Райнхолд Меснер
Моят живот на ръба (2) (Автобиография в беседи с Томас Хютлин)

Глава I
В спор със земното притегляне
1949–1969

„Мисли, които имат стойност, не изискват да бъдат осъзнавани.“

Хари Граф Кеслер, май 1896 г.

Детство по скалите

Откакто се помня. Винаги съм бил катерач. Не се катерех само по скалите на родните върхове от групата Гайслер (Гайслершпитцен^[1]), по високите колкото къщи скални отломки в края на гората, по фасади на руини и по зида на гробището по време на междучасията в училище. Преди всичко катерех в моите фантазии. Търсейки границата на своите възможности, аз изкачвах все по-стръмни скални стени — докато нито един път по отвесите вече не ми изглеждаше невъзможен. Най-накрая успях да постигна първите признания наведнъж, изкачвайки най-големите стени на Доломитите, Айгер, Килиманджаро и Аконкагуа. Ходех и на училище, а вкъщи — като всички мои братя и сестри — работех в птичарника, който помогна на родителите ми да отгледат девет деца. Баща ми беше учител в селското училище и мой пръв наставник по скалите. Но на десет или дванадесет години аз вече се катерех с моя по-малък брат Гюнтер. Много по-високо, в едно царство, което принадлежеше само на нас.

В моите последни ученически години вече бях забелязал, че пътят ми към познанието няма да мине през библиотеките и лекциите на преподавателите, през университетите и следването. Моят път беше животът, изживяването на реалността. Аз можех да науча много, да възприема опит от втора ръка — но нищо не можеше да замести моите преживявания в лоното на дивата природа. Всички мои познания за социални, естествено — природни и религиозни взаимовръзки са на базата на опит, който аз придобих сам.

Това е една от причините, заради които по-късно отново и отново бях тласкан да реализирам следващата експедиция и да предприемам ново пътешествие. Колко често си казвах, отказвайки се от някое начинание: „Достатъчно!“ Въпреки това, седмици по-късно, когато напрежението, грижите, бъхтенето се оказваха забравени, започвах да мечтая за ново предизвикателство, да планирам ново алпийско приключение. Скоро след това тръгвах отново. И отново беше опасно. Никога не съм искал да рискувам живота си! Но знаех, че ако един ден не мога да мечтая и да пътувам, тогава ще съм остарял и отчаян.

Беше по обяд, ние четиримата — баща ми и двама от моите братя, седяхме на ръба на гребена на Сечеда^[2] в Гайслершпитцен. Над нас се издигаше Малката Фермеда^[3]. На слънцето южната й стена изглеждаше отвесна, но разчленена, а пътят за изкачване — логичен. Няколко купести облака сякаш от памук висяха над югоизточните Доломити, чиито върхове се издигаха над платото Пуец. Времето беше добро.

Не само любопитството или смелостта ме предизвикваха да наблюдавам непрекъснато стената над нас. Имаше още нещо. То може да се нарече желание „да й вземеш мярката“. Баща ми нямаше нищо против и аз тръгнах сам и без въже. По една скална пътека слязох малко надолу. След това се изкатерих диагонално надясно и нагоре. Скалата, монолитна и доста гладка, в началото не беше особено стръмна, но под мен стената тръгваше отвесно. Аз не гледах надолу, а към стената пред мен, по която се изкачвах нагоре хватка след хватка, стъпка по стъпка. Точно това исках да правя: да се катеря, без да се оглеждам. Да следвам инстинкта си. Сам да намирам пътя. Гордеех се с това. Междувременно стигнах до ключовото място и огледах много внимателно отвесната стена над мен. След като бях проучил последователността от хватки и стъпки, започнах катеренето. Бях забравил всичко. Целият бях само хватки, стъпки и движение. Бях забравил себе си. Може би само за момент се поколебах и погледнах надолу към пропастта под краката ми, която се губеше 300 метра надълбоко в зеленината на алпийските пасища. След няколко метра катеренето стана по-лесно и малко по-късно аз вече стоях внимателно на южния връх. Продължих да се придвижвам по ронливата скала нагоре към главния връх и поглеждах надолу на север към пасището Гшмагенхарт, откъдето тръгнахме сутринта на нашия поход. На юг пред себе си виждах всички известни върхове на Доломитите^[4], от Лангкофел^[5] до Засзонгер, а зад тях — Мармолада^[6], Монте Пелмо^[7] и Чивета^[8].

