Робърт Лъдлъм
Директивата „Янсън“ (13)

Дванадесета глава

Бял тежкотоварен камион с дървен материал зави от натоварената магистрала M11 по „Куинс Роуд“ към Кеймбридж. Там спря до няколко паркирани камиона, натоварени със строително оборудване. Големи и стари университети като Кеймбриджкия непрекъснато се нуждаеха от ремонт и обновление.

След като шофьорът спря камиона, мъжът, когото бе взел на стоп, му благодари сърдечно и скочи върху насипа от пясък. Но вместо да се присъедини към работниците, мъжът в работнически комбинезон се вмъкна в един от фургоните край строителната площадка. Върху вратата беше закачена табелка с мотото на компанията от Западен Йоркшир — „Напред чрез обновление“. Когато излезе, той носеше сиво сако от туид на рибена кост. Това бе друг вид униформа, с която нямаше да предизвика ни най-малко подозрение, докато крачи край игрището за крикет — широка зелена ивица, която опасваше най-старите колежи в Кеймбридж: „Клеър“, „Тринити Хол“ и „Тринити Колидж“, закъдето се бе запътил. Беше изминал точно час, откакто Пол Янсън пристигна на летището в Станстед, което сега бе смътен спомен за остъклени зали и тавани от хромирано желязо.

Янсън наговори толкова много лъжи, с толкова различни акценти през последните двайсет и четири часа, че главата го цепеше. Съвсем скоро обаче щеше да се срещне с човек, който можеше да разбуди мъглата и мистериите. Човек, на когото можеше да се довери, човек, който единствен имаше вътрешен поглед към трагедията. Единственото му спасение се намираше в „Тринити Колидж“ и то бе блестящият преподавател на име Ангъс Фийлдинг.

Янсън бе учил при него като стипендиант на фондацията „Маршал“ в началото на седемдесетте години. Благият учен с шеговити очи му четеше лекции по история на икономиката. Пъргавият ум на Фийлдинг заплени Янсън, а Янсън притежаваше естественост, която на свой ред ученият намираше за завладяваща. По-късно през годините Янсън избягваше да въвлича Фийлдинг в рискованите си начинания, но сега нямаше избор. Някогашният му научен наставник, специалист по глобалната финансова система, беше член на мозъчен тръст, основан от Питър Новак, за да ръководи фондация „Свобода“. Както Янсън разбра впоследствие, той бе станал ръководител на „Тринити Колидж“.

Докато вървеше покрай игрището за крикет и прекосяваше моста Тринити, го връхлетяха спомените от друг живот, време на учене, изцеление и спокойствие. Всичко наоколо навяваше спомени за онзи златен период в неговия живот. Моравите, сградите в готически стил, дори гребците, които се носеха по река Кем под каменните арки на мостовете и надвисналите като завеси клони на плачещите върби, тласкайки напред своите малки лодки с продълговати носове. Докато доближаваше „Тринити“, спомените напираха все повече. Точно срещу игрището за крикет се намираха студентският стол, построен през седемнайсети век, и величествената библиотека „Рен“ със своите извити сводове и арки. Физическото присъствие на „Тринити“ в Кеймбридж беше осезателно, но бе само малка част от поземлената му собственост. В действителност колежът бе вторият след кралицата поземлен владетел във Великобритания. Янсън мина покрай библиотеката и стигна до малък паркинг пред сградата на ректора.

Натисна звънеца и не след дълго прислужницата отвори прозорчето.

— При ректора ли, миличък?

— Да.

— Малко си подранил, май. Нищо, съкровище. Защо не заобиколиш и ще ти отворя страничния вход.

Явно го взе за някой друг, който имаше насрочена среща в този час.

Никакви мерки за сигурност. Жената дори не го попита за името. Кеймбридж се бе променил, откакто той бе учил тук през седемдесетте години.

