Джейми Райди
Любовта е опиат (3)

Първа глава
Началото

— Ти, какво, да не си идиот?

Такава бе реакцията на баща ми относно моето решение да напусна армията по-рано. Благодарение на военните съкращения през 1994, бях един от стотината армейски лейтенанти, на които бе позволено да се оттеглят, преди да са изпълнили задължението си за четири години активна служба. Очаквах татко да е изненадан или дори леко разстроен от решението ми, но не предполагах, че ще постави под въпрос интелигентността ми. Помислих си, че е малко прекалено. Чак пък идиот?

След обучението в Нотр Дам със стипендия от РОТК^[1], бях изкарал по-голямата част от трите си години активна служба в Камп Зама, Япония, мразейки всяка секунда, прекарана в униформа. От мига, в който мама забоде на раменете ми лейтенантските нашивки, не мечтаех за нищо друго, освен да ги откъсна. Нахвърлих се върху тази възможност веднага, щом се появи, а татко се нахвърли върху мен.

— Не, татко, не съм идиот, просто…

— За Бога, Джейми, знам, че не си. Но решението ти е важно и не бива да го вземаш неподготвен. Мислил ли си за това?

Той май наистина ме смяташе за идиот.

— Стига, татко, разбира се, че съм мислил и то много. Зная от какво се отказвам и… — в този разговор щях да завърша малко от изреченията си.

— Знаеш! Какво знаеш? Ти си само на двайсет и пет, нищо не знаеш, ясно ли е? Нямаш представа от какво се отказваш. Джейми, ти си офицер от армията и въобще не си оценил този факт. След шест месеца ще станеш капитан. Докато се усетиш, на 42 ще имаш пенсия и всеки ден ще играеш голф.

Тряс! Звукът от затварянето на барчето нямаше как да бъде сбъркан, нито пък последвалото го потракване на леда в чашата с коктейл.

— Татко, това ще е след седемнайсет години. Не искам да стоя в армията още седемнайсет дни, какво остава за седемнайсет години — казах аз, докато подскачах към стайния си баскетболен кош на стената и демонстрирах пълната липса на зрелост, за която преди малко баща ми бе споменал.

— По дяволите, защо не?! Та това е солидна кариера. Дай си сметка какво си получил досега: опит, дисциплина, пътувания. Сега си в Япония, нали? Къде щеше да работиш сега, ако не беше в армията?

Така той изрази гледната си точка. Бих казал, че успяваше да я вмъкне във всеки разговор, който бяхме водили от началото на активната ми служба. Да, от бъдещ английски майор, при това не особено мотивиран, към не толкова привлекателните перспективи за друга работа. Вероятно щях да свърша в някое начално училище от североизтока като преподавател по английски или треньор на отбора по борба за 1,37 долара на час, и то преди отчисляването на данъците. Закъснялата преценка, че армията е „чудесно начало“, вече се бе оказала безполезна.

— Добре, — изсъска баща ми — това си е твоят живот и можеш да правиш с него, каквото пожелаеш. И като заговорихме за това, какво смяташ да правиш?

— Какво имаш предвид? — попитах, стискайки баскетболната топчица в юмрука си.

— Когато напуснеш армията — той извиси глас и заговори бавно, произнасяйки отчетливо всяка сричка, сякаш разговаряше с чужденец — какво възнамеряваш да работиш?

Тряс! Можех да си го представя как налива второто си питие — повече водка, отколкото тоник.

Някое умно момче щеше да е готово с отговора на този въпрос. Някое умно момче щеше да го повтаря отново и отново, докато го отработи както трябва.

— Не знам.

— Не знаеш?!

Коленете ми все още омекват, когато си представя с какво изражение на недоумение се обърна към мама:

— Той не знае.

В този миг татко замълча, вероятно търсейки нитроглицериновите си таблетки, за да се спаси от втори сърдечен пристъп.

— Не знаеш? — взел си най-важното решение в проклетия си живот и все още не знаеш с какво смяташ да се занимаваш по-нататък?

Сега бе моментът да кажа нещо успокоително. Нещо, от което да проличи, че решението е взето от зрял възрастен, при това след обективен анализ.

— Стига, татко, защо толкова се впрягаш? Наистина не е кой знае какво.

Странно, но татко съвсем не изглеждаше успокоен.

