Джейми Райди
Любовта е опиат (17)

Епилог 2

— Какво? Почакай?! Ей така просто си напуснал работа и си заминал?!

Чувах го от много хора, след като излезе книгата. Постъпих зле като осветлих читателите и им позволих да разберат мотивите за решенията ми по този въпрос.

Ако в началото на „Трудната продажба“ просто бях споделил своите надежди, мечти и страхове, никой нямаше да се изненада, че накрая съм напуснал Пфайзер.

Но аз не мислех, че на някого му пука за надеждите, мечтите и страховете на някакъв дистрибутор на лекарства, който егоистично си мисли, че историята му си заслужава да бъде разказана. Години по-късно, след като прочетох такива затрогващи и въздействащи книги като „Нежният бар“ на Морингер и „Безпощадната минута“ на Крейг Милани, вече зная, че читателите купуват мемоари, и което е още по-важно, купуват ги заради надеждите, мечтите и страховете на автора, изразени в тях. В това отношение съм ощетил читателите си, а и самия себе си.

Винаги съм си бил разказвач. Помня как приятелите ми от прогимназията ме подбутваха да им разкажа историята си, макар че дори аз самият още нямах такава.

Нямах обаче представа, че съм писател, до средата на първия семестър от втората си година в Нотр Дам.

Занятията ни през първата година се водеха от Сотириос Барбър, професор по политически науки, който ми беше казал, че „написаното от мен има глас“ и че „би трябвало да използвам този глас по-често“. Тогава кимнах, сякаш знаех какво има предвид. Истината бе, че въобще си нямах понятие и безразсъдно се отказах да помоля за съдействие.

На следващата година имах важна писмена задача. Учудващо, но не изчаквах до последната минута, за да седна да пиша. Не бях свикнал да отделям толкова много време, но потърсих още едно мнение. Отбих се в кабинета на професор Барбър, без да го предупредя. Предположих, че няма да си спомни за мен и започнах да обяснявам кой съм.

— Помня те, Джейми.

Изчервих се от смущение, но и от прилив на адреналин. Той ме помнеше! Направи ми знак да седна срещу него. Прочистих гърлото си.

— Вероятно не си спомняте, но миналата година ми казахте, че в написаното от мен има „глас“. — Той остана мълчалив като спасител през зимата. Продължих: — Питах се дали бихте прочели това и дали бихте ми дали обратна връзка?

Той се съгласи. Връчих му страниците и станах, за да си тръгна.

— Къде хукна? — с недоумение попита той. — Седни, докато ги прочета.

Преглътнах. Десет минути треперих. Накрая той остави творбата ми на бюрото, побутна очилата на носа си и ме погледна.

— Точно това е гласът, за който ти говорех.

Човек би си помислил, че съм измъкнал Екскалибур^[1] от шибания камък. Със сигурност академичният интерес на професор Барбър бе съсредоточен върху правителствените, а не върху творческите писания. За мен това нямаше значение. Аз си бях бъбривко; твърде малко мисли влизаха в мозъка ми, без да излязат оттам като думи, насочени към някого. Но аз все още на никого не бях казал, че мечтая да бъда писател. Професор Барбър ми даде увереността, от която се нуждаех, снежната топка, от която започна лавината в моя живот.

Излязох от кабинета му писател.

Разбира се, отне ми мнооооооооого време, докато направя нещо по въпроса.

 

 

Около месец след като напуснах Пфайзер ми се обади бивш колега от Небраска на име Тери Пацнер, с когото бяхме заедно на обучението, след като ме повишиха в урологичния отдел. Тери напусна Пфайзер скоро след мен и започна работа в онкологичния отдел на Ели Лили. Там наемаха хора и Тери каза, че имам голям шанс.

Да работя за Лили? За лъжливите копелета, които пробутваха прозак за акне? (Май си го измислих.) Как пък не. По-скоро бих станал главен готвач в „Макдоналдс“. Наговорих на Тери какво ли не.

