаци и брада. Археолозите са го нарекли подигравателно „чичо Сам“. Той е изобразен най-често с пищна украса на главата, дълго до земята наметало, колан и сандали. Със своя натрапващ се семитски вид и пътническа тояга в ръка този тип се среща в земите на олмеките и на юг, докъдето се простират преданията за белите хора. Модерни верски секти често са го използвали, за да изградят ученията си за „изгубените племена на Израел“ или за „свещената книга на мормоните“. Една статуя на носителя на култура Кон-Тики-Виракоча северно от езерото Титикака в Перу е била взета от испанците за „сан Бартоломео“ — „свети Вартоломей“. В негова чест бил създаден монашески орден, докато един ден недоразумението се изяснило и древната статуя с дългата двадесет сантиметра каменна брада била разбита на късове.

Негроидният тип на олмеките изглежда, напротив, войнствен и първичен. Често е предаден в гротесков танец, гърбав и крив, или под формата на каменна глава, поставена свободно на възвишението, като същевременно е толкова огромна, че може да тежи до двадесет и пет тона. Кой е бил „чичо Сам“ и придружителят му „бебешката муцуна“? Кой от двамата е бил олмек. Нито един! „Олмек“ е име, измислено в наши дни, защото изобщо не знаем кои са били и двамата.

Олмеките са умеели да пишат. Ацтеките и маите са заели писмеността от тях, макар да са предпочели да си създадат съвършено различни йероглифи, тъй че един мексикански народ не е можел да разбере другия. Лесно е да се усвои писмеността, ала не и да се изобрети азбуката. Трудността се състои в изискването да се стигне до хрумването, че думите може да се изразяват и с безгласни знаци, които могат да се запазят. Щом човекът се е досетил, по-нататък е било твърде просто да се измислят нови знаци, букви, руни, клинове или йероглифи. В Средиземноморието народите са си предавали изобретението един на друг. Дали олмеките са открили изкуството да се пише по бреговете на Мексиканския залив? Изнамирането на хартията е било кажи-речи естествена последица от изобретяването на писмото. Древното население на Мексико е произвеждало и хартия за писане. Не от смляна дървесна каша, както я произвеждаме ние, а по същата рецепта, която се е използвала за приготовлението на папирус от старите египтяни и финикийци. Те са употребявали тръстика и други влакнести растения, които първо са киснели, размеквали, очиствали от плаващи целулозни тъкани. След това са тепали напреко и надлъжно с особени чукове мокрите влакна. Получаването на истинска хартия по този начин е толкова сложно, че модерният Институт по папируса в Кайро е правил опити няколко години, докато накрая Хасан Рагаб успял на практика да възстанови древния способ за производство на хартия. А индианците в Мексико са овладели същото изкуство до съвършенство, преди да се явят испанците, и по подобие на финикийците са произвеждали книги. Тези книги, които испанците са нарекли „кодекси“, не са имали обрязани страници както в Европа, а са се навивали на руло. Цялата книга се е разгъвала като единична широка лента подобно на папирусовите рула. Текстът е бил написан с йероглифи и е бил богато украсен с цветни рисунки, както в египетските папируси. Между другото в тези книги се е говорело и за брадатите мъже.

Докато хиляди индиански племена на север и на юг са живеели при условия на каменния век до появата на европейците, техните родственици от джунглата и пустинята на един взаимно свързан пояс от Мексико до Перу са издирвали с опитното око на миньори рудници, за да извличат злато, сребро, мед и калай. Медта и калая са съединявали така, че са ковали сечива от бронз, точно както са постъпвали и културните народи от отвъдната страна на Атлантическия океан. Златари от Мексико през Панамския провлак до Перу са майсторели филигранови украшения под формата на брошки, игли, пръстени, звънчета от злато и сребро, често инкрустирани със скъпоценни камъни, чиито равностойни образци са били в състояние да направят само най-изкусните ювелири на Стария свят. Именно това златарско изкуство се е превърнало в проклятие за тях, защото безкрайните съкровища от благородни метали в Мексико, Централна Америка и Перу са привлекли конквистадорите, следващи Колумб по петите, далече по-силно от простите каменни и кокалени изделия на останалите американски червенокожи, оценени едва от модерните етнографи.

Същите индианци, които внезапно почнали да дялат камъни, да секат кирпичи, да извличат метали, да произвеждат хартия, да проникват в дълбоките тайни на календарната година, да записват племенните хроники, са съумели да кръстосат два вида див памук, за да се получи изкуствен вид с толкова дълго влакно, че се е оправдавал трудът да бъде отглеждан в памучни ниви. Щом бил обиран, памукът бил влачен и преден точно така, както в Стария свят. А когато преждата станела достатъчно дълга, била боядисвана с разни трайни цветове и била насновавана точно на двата типа лежащи и стоящи станове, които са се използвали през древността и във вътрешното Средиземноморие. Чак тогава били произвеждани изтънчени тъкани, които понякога превъзхождали най-разкошните тъкани в света.

Преди да бъде изнамерено грънчарството, културните народи от цяла Северна Африка в зората на своето развитие са почнали да отглеждат кратуни, които пробивали, за да държат в тях вода. Това растение е било толкова важно и разпространено, че се използва и до днес за същата цел сред строителите на тръстикови лодки от Етиопия до Чад. По един или друг начин кратуната е стигнала и до културните народи в Мексико и Перу, където е била употребявана точно за същата цел и е била едно от най-полезните растения по времето, когато дошли испанците. Ако кратуни са били отнесени от океанските течения до американския бряг, трябва да приемем, че не са били унищожени от акули, не са били пробити от червеи, нито са изгнили и че са ги намерили индианци, които са се досетили какво е предназначението им.

Независимо от кратуните, които земеделците, отглеждащи памук, са употребявали повсеместно, американските червенокожи са открили и грънчарството. Те са месели, формовали, оцветявали и пекли глината, за да получат съдове за вода. Произвеждали са делви, стомни, гърнета, вази със и без столчета, бърдучета с човки, кръгчета за вретена, свирки и фигури със същия общ вид и със същите отличителни подробности, каквито са имали изделията на древните грънчари от Месопотамия и от Египет. Дори майсторски произведения като тънкостенни стомни във формата на четирикраки животни с пъпка на гърба, за чиято направа са се изисквали сглобяеми кухи калъпи, са се срещали сред грънчарите отсам и отвъд Атлантическия океан. Не липсват плоски и цилиндрични печати и щампи от печена глина за подпечатване или за щампосване на тъкани чрез натиск или търкаляне. Ала най-чудноватото е може би, че в гробниците на олмеките от епохата преди нашата ера, както и в древните гробници на Месопотамия се намират малки керамични кученца, возещи се на истински колелца точно, както са направени модерните играчки. Това е особено забележително, понеже един от основните доводи на изолационистите до тази находка беше, че колелото не е било известно в предколумбова Америка.