В ректорската сграда широко стълбище, постлано с червени пътеки, се извиваше покрай галерията от портрети на светила на „Тринити“ от минали епохи: брадатият Джордж Тревелян, гладко избръснатият Уилям Хюел, Кристофър Уърдсуърт с яка от хермелин. На горния етаж вляво се откриваше голям салон с розов килим и стени, боядисани в бяло, за да не засенчват портретите, които бяха окачени върху тях. Салонът водеше към още по-голямо помещение с тъмен дървен под и персийски килими. Прекрачвайки прага, Янсън видя срещу себе си огромен портрет в цял ръст на кралица Елизабет Първа, рисуван приживе, педантичен до дребнавост към подробностите от роклята й и ласкателно небрежен към набръчканото й лице. Исаак Нютон гледаше високомерно от съседната стена с кафява перука върху главата. Срещу двамата се блещеше нахакано от маслен портрет четиринадесетгодишният лорд Глостър с неестествена усмивка. Всички признаваха, че тук се намира една от най-внушителните колекции на портрети извън Националната галерия. Приличаше на грандиозно шествие на елитни политически и интелектуални фигури, които бяха дали облика на страната, бяха ръководили съдбините й и носеха отговорност за нейните постижения и провали. Ярките образи принадлежаха на отминали векове, но сред тях не липсваше и портретът на Питър Новак. Като всяко истинско лидерство и неговото се основаваше на чувството му за дълг и на проницателното му и дълбоко морално усещане за мисия.

Янсън бе обсебен от лицата на монарси и величия, които отдавна не бяха между живите, и се сепна, когато чу някой да кашля.

— Мили Боже, това си ти! — извика Ангъс Фийлдинг с леко писклив глас. — Извинявай, че не те познах веднага. Видях те да се взираш в портретите и се чудих известно време дали е възможно да си ти. Леко си наедрял. Доста време мина, момчето ми. Но това е най-приятната изненада, която мога да си представя. Джили ми каза, че е пристигнал студентът, с когото имах уговорка за десет часа, и тъкмо се подготвях да разговарям с един от не особено обещаващите студенти за Адам Смит и Кондорсе. Ще си позволя да цитирам лейди Аскуит: „Той притежава ярък ум, само да не го използва.“ Ако знаеш само какво ми спести.

Процеждащата се през облаците слънчева светлина образуваше нещо като полуореол около главата на някогашния научен наставник на Янсън. Лицето му бе набръчкано от възрастта, бялата му коса по-рядка, отколкото Янсън си я спомняше. Но бе все така слаб и елегантен, а бледосините му очи бяха запазили своя шеговит блясък — някакво космическо излъчване на хумор, който те завладяваше, но не можеше да се определи с думи. В края на шейсетте си години Фийлдинг съвсем не беше едър мъж, но неговата енергичност го правеше да изглежда точно такъв.

— Ела, момчето ми — каза Фийлдинг.

Той поведе Янсън по коридора, минаха покрай яката жена на средна възраст, която му бе секретарка, и влязоха в просторния кабинет с огромен прозорец, който гледаше към парка. Белите рафтове по стените бяха претъпкани с книги, списания и отпечатки на негови статии, чиито заглавия гласяха: „Заплашена ли е световната финансова система: макроикономически анализ“, „Ликвидността на централната банка — нуждата от прозрачност“, „Нов подход към изчисляването на сумарния пазарен риск“, „Структурни аспекти на пазарната ликвидност и отражението им върху финансовата стабилност“. Върху масичка в ъгъла се виждаше брой на списание „Фар Истън Икономик Ривю“ с яркожълти корици. Под фотография на Питър Новак заглавието гласеше: „Доларът с променени позиции“.

— Извини ме за безпорядъка — каза ученият и отмести купчина вестници от черния фотьойл в уиндзорски стил до бюрото. — Знаеш ли, донякъде се радвам, че не ме предупреди за посещението си, тъй като щях да се разпоредя да приготвят нещо и тогава и двамата щяхме да се разочароваме. Всички казват, че трябва да сменя готвачката, но бедната жена работи тук още от времето на Реставрацията и сърце не ми дава, а може би стомахът. Сосовете й са особено токсични. Когато кажа, че тя е сив кардинал, колегите ме апострофират, че е мазен кардинал. Домашният уют е странна комбинация от разточителство и пестеливост, да не кажем скъперничество, с които се налага да свикнем. Сигурно си го спомняш от пребиваването си в тези зали, но смея да кажа, че то е същото, като да си спомняш как си играл на гоненица като дете, едно от нещата, които тогава са изглеждали толкова привлекателни и чийто смисъл сега ни убягва. — Той побутна Янсън по ръката. — Сядай, момчето ми.