Той изригна срещу мен колко различно е да продаваш лекарства за химиотерапия в сравнение с това да продаваш Виагра.

— Трябват ни само по три посещения дневно.

Това изведнъж привлече вниманието ми.

— Лекарите не гледат на нас като на съмнителни търговски агенти, а като на консултанти. Почти всичко се продава „извън етикета“^[2], защото кой би следвал предписанията на ФДА, щом се опитва да спаси пациент с рак?

Брей, консултант? Никога преди не се бях чувствал равностоен с някой лекар.

— А знаеш ли кое е най-хубавото от всичко? Няма мостри!

Това пък съвсем не можех да го разбера.

— Химиотерапията е отровна, пич. Дистрибуторите не могат просто да раздават тези лекарства наляво-надясно.

Три посещения дневно и то без мостри. Същият следобед изпратих автобиографията си.

Две седмици по-късно се явих на поредица от интервюта в Лос Анджелис. Никой от тримата мениджъри не можеше да повярва, че просто така съм се отказал и съм напуснал Пфайзер. Свивах рамене и се усмихвах, уверен в добре отрепетирания си отговор.

— Аз съм специализиран дистрибутор. С това се занимавам. Но към края на престоя си в Пфайзер бях специализиран дистрибутор само на думи. Имаше толкова много дистрибутори, които посещаваха уролози, че аз не можех да предложа нищо специално и не исках да продължавам да работя по този начин.

Интервюиращите ме изгледаха така, сякаш току-що бях признал, че решението ми за пенсиониране зависи от спечелването на лотарията. Очаквах подобна реакция. Облегнах се и сключих ръце зад тила си:

— Освен това, какво би могло да ме задържи в Модесто? Станах на трийсет, финансово осигурен съм най-малко за няколко месеца напред. Нямам съпруга или деца… Кога друг път в живота си ще мога просто да оставя всичко и да пътувам из страната?

Един от интервюиращите бе женен татко в средата на трийсетте. Друг пък бе необвързан мъж в средата на трийсетте, който по-късно ми призна, че никога не бе пътувал из страната и докато ме слушал, осъзнал, че може би никога няма просто да попътува из страната.

Довърших:

— Просто се забавлявах, посещавайки приятелите си къде ли не, докато един ден приятелят ми Тери се обади да ми каже за невероятната възможност отново да бъда специализиран дистрибутор. И ето ме тук.

Получих работата. Не точно онази, за която бях интервюиран и която бе обявена като Лос Анджелис Запад; готино звучи, а? Областният мениджър ме увери, че искам Лос Анджелис Метро^[3]. Това вече не ми звучеше готино. Звучеше ми опасно. И то си беше. Уатс и Комптън също спадаха към района ми. По-късно обаче отбеляза, че Лос Анджелис Метро включва и Хаваите. Искаха от мен да прекарвам всяка пета или шеста седмица в щата Алоха.

— Изглеждаш като човек, на когото ще му хареса това.

Да, сър, наистина съм.

През октомври 2000 година се преместих в Манхатън Бийч. Няма да ви отегчавам с подробности колко велико е да живееш на плажа. В адреса ми имаше „Стренд“, калифорнийската дума за крайбрежие. Ударих джакпота.

Работата се оказа не толкова забавна. Шегите при продажбите на химиотерапевтични препарати бяха значително по-малко от онези при продажбите на Виагра, но аз открих, че онкологията ме удовлетворява безкрайно повече от предишната ми дистрибуторска роля. Продавах Гемзар. Лекарството се използваше най-вече като основно лечение за рак на панкреаса и недребноклетъчен белодробен карцином, и като лечение от трета — четвърта степен в късен стадий на рак на гърдата.

Не лекувахме никого. Вместо това Гемзар бе предназначен да удължи живота на пациента и да облекчи симптомите му. Удържахме победа, когато някой заклет пушач доживяваше да види раждането на внучката си. Винаги ще оценявам и ще изпитвам уважение към онова, което онколозите, техните медицински сестри и помощният им персонал правят всеки ден.

