До височинния алпинизъм стигнах по една случайност. Бях студент, когато през 1969 година се присъединих към една експедиция в Андите, организирана от тиролци, тъй като Курт „Гага“ Шойсвол, един безупречен катерач, отпадна като участник. Тогава аз исках да стана строителен инженер, специалност „Високо и ниско строителство“. Когато една година по-късно, след трагичната експедиция на Нанга Парбат и след ампутация на пръстите на краката и възглавничките на пръстите на ръцете, се върнах обратно в университета в Падуа, установих, че не мога да се оправям вече със следването. Така станах височинен алпинист. Катеренето по скали бе затруднено от болките в безименния пръст на дясната ми ръка. Затова моментално и напълно се концентрирах върху високите планини на Земята. Пътувах много и като водач на групи, за да мога да се издържам. Пишех книги и изнасях лекции. В тях разказвах за моите експедиции. Скоро станах един от главните представители на търсещото приключения поколение алпинисти и пътешественици, които имаха твърде малко средства, но искаха да изкачват достъпните за твърде малко хора височини. Тогава непрекъснато разсъждавах върху несигурността — неустановеното състояние между живота и смъртта, както и върху безпомощността на човека на горния край на света.

Не се оплаквам, че днес приключенията се смесват със спорт за забавление, че катеренето се измества от високопланински туризъм, че дори Маунт Еверест вече е стока, за която се правят предварителни резервации и чиято цена включва обслужване, застраховка, депо за кислород на върха. Но едно е сигурно — без собствена отговорност и без излагане на опасност, дори и на тези ледени височини човек не може да събере опит, който да се различава от начина на поведение в детската градина.

Х: През 1969 година Вие за първи път сте напуснал Алпите и сте участвал в експедиция в Андите. По какъв начин това промени Вашата кариера?

М: Външната, зрелищната страна никога не е била важна за мен. За кариера не мислех изобщо. По-важното бе, че в този момент окончателно се отказах от бюргерския, еснафския начин на живот. В университета бях напълно нещастен. Някак си имах чувството, че ще пропилея живота си. След като с най-добро желание опитах да стана инженер, аз се принуждавах да правя нещо, което в действителност не исках. И тогава, три дни преди да отпътуват за Южна Америка, по телефона ми се обадиха алпинисти от Инсбрук. Те бяха планирали начинанието от дълго време. Но аз знаех много малко за тази експедиция. Само че в състава бяха моят партньор Зеп Майерл, както и гениалният планински гид от Цилертал Петер Хабелер. Познавах двамата от съвместни изкачвания в Алпите. Един бил отпаднал — така казаха — и аз съм можел да замина с тях. Всичко беше осигурено — билет, екипировка. Дрехите щели да ми станат. Не трябваше да плащам нищо. Важното бе в рамките на три дни да получа виза. Експедицията в Андите беше точно това, което ми трябваше. Вкъщи се върнах трениран, с нов опит. Бях изкачил по нови маршрути два върха — Йерупая Гранде и Чико (виж „Свободата да тръгнеш“, „Пипер Ферлаг“). Не на последно място, бях отрекъл всички табута в алпийското катерене, бях отказал да се съобразявам с тях. И вече жадувах за Алпите. Северната стена на Ле Дроат^[18] в района на Монблан по това време, 1969 година, беше най-трудната ледена формация в Алпите. Тя имаше три изкачвания и всяко от тях не бе минало без падане. На първата свръзка са й били необходими шест дни, на най-бързите — три дни. Аз направих опит по нея с брат ми още през 1965 г. Уплашихме се и се върнахме. Оттогава никой не бе успял да я изкачи.

Х: Чист лед?

М: Долу лед, горе — смесен терен, скала и лед. Тогава имахме пикели, не разполагахме със съвременни сечива за лед. Аз тръгнах много рано, но при дневна светлина. С пикел, котки и вързан с въже. Днес тази стена вече не е проблем. Но тогава беше страховита. По обяд бях на върха, наблюдаван от курсанти в Училището по ски и алпинизъм в Шамони. Това ме направи известен във Франция. Донесе ми първия рекламен договор. Това беше началото на професионалната ми кариера.

Х: На кого благодарихте там горе? На Зеп Майерл? На Бог?

М: На нито един от двамата. Аз вече изпитвах друг вид благодарност. За добрата съдба, за смелостта да го направя. В този момент всичко беше свършило и аз плачех от горделивост. Но не изпитвах желание още утре да направя следващата стъпка напред. Така беше окей. Бог не беше в играта. Защо трябваше да му благодаря? А с това постижение бях вече много по-напред от моя наставник.

Х: Но бяхте пристрастен?

М: Към какво? Исках само едно: да не умирам никога.

Х: Вие сте бил маниак. Бил сте на върха. Взел сте си дозата. Бил сте щастлив. Бил сте доволен. Бил сте спокоен.

М: Да, аз бях напълно доволен, спокоен и горд едновременно.

Х: Вие сте бил спокоен. Слязъл сте долу и сте си мислел: „Скоро няма да направя такова нещо“.

М: Аз слязох и си мислех, че скоро никой няма да няма да повтори изкачването. Дори свръзка от двама души.

Х: Вие сте прекарал в подножието два дни и сте тръгнал отново.

М: Да, един ден по-късно тръгнах по Ръба Френе на Монблан^[19].

Х: Как понесе Вашият партньор Гюнтер това извисяване?

М: Той беше малко кисел през това лято на 1969 г. Защото катерех соло и малко с него. Той имаше проблеми, които му пречеха. Трябваше ли да бъде така? Веднъж ми каза: „Ако ми предложиш да тръгна с тебе, почти няма да мога. Ех, да не беше работата в тая проклета банка“.

Х: Вие все по-често сте ходил в планините, а той не е могъл да направи избор между планината и банката.

М: Трябваше да се подчинява на една необходимост.

Х: Но той се е разкъсвал.

М: Да. Тогава реши да напусне. Заради експедицията на Нанга Парбат. В началото не беше включен в състава. Присъедини се по-късно, защото други — Майерл, Хабелер, се отказаха.

Х: Това беше началото на катастрофата…

М: Нанга Парбат е точната разделителна линия между нашата младост — с нейните идеали, с обсебеността от планините, с принадлежността към света на отвесните стени, и височината, Хималаите. Аз никога не бих тръгнал към Нанга Парбат, за да направя трето изкачване на върха. Дори английската кралица да ме бе поканила, никога няма да тръгна. Само заради върха. Но Рупалската стена — най-трудната на Нанга Парбат, най-високата в света, беше предизвикателство. Това бяха три северни стени като Айгер, наредени една на друга. Това бе ново, непознато следващо измерение в алпинизма. В Алпите бях правил всичко, което тогава не трябваше да се прави — изкачвания по най-трудната ледена стена сам, без въже, по най-трудната скална стена сам, само с частична осигуровка — съответно 1000 метра опасност, пропаст. Аз преминавах през надвесените скали право нагоре, просто изкачвайки ги. Алпийският журналист Тони Хибелер, един също така лъжлив писач и хроникьор — интригант, тогава ми изпрати писмо: „Ако не спреш с това, през есента ще си мъртъв“. Но аз знаех добре: никой няма да се осмели да повтори това, което правя аз. Толкова самоуверен бях. Не бях по-добър никой друг няма да пробие. То е като мечта, когато всичко минава пред очите ти. При това толкова естествено. И така, през есента дойде поканата за Нанга Парбат. Знаех, естествено, че през 60-те години на XX век най-добрите немски катерачи са се провалили на Рупалската стена. Нанга Парбат беше не само „Немската съдбовна планина“, не само върхът, с чието първо изкачване Херман Бул бе постигнал блестящ успех, не само един от най-трудните осемхилядници. На Нанга Парбат се намираше Стената на стените, девствената, отвесна в горната си част, висока 4500 метра Рупалска стена. Стената, за която Херман Бул казва: „Невъзможна за всички времена!“.

Х: Херман Бул е бил голям пример за Вас. Неговата участ не Ви ли ужасяваше?

М: Бул беше казал още: „Дори само опитът по Рупалската стена е самоубийство“. Точно в това се състоеше предизвикателството. Бяха минали 15 г. от първото изкачване на върха през 1953 г. Беше дошло ново време. Ние имахме по-добра екипировка, по-добра материална база. Знаехме повече. За мене беше важна само тази стена — и нищо друго.

Х: Поканата сте получил от човек на име Херлигкофер^[20]. Строг ръководител на експедиции с великонемски уклон. Един човек, чийто доведен брат Вили Меркл през 30-те години на XX век е загубил живота си на Нанга Парбат. Не Ви ли притесняваше това, което се бе случило на Херлигкофер?

М: Имах всички основания да се притеснявам и моето участие беше глупаво. През 1953 г., след успеха, Херлигкофер бе засенчен от новоизгрялата звезда Бул. Освен това го вдъхновяваше духът на експедициите от 30-те години, които бяха завещали: „Ние няма да почиваме в мир, докато на Нанга Парбат не се развее знамето с пречупения кръст“. Това се повтаряше отново и отново. Най-лошото беше, че Херлигкофер нямаше понятие от височинен алпинизъм. Не беше и добър организатор. Той запази единствено за себе си правото на публикации за експедицията. Аз, естествено, не знаех, че ще стане толкова лошо, както се получи. Всички потиснахме притесненията си. С мотото: „Слагаш си перде на очите и тръгваш“. Ние искахме да отидем на Нанга Парбат. Моят брат Гюнтер имаше право, като каза: „Ние бихме тръгнали към Нанга Парбат и с дявола“.

Х: Но Гюнтер не влизаше в първоначалния състав на експедицията…

М: Моят баща искаше непременно да взема брат ми със себе си. Така че аз се застъпих за неговото участие.

Х: Въпреки това Херлигкофер не е разчитал на Гюнтер. Опасявал се е, че ще има ядове.

М: Херлигкофер говореше винаги за приятелство. Но той самият не беше „приятел“, в смисъл на споделяне, взаимност, идентификация с целта. Нанга Парбат беше само негов. Започна с това, че по пътя към базовия лагер ние трябваше да вървим след него. Това беше мъчение, защото за разстояние, което можех да измина за десет минути, той се нуждаеше от един час. Не издържах, минах напред и бях наруган. Гъши марш вместо собствена инициатива. Такава беше заповедта на Херлигкофер.

Х: Преди изкачването Вие сте изпратил картичка до вкъщи. На нея сте написал: „Височинното изкачване е мъчение“…

М: Така е. В повечето случаи гърлото е възпалено, с налепи. Преследва те мъчителна кашлица. Всичко това заради учестеното дишане и сухия въздух. Нито едно ядене не е вкусно. Да прибавим горещината през деня и студа нощем. Силното ултравиолетово лъчение те изпива и те прави отпуснат. Скоро човек става апатичен. На голяма височина е светло, но небето е черно. Когато погледнеш надолу, към долината, през повечето време се вижда един вид тъмнина. Няма дъно на долината. Тази стена е само една бездна. Не се усеща дали между „горе“ и „долу“ са 2000, 3000 или 4000 метра. Навсякъде само бездна. Но аз не се страхувах. В Алпите бях катерил 1000-метрови надвесени стени. И поради това в Хималаите не изпитах несигурност.

Х: В плана за действие, съставен от Херлигкофер, Вие, като номер едно, е трябвало да стигнете до върха, а Гюнтер — по цял ден да опъва парапети до 7500 м и да се грижи за осигуряването на обратния път. Чувстваше ли се Вашият брат излъган за върха?

М: Гюнтер беше кисел. Той мислеше, че няма да получи шанс да стигне до върха.

Х: Чувстваше ли се той като роб на Херлигкофер?

М: Гюнтер беше достатъчно умен, за да знае, че един план търпи всякакви промени. В началото на експедицията никой не знае и не може да знае кой ще отпадне по пътя към върха. В края на краищата почти всички излязоха от строя. В този смисъл не е вярно, че аз и Гюнтер сме изтикали останалите.

Х: Шолц и Куен^[21] също са били горе.

М: Но по нашите следи. Двама силни алпинисти, със сериозен опит и много смелост. Но без пъртината, която пробихме аз и Гюнтер, без пътя, който бяхме открили и извървели, те нямаше да имат никакъв шанс. Вероятно без нашия пример и риска, който поехме, те едва ли щяха изобщо да опитат.

Х: Вашия брат и височинния оператор Герхард Баур сте били в най-високия лагер. Кое беше решаващото, за да искате сам да изкачите върха?

М: Изглеждаше, че времето ще се влоши. Нов сняг и лавини щяха да направят изкачването по Кулоара на Меркл^[22] невъзможно. И аз предложих на Херлигкофер да тръгна нагоре през нощта. През деня да стигна колкото се може по-високо, дори до върха и да се върна незабавно в лагера, където брат ми и Баур трябваше да ме чакат. Херлигкофер отговори: „Взе ми думите от устата“.

Х: Уговорката с Херлигкофер е звучала така: ако прогнозата за времето е лоша, отдолу ще изстрелят червена ракета. Ако е добра — синя. При червената Вие сте имал разрешение да опитате сам. При синя е трябвало да тръгнете заедно. Прогнозата за времето е била добра. Но Херлигкофер е наредил да изстрелят червена ракета. Защо?

М: Не знам. Останалите участници и досега казват, че ракетата е имала грешно фабрично обозначение. Възможно е.

Х: Според Вашия приятел от експедицията Макс фон Кинлин. Вие сте знаел, че времето ще остане хубаво.

М: Как, моля, съм могъл да надуша? Как можех да си осигуря достъп до прогнозата за времето? Ние горе нямахме радио. Затова се уговорихме за сигнализацията с ракетите, фон Кинлин си измисля много, блъфира, лъже.

Х: Какво видяхте, когато тръгнахте в три часа през нощта?

М: Една отвесна стена над мен и ясно звездно небе. Беше леденостудено.

Х: Значи прекрасно време.

М: Да, иначе не бих тръгнал. Но това означаваше само, че времето е добро сега. Все още. След обяд отново стана мъгливо. На следващия ден, при слизането от върха, под нас дори валеше сняг. Прогнозата за лошо време си остана определяща за моите решения в зоната на върховата пирамида.

Х: При раздялата с Баур Вие сте казал: „Чакайте ме. Ще се върна тук“. Баур твърди, че не е чул нищо, защото е спал.

М: Горе никой не спи, а дреме. Още вечерта преди тръгването бях дал указания: да бъдат опънати парапети в Кулоара на Меркл и да са готови! От 34 години Баур потвърждава моята молба към него да ме чака. А каква беше конкретно молбата ми? Защо трябваше да се фиксират въжета в Кулоара на Меркл, ако не съм искал да се върна оттам? Моята молба да ме чакат бе отправена вечерта на 26 юни. Защо е трябвало да заблуждавам брат ми и Баур?

Х: Какво имахте със себе си за соловата атака?

М: Няколко ката дрехи. Резервен чифт ръкавици в якето. Малка опаковка с разтворими таблетки. Всичко.

Х: Как се придвижвахте?

М: Добре, но трябваше да заобикалям множество стръмни прагове. Търсенето на единствения проходим маршрут ми костваше време. И концентрация. По този начин свърших много работа за другите. Тези след мен не трябваше да търсят, не трябваше да катерят наслуки по необозримия терен. Пътят нагоре стана по-лесен. Въпреки това ми беше ясно, че ако завали сняг, този улей ще се превърне в истински ад. Оцеляването в него щеше да е невъзможно. Сриващият се надолу сняг щеше да го превърне в див планински поток, който се откъсва от стената.

Х: Кога забелязахте, че брат Ви, който трябваше да Ви чака с Баур долу, в лагера, се изкачва след Вас?

М: Тази подробност се е изтрила от паметта ми. А и тя няма никакво значение. Помня само, че го видях точно под мен. Вляво има един скален зъбер. Той се появи иззад него.

В началото не знаех, че е той. Но след това го познах. По движенията. Изчаках го. На огромната рампа, която води диагонално нагоре към южното рамо.

Х: Какво казахте на Гюнтер, след като — противно на уговорката — бе тръгнал след Вас. Бяхте ли ядосан?

М: Не, не бях ядосан. Само объркан. В първия момент дори бях изплашен, защото бе нарушена концентрацията ми. Моето задължение беше да се справя с всичко още днес — да стигна до върха и да се спусна обратно. При катеренето в свръзка е друго — непрекъснато трябва да се оглеждаш и да мислиш за действията на другия. Затова моите първи въпроси бяха: „Имаш ли въже? Опънахте ли парапети в Кулоара на Меркл?“ Когато Гюнтер отговори отрицателно, вече знаех, че всичко става критично и много, много по-опасно, отколкото ако бях сам. През лятото преди експедицията бях направил няколко солови изкачвания. Гюнтер няколко пъти ми беше казвал: „Не ми харесва това. Страхувам се, когато правиш своите безумни самотни изкачвания“.

Х: Защо не отпратихте Гюнтер обратно?

М: Не ставаше дума за това. Ние цял живот сме били една свръзка. При тази експедиция Херлигкофер изключи Гюнтер от финалната атака към върха. Сега той сам бе взел съдбата в собствените си ръце. Той доказа, че може. Изкачил бе Кулоара на Меркл по-бързо от мен. Гюнтер сам си намери мястото. За върха. Можех да го поставя пред избора: „Или ще се върнеш, или и двамата ще се върнем.“ Не го направих. Двамата виждахме шанс да стигнем до върха.

Х: Въпреки това имахте ли психически проблем от факта, че той беше при Вас?

