Райнхолд Меснер
Моят живот на ръба (4) (Автобиография в беседи с Томас Хютлин)

Глава III
Пътешествия из безкрайните простори
1986–2004

„Съвременните въздушни линии всъщност сведоха времето за пътуване до един почти абсурден срок. Но не и разстоянията, които, както и преди, са невероятно големи. До не забравяме, че една въздушна линия е само една линия, а не път. И че ние, като личности, сме пешеходци и бегачи.“

Кристоф Рансмайр

Пустиня и любов

Моята жена и моите деца бяха голяма задръжка. Въпреки това аз не водех заседнал живот. Защото Антарктида още не беше прекосявана пеша. Никой не беше пресичал Гренландия по цялата й дължина. Никому не беше хрумвало да преодолее изцяло широката 2000 км пустиня Гоби. Отново и отново отивах до крайните точки, до края на цивилизацията. Отново трябваше да се уча да виждам невидимото, да понасям необятността, да живея в студ и жега. Отново за пример ми служеше опитът на местните хора — ескимосите от Гренландия и тибетците от пустинята Чанг Танг, уйгурите^[37] от Такла Макан^[38] и последните първобитни хора в Патагония. Тези пазители на нашата планета станаха мои учители. Както и арктическата нощ, мъглата и големите, свободни от лед пространства в Северния ледовит океан. Там се отказах. Върнах се. За пореден път се провалих.

Но исках да опитам още веднъж. Ние бързо разбрахме, че летните месеци са по-добри за това прекосяване от март и април. Но как да стигнем до леда на възраст хиляди години в района на Северния полюс? Виктор Серов^[39], който беше прекарал месеци наред в дрейфащи станции из леденото море, потвърди, че през юни и август повърхността за придвижване се състои от лед и сладка вода и температурите са поносими. След май водните канали вече не замръзват и вали много сняг. През лятото времето често е влажно и студено. Виктор Боярски^[40] разказваше за проблеми при експедицията с кучешки впрягове през 1995 г. и за лодки, които лесно се теглят по леда през юни. Единодушно избрахме следната стратегия: старт в края на април — началото на май, тръгване от Сибир с две лодки, натоварени с храна и гориво за сто дни. На Нос Арктический^[41] искахме да изчакаме, ако е необходимо няколко седмици наред, попътен южен вятър, който да ни тласка на север. Предвиждахме купуването на някои хранителни продукти на място, преди старта. През юли и август искахме да се намираме в централната част на Арктика. По това време на годината ледените бариери са се разтопили и е възможно да се плава с платноходка. Но ние знаехме, че последните 100 км ще са трудни. Въпреки това, отклонявайки се леко на запад, трябваше да можем да стигнем до остров Уърд Хънт. При необходимост газейки до глезените във вода. Тактиката включваше използване на две лодки по 150 кг и евентуален лов на тюлени. В деня за почивка третият в групата трябваше да върви напред и да търси най-добрия път. Двама трябваше да дърпат шейната на смени с почивка на всеки трети ден. Екипът бе Виктор Боярски, Хуберт и Райнхолд Меснер. С логистиката и организацията щеше да се занимава Виктор Серов.

Но не се стигна до това пътешествие. През 1999 г. си счупих петата след падане от каменния зид, служещ за ограда на моя замък в Ювал, Южен Тирол. Тази контузия направи невъзможен всякакъв опит. По-късно не остана време. Още веднъж се провалих. А в опитите за прекосяване на Арктика — окончателно. Въпросът беше: как ще понеса последиците от провала. Неуспехът, провалът сам по себе си не е важен. Ключът към проблема са настъпващото непосредствено след него въздействие върху Аз-а, въпросите и съмненията. Това е ново начало и възможност човек да узнае докъде се простират границите на неговите възможности и да ги надрасне. Моята вътрешна нагласа се промени преди всичко поради честите ми провали. При това не станах по-мек и по-отстъпчив. Станах по-жилав.

При провал ние научаваме за ограничеността на нашите възможности. Затова провалът е по-полезният опит от успеха. Да се изкачиш на върха, означава да си свършил работата. Нищо повече. Целта вече не съществува. При провал целта остава. Отчаянието може да бъде последвано от желание за осъзнаване на провала, за опознаване на границите на собствените възможности. Колко често съм се провалял! Още като малко момче. Но който не се е провалял на млади години, по-късно не може да разбере отчаянието като послание, като възможност за разпознаване на собствената ограниченост. Човек не трябва да възприема провала като изпадане в състояние на безизходица. Да, дори и провалянето трябва да се упражнява на малки стъпки. Човек, който за пръв път се е провалил и пропаднал, е като алпинист, движещ се по ледник с многобройни пукнатини и клопки, който не се отбранява, който не противопоставя на това отчаяние своята агресия, своята воля за живот, своята сила. Когато отново и отново приемам едно предизвикателство, това не се случва, защото съм по-честолюбив от останалите. А може би защото в провала има достатъчно причини, за да се осмеля за нов опит.

Х: Приключението Ви с високите планини свърши. Справихте се с всички предизвикателства. Имахте ли чувството, че горе вече не Ви очаква нищо голямо?

М: Правилно! Трябваше да си измисля ново предизвикателство.

Х: Освен това станахте по-възрастен и забелязахте, че един Камерландер^[42]…

М: … е по-сръчен. Да.

Х: По-сръчен, по-бърз, в по-добра кондиция. Беше ли това основание да се сбогувате с планините?

М: Това се разиграва в подсъзнанието. Много по-важно е, да се намери нещо, което да предизвиква въодушевление.

И да дава възможност за 100% идентификация. Защото след осемнадесет изкачвания на осемхилядници, след тридесет експедиции по върховете от тази категория, вече всъщност го нямаше предишното напрежение, вече не съществуваше някогашната ангажираност, отсъстваха страхът и въодушевлението да навлезеш в напълно чужд свят, както първия път на Нанга Парбат.

Х: Романтична концепция…

М: Когато през 1986 г. вървях през долини и пустини в Южен Тибет, забелязах, че това начинание също е трудно, напрегнато. При това много по необхватно и неподдаващо се на контрол, както осемхилядниците. При осемхилядниците най-напред имах планина от снимки. След това — информация за маршрутите. Накрая знаех как би могло да стане. Но при едно голямо прекосяване никога не мога да прогнозирам точно, да калкулирам. Да не говорим, че не бих могъл да нося със себе си цялата храна и гориво, които биха ми били необходими за месеци.