Опитът ми в продажбите с Пфайзер си пролича в Ели Лили. С партньорката ми Дженифър приключихме първата си година като номер едно в страната. Фармацевтичното ни бъдеще ярко блестеше на хоризонта.

Аз обаче не бях щастлив. По дяволите, та аз бях роден за писател! И така, започнах да пиша. Нещо си. Пишех на пресекулки; имах дълги периоди на сериозна работа, следвани от месеци на бездействие. Така и не разбрах как въобще довърших книгата си.

Никога не бях предполагал, че избавлението ми чрез писане ще дойде не свише от някой ангел, а от Индианаполис, от Главното управление на Лили. Оказа се, че пътуванията ми до Хаваите на всеки пет или шест седмици бяха не само част от завидната ми работа; те ми осигуряваха дванайсет часа непрекъснато време за писане. След няколко пътувания осъзнах, че съм като в капан в самолета. Никой друг не можеше да определя с какво да се занимавам по време на полетите. Аз бях този, който решава дали да си подремна, дали да гледам тъпи филми… или да пиша. Накрая, след години празни приказки, избрах последното.

Завърших „Трудната продажба“ за шест месеца, но не успях да намеря литературен агент, който да прояви интерес към ръкописа. Месеците минаваха, а отказите се трупаха. Не пазех всички писма от началото, така че за мотивация на бюрото ми имаше само двайсет и шест, но всъщност бяха много повече.

После, на 6-и септември 2003 година отидох в Саут Бенд да гледам Нотр Дам Уошингтън стейт гейм. Датата не се е запечатала в ума ми заради историческото завръщане на ирландците след като губеха с деветнайсет точки, нито заради факта че братовчед ми Майк ме изхвърли, буквално ме метна като „парче месо“ от Лайнбекър Лаундж, най-известния бар в Саут Бенд. Не, онази първа събота на септември се откроява в съзнанието ми, защото тогава един приятел ми посочи пътя на издаването.

Срещнах Ед Трифоне (онзи, чиято алергия към кучето бях излекувал със Зиртек), с когото бяхме разговаряли за последно преди две години в бара на комплекса за запалянковци. Докато обменяхме клюки, той ме попита за книгата. Само поклатих глава:

— Не мога да намеря агент, не мога да я публикувам. Лоша работа.

Ед ме помоли да му дам ръкописа, за да го изпрати на Кати Андрюс, съсобственичка в Андрюс Макмийл пъблишинг в Канзас Сити. Тя беше също в борда на директорите в Нотр Дам и Ед я познаваше от работата си в офиса за връзки с бивши възпитаници. Благодарих му за предложението и му обясних, че ако всеки, който познава някой издател, му изпрати спонтанно ръкопис, то тогава всеки издател би имал нужда от допълнителен склад, където да трупа всички онези страници, които никога няма да прочете.

Но Ед настояваше. Не искаше ръкописът ми да пропадне. Накрая се предадох. Беше ми по-лесно да му изпратя ръкописа, отколкото да го разубедя. Както и очаквах, не дойде отговор от издателя.

Две седмици по-късно от Ели Лили направиха същата съдбоносна грешка, която Пфайзер бяха направили през 1998 година — повишиха ме. Но този път практически станах инструктор по продажби. За мен в това имаше ирония: кръшкачът, който веднъж прекара три дена в Лондон, докато от Пфайзер мислеха, че реализира продажби във Форт Уейн, Индиана, сега моделираше младите фармацевтични умове.

Територията ми за обучение се простираше от Лос Анджелис до Кливланд. Работейки с двама дистрибутори седмично, аз прекарвах във въздуха почти толкова време, колкото и на земята. Излитах в шест сутринта в понеделник и се връщах късно вечерта във вторник. После излитах в шест сутринта в четвъртък и се връщах в петък вечер. Повечето инструктори отсъстваха по четири поредни дни, но моята шантава програма ми позволяваше да съм вкъщи в сряда вечерта за мачовете в смесената лига по флаг футбол^[4]. Майка ми коментираше:

— Нищо чудно, че си сам. Кой ще иска да е с някой, който планира програмата си спрямо флаг футбола?

