Робърт Лъдлъм
Директивата „Янсън“ (25)

Двадесет и четвърта глава

Случи се преди три десетилетия, а сякаш се случваше сега. Уж в далечна джунгла, а все едно ставаше тук.

Все същите шумове: минохвъргачният огън бе по-далечен и по-приглушен от всякога, тъй като следата ги отведе на много мили извън бойната зона. Жуженето на комарите и на другите жилещи насекоми се долавяше по-ясно от детонациите от тежката артилерия. По земята дебнеха евтини железни капани и плътно наредени бамбукови пръчки със заострени върхове, скрити в трапове в очакване някой невнимателен да падне вътре.

Янсън погледна още веднъж компаса, за да се увери, че следата ги води в правилната посока. От гъстата растителност в джунглата винаги беше полумрачно, дори когато грееше слънце. Шестимата мъже от екипа се движеха по двойки на прилично разстояние една от друга, за да избягнат опасността от фланкиращ огън на вражеска територия. Само той вървеше без партньор.

— Магайър — обади се тихичко по радиостанцията.

Така и не получи отговор. Вместо това чу автоматичния огън, насечената, поривиста стрелба едновременно от няколко карабини, произведени в Източния блок.

После долови писъците на своите хора и лаещите команди на хората от вражеския патрул. Тъкмо се протегна за автомата си Ml6, когато някой го удари по тила. После не чувстваше нищо.

Намираше се на дъното на дълбоко черно езеро и се носеше бавно из тинята като шаран. Можеше да си остане там завинаги, заровен в мътната чернилка, вкочанен и неподвижен, но нещо започна да го тегли към повърхността далеч от успокоителния и безшумен подводен свят. От светлината го заболяха очите, кожата го засмъдя, а той се бореше да остане долу, но силите, които го теглеха, бяха неустоими, дърпаха го нагоре, все едно беше закачен върху кука. Отвори очи, за да види още един чифт очи, втренчени в него като отвори на цев. Разбра, че водният свят бе отстъпил място на море от болка.

Опита се да седне, но не успя. Предположи, че е от слабост. Отново опита и разбра, че е вързан, прикрепен с въжета към носилка, груб брезент, опънат между два кола. Бяха му свалили панталоните и туниката. Главата му се въртеше, погледът му се размазваше. Стана му ясно, че е ранен в главата и че е безпомощен.

Бърза размяна на реплики на виетнамски. Очите принадлежаха на офицер или от северновиетнамската армия, или от Виетконг. Бяха го пленили, нямаше две мнения по въпроса. От далечината се носеше пращене на радиостанция, като настройване на цигулки. Шумът се усилваше и намаляваше, докато най-после разбра, че не звукът се променяше, а съзнанието му ту идваше, ту си отиваше. Войник в черна униформа му донесе купичка ориз и напълни пресъхналата му уста. Колкото и абсурдно да беше, почувства благодарност. В същото време разбра, че те го смятаха за потенциален източник на информация. Работата им бе да измъкнат от него информация, а неговата работа бе да не позволи това да стане, като едновременно запази живота си. Освен това знаеше, че когато разпитите водеха аматьори, те разкриваха повече информация, отколкото успяваха да измъкнат. Каза си, че трябва да напъне всичката си сила, за да се концентрира… когато се върнеше. В случай че се върнеше. Парче от оризовата каша заседна на гърлото му и той усети, че е буболечка, попаднала в купичката. Върху лицето на войника, който го хранеше, се появи полуусмивка — унижението да храниш янки се компенсираше с унижението от това с какво го храниш. На Янсън обаче му бе все едно.

— Ксин лой — каза войникът безмилостно.

Беше една от малкото виетнамски фрази, които Янсън разбираше: Съжалявам за това.

Ксин лой. Съжалявам за това: беше война на празните приказки. Съжаляваме, че ви разрушихме селото, за да го спасим. Съжаляваме, че изгорихме с напалм семейството ви. Съжаляваме, че изтезавахме тези военнопленници. Съжаляваме за това — фраза, подходяща за всякакви случаи. Фраза, в която никой не влагаше смисъл. Светът щеше да е много по-добро място, ако някой можеше да я произнесе, имайки точно това предвид.

