Робърт Лъдлъм
Директивата „Янсън“ (2)

Първа глава

Централата на корпорацията „Харнет“ с филиали по цял свят заемаше последните два етажа на лъскав небостъргач с матови стъкла на улица „Диърборн“ в Чикаго. „Харнет“ беше международна строителна компания, но не от ония, които изграждаха небостъргачи в американските мегаполиси. Повечето от проектите й се изпълняваха извън Съединените щати. Наред с големи корпорации като „Бехтел“, „Вивенди“ и „Сюец Лионез дез-О“ тя сключваше договори за язовири, пречиствателни станции и газови електроцентрали — не бляскави, но необходими инфраструктурни обекти. Изпълнението на подобни проекти поставяше по-скоро инженерни, отколкото естетични предизвикателства. Те изискваха също способност да се работи в райони, където непрекъснато собствеността преминаваше от публична в частна. Под натиска на Международния валутен фонд и на Световната банка страните от Третия свят приватизираха държавните активи и обикновено търсеха участници в търгове за телефонни системи, водни и енергийни мощности, железни пътища и мини. След като собствеността минеше в други ръце, се търсеха строителните услуги на компании като „Харнет“.

— Имам среща с Рос Харнет — уведоми мъжът портиера. — Името ми е Пол Янсън.

Портиерът, младеж с лунички и черна коса, кимна и се обади в офиса на председателя. Погледна посетителя без следа от любопитство. Още един белокож на средна възраст с жълта вратовръзка. Нямаше нищо за гледане.

За Янсън беше основание за гордост фактът, че рядко предизвикваше непознатите да го поглеждат втори път. Макар да беше атлетичен и як, външността му бе незабележима и не се поддаваше на описание. С набразденото си чело и късо подстригана посивяла коса изглеждаше точно на петдесет години, колкото беше. Дали на „Уолстрийт“ или на борсата, той знаеше как да остане невидим. Дори скъпият му костюм от сив камгарен плат му служеше като идеален камуфлаж в корпоративната джунгла, както зелената и черната боя, с която мажеше лицето си някога във Виетнам, му служеше като прикритие в истинската джунгла. Човек трябваше да има набито око, за да разбере, че собствените му рамене, а не подплънки изпълваха горната част на сакото му. Освен това бе нужно да прекараш известно време в компанията му, за да усетиш как тъмносивите му очи попиват всичко или тихата му ирония.

— Трябва да изчакате няколко минутки — каза му любезно портиерът и Янсън се разходи из фоайето, разглеждайки снимките по стените.

От тях личеше, че „Харнет Корпорейшън“ изгражда в момента водопроводни и водопречиствателни мрежи в Боливия, язовири във Венецуела, мостове в Саскачъуън и електростанции в Египет. Фотографиите представяха една просперираща строителна компания. И тя наистина просперираше — до неотдавна.

Вицепрезидентът по оперативните въпроси Стивън Бърт обаче смяташе, че нещата могат да вървят и по-добре. Напоследък имаше признаци за спад, които пораждаха у него известни подозрения, и той убеди Пол Янсън да се срещне с изпълнителния директор Рос Харнет. Янсън не беше много склонен да се обвързва с нови клиенти. Макар да работеше като корпоративен консултант по сигурността само от пет години, той почти веднага си създаде репутация за необикновена ефективност и дискретност, което означаваше, че търсенето на неговите услуги превишаваше и времето, с което разполагаше, и интереса му. Нямаше да се навие, ако със Стивън Бърт не бяха стари приятели. Точно като него Бърт имаше минало, което бе загърбил с влизането си в цивилния живот. Янсън не искаше да го разочарова. Затова се съгласи за срещата.

Помощничката на Харнет, сърдечна жена на около трийсет години, се появи във фоайето и след това го придружи до кабинета на Харнет. Оформлението беше модерно и пестеливо, с прозорци от пода до тавана, които гледаха на юг и на изток. Пречупена през матираната стъклена обвивка на сградата, слънчевата светлина се редуцираше до приглушен отблясък. Харнет седеше зад бюрото си и говореше по телефона, а жената застана на вратата с питащ поглед. Харнет подкани Янсън да седне с почти дружелюбно махване с ръка.

— Тогава ще трябва да предоговорим всички контракти с „Ингърсол-Ранд“ — обясняваше той някому. Беше облечен в бледосиня риза с монограм и бяла яка; ръкавите му бяха навити над едрите му ръце. — Ако не се придържат към обещаните цени, ще настояваме, че сме свободни да потърсим друг доставчик за материалите. Майната им. Анулираме договора.