Словоохотливостта, умният и шеговит поглед — това бе всъщност Ангъс Фийлдинг, едновременно мъдър и закачлив. Очите му виждаха повече, отколкото показваха, а бъбривостта му бе по-скоро средство за отклоняване на вниманието или служеше за камуфлаж. Член на факултета по икономика, който бе създал такива гиганти като Джордж Маршал, Кейнс, Лорд Колдър и Сен, репутацията на Ангъс Фийлдинг се простираше далеч извън работата му в областта на глобалната финансова система. Той също бе член на „Тюздей Клъб“ — организация на интелектуалци и аналитици, които поддържаха връзки с британското разузнаване. Фийлдинг бе работил като съветник на МИ-6 в началото на кариерата си, съдействайки за откриване на уязвимостта в икономиката на Източния блок.

— Ангъс — започна Янсън с безизразен и тих глас.

— Бутилка червено вино! — викна ректорът на колежа. — Малко е раничко, но с това разполагаме. Виж през прозореца парка. Ако си забравил, под него е избата с вината. Минава точно под градината на колежа. Катакомби с червено вино. Форт Нокс за напитки! Икономът държи огромна връзка с ключове и само той може да те пусне вътре, той е виночерпецът. Специална комисия подбира сортовете, но е разкъсана от фракционни борби като бивша Югославия, но още по-размирна. — След малко се обади на секретарката. — Чудя се дали не бихме могли да получим бутилка „Линч Баджес“, реколта осемдесет и втора. Доколкото си спомням, остана една неотворена от снощи.

— Ангъс — започна отново Янсън, — дойдох да поговорим за Питър Новак.

Фийлдинг изведнъж застана нащрек.

— Носиш новини от него ли?

— За него.

Фийлдинг замълча за миг.

— Имам неприятно предчувствие — каза той и дръпна крайчеца на ухото си. — Чувствам, че ме полазват тръпки.

— Не знам какви новини са стигнали до теб — каза колебливо Янсън.

— Нещо не мога да загрея…

— Ангъс — прекъсна го Янсън. — Той е мъртъв.

Ректорът на „Тринити“ пребледня и се втренчи в Янсън за няколко минути. След това седна върху стола с дървена облегалка зад бюрото и се отпусна така, сякаш бе останал без дъх.

— И в миналото е имало слухове, че е умрял — каза немощно ученият.

Янсън се настани до него.

— Видях с очите си как умря.

Ангъс Фийлдинг се смъкна надолу и изведнъж придоби вид на стар човек.

— Невъзможно — измънка той. — Не може да бъде.

— Видях го как загина.

Разказа на Фийлдинг какво се бе случило в Анура и започна да диша тежко, когато стигна до експлозията във въздуха, от която все още изпитваше ужас. Ангъс слушаше безизразно, кимайки леко с притворени очи, сякаш слушаше студент, когото изпитва.

Някога Янсън бе един от учениците му. Не от малчуганите с розови бузки и раници, препълнени с учебници и подаващи се навън химикалки, които въртят педалите на велосипедите си по „Кингс Парейд“. Когато Янсън дойде в „Тринити“ благодарение на стипендията на фондация „Джордж Маршал“, той беше физическа развалина, блед и изпит като скелет, опитвайки се все още да излекува тялото и опустошената си душа от осемнайсетте месеца изтезания, на които бе подложен, докато беше в плен, и цялата жестокост, която го предхождаше. Годината бе 1974 и той се опитваше да продължи от там, където бе прекъснал програмата по история на икономиката в първи курс в Мичиганския университет „Ан Арбър“. Командосът от корпуса на „тюлените“ се възстановяваше сред дебрите на науката. Отначало се притесняваше, че няма да може да се приспособи. Но пък военната му подготовка не го ли бе приучила да се нагажда към всякаква среда? Исторически текстове и икономически формули замениха уставите и военните карти, а той ги атакуваше със същото настървение, решителност и настойчивост.

В покоите на Фийлдинг в Невил Корт Янсън разсъждаваше върху обсъжданите теми, а преподавателят му дори не кимваше, докато той говори. Но при нужда Фийлдинг отваряше очи и веднага атакуваше слабите страни в аргументите му. Веднъж, докато описваше последиците от икономическия експанзионизъм на Бисмарк, Янсън наблегна на дребното земеделие и чак като свърши, Фийлдинг се събуди от дрямката си. Но въпросите му заваляха като стрели. Попита го дали е забелязал разликата между експанзионизъм и регионална консолидация? Ами забавените икономически последици от анексирането на херцогствата Шлезвиг и Холщайн няколко години преди това?