Къде се намираше? Някаква планинска хижа ли? Увиха главата му с мръсен парцал, развързаха го и започнаха да го теглят надолу, не към дъното на езерото от съня му, а в тунел, изкопан под корените на дърветата. Дърпаха го, докато най-сетне той започна да лази, за да предпази плътта си от още наранявания. Тунелът се извиваше ту в една, ту в друга посока. Издигаше се нагоре и после слизаше надолу, пресичаше се с други тунели. Гласовете се чуваха отблизо, после отдалеч. Миришеше на катран и на керосин, носеше се воня на гнилоч и на нечисти мъже. Когато се намери сред симфонията от жуженето на насекомите в джунглата, което му подсказа, че са напуснали мрежата от тунели, го вързаха отново върху стол. Махнаха парцала от главата му и той пое дълбоко от влажния въздух. Въжето беше грубо, от тези, които използваха да привързват речните салове за бамбуковите докове, протриваше китките и глезените му. Дребни насекоми кръжаха над раните и драскотините, с които бе покрито тялото му. Фланелката и долните му гащи — това бе всичко, което му оставиха — бяха изпоцапани от мръсотията в тунелите.

Едрококалест мъж с очи, които изглеждаха съвсем мънички под очилата с телени рамки, се доближи до него.

— Къде… другите — попита Янсън.

— Членовете на твоя взвод на смъртта ли? Мъртви са. Само ти остана жив.

— Ти от Виетконг ли си?

— Не е правилен термин. Ние представляваме Централния комитет на Националния фронт за освобождение.

— Национален фронт за освобождение — повтори Янсън, а напуканите устни му пречеха да изговаря думите.

— Защо нямаш нашивки?

Янсън вдигна рамене, спечелвайки си моментално удар с бамбукова пръчка по гърба и врата.

— Може да съм ги загубил.

От двете страни на намръщения човек, който го разпитваше, стояха двама войници. Те имаха автомати АК-47 и по един патрондаш през гърдите. От коланите им висяха деветмилиметрови пистолети „Макаров“. Единият си беше закачил и боен нож, каквито носеха „тюлените“ от ВМС на САЩ. Петнайсетсантиметровото острие блестеше. Янсън позна знаците върху дръжката, беше неговият нож.

— Лъжеш! — извика онзи, който го разпитваше.

Очите му се насочиха към мъжа зад гърба на Янсън, който не го виждаше, но усещаше миризмата и топлината от тялото му дори през горещината на влажния въздух в джунглата. Болезнен удар се стовари върху Янсън. Досети се, че беше приклад на пушка.

Прониза го ужасна болка.

Трябваше да се съсредоточи не върху разпита, а върху нещо странично. През бамбуковите подпори на колибата забелязваше огромни плоски листа, от които капеше вода. Той беше листо. Каквото и да капне върху него, щеше да изтече като водна струя.

— Чуваме, че командосите ви не носят нашивки?

— Командоси? Бих искал — Янсън поклати глава. — Не. Изгубил съм ги. Паднах върху трънлив храст, докато търсех следата.

Виетнамецът изглеждаше раздразнен. Примъкна стола си по-близо до Янсън и се наведе. Потупа го по лявата ръка, а после по дясната.

— Можеш да избираш. Коя от двете?

— Коя от двете какво? — попита Янсън смаян.

— Да не избереш — каза намусено кокалестият — е равносилно на избор. — Погледна мъжа зад Янсън и му каза нещо на виетнамски. — Ще ти счупим дясната ръка — уведоми той Янсън почти загрижено.

Ударът се стовари със силата на ковашки чук. Приклад, свален от картечница, послужи като оръдие. Китката и лакътят му бяха вързани върху бамбуковия стол, а долната част на ръката му стоеше изпъната. Прекърши се като сухо дърво. От удара костта се раздроби. Разбра го от мекия хрускащ звук, който по-скоро почувства, и от ужасяващата болка, която го остави без дъх.

Сви пръстите си, за да разбере дали все още се подчиняват. Движеше ги. Бяха счупили коста, без да засегнат нервите. Но така или иначе сега ръката му беше неизползваема.

Триене на метал в метал го разтревожи, тъй като не знаеше какво ще последва. През тежките железа около глезените му промушиха тръба с дебелина около пет сантиметра. После мъчителят му, когото не виждаше, завърза за тръбата въже, преметна го през раменете на Янсън и му издърпа главата между коленете, ръцете му останаха вързани за стола. Прегънатите рамене бяха източник на растяща агония, която се добавяше към пулсиращата болка на счупената ръка.