Янсън се разположи в черното кожено кресло, което бе с десетина сантиметра по-ниско от стола на Харнет — необмислен детайл, който според Янсън издаваше по-скоро несигурност, отколкото власт. Янсън си погледна демонстративно часовника, преглътна раздразнението си и заразглежда наоколо. От ъгловия кабинет на Харнет на двайсет и седмия етаж се откриваше вълнуваща гледка към езерото Мичиган и центъра на Чикаго. Висок стол, издигнат под: Харнет не искаше да оставя грешното впечатление, че не е градирал равнищата.

Самият Харнет беше мъжкар, нисък на ръст, набит и имаше дебел глас. Янсън беше чувал за него, че лично инспектирал строителните обекти и общувал с работниците като с равни. Явно той се перчеше, че се е изкачил до ъгловия си кабинет, започвайки от строителната площадка. Само дето не беше съвсем вярно. Янсън знаеше, че Харнет е завършил бизнес администрация в Института по мениджмънт „Келог“ в Северозападния университет и че е специалист по финансово, а не по строително инженерство. „Харнет Корпорейшън“ изгради, като изкупи помощните й компании по време, когато те бяха закъсали за пари и цената им бе паднала неимоверно. Тъй като строителството беше бизнес, който вървеше на цикли — ту западаше, ту процъфтяваше, — Харнет беше разбрал, че с равностойни размени в подходящо време можеше да се създаде богата корпорация чрез сделки на базисни цени.

Най-после Харнет сложи слушалката върху вилката и погледна към Янсън. След като помълча няколко минути, го заговори с отегчен глас:

— Стиви казва, че се ползвате с висока репутация. Сигурно познавам някои от клиентите ви. С кого сте работили?

Янсън му хвърли скептичен поглед. Да не би да го интервюираха?

— Аз сам избирам клиентите си — Подтекстът беше, че не Янсън бе човекът, който се нуждае от препоръки, а клиентите му. — При определени обстоятелства клиентите ми биха могли да обсъждат работата ми с други. Моята политика обаче е да бъда напълно дискретен.

— С други думи, правите се на недостъпен, така ли? — въпросът прозвуча нервно.

— Моля?

— Съжалявам, но имам усещането, че просто си губим времето. Вие сте зает човек, аз също. И двамата не разполагаме с време да седим тук и да си придаваме важности. Стиви си е наумил, че корабът ни е пробит и се пълни с вода. Аз обаче знам, че не е така. Истината е, че е в природата на бизнеса да преживява успехи и неуспехи. Стиви е още много зелен, за да го осъзнае. Тази компания е създадена от собствените ми ръце. Познавам всеки офис и всеки обект в двайсет и четири страни. Преди всичко аз не съм убеден, че се нуждаем от консултант по сигурността. А освен това съм чувал, че услугите ви не са никак евтини. Моят основен корпоративен принцип е пестеливостта. Никакви излишни разходи — това е моята библия. Искам добре да ме чуете — за всяко пени, което харчим, трябва да има основание. Ако не носи печалба, просто не го харчим. Това е една от корпоративните тайни, за които не ми се ще да навлизам в подробности точно пред вас — Харнет се облегна назад като паша, който очаква да му налеят чай. — Но се чувствайте свободен да ме оборите. Казах каквото имах да казвам. Сега с удоволствие ще ви изслушам.

Янсън се подсмихна леко. Трябваше да се извини на Стивън Бърт — съмняваше се, че някога през целия му живот някой, колкото и добре да беше разположен към него, го е нарекъл „Стиви“ — явно бе станало недоразумение. Много рядко Янсън приемаше офертите, които получаваше, а от тази със сигурност не се нуждаеше. Не му оставаше друго, освен да се чупи възможно най-бързо.

— Аз наистина не знам какво да ви кажа, господин Харнет. Доколкото разбирам, при вас всичко е под контрол.

Харнет кимна, без да се усмихне, съгласявайки се с констатацията за неговата самоувереност.

— Управлявам добре смазана машина, господин Янсън — каза той със самодоволно изражение. — Операциите ни в целия свят са добре защитени, винаги са били, никога не сме имали проблеми. Нито изтичане на информация, нито дезертьорства, нито сериозна кражба. Освен това смятам, че аз съм човекът, който най-добре знае как стоят нещата, съгласен ли сте?