— Що се отнася до онези данни за девалвацията на дойче марката между 1873 и 1877 година, върху които изгради тезата си, ако си ги взел от изследването на Ходжман, млади човече, трябва да знаеш, че не са верни. Жалко, но старият Ходжман изцяло греши. Какво друго може да се очаква от един представител на Оксфорд? Мразя да разбивам аргументите ти, млади човече, но преди да издигнеш постройка, трябва да си сигурен, че основата е здрава.

Умът на Фийлдинг сечеше като бръснач, маниерите му бяха изискани, дори префърцунени. Често цитираше фразата на Шекспир за „смеещия се с ножа“ и макар че не беше лицемер, тя много точно характеризираше стила му на учен. Това, че бяха прикрепили Янсън към Фийлдинг, не беше случайно, както сам той му призна само няколко месеца след като започна да го обучава. Приятели на Фийлдинг от Вашингтон, които били впечатлени от необикновените способности на младежа, го помолили да го наглежда. Дори и сега Янсън трудно можеше да прецени дали Фийлдинг го бе вербувал за Консулски операции, или просто е махнал небрежно и е оставил на Янсън сам да вземе решението си. Припомни си дългите им разговори за „справедливите войни“, за взаимовръзката между реализма и идеализма на одобряваното от държавата насилие. Предизвиквайки Янсън да споделя вижданията си по широк кръг теми, дали ученият наистина изпробваше аналитичните му способности? Или направо пренасочваше тези виждания, подтиквайки един съсипан младеж да отдаде отново живота си в служба на страната?

Фийлдинг избърса очите си с носна кърпа, но те още блестяха от влагата.

— Той беше велик човек, Пол. Сигурно е старомодно да използвам такива думи, но никога не съм срещал друг като него. Мили Боже, далновидност, интелект, състрадателност. Питър Новак беше необикновен. Винаги съм си мислил, че съм благословен, задето го познавам. — Захлупи лицето си с ръце за кратко. — Хленча, започвам да ставам стар глупак. О, Пол, не съм от хората, които са склонни да боготворят някого. Но Питър Новак принадлежеше на някаква планета с по-напреднала еволюция в сравнение с нашата. Докато ние, човешките същества, сме заети да се разкъсваме едни други, той сякаш принадлежеше към друга раса, която знае как да помири мозъка със сърцето и страстите с добротата. Той не беше само фурия с цифрите, той разбираше хората, пукаше му за тях. Мисля, че същото шесто чувство, което му помагаше да разбере накъде ще тръгнат финансовите пазари, да усеща тенденциите на човешката алчност, му помагаше да предвиди намесата в кое общество ще е полезна за цялата планета. Но ако се запиташ защо се нахвърляше да решава проблеми, смятани от всички за безнадеждни, трябва да се абстрахираш от разума. Великите умове са рядкост — големите сърца още повече. А това е изцяло въпрос, свързан със сърцето. Филантропията е в основата си чувство, вид любов.

Фийлдинг си издуха носа тихичко и примигна бавно, опитвайки се да сдържи емоциите си.

— Дължа му живота си — каза Янсън, спомняйки си прахоляка в Бааклина.

— Това се отнася за целия свят — отвърна Фийлдинг. — Затова казах, че не може да е истина. Имах предвид не факта, а последиците. Не може да умре. Твърде много неща зависят от него. Прекалено много усилия за мир и стабилност, спонсорирани от него, направлявани от него, вдъхновявани от него. Ако изчезне, мнозина ще изчезнат заедно с него, жертви на безсмислено страдание и клане — кюрди, хуту, роми, презрените в света. Християните в Судан, мюсюлманите на Филипините, американските индианци в Хондурас. Казаманските сепаратисти в Сенегал… Но защо да изброяваме списъка на презрените на земята. Ще се случат лоши неща. Много, много лоши неща. Явно те победиха.

Сега Фийлдинг изглеждаше по-малък, не само по-стар. Жизнената му енергия сякаш се бе изпарила.

— Вероятно играта може да завърши наравно — каза тихичко Янсън.

В очите на учения се появи отчаяние.