Х: Вие се смятате за професионалист в алпинизма. Защо изведнъж съзнателно се изключихте от играта?

М: Винаги съм търсил проблемни ситуации, които не са решени. Отчасти ги намирах сам. Отчасти ги заимствах. Или крадях идеи, ако искате.

Х: Не е ли много по-скучно да прекосиш равнина, отколкото да изкачиш връх?

М: И аз си мислех така в началото.

Х: В какво се състои очарованието на прекосяването?

М: При него не разполагам с базов лагер, където имам всички ресурси и където мога да се върна, за да си почина, или да взема нещо, което ми е необходимо. Аз съм само на път. Трябва да реагирам час за час, ден за ден. Непрекъснато да променям плановете си според възникващите обстоятелства. Едно пътешествие през пустинята, при което много дълго съм оставен сам на себе си, не може да се планира като изкачване в планината.

Х: Ходенето друго качество ли е?

М: Като пешеходец възприемам света по друг начин, отколкото от самолета или при катерене. Тръгвам и знам, че следващото място, където мога отново да си купя храна, е на 200, 400 км. Това означава, че трябва да мога да ям всичко, което намеря на място, което ми се предложи по пътя. Още по-важното е, че трябва да умея да се разбирам с хората там, където са опънали номадските си палатки. Тези хора насъскваха кучетата си след мен. При известни обстоятелства ме прогонваха. Всичко това е много по-трудно, отколкото си мислех. В Източен Тибет имах раница, пълна с храна, медикаменти, дрехи. Всичко, което е необходимо. Беше много тежка. Първото облекчение за мене беше, че можах да се присъединя към един керван от якове. С хората се разбирах по най-примитивния начин — с мимики и жестове. По-точно с ръце и крака. Както и с няколко думи на тибетски. Първото, което направиха, бе да качат раницата ми върху гърба на един як. Останах при тях четири или пет дни. С тях се хранех и пиех чай. Като благодарност за помощта при носенето им дадох разни дреболии. Но бях независим от тях и не бях планирал използването на тяхната „логистична“ помощ. По едно време се разделихме, защото керванът отиваше другаде. Отново поех сам по пътя си. Иначе никога нямаше да се върна вкъщи.

Х: Какво търсехте в това пътешествие?

М: За мене то имаше изследователски характер. По следите на шерпите. Този планински народ, който днес живее в района на Еверест, първоначално е обитавал източната част на Тибет и оттам се е преселил в Непал. Това е станало през XVI век. Не се знае точно защо. Двадесет хиляди човека и също толкова якове тръгнали на запад, на един вид преселение на народите. Накрая стигнали до Непал. Историята е чута и записана от един немски етнолог през 60-те години на XX век. Тя ме възхити и исках да я почувствам. По моя начин. Исках да проверя дали всичко това е вярно. Минах точно по пътя на това преселение. Следвах пътя на шерпите.

Х: Имахте ли карта, или следвахте разказа?

М: Имах карти, но не подробни.

Х: Какво Ви даваха за ядене местните хора?

М: Ша, сушено месо. Тсампа, сушен ечемик. Ям тези неща с удоволствие. Печените ечемични зърна се стриват и се заливат с чай. Ядях само това, което ядяха местните.

Х: Имахте ли здравословни проблеми, стомашни разстройства?

М: Имам много здрав стомах. Ям всичко. А и мога да гладувам по три дни.

Х: Колко продължи прекосяването на Тибет?

М: Месеци. Това пътуване не беше под добра звезда. Нямахме разрешение и трябваше да се крием. След това избяга нашият водач и преводач, един тибетец. Страхуваше се да не го хванат китайците. Той беше емигрирал в Непал през 1959 г. и за първи път се връщаше в родината си. След това се разделихме с моята спътница в живота Сабине. Аз продължих на запад, тя — на изток. Преминах пътя на шерпите през планини и долини. Без шосета, без железница, без инфраструктура. На места — без истински път. Отчасти — по маршрути, по които само от време на време минава някой керван. Понякога имаше сняг и не можех да разпозная пътя, защото седмици наред никой не беше минавал оттам. Или виждах в снега една единична следа. В такива случаи човек се пита „Дали да тръгна по нея? Кой е бил тук?“ Това е любопитно и страшно възбуждащо. Веднъж, след дълго изкачване към един превал, успях да накарам един човек да носи раницата ми срещу заплащане до следващия проход. Той искаше да се върне обратно оттам. Отново трябваше да взема раницата, след което слязох от другата страна. В това безкрайно плато. Имаше сняг. По единична следа стигнах до дъното на широка долина с мека зеленина. Беше късно. Бях уморен и гладен. В далечината видях голяма черна номадска палатка. Без да се колебая се, тръгнах нататък. Спрях на 200 метра от нея и започнах да давам сигнали. Хората се приготвиха да пуснат кучетата си — големи черни тибетски мастифи. Върнах се, като не изпусках кучетата от поглед. Продължих в друга посока. Този ден не намерих нищо за ядене.

Х: Чувствате ли се лично засегнат, когато се сблъсквате с такова грубо отхвърляне?

М: Примирявам се с факта, че на чуждо място хората ме приемат като враг, като натрапник. Нямам право на претенции. Никой не е длъжен да ме приема с отворени обятия. Това може да се случи и аз мога да си отвоювам гостоприемство само за два дни, ако съм достатъчно щедър. Но то не се разбира от само себе си.

Х: Помагат ли парите и подаръците?

М: Естествено. Идеално би било, ако за всяко ядене давам по едно швейцарско джобно ножче или часовник. Но не мога да мъкна със себе си такива количества.

Х: Какъв сте като човек, когато сте по тези места?