— Шеф, който не е наясно какво става в компанията му, не е никакъв шеф — отвърна Янсън спокойно.

— Точно така — каза Харнет. — Това имам предвид — Вторачи се в интеркома на телефонната конзола. — Вижте, препоръчаха ви горещо — искам да кажа, че Стиви изговори по ваш адрес само суперлативи и аз не се съмнявам, че сте добър в работата си. Благодаря ви, че ни посетихте и че се запознахме, но както ви казах, съжалявам, че само си загубихме времето…

Янсън забеляза, че използва местоимението „ние“ с очевидния подтекст „съжалявам, че член на мениджърския екип създаде и на двама ни неудобство“. Без съмнение на Стивън Бърт нямаше да му се размине кавгата. Янсън реши да си позволи няколко думи на раздяла, та ако ще само заради приятеля си.

— Няма нищо — каза той, изправяйки се и подавайки ръка на Харнет през бюрото. — Радвам се, че при вас всичко е наред. — Изправи глава и добави, уж между другото: — О, знаете ли, що се отнася до участието ви в тайния търг за онзи проект в Уругвай…

— Какво знаете за него? — Харнет облещи очи; жегнаха го по болното място.

— Деветдесет и три милиона, петстотин и четиридесет хиляди, така ли беше?

Харнет почервеня.

— Почакайте малко. Та аз внесох документите за търга едва вчера сутринта. Откъде, по дяволите, вие…

— Ако бях на ваше място, щях да се разтревожа, че конкурентите ви от „Сюец Лионез“ също знаят размера на сумата. Ще откриете, че предложената от тях цена е точно с два процента по-ниска.

— Какво? — Гневът на Харнет избухна като вулкан. — Стивън Бърт ли ви каза това?

— Стивън Бърт не ми е предоставял никаква информация. Все пак той се занимава с оперативните въпроси, а не със счетоводните или бизнес делата. Той въобще запознат ли е със спецификациите?

Харнет примигна два пъти.

— Не — каза той след кратка пауза. — Няма как да ги знае. Мили Боже, няма начин да са известни на когото и да било. Бяха изпратени чрез кодиран имейл от нашите главни финансисти до уругвайското министерство.

— Да, но както виждате, всичко се знае. Доколкото ми е известно, няма да ви е за първи път тази година да загубите или греша? Всъщност изгоряхте десетина пъти през последните девет месеца. Единайсет от петнайсетте ви участия бяха отхвърлени. Както казахте, това е бизнес, изпълнен с превратности.

Бузите на Харнет горяха, но Янсън продължи да говори с колегиален тон.

— Впрочем в случая с Ванкувър изиграха роля други съображения. За нещастие получиха информация от общинските инженери, че са открили примеси от гипс в бетона, използван за градежа. По-лесно се нанасяше, но отслаби издръжливостта на конструкцията. Грешката не беше ваша — вашите спецификации бяха изрядни. Знаете ли, че наетата от вас фирма подкупи строителния ви инспектор да фалшифицира доклада? Един дребен чиновник взе подкуп от някакви си пет хиляди долара, а вие влязохте вътре с проект за сто милиона долара. Не е ли смехотворно? От друга страна, извадихте лош късмет с някои от собствените си плащания под масата. Искам да кажа, че сигурно се чудите защо се провали сделката в Ла Пас…

— И защо? — попита настойчиво Харнет.

Той стоеше като вцепенен.

— Да кажем, че Рафи ви изигра. Вашият мениджър му повярва, че подкупът е стигнал до министъра на вътрешните работи. Но той въобще не е стигнал. Избрахте неподходящ посредник. Рафи Нунес извози доста компании през деветдесетте години. Повечето от конкурентите ви вече са наясно с това. Те са си умирали от смях, когато са забелязали вашия човек в „Кабана“ в Ла Пас да си пие текилата с Рафи, тъй като отлично са знаели какво ще се случи. Но поне опитахте, нали така? Ами ако ви кажа, че приходите ви през тази година са спаднали с трийсет процента? Но това са само пари, нали така казват обикновено акционерите ви?

Докато Янсън говореше, кръвта се дръпна от лицето на Харнет и то стана мъртвешки бледо.