Катеренето за мен беше повече от спорт. Опасността и трудностите, на които се излагах, бяха неделима част от него. Те му придаваха характера на приключение. Да изкатериш голяма стена, означаваше да се раздадеш напълно. Да последваш едно тайнство. Няколко дни да бъдеш оставен сам на себе си.

Катеренето има много общо с откритото пространство, със свободата. Със смелостта да направиш нещо извън правилата, да оцелееш, да почерпиш познания за човешката природа. При това винаги съществува повече от един отговор на всеки въпрос, повече от една история на един опит. За мен фантазията при катеренето е много по-важна от мускулите или от справянето със страха от смъртта. Тя е по-ценна от технологията. Развитието на човека е по-важно от „стълбата“ забити клинове. Наши съкровища са натрупаните преживявания, а не набитите с клинове катерачни турове. Важното е да се осигури разнообразие на възможности, а не да се обезопаси всеки метър от скалата.

Х: Вие сте израснал във Филньос — една по-скоро непозната до днес долина в Южен Тирол, в подножието на Гайслершпитцен. Кой стоеше начело на йерархията в този недокоснат космос? Бог?

М: Не, най-могъщото същество в това място беше най-големият земевладелец. След това беше пасторът, един достолепен господин, когото ние всички уважавахме. Моят баща беше главният учител и същевременно директор на училището в долината.

Х: Защо Вашият баща се занимаваше заедно с това и с отглеждане на зайци?

М: Ние бяхме девет деца и баща ми имаше нужда от допълнителни доходи. Моята майка стрижеше зайците и продаваше ангорска вълна. Колехме някои от тях, но петдесетте или шестдесетте заека за нас бяха преди всичко вълна, много ценна ангорска вълна.

Х: Допълнително сте имали и птицеферма.

М: Ние имахме хиляди птици. Доставяхме кокошки и ярки на целия Южен Тирол. Всяко едно от децата трябваше да работи. На шест години аз започнах да помагам в птичарника.

Х: Колко часа трябваше да работите тогава?

М: През лятото — по шест, седем, осем часа.

Х: На ден?

М: Да. Моят баща не можеше да смогне да ни отгледа само с учителската заплата. Освен това с работата, която ни задължаваше да вършим, той преследваше две цели. Първо, искаше да не се чувстваме привилегировани като деца на учител. Всички в долината трябваше да работят. Само да се мотаеш, да играеш и да не правиш нищо, се смяташе за неморално. Децата на селяните трябваше да работят в обора, да пасат животните, да жънат и да събират сено. Ние също трябваше да работим. В птичарника. Второ, по този начин ни държеше далеч от улицата, далеч от всевъзможни грехове.

Х: Във филма „Чудото от Берн“^[9] се коли заек за неделното печено. Когато момчето вижда това, рухва психически. Имал ли сте подобно отношение към животните, или сте ги виждал само от полезната им страна?

М: Като дете, още на десет години, в съботите сам съм клал и скубал до петдесет пилета. Майката на госпожа Дегани от хотел „Кабис“ също имаше птици и ни викаше, когато приготвяше обяд за своите гости. „Момчета — казваше тя — помогнете ми да оскубем пилетата.“ Клането и скубането бяха за нас като домашно. Също както ходенето при пастора.

Х: Как се коли едно пиле? Главата му се отрязва?