Чакаше следващия въпрос. Но минутите се изнизваха, а никой не нарушаваше тишината. Мракът се превърна в тъмнина. Дишането му бе силно затруднено, тъй като диафрагмата му се притискаше от превитото тяло. А раменете му сякаш бяха в менгеме, което се затягаше все повече и повече. Янсън изгуби съзнание, а когато то се върна, се състоеше само от болка. Навън беше светло. Утрото ли бе настъпило? Или беше пладне? Все още беше сам. Беше в полусъзнание, когато усети, че развързват въжето. Наляха в устата му каша от бамбук. Долните му гащи сега ги нямаше, а под стола бяха пъхнали ръждива метална кофа. После въжетата пак се затегнаха, въжетата, които пристискаха раменете му към глезените и държаха главата му между коленете, които заплашваха да изтръгнат ръцете му от ставите. Повтори си поговорката: Чисто като вода, студено като лед. Раменете му горяха и той си спомни седмиците, които прекара като дете в Аляска, където ловяха риба в леда. Мислеше за капките като смарагди върху огромните листа в джунглата, за начина, по който се стичаха, без да оставят нищо след себе си. По-късно привързаха с канап две дъски към счупената му ръка, направиха нещо като шина.

От глъбините на мозъка му изплуваха думите на Емерсон, които Димаръст толкова често цитираше: Докато човек се излежава върху удобното ложе на своите преимущества, му се доспива. Когато го притискат, когато го изтезават, когато му нанасят поражение, той има шанс да научи нещо.

Мина още един ден. И още един. И още един.

Вътрешностите му се бяха парализирали. От пълната с мухи каша получи дизентерия. Отчаяно се опитваше да изчисти червата си с надеждата да се отърве от агонията, която го разкъсваше отвътре, но червата му не функционираха. Пазеха алчно болката си. Врагът отвътре — мислеше си Янсън саркастично.

Беше вечер или сутрин, когато отново чу английска реч. Разхлабиха въжетата и го изправиха в седнало положение. Промяната на стойката първоначално накара нервните му окончания да крещят от болка.

— Сега по-добре ли е? Скоро всичко ще е наред, обещавам.

Човекът, който щеше да го разпитва, беше нов. Досега не го бе виждал. Беше дребен с живи, интелигентни очи. Английският му бе разговорен, акцентът силно изразен, но произношението ясно. Образован човек.

— Знаем, че ти не си империалистически агресор — продължи той. — Ти си оръдие на американските агресори. — Виетнамецът се доближи плътно. Янсън си даваше сметка, че вонята, която се носеше от него, беше противна и за двама им, но виетнамецът не се издаде. Докосна Янсън по обраслата с брада буза и му заговори тихичко: — Но ти демонстрираш неуважение, когато се отнасяш към нас като към будали. Разбираш ли това?

Да, беше образован, а Янсън бе неговата специална задача. Това го разтревожи, тъй като предполагаше, че действително не го смятат за обикновен войник.

Янсън прокара език по зъбите си. Бяха обложени, сякаш бяха чужди, сменени с комплект зъбци, изрязани от някаква смолиста материя. От устата му се изтръгна някакъв звук на съгласие.

— Задай си въпроса как беше пленен.

Мъжът се разхождаше около него, крачейки като учител в класна стая.

— Знаеш ли, ние всъщност много си приличаме. И двамата сме офицери от разузнаването. Ти си изпълнявал своя дълг смело. Надявам се, същото да важи и за мен.

Янсън кимна. За миг през главата му мина мисълта: „При какви ненормални обстоятелства изтезаването на беззащитен пленник може да се смята за мъжество?“ Но той бързо я прогони. Тя едва ли щеше да му е от полза сега. Само можеше да замъгли самообладанието му, да го настрои бунтарски.

Чисто като вода, студено като лед.