— Да, точно така. Никой от тях не е говорил по този начин — продължи Янсън. — Всъщност част от най-големите ви акционери се оглеждат за други компании като „Вивенди“, „Кендрик“ или може би „Бехтел“, но погледнете на това откъм добрата страна. Ако си хванат пътя, поне вече няма да им берете грижата. — Той се направи, че не е забелязал как Харнет си пое дълбоко дъх. — Но аз съм убеден, че тези факти са ви известни вече.

Харнет изглеждаше зашеметен, паникьосан. По челото му изби студена пот, която пречупените през огромните матирани стъкла слънчеви лъчи осветяваха като с прожектор.

— Мамка му — измърмори той. Сега гледаше Янсън, както давещ се човек гледа спасителен сал. — Каква е цената ви? — попита той.

— Променихте мнението си?

— Кажете ми проклетата си цена — повтори Харнет. — Имам нужда от услугите ви. — Той направи опит да се усмихне, за да прикрие отчаянието си. — Стив Бърт ми каза, че сте най-добрият, и мога да се закълна, че е повече от очевидно. Преди малко само ви изпитвах. Сега ме чуйте добре, няма да си излезете от тази стая, докато не се споразумеем. Ясен ли съм? — От потта ризата му потъмня под мишниците и около яката. — Веднага трябва да сключим сделката, тук и сега.

— Не мисля така — отговори Янсън спокойно. — Току-що реших да не приема предложението. Тъй като работя сам, мога да си позволя лукса да си избирам клиентите. Но ви желая късмет. Пък и доколкото разбрах, не ви е нужен посредник, за да се преборите.

Харнет избухна в смях, който прозвуча фалшиво, и изръкопляска.

— Харесвам стила ви — каза той. — Добра тактика за преговори. Добре, добре, спечелихте. Кажете сумата.

Янсън поклати глава, усмихвайки се така, сякаш Харнет бе изрекъл нещо смешно, и се отправи към вратата. Точно преди да излезе, спря и се обърна:

— Един безплатен съвет — каза той. — Жена ви знае. — Щеше да е нетактично да спомене името на венецуелската метреса на Харнет, затова само добави: — Имам предвид за Каракас.

Погледна го с безизразен поглед, за да подчертае, че не прави никакви намеци, свързани с морала на Харнет. Говореше като професионалист на професионалист, изтъквайки просто една от възможностите за уязвимост.

По бузите на Харнет избиха червени петна и сякаш му се догади. Имаше вид на човек, който бе осъзнал, че не само му предстои да загуби една битка, но и като връх на всичко го очаква разорителен развод.

— Искам да обсъдим възможностите за прехвърляне на дялове — извика той след Янсън.

Но консултантът вече вървеше към асансьора. Не му пукаше, че стана свидетел на падението на един самохвалко. Докато слезе във фоайето обаче, го хвана яд заради изгубеното време и напразните усилия.

В главата му прокънтя глас от миналото, от друг живот. И в това виждаш смисъла на живота си? Фан Нгуен бе задавал този въпрос по хиляди начини. Беше любимият му въпрос. Янсън си представи неговите малки, умни очи, широкото грубо лице, тънките като на дете ръце. Всичко, свързано с Америка, възбуждаше любопитството на човека, който го разпитваше, с еднаква доза възхищение и отвращение. И това дава смисъл на живота ти? Янсън поклати глава: Проклет да си, Нгуен.

Докато влизаше в лимузината си, която бе паркирана на улица „Диърбърн“ точно пред главния вход на сградата, той реши да тръгне незабавно към летището О’Хара. Имаше ранен полет до Лос Анджелис. Само да можеше да се отърве лесно от въпросите на Нгуен.

 

 

Две жени в униформи стояха зад гишето в Платинения салон на „Пасифика Еърлайнс“. Униформите и гишето бяха сиво-сини на цвят. Върху саката на жените имаше от онези еполети, към които всички авиокомпании са така привързани. Мина му през ум, че на друго място и по друго време те се полагаха като награда след продължителен опит на бойното поле.

Едната жена разговаряше с пълен мъж с провиснала гуша, разкопчан син блейзър и закопчан на колана пейджър. Метална значка, проблясваща откъм вътрешния джоб на сакото му, подсказа на Янсън, че е инспекторът по полетите, който явно обичаше да си почива там, където гледката радва окото. Млъкнаха, щом Янсън ги доближи.

— Вашата бордова карта, моля — обърна се жената към него. Пудрата върху лицето й стигаше някъде под брадичката й, а косата й беше с цвят на месинг, който се постигаше с помощта на козметични продукти.