Обичах да съм инструктор. Най-хубавата работа, която някога съм имал. Още ми липсва.

През януари 2004 година ми се обадиха от Андрюс Макмийл. Редакторката Кристин „Крис“ Шилиг ми каза, че искат да издадат книгата ми. Майка ми нарече това „още едно чудо от Нотр Дам“.

Едва не напуснах работата си веднага след предложението за издаване. Крис ме помоли да не го правя:

— Писателите рядко печелят достатъчно пари, за да успеят да се посветят на творчество през цялото време, Джейми. Моля те да запазиш добре платената си работа и да изчакаш да видиш какво ще стане.

Обожавам тази жена. Разбирате ли, ако не сте Джесика Линч, току-що завърнала се от Ирак, издаването на книга отнема най-малко една година.

За начало имах доста да преработвам. Крис Шилиг бе търпелива жена. За щастие Ели Лили ми помогнаха още веднъж, тъй като постоянните ми полети, свързани с обучението по продажби, ми осигуряваха достатъчно време да направя преработките си във въздуха.

Работата заедно с издателя правеше книгата да изглежда реална, но аз не можех да забравя, че все още имам друга постоянна работа. Паникьосвах се всеки път, щом видех на дисплея ми да се изписва кодът +317 на Индианаполис; бях сигурен, че моята тайна ей сега ще бъде разкрита. Родителите ми ме подтикваха да използвам псевдоним и да махна от текста специфичните маркери за идентификация (например Фресно). По този начин щях да продължа да водя удобния си начин на живот без излишен риск, но егоцентризмът ми никога нямаше да допусне това. Независимо дали щяха да ме възхваляват или критикуват, аз исках светът да знае, че Джейми Райди е авторът на „Трудната продажба“. За малко всички да разберат и то много по-скоро, отколкото бих искал.

През ноември 2004 година излязох на среща с невероятна брюнетка на име Аманда, която ми каза, че е прочела в Интернет всичко за мен и книгата ми. Едва не разлях питието си върху блузата й.

— К-к-как?

Тя обясни, че когато се прибрала след първата ни среща е пуснала името ми в Гугъл. По онова време подобно действие бе новост, но то я бе успокоило, че не съм сериен убиец, и тя се бе съгласила отново да излезе на среща с мен. След втората ни среща аз хукнах към къщи и пуснах името си в Гугъл. Стана ми ясно, че фирмата за връзки с обществеността, която бяха наели от Андрюс Макмийл, за да рекламира книгата, бе пуснала на уеб сайта на издателството страничка с „предстоящо“. От всяка пора на тялото ми потече пот. Паникьосан изпратих спешен имейл на Крис. За щастие фирмата свали уеб страницата преди някой от Лили да я открие.

Скоро след това моят близък приятел и адвокат Патрик Суини ми уреди среща в агенция Герш, втората най-стара холивудска фирма. Срещнах се със Стив Крейвит и Ейми Шифман, съответно адвокат и агент, за да обсъдя с тях да ме представляват при продажбата на авторските права за филмиране на книгата ми. Това изглеждаше малко вероятно, но тримата си допаднахме и аз подписах с Герш.

Когато първият екземпляр на „Трудната продажба“ пристигна по пощата, просто седнах и се втренчих в книгата, като в същото време цели десет минути я въртях в ръцете си. Просто не можех да спра да го правя. По телефона казах на майка ми:

— Сигурно така се чувства някоя жена, която току-що се е сгодила.

От Андрюс Макмийл пуснаха „Трудната продажба“ по книжарниците в началото на март 2005 година. Часовникът продължи да отброява в обратен ред края на кариерата ми в Ели Лили. Знаех, че съм разкрит. Компанията или щеше да ми плати много пари, за да се оттегля тихичко, или щеше да ме изрита, което пък би се оказало реклама, подпомагаща продажбата на книгата. Само не знаех кой от двата начина щяха да изберат в Лили.