М: Сигурно. Ако бях сам и загинех, щях да загина и толкова. Но Гюнтер не трябваше да загива. Аз бях по-големият. Той трябваше да се върне жив и здрав долу. Някак си носех отговорност за него. Но вече нищо не беше така сигурно както преди. Аз бях по-опитен. Единак. По-старият брат. Този, който винаги е дърпал напред. Да, аз бях пазителят на моя брат. Съвсем естествено. Затова е толкова нечовешко от страна на някои от участниците в тогавашната експедиция да твърдят обратното.

Х: Кога забелязахте, че Гюнтер е уморен?

М: При слизането той често спираше и правеше снимки със своя фотоапарат 6×6. Като оправдание. Това поведение ми е познато. Когато някой не може да продължи, той не казва веднага: „Не мога повече“. Всичко това се случи на снежния гребен между Главния и Южния връх. Равен, хубав хребет. Здрав фирн, добър за ходене. Още при изкачването Гюнтер ставаше все по-бавен. Аз бях възбуден. Сред огромни купести облаци за първи път видях под мен Сребърното седло. За последните петдесет метра до върха ни беше нужен още един час. Горе след това имах чувството, че и двамата сме еднакво уморени, изцедени преди всичко от ултравиолетовото лъчение. Някак си ми беше ясно, че днес няма да можем да слезем до лагера. Но трябваше да продължим спускането.

Х: Какви картини от върха сте запомнил?

М: Брат ми. Сребърното седло. Нищо повече. Основно бе чувството на безусловна отговорност за брат ми.

Х: Как мина първата фаза на слизането от върха?

М: Гюнтер изоставаше все повече и повече. По един лек снежен гребен. Когато стигнахме до Южния връх, откъдето стената се спуска почти отвесно, той каза: „Не мога да сляза оттук. Не става“. Тогава разбрах, че ще стане трудно. Не можех да му кажа: „Ти трябва да го направиш!“, знаейки, че ако падне, ще се убие. Това не се казва на брат, който е изтощен и е все по-малко на себе си.

Х: Колко дълго бяхте на върха?

М: Може би един час. След това тръгнахме надолу.

Х: Беше ли още светло?

М: Да, още беше ден.

Х: Колко е дълъг денят на Нанга Парбат през ранното лято?

М: Ние още виждахме, и то добре, докато бяхме в бивака на седловината на Меркл. Сигурно още същия ден щяхме да стигнем до средния Кулоар на Меркл, ако бяхме избрали този маршрут за слизане. Но ние решихме друго. Отказахме се от слизането на юг, защото Гюнтер бе изтощен, защото очаквахме лошо време, защото стената там се спуска почти отвесно. Аз самият забелязах, че Гюнтер вече не беше сигурен. Сто на сто той не можеше да се придвижва по такава стръмна стена. Това, че постоянно спираше, че вървеше несигурно, олюлявайки се, бяха лоши сигнали. Вървеше много по-бавно отколкото при изкачването към върха. И часът почивка най-горе не го направи по-силен. Тъкмо обратното — този един час на върха го изтощи още повече. Всичко това бе последица от височината и от умората след дългата работа над 7000 м и изкачването предния ден до щурмовия лагер. Всичко заедно. Бяхме катерили ден и половина непрекъснато. Без да пием и да ядем.

Х: Но Вие сте имали малко сушени плодове и витамини.

М: В себе си имах витамини на таблетки. Малки шумящи таблетки, които се разтваряха във вода и се газираха. Но нямахме течност. По-късно, при слизането, се опитах да ги разтворя в разтопен сняг. Безуспешно. Отнемаше страшно много време. А пяната така и не ставаше за пиене. Получаваше се нещо като гъст бульон. Беше твърде студено. А снегът не можеше да се стопи в кутийката от топлината на ръцете, с които я държахме. Да можехме да изсърбаме само една супа…

Х: А какви бяха сушените плодове?

М: Нямаше и една шепа. Един вид неприкосновен запас — стафиди и орехи. Обичайното. По малко за всеки. Не повече.

Х: Как се стигна до решението да започнете слизане по стена, която не е била осигурена с парапети и по която е нямало никакви лагери? Теренът е бил съвършено непознат за вас, при това лавиноопасен. Там не ви е очаквал никой от другарите ви.

М: Теренът беше действително непознат за нас. Но видяхме, че е по-малко стръмен от стената, по която се изкачихме. Освен това знаехме, че пътят за връщане към щурмовия лагер по Рупалската стена не е осигурен с парапети. А тази отсечка действително е стръмна и тежка, отчасти отвесна. Ако някой направи грешна стъпка и се подхлъзне, ще започне падане, което няма спиране.

Х: Вие нямахте въже със себе си?

М: И двамата нямахме въже. Оттам и несигурността на моя брат: „Боя се да слизам по тази стена без въже.“ Не говорехме много. Но беше ясно, че Гюнтер нямаше да може да слезе надолу. „Много е опасно за мен“ — каза. И двамата знаехме, че над последния лагер няма въжета. Не беше необходимо да говорим повече за това. Във всеки случай от южната страна на планината имаше другари, палатки. Ако бяхме стигнали до 7300 метра, Гюнтер щеше да бъде спасен. Но първо трябваше да го докарам дотам. Това бяха все пак 700 метра денивелация. Без въже бе немислимо. Освен това ми беше ясно, че няма да успеем да го направим същия ден. Тръгнахме много късно. Естествено, вината беше наша, но въпреки това беше късно. Така имахме само два варианта: да започнем спускане по стръмната отсечка от юг и да поемем риска един от нас да се подхлъзне, или да сменим маршрута с по-малко стръмната северозападна страна и да слезем малко по-нататък. Аз нямах големи притеснения да тръгна по по-стръмния маршрут. Бях казал, че някак ще се справим със слизането. Но брат ми се поколеба.

Х: В какво се изрази това колебание?

М: Той каза: „Не мога да сляза оттук. Твърде опасно е за мене. Страх ме е“.

Х: Години наред Вие сте бил определящата сила във вашата свръзка, а в тази ситуация оставихте решението на Вашия брат?

М: Не, напротив. Трябваше да се отнеса сериозно към неговите страхове! Ние заедно разсъждавахме какво трябва да направим. Доколкото можехме да мислим трезво.

Х: Защо не си помислихте, че времето е хубаво, че скоро ще дойдат другарите ви, а това може да означава, че още на следващия ден, с въже, ще можете да слезете надолу?

М: Този сценарий не ни е хрумвал. За нас прогнозата бе неблагоприятна. Значи трябваше да очакваме влошаване на времето.

Х: Въпреки това, защо не се доверихте на свръзката, идваща след вас?

М: Защото за нас беше немислимо, че някой ще ни последва. След червената ракета аз тръгнах да правя последен възможен опит за атака. Следващ, в условията на снеговалеж, би се равнявал на самоубийство. Защо някой трябваше да го прави? Беше изключено някой да тръгне към върха след нас. На първо четене. В други дни можеше да се мисли за това. На другата сутрин се надявах, че някой се е изкачил малко по-нагоре. Трябва да сме им липсвали долу! А времето се задържа и на следващия ден. Все още. На 28 юни вече нямахме никаква възможност да се върнем. Защо не останахме още горе, на бивак? Изключено! Това би било най-грешното решение. Предвърховият гребен е силно експониран, висок 8000 метра, на който няма никакъв естествен заслон от вятъра. На толкова голяма височина е много студено. Аз логично имах снимка на стената Рупал — като единствен ориентир. Извадих я, за да видя зоната на върха. „Откъде може да се слезе? Какво трябва да направим?“ — бяха въпросите. Сравних реалността с изображението, което имах. Ние, алпинистите, често правим това. Всеки опитен алпинист изследва маршрутите с помощта на снимки. Аз още пазя тази снимка на Рупалската стена. Тя е върху корицата на книгата на Карл-Мария Херлигкофер. Голяма като длан. Стената с височина 5000 метра върху 250 квадратни сантиметра. Моето чувство и моят опит да намирам маршрута ми подсказваха, че трябва да има възможност да траверсираме от Седлото на Меркл към Кулоара на Меркл. Едва тогава ми хрумна да слезем дотам. Защото там щяхме да бъдем по-защитени, малко по-ниско, където има повече кислород. Не е толкова студено и е по-малко експонирано. Смятах, че можем да бивакуваме там, долу. Гледайки на северозапад, веднага видях, че там теренът не е толкова стръмен. Слизането до Седлото на Меркл трябваше да бъде възможно. И след това се опитахме. Слизахме надолу стъпка по стъпка, по сравнително лек терен.

Х: От каква категория на трудност?

М: Не си струва да се говори за това. Можеше да бъде първа категория. За нас, които бяхме добри катерачи, не представляваше проблем. Ако действително бяхме имали намерение да слезем по западната страна, спускането към Седлото на Меркл би било глупост. Защото би било най-логично да тръгнем право на запад, все надолу. Най-лесният за преодоляване — с ръце в джобовете — равен участък водеше директно на запад. Но ние слязохме само малко на запад и след това завихме наляво. По по-стръмен терен. За да стигнем до Седлото на Меркл. За да имаме възможност на другия ден да се върнем обратно на Рупалската стена. Междувременно беше ясно, че за по-нататъшно слизане същия ден вече не можеше да става и дума. В седем или осем часа бяхме на седлото. Но не бивакувахме точно на него, а малко по-нататък, на едно защитено място. На следващия ден искахме да се върнем на Рупалската стена.

Х: Има алпинисти, които твърдят, че горната част на Рупалската стена също не представлява особено предизвикателство и трудностите, от които се е страхувал Вашият брат, започват много по-надолу — под мястото, където вие отново сте се върнали в Кулоара на Меркл.

М: Първо, този участък, преминат от нас на слизане, е многократно по-лек от пътя, който изминахме при изкачването, дори и в горната му част. И второ: ние трябваше колкото се може по-бързо да излезем от „Зоната на смъртта“, тоест да се спуснем колкото се може по-надолу. Освен това, след червената ракета, цялата подвърхова стена трябваше да се преминава без парапети на изкачване и слизане.

Х: Въпреки това е останала неизвестността около слизането по Кулоара на Меркл.

М: Така е. Най-напред ние бивакувахме на Седлото на Меркл. Бях сигурен, че ще се върнем в Кулоара. И същия ден не се бях върнал на Седлото, за да погледна Рупалската стена надолу. Едва сутринта, на следващия ден, видях, че слизането оттам е невъзможно. Оттам не можехме да се спуснем надолу.

Х: Не беше ли възможно да се слиза с катерене?

М: Там, отгоре, всичко изглеждаше отвесно. Освен това имаше снежни навеища.

Х: Отвесен лед, отвесна скала?

М: Отвесна скала покрита с пресен, налепен сняг. Под нас се простираше бездна, чието дъно не се виждаше. Тук и там съглеждах тъмни петна, скални зъбери. Дълбоко надолу съзирах Кулоара на Меркл, чийто наклон намалява, след като завие надясно. Теренът там е може би с шестдесет градуса наклон и пъртината, която бяхме пробили предишния ден, се виждаше добре. Веднага ми стана ясно, че изобщо не е нужно да се опитваме да слизаме нататък. Без въже спускането към пъртината от изкачването беше немислимо.

Х: Колко надолу беше това?

М: Приблизително осемдесет до сто метра. Теренът е отвесен почти до мястото, по което се изкатерихме предния ден.

Х: Абсолютно отвесен?

М: Да, слизаше отвесно надолу. Като че ли горе стоях на ръба на покрива на небостъргач и гледах надолу. На нормален човек би му прилошало. Когато погледне надолу, той се страхува да не загуби равновесие. Няколко пъти се надвесвах напред, за да разузная терена и винаги виждах, че слизането надолу е невъзможно. Не беше необходимо да питам моя брат: „Осмеляваш ли се да слезеш оттук?“ И аз не се осмелявах.

Х: Колко голямо беше Вашето разочарование, когато видяхте това?

М: Това беше шок. Стана ми ясно, че сме загубени — оставени на самите себе си и на планината. Въпросът бе: какво можехме да направим?

Х: Вие сте се заблудил от видяното на снимката и сте взел грешно решение?

М: Да. Въпреки това снимката внушава, че има възможност за слизане. Теренът, един снежен пояс, изглежда така, като че ли е пресечен от скален праг. Тази снимка е направена или след като вятърът е навял много сняг на стръмната стена, или на хребета са висели огромни снежни козирки, които са хвърляли сянка. Но беше твърде късно за всички тези въпроси.

Х: След като сте разбрал за грешното си решение, зад Вас вече е била една ужасна нощ. Гюнтер е халюцинирал и е виждал въображаема завивка?

М: Той говореше непрекъснато за завивка, която не съществуваше и се пресягаше към нея.

Х: Двамата сте имали по едно леко фолио, с което сте увили краката си и сте седели върху външните обувки, които сте били събули. Как изглеждаше мястото на бивака?

М: Малка ниша под върха, която намерихме на една заравненост, покрита със скали и лед. Там бяхме поставили външните обувки, за да имаме поне малка изолация.

Х: Имахте ли скална стена зад гърба?

М: Да. От едната страна имаше скални отломки, от другата беше открито. Естествено, вятърът духаше от всички посоки. На такава височина не може да се избяга от него. Въпреки това не бяхме на самия гребен или на самото седло. Тоест не бяхме на течение. Това беше най-доброто място наоколо.

Х: Колко студено беше?

М: Не сме мерили температурата. Ако сега кажа „минус четиридесет градуса“, сигурно ще е преувеличено. Може би около минус тридесет. Но това беше мръзнене, каквото рядко съм преживявал след това.

Х: Субективното усещане за студ при минус тридесет градуса на голяма надморска височина сигурно е още по-силно?

М: То се дължи на факта, че интензивността на кръвообращението в тялото намалява. Дори при достатъчно количество кръвна захар тялото не произвежда топлина. Защото липсва кислород. На 7800 метра същият студ е по-лош, отколкото на 2000 метра надморска височина. Топлина се получава в резултат на изгаряне. На голяма височина този процес е стопиран.

Х: Казахте ли на Гюнтер, че няма завивка?

М: Да. Вече говорехме малко. Само разменяхме по няколко думи от време на време. Не повече.

Х: Гюнтер е халюцинирал и е започнал действително да Ви притеснява. Започна ли да Ви обзема паника?

М: Знаех, че в такива условия човек получава халюцинации и че това е последица от голямата височина. За мен това беше доказателство, че Гюнтер страда от височинна болест. Височинната болест е широко понятие. Ако на голяма височина някой страда от главоболие, това означава, че е болен от височинна болест.

Х: Гюнтер Ви е притеснявал все повече. Престанал е да се движи. Продължавал е да халюцинира.

М: Първо си казах, че трябва да огледам наоколо, за да видя какви са възможностите за слизане. Върнах се и като видях Гюнтер, си казах, че той няма да тръгне.

Х: Как се преборихте с обземащата Ви паника?

М: Паниката дойде при мен доста по-късно. И двамата не бяхме устроени така, че да се предадем едновременно. Наистина не можеше надолу. Но ние нямаше да се оставим да умрем. Освен това сега вече можехме да се надяваме на помощ. Ние не се бяхме върнали в последния лагер, както беше планирано. Възможно беше останалите да са се изкачили известно разстояние нагоре, за да ни търсят и да ни помогнат. Или може би бяха в лагера, а вятърът духаше в неговата посока. Затова започнах да викам непрекъснато с надеждата, че ще ни чуят. Гледах отгоре отвесната стена и предполагах, че не може да се слезе надолу. Но въпреки това се надявах, че отдолу може да се излезе нагоре. Ако някой ни последваше и донесеше въже, може би щяхме да се върнем по нашата пъртина от изкачването. Така разсъждавах.

Х: Пишете за студа, който е бил толкова силен, че сте могъл да мърдате пръстите на краката си, но не сте ги чувствал. Имало е само болка и страх. И Вие сте викал цели три часа.

М: Да, непрекъснато. Не съм оставял брат ми три часа сам. Ходех до седлото. Виках. Връщах се на мястото на бивака.

Х: Какво правеше Гюнтер през това време?

М: Той седеше там. Само попита: „Ще дойде ли някой?“ Към девет часа на обозримо разстояние се появиха двама души.

Х: Разпознахте ли ги?

М: Не веднага, но сравнително бързо.

Х: По какво?

М: По движенията и по цвета на облеклото. Разпознах Куен. Той е висок и много слаб. Предположих, че вторият мъж е Шолц. Разпознах Куен по всичко — жестове, ръст, раница.

Х: Зарадвахте ли се, че спасението наближава?

М: Не изпаднах в еуфория, но си казах, че се появява надежда. Ако имахме късмет и двамата успееха да стигнат до седлото, ние нямаше да сме спасени, но силите ни като група щяха да се увеличат. Четиримата можехме да се опитаме да стигнем до последния лагер с помощта на въжетата.

Х: След това установихте, че започва буря?

М: В момента, в който ги видях да се приближават, престанах да викам за помощ. Небето бе ясно. Дори и Гюнтер започна да се надява на спасение. Никой не би продължил да вика за помощ, ако вижда, че спасителите приближават.

Х: Но Вие не сте знаел дали са Ви видели и дали могат да Ви видят. Започвала е буря и са се появили много облаци.

М: Все още не бяхме обгърнати от мъглата. Имаше възможност за зрителен контакт. Затова отново започнах да викам и да ръкомахам.

Х: Значи Вие сте им махал с ръце и те са ви отвърнали по същия начин. Но комуникацията е била трудна?