Янсън й подаде билета и бордовата карта, с които „Пасифика“ удостояваше своите постоянни клиенти.

— Добре дошли в Платинения клуб на „Пасифика“, господин Янсън — засия жената.

— Ще ви уведомим, когато повикат пътниците на борда — каза с тих и любезен глас другата служителка с кестеняви къдрици и сенки над клепачите в тон със синьото й сако. Покани го в салона с такъв жест, сякаш го зовеше в рая. — Настанете се удобно и си починете.

Насърчително кимване и широка усмивка. Свети Петър не би могъл да предложи нещо по-обещаващо.

Скътани между металните конструкции и съоръжения на натовареното летище, салони като Платинения клуб бяха мястото, където съвременните въздухоплавателни компании се опитваха да угаждат на клиентите си. Малките купички бяха пълни не с пресолени фъстъци, които се поднасяха на бедняците по гарите, а със скъпи ядки: кашу, бадеми, лешници, шамфъстък. Върху облицования с гранит плот за напитки бяха наредени кристални кани с нектар от кайсии и прясно изцеден портокалов сок. Върху килима от микрофибърна материя беше изобразено логото на компанията със сиво-сини букви, украсени с бяло и тъмносиньо. Върху кръглите маси между големите и удобни кресла бяха наредени спретнато, на купчини сгънати копия на „Интърнашънъл Хералд Трибюн“, „Ю Ес Ей Тудей“, „Уолстрийт Джърнъл“ и „Файнаншъл Таймс“. Върху светлинното табло се изписваха някакви неразбираеми числа и знаци, смътните символи на глобалната икономика. През жалузите на щорите се виждаше само асфалтовата настилка.

Янсън прелисти няколко вестника, без нищо да го заинтригува. Взе един брой на „Уолстрийт Джърнъл“ и очите му се плъзнаха по колонката с познати войнствени метафори на страницата с борсова информация: кръвопролитие на „Уолстрийт“ след набезите на печалбари, обявили война на индекса Дау Джоунс. На спортната страница в „Ю Ес Ей Тудей“ водещото заглавие беше посветено на унизителното сгромолясване на „Рейнджърите“ пред лицето на необуздаемите „Викинги“. През това време от невидимите микрофони се разнасяха звуците на песен в изпълнение на нашумяла поппевица, саундтрак към разтърсващ филм за легендарна битка от Втората световна война. Изразходената кръв и пот беше почетена от филмовата индустрия с изразходване на пари и с графична компютърна технология.

Янсън се отпусна върху едно от тапицираните с дамаска кресла, откъдето очите му обходиха информационните гишета. Там мениджърите на компанията и останалите служители натискаха клавишите на лаптопите си и приемаха електронната поща от клиенти, служители, бъдещи клиенти, дребни чиновници и любовници. От дипломатически куфарчета се подаваха книги със съвети за маркетингов анализ от подобия на Сун Цзу, чието изкуство за водене на война бе префасонирано за нуждите на индустрията на пакетираните стоки. Изтупан, самодоволен, дързък тип, Янсън се замисли за мениджърите и служителите, които го заобикаляха. Как така тези хора обичаха мира, а в същото време идеализираха войната! За тях тайнството на войната можеше напълно безопасно да се преобрази в романтика по начина, по който хищниците се превръщат в украшения, след като ги препарират.

Понякога Янсън си мислеше, че той самият е обсебен и заблуден. Почти нямаше хищник, който да не е в списъка на изчезващите видове заедно с гордия орел. Той си даваше сметка, че сам някога бе действал като хищник — оръдие за агресия срещу силите на агресията. Янсън познаваше мнозина бивши бойци, които така бяха привикнали към дозата си от адреналин и опасности, че веднага след уволнението си ставаха наемници. Те прекарваха времето си в дебнене на врагове в Сиера Мадре с нашарени с боя автомати или по-лошо, изпълнявайки поръчки за съмнителни фирми със съмнителни намерения, обикновено в такива части на света, където най-висшият закон е бакшишът. Янсън ненавиждаше тези хора до дъното на душата си. Но понякога се питаше дали високоспециализираните услуги, които предлагаше на американския бизнес, не бяха просто по-рафинирана версия на същото нещо.