М: Ние имахме наш метод. Нашият баща ни научи. С голяма шивашка ножица пилето се удря по слепоочието. Точно над дясното око. То изпада в безсъзнание. Всичко е много елементарно. Най-напред пилето се поставя под лявата ръка и се притиска, за да не може да мърда — мога да правя това и до днес, като че държа молив. Пилето не се страхува, всичко е нормално, защото аз не му правя нищо. Хващам главата му между два пръста и удрям силно по слепоочието с ножицата. За няколко секунди пилето остава неподвижно и зашеметено. То не чувства нищо. След това отварям човката с два пръста и прерязвам двете артерии на небцето. С един срез, защото усещам точно, къде се намира меката част на небцето. Пилето започва да кърви. Цялата кръв изтича надолу, без много ритане и мятане. Пилето все още е зашеметено. Накрая то помръдва, разтърсва се и всичко е свършено. Но когато се отсича главата на пилето, то и без глава подскача наоколо.

Х: Вие ненавиждате такива методи?

М: Да, защото не е професионално. Дори е жестоко. Не бих могъл да гледам това. То е недопустимо.

Х: Изглежда още тогава сте бил перфекционист. Колко време Ви беше необходимо да оскубете едно пиле?

М: Още докато пилето е топло, десет до петнадесет минути. Знам точно на кое място трябва да внимавам, за да не се разкъса кожата. Естествено, не всеки ден бях еднакво бърз.

Х: След Втората световна война Южен Тирол остава в Италия. Но повечето южнотиролци са мразели италианците, чувствали са се под чуждо владичество. Какво е останало в детските Ви спомени от това време?

М: През 50-те години на XX век имаше силни антииталиански настроения. Това беше разбираемо. През 30-те години, по времето на италианския фашизъм, ние сме били потискани, италианизирани. В Рим се е говорело: „За 50 години всички в страната ще говорят италиански и тогава няма да има повече южнотиролски немци!“ Дори и училищата бяха само италиански. Представете си: едно дете е на 12 години и от утре тръгва на италианско училище. А италианският учител не знае дума немски. Имаше жестоки драми. Хората изобщо не проумяваха какво им се случва. Те се чувствата така ограбени и манипулирани, че през 1939 г., когато Хитлер и Мусолини спазариха споразумението, според което южнотиролците трябваше да избират дали да останат в страната, или да се преселят в немския райх, 86 процента от тях — почти всички работници, много, много селяни, чието имущество, ферми бяха тук, за които родината беше всичко, гласуваха за преселването в Германия.

Х: Това звучи така, сякаш и днес споделяте нагласата „Вкъщи в Райха“.

М: Напротив. Един от първите скандали, в които се набърках, бе предизвикан от твърдението ми, че това изглежда като предателство към родината. Разбирам обикновените хора. Но не и тогавашните политически лидери. Оставащите, които наистина са се наричали така, та, оставащите, са били малцинство. Например малобройното духовенство. Но тогава не всички са следвали епископа. Мнозина са си казвали: „По-добре да напуснем тази страна, която хиляди години е била нашето отечество, отколкото да останем под италианско владичество. Истинската ни родина са хитлеристка Германия и германщината“. Те са искали да угодят на фюрера със 100-процентово присъединяване. Някак си е съществувала надеждата, че по този начин няма да се наложи насилствено изселване, макар Хитлер да е писал в „Моята борба“, че Южен Тирол за него не струва и петак. Оста Берлин — Рим за него е била по-важна от този немскоговорещ Южен Тирол. Какъв цинизъм. Каква наивност!

Х: Вашият баща е бил сред тези, които са гласували за заминаване?

М: Да. И е разчитал да бъде заселен в Карпатите, на полуостров Крим или другаде. Това, с преселването, до края е било мъглява история. На хората било обещано много. Но нищо не е било изпълнено. Заминаващите били настанени във временни лагери. Всички ферми били измерени и на хората било казано, че ще получат същите имоти, каквито са имали преди. Говорело се, дори публично — с чисто пропагандна цел — че лозарите ще бъдат заведени в Крим, а селяните от планините — в Карпатите.

Х: Вашият баща е бил съгласен да причини на други хора същото, на което е бил подложен — да им отнеме земята, да потъпче културата им, да ги потисне.