Казах на бившия си партньор в продажбите за издаването, защото го харесвах и не исках да го оставя в неведение. Той многозначително се изхили и каза:

— Значи си прекарал всички ни, Райди?

Учудващо, но шефовете на компанията не научиха за книгата докато не ги информирах със специален имейл в петък, 4-ти март 2005 година. Изпратих имейл на шефа си (мениджър на западния регион) и на неговия шеф (директора на онкологичния отдел), както и на мениджъра по човешките ресурси в онкологичния отдел със следното съобщение: „Искам да ви уведомя, че издадох книга, която ще излезе следващата седмица. «Трудната продажба: еволюцията на един дистрибутор на Виагра» е хроника на петте ми години в Пфайзер и безумието в продажбите на Виагра“. Напълно вярно, но без да описва изцяло онова, което се задава.

Шефът ми не ми върна отговор.

Дамата от човешки ресурси ми отговори: „Ау, поздравления, Джейми! Ще я потърся“. Моят адвокат ми каза да принтирам отговора и да го запазя на сигурно място.

Директорът на онкологичния отдел отвърна: „Не знаех, че пишеш книга. Надявам се, че ще получа безплатно копие“. Адвокатът отново ме посъветва да принтирам имейла. Прекият ми началник обаче бе влязъл в Амазон, бе направил проучване и прочетеното онлайн въобще не му беше харесало. Той наистина не хареса онова, което прочете, когато книгата пристигна в дома му. Така слухът бързо се разпространи.

Една приятелка, която работеше в Главното управление в Индианаполис, ми разказа, че директори на други фармацевтични компании започнали да звънят на колегите си конкуренти в Лили и да ги питат защо са позволили на „онзи нещастник“ да издаде книга. Това накарало длъжностните лица от Лили да започнат да звънят надолу по веригата с въпроса:

— Онзи нещастник работи за нас?

На 21-и март, понеделник, ръководството ми забрани да работя. Накараха ме да долетя в Главното управление за среща, която се състоя на 25-и март.

Срещу мен на масата седнаха адвокатът на компанията, директорът по човешките ресурси и шефът ми. Те прекараха по-приятната част от двата часа като ми говореха, че съм неподходящ за наемане негодник, който никога няма да работи отново. Най-доброто, което съм можел да направя за всички засегнати, било да приема незначителното им предложение на раздяла, да получа заплатата си за четири месеца, срещу което да подпиша споразумение, че няма да го разгласявам.

Отказах. Казаха ми, че съм луд, но не знаеха онова, което знаех аз.

Отрядът негодници от Лили си нямаше и най-малка представа, че нахъсаните фармацевтични репортери от Ню Йорк Таймс, Асошиейтед Прес и CNBC само чакаха да ме изслушат. Един човек, когото дори не познавах — Питър Рост, бивш вицепрезидент на Пфайзер и настоящ говорител на компанията, бе подшушнал на медиите за вероятното ми уволнение. Репортерите не можеха да повярват, че съм толкова наивен или глупав да издам книгата, докато все още работя във фармацевтичната индустрия, и бяха заинтригувани от идеята, че от Лили ще ме съкратят, въпреки риска да привлекат вниманието на медиите.

И тримата нафукани шефове бяха сигурни, че компанията просто ще ми плати, за да се примиря и тихичко да си отида.

Перифразирам:

— Те не искат да ти дават повече публичност, отколкото разполагаш в момента. Кой знае какво можеш да разкриеш за начина, по който Ели Лили върти бизнеса си! Обади ми се, ако са толкова тъпи, че да те уволнят.

Някои от приятелите ми, важни клечки в големи компании от други индустрии, потърсиха мнението на колегите си по човешките ресурси. Какво бихме направили ние, ако трябва да се справим с някой непредсказуем автор като този? Отговорът беше универсален: платете на онзи нещастник да изчезне. Средствата, които една компания би прежалила в замяна на добре изпипано споразумение за неразгласяване, бяха от две до пет годишни заплати.