М: Комуникацията, естествено, беше трудна. За мен беше ясно, че са дошли само заради нас. Те бяха тук, защото бяха чули виковете ми за помощ, Феликс Куен се опита да се изкачи в моята посока. Той изчезна във винкела под мен, но се върна отново в Кулоара. Той не успя. В своя дневник пише: „Дори само опитът беше самоубийство“. След като Куен тръгна, стигна донякъде и се върна, постепенно започна да ми става ясно, че така няма да стане. Времето бе започнало да се влошава, но все още можеха да се оползотворят няколко часа. Нахлуваха все повече облаци. Помислих, че прогнозата за влошаване на времето започва да се сбъдва. По-късно на този 28 юни валя сняг.

Х: След това идва един от най-известните диалози в историята на алпинизма. Куен пита: „Добре ли сте?“. А Вие отговаряте: „Да, всичко е наред“. Все още ли бяхте господар на сетивата си?

М: Преди да се откажа да моля двамата да дойдат при нас, направих последен опит да направлявам действията им. Беше един вид трик. Мислех си, че ако двамата пожелаеха да тръгнат към върха, не трябваше да имат чувството, че е необходимо да ни свалят надолу към лагер 5. Те трябваше само да дойдат горе при нас и да ни оставят едно въже. Ние трябваше да можем да слезем надолу по въжето. Но не и да се изкачваме. Половината от въжето щеше да стигне до Кулоара. От наша гледна точка двамата можеха сравнително лесно да стигнат до върха по пробитата от нас пъртина. Много по-лесно, отколкото ние предния ден. Те трябваше само да успеят да стигнат до нас. Бедата се състоеше в тези 100 метра. Едва след като забелязах, че те не реагираха на това, си казах, че е невъзможно въпросният участък да бъде изкачен отдолу, дори с използване на въжето за осигуровка. Ако противно на всякакъв разум се бяха опитали да се изкачат до нас и бяха паднали, Гюнтер и аз също щяхме да сме мъртви. Ако беше неизпълнима, маневрата нямаше да бъде от полза на никого. Опитът за спасяване вече нямаше никакъв смисъл. Едва тогава аз махнах в отговор: „Всичко е наред“, което трябваше да означава: „Не се грижете за нас. Вървете по своя път“. С това освободих Куен и Шолц от всякаква отговорност. Все едно че не бяхме викали за помощ. Ако не бях го направил и двамата бяха продължили да катерят, не знам дали нямаше да се опитат да стигнат до нас отгоре. Те се появиха двадесет часа по-късно. Ако бяхме останали там, горе, ние щяхме вече да сме мъртви. Но ако в нашето критично положение се бяхме решили да слезем на друго място, те нямаше вече да могат да ни помогнат. Те може би щяха да загинат. Затова бях принуден да сигнализирам, че всичко е окей. В края на контакта с викането.

Х: По-късно, в един отчет за експедицията, Куен пише: „Ние щяхме да помогнем, щяха да са ни необходими пет часа, но ако бяхме там с пълно оборудване“.

М: Как? Те бяха там по-късно от нас. По нашия път щяха да стигнат до южното рамо едва вечерта. Техният вариант бе по-лесен и по-кратък. Въпреки това щеше да им се наложи да бивакуват горе. Защо?

Х: По-нататък в своя дневник Куен пише: „Ние не само можехме да помогнем, ние щяхме да сме помогнали“.

М: Там, горе, аз познавах само нашия маршрут на изкачване. Пътят към върха, който те в края на краищата бяха избрали, е по-къс и по-лесен. Поздравления за това, че са открили другия път. В момента, в който се разделихме, аз нямаше как да знам това. Ако бяха следвали нашия маршрут със скоростта, която бяха наложили до контакта с викането, те щяха да стигнат до южното рамо по тъмно. Ако бяха дошли при нас, веднага след стигането до върха или дори до южното рамо, без да са докосвали върха, на този 28 юни те вече нямаше как да ни помогнат. Дори и да бяхме ги чакали. Четиримата щяхме да прекараме нощта там, горе. Гюнтер нямаше да преживее тази втора нощ. На следващия ден щяхме да слезем двама или трима. А може би никой. Какво би помогнало всичко това на Гюнтер?

Х: Въпреки това, ако бяхте поискал помощ, Куен щеше да се появи там, горе.

М: Най-рано вечерта. Тоест, твърде късно, фактите са ясни. Връщайки се назад, това изчакване на Седлото на Меркл беше нашата най-голяма грешка. Но ние се надявахме на помощта и искахме да се върнем на Рупалската стена.

Х: Опасявахте ли се, че няма да можете да преживеете втора нощ толкова високо горе?

М: Следващата нощ щеше да бъде смъртоносна. За моя брат сто процента, за мен — с голяма вероятност.

Х: Дори и въжето нямаше да Ви помогне?

М: Вече не. Можех да оставя горе един мъртвец. Защо беше необходимо да спускам надолу с въже едно безжизнено тяло, излагайки се на опасност?

Х: Вие щяхте да се спуснете с въжето надолу към Кулоара на Меркл. Може би още същата вечер.

М: През нощта никой не може да спусне там с въже. Рискът е твърде голям. Щяхме да имаме малък шанс, само ако Куен и Шолц можеха да дойдат при нас по обяд или най-късно в ранния следобед. Надеждата в този момент беше равна на нула. Защо трябваше да приема, че двамата, след като се бяхме видели, ще се катерят два пъти по-бързо, отколкото до контакта с викането? Колкото повече се приближаваме към върха, ние всички ставаме все по-бавни и по-бавни. Куен и Шолц също станаха по-бавни.

Х: Какво видяхте за последно от Куен и Шолц?

М: Видях само как продължиха нагоре. Тогава се махнах от седлото. В момента, в който казах: „Всичко е наред“, прерязах нашата емоционална връзка. Като шнур. Без да си задавам въпроса какво трябва да се прави по-нататък. Но се оказах изправен пред него. Двамата не могат да ни помогнат. Те направиха всичко според възможностите си.

Х: Защо не ги пресрещнахте нагоре, за да вземете въжето?

М: Изкачване нагоре не влизаше в сметките ни. Бяхме твърде обезсилени. И аз вече не можех да се справя с 250 те метра височина до южното рамо. Ако все пак успеех, щеше да ми е необходимо времето чак до вечерта. А Гюнтер? Горе щях да умра от изтощение. Той междувременно щеше да е замръзнал. Не, това не влизаше в сметките.

Х: Какво решихте?

М: Единственият изход беше слизането надолу. Оттам, откъдето беше възможно.

Х: По какво се ориентирахте в непознатата местност?

М: Необходимо беше да направим две неща. Да намерим маршрут, който води само надолу, маршрут, който да бъде възможен за преминаване в нашето състояние. Разсъждението, което ме отведе по посока на централното ребро, беше, че Мъмъри^[23] се е опитал да го изкачи още през 1895 година. Не знаех къде, докъде и как точно се е изкачил. Но трябваше да можем да преминем без въже това, което Мъмъри бе успял да изкачи 75 години преди нас.

Х: Тогава, при спускането, е започнала буря. Колко голямо беше разстоянието между Вас и Гюнтер по време на слизането?

М: Сто, двеста метра. Понякога и повече. Дори триста метра.

Х: Вие търсехте пътя?

М: Да, аз търсех пътя, вървейки напред. И едва, когато бях сигурен, че можеше да се продължи напред, оставях Гюнтер да тръгне след мене. Аз го направлявах отдолу, викайки и махайки. От време на време бяхме много далече един от друг, защото не бях сигурен, дали и къде ще мога да продължа.

Х: Колко силна беше бурята?

М: За късмет не валеше силен сняг. Бурята беше под нас. Иначе не би било възможно да продължим напред. Имаше твърде голяма лавинна опасност! Имахме относително добра снежна основа, по която можеше да се върви надолу. Известно време можеше да се върви много добре. Но в началото на т.нар. Ребро на Мъмъри почти нямаше или имаше съвсем малко сняг. Само гладък лед. Сега имахме само една възможност да слезем долу. С лице към склона. Значи, крачка по крачка надолу. Ако бих бил принуден отново да изкачвам нагоре дълги пасажи, това би било вечна мъка и би изисквало много чести почивки.

Х: Въпреки това се е случило това, което въобще не е трябвало да се случи — втори бивак. Макар Гюнтер да е повтарял, че няма да издържи втори бивак.

М: Този втори бивак беше в съвсем друга ситуация — много по-ниско, не беше толкова студено, теренът бе скален. Беше ясно, че ни предстои втори бивак. Ние бяхме капнали и затова бяхме толкова бавни. Сам щях да сляза по-бързо. Не знам дали щях да го направя за един ден. При соловото изкачване на Нанга Парбат през 1978 година, осем години по-късно, преминах разстоянието за шест часа надолу, въпреки че психически не бях по-добре в сравнение с 1970 година. Разстояние, за което с Гюнтер ни бяха необходими ден и половина. Тоест три пъти повече.

Х: Колко дълго бивакувахте?

М: От полунощ до зазоряване. Проблемът ни беше, че първо трябваше да намерим пътя и че аз често трябваше да изчаквам брат си. Но трябваше да го изчаквам. Защото не бях сигурен дали може да продължи. Това означава, че той чакаше. След това аз ставах и тръгвах, след това отново той, след това отново аз.

Х: Още веднъж: колко дълго продължи вторият бивак?

М: Шест часа. В тъмната част на нощта.

Х: Вие сте използвали отново бивачното фолио, направено по космическа технология?

М: Не, вече нямахме от него. Мястото беше в средата на една стръмна стена. Теренът беше много по-стръмен. Ние само клечахме, отчасти стояхме на един скален перваз.

Х: Ефектът от почивката?

М: Нулев. Една нощ на открито в планината винаги изтощава. Освен това се обезводнихме още повече. Но трябваше да изчакаме. Нямаше друга възможност. Или трябваше да спрем и да преживеем, или да скочим веднага в пропастта.

Х: Продължили сте, щом е изгряла Луната.

М: Щом се появи възможност, веднага тръгнахме надолу. По-лесно е да вървиш, отколкото да клечиш горе. От психологическа гледна точка и заради студа. Изчакахме, докато непрогледната тъмнина започна да се разсейва. След това отново започнахме да слизаме надолу. Вече нямахме усещане за време. Часове, дни. Все едно. По време на бивака само си мислехме: „Щом съмне, тръгваме“. Слизахме бавно надолу най-напред на лунна светлина. След това в сумрака преди утрото. Естествено, много бавно, защото теренът беше тежък. Скалата бе обледенена. Кулоарите по стената бяха относително стръмни. Но сега не бяхме на 7000 метра, а на 6000, след това на 5500 метра. Разликата е огромна. Имах странното усещане, че този отрязък от пътя ми е познат.

Х: Как изглеждаше в този момент Вашата връзка с действителността?

М: В По време на бивака двамата чувахме как тече вода. Отново и отново. Даже веднъж се отдалечих от мястото, защото мислех, че някъде тече вода и значи има извор. Но горе не можеше да има никакъв извор. Това бяха халюцинации. Пожелателно мислене, предизвикано от жаждата. Това замъглено от бълнуването възприятие се засилваше.

Х: Но Вие бяхте наясно, че халюцинирате?

М: Не. Имаше моменти, в които си казвах: „Това не може да бъде. Нещо с мене не е наред“. Но този вид възприятия в момента бяха част от моята същност. При по-нататъшното слизане имаше няколко пасажа, които ми се сториха познати. Имах чувството, че съм бил тук. Че познавам всичко това. Аз знаех пътя! Дори си мислех, че останалата част от слизането вече не е проблем. А на Гюнтер казах: „Вече сме били тук! Аз познавам пътя“.

Х: Как реагира той?

М: В началото бе объркан. След това каза: „Това не може да бъде!“ Отчасти приемаше моите заблуди.

Х: Защо избързахте толкова много напред?

М: Защото го изискваше търсенето на пътя. Спасяването на брат ми не би било възможно по друг начин.

Х: Но на моменти не сте го виждал.

М: Планинският релеф не е ски писта. Долната част на нашия път бе по един натрошен ледник — огромни сераци, пукнатини, прагове. Лед на гигантски вълни.

Х: Защо трябваше да излезете толкова далече напред, за да търсите пътя?

М: Защото слизайки отгоре, ми беше трудно да обхвана с един поглед терена и да го разпознавам. Беше важно да спестя на Гюнтер повторните изкачвания. А аз често се оказвах в задънена улица и не можех да продължа. Трябваше да се връщам обратно нагоре, за да търся отново продължение. Гюнтер нямаше да може да направи нито една крачка нагоре.

Х: Как Ви изглеждат нещата от днешна гледна точка?

М: Една гигантска вдлъбнатина и ние бягаме надолу в нея. Планината отгоре е настръхнала и навъсена, навсякъде бариери от сераци, висящи ледници. На едно място в леговището на ледника има праг, от който се откъртват отломки с размерите на небостъргачи. Срутване на всеки няколко минути. После тишина. Нищо. Колко дълго продължи това? Нито за миг не можех да преустановя усилията си с Гюнтер да излезем колкото се може по-бързо от лавиносборната зона на сераците. Към това се прибавяше страхът от смъртта. Този страх беше всепоглъщащ и разбираем като опасността. Инстинктивно бягах. Можех да тръгна по-бавно едва след излизането от смъртно опасната зона. Междувременно Гюнтер беше в една падина в подножието на стената. Погледът ми не стигаше до него. Когато не дойде, не се притесних веднага. „Ще дойде — си мислех за утешение. — Нищо сериозно не се е случило: той или почива, или ще дойде веднага.“ Защо трябваше да се случи нещо точно в този момент?

Х: Струвало Ви се е, че сте вън от опасност?

М: Гюнтер още беше в лавинната зона. Трябваше да измине само още неколкостотин метра. Лавините вече не можеха да ме застигнат. Аз също бях смъртно уморен. Но бях спокоен: спасен! Поемането на първата глътка въздух в състоянието на леко отпускане една не предизвика срив у мен.

Х: Той не е дошъл. Защо не се върнахте обратно?

М: Защото бях мъртво уморен. Не се върнах веднага, защото си казах: „Не може да е изчезнал или затрупан, значи мъртъв!“

Х: Колко дълго го чакахте?

М: Не чаках. Съществуваше още един вариант за слизане към подножието на стената. За да погледна как изглежда този маршрут, трябваше да стигна до дясната странична морена. Там някъде трябваше да слезе Гюнтер. Това беше най-близко до ума, след като не дойде по моя маршрут. Уплътненият, твърд лавинен сняг беше основателна причина да не мина от друго място, а да избера пътя, по който слязох. Другият вариант — видях го отгоре — беше сипей, който не беше опасен, но дълъг. Оттам щях да сляза в долина без сняг. Тоест, нямаше да има ледени бездни и ледникови пукнатини. Затова пък трябваше да слизам по сипей. Това също е изтощително. Но кое беше по-лесно? Предпочитах да мина по твърд, сбит сняг. Бих казал, че като цяло избрах по-дългия и по-труден маршрут. Той ми пасваше повече. Тръгнах по него и си втълпявах: „Гюнтер ще дойде веднага!“ Може би защото ми изглеждаше невъзможно да се изкача обратно. Предполагам, никой няма да си помисли, че след дните горе, в непрекъсната опасност за живота, бих могъл просто да се поразходя обратно. „Брат ми вече идва“ — си казвах отново и отново. Едва след като дълго време не се появи, станах неспокоен. Изглеждаше, че надолу можеше да се навлезе в долината. Най-напред трябваше да пия вода. Намерих един извор и не може да спра да пия. Пиех и пиех.

Х: Кога усетихте, че нещо не е наред?

М: Когато се изкачих отново на ледника, чух трясъка на лавините и попаднах в обсега на изгарящите лъчи. Между снега и слънцето. Докато бях на сигурно място, нарастваха само опасенията. Не можеше да ме застигне нито една лавина.

Х: Колко часа беше приблизително, когато осъзнахте, че Гюнтер няма да дойде?

М: Някъде преди обяд.

Х: Затъвахте ли вече в снега?

М: Да, на връщане. Връщането нагоре беше истинско мъчение. Нужно ми беше многократно повече време в сравнение със слизането малко преди това. Поради изтощението, омекналия сняг, жаравата на слънцето. Изкачването беше стъпка по стъпка. Една стъпка. Пауза за почивка. Още една стъпка.

Х: Какво беше душевното Ви състояние, когато тръгнахте нагоре?

М: Пълно отчаяние.

Х: Паника?

М: Още не. Надявах се, че ще намеря брат ми и ще мога да му помогна. Естествено, не можех да избягам от въпросите: „Възможно ли е да е паднал в някоя пукнатина? Възможно ли е да попаднал в лавина?“ Възможно ли е? Възможно ли е? Възможно ли е?

Х: Откъде намерихте сили още веднъж да се изкачите нагоре?

М: Трябваше да намеря брат ми.

Х: Колко часа вече не бяхте хапвал нищо?

М: От около четири дни не бях слагал троха в устата си.

Х: Чувствахте ли изобщо, че имате сила?

М: Нямах никаква сила повече. Правех всичко много бавно. Всяка крачка — с усилие. Съществуванието ми беше само болка. Нито един лаик не може да си представи такова нещо. Той само ще си каже: „Как е възможно човек да продължава напред?“ Но всеки би продължил, ако над него са надвиснали лавини. Сега беше важно да се върна обратно. Съвсем естествено. За мен не съществуваше друга алтернатива, освен да се върна горе и да потърся Гюнтер. Следвах някакъв вътрешен императив.