М: През лятото на 1939 г. водещи политици от Южен Тирол тихомълком заминават за Берлин, за да разговарят с фюрера. Те не са приети от него, но независимо от това получават информация. Допуснати са при Химлер, на когото задават въпроса: „Какво ще се случи с нас, ако гласуваме за фюрера?“ Химлер им бил отговорил: „Вие ще заминете за Карпатите или за Крим като компактна група“. Десет години след войната моят баща ми даде една юношеска книга, в която се разказваше за лов на мечки в Карпатите, и каза: „Прочети я. Днес щяхме да бъдем там, ако нещата се бяха подредили по друг начин. Много е интересно, защото и там има планини“. Карпатите са били планините, в които сме щели да живеем днес, ако историята би била друга. Южнотиролците говорят много и с удоволствие за своята любов към родината, така, като че ли това е най-голямото им достояние, тяхната най-голяма сила. Аз и до днес не мога да си представя това тяхно поведение. А понятието „родина“ ми се струва подозрително.

Х: По какво друго усещахте като дете, че настроенията вкъщи са германско националистични?

М: Дори само по нашите имена. Аз се казвам Райнхолд, защото това име не може да се поиталианчи. Моят по-възрастен брат се казва Хелмут, защото неговото име не може да се поиталианчи. Моята сестра се казва Валтраут, също не може да се поиталианчи. Гюнтер, Ерих, Зигфрид, Хуберт, Хансйорг, Вернер — и така нататък. При нас нямаше Йозеф, защото италианските фашисти на бърза ръка щяха да направят от Йозеф един Джузепе.

Х: Говорил ли сте по-късно с Вашия баща за тази заблуда по Германия?

М: Щом опитвах, моментално бивах спиран.

Х: Как изглеждаше това?

М: Ние, по-големите, естествено, задавахме въпроси, но баща ни мълчеше. А мама казваше само: „Престанете!“ И тихичко добавяше: „Разберете, че никога не бива да споменавате за войната, за времето на нацистите, за преследването на евреите. Баща ви трудно понася тези неща“.

Х: Кога разбрахте, че е съществувало такова нещо като Холокоста?

М: Може би, когато бях 15-годишен. Преди това въобще не знаех, че евреите са били убивани. Въпреки това в селото се пееха коледни песни, чиито припев бе: „В Йерусалим, на гарата, могат да се видят евреи“. Чух това като дете в гостилницата и вкъщи попитах: „За какво пеят?“ Баща ми каза само: „Престани с тази глупост!“ А аз изобщо не разбрах защо се ядосва. Та това бе само една песен. Не знаех какво са евреите. „Какво му става?“ — си мислех.

Х: Защо, според Вас, баща Ви е искал да погребе миналото? Дали защото му е било неудобно заради прогерманските националистични залитания, или пък се е прибавило и огорчение?

М: Той имаше чувството, че е проиграл своята младост. Но не си признаваше, че с отношението си към тази война е извършил предателство спрямо своите идеали. Преди войната е посещавал семинар за духовници. Беше духовно извисен. А след войната, на 28 години, се бе оказал излъган, объркан, ограбен. Лишен от надежди. И защото му е било необходимо препитание, постъпил на работа като учител. Едва по-късно това стана негова професия. Такава възможност е имал всеки, завършил средно училище. Били са нужни немски учители. Немското училище след войната беше възстановено и запазено, независимо че ние останахме към Италия. Като учител моят баща беше самоук. При това беше блестящ разказвач. Но със сигурност не добър педагог.

Х: Как бащата майка търпеше този мрачен, строг човек?

М: Не знам, тя трябваше да остане с него и остана.

Х: Изглежда, че в много отношения тя е била негова пълна противоположност.

М: Тя се казваше Мария. Имаше тъмни коси, излъчването и осанката на Мадона.

Х: Какъв цвят бяха очите й?

М: Синкави? Вече не помня. Странно, че не си спомням. Във всеки случай очите й не бяха така сини, както на децата.

Х: С какво сте запомнил Вашата майка?

М: С това, че винаги беше с нас и решаваше всички проблеми. Тя беше силният полюс на семейството. Тя винаги беше там, където трябва, и бе опора за всички. Нашата майка беше така естествена в своя алтруизъм! Освен това беше притежаваше безкрайно търпение. Все още не знам как е постигала това.

Х: Можете ли да си спомните някога да са Ви крещели?