— Аз… аз… не съм в състояние да говоря с теб. При нормални обстоятелства бих казал „Надявам се, че знаеш какво правиш“, но… ха-ха… проклятие, ти достатъчно добре ми даде да разбера, че не знаеш. Ето, говори с майка си.

Едва не ми потекоха сълзи на благодарност. На телефона беше мама! Тя щеше да разбере какво изпитвам. Щеше да оцени решението ми. Щеше да ме накара да се почувствам по-добре.

— Наистина ли не знаеш какво възнамеряваш да работиш?

— Всичко ще бъде наред, мамо, не се тревожи за мен. Просто ще импровизирам — ще излетя оттук и ще видим какво ще стане.

Няма да навлизам в отегчителни подробности. Само ще ви кажа, че „импровизираното излитане“ не е концепция, с която майките — било моята или която и да е друга, са съгласни. Майките предпочитат полет с определена цел и дестинация. За щастие, имах поне последното. Може и да нямах представа какво щях да правя там, но знаех къде отивам — в Чикаго. Там бе домът на приятелката ми Кейти.

Всъщност това бе единственото сигурно нещо в живота ми. Бях влюбен до уши, бях й обещал, бях й гарантирал, че ще се преместя в Чикаго, след като през юни си почина в дома на родителите ми, на 45 минути северно от Ню Йорк Сити.

Уви, баща ми имаше други планове относно първите трийсет дни в САЩ на най-големия си син. Тревата бе станала поне трийсет сантиметра висока, трапезарията имаше нужда от боядисване, а листата от предишната есен все още не бяха почистени.

— Защо Патрик не е окосил поляната, както правех аз? — простенах, имайки предвид своя брат тийнейджър.

Баща ми поклати глава:

— Алергичен е към тревата.

— Алергичен е към тревата?! Татко, та той играе във футболния отбор.

През онова лято не успях да спечеля много от споровете, но успях да окося, да боядисам, да почистя и да скъсам от работа безработния си задник. Към всекидневната доза мъка се добавяха още пълната липса на наставления или пък на надница от страна на баща ми.

Татко не беше привърженик на идеята 25-годишният му син да спи всяка сутрин до единайсет и то в стая, все още украсена с плакати на спортисти и бира, закачени от мен, когато бях гимназист. Такова поведение съвсем не даваше на по-малките ми брат и сестра надеждния пример за предприемчивост, който той желаеше. Всяка сутрин, преди да се пъхне под душа, татко идваше в стаята ми и блъскаше леглото така, че би могъл да събуди човек от кома. Двайсет минути по-късно, преди да излезе за работа, отново отваряше вратата, включваше осветлението и започваше ежедневната си „агитация“.

— Е, ветеране Джо, днес ще си потърсиш ли работа? — Питаше той и продължаваше, без да дочака отговор. — Минаха три седмици, а ти не си отишъл на нито едно интервю. Чух, че наемат хора в „Макдоналдс“ — забавление, храна, приятели. Защо поне не окосиш ливадата, а?

Макар че бе напуснал Бронкс преди двайсет и пет години, все още имаше силен акцент.

В края на благородната си мисия, тръгнал към работата си, която, бях убеден, включваше тормоз на невинни кученца, обичният ми баща отмяташе завивките ми. И разбира се, оставяше включено осветлението в спалнята ми. През онзи месец научих много за способността си да спя, треперейки и със силно присвити очи.

Но мъчението не свършваше дотук. Той звънеше от офиса си вкъщи, знаейки, че телефонът е достатъчно близо, за да ме дразни, и достатъчно далече, за да не мога да го вдигна, без да стана от леглото. Във всеки друг американски дом един телефонен секретар би ограничил страданията ми, но не и в дома на Райди. Поддържайки ревностно позицията си на пълно пренебрегване на технологичните постижения, ние бяхме единственото семейство в квартала без кабелна телевизия, видео, или пък система за видео игри. Родителите ми не притежаваха чак такива ултрамодерни джаджи. Резултатът бе, че телефонът ни с шайба звънеше толкова дълго, колкото Лорд Вейдър пожелаеше.

В една такава забавна сутрин започна кариерата ми във фармацевтичните продажби.