Х: Колко дълго се изкачвахте?

М: Изкачих се горе и търсих цял следобед. Останах на ледника и през нощта.

Х: Бивакувахте за трети път?

М: Не бивакувах. Щурах се напред-назад. Бях полудял. Дълго време останах буден, но междувременно съм заспал. Междувременно знаех, че брат ми е мъртъв, но го усещах до себе си.

Х: Как така?

М: Допускането, че е мъртъв, беше съвсем естествено. Но емоцията казваше обратното. Не можех да се освободя от усещането, че брат ми е наблизо, че брат ми е тук.

Х: Чувахте ли брат Ви да говори?

М: Чувах го. Чувах го да говори. Чувах го да върви. Когато аз крачех, той беше след мен. Чувах го да вика.

Х: Какво каза?

М: Той викаше отнякъде и аз тръгвах нататък. Там нямаше никой. Но Гюнтер беше тук. За мен той беше тук. Трябваше само да се обърна и щях да го видя. Разумът ми казваше: „Брат ти е мъртъв“. Но чувствата ми внушаваха да вярвам в неговото съществуване. Така беше целият следобед, цялата вечер и цялата нощ. Търсих го до сутринта. А на сутринта слязох и отидох долу, до извора. Когато слънцето огря стената, ми стана ясно, че сега ще започнат да падат следващите лавини.

Х: Какви резервни сили бяхте мобилизирал сега?

М: Когато слиза надолу, човек винаги изпитва прилив на сили. Така е винаги. Слизането надолу, особена от голяма височина, е много по-лесно. Несравнимо по-лесно е от изкачването нагоре. Колкото по-високо се изкачвам, толкова по-лесно е слизането в сравнение с движението нагоре. На Маунт Еверест съотношението е едно към десет. Слизането е десет пъти по-малко напрегнато от изкачването нагоре.

Х: И изведнъж стигнахте до една зелена ливада?

М: Още предния ден имах халюцинации. Виждах зеленина. Хора. Тези картини се наслагваха. Най-напред бях напълно сигурен, че сега ще дойдат другарите от базовия лагер, за да ни помогнат. Нямах представа колко далече е дотам. Какво е разстоянието от другата страна на планината дотук? На мен ми беше ясно, че другите щяха да се появят. Рано или късно. Това не беше тяхно задължение, а се разбираше от само себе си. Но в моите измамни представи се появиха съвършено различни хора, бивши другари алпинисти, известни алпинисти, майка ми. Дори и напълно непознати хора. Виждах коне, един кон с ездач, овчари, стада. Тези явления ставаха все повече и повече, колкото повече оставах сам. Бях прекарал още една нощ горе. Тръгнах надолу, едва след като ми стана ясно, че никой няма да дойде. Долината беше пуста.

Х: Бяхте ли вече абсолютно сигурен, че брат Ви е мъртъв?

М: От една страна да — когато говореше моят разум. Но все още имах чувството, че той е някъде наблизо. Трябваше непрекъснато да търся и да проверявам къде може да е той. Тогава разбрах, че е мъртъв. Бях го търсил. Навсякъде. С търсенето дойдоха рационалното познание и убеждението, че моят брат е мъртъв. Нямаше друго обяснение. В противен случай трябваше да го намеря. Теоретично трябваше да го намеря и мъртъв. По-лесно щеше да бъде да сляза, да остана сам. Мъката щеше да бъде, естествено, същата.

Х: Вие самият, след описаните изпитания, сте бил по-близо до смъртта, отколкото до живота. Как се справихте с наближаващия край? Какво очаквахте да се случи в непознатата долина?

М: Казвах си, че скоро ще умра. Ако не срещнех местни хора, щях да умра от глад. Завързах като бохча в якето всички неща, които имах със себе си. Преметнах я през рамо на пикела и тръгнах надолу. След няколко метра се върнах и закачих една гета със син и червен цвят над един голям камък, под който бях нощувал. После отгоре направих пирамида от няколко камъка. Само защото се надявах, че другарите ще дойдат. Все още се надявах. С хеликоптер или пеша, групата търсачи щеше да дойде в долината Диамир. Те нямаше да намерят нищо, никакъв знак от нас, ако не маркирах мястото на бивака си. Нямах хартия и молив и не можех да напиша бележка. Как да съобщя за случилото се? След това бавно тръгнах към долината. Пълзях надолу. Лежах. Влачех се напред. Без да знам колко е далече. Как намерих единствения правилен път? По чудо! Надолу нямаше път и аз прекосих един ледник. Решението беше спонтанно, макар и нелогично. По-късно често се питах: „Защо го направих? Как намерих тази възможност да сляза в долината?“ Видях следи от як и малко изпражнения и последвах онази пътека, която избират селяните със своя добитък в разгара на лятото, когато стане по-топло. Тогава те се изкачват високо в планината, за да използват пасищата горе. Така стигнах до началото на гората. Там бяха хората.

Х: Тези местни хора са Ви намерили. Те са Ви свалили надолу на носилка, за която са използвали въжета от козина на як. Вие сте бил спасен. Баур, който е бил кинооператор на Вашата експедиция, днес казва, че Вие още от самото отначало сте планирал да направите пълен траверс в масива на Нанга Парбат и с това да поставите световен рекорд. И затова сте пожертвал брат си — заради опиянението от рекорда.

М: Аз мога само да се изсмея на това и кажа, че ако е било така, защо Баур на 28 юни не е предал по радиото в базовия лагер: „Изпратете незабавно някой в долината Диамир, защото братята Меснер слизат надолу по нея. Ако слязат живи там, те ще са в много тежко състояние и ще им е нужна незабавна помощ“. Нещата са твърде тъжни и твърде сериозни. Естествено, че другите щяха да дойдат в долината Диамир, ако тогава са знаели, че ще се появим там. Никой не е могъл да очаква това. Това с траверсирането на масива беше мечтание за бъдещето със светнали очи. Не реална възможност.

Х: Вие смятате, че дългото чакане в палатките поражда склонност към фантазиране…

М: Защо, моля, да не си мисля така понякога? Траверсът беше тема на разговори. Но чак световен рекорд? Слава? Нямаше конкретен план в тази насока. Преди всичко, вечерта, преди да тръгна, в последния лагер казах на Баур: „При всички случаи чакайте, докато се върна!“ Така е написано и в моя дневник. Дори в отчета за експедицията. Не е само моят спомен. „При всички случаи чакайте, докато се върна!“, с което исках да кажа: „Не слизайте, стойте тук като психологическа подкрепа“. И още: „Идете малко по-нагоре по Кулоара на Меркл и фиксирайте 200-те метра въжета, които са пред палатката. Така слизането ми ще е по-лесно!“ Ако планирах да правя траверс през планината, щях да бъда поне по-умен, за да взема със себе си екипировка, малко пари, паспорта си и моя самолетен билет. И малко храна. Освен това щях да взема и моята раница с бивачни съоръжения, нещо за пиене, може би и бутилка газ и глава за нея. Не задължително палатка, защото е твърде тежка. Щях да взема поне минимум оборудване. А аз исках само да стигна до върха и да се върна. Прогнозата беше за лошо време! Значи скоростно изкачване. Затова помолих Баур и брат ми да ме изчакат, докато се върна. В противен случай щях да посветя Гюнтер в плановете си: „Ей, искам да траверсирам Нанга Парбат и да сляза от другата страна. Забрави накъде съм тръгнал и ако не се върна след три часа, можете спокойно да слизате. Аз вече няма да се върна оттук“.

Х: Сега друг Ваш колега на име Макс фон Кинлин казва, че когато сте слязъл долу, сте бил напълно изтощен и не сте имал представа къде е Вашият брат. И дума не ставало за ледена лавина, а тази версия сте измислили двамата с него.

М: Защо е трябвало да си измислям каквото и да било? Макс фон Кинлин, гостът в експедицията без всякакъв опит в алпинизма, ме посъветва да твърдя еднозначно „смърт в лавина“. Брат ми беше затрупан. Аз разказах за трагедията така, както беше, най-напред на Херлигкофер, след това на фон Кинлин. Херлигкофер беше информиран преди фон Кинлин да знае, че още съм жив. Нямаше нищо за измисляне.

Х: Тогавашният ръководител на експедицията Херлигкофер казва, че Гюнтер е умрял след първия бивак. Тоест, той въобще не е слизал надолу.

М: Херлигкофер дори не беше там. Но му трябваше извинение за неговото поведение — за червената ракета, затова че не ни потърси в долината Диамир. Започна връщането вкъщи без нас. Цял живот си измисляше оправдания. Прехвърляше вината, за да отклони вниманието от своята отговорност. Непрекъснато търсеше все нови и нови оправдания.

Х: По-късно Ви е представил обяснение, което е трябвало да подпишете?

М: Трябваше да подпиша един измислен сценарий за смъртта. Тоест да лъжа.

Х: Как звучеше това обяснение, тази декларация?

М: Декларацията казва, че Гюнтер е починал по време на първия бивак. Аз съм бил слязъл сам от страната на Диамир. След като ми беше представена тази ужасна измислица, казах, че повече не искам да имам нищо общо с този човек. Никога. С това започнаха споровете през 1970 година.

Х: Защо изобщо трябваше да подписвате това?

М: Не знам. Вероятно, за да ми бъде приписано, че съм планирал траверс на Нанга Парбат. Как по друг начин Херлигкофер можеше да успокои гузната си съвест? Той може би е искал да внуши на широката публика, че един Меснер, който не се придържа към плана на ръководителя, а има някакви собствени амбиции, не е трябвало да бъде търсен. Още по-малко неговият брат, който действа само от честолюбие и си измисля екстравагантности.

Х: Защо екипът на Херлигкофер не ви е търсил в долината Диамир?

М: Аз ги разбирам. Ако Херлигкофер не ми беше подхвърлил, че съм жертвал своя брат заради честолюбието си, никога нямаше да повдигам обвинение. Херлигкофер и голяма част от групата са били почти сигурни, че ние с Гюнтер сме загинали. Разбираемо е. Всички са били тъжни, много отчаяни, след като е станало ясно, че ние няма да се върнем. Когато са се събрали в базовия лагер, всички са били сломени. Със сигурност при моето появяване и Куен също е имал проблем — по този начин той е преставал да бъде единственият победител, героят от Рупалската стена на Нанга Парбат. И тъй като всички са били единодушни, че двамата Меснер са мъртви, са започнали връщането вкъщи. Двама мъртъвци някъде горе, високо в планината, не могат да бъдат намерени. Така че по-нататъшно търсене не е имало смисъл.

Х: Обвинявате ли се сега за смъртта на Гюнтер?

М: Няма друг, който може и трябва да поеме вина за това. Само аз. Нося цялата отговорност. Затова не разбирам, защо няколко другари от тогава се опитват непрекъснато да извъртат историята. Аз също се питам: „Защо оживях аз, а не Гюнтер?“ Преди тръгването към върха отговарях само за себе си. Рискувах единствено своя живот. Това ми беше разрешено. Бях се осмелил да се изкача. След като брат ми ме последва, нещата вече станаха съвсем други.

Естествено, че се чувствам отговорен за него и знаех, че ако продължим, и двамата ще попаднем в объркана и трудна ситуация. Въпреки това продължихме. Днес е без значение дали тогава сме вземали правилните решения, или не. Ако имах днешния опит, щях да спра след срещата и щяхме да се върнем обратно в лагера. Можехме да минем по друг път от страната на Диамир. За съжаление тогава не я познавах. Защото нямах нейна скица или снимка. След изкачването на върха бяхме изправени пред алтернативата или останем да чакаме и да умрем, или да рискуваме и да направим невъзможното. Колкото по-надолу слизахме, толкова повече трябваше да рискуваме. Само инстинктът за самосъхранение ни принуждаваше да не се предадем.

Х: Трябваше ли да избързвате толкова напред в последната част на слизането?

М: Никой нямаше да постъпи по друг начин в тези условия. Когато двамата в свръзката са еднакво бързи, те слизат заедно. Не и когато единият е изтощен. Когато единият повече не е в състояние да върви по обходни пътища и да прави изкачвания, другият трябва да намери верния път. Така аз бях принуден да избързвам все повече напред. За да съм сигурен, че от мястото, до което съм стигнал, може да се измине сериозно разстояние напред без опасност да се наложи връщане. Непрекъснато, във всеки момент, ставаше въпрос за живот и смърт. Само ние двамата бяхме там горе, между Рупалската и Диамирската стена, сред хаоса на натрошените ледници и настръхналите, готови да се срутят всеки миг бариери от сераци. И трябваше да решаваме какво да правим. След първия бивак връзката с останалите беше прекъсната, те не можеха да дойдат при нас. И ние се питахме: „Какво да правим?“

Х: В Инсбрук Ви отрязаха седем пръста на краката, защото бяха измръзнали. Как преживяхте ампутацията?

М: Приех случилото се. Скоро свикнах. Трябваше да се уча да живея с този факт. И въпреки всичко не се отказах от алпинизма.

Х: Но в началото сте си казвал: „Никога вече алпинизъм!“

М: Аз самият никога не съм мислил за това. Още при първата среща, след като видя пръстите ми, Херлигкофер ми каза: „Никога вече няма да можеш да се катериш по планините“. Нормален човек никога не би могъл да каже това. В конкретната ситуация това нямаше абсолютно никакво значение. Но за Херлигкофер беше важно да направи констатация. Неговото изказване като лекар може би трябваше да ме впечатли.

Х: Смятахте, че това е било желанието му?

М: Когато през 1953 г. Херман Бул слязъл от Нанга Парбат, Херлигкофер се държал по същия начин. Бул бил спасителят на експедицията, а Херлигкофер — неин ръководител. След този успех Херлигкофер решил да остави в Пакистан цялата храна, екипировка и съоръжения, които не били използвани на Нанга Парбат, за своята експедиция на Броуд пик през следващата година. Обърнал се към Херман Бул и му казал: „Догодина сме на Броуд пик, моя следващ осемхилядник. Но без тебе. Ти няма да можеш да дойдеш, защото краката ти не са добре“. Трябва да разберем мисълта на Херлигкофер. Той се идентифицирал с победителя, като че ли той, Херлигкофер, се е изкачил на върха. Но Бул се върнал. Когато бил долу, раздвоението на Херлигкофер е било очевидно. Дори и за самия него. Бул е бил Бул. Него действително го е имало. Херлигкофер е трябвало да отхвърли Бул. Не е трябвало да го има вече.

Х: Как обяснихте на родителите си трагедията?

М: Просто разказах всичко.

Х: И какви бяха реакциите?

М: Различни.

Х: Какво каза Вашият баща?

М: Още при първата среща татко попита защо не съм довел Гюнтер и аз му разказах. Майка просто го прие. Тя със сигурност е страдала най-много, но разбираше и моето положение.

Х: Вашият баща отправи ли Ви големи упреци?

М: Естествено. За моите родители трагедията беше също толкова тежка, колкото и за сестра ми и братята ми. Това беше първата смърт в моето семейство. Най-лесно беше за мен. Защото бях преживял трагедията на място. Знаех какво се беше случило. За останалите всичко беше много далечно. Пакистан, Нанга Парбат, 8000 метра. И заради това — трудноразбираемо, почти непоносимо.

Х: Но Вие също трябва да се страдал много от факта, че Вие сте оживял, а той не?

М: Това чувство за вина остана. До днес. Това е част от трагедията на оцелелия: „Защо останах аз, а той не? Защо точно аз?“ Идеалният случай — оцеляването на двамата — не съществува. Чувството на вина казва: „Защо аз, а не той. Това е несправедливо!“ Това изпитвам и до днес.

Х: Намирате ли за забележително, че трагедията на Нанга Парбат не е сложила край на Вашето приключение, наречено „Хималаи“, а се е превърнала в негово начало? Не трябваше ли да си кажете: „Спирам. Не искам да преживея отново нещо подобно“?

М: Тук се крие ключът на алпинизма. Точно тук се натъкваме на противоречието при изкачванията ми на планините, което никой не иска да разбере. Никой, който се изкачва по планините, не иска да преживее още веднъж такова нещо, ако той/тя го е преживял/а. Аз бях в плен на желанието никога да не го преживявам, и — едновременно с това — на стремежа отново и отново да събирам опит. Противопоставяйки се на смъртта ние, хората, опознаваме нашето човешко съществувание. Най-дълбоките причини да се изкачваш по планините или да търсиш екстремни ситуации на Южния и на Северния полюс, в пустинята Гоби, на K-2 — са скрити в този парадокс. Тайната е в това, че мога да натрупам добър опит и познания, само ако стигна до ръба на възможното. Аз се надявам, че докато го правя, няма да загина и на моя партньор няма да му се случи нищо, че всичко ще свърши добре. Знам също, че ако се поразходя малко, няма да придобия добър опит. Има една много добра история за това. Описана е от Гуидо Ламер и се е случила преди сто години. Той паднал в една ледникова пукнатина и успял да се измъкне от нея след три дни. Преди това преживял умирането, ада. При връщането си вкъщи се докоснал до небето и изпитал чувството на прераждане. Това е отговорът.

Х: Нека поговорим още малко за тази история.

М: Решаващото е да не загинеш в смъртоносна ситуация. Готфрид Бен казва, че алпинизмът е съпротива и предизвикателство срещу смъртта. Смъртта трябва да бъде възможност. Изкуството на алпинизма е в съпротивлението, в оцеляването. Аз не бих искал никога вече да понасям такова преживяване, както на Нанга Парбат. Не искам никога вече да е необходимо да участвам в такова нещо. Но не мога да живея и без гранични преживявания и опит. Моята диагноза, картината на моята болест, е определена от жаждата за живот в ситуациите, в които го рискувам и го залагам на карта.