М: Не. Не, майка ми никога.

Х: Не можете да прецените?

М: Тя беше мек човек. Тя беше противовес на този строг, нещастен баща. Когато някое от нас, момчетата, извършваше лудория — сестра ни беше много послушна — майка ни винаги спасяваше положението. Моят брат Хуберт изхвърча от средното училище, защото в спалнята чел на глас разказ на Хайне. Пътуването на Хайне през Южен Тирол за Италия. Тази „лоша“ история на Хайне за Бриксен^[10]. Тя е толкова хубава и толкова завладяваща. Нашият баща побесня и каза: „Добре, щом като момчето е толкова глупаво, ще чиракува или ще работи в някоя ферма. Училището свърши“. На следващата сутрин мама потърси ново училище. Тя замина за Меран. Там бе успяла да се срещне с директора — впрочем бивш приятел на баща ми, негов съученик, който не се беше преселвал. В Меран намерила място в училището. Хуберт отиде там. Завърши го. По-късно започна да следва. Днес е преуспяващ лекар.

Х: Вие имахте ли нужда от помощта на майка Ви?

М: Да, аз бях революционно настроен човек. Винаги съм имал проблеми как да се отърва от чуждите напътствия. Дори и от тези на баща ми. Поради това често имаше спречквания, които майка ни винаги потушаваше. Иначе баща ми щеше да ме убие.

Х: Дайте пример.

М: Още в птицефермата, когато не свършвах възложената работа и отивах да карам ски. След това страстта ми по катеренето. Това започна, когато бях на пет години и се качих на Зас Ригайс^[11]. В началото баща ми ме подкрепяше. Но скоро спря и започна да ограничава излетите ми. Защото му беше станало ясно, че се катерех с голямо въодушевление. А нищо не трябваше да прераства в страст. Всичко трябваше да се прави така, както го правеха порядъчните хора. Така, както се приемаше в селото. Веднъж, след като пасторът в църквата разказа от амвона някаква нелепост, ние, по-големите деца, станахме по време на проповедта и избягахме по средната пътека навън. С подковани обуща. За да протестираме, за да покажем, че няма да допуснем да ни се говорят всякакви глупости.

Х: Срещу каква „глупост“ протестирахте?

М: Вече не си спомням. Но вкъщи се разрази страшна буря. Майка каза: „Върви, остави момчетата, това не е проблем“ — „Какво? Постъпката обиди цялата общност в селото, а аз съм учителят. Пасторът все пак е институция“.

Х: По-късно веднъж бяхте казал, че всъщност сте за матриархата в семейството.

М: Така е! Със своята организация на семейството, с решаването на проблемите, със способността си винаги да намира изход нашата майка ни показа достойнствата на този матриархат. Това действаше безотказно, беше успешно и съвсем инстинктивно, така между другото, ми стана ясно, че при нас патриархатът щеше да доведе до катастрофа. Затова съм за матриархата. В това отношение съм съвсем обикновен човек. Днес вкъщи Сабине, жената, с която живея, има властта да взема решения. Аз също правя това с нея. Но тя има последната дума. И е правилно да бъде така.

Х: Каква беше ролята на Бог във Вашето детство?

М: Нищо повече от пастора. Навик.

Х: Не си мислехте, че той седи горе, в облаците? Каква беше Вашата представа за него?

М: Не приемах много сериозно часа по вероучение. Но не са ми минавали богоборчески и революционни мисли и не съм казвал, че Бог е мъртъв.

Х: Бог е навсякъде във Филньос. Непрекъснато се виждат изображения на Дева Мария. В неделя трябва да се ходи на църква. Всичко това благоприятства изграждането на представа за Бог.

М: Да, тези изображения, насадени отвън, бяха навсякъде. Въпреки това не придобих подобна представа. Не съм се бунтувал срещу Бога. Когато започнах да не ходя на проповеди и на църква в неделя, това беше само моето противопоставяне на църковния клир. Хората ходеха на църква, не защото с удоволствие слушаха литургията, а защото така бе прието. Всички ходеха на църква. Беше навик. Човек не можеше да си представи, че няма да отиде на църква. Вероятно ние бяхме първите в долината, които решихме, че в неделя ще се катерим. Майка ми тогава само попита: „Значи няма да ходите на църква?“ Тръгвахме сутрин рано в пет часа, много преди утринната литургия. Стигахме пеша от нас до края на гората и се изкачвахме на Гайслершпитцен.