Чувстваше се самотен и в това се състоеше проблемът, а най-остро усещаше самотата си в промеждутъците на претоварения си живот, прекарвани след проверки и преди излитане в натруфени салони, предназначени за чакални. След края на този полет никой не го очакваше, освен някой шофьор на лимузина с козирка на главата, който държеше бяла табелка с името му, обикновено изписано неправилно, за да го отведе при следващия корпоративен клиент, разтревожен шеф на компания от леката промишленост с централа в Лос Анджелис. Дългът бе този, който водеше Янсън от един ъглов кабинет в друг. Нямаше жена или деца, макар че за известно време бе женен и за малко да се сдобие с дете, тъй като Хелън беше бременна, когато почина.

— За да развеселиш Господа, му разкажи плановете си — обичаше да цитира тя любимата фраза на своя дядо, а за ужас тази максима изпълни предназначението си.

Янсън хвърляше по едно око на кехлибарените бутилки зад бара, чиито шарени етикети бяха алиби за забравата, която се криеше вътре. Поддържаше се в „бойна“ форма, тренираше като луд, но дори когато му предстоеше акция, си позволяваше да удари едно-две питиета. С какво щеше да му навреди?

— Търси се Ричард Александър — се чу носов глас по високоговорителя. — Пътникът Ричард Александър. Моля, явете се на някое от гишетата на „Пасифика“.

Обичайната врява на всяко летище, но извади Янсън от унеса му. Ричард Александър беше оперативният псевдоним, който често бе използвал много отдавна. Сепна се и тъкмо си помисли, че е случайно съвпадение, веднага осъзна, че едновременно с гласа по високоговорителя дочу мобилния си телефон от вътрешния джоб на сакото. Доближи слушалката на нокиата до ухото си и натисна бутона.

— Да?

— Господин Янсън? Или предпочитате господин Александър? — каза женски глас, който звучеше напрегнато, отчаяно.

— Кой е? — попита тихичко той.

Изненадата го вцепени, поне в началото, но почти веднага се съвзе.

— Ако обичате, господин Янсън. Трябва спешно да се срещнем, веднага.

Начинът, по който произнасяше звуците, говореше за две неща — че не е родена тук и че е добре образована. А околният шум подсказваше дори повече.

— Кажете още нещо.

Последва пауза.

— Кога ще се видим?

Янсън натисна бутона и прекрати връзката. Усети как кожата му настръхва под врата. Съвпадението между повикването и телефонното обаждане, уточнението, че срещата трябва да стане незабавно, му подсказа, че човекът, отправил молбата, трябва да е наблизо. Шумът в слушалката затвърди подозрението му. Очите му започнаха да скачат от човек на човек, а едновременно с това се мъчеше да се досети кой би могъл да го търси по този начин.

Ами ако беше капан, заложен от стар непрощаващ враг? Не бяха малцина онези, които биха се почувствали удовлетворени от смъртта му. За неколцина дори жаждата за мъст не би била лишена от основания. И все пак подобна възможност бе слабо вероятна. Не беше на терена. Не отвличаше тайно „дезертьор“ от ВКР^[1] против волята му от Дарданелите през Атина към чакаща фрегата, заобикаляйки законните канали на граничния контрол. Намираше се на летище О’Хара, за Бога. А може би по тази причина му поискаха среща. Хората като че ли се чувстваха безопасно на летищата, фрашкани с метални детектори и униформена охрана. Можеше да се окаже хитър ход, нечий опит да се възползва от измамното усещане за сигурност. А на едно летище, където дневно минаваха хиляди пътници, сигурността наистина беше илюзия.

След като обмисли всички възможности, бързо ги отхвърли. До дебелото стъкло, което гледаше към пистата, седеше блондинка, която четеше нещо върху екрана на лаптоп, а мобилният й телефон бе сложен отстрани до нея. Янсън огледа добре и установи, че не беше свързан с никаква слушалка. Друга жена до входа разговаряше оживено с някакъв мъж, чиято брачна халка бе оставила следа от по-бледа ивица кожа върху иначе загорялата му ръка. Очите на Янсън продължаваха да търсят, докато няколко секунди по-късно я видя, жената, която току-що се бе обадила.

В отдалечения ъгъл на салона седеше жена на средна възраст, която държеше клетъчен телефон до ухото си. Изглеждаше привидно спокойна. С побеляла и изтощена коса и издокарана в тъмносин костюм на „Шанел“ с дискретни седефени копчета. Да, беше сигурен, че това е тя. Но не можеше да е сигурен за намеренията й. Дали беше убийца, или част от банда похитители? Това бяха само две от стотиците възможности, които той трябваше да обмисли. Стандартна тактическа процедура, усвоена през дългите години, прекарани на терена.