М: Сред дивата природа човек помага на човек, само ако е в безопасност. Подозрението не е оръжие, а част от нашия инстинкт. Естествено, местните искат да имат и полза от моето присъствие. Моят опит ми казва да не очаквам помощ без нещо в замяна, без насрещна услуга. Още когато се върнах смазан от Нанга Парбат, ми се случи подобно нещо. Първите, които ме намериха, бяха много мили хора. Но те трябваше да мислят и за себе си. През 2003 г., когато отново бях там, срещнах човека, който тогава ме бе видял пръв. Сега е на 73 години. Накрая го попитах защо са ме оставили да лежа навън, под едно дърво, с тънка завивка, вместо да ме приберат в колибите си. А той ми обясни, че са били сигурни, че така или иначе ще умра. Защото съм бил смазан и много измръзнал. На следващия ден се опитах да ги помоля да намерят някой, който да ме носи надолу. Не го направиха.

Вървяха до мен. И едва следобед, когато вече краката съвсем не ме държаха, ме вдигнаха на ръце. Но трябваше да им платя за това. В натура.

Х: Как гледате на това поведение днес?

М: Едва когато видим как живеят, разбираме защо хората са били скептични и са си казали, че няма смисъл да ми помагат. Без лекар, без болница наблизо. Ако някой се разболее тежко, умира. Те са помислили, че ще умра. Хората не са самаряни по природа. Те помагат, докато има смисъл и внимателно наблюдават. Даваха ми да ям, ако и аз имах какво да им предложа. Ако се появя в Източен Тибет, свърша храната и не нося пари, е напълно възможно хората да си кажат: „Това си е негов проблем!“ Щом някой е толкова луд да отиде в Източен Тибет без платежни средства и без храна, значи сам си е виновен.

Х: Гостоприемство без незабавна отплата се смята за културна ценност. Действително ли толкова рядко ви се е случвало?

М: Положението ми на търсач на приключения се различава от това на госта. В САЩ и Европа гостоприемството е нещо естествено. Така е във всички богати общества. С някои изключения. В планините на Нова Гвинея обаче положението е различно. Така например, ако се появя като пътешественик в общност, която се прехранва от собствено производство, не очаквам хората да си кажат: „Чудесно!“ Напротив, те си мислят: „Какво ли търси този чужденец тук? Няма ли къде другаде да ходи“. Приключението е самоцел, а за много местни жители е истинска лудост. Тибетците просто се опитват да оцелеят — в техните си земи, с техните якове. Цял живот.

Х: Значи вие не изхождате от изначалната добрина на човека, а смятате, че хората ви изпитват?

М: Защо да не гледат на мен с недоверие? Такива са и селяните във Филньос. Първи подобен опит натрупах още като дете. „Какво се мотаят по скалите децата на учителя? Няма ли какво да правят? Ако им трябва движение, да секат дърва или да донесат сено от пасището. Да се катерят по скалите! На какво прилича това?“ — така си мислеха. Селяните в Южен Тирол дълго време бяха скептични спрямо мен. Казваха: „Меснер трябва да е луд. Дъската му хлопа, ама наистина хлопа“. Те ме приеха, едва когато успях финансово. Разбираемо е. Страшно трудно е да връзваш двата края като селянин в планината. Те не знаят, откъде идват парите ми, но „той си обработва стопанството“ и това заслужава уважение. Накратко казано: познавам много недоверчиви хора, които не одобряват някои дейности, но помагат, когато има доверие, когато има някакво равенство в позициите. Това е напълно разбираемо, човешко. Когато са сигурни, че няма да бъдат окрадени, измамени, излъгани, можеш да получиш всичко от тях.

Х: Какво ви даде Тибет като природа и културно пространство?

М: За мен природата на Тибет е несравнима. Високо горе, над земята, въздухът е прозрачен. Сякаш е по-лек дори. Може да се вижда надалече. Но няма ярки цветове, а само пастелни. За мен Тибет е най-красивата страна на света. Заедно с Южен Тирол, Патагония, Бутан. Бих искал да живея там. Ако Тибет беше самостоятелна държава, бих ходил там понякога, за да възстановя един запуснат манастир — Шегар Дзонг. Намира се върху скала, висока 400 метра, почти отвесна, а пейзажът наоколо е пустинен. И това на 5000 метра над морското равнище.

Х: В Тибет натрупахте ли религиозни познания, които не са разпространени в Европа?

М: Не, но там бяха потвърдени моите разбирания за живота, моите лични закони. Не станах ламаист, останах си пантеист.

Х: Открихте ли феномени, за които можете да кажете, че биха послужили за пример и в Европа?

М: Compassion — знам, английска дума е, която трябва да бъде обяснена. Ние бихме казали „състрадание“. Това е по-скоро разбиране на другия, а не толкова съчувствие. Тук не става дума само за християнската любов към ближния — нещо, което е естествено в нашата цивилизация, въпреки че често се проявява само на думи. Compassion няма много общо с морал или предписания. Хората в Тибет не се държат прекалено сърдечно, не и пресилено алтруистично, а по човешки естествено.

Х: Можете ли да опишете това поведение с няколко примера?

М: Има един от пустинята Тенере^[43], но същото може да се случи и в Тибет. През декември 2003 г. заедно със сина ми се присъединих към един керван. Една вечер сварих спагети с наши подправки и много масло. Половината дадох на мъжете край лагерния огън. Те приеха толкова естествено, че не остана място за никакви въпроси. Без да кажат: „Чудесно, ние също ще ви дадем нещо“, взеха храната с жест, сякаш сме част от тях. Разбира се, първо опитаха дали е вкусно. Не благодариха с излишни думи, дори не казаха нищо, а изядоха спагетите с направения от мен сос. Има ли по-хубаво съжителство?

Х: Много лоши маниери!

М: Те изядоха спагетите и всички бяхме доволни.

Х: Само и единствено фактът, че са изяли всичко, показва колко им харесва и според вас това е по-хубаво, отколкото някой да стане и да каже, че е било много вкусно?

М: Да. При нас много се преструваме, държим се изкуствено, с фалшив патос. При много от местните жители на Тибет това не е така. Предпочитам тяхното директно отношение, дори когато някой дойде и каже: „Върви си, иначе ще те пребия с тоягата“. Сигурно си има своите основания.

Х: Имате ли и други примери?

М: Шерпът Анг Дорджи. Той ми помогна да сляза от Кангчендзьонга, след като палатките ни бяха разкъсани от ужасна буря, сякаш това е най-естественото нещо на света. Имах проблеми с очите, бях болен, Анг Дорджи разбра каква е ситуацията и реагира. Въпреки че английският му беше повече от рудиментарен.