Х: Това ли беше най-тежкото Ви преживяване?

М: Да, със сигурност.

Х: Защото сте балансирал толкова дълго по този остър като бръснач гребен между живота и смъртта?

М: Тъй като този гребен беше толкова дълъг, смъртта толкова близо, в края на краищата приех случващото се като нещо естествено. При слизането през долината, при местните, вече бях като че ли по-добре. Не можех да ходя, но не можех и да понасям да ме носят. Бунтувах се. Бях отчаян. Помолих за хартия и молив и се опитах да пратя някой от местните до някой полицейски участък с искане за хеликоптер. Не говорех добре английски. Независимо от това скалъпих съобщение на някаква странна смесица от италиански, английски и латински. Местните — без да могат да четат — разбраха за какво става въпрос. Накрая съвсем ясно разбрах, че според тях ми остават още един или два дни живот. Искам да бъда съвсем точен — осъзнах моята смърт като нещо естествено: ще живея още един или два дни. А след това щях да умра. Бях накрая, но не и в придобиването на опит.

Х: Тоест?

М: Че не беше проблем да умра, да знам: „Аз умирам.“ Да, умирането беше станало нещо естествено. Същевременно все още се стремях да се спася. Волята за оцеляване още съществуваше. А също и желанието да направя всичко възможно, за да сляза в долината.

Х: Но Вие вече сте бил спасен!

М: Не. Ако бях останал в Диамир, щях да умра от диария. Или от слабост. Със сигурност не трябваше да пия мръсната вода там. Местните, която ми я дадоха, бяха свикнали с нея. Те не бяха занесли моята бележка в долината. Един от тях я взе и изчезна, но хеликоптер не дойде. Куриерът си мислел: „Белият така и така ще умре — значи не му е нужна помощ“.

Х: Вие описвате това като почти радостен, положителен опит?

М: Това беше много отдавна. А приемането на смъртта е приятно, успокояващо състояние. Смъртта е факт. Тя е част от живота. Не че исках да умра. Но смъртта не е нищо повече от едно последно издихание. Аз приемах този факт като последно вдишване.

Х: Значи човек приема смъртта с удоволствие?

М: Смъртта е страшна, докато съществува надежда за живот. Когато изчезне всяка надежда — както при моето преживяване на Нанга Парбат — ни обзема нещо освобождаващо, примирение със смъртта. Най-накрая едно потъване в смъртта. Не, умирането съвсем не е лошо. И човек иска да повтори това преживяване — не самото умиране. Аз всеки път се надявам, че отново ще мога да го изживея, но при това няма да се случи нищо. Това няма нищо общо с желанието за смърт, а е глад за опит. Аз не се рея между страха от смъртта и желанието за смърт, а между страха да умра и радостта накрая да оцелея.

Х: Кога организирахте първата експедиция, за да търсите Вашия брат?

М: Когато отново можех да ходя нормално. През есента на 1971 година. Когато отново се оказах на мястото, на което загубих моя брат, всички рани се отвориха. В падината под стената, където се събират всички лавини и аз загубих Гюнтер от поглед, дни наред търсих неговия труп. Още първия ден, след като пристигнах в базовия лагер, се отправих към този ледников циркус в подножието на стената и се надявах, че ще намеря тялото на Гюнтер. Просто така. Някъде в снега. Беше късна есен. Снегът се беше стопил, дори лавинните конусите се бяха смалили. Но от брат ми нямаше следа. После започнах да претърсвам целия район. Един ледник винаги се движи и е възможно да е преместил мъртвото тяло.

Х: Приблизително колко квадратни километра претърсихте?

М: Смятам, че обходих четири до пет квадратни километра. Напразно.

Х: Вашата тогавашна спътница, Уши Деметер^[24], казва, че всяка вечер сте плакал в палатката?

М: Всичко отново се съживи. Загубата на брат ми беше като фантомна болка. А междувременно и Херлигкофер измисли историята с планирания траверс на върха, с която искаше да докаже, че не е било нужно да ни търсят.

Х: Преди няколко години Вашите предишни другари алпинисти Макс фон Кинлин и Ханс Залер разказаха в книги^[25], че на Нанга Парбат Вие сте принесъл Вашия брат в жертва на честолюбието си и сте го изоставил горе в планината, съответно сте го изпратил обратно на Рупалската стена. В едно интервю пред „Щерн“ през 2002 година казвате: „Рано или късно останките (на Гюнтер) ще се появят в планината. Тогава всичко ще стане ясно“.

М: Знаех, че хората, които се съмняват в мен, биха приели само това доказателство.

Х: На една пресконференция Макс фон Кинлин заяви, че ако бихте намерил останките на брат си в подножието на Диамирската стена, критиците Ви ще гледат като овчи глави. Много преди това, на 20 юли 2000 година, планинският водач Ханс-Петер Айзендле, по време на организирана от Вас експедиция, беше намерил кост на 4400 м в подножието на Диамирската стена.

М: Беше кост от подбедрица. Когато брат ми Хуберт, който е лекар и който придружаваше експедицията, видя костта, каза: „Твърде голяма е. Не е на Гюнтер. Той беше по-дребен“. Въпреки това аз взех костта със себе си и я скрих в моята библиотека в Ювал.

Х: Защо дадохте костта за ДНК анализ в Съдебно-медицинския институт в Инсбрук едва три години по-късно?

М: Защото по това време се разбра, че пакистанският алпинист, на когото според мене принадлежеше костта, е загинал на съвсем друго място. Вероятността да съхранявам вкъщи кост на Гюнтер беше нараснала силно.

Х: След неколкомесечни изследвания университетският професор от Инсбрук д-р Рихард Шайтбауер стигна до следното заключение: „При съпоставянето на класическите съдебномедицински, по-специално ДНК анализи, те не оставят разумно съмнение, че изследваната кост е на един от братята на Райнхолд и Хуберт Меснер“^[26]. След тази констатация някой от Вашите предишни другари, които Ви обвиняваха, че Вашият брат е жертва на честолюбието Ви, извини ли Ви се?

М: Не.

Х: На Манаслу, Вашият следващ осемхилядник, отново всичко е вървяло зле. Защо?

М: Действително всичко вървеше зле. След този връх реших да правя всичко сам! Защото когато съм с други хора, все нещо не функционира и не е както трябва.

Х: Защо Вашият партньор Франц Йегер е искал сам да се върне в лагера?

М: Не знам. Може би защото беше уморен, а върхът — много далече. Осемхилядниците изискваха огромни усилия. Тези млади момчета може би са мислили, че изкачването на 8000 метра е само малко по-голямо предизвикателство от Алпите. Но те нямаха представа какво бъхтене е придвижването с оборудването от онова време на тази височина. Като мен и Гюнтер на Нанга Парбат! И ние тогава трябваше да се учим. Ситуацията на Манаслу, в сравнение с тази на Нанга Парбат две години по-рано, беше точно обратната. Тръгнахме да атакуваме двама и единият се отказа и поиска да слезе обратно в лагера. Който нямаше желание да продължи, слизаше. Имаше само един въпрос: „Обосновано ли е, щом единият се връща, другият да продължи?“ От гледна точка на моя опит това беше напълно в реда на нещата.

Х: Колко далече беше лагерът?

М: При слизане разстоянието със сигурност можеше да се вземе за един до два часа. Теренът бе лек за ходене. Мога само да предполагам какво се е случило. Франц Йегер трябва да е стигнал до последния лагер много преди да започне бурята. След това е излязъл от палатката, за да ме търси или да ме вика. И се е загубил. Как е възможно това? В бялата пустиня си нула без ориентири. Това беше най-силната снежна буря, която бях преживявал дотогава.

Х: Как изглеждаше върхът, който изкачихте сам?

М: Това е един малък, покрит с лед скален зъбер. При първото му изкачване през 1956 г. японците бяха забили два дълги клина на самия връх, на които привързали знаме. Взех единия със себе си.

Х: В колко часа бяхте на върха?

М: В късния следобед. По принцип беше твърде късно. Не толкова късно както на Нанга Парбат, но не преди обяд, както е правилото.

Х: И колко дълго останахте горе?

М: Съвсем малко. Имах само един-два часа, за да се върна в лагера.

Х: Защо казвате, че това е била най-тежката снежна буря, която някога сте преживял?

М: Силно валеше сняг. Натрупа около един метър и вятърът го завихряше във всички посоки. Освен това стана тъмно като в рог.

Х: Вие съзнателно сте разкъсал Вашия щурмови костюм, за да не хлъзгате лесно след евентуално падане.

М: Вярно е, но този тъничък екип и така беше слаба защита. Проблемът беше в това, че се бях загубил. Нямах ориентир.

Х: Махайки леда от лицето си, защото не Ви е достигал въздух, Вие сте откъснал мустаците си.

М: Всичко беше заледено. Беше тъмно. Не виждах нищо през очилата.

Х: Беше ли това отново желано и същевременно страховито гранично преживяване?

М: Не. При тази ситуация, в началото, не се изплаших до смърт. Моята надежда беше бързо да намеря палатката. Претърсих голямото плато. Просто вървях и вървях. Веднъж всичко беше заледено, после пропадах до гърди в снега. Снежни преспи, дупки, тъмнина навсякъде.

Х: Видимост?

М: Почти нула. И по едно време забелязах, че обикалям в кръг. Стана ми ясно, че не бих имал шанс за оцеляване, ако се въртя на едно място. Тогава мислех, че ще замръзна или ще умра от жажда.

Х: Чухте ли гласа на своя партньор Франц Йегер?

М: Да. Мислех си, че той е в палатката и ме вика. Аз виках него. Но неговият глас идваше винаги от друго място. Той ме викаше непрекъснато, аз него също. Дали се е отдалечил от палатката? Единственото, което последно ми помогна да се ориентирам, беше моят опит. Знаех, че съм на голямо снежно плато. То е на север от гребена, на който бе нашата палатка. Бурята дойде от юг. Аз почувствах и видях това на върха. Значи, казах си, трябва да вървя срещу бурята. Така определих посоката. След това тръгнах на юг. И стигнах до гребена, където трябваше да е палатката. Трябваше да я намеря по протежението му. Това и направих. Но Франц го нямаше. Предполагам, че той е пристигнал много по-рано в палатката. Сварил е чай или каквото и да е. След това я е напуснал, за да ме търси. Като пристигнах там и видях палатката, извиках: „Тук съм!“ Някой излезе и аз помислих, че това е Франц Йегер. Не можеше да бъде друг. Но там бяха само Анди Шлик и Хорст Франкхаузер. Анди ми каза: „Ти си напълно охладен. Ще останеш в палатката. Хорст и аз отиваме да търсим Франц. Скоро ще го намерим“. И аз останах да чакам в палатката. По-късно, тъй като двамата не се върнаха, започнах да викам непрекъснато, но без да напускам палатката.

Х: Но и двамата ги нямаше?

М: Анди и Хорст така и не се върнаха. Не можех да проумея какво е станало. За четвърт час те загубили ориентировката и така не намерили пътя назад.

Х: Къде са останали в края на краищата?

М: В снежна пещера, под една пряспа. Те я изкопали и оставили снегът да навее входа й.

Х: Колко дълго ги чакахте?

М: До сутринта. Анди Шлик настоявал да опитат още веднъж да намерят палатката. Те напуснали снежното си убежище. Но не намерили палатката и изкопали нова пещера в снега. По някое време Анди Шлик просто излязъл от нея. И никога не се върнал. Изчезнал, Франкхаузер не могъл да го спре. Вероятно Шлик е имал халюцинации и е мислел, че палатката е наблизо.

Х: Имало ли е борба между двамата?

М: Не. Хорст му казал: „Остани тук, няма смисъл да тръгваш. Трябва да изчакаме, докато стане светло. Тогава ще намерим палатката“. Но Шлик тръгнал.

Х: Кога Ви стана ясно, че Йегер и Шлик няма да се върнат?

М: На сутринта, когато, вече по светло, се върна Франкхаузер. Бурята беше утихнала. Поговорихме, приготвихме си течност и излязохме. Искахме да огледаме терена и да видим къде са другите. Но не намерихме нищо. Никаква следа. Никакъв знак. Дори мъртъв човек се разпознава върху бялата повърхност като тъмно петно. Но нямаше нищо. Съвсем нищо. Само сняг. Сняг. Сняг. Няколко часа ги търсихме по платото. По обяд започнахме слизане. Нямаше друго решение. Прогнозата за времето не обещаваше нищо добро.

Х: Не можеше ли телата да бъдат погребани по-късно?

М: Доста след това се появи съобщение, че на платото са намерени два трупа. Но не са били идентифицирани.

Х: Какво ви накара да слезете с Франкхаузер?

М: Следващото влошаване на времето. Приближаването на буря и снеговалеж. Опасността от лавини между лагер 4, където бяхме, и лагера долу беше много висока. Тя щеше да нараства. Алпинистите под нас, преди всичко моите приятели Буле Йолц и Волфи Найрц, ръководителят на експедицията, настояваха да слезем. Ние трябваше да се върнем обратно на по-безопасно място. Освен това не можехме да претърсим огромното подвърхово плато с лавинни сонди. Сами! Беше невъзможно. Надявахме се да видим черна точка или нещо, което се подава над снега. За съжаление нямаше нищо.

Х: Колко далече беше следващият лагер?

М: На 800 метра по-надолу. Стигнахме там едва вечерта.

Х: В какво настроение ви посрещнаха?

М: Настроението, естествено, беше лошо. Бяха изчезнали двама много добри наши общи приятели.

Х: Имаше ли упреци?

М: Този път те бяха само отвън. Отново от Херлигкофер, от Куен. Естествено, многознайковците повтаряха: „Това е безотговорно. Не се прави така“. Същата година екипът на Херлигкофер беше на Еверест. Не стигна далеч. При това отново имаше търкания.

Х: Какво конкретно каза Херлигкофер?

М: Много неща. Но забрави да разкаже как през 1953 година е наредил да бъдат ликвидирани всички лагери под последния, от който Бул тръгнал да атакува.

Х: Защо?

М: Защото е бил забранил изкачването на върха. На Бул и на всички останали. Можете ли да си представите? Те свалят всичко от лагерите. Така че първата група остава горе сама. Ако се е било случило нещо на Бул, не е имало кой да му помогне.

Х: Не съществува ли правило, че никой не бива да бъде оставян сам при връщане?

М: Какво означават тук правилата и кой ги определя? Може да се каже обратното. Че в повечето случаи всички големи успехи са постигани противно на правилата. Има едно „правило“, според което никой не може да ходи в планината сам и да се катери сам по скали и лед. Е, и? Имаш партньор, въже и се осигуряваш. В зависимост от условията осигуряването може да бъде взаимно или последователно. Въпреки това аз мога да направя всичко по съвсем друг начин. Алпинизмът не е спорт. Не е игра. И съвсем не е религия. Влизам в опасна зона, в един опасен за живота свят и нося отговорност за себе си и за своите другари. Те — за себе си и за мен. Ние всички се опитваме да оцелеем. Но в опасността има моменти, които не могат да се преживеят. Който не разбира или не приема тези взаимовръзки, не трябва да се катери в планината по ръба на възможното. Не е задължително. Може да го прави само този, който поема този риск доброволно, на собствена отговорност.

Х: Но Вие може да бъдете упрекнат в голяма лична грешка, — че изоставяте партньор да се връща сам.

М: Ако разсъждаваме така, значи е било грешка и решението ни да изкачим Манаслу. Няма правила! Ако обстоятелствата позволяват, може да оставиш някого да се върне сам. Иначе никога не бива да тръгваме по двама.

Х: В какво Ви упрекна Куен?

М: В нищо конкретно. Колегите винаги отправят морални упреци. Великодушни са само към себе си. Две години по-късно Куен се самоуби. Никога не съм коментирал това. Няма какво да коментирам. Никога не съм казвал, че самоубийството е неморално, тоест необосновано. Това беше лично негово решение.

Х: До 1972 година сте участвал в две хималайски експедиции. Резултат: трима мъртви.

М: Трудно понесох този факт. При това, ако бях сам, нямаше да се случи нищо подобно. Ако на Нанга Парбат бях стигнал сам до върха, щях да се върна в последния лагер. И нещата щяха да протекат по съвсем друг начин. Вероятно, въпреки всичко, щях да успея да се изкача и да сляза в рамките на един ден. Ако на Манаслу бях тръгнал сам, нямаше да има с кого да се съобразявам. Но в началото Йегер искаше да тръгнем заедно. И аз не можех да го спра. Той въобще не се съмняваше, че ще може да се върне сам. След този опит се роди решението ми в бъдеще да действам абсолютно сам. За първи път в моя живот. При соловите експедиции нося отговорност само за себе си.

Х: Тези трагедии не започнаха ли да глождят душата Ви?

М: Естествено. Чувството за вина започна да ме тормози: „Защо аз съм жив, а другите — мъртви? Какво щяха да правят те днес? Какви щяха да бъдат сега Гюнтер, Анди, Франц?“

Х: Изпаднахте ли в депресия?

М: Не. Не съм изпадал в депресия. Депресия не е точният термин за това, което имам предвид. Това е скръб, която идва след отчаянието. По-късно у тебе се настанява един вид чувство за вина. Вината на оцелелия. Вината, че си останал жив.

Х: Колко дълго продължават скръбта и отчаянието?