Откъде впрочем маите и инките са взели своите особени кучета, каквито ни са известни от паметниците на изкуството и от многобройните грижливо мумифицирани животни, погребани заедно с господарите си в гробниците на прединково Перу? Никой не знае. Те са развъждали породи от неустановен произход, които са се различавали от ескимоските кучета с рунтава козина и извита опашка, каквито са били познати и на другите индианци. Тези кучешки породи имат поразителна прилика с мумифицираните животни на древен Египет. Обичаят да се мумифицират кучета и птици е бил толкова разпространен в Перу, колкото и в Египет.

Никаква мумия на животни или на хора не би се запазила в климата на джунглите, но знаем, че важни личности са били балсамирани, за да им се осигури вечен живот, защото стотици грижливо балсамирани мумии са се съхранили в пустинните гробници на Перу. Одеждите издават високия им ранг. Ала докато едни перуански мумии имат права черна коса, други имат червеникава или дори руса, вълниста мека коса. Също ръстът на погребаните е толкова голям, че образува очевиден контраст с индианците, които днес живеят в Перу и минават за едни от най-дребните народи в света. Изпразнени от вътрешностите, натъпкани с памук, разтрити със специални вещества, ушити и обвити в мумийни облекла, накрая снабдени с мумийна маска, поставена пред лицето, прединковите мумии следват традиционна рецепта, чиито основни елементи са добре познати в Египет. Снажният владетел-слънце, който лежеше проснат със своята украса под петтонния капак на каменния саркофаг в пирамидата от Паленке, е имал също маска на лицето. Дългото тяло е било обвито с червени ленти, остатъци от които са се запазили по костите. Но никакво балсамиращо изкуство не е можело да спаси тленните му останки в дъжделивия климат на джунглата.

Било е естествено един мексикански владетел-първожрец да бъде увит в червени дрехи и саркофагът да бъде боядисан в червено. Червеният цвят е бил свещен за Мексико, а в Перу са били пращани нарочни експедиции на север покрай брега с големи балсови салове и тръстикови лодки, за да събират и доставят специални червени миди. Но и предназначението на финикийските колонии по атлантическото крайбрежие на Африка е било да се задоволи острата нужда на древните народи от червена боя, която се е приготовлявала от пурпурните охлюви.

И в Мексико, и в Перу индианците са създали многобройни обичаи, които не се срещат у другите червенокожи. Някои от тях са били толкова странни, колкото и забележителни. Те са обрязвали момчетата, ала същият религиозен обичай е бил разпространен и сред редица културни народи в Мала Азия. Жреците на слънцето, които не са имали истинска брада, са можели да косят изкуствена брада точно, както е бил обичаят и в Египет. Изчаквали са съзвездието Плеяда да изгрее на небосклона, за да почнат жътвата. Такъв е бил обичаят и сред някои културни народи от вътрешното Средиземноморие. Лекарите в Мексико и още по-подчертано в Перу са правили трепанация на черепите на пациентите си, било за да упражнят магическо въздействие, било за да лекуват черепни спуквания. Когато испанците пристигнали в Америка, извънредно трудното изкуство на черепната трепанация се е прилагало в крайно ограничени географски области. Обхващало е само тесния пояс от Месопотамия до Мароко и Канарските острови, заселени от племената гуанче.

Малките подробности във всекидневния бит не са били особено различни, въпреки разстоянието между Средиземно море и Мексиканския залив. Семейният живот и общественото устройство са следвали, общо взето, едни и същи образци в тези държави с диктатура на духовенството. Сечивата са се различавали по второстепенните белези. Земеделците от Мексико и Перу обработвали терасовидни ниви, които били изкуствено напоявани с акведукти и торени с животински тор точно, както се е обработвала земята в Средиземноморието. Изолационистите сами са посочили забележителни съвпадения в подробностите на мотиките, кошниците, сърповете, брадвите. Рибарите отсам и отвъд Атлантическия океан са плетели еднакви мрежи с тежести и поплавъци, използвали са едни и същи серкмета и въдици. Музикантите са думкали кожени тъпани, надували различни тръби, тромпети с мундщуци, свирки, понякога дори тръстикови флейти, кавали и всякакви звънци. Изолационистите сами са изтъкнали прилики в устройството и въоръжението на армията: обичаят да се използват платнени шатри при походи, обичаят войниците да носят щитове с фигури, символизиращи частта им, обстоятелството, че прашката, която е била непозната на индианците, дошли през Беринговия проток, ала е била отличителна за древните воини на Мала Азия, внезапно се е превърнала в едно от най-важните оръжия в целия прединков културен район. И дифузионистите, и изолационистите са съгласни, че съществуват набиващи се на око прилики в набедрениците и наметалата на мъжете, в дрехите на жените с колани на кръста, игли на раменете, в кожените сандали и във въжетата, произведени по едни и същи начини. Украшения, метални огледала, щипки, татуировки, ветрила, слънцебрани, носилки за знатните големци, дървени подложки за главата, заместващи възглавниците, еднакви везни и теглилки, игра на дама, кокили, пумпали и безкраен низ от успоредици в образците и шарките. Всъщност, общо взето, не зее особено дълбок ров между онова, което малоазиатските и египетските народи са създали, когато Европа е тънела във варварство, и онова, което са заварили испанците, когато са пристигнали в Америка две хиляди години по-късно. Те са дошли под знака на кръста, за да донесат на индианците от отвъдната страна на океанското течение нова вяра, чиято люлка пак се е намирала в Мала Азия.

Съпоставяхме, чоплехме, анализирахме всички тези странности, докато същото течение влачеше тръстиковата ни ладия все по-близо до тропическа Америка. Въпреки всичко като че лодката, на която седяхме, съставляваше една от най-значителните успоредици. Задницата потъваше по-дълбоко и по-дълбоко. Тя беше ахилесовата ни пета. Нашите лодкостроители от Централна Африка първоначално изобщо не искаха да направят кърмата. Не бяха свикнали да строят кърмова част, защото не е имало кой да ги научи. Напротив, индианците от Перу са свикнали да извиват високи кърми, защото изкуството се е предавало неизменено от баща на син. У тях се беше запазила първоначалната форма на полумесец, която са изобразили най-древните грънчари в страната. Езерото Титикака беше единственото място в света, където и в наши дни продължаваха да се издигат ветрила на тръстиковите ладии. Не по-малко странно беше, че те се опъваха на разкрачена мачта, каквато е била отличителна и за старите египтяни. Накрая само в езерото Титикака и сега се строяха действително яки тръстикови лодки с два извисени края и с въжени свръзки, които не са нарязани на парчета, а представляват непрекъснато цяло от палубата надолу през дъното точно, както древните художници бяха изобразили строежа на ладии в стенописите на гробниците в долината на Нил. Нашите приятели от Чад бяха завързали множество малки папирусови снопи на няколко пласта с нарязани къси въжета, съединени помежду си като верига. Макар да бяхме ги склонили да направят издигната кърма, единствено външното й очертание съвпадаше напълно с рисунките в Египет. Големите стари цивилизации никога не са проявявали към вътрешността на Африка онзи устрем, с който са се разлели по бреговете на Средиземно море и Мароко благодарение на корабите си. Сега за първи път се запитах дали не бе ме подвела географската карта. Бях докарал строителите на лодката си от Чад, защото в Стария свят не се срещаха по-добри майстори. Но нима древните цивилизации от двете страни на Атлантическия океан не представляваха общо наследство? В такъв случай индианците от езерото Титикака, най-важният и най-старият културен център на прединките, са получили своето изкуство да строят ладии по пътя на по-пряка приемственост от стоящите далече настрана негри будума в сърцето на Африка. Спомних си твърдението на изолационистите, че съществува непреодолимо разстояние между вътрешното Средиземноморие и Перу. Мигар бях допуснал да ме заблуди това възражение? Бяхме ли забравили, че испанецът Франсиско Писаро, който не бе имал на свое разположение крила, пътища или железници, също бе потеглил от Средиземно море и със своите съвсем обикновени войници се бе добрал до Перу така, както Ернандо Кортес бе достигнал високите плата на Мексико? Испанците бяха колонизирали областите от Мексико до Перу за едно-единствено поколение, същото поколение, което бе доживяло трите плавания на Колумб до Америка и обратно през Атлантика. Сега седяхме на борда на една папирусова ладия седмина души от седем различни народности, за да докажем колко си приличат хората на север и на юг, на изток и на запад. А не бяхме съобразили, че същите прилики са съществували и в отколешното минало, когато старите египтяни са съчинявали любовните си химни, а сирийците са усъвършенствали бойните си коли или финикийците са поставяли основите на собствената ни писменост и са кръстосвали моретата на кораби с мачти и платна.