Тактиката на отряда негодници ме засегна. Аз наистина се почувствах като загубеняк предател и поисках едногодишна заплата. Отговарящата за човешките ресурси ми се изсмя, но каза, че ще се свърже с мен в понеделник. От факса с предложението на Лили стана ясно, че не бяха отстъпили — месеците все още бяха четири. Адвокатът ми и някои приятели, които бяха завършили юридически колежи, но още нямаха практика, продължаваха да ме нахъсват:

— Разкажи им играта, Райди! Не се отказвай! Изкарай им го през носа!

Самотен и махмурлия, в един съботен следобед бях обзет от съмнения. Наистина ли съм такъв гадняр? Какво, ако просто се оттегля и не създавам на Лили никакви проблеми? Изпълнен с ненавист към самия себе си, превъртях. Набрах номера на служителката по човешките ресурси; бях готов да приема предложението им.

Попаднах на служебната й гласова поща. Разбира се, че нямаше да е в офиса си в събота следобед. Ако ми беше дала номера на мобилния си телефон, щях да й се обадя и да й кажа, че приемам сделката. Чувате ли звука на провала? Онова „У-у-уф!“, което изпускам всеки път, когато си помисля колко близо съм бил да приема поражението.

В понеделник сутринта се обадих на баща си. Можеше да ми каже, че съм нервен заради цялата тази работа и че все още се колебая, но богатият Райди не се поколеба:

— Притискат те, Джейми. Винаги можеш да си намериш друга работа. Ти си Джейми Райди!

Дамата от човешки ресурси се обади в уреченото време. Каза, че висшестоящите са отказали контрапредложението ми. Или вземах 34 000 долара, или не им оставях друг избор, освен да ме уволнят. Устата ми пресъхна. По челото ми потече пот. Прочистих гърлото си.

— Тогава предполагам, че ме уволнявате.

В продължение на няколко секунди тя не каза нищо.

— Джейми, сигурен ли си, че искаш да го направиш? Всички ще разберат, че си бил уволнен.

Закрачих из стаята, а главата ми пулсираше.

— Сигурен съм.

Почти усетих как сви рамене. Това беше.

Седнах на пода. Запримигвах. И какво, по дяволите? Аз съм Джейми Райди. Хората ме харесват. Не ме уволняват, а ме наемат! Няколко пъти дълбоко си поех дъх. После вдигнах телефона и се обадих на Асошиейтед Прес.

Във вторник, 29 март, Асошиейтед Прес разпространи историята под водещото заглавие „Лили уволняват бивш дистрибутор на Пфайзер заради книга“. Аз да се бях опитвал да го измисля, нямаше да стигна до по-добро заглавие. Статията се появи в почти всички вестници в страната. Същия ден се появих на живо по CNBC в предаването Пауър Лънч.

Резултатите дойдоха незабавно; книгата скочи до върховете на класациите в Амазон. Върхът, който видях, беше под номер 71, но приятелят ми Мат Смит видял книгата ми и на 57 място и ми съобщи в един имейл, че това е по-нагоре „от онази книга за пчеличките, която всяко момиченце има“. Мат добавяше: „Ти просто стана един забавен и по-привлекателен мъж“.

Излязох от студиото на_ CNBC_ окрилен. Телефонът ми прегря от поздравителни обаждания и съобщения. Няколко приятели от Главното управление на Лили ми се обадиха и ми подшушнаха някои клюки. Всички те казаха едно и също: никой не работи. Всички в тази сграда изгледаха интервюто ти и сега започват да го обсъждат. Всички искат да знаят „Колко е поискал този нещастник? Защо просто не му платихме да си тръгне“.

От Пфайзер излязоха с изявление от едно изречение, което отново и отново повтаряха: „Не знаем дали книгата може да се класифицира към художествената или към нехудожествената литература“. Забавно, презрително, кратко. И наистина блестящо. Когато един репортер ми прочете този цитат, си помислих: прецакан съм.