Х: С какво ви привлече Антарктида, тази безлюдна пустош, в която има само лед и бури?

М: Имах чувството, че този простор е безусловно приключение. Онази част от Земята, която още никой не е прекосил пеша. А това означава — моето ново предизвикателство.

Х: Ваши са думите: „В сравнение с Антарктида Еверест е майчин скут“. Не е ли пресилено?

М: Да и не. В Антарктида няма опасност от падане, няма лавини, кислородът е достатъчен. Има цепнатини, но няма стръмни склонове. Останалото е простор, който никой не може да си представи. Всичко е много по-голямо. Бурята е огромно натоварване, но не мога да кажа — утре слизам. Щом си там, вече не можеш да се откажеш или да се върнеш, както е в планината.

Х: Скот^[44] е казал за Антарктида: „Безмълвна, брулена от вятъра необятност“.

М: Да, много точно изказване. Когато подготвях експедицията, си представях екстремни студове и се опитах да взема подходящата екипировка. Какво ще ядем? Колко килограма на ден? И колко килограма гориво ще са ни необходими за готвене? Знаех, че пътят е дълъг колкото от Берлин до Москва и обратно. Може би дори повече. И винаги ще е студено, тридесет до четиридесет градуса под нулата, често ще има снежни бури. Това, което за щастие не можех да си представя, беше усилието да теглиш шейна в този студ. Тя не се плъзга. Снегът е като пясък. Ужасна мъка е да теглиш тежка шейна по този насечен от вятъра терен.

Х: Защо снегът там е по-лош?

М: Защото е много сух. Студът спира шейната, ските, а с това и напредването. Но без шейна щях да бъда изгубен. Тя беше мой дом, всичко мое, без нея щях да загина. И трябваше да я влача. Това означава натоварване и същевременно сигурност. При температура от минус петнадесет градуса тази шейна се движи сравнително добре. Когато попадах на заледен терен, беше по-добре. И въпреки това почти всяка крачка е огромна мъка. При тези условия е истинско изкуство да намериш верния ритъм, да проясниш съзнанието си и да не мислиш, ето, направих поредната от общо десет милиона крачки. Подобни мисли създадоха проблеми на моя партньор Арвед Фукс^[45]. Той не успя да навлезе в този нов свят, след като преди това беше прекарал няколко месеца на Северния полюс. Арвед беше стигнал Северния полюс, вярно — с подкрепа от въздуха. Но сега мъките бяха на всяка крачка. Почти всяка седмица на полюса кацал самолет с провизии. Може би си е мислел, че в Антарктика няма да бъде по-трудно. Но когато някой още в началото си казва, остават само три месеца, той е изгубен. При такава експедиция мисля само за днешния ден, за днешния преход. Гледам светлината, която често е много красива, има сиви, зеленикави, жълтеникави отсенки в зависимост от времето и от положението на слънцето. Ако времето се развали, всичко посивява. Когато настъпи whiteout^[46] този свят става мрачен, почти черен. Толкова мрачен, че дори при буря не могат да се носят очила. Но и тогава, при абсолютна концентрация, е необходимо да се изключат утрешният и вчерашният ден. Трябва да се върви днес. Извън времето, сякаш си на друга планета.

Х: Как понасяхте студа?

М: Студът не е чак толкова голям проблем. Приличаме на ледени танкове. По нас висят ледени висулки, особено от брадата. Но ние непрестанно се движим. Или сме в палатката. Справяме се със студа, като вървим или бивакуваме. В палатката, в спалния чувал. И така — вървим, вървим, вървим, кратка почивка, за да не се преохладим, и пак на път.

Х: Колко тежеше шейната ви?

М: Когато тръгнахме — много над сто килограма.

Х: Какво се случва, ако с такава тежест човек попадне в зона на пенитенти^[47], онези остри като нож ледени образования, които често се срещат в този район?

М: Случваше се да не можем повече да теглим шейните. А и нямаше никакъв шанс да продължим със ски. Тогава напредвахме само с по пет, шест километра на ден. Впрочем, в края на техния ужасяващ преход Робърт Скот и хората му успявали да изминават само по два километра на ден. Два километра! Било е минус петдесет градуса, следващото по-голямо депо с цял тон провизии и гориво се намирало само на единадесет мили. Имало е храна за цялата зима, вероятно там е можело да оцелеят. Да се окопаят, да си построят къща от лед, да спят, да си готвят и да се топлят. Но те са били толкова изтощени, че накрая изминавали само по два километра на ден. А съвсем накрая и по-малко. Останали в палатките и загинали. Защото знаели, че храната и силите няма да им стигнат за оставащите единадесет мили. На последния етап изминавахме по 40, 45 километра на ден. Сигурно и защото бяхме тръгнали през „топлия“ сезон и разполагахме със запас от сили. А не през зимата, както Скот. Но ако си толкова изцеден, че не можеш да си свариш един чай и нямаш никакви резерви да се стоплиш през нощта, няма как да изминеш и два километра на ден. Пътят пред теб става безкраен и този проблем те довършва. Ако в началото на нашето прекосяване на Антарктика си бях помислил, че ни очакват деветдесет дни истински мъки, щях да се отчая. Но само след една седмица ни беше по-леко, а след шест седмици една трета от разстоянието беше зад нас. На полюса си казах: ще успеем, това е голямото приключение на моето бъдеще.

Х: Шейните трябва да са били не само тежки, а и истински уреди за изтезание. Вие сте имали синини и рани от протриването.

М: Проблемът е, че шейната упражнява невероятно налягане върху ходилото на крака. Така бързо излизат мехури. За щастие аз нямах.

Х: Но вашият партньор трябва доста да е страдал.

М: Арвед Фукс имаше ужасни мехури. Въпреки това почти не се оплакваше. Стискаше зъби и вървеше. Не можеш да спреш и да се разболееш. Тогава с експедицията е свършено. Ние трябваше да продължим, това е вътрешен закон. Друг изход нямаше. Но Фукс вътрешно беше решил да участва само до Южния полюс. Затова в началото искаше да изминаваме по-кратки разстояния, за да щади краката си.

Х: Не е искал да продължи? Говорихте ли за това?