М: Години наред. Във всеки случаи след Манаслу те бяха по-малко интензивни в сравнение с Нанга Парбат. Това се дължи на факта, че брат ми беше по-близък от партньорите, с които се сближих едва в планината. Преди това не познавах добре Шлик и Йегер. Знаех само, че са добри алпинисти. На Манаслу бяхме един тим, станахме приятели. Найрц беше един много приятелски настроен ръководител на експедицията. За разлика от Херлигкофер. В планината нашето общо съществуване все още не е приятелство. Ние бяхме един екип от единомишленици, след това се върнахме. Хорст Франкхаузер и аз имахме травматични преживявания. Останалите не реагираха с посочване на вина и упреци, а със съчувствие. Те самите бяха алпинисти. За разлика от Херлигкофер.

Х: И тогава решихте да действате сам?

М: Да, исках да опитам да изкача един осемхилядник сам. През 1973 година направих опит на Нанга Парбат. Но относително бързо се провалих, защото не издържах на опасностите, на страха, на самотата. Чувствах се така изгубен и самотен, че се върнах. Самият аз не бях способен да понеса това бреме. Не можех да мисля ясно. Като че ли започвах да се разпадам.

Х: Звучи налудничаво. Преди това сте познавал Хималаите само във връзка с големи експедиции. И изведнъж сте решил да отидете сам на Нанга Парбат. Сам с една раница?

М: Да. Да тръгна сам съвсем отдолу. Технически това не би било проблем. С трудностите също щях да се справя сам. Пречката беше емоционална. След като нямаше никой, който да върви до мен, с когото да мога да се съветвам — споделената грижа е половин грижа: „Трудно е. Как мислиш — да се върнем ли?“ — аз бях загубен. Оставен на своята собствена самота. Нямах душевната сила да продължа сам.

Х: Как бихте описал тази вътрешна блокада? В какво се изразяваше — в пристъпи на паника?

М: Това беше страхът да падна. Не опасението, че няма да мога да продължа там, високо горе. Не боязънта, че съм сам срещу тази голяма планина. Обзе ме усещането, че съм абсолютно загубен. Когато погледнех нагоре към тази височина, към тази безкрайност, не можех да направя нито една крачка. Това бе страх, че ще се загубя. Една безкрайна вътрешна самота. Като черна дупка. Толкова дълбока, колкото високо над мене се издигаше Нанга Парбат.

Х: В какво точно се изразява ролята на партньора в алпинизма? Какви качества трябва да притежава?

М: Той или тя трябва да са надеждни, способни да се въодушевяват. Също силни. Нали заедно тръгваме към най-дивия свят? Когато по-късно единият се върне, не е проблем. Важни са не продължаването и върхът, а съвместното преживяване. От последния лагер до върха често ни остават няколко часа. И още толкова за връщане. Човек може да направи това и сам. Но да тръгнеш сам от най-ниското, от самото подножие, е нещо съвсем друго. Внезапно започват да ти липсват този или тази. Някой, на когото можеш да разчиташ. Някой, с когото можеш да споделиш страха или щастието. Някой, на когото си необходим. Ако дни наред си сам, изкачването става все по-трудно, защото самотата и страхът нарастват. Да бъдеш изваден от социалното обкръжение е едно. Да загубиш човечеството, към което си принадлежал, е много. Това обременява. Аз не можах да понеса този вид съществувание — да бъда захвърлен някъде и оставен сам на себе си. Въпреки че бях добре трениран.

Х: Докъде стигнахте?

М: Приблизително до 6000 метра. За първи път действах сам на осемхилядник. През 1974 година направих солов опит на друг осемхилядник и отново се провалих. Същевременно бях започнал да търся и да катеря екстремно трудни маршрути навсякъде в планините на Земята. Следваща голяма стъпка в развитието на височинния алпинизъм бе направена през 1975 г. На Гашербрум-1^[27] можех да направя това, което исках по време на самотните ми експедиции — да имам партньор, с когото да се сменям във водачеството на свръзката. Това, което направихме с Петер Хабелер — скоростно изкачване и слизане по един от най-трудните маршрути в най-високите планини на света с минимум оборудване, след като се бяхме аклиматизирали в друга планина, действително беше революция. Дотогава всичките изкачвания на осемхилядници бяха правени с височинни лагери и дълги поредици от фиксирани въжета. Всяка експедиция имаше минимум два тона багаж. Ние имахме 200 килограма. Всичко на всичко. След този успех разработихме план за опит на Еверест по този начин. Веднага ми стана ясно, че това може да стане, само ако успеем да изкачим планината без кислородна апаратура. Ако използвахме изкуствен кислород, нямаше да можем да действаме в алпийски стил. През 70-те години на XX век кислородното оборудване за Еверест на един човек тежеше 50 килограма. За всеки човек трябваше да има по седем бутилки кислород. Едва след като успях да стъпя на Маунт Еверест без кислород, стана ясно, че всички планини в света могат да бъдат изкачвани в моя стил — с малко екипировка и съоръжения, с ограничени средства, при голямо натоварване и с по-висок риск. При две условия — притежаване на много опит и много бързи действия.

Х: Какво имаше във Вашата раница при експедиция в този стил?

М: Всичко необходимо, за да живея десет дни. Тя тежеше 15–20 кг. В нея се намираха палатка, неопренова постелка, спален чувал, храна, гориво, три чифта чорапи — за да мога да ги сменям поради опасността от измръзване. Иначе никакво допълнително облекло. Обувките бяха на мен. Към това няколко чифта ръкавици и газова бутилка с глава.

Х: По една газова бутилка с глава на всеки?

М: Не, една за двамата. При дългите месеци в Антарктида се носят две глави. В случай че едната се развали. Плюс съдове за готвене и бутилки с газ. Разчетът на ден за двама е 500 милилитра газ и около 600 до 800 грама храна под формата на сухи супи и шпек, който не трябваше да е твърде мазен. На голяма височина храната като цяло не се смила добре. Стомахът също не получава достатъчно кислород.

Х: Нямаше ли изблици на възмущение от Вашата идея да тръгнете към Еверест без кислород?

М: В началото ме критикуваха главно учени, които смятаха, че моето намерение е неосъществимо, физиолози и лекари се изказваха еднозначно срещу моя експеримент.

Х: След което Вие летяхте със самолет над Еверест без кислород. Как издържахте?

М: Летях почти над върха с един „Пилатус Портър“ през 1977 г., една година преди опита. Пилот беше Емил Вик. Беше много студено. Бях добре аклиматизиран, идвах от голяма височина. В Катманду се качих на машината и два часа кръжахме над върха. Аз бях без маска. Бяха предсказали, че ще изпадна в безсъзнание. Но не стана така. Изобщо не сложих кислородната маска. Направих много хубави снимки на Маунт Еверест. На около 7500 м изпаднах в криза. Чувствах се малко непохватен, отпуснат. По-високо горе се оправих. Вече знаех, че може. Въпросът беше дали там, горе, ще имам добра концентрация, за да мога да сляза. Опитахме през 1978 г. Петер и аз. Във всеки случай не в свръзка от двама човека, а в състава на една голяма експедиция. Заедно я организирахме. Моят приятел Найрц беше ръководител. Беше трудна експедиция. Също и относително скъпа, както беше обичайно за онези години. Петер и аз платихме за нашето участие, заради възможността да правим в планината това, което искахме. Т.е. да действаме самостоятелно.

Х: Защо Петер Хабелер все пак не искаше да прави опит без кислород?

М: Разбираемо е, защото без кислород шансовете бяха малки. Останалите участници бяха се разделили на свръзки и бяха определили в каква последователност ще бъдат правени опитите за атака. Така изкачването на Петер беше почти гарантирано.

Х: Защо другите бяха недоволни?

М: Не бяха недоволни. Просто не бяха достатъчно гъвкави. В групата съжителстваха два проекта. Петер и аз бяхме свръзка, която имаше намерение да действа без кислород. И изведнъж нещата се промениха. Петер щеше да тръгне, но с кислород. Но с какви бутилки? От кого? И с кого? Набързо в плана трябваше да бъде вмъкнато още едно изкачване с кислород. И останалите, не аз, се разсърдиха, че най-напред той се ползваше с привилегии и изведнъж поиска да се изкачи на върха по най-елементарния начин. С бутилките на останалите.

Х: Какви привилегии бяха това?

М: Останалите трябваше да спазват график с точно установена последователност. Първо трябваше да опитаме ние, следващият шанс трябваше да бъде техен. Ако някой не успееше, трябваше да застане отзад на опашката. На нарушаването на графика не се гледаше с добро око.

Х: Вие сте на мнение, че Еверест е по-лесен връх от Нанга Парбат. Защо?

М: Логистично изкачването на Еверест не е лесно. Пътят е много дълъг. От техническа гледна точка, още в самото начало, има места, които представляват сериозно предизвикателство и са много опасни. Но само в началото. Ако тези препятствия и трудности биха били в края, Маунт Еверест щеше да бъде ад. Най-големите трудности по Рупалската стена на Нанга Парбат са в самия й край.

Х: На Еверест имате предвид големите трудности на ледопада Кхумбу?

М: Да, там трябваше да поставим стълби за шерпите. Днес има група само от шерпи, която предварително прави всичко — поставя парапети и стълби, оборудва ледопада и го прави проходим за екипи, които си плащат, за да минат през него.

Х: При първия опит за изкачване на върха сте били блокирани от страхотна буря?

М: Бяхме трима. Петер беше слязъл преждевременно. При мен бяха само двама шерпи. Имахме две големи палатки и една миниатюрна за резерв. Един вид мини — палатка за най-неотложни, аварийни случаи. Разрази се силна буря. Но това не беше снежната виелица, от която се опасявахме, а само вятър. В продължение на 48 часа. Тя не навя метър сняг. Само фучеше, фучеше, фучеше. Накрая остана само малката палатка.

Х: И тогава сте дал обет, че ако оживеете, ще се откажете от Еверест. Защо не го изпълнихте?

М: По време на бурята не можехме да готвим. Не можехме да пием. Не можехме да ядем. И шерпите бяха изплашени като мене. Единият от тях беше извънредно отзивчив човек и със силна воля. Другият не беше непременно страхлив, но разколебан. Той лежеше в спалния чувал като умрял в един ъгъл на палатката. Непрекъснато се държеше така, сякаш ще умре. Мрънкаше. Упрекваше ме. Не можехме да направим нищо. Не можеше да се мисли за слизане. Бурята вилнееше толкова бясно, че не можехме да излезем дори да пикаем и уринирахме в единия термос. Този шерп по-късно твърдеше публично, че съм му давал да пие урина. Замръзнала урина? Дни наред нямахме нищо за пиене. Всичко бе замръзнало. Варенето бе невъзможно.

Х: Примусът Ви е бил издухан от вятъра?

М: Примусът беше отнесен от вятъра. През процепите на палатката. Беше отчайващо. Беше студено и мислехме, че може би ще загинем, че може би никога няма да слезем. Останалите не идваха и ако лошото време се запазеше още три дни, така и така щяхме да умрем. В такива моменти човек често си казва: „Само да се отърва и този път, никога повече няма да се захващам с такава идея“.

Х: За да пести тегло, Петер Хабелер бил разполовил дори клечките кибрит?

М: Ние взехме минимално количество багаж. Дори отрязахме по-дългите ремъци на раниците, за да бъде товарът по-лек. С всички тези трикове спестихме може би само половин килограм. Разбира се, че не сме цепили на две клечките кибрит. Това не е важно. Трагичното в тази връзка е, че книгата на Хабелер, на която се позовавате, не беше писана от Петер, а от един журналист от Мюнхен. Той не беше свидетел на тези събития. Той дори пише, че сме се били разбрали, ако силите напуснат един от нас и той не може повече, да бъде изоставен от другия. И дрънка разни клишета, които на нас, алпинистите, ни късат нервите, защото са ужасно фалшиви и толкова изопачени. Единият щял да продължи към върха, дори другият да умира. Такива договорки нямаше. В планината никога няма такова нещо. Не сме говорили за това. При нещо непредвидено, се слиза заедно, ако е възможно. Всеки от нас инстинктивно би се опитал да спаси другия. За това дори не е необходимо да говоря с моите партньори. Ако другият е мъртъв или вече не може да бъде спасен, здравият се опитва да остане в безопасност.

Х: След като се бяхте справили с върха, получихте снежна слепота. Каква грешка направихте?

М: Един английски филмов екип^[28] беше подготвил две миникамери: едната за Петер, другата за мен. Те трябваше да се включат, след това да се снима. В последния момент Петер отказа да вземе своята камера. Аз бях обещал да заснема изкачването на върха. Затова сложих моята в багажа си. Имах задължението и честта да документирам пътя към върха.

Х: Какво общо има камерата със снежната слепота?

М: Има много общо. При филмирането и фотографирането трябваше винаги да свалям очилата си. В зоната на върха имаше буря. При свалянето и слагането очилата ми замръзнаха. За да мога да филмирам, винаги ги свалях. Иначе не виждах добре. На края ги махнах съвсем. Това беше глупост, грешка. На такава голяма височина мозъкът не се оросява добре, често забравях да сложа очилата отново. Накрая, на 8800 м надморска височина, при интензивното слънчево греене и силната ултравиолетова радиация, при тези миниатюрни ледени кристалчета във въздуха, пострада ретината на очите ми. Те горяха, друго не чувствах. Снежната слепота за късмет се появи, когато бях се върнал в лагера. Иначе никога нямаше да мога да се сляза долу. Петер беше стигнал преди мен.

Х: Как да си представим снежната слепота?

М: Човек не вижда нищо. Абсолютно нищо. Усеща само болка и сълзене. Като че ли му е влязъл пясък в очите. На следващата сутрин вече виждах толкова, че разпознавах очертания и сенки.

Х: Как слязохте надолу?

М: Някак си кретах след Петер. Естествено, той често ме изчакваше и ми казваше къде да стъпвам. В „Долината на мълчанието“^[29] вече виждах добре. На следващия ден, след слизането в базовия лагер, снежната слепота отшумя.

Х: В своята книга Петер Хабелер пише, че сте плакал в палатката и сте казал: „Петер, не ме оставяй сам!“

М: Това е малко преувеличено. Казах, че е по-добре, ако слизаме двамата. Петер беше моят партньор.

Х: Това звучи така, сякаш Ви е било страх да Ви остави сам. Като че ли е имало някаква зловеща уговорка единият да изостави другия, ако той не може повече.

М: Това е перфидното в тази история. Журналистът, който споменах, си е измислил тази щуротия. Може би звучи много добре. Първо, не е съществувала никаква необходимост да моля Петер да ми помага. Той щеше да го направи от само себе си. Освен това в последния лагер имаше още трима души. Второ, ако това беше така, то би хвърлило сянка върху Петер. Повече исках да сляза с Петер Хабелер, вместо с двамата шерпи или с английския оператор Ерик Джоунс. Ако Петер беше казал: „Ей, бързам. Искам да сляза с моята скорост. Очите ми са здрави“, щях само да отвърна: „О. К., ще дойда по-късно, с останалите“. Беше съвсем естествено Петер Хабелер да слезе с мен. Повтарям: нещо съвсем естествено. Ако съм горе с моя партньор и той е със снежна слепота, тогава ще изчакам и ще вървя по-бавно. Не мога да разбера защо Петер не махна този пасаж от книгата си, както обеща.

Х: И тогава сте се скарали за това?

М: Да. През 1978 г. се връщах от самотната експедиция на Нанга Парбат и седях в самолета от Франкфурт за Мюнхен. Разглеждах списания, когато Херман Магерер, немски журналист, пишещ за алпинизъм, ми даде книгата на Хабелер. Зачетох се и спрях на изречението за изоставянето. Не се върнах вкъщи, а заминах веднага за Цилертал при Петер. Там му казах: „Този пасаж е неверен, глупав и двусмислен. Винаги съм разбирал нашето партньорство по друг начин. Не става така“. Той се защити, като каза: „Аз не съм писал книгата сам“. На което отговорих: „Но си я чел“. Петер искаше да направи корекция в тиража на следващото издание. Издателят забрани. Бизнесът беше по-важен. За мен това беше край на нашата свръзка. За съжаление. По този начин загубих приятел. Не исках вече да изкачвам планините с партньор, на който не мога да разчитам. Или по-лошо — който би ме оставил да умра, за да продължи сам към върха. Как може толкова погрешно да се тълкува най-съкровеното, сърцевината на алпинизма? Или да се търпи това изказване, само защото се приема добре. Ако за някой бизнесът е по-важен от фактите, той ме губи като приятел. Четири години по-късно имахме някакви уговорки, но повече никога не участвахме заедно в експедиция. Доверието беше пропиляно. Жалко, разочароващо. Защото двамата цели десет години определяхме развитието на алпинизма. Заедно за първи път, в един дълъг предобед, изкачихме северната стена на Айгер за един ден. Най-доброто време преди нас беше 18 часа. Изкачихме се на Гашербрум-1 за първи път без височинни лагери, без въже, без шерпи и — естествено — без кислородни апарати. На осемхилядник. При това по труден нов маршрут. Бяхме първи на Еверест без кислород. Раздели ни една глупава реплика на Петер, и по-точно на неговия душеприказчик. Край на нашето партньорство сложиха не някакви сериозни разминавания във възгледите ни за алпинизма, а думите на един човек, който не е алпинист.

Х: Изкачването на Еверест без изкуствен кислород ли Ви донесе най-голяма популярност?