После говорителят на Лили Филип Белт започна да говори и просто не искаше да спре. Белт постоянно злословеше по мой адрес в пресата с такъв язвителен тон, че ми се налагаше на два пъти да проверявам, за да съм сигурен, че никога не съм ходил на среща със съпругата му, сестра му или дъщеря му. Майка ми се разстрои заради негативната светлина, в която той ме представяше. Това ме ядосваше, докато един репортер ми каза:

— Този човек работи за теб!

— Моля?

— От Пфайзер се справиха с това по най-добрия начин — пуснаха само един коментар и оставиха всичко да отшуми. Този от Лили налива масло в огъня. Ако просто си беше замълчал, медиите щяха да млъкнат. Но той продължава да говори за теб и това ни кара да мислим, че в тази история има нещо повече.

Появих се още четири пъти по CNBC, веднъж по CNN и още два пъти — в Ню Йорк Таймс. Благодаря ти, Фил Белт!

 

 

През юни 2005 година разговарях с Чарлс Рандолф, киносценарист („Преводачът“), който искаше да адаптира „Трудната продажба“ за големия екран. Поговорихме си и харесах идеите му, така че „ангажирах“ Чарлз с проекта.

В средата на 2008 година проектът ни получи огромен тласък, когато топ режисьорът („Относно случилото се снощи“, „Слава“, „Кървавият диамант“) и печелил оскари продуцент („Влюбеният Шекспир“, „Трафик“) Ед Зуик се включи като ръководител на екипа. Сега имахме нужда само от някой, който да изиграе мен. Моята винаги готова да помогне приятелка Морийн (същата, която на бала разцелува друг мъж) отбеляза:

— Дани Де Вито е подходящ.

През юни 2009 година получих имейл от снаха си Клеър, която ме питаше защо не съм й казал, че Джейк Гиленхал е подписал договор да играе Джейми във филма, сега вече със заглавие „Любовта е опиат“. Клеър бе чула за това от приятелка, която пък беше научила новината от perezhilton.com. Беше повече от неловко да обяснявам, че съм бил информиран за преговорите с Джейк за ролята, но никой от продуцентите не ми е съобщил голямата новина. Такъв съм си — винаги съм в час!

Приятелите ми бяха по-развълнувани от мен самия, когато научиха, че Ан Хатауей ще играе „приятелката ми“ във филма.

Между другото, няма нищо вярно в слуха, пуснат от някои приятели от Нотр Дам, че се е наложило Джейк да обръсне главата си, за да изиграе ролята на моя милост. Аз, по дяволите, имах коса, когато бях на двайсет и осем! За ваше сведение Джейк има коса мечта.

Петък, 17-и септември 2009 година, бе най-великият ден в живота ми. Ед Зуик извика „Да започваме!“ с „Любовта е опиат“. Това означаваше две неща: 1) името ми щеше да бъде обезсмъртено на екрана от актьор, номиниран за „Оскар“; 2) току-що бях получил най-тлъстия чек в живота си.

Резултатът бе, че въздишката на облекчение, изпусната от родителите ми, бе усетена по скалата на Рихтер в Южна Калифорния. Баща ми каза:

— Чудя се какво ли смята да прави майка ти с цялото свободно време, което й се отваря сега, когато вече не й се налага всеки ден да ходи на литургия и да се моли филмът да бъде направен!

Студио „Фокс“ планира премиерата на „Любовта е опиат“ за 24-ти ноември 2010 година. Когато някой автор продаде правата за филм върху книгата си, договорът предвижда той да получи два билета за премиерата. Както споменах по-рано, ще заведа майка ми. Моля се да намеря начин да изкрънкам още цяла камара билети за брат ми, сестра ми, снаха ми, адвокатите и агента ми, и т.н. Киностудията са забележително стиснати относно билетите за премиера и задачата ще изисква доста чар от моя страна.

Дали все още го имам?