— Да не се опитваш да ми кажеш, че Америка може да запълни празнината. Може би дори си мислиш, че страната ти е призвана за това. Но вие, американците, въобще не си давате сметка колко силен е антиамериканизмът. В епохата след студената война много народи по света смятат, че живеят под американска икономическа окупация. Вие говорите за „глобализация“, но хората чуват „американизация“. Гледате по телевизията репортажи за антиамерикански демонстрации в Малайзия или Индонезия, за протести в Мелбърн или Сиатъл, чувате за нападения срещу закусвални на „Макдоналдс“ във Франция, но смятате, че това са изолирани събития. Точно обратното. Това са предвестниците на буря, първите едри капки, които падат, преди да се излее дъждът.

Янсън кимна. Приказки за подобни чувства бе слушал и преди, а също и неотдавна.

— Тия дни един човек ми каза, че враждебността срещу Америка не е свързана с онова, което прави, а с онова, което е.

— Именно по тази причина ролята на Питър Новак беше безценна и незаменима — Гласът му стана по-разпален. — Той не беше американец, нито пък се смяташе за слуга на американските интереси. Всеки знае, че той се отнасяше с презрение към домогванията на Америка, че вбесяваше дипломатите й със собствения си подход във външната политика. Единственият му маяк бе съвестта. Той можеше да се изправи и да каже на всички ни, че сме загубили ориентирите си. Можеше да каже, че без морал пазарите няма да устоят. Можеше да изрече всичко това и да бъде чут. Магията на пазара не е достатъчна, казваше той. Нуждаем се от морални критерии за онова, което искаме да постигнем.

— Гласът на Фийлдинг започна да пресипва и той задиша тежко. — Това имах предвид, като казах, че този човек не бива да изчезне.

— Но все пак изчезна — напомни му Янсън.

Фийлдинг започна да се люлее напред-назад, все едно че беше в морето. Известно време мълча. След това отвори широко светлосините си очи.

— Най-странното е, че няма никакво съобщение нито за отвличането, нито за убийството му. Много странно. Съобщи ми фактите, но не и обяснението.

Погледът на Фийлдинг се отмести към облачното небе, надвиснало над градината, чието великолепие бе останало непокътнато от времето. Ниските облаци на блатистата местност прихлупили грубо издялания портландски камък в двора: гледка, непроменена от векове.

— Надявах се, че ти ще ми помогнеш — отговори Янсън.

— Въпросът е кой би искал да ликвидира Питър Новак.

Ученият бавно поклати глава.

— Въпросът е, уви, кой не би искал — Янсън забеляза, че Фийлдинг е разстроен. Бледите му очи се разшириха и загледаха в една точка. Лицето му бе напрегнато. — Аз, разбира се, преувеличавам. Малцина простосмъртни са спечелвали толкова любов и благодарност от своите себеподобни. И все пак както пише Бокачо: Ла гранде беневоленца атира ла гранде малеволенца — прекомерната доброжелателност привлича прекомерна злонамереност.

— Въведи ме по-подробно. Преди малко спомена „те“. Каза, че „те“ са победили. Какво имаше предвид?

— Знаеш ли нещо за живота на Новак?

— Много малко. Знам, че е прекарал детските си години в Унгария по време на войната.

— Неговият произход е едновременно привилегирован и не. Той е един от малкото оцелели жители на село, ликвидирано по време на битка между войските на Хитлер и на Сталин. Бащата на Новак е бил съвсем неизвестен дребен благородник, служил през четиридесетте години в правителството на Миклош Калаи, преди да избяга, тъй като бил загрижен за безопасността на единствения си син. Той имал врагове и се страхувал, че те ще се опитат да му отмъстят чрез неговия наследник. Старият благородник вероятно е страдал от параноя, но според известната сентенция дори параноиците имат врагове.

— Но оттогава е минал повече от половин век. След толкова десетилетия за кого би могло да има значение какво е сторил неговият баща през четиридесетте години?

Фийлдинг го погледна строго, както гледат преподавателите от колежите.

— Ти явно не си ходил никога в Унгария. Именно в Унгария се намират най-големите му почитатели и най-непримиримите му врагове. Разбира се, има и милиони хора навсякъде другаде, които се смятат за жертва на финансовите успехи на Питър Новак. Мнозина от обикновените хора в Югоизточна Азия го обвиняват, че е предизвикал срива на валутите им, а гневът им се подхранва от демагози.

— Но тези обвинения са безпочвени, не смяташ ли?