Когато изтече първата седмица от юли, взех да се тревожа тайно. Надявах се, че корабът с кинооператора ще превари дъждовните облаци, които ни преследваха от няколко дни и застрашаваха да се превърнат в буря. Бяхме навлезли вече в участък, където почваше сезонът на циклоните. Другарите ми обаче посрещаха всичко с невъзмутимо спокойствие.

На 8 юли вятърът се засили, вълните се надигнаха. Като че зад небосклона се беше развихрила хала. Исполински вълни застигаха жалката ни задна палуба и за първи път заливаха изцяло кърмовата площадка, която бе издигната на високи стойки зад кабината. През нощта носихме тежка вахта. В непрогледния мрак вятърът виеше, свистеше, тътнеше, плющеше, ревеше, гърмеше. Сандъците, на които лежахме, се размърдаха и заиграха нагоре и надолу заедно с нас. Онези, които спяха откъм десния борд, се принудиха да изпразнят сандъците си, защото се напълниха до половина с вода. Прехвърлиха съдържанието им в сандъците на останалите, където водата проникваше по-слабо и не се изкачваше на повече от няколко сантиметра, сетне пак се изтичаше. Час по час вълните се стоварваха в задната стена на каютата, покрита с брезент. Бамбуковите стени се разтърсваха, солена вода се промъкваше навсякъде или над главите ни се изливаха водопади. Бяхме свикнали със скърцането на напречната греда, служеща ни за възглавница, макар Сантяго да вземаше хапчета за спане, ала от време на време се разнасяше по-остър, необичаен трясък, който ни караше да напускаме спалните чували. Платното се обръщаше и се блъскаше в мачтата. Влизахме в двубой с великана, който провиждахме в светлината на фенера, спъвайки се и удряйки се в делвите на Сантяго и почти непроходимата мрежа от въжета на Карло. В шест часа сутринта на следния ден стоях на площадката и се борех с буйния вятър, духащ откъм десния борд, като едното кърмово весло беше завързано неподвижно, а другото контролирах непрекъснато. Съвсем неочаквано морето около мене се надигна и погълна всичко. Лъскава водна равнина се разстла бавно около кръста ми, без особен шум или трясък покривът пред гърдите ми се изгуби под водата. Подир малко „Ра“ се разтърси силно, обърна се срещу вятъра тежко, толкова тежко, че за да не се свлека по наклонената площадка и да не падна в морето, се хванах здраво за греблото. Очаквах, че масивната разкрачена мачта ще повлече папирусовите снопи и ще обърне ладията. Но „Ра“ само се наклони на ребро, освободи се от водата и се изправи пак, въпреки че не изглеждаше както преди. Трябваше да коленичим на левия крак, за да се изправим на косия десен борд през дните, които последваха.

Кърмата провисна като плувен басейн, та трябваше да се завързваме, за да не бъдем отвлечени в океана, когато се къпехме на другото утро. Вълните продължиха да гърмят от двете страни на кабината. Откъм подветрения борд зад входа на каютата издигнахме преграда от празни кошове и въжета, покривайки ги със запасното платно, което досега не бяхме използвали. Навред се виждаха умрели хвърчащи риби. Въпреки че задницата спираше ужасно и въпреки че непрекъснато криволичехме в зигзаг, без да сме в състояние да управляваме лодката, силният вятър ни изтласкваше всеки ден с по 63 морски мили, тоест 116 километра, в посока към Америка. Тази скорост беше само с 30–40 километра по-ниска от средната дневна скорост, посочена за древните папирусови кораби от библиотекаря Ератостен. Наново ни посетиха tropic-birds с бели опашки, идваха от Бразилия или Гвиана, които сега се намираха на юг и югозапад. Настроението у всички членове на екипажа беше чудесно. Нормън влезе във връзка с Крис от Осло, който съобщи, че се опитал да помогне на Ивон, за да намери кинооператор в Ню Йорк. Крис се надяваше, че американецът ще може да ни пресрещне с някой кораб от Антилите.

На 9 юли установихме, че вълната, която беше заляла покрива на кабината, е проникнала през капака на една каца и я е напълнила с вода. Тя съдържаше близо сто килограма солено месо, което изхвърлихме по-късно. Внезапно дойде Жорж разстроен и съобщи нещо далече по-тревожно. Всички главни въжета, които откъм наветрената страна крепяха най-външното папирусово руло за остатъка на „Ра“, били прерязани, понеже подът на кабината ги е триел напред и назад под ударите на вълните. Жорж беше пребледнял, изгубил кажи-речи ума и дума. Спуснах се с Абдулах към отвъдната страна на каютата. Посрещна ни гледка, която няма да забравя никога. Лодката беше разцепена по цялата дължина. Дясното странично руло, което носеше едната основа на мачтата, се полюляваше бавно навън и навътре, отделено от тялото на ладията надлъжно. Крепяха го само въжетата на носа и на кърмата. Колчем го повдигаха вълните, виждаше се бистрата синкава вода. Никога Атлантическият океан не ми се е струвал толкова прозрачен, толкова бездънен, както когато го наблюдавах през този процеп в собствения ни малък папирусов свят. Ако Абдулах можеше да пребледнява, бих казал, че беше побелял. Със стоическо спокойствие, без да трепне гласът му, заяви хладнокръвно, че сега е настъпил краят. Въжетата се бяха протрили. Веригата беше разкъсана. Въжените примки щяха да се разплетат една подир друга, след някой и друг час папирусовите тръстики щяха да се изнижат и щяха да плувнат във всички направления.