Изтормозен вече от няколко подобни „прозвънявания“, аз най-после станах и се заклатушках към банята. Щом спрях кранчето на чешмата, телефонът отново зазвъня. Спринтирах към него, обзет от удоволствието да покажа на баща си, че съм станал преди обяд. Вдигнах след осмото прозвъняване.

— Ало? — Гласът ми прозвуча така, сякаш току-що се бях събудил след дълга пиянска нощ. Какво съвпадение.

Мъж, който не беше баща ми, каза:

— Тъкмо помислих, че няма никой, а и секретарят не се включи.

— Наистина ли? Колко странно! — взех човека за някой, който прави продажби по телефона, и не виждах причина да спестя сарказма си. — Мога ли да попитам кой се обажда?

Човекът прочисти гърлото си смутено:

— Разбира се. Съжалявам, първо трябваше да ви се представя — Джон Драйър от „Орион Рикрутърс“. Опитвам се да се свържа с Джейми Райди.

Леко се стегнах:

— Аз съм.

Преди да тръгна от Япония, бях изпратил автобиографията си в „Орион Рикрутърс“ — фирма, специализирана в наемането на младши офицери.

— Чудесно! Получихме автобиографията ви и трябва да кажа, че според този документ сте забележителна личност. Мога ли да ви попитам какво мислите за работа в областта на фармацевтичните продажби?

Въпреки че все още нямах идея какво искам да работя, продажбите не влизаха в сметките ми. Нямах нищо против търговските представители — просто винаги бях мислил за тях като за нисички, подли чичковци, които се опитват да ти пробутат нещо, от което не се нуждаеш.

— Ами, нямам мнение — казах аз монотонно. Господин Драйър не се смути.

— А какво бихте казали за стартова заплата от 40 000 долара плюс бонуси, служебна кола и лаптоп?

Четирийсет хиляди долара? През последната си година като лейтенант бях изкарал трийсет и една хиляди. Четирийсет хиляди са много пари за младеж на двайсет и пет, който стои по боксерки на един метър от детската си стая. Смених отношението.

— Фармацевтични продажби? Стори ми се, че казахте козметични продажби — спрях и поклатих глава. — Фармацевтичните продажби наистина ме интересуват, Джон.

Хванал рибата на въдицата, мистър Драйър продължи:

— Чудесно! Името на компанията е Пфайзер. Сигурен съм, че сте чували за нея.

Не бях. За човек, който си търси работа, знаех удивително малко за света на бизнеса. Като изключим Майкрософт, Ай Би Ем и Абот Лабс, почти не бях чувал за други компании. Единствената причина да зная нещичко за Абот беше, че те най-изненадващо бяха наели един приятел от колежа, който почти през цялото време беше на академичен изпитателен срок и две седмици преди интервюто все още нямаше шофьорска книжка.

— Ъ-ъ-ъ… ами всъщност не съм… Истината е, че не съм добре запознат с фармацевтичната индустрия. Как го казахте, Ф-а-й-з…?

Ако в този момент и на това място Джон бе приключил разговора, Пфайзер щяха да имат голям късмет.

— Не, не. П-ф-а-й-з-е-р. Вярвайте ми, Пфайзер е една от най-добрите компании в страната и трябва да сте поласкан, че са ви избрали за интервю.

— О, поласкан съм, Джон.

Бях така поласкан от честта, че докато си повтарях със зяпнала уста „Четирийсет хиляди долара!“, пропуснах следващите няколко неща, които той каза. Имах и някои въпроси, все от рода на защо такава известна компания би наела човек, който в гимназията едва не остана на поправка по химия и който няма никакъв опит в продажбите, но ги запазих за себе си.

— Добре, Джейми, днес ще ти изпратя по пощата информация за Пфайзер. Можете ли следващия петък, в осем часа, да бъдете в Чикаго за интервю?

— Ами, почакайте да проверя графика си.

Оставих слушалката и проверих „календара“ си, който имаше зашеметяваща прилика със спортната секция на „Ню Йорк Таймс“, като прелистих няколко страници, за да прошумолят, все едно прелиствам разграфения си по дни бележник.

— Следващия петък? Да, мисля, че мога.

— Супер. Имам добро предчувствие за вас, Джейми. Ще се чуем пак.

Докато той ми казваше довиждане, в съзнанието ми внезапно изплува лицето на Кейти.

— Почакайте! Джон, само още един въпрос. Когато попълвах информационния лист, посочих Чикаго като предпочитан град. Работата е в Чикаго, нали? Защото това е единственото място, където искам да живея.