Янсън скочи на крака. Налагаше се да смени местоположението си. Основно правило. Трябва спешно да се срещнем, веднага — бе казала жената. Дори да приеме, той щеше да определи условията. Тръгна бавно към изхода на ВИП салона. Грабна картонена чаша, докато минаваше покрай мястото, където стояха каните с вода за пиене. Доближи гишето за проверка на пътниците, държейки пред себе си чашата, сякаш беше пълна. След това се прозя, притвори леко очи и се блъсна в едрия инспектор, който отстъпи няколко крачки.

— Толкова съжалявам — измънка Янсън, поглеждайки уморено. — О, Боже, нали не ви полях? — Ръцете му бързо опипаха сакото на мъжа. — Не съм ви намокрил, нали? Наистина съжалявам.

— Няма нищо — отвърна нервно инспекторът. — Но внимавайте как ходите. На това летище има много хора.

— Вече не знам в кой часови пояс съм попаднал. Толкова съм уморен — каза Янсън със съответния вид на изтощен от летене пътник. — Чувствам се като развалина.

Докато Янсън излизаше от салона и се отправяше по пешеходния коридор към салон „Б“, клетъчният му телефон отново звънна, което не го учуди.

— Мисля, че не ме разбрахте. Става дума за нещо наистина спешно — каза гласът.

— Правилно — тросна се Янсън. — Наистина не разбирам. Защо не ми обясните?

Докато вървеше по коридора за пътниците, забеляза, че той се отклонява към отделена зона, където откри и предполагаемата метална врата с табелка ЗАБРАНЕНО ЗА ПЪТНИЦИ.

— Не мога по телефона — отвърна гласът след кратка пауза. — Но съм тук, на летището, и можем да се срещнем…

— В такъв случай ми звъннете отново след една минута — прекъсна я Янсън, слагайки край на разговора.

Натисна бравата на металната врата с лакът и се намъкна вътре. Оказа се тясна стаичка с електротабла и дисплеи, на които се отчитаха данните за потребяваната енергия за отоплението на летището и за охладителната система, намираща се на изток от терминала. Върху поставка с куки бяха закачени шапки и якета за работа на открито.

Трима служители в тъмносини униформи седяха около малка метална маса и пиеха кафе. Явно бе прекъснал разговора им.

— Какво правите тук? — викна единият на Янсън, когато вратата тракна зад гърба му и се затвори. — Не може да влизате тук.

— Това не е тоалетна — промърмори другият.

Янсън се усмихна спокойно:

— Сигурно няма да ви хареса, момчета. Но познайте какво? — Той извади значката на служител от компанията, която беше свил от едрия инспектор в салона. — Поредната проверка на служителите дали използват наркотици. Така поне пише в заповедта на шефа. Няма да е зле да напълните чашките с урина. Извинявам се за неудобството, но затова ви плащат големи заплати, нали така?

— Какви са тия простотии — възмути се третият мъж и направи физиономия на отвращение.

Беше почти напълно оплешивял, с изключение на посивялата ивица коса над тила и с молив зад едното ухо.

— Вдигайте си задниците, момчета — викна им Янсън. — Следваме този път изцяло нова процедура. Екипът ми е на втори вход в салон „А“. Не ги карайте да чакат. Когато се изнервят, правят грешки с пробите, ако следите мисълта ми.

— Пълни простотии — каза отново плешивият.

— Да не искате да напиша доклад, че член на Асоциацията на въздушния транспорт протестира и/или се опитва да се измъкне от проверката за наркотици? Ако не искате тестът ви да е положителен, веднага се измитайте оттук, веднага.

— Отивам — измърмори плешивият не толкова самоуверено. — Вече съм там.

Тримата мъже бързо излязоха от стаята, възмутени и вкиснати, зарязвайки чашите с кафе и измервателните уреди. Щяха да се бавят най-малко десет минути, докато стигнат до салон „А“. Погледна си часовника и отброи оставащите няколко секунди, когато телефонът звънна отново.

Жената бе изчакала да мине точно една минута.

— Има бюфет близо до гишето за билети — каза й Янсън. — Ще се срещнем там. Масата в левия ъгъл в дъното. До скоро.