— Казвам се Фан Нгуен и мисля, че за нас е наистина привилегия да се запознаем. Твоето име е…

— Редник Кевин Джоунс — каза Янсън. В миговете, когато идваше в съзнание, той си съчини цяла житейска история, свързана с това име. Пехотинец от Небраска, известни проблеми със закона след гимназията, бременна приятелка вкъщи, бригадата му се загубила, тъй като се отклонила от пътя. Образът му изглеждаше почти реален, макар да бе сглобен от черти на герои от популярни романи, филми, разкази от списания и телевизионни сериали. От хилядите американски истории можеше да се съчини нещо, което да звучи по-истинско и от най-истинската американска история. — От пехотата на САЩ.

Дребосъкът скочи внезапно и го цапардоса по дясното ухо, а то забуча и започна да боли.

— Младши лейтенант Пол Янсън — каза Фан Нгуен. — Не си усложнявай положението.

Откъде знаеха истинското му име и звание?

— Всичко си каза. Забрави ли? Докато си бил в делириум. Така мисля. Така мисля. Често се случва.

Беше ли възможно? Янсън погледна Нгуен в очите и двамата разбраха, че подозренията им са верни. Лъжеха се взаимно. Янсън не беше разкрил нищо, поне досега. Нгуен пък разбра от реакцията му, не на страх или смут, а на гняв, че това беше истинската му самоличност.

Янсън нямаше какво да губи.

— Сега ти лъжеш — изръмжа той.

Усети остра, пареща болка от бамбуковата пръчка по горната част на тялото си. Но ударът бе повече за назидание, отколкото нещо друго. Янсън се бе научил вече да разпознава дребните разлики в градациите.

— Ние на практика сме колеги, ти и аз. Нали това е думата? Колеги? Така мисля. Така мисля. — Очевидно бе, че Фан Нгуен употребяваше често фразата „Така мисля“, мънкайки под носа си. С нея правеше разлика между въпросите, които не изискваха потвърждение, и онези, които изискваха потвърждение. — Сега ще си говорим любезно като колеги. Ще спреш с лъжите и измислиците от страх, че… ще стане страшно. — Той изглеждаше доволен от знанията си по английски език. — Знам, че си смелчага. Знам, че можеш да понасяш голяма болка. Може би желаеш да проверим колко голяма, само като експеримент?

Янсън поклати глава, гадеше му се. Изведнъж се наведе и повърна. Малко количество повръщано падна на земята. Приличаше на зърна от кафе. Клиничен симптом за вътрешен кръвоизлив.

— Не? Точно сега нямам намерение да те притискам да ми отговаряш. Искам сам да си зададеш въпросите. — Фан Нгуен седна и започна да го наблюдава съсредоточено със своите умни и любопитни очи. — Искам да се запиташ как стана така, че те пленихме. Знаехме къде да те открием. Сигурно си се озадачил? Онова, на което стана свидетел, не беше реакция на учудени мъже, нали? Знаеш, че това, което казвам, е точно така.

На Янсън отново му се доповдига. Онова, което Фан Нгуен казваше, бе вярно. Може и да бе облечена в измама, но истината си оставаше, непоклатима, мъчно смилаема.

— Казваш, че не ти си ни съобщил данните за своята самоличност. Но това повдига още по-тревожен въпрос за теб. Ако не си ти, кой? Как стана така, че пресрещнахме твоя екип и пленихме офицер от легендарната част към легендарното американско контраразузнаване, „Морските тюлени“? Как?

Наистина как? Имаше само един отговор. Лейтенант Алън Димаръст беше подхвърлил информация на северновиетнамската армия или на съюзниците й от Виетконг. Беше нагласил всичко така, че да изглежда, сякаш изтичането на информация е станало неумишлено. Сигурно е било много лесно. Данните са били съобщени „по невнимание“ на някой от командването, за когото е знаел, че поддържа връзки със северновиетнамската армия. Може да е била „скрита“ в чанта с документи, изоставена „небрежно“ в пост в джунглата, който е трябвало набързо да се евакуира заради вражески огън. Подробностите може да са били съобщени чрез код или радиочестоти, известни на врага. Димаръст е искал да се отърве от Янсън. И се е погрижил за това по най-добрия начин, както само той може. Цялата мисия е била шибан капан, хитрост, скроена от майстора на хитростите.

Димаръст го беше натопил!

А сега без съмнение лейтенантът си седеше в кабинета и слушаше Хилдегард фон Бинген, а Янсън беше вързан за стол в лагер на Виетконг с гнойни рани от въжетата и с разбито тяло, а главата му се въртеше, главно от мисълта, че мъките му едва сега започват.