Той не се поколеба:

— Разбира се, Джейми, разполагат с много свободни позиции в Чикаго. Само ги впечатлете на интервюто и всичко ще си дойде на мястото.

Облекчен, затворих телефона и веднага се обадих на баща ми.

— Райди.

Винаги отговаряше по телефона, сякаш е агент на ФБР на ръководен пост, а не финансов съветник.

— Здравей, татко. Какво знаеш за Пфайзер? — попитах, като дори не бях сигурен дали произнасям правилно името.

Той замълча за секунда, преди да отговори.

— Приеми работата! Приеми работата! — докато говореше, се блъсна в бюрото и аз си представих как се мъчи от болки в гърдите заради изблика си.

— Татко, успокой се, те просто ме викат на интер…

— Приеми! Те са страхотна компания! Най-добрата! Оценихме акциите им като номер едно в индустрията за тази година. Джейми, чуй ме — трябва да си идиот да не приемеш тази работа.

Отново ме нарече идиот! Бях завършил университета Нотр Дам и бях назначен за офицер в армията на САЩ, и въпреки това старецът ми се държеше така, сякаш съм се дипломирал от Уест Тексас Стейт и съм прекарал последните три години от живота си, работейки на някоя автомивка. Първия път, когато ме нарече идиот, почти не му обърнах внимание, но сега наистина му повярвах. Да си призная, започвах да се притеснявам от факта, че нямам работа. Съответно се постреснах за изхода от цялата ситуация.

За щастие, бях страхливец с късмет. На една сватба през уикенда, предшестващ интервюто, един приятел ми разказа за свой състудент, който работел за Пфайзер.

— Трябва да му се обадиш — каза ми Майкъл.

Омаловажих го до типично пиянско бръщолевене, кимнах и си поръчах още едно питие. Майкъл обаче беше сериозен и на следващия ден ми се обади, подготвил телефонния номер на приятелчето си.

— Знаеш ли, можеш да изкарваш купища пари като търговски представител на лекарства — каза Майкъл, — към сто хиляди долара.

Това внезапно привлече цялото ми внимание.

— Чака да му се обадиш. Има куп подробности, които трябва да знаеш, за да блеснеш на интервюто и той може да ти помогне. Правил ли си някакви собствени проучвания? — Добър въпрос. — Дам, наистина трябва да му се обадиш.

Обадих му се. Помогна ми човекът.

— Всичко е борба за рецепти — каза той и правилно изтълкува мълчанието ми като объркване. — Рецепти. Медицински рецепти. Цялата работа се свежда до това, да накараш докторите да предписват нашите лекарства, а не някакви други.

Кимнах, докато записвах в тефтера си: Рецепти!

Той продължи, говорейки за здравната каса, мострите, колите на фирмата, медицинските сестри, всекидневните дейности и т.н. Даде ми добра насока и за евентуален въпрос на интервюто, който наистина ми зададоха — „Има ли нещо, върху което сте работили, работили, работили, и неизменно сте се проваляли?“ Но най-важното е, че ме научи как да се държа като „играч“.

— Какво е „играч“? — попитах, докато в ума ми прескачаха картини с известни бейзболни питчъри като Денис Екърсли.

Той шумно въздъхна.

— „Играч“ е човек, който се интересува от бизнеса, убеждава лекарите и сключва договори за използване на нашите продукти.

Бях много объркан:

— Как да покажа на интервюиращия, че съм играч, като никога не съм продал нищо?

Отговорът му бе истински джакпот; съвет, който донесе на мен и на хората, с които споделих тази история, много пари.

— Просто го накарай да ти повярва, да види играча в теб — той направи драматична пауза, преди да продължи. — В края на интервюто, ще те попитат: „Имаш ли някакви въпроси, Джейми“. Задай типичните за случая: „Колко време продължава обучението? Кога ще бъда повишен? Ще имам ли премии?“. И когато ти отговорят, му го сервирай.

Спрях със записките по трите въпроса, които според него би трябвало да задам, но за които всъщност никога не се бях замислял. Кое да му сервирам?

— Седни на ръба на стола, погледни го право в очите и кажи: „Господин Интервюиращ, знам, че съм точният човек за тази работа. Знам, че ще се справя с лекота с продажбите и ще си върша чудесно работата, затова се чудя има ли нещо… нещо, което ви спира да ме наемете още сега?“.