Х: Имахте ли собствена стая?

М: Не! Дълго време шестимата — само момчетата — спяхме в една стая. Родителите ни имаха своя. Баща ми проверяваше и поправяше тетрадките на своите ученици в едно малко килерче. Освен това имахме и кухня — всекидневна. Без баня.

Х: Когато шест човека са в една стая, съществува ли нещо като лична собственост?

М: Аз имах играчки, една брадвичка и чифт ски. Това беше, така да се каже, първата голяма коледна изненада. Получих малки дървени ски.

Х: И какво друго притежавахте?

М: Два чифта обувки, два панталона, един пуловер. От по-големия ми брат. Въпреки това бяхме прилично облечени.

Х: Какво имаше за ядене, за пиене?

М: Начинът ни на хранене беше смесен — нещо средно между италианските домашни спагети и типичната южнотиролска храна. Имахме ясно разписание за седмицата: В понеделник — кнедли, във вторник — това, в сряда — друго, но всяка сряда едно и също. Десетилетия наред. Веднъж в седмицата месо — месни кнедли или печено. Пилешко от нашия собствен птичарник или заешко. За закуска — мляко, мармалад, хляб. Пиехме вода. Вино и бира ни бяха забранени.

Х: А плодове?

М: Имахме няколко ябълкови дръвчета. В нашето малко място растяха череши, джанки, касис. Освен това обработвахме земя под аренда. Рано през лятото ходехме в гората, за да берем боровинки и малини. Често набирахме по тридесет, четиридесет килограма. След това горските плодове бяха сварявани на сладко. Събирахме и гъби припънки. Сами си докарвахме дърва от гората за отопление през зимата. Освен това режехме папрат за птичарниците. Тя беше добра срещу въшки.

Х: Какво усещане Ви създаваше тясната долина — за ограниченост или за безопасност?

М: На мене винаги ми се струваше, че никога няма да изляза от нея. Облаците нахлуваха от едната й страна. Десет минути по-късно изчезваха от другата. Това, което беше извън нея, не съществуваше. И ние никога нямаше да я напуснем! Може би поривът ми към пътешествия е свързан с моите спомени от детството.

Х: Страхувахте ли се от тази теснота?

М: Като дете никога не съм имал страх от теснотата. Напротив. Не се страхувах, че ще умра от глад или че няма да се справя. Всички хора се оправяха по някакъв начин. Всеки знаеше задълженията си. Страховете ни бяха втълпявани и се появяваха по-късно: „Ако не се изучиш, няма да имаш професия. Ако не правиш това, което ти се казва, нищо няма да излезе от теб. Ние нямаме ферма и ти не можеш да останеш и да отглеждаш кравите си“.

Х: Събуждаше ли любопитството Ви светът извън Филньос?

М: Във всички случаи. Първото ми изкачване на Зае Ригайс ме разтърси, не защото беше дълго и напрегнато, а защото можех да погледна над нашата долина. Имаше една долина и още една, а далеч назад — още планини. Повече не виждах нищо. Никакви планини. Никакви долини. Нищо. И светът изведнъж стана голям. Космосът порасна. С това моето любопитство се събуди: „Какво има по-нататък и още по-нататък?“ Спомням си раждането на този въпрос.

Х: Какво мислехте, че има по-нататък?

М: Е, разбрах, че по-нататък винаги има още една долина, след нея — друга, трета… Бяхме се изкачили над планините. Най-напред над Гайслершпитцен и над тамошните пасища. Там имаше мармоти, вода и езера. Т.е, много по-тайнствен свят от нашите планини.

Х: И скоро се зароди копнежът…

М: … да изляза и да видя какво има по-нататък.