М: Да. Изкачването на Еверест беше първият успех, който получи световна известност и въздействие. Дори американските вестници писаха за него. Защо се превърна в сензация? Защото преди това всички се съмняваха. А книгата за тази експедиция стана моята най-успешна книга, въпреки че беше моята най-лоша книга.

Х: Как стана така?

М: Написах я за две седмици, въз основа на дневници, регистрирани върху магнетофонна лента. Осемнадесет или двадесет касети бяха свалени на хартия. Бях ги записал по време на експедицията. Съдържанието на половината беше неизползваемо. Редактирах текста за няколко нощи. Въпреки това стана бестселър, преведен на няколко езика. Само в Германия бяха продадени половин милион бройки. С постъпленията можех да финансирам следващи експедиции.

Х: Значи това беше нова степен на слава, която достигнахте?

М: Да. Но не благодарение на нов стил. След успеха на Еверест в алпинизма не настъпиха такива революционни промени, както след изкачването на Гашербрум. Имах само възможността да спечеля повече пари. Можах да увелича хонорарите си, защото имах много предложения. Не можех да отговоря на всички. Нещата се подреждаха добре и от икономическа гледна точка, защото подписах договори за реклама. От този момент нататък нямах никакви проблеми да финансирам моите проекти. А това беше условие за моята дейност.

Х: Какви суми Ви носеха договорите за реклама?

М: Договор за реклама на обувки или за раници за срок от пет години възлизаше на 50 000 марки. Това не беше много, но достатъчно, за да финансирам две или три експедиции на година. Ние, алпинистите, печелим малко в сравнение с представителите на останалите видове спорт. В сравнение с формула 1 съотношението е 1 към 1000. Обратно на това, нашите експедиции струват много пари. Всеки изявен алпинист, който си поставя високи цели, участва най-малко в три големи експедиции на година. Те трябва да бъдат финансирани. Заедно с това, някои други дейности — изнасяне на лекции и писане на книги — са контрапродуктивни, противопоказни, защото водят до излизане от форма. Днес е още по-трудно, защото, погледнато икономически, най-добрите времена на алпинизма свършиха. Конкуренцията е по-голяма. Малката и без това торта трябва да се дели между повече хора. А и най-добрите професионалисти не разбраха, че трябва взаимно да се подкрепят. Напротив, те непрекъснато си отправят нападки и взаимно омаловажават постиженията си. Класическият алпинизъм губи от спортното катерене, което вече е мода.

Х: Не сте успял при първия Ви солов опит на Нанга Парбат, защото не сте понесъл самотата. Какво Ви даде увереност да опитате още веднъж?

М: Междувременно жена ми се раздели с мен. Бях сам, в напълно нова ситуация. Второ, с моя опит от Еверест имах съзнанието, че понасям добре 8850 м надморска височина. 8100 м не бяха толкова много. Тоест, проблемът бе сравнително по-малък. Естествено, разчитах на това, да се кача за три, максимум четири дни и да сляза за още един. Не бях предвидил, че ще завали сняг и че ще се окажа блокиран.

Х: Може ли раздялата със съпругата да те направи по-добър алпинист?

М: Ние дълго време бяхме тандем. Силна двойка. Почти всичко правехме заедно. Уши Деметер беше и моя секретарка. От нея научих много. Тя имаше повече опит, друг подход към света. Аз идвах от дълбоката провинция на Южен Тирол. Тя беше от космополитния Мюнхен. За мен тя беше големият, широк свят. И достъпът до него.

Х: И защо тя се раздели с Вас?

М: Със сигурност имаше няколко причини. По едно време й дойде твърде много, че аз мислех изключително, безкомпромисно само за моите експедиции. Вместо партньор тя се чувстваше все повече като придатък. Чувстваше се излишна и вече не идваше с удоволствие на експедиции. Сигурно не е приятно да седиш в базовия лагер и да знаеш, че мъжът ти е на 8000 м и може би няма да се върне. Тя искаше и други пътешествия, имаше нужда да посещава изложби, театър. Моите успехи — на Гашебрум-1 и на Еверест без кислород — донесоха охладняване вместо сближаване. Аз бях станал публична личност. Така дойде раздялата. Бях твърде обсебен от моите цели, от конструирането на нови пластмасови обувки, които на голяма височина да служат по-добре от кожените. Сега отново бях отделна, самостоятелна личност.

Х: Обувки вместо съпруга. Струваше ли си? Как изглеждаха новите обувки?

М: Те бяха от пластмаса и алвеолит. Не от кожа и плат. Моите нови обувки оставаха сухи. Когато една кожена обувка се намокри, се превръща в къс лед. Последиците са измръзвания. Моето откритие, което гарантираше топлина и ниско тегло, беше решение на всички проблеми в следващите 20 години. На голяма височина почти не се носеха други обувки. Днес има още по-леки — от кевлар, гортекс, карбон. Търсят се все по-нови материали, които не поемат вода. Поради това от времето на моето нововъведение има значително по-малко измръзвания. По-рано, след експедиция на осемхилядник, всеки втори алпинист губеше пръсти на краката си.

Х: Колко време Ви беше необходимо, за да стигнете сам до върха?

М: Три дни нагоре, след като се бях аклиматизирал на един съседен масив. Бивакувах на 7600 метра. Разчитах да катеря само през деня. Трябваше да виждам и да избягвам най-опасните места, особено тези в долната част на маршрута, върху които се изсипваха лавини. Катеренето през нощта по Диамирската стена би било смъртоносно. А и от Нанга Парбат не може да се слиза нощем.

Х: Какво бяхте взел със себе си за аварийни случаи?

М: При солово изкачване на осемхилядник не може да настъпва аварийна ситуация. Няма кой да ми помогне при нещастен случай. Счупен крак би означавал смърт. В Европа би могло да се потърси помощ. Но там, в Хималаите, е невъзможно. Ако бих се наранил тежко, никой нямаше да ми помогне. Защото никой нямаше да знае, че съм в нужда.

Х: А ако сте двама, партньорът не може ли да те шинира?

М: Може. Може да ми помогне да сляза по склон или да ме спусне с въже. Но за спасение може да се мисли в редки случаи. А когато човек е сам — никога. Когато са опънати парапети и по маршрута тръгват двадесет души, може да бъде спасен и полумъртъв човек.

Х: Кога бяхте на върха този път? При предишния с Гюнтер сте били горе едва в пет часа следобед.

М: Този път нямах проблем с времето. Изкачих се на върха и без усложнения се върнах в палатката на 7600 м. Имаше много нов сняг, но аз го избягвах, катерейки се по скалите навсякъде, където беше възможно. Катерех се максимално бързо, но без да преминавам никакви граници. Останах сравнително дълго на върха. Разглеждах. Правих снимки. Защото знаех, че никой няма да повярва на соловото ми изкачване, ако не го документирам. Това беше първото самотно стигане до осемхилядник.

Х: Какво оставихте на върха?

М: Една кутия с писмо.

Х: В какво се изразяваше Вашето особено задоволство, след като бяхте успял сам да стигнете до върха?

М: В съзнанието, че съм превъзмогнал себе си. Своите страхове, съмнения и слабости! Не трябваше да правя компромиси с никого или да споря с някого. Нямаше план. Аз се изкачвах все по-нагоре и по-нагоре. Съставях своя план в движение, час за час. Това беше абсолютно идеалната експедиция — зависеща само от мене, на моя собствена отговорност, ръководена само от мене, лишена от всякакви предразсъдъци. Това е изкачването, за което получих най-голямо признание в алпийските среди. Два нови маршрута в рамките на една експедиция! На Нанга Парбат!

Х: Беше ли това и форма на психическо освобождаване?

М: Нещо повече. Беше подтик към следващата крачка. Изкачванията на Еверест без кислород и на Нанга Парбат бяха подготовка за солов опит на Еверест. И тъй като в началото не получих разрешение за него, през 1979 г. се насочих към K-2^[30], който се смяташе за по-труден осемхилядник.

Х: Преди това сте се разминал със смъртта — при слизането от Нанга Парбат, когато на 7600 м Ви е застигнала снежна буря?

М: Цели 48 часа времето беше толкова лошо, че не виждах нищо. Нямах възможност за ориентация. Без да виждам нищо, не можех да се ориентирам. Въпреки че познавах добре планината, трябваше да изчакам. Знаех също, че лошото време може да се задържи дълго. Понякога е продължавало по две седмици.

Х: Колко дълго може да се издържи в условията на кислороден глад?

М: Докато имам вода за пиене — дори три седмици. Без газ — максимум една седмица. Имах газ за около седмица. Непрекъснато подавах глава вън от палатката. Лежах в състояние на полудрямка и надничах в мъглата. Валеше сняг. Пак поглеждах навън. Бурята продължаваше. След това съм заспал.

Х: Този път страхувахте ли се?

М: Не, опитвах се да изхвърля всички лоши мисли от главата си.

Х: За какво мислехте?

М: Днес щях да мисля как да обзаведа своя музей. Измислих моя минимузей в Зулден в палатката, по време на буря в Гренландия.

Х: Представял сте си един друг свят?

М; Да, това е трик, който съм използвал винаги. Интересно е, защото човек сякаш наблюдава живота си отстрани. За да се измъкне от критична ситуация, човек трябва да се научи да мисли за нещо съвсем друго. Ако си мисли, че до спасението остават десет минути, а чакането продължава един ден или десет дни, го обзема паника. В малки дози всичко се понася по-лесно. Дори щастието. В такива ситуации мисля за всичко възможно! Оставям моята фантазия да се развихри. Това решава много проблеми.

Х: Въпреки всичко това чакане трябва да е било жестока агония.

М: Времето не минава. Горе един ден се равнява на седмица. В базовия лагер винаги имам нещо за четене или пиша книгите си. Слушам музика или си говорим. Понякога цял ден играем карти. Мога да си позволявам това само там. Така времето минава по-лесно. Това не става във височинните лагери. Как да взема книга там, горе? Заедно с цялото оборудване и храната. Една книга тежи колкото една дневна дажба. Това би намалило възможностите за оцеляване с един ден.

Х: За какво мислехте там, горе?

М: Днес вече не си спомням. В Антарктида, например, си мислех за Ювал. Тогава бях преустроил моят замък в музей. В мислите си. Когато се върнах, имах план — точен до милиметър. В Гренландия разработих концепцията за малкия Музей на алпийските куриози в Зулден, в подножието на Ортлер.

Х: С други думи, за да понесете всичко това, по време на експедицията мислите за следващата или някаква нова задача?

М: Повече за следващата задача. В идеалния случай това е тема, която няма нищо общо с планините. Лежа в палатката и знам, че само моята палатка е сигурно място. Не мога нито да бъде отнесен, нито да замръзна. Рано или късно изкачването ще свърши. Иначе ще умра от жажда. Или ще умра, защото няма да мога да сляза. В моята ситуация на Нанга Парбат имах само една възможност да оцелея: разкъсване на мъглата. Трябваше да има видимост до долината, за да се ориентирам. И да се надявам, че ще остане ясно няколко часа. При това не си казвах, че искам да остана жив. Оставих мислите ми да витаят в сферата на новите задачи, така че да имам причина да остана жив.

Х: И след това слязохте на 3000 метра?

М: Да, рано сутринта на петия ден. След два дни в палатката мъглата се разкъса и видях накъде трябва да вървя. Реших да тръгна право надолу по един кулоар. Знаех, че там няма да се заблудя и при мъгла. Слизах надолу през скали и по твърд, стръмен лед. Съществуваше само този единствен път надолу. Той бе и опасен, което значеше, че трябва да съм максимално бърз.

Х: Къде се криеше опасността?

М: В големите ледени сераци, които всеки момент можеха да рухнат надолу. Колкото по-надолу слизах, толкова по-заплашен от срутване на ледени маси беше пътят ми. Имах късмет. Само за шест часа слязох 5000 метра по-надолу.

Х: Следващото Ви изкачване беше на K-2, който се смята за най-трудния осемхилядник, връх — убиец, на който времето винаги е лошо.

М: Времето и микроклиматът на K-2 са по-добри от тези на Нанга Парбат. K-2 е пирамида с много ясно изразени ръбове и поради това лавинната опасност по тях е малка. Но вятърът духа от всички посоки. K-2 е по-стръмен от Еверест и най-трудните места са непосредствено под върха. Там са загинали много алпинисти — след замръзване и падане, от обезводняване, белодробен и мозъчен оток.

Х: Как подходихте към K-2?

М: В Пакистан се оказахме в момент на политическа криза. През 1979 г. беше обесен бившият президент Бхуто^[31]. В страната беше въведено военно положение и седмици наред бяхме блокирани от него в Исламабад. Така загубихме много време. Оставащото нямаше да ни стигне за експедицията така, както я бяхме планирали. Южната стена беше много опасна за мен. Беше разумно да направим опит по Реброто Абруци с изграждане само на три лагера.

Х: Как изглеждаше върхът?

М: Съвсем бял, едно снежно острие, забито в небето. На връхната точка бяхме късно, в шест часа вечерта. В най-горната част пълзяхме на четири крака. Снегът беше толкова дълбок, че трябваше да направим траншея. Това ни отне много време.

Х: Как се държеше Вашият партньор Михл Дахер^[32]?

М: Михл вървеше като машина. При прокарването на пъртината се сменяхме във водачеството. До последния лагер се изкачихме без проблеми, въпреки лавинната опасност. Използвахме последната светлина на деня, за да опънем палатката. Появиха се първите звезди. През нощта времето все още беше добро, само че беше много студено. На сутринта осъмнахме 8 непрогледна мъгла.

Х: Разглеждате Вашето самотно изкачване на Еверест като най-точно и най-педантично реализирания проект във Вашата кариера, като черешката на тортата. Защо след това изкачихте всички останали осемхилядници?

М: Когато за първи път пристигнах в Тибет с експедицията на Еверест през 1980 г., почувствах този различен свят — тибетската култура, огромното плато, целия простор — като съвсем ново предизвикателство. Стори ми се много интересно да прекося една част от него. Там можех да се върна само с разрешение за изкачване на някой връх. През 1981 г. се насочих към Шиша Пангма^[33]. Имах и още няколко други идеи! Например, хималайски хеттрик или изкачване на три осемхилядника в един сезон и прекосявания на някои от най-дивите райони на Земята.

Х: Кога приключихте с всички осемхилядници?

М: През 1986 г., с Макалу^[34] и Лхотце^[35], които успях да изкача в рамките на една експедиция. Последната, поставена самостоятелно цел, свързана с осемхилядниците, беше постигната. Можеше да започне нов етап от живота ми. Спонсорите ми искаха да си остана „Алпинистът“. А аз исках да отида в Антарктида. Направих го въпреки съпротивата им и въпреки сценария за „Алпиниста“. Моите спонсори не искаха да използват за реклама един търсач на екстремни приключения, а действащ алпинист. Така че трябваше да помисля за други източници на доходи.

Х: Какво стана на южната страна на Лхотце?

М: Това беше нещо като епилог. Два пъти претърпях неуспех на тази стена — през 1975 и 1989 г. При втория опит стената бе атакувана от международен екип. За съжаление и той се провали. Както всички преди това.

Х: Какво я прави по-трудна от Рупалската стена на Нанга Парбат?

М: Тя е по-стръмна, технически по-трудна, но е по-малко опасна. Първото й изкачване бе направено от руснаци през 1990 г. С цената на огромни разходи и усилия. С екип от 30 човека, с километри парапети и — естествено — с кислород. През 1989 г., направих опит с неколцина много добри алпинисти. Аз бях само ръководител, организатор и координатор на експедицията. За първи път в моя живот без амбиции за върха. Заявих това още в началото. Бях на 45 години и вече не бях в състояние да катеря такава тежка стена. Помагах до последния лагер. Останалите — южнотиролци, французи, поляци, всички блестящи алпинисти, се стъписаха пред най-трудния участък^[36]. Всички искаха на стигнат до върха, но никой не искаше да извърши решаващите предварителни работи. И тъй като аз бях само координатор на експедицията, си казах: „Нека другите опитат. Ще остана на втори план“. Но така, очевидно, са мислели и останалите. Най-смелите често тръгват от последния лагер, но не стигат до върха. Твърде дълго е, твърде трудно. Понякога успяват следващите. По следите на провалилите се. Точно това искаха всички през 1989 г. Те тръгнаха в две свръзки към последния лагер и останаха там. Всичко това ме развеселяваше и ядосваше едновременно. Познавах това поведение от първите ми стъпки във височинния алпинизъм. От 1970 г. Често тези, които се чувстват изиграни, просто не са използвали своя шанс. Който тръгва първи към върха, поема по-голям риск. Никога през живота ми не съм водил спорове в последния лагер кой да тръгне пръв. Останалите винаги са били доволни, че един, двама или трима са се осмелявали да поемат нагоре. През 1989 г. никой нямаше смелост. Ние се провалихме на южната стена на Лхотце. Но аз вече бях на път към Антарктида. Най-малко в мислите си. Стигнал бях до следващия етап в моя живот.