Това звучеше малко нахално дори и за егоцентрик като мен и му го казах.

— В това е истината! — отговори ми той. — Като търговски представител трябва да вярваш, че си най-добрият и да го демонстрираш още на интервюто, или с теб е свършено. Дори и останалата част от събеседването да мине зле, накрая трябва да го убедиш. Разбери, голяма част от работата ни е просто да задаваме на лекарите въпроса:

— Докторе, ще използвате ли първо нашите лекарства, за да лекувате бронхити?

Ако човекът каже да, страхотно. Ако каже не, отново всичко е наред, защото тогава започват истинските продажби.

Затворих телефона зашеметен.

Интервюто се състоя в 8 сутринта, един петък в края на юни. Явих се в хотела в 7:45, издокаран в син костюм, бяла риза, червена вратовръзка и обувки със заоблен връх. Веднага забелязах десетина други мъже с къси подстрижки и облечени точно като мен — първият ми сблъсък с факта, че в Пфайзер обичат военните. Пфайзер набираха свежи търговски попълнения за педиатричните си продукти и резултатът бе, че трябваше да наемат 150 нови търговски представители до 1 август.

След като се справих с обичайната бумащина, бях повикан в един от хотелските апартаменти, за да се срещна с местния директор по човешките ресурси Брендън Самтингротър. Имаше много повече от лека прилика между него и Ник Торели, бившият съпруг на Карла от „Бар Наздраве“. Брендън дразнещо подхвърли „Аз отговарям за човешките ресурси!“ и припряно ми махна, внушавайки, че всяка минута от времето му е ценна. В осем сутринта денят му вече бе тръгнал на зле. Поздрави ме сдържано.

— И така, искате да се установите някъде в Средния Запад, нали?

— Моля?

Последвалият снизходителен поглед внушаваше, че интелигентността ми е под средната. Защо хората на средна възраст ме мислят за тъп?

Въздишка.

— Средният Запад. Искате да се установите някъде в Средния Запад, нали?

Помислих си, че има някаква грешка. Навярно ме беше объркал с някой нещастник без специалист по набиране на кадри, който да му уреди събеседването; без съветник, който знае, че кандидатът му би работил само в Чикаго и бе гарантирал, че работата е в Чикаго.

— Не — погледът му стана суров — казаха ми, че работата е в Чикаго.

Брендън — човешките ресурси затвори очи и потърка носа си в основата, точно на мястото, където се бяха отпечатали очилата му.

— Тогава няма да има интервю.

— Извинете?

Той вече бе започнал да прибира автобиографията и другите ми документи в кафявата папка.

— Няма да има интервю! — той стана, сложил ръце на хълбоците, а аз седях със зяпнала уста. — Няма място в Чикаго. Не искам да си губим времето — нито вашето, нито моето. Няма да има събеседване.

Трябваше да изляза. Още по-добре, ако преди това му бях казал „Дръж ме да не падна!“. После трябваше да намеря великия съветник Джон Драйър и да му кажа да си го начука. (Представяте ли си, съветник да подведе кандидат за работа?) Не направих нито едно от двете. Вместо това попитах Брендън — човешките ресурси дали има място в районите около Чикаго. Той ме изгледа, сякаш официално му губех времето. Бързо му разясних, че според условията за предсрочно напускане на армията, трябва да живея в радиус от сто и двайсет километра от военния гарнизон в Чикаго. Той мълчаливо закима. Сграбчи лист хартия и зачете имената на различни градове с новооткрити свободни места. Щом каза „Саут Бенд, Индиана“, подскочих:

— Ще взема Саут Бенд!

Брендън ме изгледа подозрително с премрежен поглед и попита защо. Обясних му, че съм се дипломирал в Нотр Дам и познавам района. При тези думи лицето му претърпя пълна промяна — от пълен темерут към отдавна невиждан приятел. Протегна ръка за сърдечно ръкостискане и се усмихна:

— Брендън Райли, випуск ’68.

Бях вътре. Което не беше добре, поне според приятелката ми. Начинът, по който се опитах по-късно безуспешно да обясня на Кейти, беше:

— Не бях наясно какво става. Чувствах се, сякаш треньорът ми по футбол в първи курс ми е казал, че може никога повече да не изляза на терена или трениращият ни старши сержант ми е съобщил, че май няма да успея да се изкатеря по стената. Беше предизвикателство и просто не можех да го пропусна.