Х: Какво означаваха планините за останалите жители на Филньос? Изкачваха ли се те с удоволствие по тези опасни скали? Бяха ли и за тях планините символ на свободата? Или по-скоро мислеха, че горе живеят зли духове?

М: Хората ходеха в гората за дърва, на пасищата — за сено. Но по-далеч не стъпваше никой. Най-много неколцина бракониери. Хората отиваха там, за да донесат нещо — дърва, сено, дивеч. Само глупавите стигаха по-далеч.

Х: Защо глупавите?

М: Глупави, защото не разбират света. Хора, които нямат възможност да правят нещо разумно вкъщи.

Х: Глупави хора, които имат твърде много време?

М: Твърде много време, твърде малко работа, никаква собственост. Или които не знаят какво да правят с живота си. Разумният човек не ходи нагоре, над високопланинските пасища. Най-много ловецът с пушка, ако иска да застреля дива коза в полите на планината.

Х: Планината е била постоянна заплаха. От нея надолу се стоварват лавини, падат камъни.

М: Но не и до долината. При нас лавините не стигат дотам, където работят хората. Хората от Филньос мислеха: „Мога да използвам този свят до 2300 метра височина като ливади, като пасища, като гора. Нагоре е недостъпен. Над тази височина светът е табу. Скалите нагоре не са свещени или благословени, а са без стойност. Нагоре светът е неизползваем“.

Х: В Средновековието са треперили от страх пред скалите. Има сведения, че хора са били пренасяни през планините на носилки, чиито перденца са били спуснати, защото с тяхната душевност им е било непоносимо да гледат отгоре тези ужасяващи камънаци.

М: В моето юношество това вече не беше така. Планините бяха нещо, от което хората не се интересуваха. Нито от това, което се намира зад тях, нито над тях.

Х: Как мислехте, че изглежда светът отвъд планините?

М: Светът отвъд трябваше да е същият като нашия. Ние нямахме телевизия. През детството си никога не съм слушал радио, не съм виждал вестник. Родителите ми не са ходили в по-голям град от Возен (Болцано). Мисля, че са били в Дрезден и във Венеция. Разказите им бяха като за нещо от приказните времена, но от това не можех да си изградя представа. В училище ми преподаваха география на Южен Тирол, Италия и Рим. Показваха ни снимки. Но фантазията ми не беше насочена натам. Никога не съм мечтал да отида в Рим, в този голям град на Римския райх.

Х: Не Ви привличаше площад „Свети Петър“?

М: Мечтаех през следващото лято да премина тази или онази пропаст, да се изкатеря по тази или онази стена и да стигна точно там, където предишната година се бяхме върнали от страх.

Х: Кога се изкатерихте за първи път?

М: На пет години. Ние бяхме четирима — моят баща, моята майка, моят по-голям брат и аз. Най-напред стигнахме до пасището Гшмагенхарт. Незабравимо преживяване бе да спиш в сеното, да донесеш вода, да събереш дърва. В края на този първи по-дълъг престой на пасището на нас, момчетата, ни разрешиха да се качим на Зас Ригайс. Заедно с родителите ни. Баща ми ни показа основните прийоми при катеренето по околните скали. Това бяха скални отломки, големи колкото стаи. Те лежаха като нахвърляни по пасището. В багажа си носехме и въже. То беше конопено и баща ми го пазеше още от юношеството си.

Х: Чувствахте ли се осигурен с това въже?

М: Пред нас имаше няколко човека. Отгоре падаха малки камъчета. Това беше действително първото ми ярко впечатление, което съм запазил в спомените си. Моят баща каза: „Внимавайте, ние сме под вас!“ Веднага ми стана ясно — ако те улучи камък, на главата няма да имаш само цицина. Така ние стигнахме до върха без въже преди татко. Беше лесно изкачване. Спомням си, че първи и единствен път изпитах страх на върха. На север под краката ми зееше 600-метров скален отвее. Въпреки това тогава се е събудила моята страст за катерене. Предполагам. Аз не само бях сръчен и издръжлив, но си създавах свой собствен свят. По-големият ми брат също се справи добре. След това цялата зима ходехме на училище и разказвахме отново и отново за планините и за лятото. На 10–12 години започнахме да търсим други пътища. Върховете в края на долината станаха моята крепост.