Свали сакото си, навлече тъмносиньо яке, нахлупи една от шапките и зачака. След трийсет секунди жената с побелялата коса се появи.

— Хей, скъпа — извика я той, след което с бързо движение на ръката я хвана през кръста, запуши устата й с длан и я издърпа в служебната стаичка, която сега бе празна.

Янсън бе установил, че наоколо няма никой, който да ги види. Дори да имаше, щеше да си помисли, че става дума за любовна прегръдка.

Жената беше стъписана и уплашена, но дори не направи опит да извика, демонстрирайки професионално самообладание, което съвсем не успокои Янсън. След като затвори вратата, Янсън безцеремонно й посочи единия от столовете.

— Отпуснете се — каза той.

Жената, която изглеждаше нелепо елегантна в работното помещение, се настани върху един от сгъваемите тръбни столове. Янсън остана прав.

— Не изглеждате така, както си ви представях — каза тя. — Не изглеждате като… — Долавяйки открито враждебния му поглед, тя реши да не довършва изречението. — Господин Янсън, наистина нямаме време за подобни неща.

— Не изглеждам като какво? — попита той, хващайки се за думите й. — Не знам за коя се мислите, но нямам никакво намерение да се придържам към протокола. Няма да ви питам откъде знаете номера на мобилния ми телефон, нито как сте научили за мен онова, което смятате, че сте научили. Но се надявам, докато сме тук, да разбера всичко, което ме интересува.

Дори да беше най-обикновена гражданка, която търсеше услугите му, начинът, по който влезе във връзка с него, беше напълно неподходящ. А използването на една от легендите му, макар и отдавна изоставена, беше грубо нарушение.

— Разбрах ви, господин Янсън — каза тя. — Съгласна съм, че не биваше да действам по този начин. Трябва да ми простите…

— Трябва ли? Вие така мислите.

Той пое въздух и долови парфюма й. Очите им се срещнаха и гневът на Янсън се уталожи, след като забеляза изражението на безпокойство и непоколебимостта, която излъчваха сиво-сините й очи.

— Както ви казах, разполагаме с много малко време.

— Аз разполагам с всичкото време на света.

— Но това не важи за Питър Новак.

Питър Новак.

Името предизвика у него изненада, каквато беше и целта. Прочут унгарски финансист и филантроп, Новак бе удостоен предната година с Нобеловата награда за мир заради ролята му на посредник при решаването на различни конфликти в света. Новак беше основател и директор на фондацията „Свобода“, чиято дейност бе насочена към разпространяване на демокрацията от Запад на Изток — голямата страст на Новак, — с представителства из цяла Източна Европа и в редица развиващи се страни. Янсън обаче имаше лични причини да помни Питър Новак. Той имаше огромен дълг към този човек, толкова огромен, че понякога носеше чувството си за благодарност като бреме.

— Коя сте вие? — попита Янсън.

Сиво-сините й очи се втренчиха в него.

— Казвам се Марта Ланг и работя за Питър Новак. Мога да ви покажа служебна карта, ако това ще помогне.

Янсън поклати бавно глава. Служебната й карта щеше само да я идентифицира като старши служител във фондацията. Работя за Питър Новак — му каза тя, а от простотата, с която изрече тези думи, Янсън веднага разбра какъв тип човек е. Тя беше довереникът, дясната му ръка, помощничката. Всяка важна клечка имаше до себе си такъв човек. Хората като нея предпочитаха да стоят в сянка, макар да притежаваха огромна, макар и косвена власт. От името и слабия й акцент му стана ясно, че беше унгарка като шефа си.

— Какво искате да ми кажете? — попита Янсън с присвити очи.

— Само това, че има нужда от помощ. Както вие някога. В Бааклина — Марта Ланг произнесе името на прашния град, все едно че беше изречение, параграф, алинея. За Янсън беше точно това.

— Не съм забравил — каза й той тихо.

— В такъв случай всичко, което трябва да знаете, е, че Питър Новак се нуждае от помощта ви.

Тя изрече само няколко думи, но бяха точните. Янсън дълго я гледа в очите.

— Къде е?

— Може да изхвърлите бордовата карта. Нашият самолет е на пистата и има разрешение за незабавно излитане. — Тя стана, отчаянието й даде сили и й помогна да се съвземе. — Трябва да тръгваме. С риск да се повторя, няма време.

— Аз пък ще рискувам да повторя въпроса си. Къде?

— Това, господин Янсън, е въпрос, на който вие ще отговорите.