— Новак може да е най-големият финансов спекулант в историята, но никой друг не е заклеймявал по-красноречиво от него същата тая практика. Той е привърженик на политиката за унифициране на валутите, което ще направи тоя вид спекулации невъзможни. Не може да се каже, че защитава собствените си интереси. Точно обратното. Естествено ще се намерят хора, които да напомнят, че добрата стара Англия първа изгоря от спекулативните му умения. Предполагам, че не си забравил какво стана през осемдесетте години по време на голямата валутна криза, когато всички се чудеха кои европейски правителства ще девалвират валутите си. Новак заложи милиарди от собствените си пари върху предчувствието, че Великобритания ще позволи на лирата си да девалвира. Така и стана и „Електра Фънд“ на Новак утрои капиталите си. Невероятен удар! Тогавашният ни премиер накара МИ-6 да души наоколо. Накрая шефът на следствието заяви за „Дейли Телеграф“, цитирам, че „единственият закон, който този приятел е нарушил, е законът за разпределение на загубите“. Естествено, след като малайзийската валута се срина, от което Новак отново се възползва, тамошните политици не погледнаха на това с добро око. Изговориха се куп демагогски приказки за манипулациите на мистериозния жесток чужденец. Питаш ме кой може да желае смъртта на Новак. Отговарям ти, че списъкът на зложелателите му е много дълъг. Да вземем Китай. Тамошната геронтокрация се страхува преди всичко от „износа на демокрация“, на който се е посветила неговата фондация. Те съзнават, че Новак смята Китай за следващата цел на демократизацията, и те са негови непримирими врагове. В Източна Европа има цяла клика от новобогаташи, бивши комунистически величия, които заграбиха лъвския пай от „приватизираните“ предприятия. Кампаниите срещу корупцията, които фондация „Свобода“ организира в задния им двор, са най-голямата заплаха за тях и те се заклеха да противодействат. Както ти казах, невъзможно е някой да върши добри дела, без друг да се почувства заплашен от тях — особено онези, които трупат състояние от непрекъснатата вражда и систематичната корупция. Питаш ме кого визирам, като казвам „те“, ето ти няколко предположения.

Янсън забеляза как Фийлдинг се мъчи да се успокои, да възстанови самообладанието си, да спре треперенето на горната си устна.

— Ти беше част от неговия мозъчен тръст — каза Янсън. — Как работеше той?

Фийлдинг вдигна рамене.

— Понякога се допитваше до мен за съвет. Може би веднъж месечно говорехме по телефона. Веднъж годишно се срещахме очи в очи. Истината е, че аз научавах от него много повече, отколкото той от мен. Но той беше забележителен слушател. Никога не се преструваше, освен може би когато настояваше, че знае по-малко, отколкото знае. Винаги се притесняваше за непредвидими последици от хуманитарните му акции. Искаше да е сигурен, че хуманитарната помощ няма да доведе в крайна сметка до повече страдания — например че подпомагането на бежанци няма да укрепи режима, предизвикал появата на тези бежанци. Много добре знаеше, че няма еднозначно добро. Всъщност всяко нещо на земята си има и добри, и лоши страни. Всяко нещо трябва да се преценява внимателно и ако се наложи, да бъде ревизирано или изоставено.

Продълговати сенки с неясни очертания започнаха да пълзят, след като предобедното слънце проби през плътните облаци и огря параклиса на колежа. Янсън се надяваше да стесни кръга на заподозрените. Фийлдинг му даде да разбере, че той е дори още по-широк.

— Казваш, че сте се срещали нередовно — каза Янсън.

— Той не беше човек с твърди навици. Бих казал, че водеше по-скоро номадски, отколкото уседнал живот. Странстващ като Епикрат от Хераклея, мъдреца от античната класика.

— Но централата на фондацията му е в Амстердам.

— „Принсенграхт“ единайсет, двайсет и три. Служителите там обичат да се шегуват: „Каква е разликата между Господ и Новак? Господ е навсякъде, докато Новак е навсякъде другаде, но не и в Амстердам.“ — Той повтори изтъркания афоризъм без капка хумор.

Янсън свъси вежди.