Абдулах! Абдулах се беше предал! Жорж и аз останахме известно време като втрещени, неспособни да откъснем очи от зейналия отвор, който ту се отваряше, ту затваряше в нозете ни до завързаната основа на разкрачената мачта. С по една коляновидна обувка на всеки борд тя всъщност задържаше заедно двете части на лодката, иначе въжетата отпред и отзад също отдавна, щяха да са се протрили. Неочаквано до нас застана Нормън и се втренчи съсредоточено подобно на тигър пред скок.

— Не унивайте, момчета! — провикна се той сдържано.

В следния миг до един се раздвижихме. Карло и Сантяго измъкнаха рула въже, почнаха да мерят и да режат свръзки от най-дебелия сапан. Жорж се гмурна под вълните и преплува под „Ра“ с единия край на въжето. Нормън и аз се разпълзяхме навред, за да изследваме разядените свръзки, и да определим каква дължина въже ще бъде нужна. В дирята зад кърмата се носеха цели или натрошени папирусови стъбла. Абдулах размахваше чук и забиваше през снопите гигантската губерка, в която беше вдянал осеммилиметрово въже. Щяхме да се опитаме да зашием с игла „книжната си лодка“. Юри остана да дежури на кърмата сам час подир час. Най-напред Жорж преплува четири пъти напречно под „Ра“ с най-дебелия ни сапан, който опънахме през борда като четири големи чембера на бъчва, за да задържим снопите и да не допуснем да се разцепи разкрачената мачта във върха. След това египтянинът се гмурна под ладията точно там, където Абдулах забиваше грамадната губерка. Под водата Жорж измъкваше тънкото въже от иглените уши и го вдяваше наново, щом Абдулах вкарваше губерката празна на друго място. Така „закърпихме“ криво-ляво съдбоносния процеп, ала изгубихме много папирус, та десният наветрен борд се наклони още повече. Разкрачената мачта се изкриви, но „Ра“ продължаваше да напредва толкова бързо, че Жорж трябваше да се държи за спасителното въже. Имахме щастието да го извлечем на борда точно когато за малко великанската губерка щеше да се забие в главата му.

Карло се извини, че не е в състояние да сготви, защото пръски от вълните прониквали час по час в кухненския сандък и гасели примуса. По заник-слънце зърнахме как един от големите ни кошове с неизвестно съдържание танцува нагоре-надолу по гребените на вълните зад нас. Преди да се е спуснала нощта, прегледахме зашитото руло, обхващащо почти цялата дължина на „Ра“ откъм дясната стена на кабината. То развяваше застрашително тънките въжета, с които го бяхме закърпили, беше така намаляло и се беше толкова напоило с вода, че трябваше да газим до кръста, за да заобиколим каютата откъм наветрената страна. После се стъмни. Преди да заспя, зърнах как бялото от очите на Абдулах в ъгъла до отвора на кабината играе нагоре-надолу, наляво-надясно. Нормън бе уведомен по радиото, че навярно, корабът, който Ивон възнамеряваше да наеме, ще ни пресрещне след четири-пет дни.

На 10 юли се събудихме по изгрев-слънце, без да сме си доспали, защото сандъците, на които спяхме, се бяха клатушкали и блъскали диво и зловещо цялата нощ. Нормън не успя да запази равновесие на своите непокорни сандъци, та легна напреко на краката ни. Първата ни мисъл беше да притегнем четирите дебели сапана, които бяхме прекарали вчера, и да опънем още едно допълнително въже в частта, където лежеше основата на мачтата, за да не се изкриви самата мачта. Целия ден шихме с дългата губерка, която забивахме и измъквахме през папируса от палубата до дъното на ладията.

Днес Нормън получи вест, че на остров Мартиника се очаква да пристигнат двама кинооператори и малка моторна яхта на име „Шанъндоа“ е на път да ги вземе оттам. Междувременно италианската телевизия беше съобщила, че сме претърпели корабокрушение и че сме се прехвърлили на гумения сал. Засмяхме се кисело, като се сетихме за решението си да го нарежем на ивици. Впрочем никой от нас не съжаляваше за гумения сал. Имахме предостатъчно папирус, за да продължим плаването.

Връз ладията връхлетяха зли вълни. Рев на Карло ни извести, че отнесли най-хубавите му тенджери. Неочаквано от водните грамади се подаде Жорж с червен предмет, от който се стичаше вода и който той беше уловил посред въртопа.

— „Това“ ще ни трябва ли още или да го хвърля в морето?

„Това“ се оказа малък пожарогасител от времето, когато беше забранено да се пуши на десния борд. Залп от смехове придружи хвърлянето на пожарогасителя във водата. Дори Сафи, която седеше на мачтовото въже и наблюдаваше как апаратът изчезна в дълбочините, оголи зъби и издаде гърлени звуци, за да покаже, че и тя разбира шегата.

На 11 юли морето взе да се сляга на по-плавни дипли, ала и тези кротки вълни заливаха кърмата и наветрения борд. Когато поех вечерната вахта, от небесния свод премигваха безчет звезди. За пръв път от доста време зърнах Полярната звезда. Взех назометъра и бързо определих, че се намираме на 25 градуса северна ширина.

Посред нощ се втурнаха няколко яростни вълни откъм десния борд и проникнаха през плетената стена на кабината с такава сила, че натрошиха на трески единия сандък, на който досега спеше Нормън. Той беше отдавна изпразнен, та в кипящата вода плувнаха само дъски. „Ра“ взе да издава извънредно неприятни шумове откъм страната, където беше зашито папирусовото руло. Никой не чу тревожните писъци на Сафи, когато следната вълна събори спалния й куфар от стената. Той беше затворен и почна да плава между натрошените дъски от сандъка. За щастие маймунката успя да отвори капака и да се спаси. Сантяго се събуди, когато тя, мокра до кости, се промъкна до брадата му, квичейки, за да бъде пусната в топлия спален чувал.

На 12 юли се зададе от сушата нова птица и ни посети. От радиото узнахме, че яхтата, която трябваше да ни пресрещне, ще закъснее, защото двама от моряците й офейкали, когато корабчето се отбило на остров Мартиника, за да вземе двамата кинооператори. Изненадата на деня се оказа една гемия-развалина, която изскочи от небосклона на юг и започна да криволичи към нас. Първоначално помислихме, че е любител на приключения с направена от него самия лодка, ала после установихме, че е стара закърпена рибарска гемия с китайски знаци. По палубата навсякъде висеше сушена риба, прислугата на „Ной Юнг Ю“ стоеше безмълвна на оградата и ни наблюдаваше, когато гемията се плъзна на двеста метра от „Ра“. Взаимно се оглеждахме със съжаление и ужас, ала и китайците, и ние не пропуснахме да направим снимки. Сетне рибарите ни махнаха с ръка нехайно и снизходително. Не се усъмнихме и за миг, че бяха взели „Ра“ за туземна „жаганда“, тоест първобитен балсов сал, отдалечил се от бреговете на Бразилия, за да лови риба, и те бяха видимо поразени, че подобна антика може да се използва още в наши дни. Талазите, предизвикани от рибарската гемия, се плиснаха в кърмата на ладията ни. И отново останахме сами. Отново заваля. Засили се вятърът, засилиха се и вълните. Скоро заплющя отвред.