М: Да. След две седмици започнахме да обсъждаме този въпрос. Бяхме забавили темпото.

Х: Каква беше неговата позиция?

М: Той мислеше, че така или иначе нямаме шанс да изминем цялото разстояние. Бяхме прекалено бавни. Според него и снегът беше много лош. Той беше убеден, че няма да успеем да продължим след полюса. Затова искаше да спаси поне пътя дотам — от изходната точка до полюса. Там така или иначе щеше да дойде самолет и да ни вземе. Край. Както на Северния полюс, където е бил с международна експедиция, прибрана от самолет след шест предварително заредени лагера.

Х: Можехте ли за да го разберете?

М: Не, аз бях планирал прекосяване на Антарктида. Събрах парите, много пари и цели месеци работих по този проект. Винаги съм бил на мнение, че прекосяването е възможно. Така че исках стриктно да се придържаме към нашата уговорка — ден след ден, най-малко по тридесет километра дневно.

Х: Как бихте описали отношенията си с Фукс?

М: По време на пътешествието нямаше напрежение. Понякога той искаше да вървим с една скорост, а аз — с друга, но винаги намирахме решение. Просто трябваше да продължим.

Х: Скоростта ви е била различна, понякога вие сте бил с един час напред. Търпението на Фукс не е ли истинско чудо?

М: Факт е, че хората вървят с различна скорост. Това не е нито положително, нито отрицателно. Всеки си има свой собствен ритъм, скорост, при която се уморява най-малко. Ако трябва да следвам някого, който не върви с моя ритъм, се уморявам бързо, Фукс и аз имахме напълно различен ритъм. Не исках да избързвам, а само ходех с любимата си скорост. Ако през цялото време бях вървял след Фукс, щях много бързо да се уморя. Да се възпираш също изисква енергия. Тогава нямаше да напредваме.

Х: И въпреки това сигурно е непоносимо, когато единият винаги е далеч напред.

М: Да, това е така.

Х: Трябва да е бил бесен.

М: Сигурно, но какво да правя? Да се откажа заедно с него на полюса ли?

Х: Фукс показваше ли гнева си?

М: Не, не директно.

Х: Разговаряхте ли за това?

М: Говорехме всеки ден, винаги когато бяхме заедно — през почивките, в палатката. Карахме се само веднъж.

Х: Кога?

М: На около 700 километра преди края. На Гейтуей^[48]. Той искаше да се откаже, защото не можел да върви толкова бързо, колкото аз смятах, че е необходимо. Още от началото беше така. На първия етап не се справихме със скоростта, която трябваше да поддържаме, за да прекосим Антарктида. Аз протестирах. На което той отвърна: „Защо трябва да се мъчим, и без това няма да успеем“. Отначало мислех да се движа напред с по-голяма скорост. На този етап се разбрахме да вървим по шест часа на ден. Той не искаше повече. Смятах, че е малко и през тези шест часа по моя часовник ходех с моето темпо, за да мога за шест часа да извървя колкото се може повече километри, Фукс извървяваше за седем часа и половина разстоянието, което аз преминавах за шест часа, без да смятаме почивките. И през този час и половина, докато го чаках, мръзнех. Това не беше хубаво. И за двамата. Освен това за шест часа изминавахме само 20 километра, понякога 18, друг път 24. Така че аз предложих да намаляваме теглото на неговата шейна, докато стигнем еднакво темпо. Поставих едно условие: Арвед да продължи с неговите седем часа и половина на ден, които така или иначе му бяха необходими за моя дневен преход. А аз се движех напред още по-бързо отпреди. По този метод още първия ден изминахме 30 километра.

Х: Но краката на Фукс са били разранени, имал е мехури, в които се е събирала кръв.

М: С времето течността се процеждаше навън. Под кожата се образуваше нов мазолест слой. Действително, за него ходенето беше болезнено и аз непрестанно го хвалех, фактът, че издържа на тези болки, показва неговата способност да понася физически страдания. Но нали искахме да прекосим Антарктида, а не да се разхождаме! Признавам, че понякога се държах нечовешки. Обаче не мога да простя, че след това той започна да се прави на големия герой на Антарктида и да преиначава нещата. Това ме ядоса. За да може експедицията да приключи успешно, през цялото време в Антарктида аз вървях напред, с изключение на пет километра. Може Арвед да е бил десет километра напред, но не и в продължение на една стотна от маршрута. Това няма значение. Само че мениджърът на Арвед изтъкваше точно това с неверни твърдения. Впоследствие. Тръгнахме през ноември и аз знаех, че около Коледа трябва да сме на полюса, ако искаме в средата на февруари да бъдем в „Макмърдоу“^[49]. Ако бяхме стигнали полюса през януари, нямаше да можем да продължим, защото щеше да настъпи зимата. Затова и подтиквах Арвед да стигнем полюса още същата година. Той казваше, че това е невъзможно, но вървеше. Възхищавам му се. С тези крака! Ако той беше захвърлил всичко, трябваше да се откажа и аз. Арвед разбираше от навигация, а и в ледената пустош имаше по-голям опит от мен. Накрая всичко мина относително миролюбиво. Измислих един психологически трик, за да го подтиквам напред. Казах му: „Ако почиваме по-малко дни и вървим по осем или девет часа на ден, ще стигнем полюса още тази година. Все още няма човек, който да е бил и на двата полюса само за една година. Пеша. На Северния и на Южния полюс“. Продължих да го заклевам: „Ти ще бъдеш първият, който е успял. През май беше на Северния полюс, а сега се бориш да стигнеш Южния“. Арвед ме ругаеше, наричаше ме честолюбец, но съкрати дните за почивка и прибави дни за ходене. На Нова година бяхме на Южния полюс. Днес неговият успех е записан във всяка книга на рекордите, във всяка негова книга. Той е и си остава първият човек, който в разстояние на една година е успял да стигне пеша и до двата полюса. Но аз не се бях амбицирал заради него. Имах задна мисъл: ако стигнем полюса още същата година, ще продължим нататък. И ние продължихме. След това имаше само още една криза, почти две седмици преди да стигнем морето. Бяхме забавили темпото.

Х: Някои хора около Фукс представят нещата така, като че ли той е вървял напред и ви е дърпал.