— Новак естествено е имал и други съветници. Учени, чиито имена никога не са споменавани в медиите. Може някой от тях да знае нещо важно, без дори да го съзнава. Самата фондация, доколкото успях да установя, е отрязала достъпа. Не мога да се свържа с никого, не мога да разговарям с никого. Това е една от причините да дойда тук. Трябва да се свържа с тези хора, които са работили с Новак. Може би някой от кръга на приближените му, който след това е изпаднал от там. Не мога да изключа възможността Новак да е ликвидиран от човек или хора, близки до него.

Фийлдинг повдигна веждите си.

— По същата логика може да насочиш любопитството си към онези, които са близки с теб.

— Какво намекваш?

— Питаш ме кои са враговете на Питър Новак и аз ти казвам, че са навсякъде. Позволи ми едно неудобно предположение. Сигурен ли си, че собственото ти правителство не е замесено? — Фийлдинг зададе въпроса едновременно с твърд и деликатен тон.

— Нали не искаш да кажеш това, което си мисля, че искаш да кажеш — отвърна Янсън остро.

Той бе наясно, че като представител на легендарния „Тюсдей Клъб“ Фийлдинг говореше по такива въпроси със светска лекота.

— Само задавам въпрос — отвърна Фийлдинг деликатно. — Не е изключено дори твоите бивши колеги от Консулски операции да имат пръст.

Янсън примигна. Предположенията на учения сложиха пръст в раната му. Този въпрос го глождеше още от Атина.

— Но защо? Как? — попита той.

Беше ли възможно?

Фийлдинг се размърда неспокойно на стола с твърда облегалка, плъзгайки върховете на пръстите си по боядисаните с черен лак ръбове.

— Не искам да кажа нищо. Дори не правя предположения. Само питам. Помисли. Питър Новак беше станал по-влиятелен от много суверенни държави. Така че може да е объркал волю или неволю нечии сметки, нечии планове, да е застрашил някой бюрократ, да е вбесил някой силен играч… — Фийлдинг махна с ръка, искайки да покаже с жеста си, че възможностите са твърде мъгляви, за да бъдат разбрани. — Може някой американски стратег да е стигнал до извода, че е станал прекалено влиятелен, че се е превърнал в заплаха просто защото е независим играч на международната сцена.

Аргументите на Фийлдинг изглеждаха необорими, което съвсем не бе успокоително. Марта Ланг се бе срещала с високопоставени служители в Държавния департамент и на други места. Те й бяха препоръчали да наеме Янсън. Доколкото той знаеше, сътрудниците на Ланг набавиха част от необходимата екипировка с тяхна помощ. Те без съмнение й бяха обещали да пазят тайна, приемайки „политическите съображения“, за които Ланг бе намекнала така язвително. На Янсън не му трябваше да знае произхода на оръжията, нямаше причина Ланг да не удържи обещанието си да запази в тайна, че си има вземане-даване с американски служители. Кои бяха те? Не бе споменала нито едно име. Всичко, което каза на Янсън, бе, че те го познават или че са чували за него. Вероятно бяха от Консулски операции. Ами разобличителните парични преводи в сметката му на Каймановите острови. Янсън си мислеше, че бившите му работодатели не знаят нищо за нея. Той обаче бе наясно, че американското правителство, когато пожелае, може да окаже натиск върху официалните банкови институции, ако става дума за активи на американски граждани. Кой друг би могъл да получи информация за финансовото му състояние, ако не високопоставени служители в разузнавателните служби на САЩ? Янсън не бе забравил ненавистта и злобата, които съпътстваха неговото напускане. С познанията си за агентурната мрежа и процедури той беше за тях потенциална заплаха.

Възможно ли беше?

Как бяха замислили заговора? Дали съобразителни тактици не бяха решили, че могат да се възползват от златната възможност с един удар да убият два заека — да отстранят досадния магнат и да обвинят за това бившия агент, който отказва да работи повече за тях? И все пак защо не оставиха на кагамските екстремисти да изпълнят своето обявено на всеослушание намерение? Така щеше да е по-удобно, по-безопасно. Освен ако…

Разнесе се приглушеният звън на старовремската камбанка. Някой чакаше пред задния вход, който водеше към външната приемна пред кабинета на ректора.

Фийлдинг излезе от собствения си унес и се изправи.

— Ще ме извиниш ли за минутка. Връщам се веднага — каза той. — Злощастният студент идва на посещение в неподходящо време. Но така се бяхме уговорили.