Докато вечерният здрач се плъзгаше над бледи, намръщени облаци пред нас, съзряхме истински буреносни грамади, надничащи от небосклона на изток подобно на зли черни биволи и бързащи да ни догонят с тътен. Приготвихме се да посрещнем урагана, който ни настигна със светкавици и яростни тласъци на вятъра. Платното си имаше предел на издръжливост, ала не го свалихме. Оставаха ни само още няколко дни път, та държахме да напредваме, без да се бавим. „Ра“ се разтърси от пристъпите на бурята. Египетското ветрило се изду както никога досега, лодката препусна като див звяр над вълните. Силно, буйно, но не лишено от красота преживяване. Черните вълни ставаха все по-бели, все по-клокочещи, все по-набраздени. От морето над нас се изливаше повече вода, отколкото от небето. Гребените на талазите се разстилаха плоски, лодката мигновено ги яхваше, затова водните грамади, които ни застигаха отзад, се стоварваха с по-малка свирепост от обикновено. Ала вълните, които се блъскаха в кабината, така ни разтърсваха, че не ни даваха миг покой. Отвсякъде ни дебнеха опасности, ако не бяхме надеждно завързани за стените на каютата или за папирусовите снопи. Тежки водопади се изливаха с грохот над плетения покрив, който се огъна напред и доби формата на седло. Сантяго бе изхвърлен през борда с развързано спасително въже, но се хвана за единия ъгъл на платното. От време на време „Ра“ се наклоняваше толкова силно, че всички се улавяха за обтягащите въжета и увисваха във водата като противотежест. Единият кухненски сандък бе разбит, с голям труд Карло се промъкна, за да спаси втория сандък, който се мяташе между мачтата. Антената бе отвята и радиото ни заглъхна. В най-голямата бъркотия патицата бе отнесена в морето с въжето и си счупи единия крак, та Юри трябваше да я превърже. Сафи се държеше юнашки вътре в кабината. С огромните вълни се изсипваше дъжд от хвърчащи риби. Никога не бях виждал подобни стада. Точно преди смяната на вахтата чух, че Абдулах се опитва да пее на кърмовата площадка в нощната тъмнина. Исполинска вълна се стовари върху покрива на каютата отзад. После дойде моят ред. Абдулах се беше завързал на площадката, мократа му коса блестеше под светлината на фенера.

— Как е времето, Абдулах? — пошегувах се.

— Не е чак толкова лошо — отговори Абдулах нехайно.

С променлива ярост халата бесня три дълги денонощия. Ставаше все по-опасно и по-опасно да се държи ветрилото опънато, но сполучихме да го опазим първите два дни, докато лодката яхаше бурните вълни. Мачтовата греда откъм десния борд играеше на халтаво закърпената страна, която беше увиснала наполовина и беше изгубила толкова папирус, че тръстиката, която оставаше, беше потънала под водата. Разкрачената мачта се наклоняваше още повече към вятъра, а това ни помагаше да се справяме по-леко с поривите, въпреки че пънът, служещ за основа на дясната греда, хлътваше все по-дълбоко и по-дълбоко в зле завързания сноп. Жорж и Абдулах зашиха всичко, каквото можаха, под трупчето, което сякаш напираше да пробие папируса чак до дъното. Мачтата подскачаше нагоре-надолу в дървените си обувки и само тежестта им, както и въжетата ги задържаха в гнездата след всеки пристъп на бурята. Понеже всички въжета откъм десния борд бяха протрити и разхлабени, тръстиковите снопи просмукаха извънредно много вода, набъбнаха и станаха толкова хлъзгави, че не знаехме до колко можем или трябва да опъваме обтягащите въжета. Когато разкрачената мачта се залюляваше назад, те се отпускаха и увисваха като въжета за скачане, а в следния миг се обтягаха като тетивата на лък и разтърсваха мачтата така, че само великанското въже, което опасваше подобно на фалшборд цялата ладия по староегипетски образец, не допускаше да се разкъсат папирусовите снопи. Иначе отделните тръстикови стъбла бяха жилави и здрави, както след един-единствен ден киснене във водата и продължаваха да плават, когато се измъкваха. Хлабаво зашитите остатъци от тръстиковите рула допускаха водата да ги залива безпрепятствено, а изкривената разкрачена мачта ги смазваше с цялата си тежест, затова те потъваха все повече и повече. Гъвкавият плетен под ги следваше, като образуваше пружинираща дъга, без да се счупи. Помъчихме се да запълним празното пространство, предизвикано от единия строшен сандък на Нормън, но преди да успеем, през бамбуковите цепки се вмъкна нова вълна и строши втория сандък. Един подир друг бяха разбити и останалите сандъци. След всеки счупен сандък ставаше все по-трудно да спасим здравите сандъци, понеже се отваряше място, където те можеха да плават подобно на малки лодки в задръстено пристанище две по две с по един сламеник отгоре. Оттеглящата се вълна повличаше със себе си чорапи и долни дрехи, които по-късно изскачаха там, където не очаквахме. Нормън и Карло напуснаха каютата и легнаха на кошовете с хранителни припаси под навеса пред кабината. Сандъците на Юри се разбиха, преди да беше успял да ги изпразни. Получи се невъобразима каша от строшени шишенца, смачкани туби, счупени кутийки, надробени епруветки и смесица от миризми. Стана опасно да се пада от сандъците. Натрупахме сламеници, спални чували, всичко ненужно, за да запълним празнината срещу вълните, които проникваха през пролуките и за да можем да лежим спокойно на запазилите се сандъци. Изостави ни и Юри. Покривът хлътна в средата още по-близо до носовете ни. Наложи се да преместим газения фенер, който се мяташе насам-натам, в по-висок ъгъл. Шеги и висок смях от тримата, които бяха предпочели да се преместят от другата страна на тънката бамбукова стена, показваха, че настроението е добро и вън, и вътре.