— Е — каза Фан Нгуен, — трябва да признаеш, че разузнаването ни е супер. Знаем толкова много за вашите операции, че е безсмислено да увърташ. Все едно да лишиш океана от една сълза. Да, така мисля. Така мисля.

Той се отдалечи за малко, каза нещо на един офицер, после се върна и седна на стола си.

Очите на Янсън се спряха на стъпалата му, които не стигаха до земята, и забеляза големите американски обувки с връзки, тънките му като на дете прасци.

— Трябва да свикнеш с мисълта, че никога няма да се върнеш в САЩ. Скоро ще ти разкажа историята на Виетнам. Ще започна с Чунг Чак и Чунг Ни, двете кралици на Виетнам, които изгонили китайците от нашите земи през трийсет и втора година след Христа — да, преди толкова векове! Преди император Хо живели сестрите Чунг. А къде е била Америка през трийсет и девета година след Христа? Скоро ще разбереш колко безполезни са усилията на твоето правителство да лиши виетнамския народ от правото му на национално самосъзнание. Имаш да учиш доста уроци и аз ще ти ги налея в главата. Но и ние очакваме да ни кажеш много неща. Споразумяхме ли се?

Янсън не отговори нищо.

Виетнамецът даде знак с очи и върху лявата страна на Янсън се стовари карабина. Нова болка премина през него като електрическа дъга.

— Може да започнем с нещо по-леко и след това да преминем към по-сериозните теми. Ще поговорим за теб. За детството ти. За богатата попкултура на Америка.

Янсън мълчеше. Не след дълго обаче дочу стърженето на метал върху метал. Отново промушваха дебелата тръба между оковите на краката му.

— Не — изкрещя той. — Не!

И Янсън започна да говори. Разказваше какви филми прожектират по телевизията и в киносалоните. Фан Нгуен се интересуваше по-специално кое се смята за щастлив край и кой край беше допустим. Янсън му разказа за детските години в Кънетикът. Разказа за живота на баща си като застрахователен агент. Идеята заинтригува Фан Нгуен, той стана съсредоточен и сериозен и подкани Янсън да му обясни цялата концепция, разнищвайки понятията риск и вероятност с почти конфуцианска тънкост. По същия начин Янсън можеше да заплени някой антрополог с разкази за ритуала на обрязване, извършван от жителите на остров Тробриан.

— А твоят баща водеше ли истински живот на американец?

— Той смяташе, че да. Печелеше добре. Притежаваше хубава къща, красива кола. Можеше да си купи каквото пожелае.

Фан Нгуен се облегна на стола си, а широкото му и грубо лице стана напрегнато.

— И това дава смисъл на живота ви? — попита той. Скръсти малките тънки ръчички като на дете пред гърдите си и поклати глава. — Х-м-м? Това дава смисъл на живота ви?

Задаваше този въпрос отново и отново. Нгуен отказваше да го определят като човек, който води разпити. Той настояваше, че е „учител“. С всеки изминал ден позволяваше на Янсън все по-голяма свобода на движение. Той можеше да обикаля около бамбуковата колиба, разбира се, под зоркото око на охраната. Един ден, след като се посмяха, разговаряйки за американския спорт (Нгуен предполагаше, че в капиталистическите общества класовата борба намира въображаем израз на спортния терен), дадоха на Янсън да подпише документ. В него се твърдеше, че Националният фронт за освобождение се е отнасял добре с него, предоставил му е медицинска помощ. Бойците от фронта бяха наречени борци за свобода и демокрация. В него се призоваваше САЩ да се откажат от империалистическата си агресия. Пъхнаха писалка в ръката му, красива перодръжка, френско производство, явно останала от някой от старите колониални владетели. Когато отказа да подпише документа, го биха, докато изпадна в безсъзнание.

А когато отново се съвзе, се намери окован в тясна бамбукова клетка висока метър и петдесет и широка осемдесет сантиметра. Не можеше да стои прав, не можеше да седне. Не можеше да се движи. Нямаше какво да прави. До краката му имаше купичка с почти черна вода с животински косми и умрели насекоми. Беше птица в клетка, която чака само да я нахранят.

Предстоеше му дълго чакане.

— Ксин лой — каза му пазачът. — Съжалявам за това.