М: Мениджърът на Фукс смяташе, че може да извърти истината, Фукс беше навигаторът и обикновено навигаторът върви напред. Но Фукс всеки ден ми даваше данните и аз тръгвах напред с компаса, който ми висеше на гърдите. Ден след ден. Не съм тичал напред, за да бъда по-бърз от него. Вървях напред, за да спася експедицията. Трябваше да го подтиквам, да го подтиквам, да го подтиквам. Непрестанно. Предпочитах другият да поеме ролята на „гончия“ и да каже: днес ще вървим осем или десет часа или пък ще сложим платната^[50], докато има вятър. Ако е необходимо цял ден и цяла нощ. Но Арвед не би издържал. Затова и никога не го упрекнах. Още веднъж: това няма значение. Ако Холгер Ханзен не беше твърдял обратното, щях да си замълча за тези маловажни подробности. Но аз бях този, който настояваше да продължим. Трябваше ден след да изтръгваме възможно] най-доброто и въпреки всичко да стигнем целта. Накрая успяхме. Едва на последния етап станах истински нетърпелив. След като преминахме полюса, отново забавихме темпото. Защо? Защото рядко слагахме платната; защото студът се усили; защото трябваше да прекосим няколко ледника. Накрая, на Гейтуей, за първи и последен път се скарахме сериозно. До брега ни оставаха 700 километра. Пред нас имаше само равен лед и сняг. А разполагахме точно с две седмици. За 700 километра, Фукс: „Тук сушата свършва, под нас е морето“. С това за него приключваше прекосяването на Антарктика. Но не и за мен. Фукс: „Оставам тук и няма да продължа“. Аз казах: „Продължавам, отивам до «Макмърдоу». Не мога да остана тук“. Крещяхме си и накрая аз казах: „Остани тогава. Все ще те приберат. Някога. Аз продължавам сам. Ще си взема шейната, половината от провизиите, половината от горивото. Ти получаваш палатката, на мен не ми трябва, ще спя в шейната. Ще стигна до морето“. Това беше възможно до средата на февруари, беше реално. Защо той трябваше да остава? Бях го карал да върви повече, отколкото му позволяваха силите. Никога не се съгласявах да почиваме. Никога не забавих темпото. И не преставах да го подтиквам напред.

Х: Това пак някой от вашите психологически трикове ли беше?

М: Не. Знаех, че е възможно, а Арвед само се инати. Разбираемо е. И пак тръгвахме. На по-следващия ден вече нямаше трудности — нямаше ледници, нямаше цепнатини, само от време на време бури. И беше безкрайно, много безкрайно. Но не чак толкова, че да изгубим надежда.

Х: Можахте ли най-сетне да сложите платната?

М: Не. Теренът беше идеален, но лошото време не ни позволи. Трябваше да вървим по десет, понякога дванадесет часа на ден. Прибави се и гладът. Провизиите ни бяха разпределени на дневни дажби. Губехме мускулна маса, накрая получихме мускулна атрофия. Ставахме рано сутрин и вървяхме два или три часа. Без почивка. Оставях Арвед да стигне на 100 метра от мен и тръгвах отново. Винаги по-напред от него. До вечерта. Той ругаеше, но устоя. И днес се чудя как успя да издържи на този жесток маршрут въпреки раните си. Великолепно постижение!

Х: Последвано от ледено мълчание.

М: Нямаше как. По този начин стигнахме до финала на 13 февруари.

Х: Явно това не е поставило началото на голямо приятелство.

М: Не, но връзката по целесъобразност издържа. До края. Трябва да се знае и следното: тогава аз не разбирах от навигация. Първоначално бях поканил няколко алпинисти, финансово нещата бяха уредени. Можех да финансирам експедицията. Някой трябваше да поеме навигацията, а с това и част от отговорността. При такива дълги маршрути е много важно част от отговорността да се поеме от партньора. Той трябва да има чувството, че е незаменим, че присъствието му е жизненоважно. Но никой от колегите не беше готов да тръгне. „Скучно е“ — каза единият. За другия беше прекалено далеч. А и никой нямаше толкова време. Най-подходяща се оказа свръзката Фукс — Меснер. Твърдя го и днес. Ние бяхме идеалната свръзка въпреки нашия антагонизъм или именно поради него.

Х: Защото е имало с кого да се заяждате.

М: Арвед беше истинска спирачка, а аз може би необходимият „гончия“. С неговото темпо нямаше да стигнем доникъде. А с моята настойчивост пък вероятно преждевременно щяхме да се изтощим. Нашите качества и начин на поведение, взети заедно, доведоха до успех. Ние дори много добре се разбирахме.

Х: Ултимативна връзка по целесъобразност.

М: Какво означава това? Ако бяхме приятели, щеше да е по-лесно. Особено по-късно. Това беше хубава връзка по целесъобразност. Радвам се на това преживяване. Харесвам Арвед Фукс, както и преди, но без неговия мениджър. Като партньор на път той проявява разбиране, спокоен е, жилав. Знае си занаята. Никога не съм се сърдил, че не вървеше достатъчно бързо.

Х: Откога не сте разговаряли с него?

М: О-о-о, от години.

Х: С кои други бивши партньори имате връзка? Или кои Ваши бивши партньори все още имат връзка с вас?

М: Често се срещам с Петер Хабелер. Остаряхме.

Х: А в случая с Фукс?

М: Върнахме се у дома без кавга. В Европа излизахме няколко пъти заедно пред публика. Но веднъж прочетох във в. „Билд“, че Фукс ме бил теглил. Всичко, което пишело в сп. „Шпигел“, било лъжа и измама. Трябваше ли да отговоря? Прекъснах връзката.

Х: Какви нови познания донесохте от Антарктика?

М: Най-важното беше, че намерих ново предизвикателство. И това ново предизвикателство трябваше да бъде Северният полюс. Подобна експедиция, но този път не исках да имам подкрепа от въздуха. Така че ми трябваше нов партньор. Казах си също така, че на петдесет ми трябва лекар. Защото на тази възраст човек става уязвим и вече не стои така сигурно на краката си. Попитах брат ми Хуберт, който е лекар, дали не познава колега с достатъчно време, умения и издръжливост, за да тръгне с мен. След три седмици Хуберт дойде при мен и каза, че би искал да се заеме с тази работа. Ако исках да рискувам с него прекосяването на Арктика, трябваше преди това да направим пробен тур. А също така да видим, дали можем заедно да устоим на такова трудно приключение. Изборът ни падна върху Гренландия. Намерението ни бе да я прекосим диагонално от югоизток на северозапад. Това са около 2200 километра до Туле. Още в началото попаднахме на ужасни бури, които ни задържаха в палатката шест дни. Почти бяхме готови да се откажем, както вече бях направил една зима. Въпреки това продължихме. Времето не се оправи, но често имаше попътен вятър и слагахме платната.

