Астрид Линдгрен
Децата от улица „Тряскаджийска“ (9)

Лота е негърски роб

Юнас, Лота и аз имаме двама братовчеди, които са деца на леля Кайса. Когато бяхме лятос на село при баба и дядо, леля Кайса също дойде и доведе Анна-Клара и Тоте. Анна-Клара и Тоте са нашите братовчеди. Анна-Клара е толкова голяма, колкото Юнас, а Тоте е толкова нов, като Лота. Анна-Клара може да напердаши Юнас, защото е страшно силна и освен това обича да заповядва. А Лота може да напердаши Тоте като едното нищо и наистина го прави, макар мама да й казва, че така не бива.

— Защо биеш Тоте, който е толкова добричък? — попита мама Лота.

— Защото е много сладък, като плаче — отговори Лота.

Тогава пратиха Лота да седи сама в детската къщичка, за да стане добра. А пък Анна-Клара измисли да играем, че Лота уж лежи в затвора и ние ще я спасим.

— Първо трябва да й дадем тайно малко храна — каза Анна-Клара. — Защото в затвора им дават само хляб и вода.

Отидохме в кухнята и помолихме Майкен да ни даде студени кюфтета. Анна-Клара сложи кюфтетата в една кошничка, в която берем ягоди. После Юнас и Анна-Клара се покатериха на покрива на детската къщичка и извикаха на Лота, че ще й спуснем храна през комина.

Но Лота си подаде главата през прозореца и попита защо да не си получи храната през прозореца или през вратата.

— Вратата не е ли заключена? — попита Анна-Клара.

— Не, това е съвсем ужким затвор — рече Лота. — Елате тук с кюфтетата!

А пък Анна-Клара се ядоса на Лота и каза, че когато лежиш в затвора, храната трябва да ти се подава през комина.

— Това е! — отсече Анна-Клара.

— Е, хайде тогава — рече Лота.

Анна-Клара носеше един дълъг канап в кошничката и я спусна с него през комина.

Юнас също помагаше да я спускат, но не много. Пък Тоте и аз трябваше само да стоим долу и да гледаме.

— Кюфтетата пристигат! — изкрещя Лота вътре в къщичката. — И много сажди — каза след малко.

Тоте и аз погледнахме през прозореца и видяхме как Лота изяде кюфтетата. Но по тях имаше много сажди, та на Лота лицето и ръцете станаха съвсем черни. Анна-Клара реши, че така било още по-добре, защото сега Лота можела да е негърски роб, когото можем да спасим. А Лота се намаза с още повече сажди, за да стане истински негърски роб.

Но Тоте се разплака, защото мислеше, че негърските роби са страшни.

— Те не са никак страшни — каза Анна-Клара.

— Ама изглеждат страшни — викна Тоте и ревна още по-силно.

Пък Лота беше много доволна, взе да прави гримаси на Тоте и каза:

— Някои негърски роби са доста страшни.

След това рече:

— Спасете ме веднага, защото искам да се разхождам и да стряскам хората. Много обичам хората да се плашат от мен.

Анна-Клара и Юнас измислиха да спасим Лота през прозореца на задната страна на къщичката. Отидохме да донесем дъската от люлката, защото Анна-Клара каза, че дъската щяла да е мост над пропастта, която била до затвора.

Опряхме дъската на прозореца и Анна-Клара, Юнас и аз се прекатерихме, за да спасим негърския роб. Обаче Тоте не искаше. Само ни гледаше и плачеше.

Като влязохме в детската къщичка, Лота я нямаше. Анна-Клара страшно се ядоса.

— Къде е отишло това хлапе? — кресна тя.

— Избягах — каза Лота, когато я заловихме. Стоеше сред храстите френско грозде и си хапваше от него.

— Нали щяхме да те спасяваме! — викна Анна-Клара.

— Аз се спасих сама — рече Лота.

— С теб просто не може да се играе! — каза Юнас.

— Ха-ха! — изсмя се Лота.

Тогава пристигна мама и видя, че Лота не е в детската къщичка.

— Сега добра ли си вече? — попита мама.

— Да… ама съм черна — отговори Лота.

Мама като че ли също се страхуваше от негърски роби, защото плесна с ръце и каза:

— Олеле, на какво приличаш!

И Лота трябваше да отиде в лятната кухня и да се мие половин час.

А следобед отнесохме със себе си кошничката от кюфтетата и набрахме в нея много диви ягоди. По ливадите при баба и дядо има страшно много диви ягоди. Обаче — ай! — как се изплашихме, докато беряхме ягодите, защото видяхме една змия. Само Тоте не се изплаши.

— Я виж, там лежи една опашка, дето си няма куче — каза Тоте.

Не беше разбрал, че е змия.

Прибрахме се и Анна-Клара раздели дивите ягоди, та всеки получи еднакво много.

Само че Анна-Клара получи най-едрите и най-червените. Тоте и Лота седнаха на верандата, за да си ядат ягодите.

Изведнъж чухме, че Тоте плаче.

Леля Кайса подаде глава през прозореца и попита:

— Защо плаче Тоте?

— Плаче, защото не му давам да опита от моите ягоди — отговори Лота.

— Неговите свършиха ли? — попита леля Кайса.

— Да — каза Лота, — съвсем се свършиха. А докато ги ядях, той също плачеше.

Тогава дойде мама, взе ягодите на Лота и ги даде на Тоте, пък Лота рече:

— Тра-ла-ла, май ще отида да си легна.

— Така ще е най-добре — каза мама. — Сигурно си уморена, Лота.

— Никак не съм уморена — заяви Лота. — Имам още много тичане в краката. Ама все пак ще си легна.

Обаче вечерта Лота беше много добричка към Тоте.

Той трябваше да спи съвсем сам в малката гостна стая. Тогава го хвана страх от тъмното и искаше вратата да остане отворена.

Леля Кайса каза:

— Но, Тоте, у дома никога не те е страх да спиш на тъмно.

Пък Лота се обади:

— Не разбираш ли, лельо Кайса, че у дома то си е неговото тъмно. Той не е свикнал с бабиното тъмно.

Тогава позволиха на Тоте да спи в същата стая с мен, Юнас и Лота. А Лота го целуна и го зави и каза:

— Сега ще ти попея и няма да се страхуваш.

И после запя, както ни пее мама:

Виж, ангели небесни,

разперили крила,

пазят децата с песни

до края на нощта.

— А също и Лота — каза Лота. — И никакъв негърски роб!