В океана бурята вилнееше, светкавиците бляскаха, но почти не чувахме гръмотевиците, защото ужасното клокочене на водата, която нахлуваше в каютата, заглушаваше всичко при оттеглянето си. Дежурството на кърмата беше изтощително, та се сменявахме колкото се може по-често. Стойките на площадката откъм десния борд бяха потънали заедно с папирусовите снопи. Самата площадка, на която стоеше вахтеният, се беше наклонила като покрива на къща. Не успявахме повече да достигнем дръжката на дясното кърмово весло. Трябваше да се вкопчваме в левия ъгъл, където оградата беше най-висока. Затова измислихме приспособление, което беше толкова находчиво, колкото и изнурително. С едно въже на крака и друго на ръката движехме напред и назад дясната лопата, ала само когато не успявахме да запазим курса с лявото кърмово гребло. Сегиз-тогиз затягахме всички въжета, за да си отдъхнем за миг. Най-важно от всичко беше да се поддържа платното издуто, затова за оградата на площадката беше завързано и по едно въже от ъглите на ветрилото. Така дежурният можеше да наклони силно мачтовата рея, когато кърмовите весла се оказваха безпомощни, за да се оправи посоката. Площадката беше задръстена от въжета, а потъналата задница приличаше на съвсем непокорно гигантско гребло, което правеше управлението отчайващо тежко. Безпомощното мятане в бурята ни излагаше на опасността мачтата да пробие папируса или да се свлече през снопите и да предизвика обръщането встрани на подгизналия сал-лодка.

На 14 юли влязохме във връзка с „Шанъндоа“, която сега плаваше на изток от остров Барбадос. Яхтата съобщи, че също е била застигната от урагана, като вълните са се издигали чак до командния мостик, висок шест метра. Радистът на кораба предупредил дори, че са в опасност. Капитанът се двоумял дали да се върнат, понеже яхтата не била пригодена за силни бури.

Само мисълта, че се намираше още по-далече от сушата и сме жертва на същия ураган, ги подтикнала да продължат на изток към средището на бурята. Капитанът наредил да се движат с максималната допустима скорост за случая. Осем възли. Три-четири пъти по-голяма от скоростта на „Ра“. Но тъй като ураганът бушуваше насреща й, яхтата сигурно щеше да се движи значително по-бавно. Затова в най-добрия случай би ни пресрещнала след два дни при условие че се насочим едни срещу други в еднакъв градус на ширина. Един радиолюбител ни уведоми, че някакъв търговски кораб се намирал на около 30 мили от положението ни и че бихме могли да се обърнем към него при нужда. На борда обаче цареше единодушното желание да продължим на запад без ничия помощ.

В един часа през нощта Юри изрева, че реята на мачтата се била счупила с трясък. Излязохме всички, ала се прибрахме с недоумение, защото платното продължаваше да виси издуто до немай-къде на здравата рея. Но внезапно управлението на лодката се влоши безобразно. Изредихме се всички на кърмата през нощта и до един признахме, че никога вахтите не са били по-тежки. Чак призори разбрахме какво се беше случило. Карло откри, че стиска в ръцете си само вретено без лопата. Дебелото, удвоено гребло се беше наново счупило, като под удара на великански чук. Грамадното перо беше изчезнало завинаги във вълните и нощната тъмнина. Именно неговия трясък беше чул Юри, а ние всички се бяхме напрягали до премаляване с два кръгли пръта, докато всъщност „Ра“ се беше управлявала сама, използвайки потъналата си кърма за кормило.

На 15 юли бурята достигна връхната си точка. Платното не беше повече в състояние да издържи поривите на халата, която го шибаше така безпощадно, че обикновена гемия би се обърнала непременно. Смъкнахме ветрилото под грохота на гръмотевиците. Святкаше се и валеше. Когато свалихме платното, мачтата със смешната си стълба остана да стърчи самотна и се залюля към бляскащите мълнии като гол скелет. Без ветрилото лодката изглеждаше ужасно пуста и безжизнена. Щом намаля скоростта, увеличи се настъплението на вълните. Остатъкът от кухнята изчезна в морето. Известно време в краката на Карло се въртяха черупки от яйца и късчета вар, защото се счупи една делва. Все пак предната палуба и левият борд бяха пълни с храна в завързаните делви с плътни запушалки. На мачтовата стълба висяха суджуци и пушени свински бутове. По-неприятно от жълтъците на яйцата беше появата на няколко „португалски галери“ по палубата. Със своите изгарящи пипала те се увиваха във всичко. Настъпих един мехур, ала не пострадах. Но около краката на Жорж и Абдулах се усукаха парещи пипала, когато работеха във вода до кръста, за да прекарат нови въжета на мястото на скъсаните. И двамата бяха основно измити с импровизираното естествено лекарство на Юри. Абдулах отричаше, че изпитва болка. Ала на ръката му имаше кръгли белези от зараснали рани, които сам си беше нанесъл, опирайки до кожата запалена цигара, за да докаже, че мъжете от Чад са безчувствени към болките.

Единственото безопасно и донякъде сухо място навън, когато халата беснееше най-върло, беше около входа на кабината откъм подветрения борд. Там бяхме струпали всички филми и ценни съоръжения, тъй че почти не беше останало свободно пространството за хората. Патицата и маймунката живееха в своите кошници една над друга върху личните ни вещи. Вътре в каютата вълните продължаваха да се промъкват през стените и да нанасят поразии. Разбиха се сандъците един след друг. Накрая, когато дойде вечерта, под покрива се озовахме само Абдулах и аз. Останалите се бяха изнесли и спяха на открито по кошовете с провизии, на мачтата или на покрива на кабината, който се беше извил като седло така, че можеше да побере двама-трима души. Бяха се запазили здрави едва три сандъка от шестнадесетте, които съставляваха по-рано леглата ни. Двата сандъка принадлежаха на Абдулах, третият беше мой. Понеже спяхме откъм лявата страна, сандъците ни се бяха задържали най-дълго, ала сега идваше и техният ред. Сандъкът под краката ми беше вече разбит, дрехи и книги се бяха размесили подобно на хартиена каша в мътилката, която се плискаше наоколо ни. Изправих един капак отвесно, задържах го с краката, хванах се за покрива и стената, за да не се обърне сандъкът под гърба ми, когато вълна нахлуе към нас. Комично положение! Абдулах коленичи и се помоли от входа за последен път. Сетне се вмъкна в спалния чувал над двата здрави сандъка и заспа. От всякъде се чуваше дяволско бълбукане. Под главата ми ехтеше грохотът на въртопи, които се въртяха от стена до стена, без да се изтичат. Имах чувството, че лежа в корема на кит, като плетените стени образуваха пластините, през които се процеждаше храната и се изхвърляше само солената вода. Посегнах към възглавницата и напипах нещо меко. Ръка! Гумена ръка или по-точно пълната с вода операционна ръкавица на Юри. Прекалено дяволско съвпадение! Надигнах се, за да угася фенера, но от брезента на покрива във врата ми се изля водопад. Капакът, на който държах краката си, се обърна и изчезна. Изпълзях навън при другите. На открито под дъжда откъм подветрената страна беше по-безопасно. Абдулах остана да спи сам в нашето някога толкова уютно жилище.