Х: Това означава ли, че сте усъвършенствали ветроходната си техника?

М: Хуберт е много добър, фантастичен скиор. Много по-добър от мен. Той скоро навакса това, което му липсваше като опит и ние станахме идеален екип. Аз се носех с компаса напред, а Хуберт ме следваше, без да ме изпуска от поглед. Така че в мъгла той беше водещият. При лошо време най-добрият скиор, най-добрият ветроходец трябва да бъде отзад, за да може групата да се движи бързо. Измислихме си следния метод: носехме се по леда, докато измръзнем напълно. Времето непрестанно беше бурно, студено и често мъгливо. Под платна издържахме само няколко часа.

Х: Какво правехте, за да не се преохладите?

М: Вървяхме по няколко часа, за да се стоплим. После отново слагахме платната. Така че — ходене, под платна и пак ходене. Осемнадесет до двадесет часа на крака. Много уморително. Ветроходството изстудява, а докато теглехме шейните, се стопляхме. По този метод напредвахме бързо, понякога стигахме до 150 километра на ден. И така седмици наред. Колко път изминавахме! Най-много 180 километра наведнъж. Всичко беше идеално, може би прекалено гладко. Хуберт беше в добра кондиция. Страхотно пътешествие, страхотно време за нас двамата! Може би този успех ни замая главите. Да, накрая бяхме изминали 2200 километра за 35 дни.

Х. Веднъж вятърът ви откъснал едно платно и го издухал в безкрая. Помислихте ли, че успехът на експедицията е застрашен? Как се справихте с липсата му?

М: Когато едното ни платно изчезна, разбрахме, че с играта ни — ходене, под платна, ходене — е свършено. И въпреки това продължихме. Трябваше да продължим! С големи усилия, но с по-малко опасности. Защото при мъгла лесно можехме да се изгубим от очи. Какво да правим? Всеки имаше по две платна, две големи и две малки. Ако тръгнехме с различни по големина платна, веднага щяхме да се разлетим в различни посоки. Големите платна обаче представляваха голяма опасност при силен вятър. Затова слагахме едно голямо платно, а Хуберт се хващаше за мен, закачахме неговата шейна зад моята и така се носехме. За задния е трудно, но пък функционираше. Докато не стигнахме пресечена местност. От там нататък повечето време ходехме.

Х: Какво имате предвид, когато казвате: „Темпото, с което напредвахме, ни замая главите?“

М: Който търси границите на възможното, живее непрестанно между провал и утвърждаване. Въпреки лошото време успяхме да наложим невероятно темпо. Прекосихме Гренландия по диагонал по-бързо, отколкото повечето пътешественици — отчасти също с платна — са успели да го направят по краткия път^[51]. Възгордяхме се от този успех. Затова и си мислехме, че при следващия ни проект — 2000 километра от Сибир до Канада — ще успеем без особени проблеми.

Х: Така че след успеха в Гренландия планирахте следващото си приключение, прекосяването на Северния полюс?

М: Да, през 1995 г. искахме да стигнем от Сибир през паковия лед^[52] до Северния полюс и оттам до Канада. Само двамата. Това са 2000 километра по въздушна линия. През най-неприятния паков лед на Земята. Към него се прибавя и дрейфът. Тези проблеми представляваха голямо предизвикателство. До този момент никой не беше успял да прекоси Арктика по този маршрут без подкрепа от въздуха. Именно затова искахме да рискуваме.

Х: Каква беше дебелината на леда там?

М: Два метра в средата. Но накрая, там, откъдето тръгнахме ние, ледът нямаше и двадесет сантиметра. Можеше да издържи само един от нас. Всичко се клатеше, а под нас чувахме водата. Ледената покривка се издигаше и спускаше. Истинска покривка от лед. Да вървиш още в началото по тънък лед, е много странно чувство. Но се свиква. В нас остана усещането, че ледът е жив.

Х: Как може да е нестабилен ледът с дебелина двадесет сантиметра?

М: Това не е лед като нашия, не е от сладка вода, а от солена. Замръзнал и същевременно мек, нещо като твърда маса. Състои се от малки парченца. Повърхността не е замръзнала както през зимата по нашите езера. Има парчета, големи колкото футболно игрище и доста нестабилни. Други части са сиви, нов лед, не повече от пет сантиметра, има ивици, широки колкото шосе. А между тях — улеи, малки пукнатини. Как да минеш през тях? По водата не се върви. В проблем се превърнаха ледените натрупвания. Постоянният северен вятър най-напред раздвижи леда, водата под него също се развълнува. Този северен вятър постепенно стана бурен и ние бяхме толкова глупави да продължим срещу вятъра на север, вместо да се върнем и да изчакаме, докато всичко се успокои. При 50 градуса под нулата, в арктическата нощ. Така си навлякохме беда. Много просто — през втората нощ ледът около нас започна да се събира като акордеон.

Х: А вие не можете да плувате.

М: Нямаше нужда, с тези дебели дрехи нямаше да потъна. Раздвижването е достатъчно да ме държи на повърхността. Проблемът е, че като излезеш, приличаш на леден блок. А потапянето във водата изсмуква от тялото много топлина.

Х: Имаше ли опасност от бели мечки? Носехте ли пушка?

М: Разбира се! Дори прогонихме една мечка с пушката, още в началото. Много умно животно. Беше се скрило зад ледени бариери и си държеше лапата пред носа. Полярните мечки крият носа си, защото в ослепително бялата околност могат да бъдат открити само по тези две черни точки. Невероятни животни! Мечката непрестанно се въртеше около нас, за да ни нападне отзад. Трудно ни беше да установим къде се намира.

Х: Пуснахте ли й един куршум?