Бележки

[18] Ле Дроат (4000 м), ледено — скален връх, издигащ се в билото, разделящо ледниците Аржантиер и Талефр. Има две кулминации — източна (4000 м) и западна (3948 м). Първи на 16 юли 1876 г. до източната стига Уилям А. Б. Куулидж с гидовете Кристиян Алмер-баща и син. Първи (7 август 1876 г.) на западната са Анри Кордие, Томас Мидълмор, Джоън Оукли Монд с водачите Йохан Яун и Андреас Маурер. Зимната премиера на този връх е на 19 февруари 1928 г. и е дело на П. Хардег, М. Фишер, Х. Хьорлин и Е. Шнайдер. Към ледника Аржантиер се спуска стена на Дроат, по която минават турове, смятани за едни от най-сериозните в целите Алпи. Най-дълго е североизточното ребро (1210 м). Първи по североизточния кулоар (т.нар. Кулоар на Лагард) през 1930 г. преминават Бернар Арсандо и Жак Лагард (първи през зимата по него са Валтер Цехинел и Мишел Маршал, а така също Ж. Гремийо и М. Флоре, 6 и 7 януари 1973 г.). През 1937 г. първи със североизточното ребро се справят Ш. Отенак и гидът Фернан Турние (първо зимно: Мачией Гричински, Йежи Михалски, Йежи Вартерешиевич и Ян Стричински, от 7 до 11 март 1973 г.; първо соло: Никола Жеже, 1972 г.; първо женско: Анна Червинска и Кристина Палмовска, 1978 г.). Премиерата по северното ребро на западния връх е на Жан Кузи и М. Салсон през 1952 г. (първо зимно: П. Аоки, Т. Накано, Х. Секино и М. Сусаки от 13 до 15 януари 1973 г.; първо соло: Жан Афанасиеф през 1974 г.). Първи през 1967 г. по източното ребро са Мачией Козловски и Януш Курчаб, а по източно — североизточното ребро (т.нар. Ребро Бергланд) през 1969 г. — Райнхолд Меснер и Ерих Лакнер.

Най-трудните (скално — ледени) маршрути на Дроат преминават по неговата 1000-метрова северна стена. Първи по нея през 1955 г. се изкачват Филип Корню и Морис Давейе (първо соло: Райнхолд Меснер през 1969 г.; първо зимно: Ханс Бергер и братята Ханс и Юрген Мюлер, на 4 януари 1971 г.; първо зимно 8 алпийски стил: Дж. Болтън и Д. Робинсън от 2 до 5 януари 1971 г.). ↑

[19] Ръбът Френе на Монблан (4807 м) — южната стена на най-високия връх в Европа се спуска към най-горните части на ледниците Френе и Бруйяр. Висока е само 600 м, но стигането до основата й на над 4000 м височина е трудно и опасно. Състои се от стените Френе и Бруяр (от имената на двата ледника), разделени от билото Инномината. Стената става широко известна след драматичния щурм на групата от седем французи и италианци по нейния Централен ръб Френе през юли 1961 г. Тогава загиват четирима от тях.

Първото изкачване по Десния ръб Френе през 1940 г. е дело на Паоло Болини дела Фредоса и Джусто Джервасути (първо зимно: Жан Кудре, Шарл Доба и Раймон Рено от 21 до 30 януари 1974 г.). Първи по „Червения ръб“ Бруйяр през 1959 г. преминават Валтер Бонати и Андреа Оджони, а по Централния ръб Френе през 1961 г. — Крис Бонингтън, Йън Клъф, Ян Длугош и Дон Уилънз (първо зимно: Рене Демезон и Робер Флемати от 1 до 6 февруари 1962 г.; първо еднодневно: Райнхолд Меснер и Ерих Лакнер през 1969 г.; първо соло: Жорж Номине през 1971 г.; първо соло през зимата: Мицумори Шиги от 14 до 18 февруари 1980 г.).

Премиера по Десния ръб Бруйяр през 1965 г. записват А. Бейли, Крие Бонингтън, Джон Харлин и Брайън Робъртсън, а през 1971 г. по Централния ръб Бруйяр, по дясната му част до билото Бруяр — Ерик Джоунз соло. Същата година по същинския ръб до върха първи стигат Анджей Дворак, Марек Гроховски и Войчиех Йедлински. Първи през 1971 г. по Левия ръб Бруйяр се изкачват Ришард Ковалевски, Януш Мончка и Войчиех Вруж. ↑

[20] Д-р Карл-Мария Херлигкофер (1916–1991), организатор на многобройни експедиции в най-високите планини — седем на Нанга Парбат (8125 м, на шест, от които е ръководител), две на Еверест (през 1972 г. неговият екип стига до 8350 м по Югозападната стена), на K-2. Той е начело на експедицията, в рамките на която Херман Бул за първи стъпва на „Планината-убиец на немски говорещите алпинисти“ — Нанга Парбат (3 юли 1953 г.). Д-р Херлигкофер е природен брат на Вили Меркл, който загива на същия връх на 16 юли 1934 г. и това превръща изкачването му във вътрешен императив за Херлигкофер. ↑

[21] Шолц и Куен — Петер Шолц и Феликс Куен, участници в експедицията на д-р Карл-Мария Херлигкофер по Рупалската стена на Нанга Парбат (8125 м) през 1970 г. заедно с Михаел Андерл (зам. — ръководител), Герхард Баур (кинооператор), Волф-Дитрих Битерлинг, Вернер Хайм, Гюнтер Крох, Херман Кюн, Герхард Мендл, Гюнтер Меснер, Райнхолд Меснер, Елмар Рааб, Ханс Залер, Петер Фоглер и известния фотограф Юрген Винклер. Експедицията се придружава от Алис фон Хобе (асистентка на д-р Херлигкофер) и Макс фон Кинлин, любител на алпинизма. ↑

[22] Вили Меркл (6 октомври 1900–16 юли 1934 г.), немски алпинист. По време на Първата световна служи в армията. През 1920–1923 г. следва машинно инженерство в Техническия университет в Нюрнберг. Участва в строителството на аутобана между Аугсбург и Мюнхен.

Като алпинист е автор на 40 премиерни маршрута в Източните Алпи. От 1927 г. започва да катери и в Западните Алпи. През 1929 г. с Фриц Бехтолд посещава Кавказ и прави осем първи изкачвания. През 1932 г. като ръководител на немско-американска експедиция успява да набележи път към Нанга Парбат (8125 г.), по който прави опит за изкачване през 1934 г. с немски алпийски екип. Този опит завършва с не докрай изяснената смърт на десетима алпинисти. Тялото на Меркл е намерено през 1938 г. Неговите дневници са издадени през 1936 г. от неговия природен брат Карл-Мария Херлигкофер под заглавие „Път към Нанга Парбат“ („Ein Weg zum Nanga Parbat“). Докладът на Фриц Бехтолд „Немците на Нанга Парбат през 1934 г.“ („Deutsche am Nanga Parbat. Der Angriff 1934“) описва Меркл като героична фигура, която заема централно място в митовете за „Немската съдбовна планина“. Немският алпийски съюз е нарекъл с името на Вили Меркл една хижа на 1550 м в околностите на Грен и Мусау в Северен Тирол. ↑

[23] Англичанинът Алфред Фредерик Мъмъри (1855–1895) е смятан за най-яркия представител на „Златната епоха“ в европейския (а значи и в световния) алпинизъм. Той формулира нейния главен принцип ех post така: „Истински алпинист е този, който обича да се изкачва там, където преди това не се е изкачвал никой, който иска да докосва недокоснати до този момент от човешка ръка скали; с други думи — истинският алпинист е човек, който прави първи изкачвания“. Мъмъри организира първата въобще експедиция на осемхилядник през 1895 г. и избира за цел Нанга Парбат (8125 м). Там намира смъртта си с двама носачи от племето гуркхи — Гоман Сингх и Рагхобир Тхапа. ↑

[24] Уши Деметер — вж.: бележка 25. ↑

[25] Във връзка с 50-годишнината от първото изкачване на Нанга Парбат през 2003 г. в Германия се появиха книгите на Макс Енгелхард фон Кинлин (роден на 22 август 1934 г.) „Прекрачване на границата. Смъртта на Гюнтер Меснер на Нанга Парбат“ (Max von Kienlin: „Die überschreitung. Günther Messner Tod am Nanga Parbat“, Herbig, München 2003) и на Ханс Залер „Между светлината и сянката — братята Меснер — трагедията на Нанга Парбат“ (Hans Saler: „Zwischen Licht und Schatten — Die Messner — Tragödie am Nanga Parbat“, 2003, A1 Verlags GmbH). Преди това, през 2002 г., Райнхолд Меснер написа „Голата планина“ (Reinhold Messner: „Der nackte Berg. Nanga Parbat — Bruder, Tod und Einsamkeit“. Piper, München 2002), която бе преиздадена и през 2006 г.

След жалба на Меснер, който никога не бе спирал енергично да доказва правотата си, съдът в Хамбург спря допечатка на книгата на фон Кинлин. Освен това му забрани да използва, по какъвто и да е повод фрагменти от разговора си с Райнхолд по време на първата им среща след инцидента на Нанга Парбат в Гилгит (столицата на пакистанската провинция Хунца). Тогава Райнхолд непрекъснато повтарял: „Къде е Гюнтер? Защо го няма с нас?“, което е интерпретирано от фон Кинлин като най-безспорното доказателство, че е изпратил брат си на сигурна смърт в името на собственото си оцеляване, фон Кинлин твърди, че версията за лавината се е родила в главата на Райнхолд по-късно, по пътя към дома, когато, обхванат от паника, се чудел как ще се появи пред семейството си и ще обясни станалото на майка си и баща си… Но историята има още един аспект. След трагичната експедиция фон Кинлин кани Меснер у дома си, за да се възстанови. Там Райнхолд се запознава с жена му Уши (Урсула). И се влюбва в нея. През 1971 г. двамата фон Кинлин се развеждат, а през 1972 г. Урсула, вече с бащиното си име, като Уши Деметер, се оженва за Райнхолд. И макар че този брак трае само пет години, всички запознати смятат, че ревността е основна причина за писателската и публицистичната активност на Ханс фон Кинлин. ↑

[26] Всичките нападки срещу Райнхолд Меснер, че през 1970 г. по особено рафиниран начин е предизвикал смъртта на брат си, за да си присвои еднолично славата от постижението, че го е изоставил и по този начин го е обрекъл на смърт — тиражирани многократно и повторени в книгите на Залер и фон Кинлин — увиснаха във въздуха, когато през лятото на 2005 г. пакистанският гид Самандер Хан откри в подножието на Западната или Диамирската стена на Нанга Парбат, на 4000 м, тяло, появило се на снежната повърхност в резултат на необичайното затопляне през последните години. То бе без глава. По-скоро само скелет. Но с обувки и части от горно яке. По всичко изглеждаше, че алпинистът е загинал много отдавна. Пакистанските власти веднага се досетиха, че това е ключ към една от най-големите загадки в съвременния хималаизъм. С голяма доза сигурност можеше да се предположи, че става дума за Гюнтер Меснер. Пакистанската спасителна служба веднага се свърза с Райнхолд Меснер, който на 17 август 2005 г. бе в долината Диамир. На 19-ти разпозна обувките и якето на брат си.

Райнхолд Меснер, който след появата на книгите на Залер и фон Кинлин, а и винаги преди това заявяваше, че ще намери тялото на брат си, шест пъти е бил по склоновете или в подножието на Нанга Парбат. Всичките си срещи с върха е описал в книгата „Голата планина“. Това, че останките на Гюнтер, бяха намерение в Диамирското подножие, означава, че правият е той.

Фон Кинлин не пропусна да изрази скептицизма си. „Надявам се, че ще бъдат намерени някакви научни доказателства, че наистина става дума за Гюнтер“ — писа той в немските вестници. Научни доказателства се появиха много скоро. Двете независими лаборатории, на които бяха предоставени тъканни проби за ДНК анализ, показаха, че намереното тяло е на Гюнтер Меснер. ↑

[27] Гашербрум-1 (или Хидън пик, 8068 м) е вторият по височина връх в Каракорум. Първото му е изкачване на 5 юли 1958 г. е дело на американците Андрю Дж. Кауфман и Питър К. Шьонинг от експедиция с лидер Никълъс Б. Клинч. ↑

[28] Английският екип, заснел филма „На Еверест без кислород“ („Everest unmasked“, 1978, 52’) се ръководи от Лио Дикънсън, който е един от най-знаменитите автори (като оператор и режисьор) на филми за планини, приключения, пътешествия и екстремни спортове. От над 30 г. съществува неговата студия „Adventure Archive“, в която негова дясна ръка е съпругата му Манди Дикинсън. Филмите му са между най-успешните в жанра и са спечелили десетки награди от най-престижните фестивали на планинарското и документалното кино по цял свят. Заснел е първото спускане с канута по една най-дивите реки в света — Дудх Коси, водеща началото си от района на Еверест („Dudh Kosi. Canoeing Down Everest“, 1976), първия бейз джъмп (скок с парашут от постоянен, нелетящ обект) от Грейт Транго в Каракорум („Baseclimb“, 1992), първия полет с балон над Еверест („Ballooning over Everest“, 1991) и много, много други. Автор е на книгите „Filming the Impossible“ („Random House“, UK, 1982, 1987), „Anything Is Possible“ („Jonathan Cape“, 1990), „Ballooning Over Everest“ („Random House“, UK, 1993). ↑

[29] „Долината на мълчанието“ или Западния циркус на Еверест (Уестърн кум на уелски, име дадено му Джордж Лей Мелъри) — ледников циркус между Западната стена на Лхотце, Югозападната на Еверест и Северната на Нупце. В него е разположен ледникът Уест Кум, който при движението си надолу, на 6050 м, стига до огромен праг, раздробява се на гигантски късове и образува гигантска каскада от ледени отломки и кули с височина до 25 метра — ледопада Кхумбу. Западният циркус е дълъг около 4 км и горният му край е на 6400–6500 м. ↑

[30] K-2 (8611 м) — вторият по височина връх в света, смятан за най-красив и най-труден между осемхилядниците. „Върхът на върховете“ е изкачен за първи път през 1954 г. от италианска експедиция начело с проф. Ардито Дезио. На 31 юли до върха стигат Акиле Компаньони и Лино Лачедели. ↑

[31] Зулфикар Али Бхуто (1928–1979), президент на Пакистан. Роден в богато мюсюлманско семейство в Ларкан. Получава образованието си Индия, САЩ и Великобритания. Завършва Калифорнийския и Оксфордския университет. Свален с военен преврат на 5 юли 1977 г. от поста министър-председател. През септември с. г. е обвинен от ръководителя на преврата генерал Мухамад Зия-ул-Хак в заговор. През март 1978 г., в условията на въведено военно положение, Бхуто е осъден на смърт и убит в Равалпинди на 4 април 1979 г. ↑

[32] Михаел (Михл) Дахер (21 август 1933 г. — 8 декември 1994 г.) е немски алпинист, направил рекордно бързо изкачване на K-2 с Райнхолд Меснер, при това без употреба на кислород. Днес неговото име носи едно училище в селото Кхадамбас на 80 км западно от Катманду. Започва да се катери много млад и след 1950 г. записва поредица от забележителни постижения най-напред по най-известните маршрути в Алпите и Доломитите. През 1970 г. с Франц Мартин прекосява Гренландия от запад на изток (по маршрута на Фритьоф Нансен). На следващата изкатерва знаменитата северозападна стена на Тролриген (Норвегия). През 1973 г. посещава Хиндукуш и това е дебютът му в най-високите планини. Две години по-късно прави второ изкачване на Ялунг Канг (Западна Кангчендзьонга, 8438 м). През 1977 г. е на Лхотце без кислород. После идва ред на Шиша Пангма (8013 м, 1980 г.), Хидън пик (Гашербрум-1, 8068 м, 1982 г., с нов вариант по северната стена), Чо Ойю (8201 м, 1983 г., в алпийски стил), Манаслу (8163 м, 1984 г.), Броуд пик (8047 м, 1986 г.), Гашербрум-2 (8035 м, 1987 г.). През 1992 г. е на Аконкагуа (6959 м), а през 1993-а стига със ски до Мустаг Ата (7546 м). ↑

[33] Шиша Пангма (8013 м) — най-ниският и най-късно изкаченият осемхилядник. Единственият връх от тази категория, изцяло разположен в Тибет. На 2 май 1964 г., до връхната му точка стигат китайците Хсу Чинг (ръководител на експедицията), Чанг Чун-йен, Ванг Фу-джоу, Чен-сан, Ченг Тиен-лианг, Ву Цунг-гуе и тибетците Соднам Дорджи, Минар Траши, Дорджи и Тонтан. ↑

[34] Макалу (8462 м) — пети по височина в света, в Непалските Хималаи. Разположен само на 22 км източно от Еверест. Първото му изкачване е направено през 1955 г. от френска експедиция начело с Жан Франко. На върха последователно стъпват: Лионел Тере и Жан Кузи — на 15 май, Жан Франко, Гидо Маньон и Гялцен Норбу Шерпа — на 16 май, Жан Бувие, Серж Купе, Пиер Лъору и Андре Виалат — на 17 май. ↑

[35] Лхотце (8516 м) — пети по височина в света. Разположен на 3 км по въздушна линия от Еверест, в планинската група Кхумбу Химал, Непалските Хималаи. Първи, на 18 май 1956 г., го изкачват швейцарците Фриц Лухзингер и Ернст Райе от експедиция под ръководството на Алберт Еглер. ↑

[36] Най-трудният участък по южната стена на Лхотце се намира доста по-високо над 7800-те метра, достигнати от международния екип под ръководството на Райнхолд Меснер. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Райнхолд Меснер Моят живот на ръба (3) (Автобиография в беседи с Томас Хютлин)

Метаданни

Данни

Моят живот на ръба

Информация

История

Сваляне / Връзки

Глава IIГолемите височини1969–1986

Буря и лед

Райнхолд Меснер
Моят живот на ръба (3) (Автобиография в беседи с Томас Хютлин)

Глава II
Големите височини
1969–1986