На 16 юли, много преди да се раздени, установихме нова радиовръзка с „Шанъндоа“. Въртяхме неуморно ръчката на генератора и се вслушвахме упорито, докато чухме металическия глас на радиотелеграфиста. Капитанът ни молеше да изстреляме сигнални ракети в тъмнината. Бурята беше стихнала. Циклонът бе профучал по на запад и вече беше стигнал до островите. Като се изключеше счупеният крак на патицата Симбад, всички се бяхме измъкнали невредими. Нормън потърси сигналните ракети, които бяхме прибрали от спасителния сал, когато го бяхме нарязали. Те се бяха така напоили с вода, че не успяхме да възпламеним барута дори с кибрит. На късче от етикета прочетохме наставлението: „Да се пази на сухо място“. Замолихме „Шанъндоа“ да изстреля своите ракети. Подир малко капитанът обясни, че и те не сполучили да възпламенят ракетите си. Нито яхтата, нито лодката имаха съвсем точно положение след бурята. Движехме се обаче право едни срещу други в същия градус на ширина, доколкото можехме да преценим. Радистът ни замоли; да въртим непрестанно ръчката на генератора, пращайки редовни позивни сигнали, за да може „Шанъндоа“ да се ориентира по пеленгаторния звук. Макар вятърът да беше спаднал рязко и проливният дъжд да беше укротил вълните, плавателните ни съдове не бяха достатъчно големи, за да се забележат от големи разстояния. Узнахме, че яхтата има водоизместимост 80 тона и е дълга 22 метра.

Докато седяхме и въртяхме генератора, наново установихме, че океанът гъмжи от плаващи асфалтоподобни топчета, каквито бяхме съзрели и вчера. Те полепваха по папируса, когато водата се отцеждаше през тръстиката. Събрах няколко проби, за да ги пратя на норвежкото постоянно представителства при Организацията на обединените нации. В подобна мръсотия бяхме плавали в двете половини и в средата на Атлантическия океан.

Докато Нормън се залисваше с копчетата и слушалките, а ние се редувахме да въртим ръчката на генератора, дойде Карло и ни поднесе вкусни и превкусни студени ястия. Извини се, че кухнята не работела така образцово както преди, защото всички тенджери били отплавали зад борда, примусът пък не можел да бъде запален, понеже лежал на морското дъно. Но ако желаехме, можехме да получим пушен свински бут или египетски хайвер, ножът му бил на разположение. Не се предвиждаха никакви дажби и за египетския „мумиев хляб“, който беше рядко вкусен, независимо дали го мажехме с берберско масло и мед, или с пиперлия овче сирене в зехтин. Ураганът беше пощадил делвите с хранителни припаси, поставени на меката папирусова палуба. Пострадали бяха главно дървените сандъци. Папирусът и въжетата, делвите и меховете, кошовете и бамбукът бяха издържали. Изобщо най-уязвим в двубоя със стихиите се беше оказал дървеният материал.

Следобед, 16 юли, времето отново се оправи. Дебнехме във всички посоки от покрива на кабината и върха на мачтата. Юри въртеше ръчката, Нормън повтаряше монотонно в микрофона позивния ни сигнал, когато се случи нещо, чийто смисъл не разбрахме първоначално. Нормън, който седеше неподвижно посред входа на каютата и въртеше с двете ръце копчетата, внезапно погледна пред себе си, без да ни съзира, и се обади със странен глас:

— Виждам ви! Виждам ви! Вие виждате ли ни?

Мина драматичен миг за нас, които зяпахме безцелно около него, докато съобразим, че говори на радиотелеграфиста от „Шанъндоа“! Всички се обърнахме, и Жорж, който лежеше на покрива на каютата и се взираше в противоположна посока, и Карло, който висеше на кривия връх на мачтата с полюляваща се камера на корема.

Яхтата! На равни промеждутъци тя се подаваше подобно на бяла пясъчника от върха на далечните вълни. Когато наближи, забелязахме, че се клати безумно. „Ра“ посрещаше вълнението далече по-спокойно. Как се бяхме намерили беше истинска загадка, ала сега лежахме едни срещу други и се полюлявахме в надпревара нагоре-надолу посред океана далече от Антилите. Около нас закръжа грамадна черна птица. Показаха се перки на акули и разрязаха водата около „Ра“. Навярно бяха проследили яхтата още от островите. От двете страни се въртяха филмови камери и се тракаха фотоапарати. Ала яхтата беше закъсняла с един ден. Голямото платно на „Ра“ беше свалено завинаги. Мачтата нямаше да издържи повече тежестта му, без да пробие хилавата основа, която се беше запазила откъм десния борд.

От „Шанъндоа“ бе спусната в морето гумена лодка. Абдулах нададе ликуващ вик, щом зърна, че в ладията гребе мъж със същия цвят като него. Той изрева най-напред на чадско-арабски, сетне на френски и зяпна безпомощно, когато чернокожият отговори на английски. Африка посрещна Абдулах в Америка. Една Африка, която се беше запазила неподправено американска.

Първото, което натоварихме на танцуващата лодка, бяха всички филми на експедицията. На няколко групи отидохме до яхтата, за да поздравим екипажа й. Приветливи и сърдечни мъже. С високата си надстройка и тесния си кил изящната „Шанъндоа“ се клатеше така, че ние, които бяхме прекарали осем седмици на борда на „Ра“, изпитвахме затруднение да се движим по лъскавата й палуба. Тя се полюляваше толкова силно, че Карло и Джим, които се опитаха да се снемат взаимно, признаха, че е несравнимо по-леко да се снеме яхтата от тръстиковата ладия, отколкото обратното.

Капитанът и екипажът бяха млади мъже, повечето наети за случая. Всички ни подканяха настойчиво да се прехвърлим на борда на „Шанъндоа“, за да поемат обратния път начаса. Това не съответстваше на договора за наемане на яхтата, затова останахме на „Ра“. „Шанъндоа“ донесе по четири портокала на всекиго и кутия шоколадови бонбони за Сантяго. Импровизираният екипаж беше потеглил, без да провери, че хранителните запаси на яхтата се състоят главно от бира и газирана вода, затова капитанът наблягаше да се приберем, докато не са се изчерпали провизиите му и не ни е застигнала нова буря. Взехме гумената лодка на „Шанъндоа“ и донесохме от „Ра“ свински бутове, овча пастърма, суджуци, делви с храна и вода, достатъчни да не изпитваме глад и жажда още дълго време.

„Шанъндоа“ се съгласи да изчака. Левият борд на „Ра“ беше незасегнат, ала десният беше изгубил толкова много папирус, че не можехме да разчитаме на издръжливостта му. Решихме да отрежем деветметровата разкрачена мачта, която беше прекалено тежка. Нормън приспособи нова лека мачта от две петметрови гребла, които завърза на върха и на които закрепи малко аварийно ветрило. „Ра“ продължи да плава. На 17 и 18 юли пренесохме на „Шанъндоа“ всичкия излишен товар и се заехме да зашием колкото се може по-яко разнищените снопи. Докато Карло се крепеше на носещата се на повърхността разкрачена мачта, Жорж работеше под дъното на „Ра“, Юри сновеше сам с гумената лодка между яхтата и папирусовата ладия, а ние газехме делово по палубата, взехме да откриваме все повече перки на акули наоколо си. Когато се гмуркахме под водата, виждахме грамадни хищници, които кръжаха в бистрите сини дълбочини. Екипажът на „Шанъндоа“ почна да лови акули. На борда беше измъкната двуметрова акула с бели перки и друга по-малка. Вкусният им черен дроб бе сготвен с ориз и ние получихме своя дял от гозбата. Синя акула, дълга четири метра, беше премного хитра, за да се помами от въдиците, ала непрекъснато се навърташе около нас.