М: Не, не, не, това е много опасно. Стреляхме във въздуха, пуснахме сигнални ракети.

Х: Е, това впечатли ли я?

М: Изправи се на два крака. Тя или той трябва да беше 2.50 или 2.80 метра. И може би 400 или 500 килограма. Поразително животно. За щастие се уплаши от сигналните ракети.

Х: Как беше настроението с Хуберт?

М: Много добро. Хуберт и аз бяхме участвали заедно в около десет експедиции, но той винаги в качеството си на лекар. Сега беше пълноправен член на екипа, а това означава, че носехме отговорност един за друг. Опасности имаше само два пъти — в първите дни и в края на пътешествието. Предишните ни експедиции му бяха харесали много и затова той непременно искаше да дойде на Северния полюс. Отначало бях против, защото се опасявах, че майка ни ще страда. Единият от нашите братя, Гюнтер, беше загинал на Нанга Парбат. След прекосяването на Гренландия обаче си казах: ще го направим. Заедно сме най-добрите. Затова рискувахме. Хуберт си беше спестил отпуски и можа да вземе три месеца. Тръгнахме от Сибир. Освен нас имаше още една експедиция, която имаше кучешки впрягове и депа с провизии. Те тръгнаха в същия ден, но от друго място. Понеже бяха разгледали трасето от хеликоптер, знаеха откъде е най-добре да минат. Въпреки по-добрия маршрут и кучешките впрягове те се върнаха след няколко часа. А ние, високомерни каквито си бяхме, продължихме да се борим с бурята. Така попаднахме в беда. Ледът около нас поддаде, пропука се. Леден пояс от осемдесет километра се натроши и образува ледени бариери. Като акордеон. Ледените плочи се надигаха от водата и се приплъзваха една над друга. Между тях — вода. Истински хаос.

Х: Били сте изненадани. Седели сте в палатката, часовникът показвал три без десет, арктическа нощ.

М: Наоколо всичко пукаше и трещеше, така че не можехме да си чуем думата. Като в дъскорезница.

Х: Тогава сте погледнал Хуберт. Паникьосал ли се беше?

М: Хуберт подаде глава навън и каза: „Навсякъде — пукнатини, навсякъде се образуват пукнатини“. Излязохме веднага и осветихме с фенера близката околност, но не видяхме много. После забелязахме, че мястото, на което се намирахме, бавно потъва. Издърпахме палатката на по-стабилен леден блок, после и шейните. И така цяла нощ — издърпвахме палатката, после и шейните. При това не само изгубихме едната шейна, а и Хуберт падна във водата.

Х: Помислили сте си, че вече няма да излезе.

М: През тази нощ само си казахме, че ако оцелеем още веднъж, вече няма да правим такива неща. Никога вече паков лед! Върнахме се към брега и когато стъпихме на по-здрав лед, изпратихме сигнал за помощ чрез сателит. Нямахме радиовръзка и телефон, а само един уред, какъвто се имплантира на китове за проследяване на придвижването им. Този уред действа чрез френска сателитна система. Централата й е в Тулуза. На петнадесет копчета бяхме направили нещо като морзова азбука — имаше и сигнал за опасност от полярни мечки. Първата вечер се появи една и ние предадохме, че ни преследват бели мечки. И така новината, че двамата Меснер са нападнати и сигурно са разкъсани от бели мечки, стигна до вестниците.

Х: Как бяхте спасени?

М: Руснаците, които ни оставиха, бяха прибрали хеликоптера в най-близката арктическа станция. За спешни случаи. Тази предпазна мярка беше част от моята логистика. Хеликоптерът дойде и веднага ни намери.

Х: Къде се намирахте?

М: Когато го чухме, бяхме в палатката и веднага излязохме.

Х: Чакали сте в палатката да дойде хеликоптер, докато навън светът загива?

М: При петдесет градуса под нулата не може да се стои навън. Може да се ходи, да се прави нещо, да се тегли шейна. Но ако човек само стои на едно място, след половин час започва да трепери от студ. След това всичко му измръзва. Не може да си отвори устата. И настъпва смъртта. Не е чак толкова безопасно.

Х: Хуберт дори е паднал във водата.

М: Да, всичко това се случи през тази нощ. Изгубихме една шейна, Хуберт падна във водата. Аз му помогнах да се измъкне и когато влезе в палатката, беше като леден блок.

Х: Какви костюми носехте?

М: Облеклото ни беше трипластово. Отвън истински дебели пухени костюми. Само през ципа и при глезените можеше да проникне малко вода.

Х: Преди никога не сте сигнализирал за помощ. Това се случило за първи път на тази експедиция. Почувствахте ли, че приключва един етап?

М: Какво значи помощ? Обадихме се за нашия хеликоптер, който беше част от логистиката ни. Малко или повече. Той трябваше да чака на последната спирка, винаги на разположение, докато не стигнем централния паков лед. Това беше записано в договора с руснаците. Ние тръгнахме, а хеликоптерът остана на наше разположение. Аз знаех, че най-големият проблем ще се появи в началото. Този път обаче нямаше да можем да се върнем сами.

Х: Въпреки това — за да оцелеете, сте зависели от чужда помощ. Какво означаваше това за вашето самочувствие?

М: Изгубих това самочувствие още през 1970 г., след трагедията на Нанга Парбат. А сега, след като хеликоптерът ни взе, се заклехме още веднъж: „Никога вече! Никога вече паков лед!“ Въпреки това четири седмици по-късно тръгнахме към полюса от една дрейфуваща станция в Северния ледовит океан. Не беше нищо особено. Почувствах обаче, че времето на екстремните ми приключения безвъзвратно отминава. Междувременно станах на шестдесет — една възраст, на която други се пенсионират. Наскоро след това тръгнах да прекосявам пустинята Гоби.

Х: Което бяхте разчели за два месеца.

М: От шест до осем седмици. Но стана по-бързо, не безпроблемно и все пак по-добре, отколкото бях очаквал. В началото яздех коне и камили. Накрая ми помогна монголската гранична полиция. Два пъти стигах до границата на моята издръжливост — в южната част на Гоби след 300-километров преход, без да намеря вода, и накрая, когато през Алтай се върнах в сърцето на Монголия. Бях напълно изтощен. Тогава вече се примирих с остаряването.