Приятелките не обичат да слушат за бивши треньори или приятели от казармата и за безсмислените предизвикателства към мъжествеността ти, отправяни от тях преди години. Нито пък искат да чуят, че „Саут Бенд е само на два часа път с кола от Чикаго, което е доста по-добре в сравнение с дванайсетчасов полет от Токио“. Искат да чуят единствено, че си се преместил в техния квартал.

Въпреки че Брендън Райли от випуск ’68 ме беше приел в клуба, трябваше да преодолея и събеседването с регионалния мениджър, за когото работеха приблизително седемдесет и пет търговски представители. Брендън се показа иззад бюрото си, за да ми каже основното за човека.

— Ще иска да чуе примери за предизвикателства, които си преодолял. Обича да слуша и за нечия конкурентоспособност. Може да ти създаде затруднения заради липсата ти на опит в продажбите — той спря, сякаш бе забравил нещо. — Не пропускай да го поставиш натясно. Кажи му, че с теб сме го обсъдили и Саут Бенд е точното място за теб. Сега влез и му покажи на какво е способен един мъж от Северна Дакота. Напред, ирландецо!

Регионалният мениджър едва-едва се надигна от стола, за да ми стисне ръката, а през останалата част от събеседването демонстрира още по-голяма липса на енергия. На някой от известните пазари за морски дарове в Токио бихте открили по-жизнена риба. Избълвах научената от приятеля на Майкъл терминология за „рецептите“ и „търсенето на работа“, но не получих реакция. Сякаш този човек беше енергиен вампир, който изсмукваше живот от мен, за да поддържа себе си полужив. В гласа ми липсваше обичайният ентусиазъм и аз се отпуснах в стола си. Докато мънках за трудностите, които съм преодолял, за да получа оценка „Б“ по немски език трето ниво, той ме прекъсна.

— Как ти се видя Зама? — попита той без всякаква връзка.

Как ми се видя… какво? Каза ли нещо? Въпросът му предизвика отзвук някъде из дълбините на почти скования ми мозък. Зама, Зама, звучеше познато… Да! Бях в Камп Зама в Япония. Миниатюрен армейски пост със съвсем ограничено предназначение, повечето войници никога не бяха чували за него, какво остава за цивилен. Приятелите и семейството ми редовно объркваха правописа и произношението — Зума, Зема, Зома. Накратко, само хора били там знаеха, че е Зама.

Излязох от комата си, обърнах глава и го изгледах, а веждите ми бяха сбърчени от объркване. Той за кратко се усмихна.

— Ходех там за почивка и възстановяване, докато летях из Корея — каза той, като внезапно се изпъна в стола си, а гласът му доби тембър, който бе липсвал през последните трийсет и пет минути. Бързо завързахме жизнерадостен и завладяващ разговор за военната служба в Азия. Беше морски пилот, какъвто баща ми се бе надявал да стане, преди да си счупи коляното по време на тренировка на остров Парис.

— Semper Fi!^[2] — казах, преди да споделя татковата история, която предизвика одобрително кимване.

Повече не заговорихме за фармацевтични продукти. Двайсет минути по-късно и двамата бяхме изненадани, когато Брендън Райли от випуск ’68 почука на вратата, за да ни информира, че времето за интервюто е изтекло.

— Къде искаш да работиш? — попита регионалният мениджър.

Това ме свари неподготвен. Очаквах въпроса от най-голяма важност „Имате ли някакви въпроси към мен“.

— Ъ-ъ-ъ… в Саут Бенд — отговорих, мислейки си, че думите звучат странно.

Той плесна по бюрото.

— Звучи добре — каза той и разтърси ръката ми. — Късмет!

Дори нямах шанса да го притисна.

Това беше. Получих работата във фармацевтичните продажби не заради квалификацията си, а защото човекът, отговарящ за човешките ресурси, беше учил в Нотр Дам, а човекът, който ме нае, преди четирийсет години бе прекарал три мрачни дни на пост в Япония.

Накрая загубих приятелката си, защото приех работа, която не бях търсил и отидох в град, за който не бях помислял само защото татенцето ми каза да постъпя така.