Въпреки всички мои заповеди за крайна предпазливост, Жорж се гмурна при потъналата задница на „Ра“ и с ужас видяхме как нахална акула се стрелна към краката му. Жорж и без това имаше белег от ухапване на акула на единия крак. Забраних му да влиза във водата, докато не се отдалечат акулите, ала той отвърна, че в такъв случай ще трябва да чакаме дълго, защото бил преброил 25 до 30 акули, които се въртели в сините дълбочини. Безсмислено беше да рискуваме живота на екипажа. Това означаваше обаче да прекъснем кърпенето на папирусовите снопи. Тръстикови стъбла и късове постоянно се изнизваха от десния борд, докато средата и левият борд не мърдаха и не даваха признаци на разнищване.

Метеорологичната прогноза, получена от „Шанъндоа“, не беше успокоителна и капитанът основателно настояваше да се прибере в пристанището. Членовете на „Ра“ единодушно смятаха, че ако се разрази циклон, ще бъдем по-сигурни на борда на собствената си развалина. Естествено, папирусовата лодка беше изгубила способността да се управлява, тъй като кърмовите весла бяха счупени и площадката беше толкова наклонена, че едва можехме да се задържим, но тръстиковите рула плаваха и щяха да продължат да плават на запад подобно на гигантска шамандура, докато бъдат изхвърлени на сушата. „Шанъндоа“ беше със запазена мореходност, макар двете помпи и единият от двата дизелови двигатели да се бяха повредили по време на урагана. Ала капитанът и екипажът на яхтата си даваха сметка, че и най-слабият циклон е в състояние да пробие корпуса или да го разбие и тогава „Шанъндоа“ ще отиде право на дъното.

Събрах другарите си на първото наистина сериозно съвещание след обсъждането, когато нарязахме гумения сал край бреговете на Африка. Изказах мнението, че е уместно да приключим експеримента. Бяхме прекарали два месеца на борда на тръстиковите снопи, които продължаваха да плават. Без да вземаме пред вид лъкатушното си движение, бяхме изминали кръгло 5000 километра, или разстояние, равно на пътя от Африка до Канада през Северен Атлантик. Следователно бяхме доказали мореходността на папирусовите ладии. Бяхме получили търсения отговор. Нямаше повече никакъв смисъл да се излагаме на опасност.

Брадясали и обгорели, с мазоли на ръцете, членовете на експедицията ме изслушаха с мрачна съсредоточеност. Замолих ги всеки да се изкаже.

— Смятам, че трябва да продължим — почна пръв Нормън. — Имаме още храна и вода. Ще приспособим нова площадка от бамбуковите стени и дъските на сандъците, за да спим на нея. Дежурствата ще бъдат тежки, но за седмица ще се доберем до островите дори с малкото ветрило, което издигнахме.

— Подкрепям Нормън — обади се Сантяго. — Ако сега се откажем, никой няма да се съгласи, че опитни мореплаватели с папирусови лодки са могли да стигнат до Америка. Дори много антрополози ще заявят, че е важна не голямата част от пътя, която изминахме, а малката, която остава пред нас. Ако ще и да не достига един-единствен ден, пак ще отрекат валидността на опита. Трябва да преплаваме океана от бряг до бряг.

— Сантяго — забелязах, — малцината антрополози, които не разберат, че хората, които са създали папирусовите ладии, са умеели да ги ползват по-изкусно от нас, няма да се убедят дори ако преплаваме и цялата река Амазонка.

— Трябва да продължим — намеси се Жорж. — Даже ако другите се откажат, Абдулах и аз ще продължим. Нали, Абдулах?

Негърът кимна мълчаливо.

— Лодката е египетска. Аз представлявам Египет. Ще продължа дотогава, докато остане един-единствен сноп, на който бих могъл да се задържа над водата — завърши той тържествено.

Карло ме погледна въпросително.

— Ако смяташ, че трябва да продължим, ще дойда и аз — каза той, чешейки се по брадата. — Ти трябва да прецениш положението.

Юри беше седял досега загледан пред себе си.

— Ние сме седмина другари, които делиха досега всичко — заяви той накрая. — Считам, че не трябва да се делим докрай.

Предстоеше ми да взема трудно решение. Всички бяха готови да продължим плаването. Може би то щеше да завърши благополучно. Но ако ни застигнеше ураган, кой знае дали той нямаше да помете зад борда едного или другиго от нас. Не заслужаваше да рискуваме.

Бях уредил експедицията, защото търсех отговор. Бях го намерил вече. Една папирусова ладия беше потеглила със сухоземни плъхове без учители, които макар и да не притежаваха никакъв опит, бяха съумели да я построят, съоръжат, натоварят и управляват, после се беше справила с циклон, без хората, животните или товарът да пострадат, след като беше плавала в Световния океан в продължение на осем седмици. Ако речехме да начертаем един кръг около древното финикийско пристанище Сафи, откъдето бяхме тръгнали, със същия радиус като разстоянието, което бяхме изминали, кръгът щеше да обхване Москва и най-северната точка на Норвегия, щеше да пререже Гренландия по средата, щеше да мине през Нюфаундленд, Квебек и Нова Скотия в Северна Америка и щеше да стигне до Бразилия в Южна Америка. Ако бяхме тръгнали не от Сафи, а по-надолу по западния бряг на Африка от Сенегал, разстоянието, което бяхме преплавали, във въздушна линия щеше да прекоси целия Атлантически океан и щеше да продължи с 2000 километра нагоре по Амазонка, кажи-речи до изворите й, тъй като Атлантическият океан е само 3000 километра в най-тясната си част, а ние бяхме прехвърлили 5000 километра. По-добре да спрем играта, докато печелехме. Пред себе си имахме два плавателни съда, всеки със слабостите си. И двата се движеха на запад в район от океана, където се зараждаха ураганите. Не подозирахме, че първият циклон за годината, Ана, се беше вече надигнал зад нас точно там, през където бяхме минали, и препускаше с растяща сила към най-северния от островите пред носа на „Ра“. Държахме курс към остров Барбадос, далече на юг в Антилите. Не подозирахме и че изследователският самолет от американската програма BOMEX (Barbados Oceanographic and Meteorological Experiment^[4]), който беше открил циклона в зародиша му, беше намерил в най-високия въздушен пласт над Барбадос ситни песъчинки от Сахара. Валеше пясък от Сахара над джунглите в Централна Америка. А пред нас и зад нас се носеха асфалтови топчета от бреговете на Африка към плажовете на Централна Америка. Участта на „Ра“ беше да следва стихиите в надпреварата им към тропика сама…

Върху мене пък падаше тежестта да взема решението сам…