Схемата беше с няколко разклонения. При едното САЩ оставаха безучастни, светът също и Новак бива убит. Дипломатите и служителите, с които Марта Ланг се консултира, бяха подчертали рисковете, които крие американската намеса. Но и бездействието криеше рискове — рисковете на политическото затруднение. Въпреки насрещните течения, които Фийлдинг описа, Питър Новак беше обичан човек. Ако го убиеха, обикновените хора щяха да се питат защо Съединените щати бяха отказали да се притекат на помощ на един светски светец, изпаднал в нужда? Фондация „Свобода“ можеше да обвини Съединените щати, че са отказали всякакво съдействие. Не беше трудно да си представи човек разпалените дебати в Конгреса, телевизионните репортажи, редакционните статии във вестниците. Древната мъдрост щеше да прокънти отново по целия свят: За да тържествува злото, е достатъчно добрите хора да стоят със скръстени ръце. Последвалият шум щеше да съсипе доста кариери. Онова, което изглеждаше като предпазливост, щеше да се окаже пътека, постлана със счупени стъкла.

А дали нямаше друго обяснение?

Фондация „Свобода“ в типичния си независим стил събира група командоси на своя глава в отчаян опит да освободи пленника. Кой ще понесе вината в случай на провал? Чиновниците от среден ранг в Държавния департамент можеха да „пуснат“ на репортерите мухата в качеството им на неназовани източници:

Хората на Новак отказаха предложението ни да помогнем, явно са се опасявали да не би да засенчим независимия му ореол. Държавният секретар е дълбоко покрусен от случилото се, ние също. Но как да помогнеш на някой, който не желае да приеме помощта ти? Проява на арогантност от тяхна страна? Някой може и така да го изтълкува. Но всъщност това не е ли фатален недостатък на самата фондация? Световноизвестните репортери на „Ню Йорк Таймс“, „Вашингтон Поуст“, осведомителните агенции щяха да разпространят незабавно информации за онова, което са чули. Информирани източници казаха, че предложенията за помощ са били отклонени…

На Янсън му се зави свят. Този сценарий не беше ли чиста фантасмагория, несправедлива измислица? Той не знаеше. Нямаше как да знае, още не. Онова, което знаеше, бе, че не може да изключи подобна възможност.

Минутата, която Фийлдинг обеща, нарасна на три минути, а когато се върна и затвори вратата, сякаш се бе променил.

— Студентът, за когото ти споменах — увери го Фийлдинг с леко писклив глас. — Безнадеждният Хол, бих казал за него. Опитва се да разплете един от аргументите на Кондорсе. Не мога да го убедя, че най-интересното у Кондорсе са заплетените му тези.

Тръпки полазиха по гърба на Янсън. Нещо в поведението на неговия учител се бе променило — гласът му бе някак си несигурен, както никога досега. Ръцете му леко трепереха. Янсън разбра, че нещо е разтърсило дълбоко стария учен.

Ректорът отиде до една от лавиците, където стоеше дебел том на речник. Не какъв да е речник, а първият том на рядкото издание от 1759 година на речника на Самюъл Джонсън. Буквите А-О бяха изписани със златно. Янсън си го спомняше от времето, когато учеше в „Тринити“.

— Искам да проверя нещо — каза Фийлдинг.

Но Янсън усети стреса му под любезния тон. Не стресът от тъжната загуба, а от друга емоция. Тревога. Подозрение.

Нещо не беше наред в държанието му: лекото треперене, колебливият глас и още нещо. Какво?

Ангъс Фийлдинг не го гледаше вече в очите. Това беше. Някои хора никога не го правят, но Фийлдинг не беше от тях. Когато разговаряше с теб, очите му гледаха право в твоите, сякаш за да направлява думите. Почти инстинктивно Янсън плъзна едната си ръка към гърба.

Следеше внимателно как Фийлдинг отвори тома и — не беше истина!

Ректорът на „Тринити Колидж“ размаха срещу Янсън малък пистолет с трепереща ръка. Точно зад него Янсън видя издълбаната кухина в книгата, където бе скрито оръжието. Пистолетът, който старият му учител държеше срещу него.

— Защо дойде тук? — попита Фийлдинг.

Най-после очите му срещнаха очите на Янсън, чийто дъх секна, когато забеляза убийствения гняв.

— Новак беше добър човек — каза Фийлдинг с треперещ глас. — Може би най-великият. Току-що научих, че ти си го убил.