Х: Кое беше решаващото при възникването на Вашата страст за катерене?

М: Не мога да кажа. Дали беше само похвалата от родителите ми, преди всичко от страна на баща ми, който взе със себе си момчето, което след това се представи добре? Или пък самата възможност да се „набеснея“, да се откъсна от всичко, което ме заобикаля, да се накатеря? Не знам.

Х: Не беше ли катеренето просто средство за порастване на Вашето самосъзнанието и за формиране на личността Ви?

М: Не бих казал. Следващата стъпка беше с по-малкия ми брат Гюнтер самостоятелно, под собствен контрол и управление, да се изкачим на Гайслершпитцен. И то по северната стена. Не е тежко изпитание, но това, че ни беше разрешено, за мен вече беше чудо. Днес, като се връщам назад, се чудя на баща ми за това великодушие. Ние не познавахме пътя. Не знаехме колко е трудна северната стена на Малката Фермеда. Тръгнахме, трябваше да търсим пътя и стигнахме до върха. Естествено, това ни направи по-силни. Но личности?

Х: Как изглеждаше Вашето първо тежко изкачване?

М: Първото истинско катерене по много стръмен, почти отвесен терен, направих с баща ми. По източната стена на Малката Фермеда. Трябва да съм бил към 12-годишен.

Х: С каква категория на трудност?

М: Трета.

Х: Какво означава първа категория?

М: Трудността е от първа категория, когато добър катерач използва ръцете си, за да се придвижва, защото иначе ще падне от скалата. Втора е умерено трудна за добър катерач. От втора категория е нормалният маршрут на Голямата Фермеда. Може би дори е II — III категория. А трета категория е вече трудна. За добър катерач. Това означава, че трябва да имаш опит, сила и издръжливост. Трябва да можеш да се катериш и да намираш определен път. Катеренето винаги е свързано със съотношението сила — тегло. На едно дете не му е особено трудно. То има малки ръце и може да се задържа добре на малки хватки. Недостатъкът е, че не може да прави големи пресягания.

Х: Как бихте описал стената?

М: Стигането до подножието й е доста трудно. По нея има множество пукнатини, жлебове и камини, които не са задължително опасни.

Х: Какво означава „задължително опасни“?

М: Под краката ти да зее пропаст от няколкостотин метра. Между Голямата и Малката Фермеда има множество тесни, измити от водата жлебове, по които по време на буря текат буйни потоци. Катеренето се извършва по тях. Следва серия от камини по вертикалната стена на една висока кула. Маршрутът върви по тях.

Х: И как се катери по тези камини?

М: С разтворени крака и ръце. Натиск, противонатиск, отблъскване. Краката са разкрачени. Камината веднъж се стеснява, след това се разширява. После идва по-малко стръмен участък. Накрая отново е стръмно. Същинската стена е висока може би 200 м. И отвесна. Баща ми я познаваше от по-рано. Първоначално той бе водач на свръзката и катереше преди нас. След четиридесет метра, дължината на едно въже, завърза въжето на един скален издатък и ме изтегли при себе си. В началото на последната третина ме пусна да изляза далече напред, на разстояние една дължина на въжето. За това заслужава моето уважение, защото можеше и да не го направи. Ако бях паднал, щях да съм мъртъв. Катерачните турове тогава не бяха обезопасени както днес.

Х: Падане с дължина две въжета е достатъчно дълго.

М: На тази стена почти нямаше клинове. Само няколко. Ние, както обикновено, поставяхме карабинери в старите клинове и включвахме конопеното въже в тях. Дали би издържало падане? Нямах представа. Важното е, че тогава можех да се изкатеря пръв. Накъде бях тръгнал? Това — като цяло и в детайли — беше въпросът. Очевидно, съм се справил бързо с търсенето на пътя. Не биваше да падам. Може би по този начин баща ми е искал да ми покаже, че воденето при катерене означава да се превърнеш в едно цяло с партньора след тебе, да поемаш отговорност. Преди всичко да си постоянно нащрек. Естествено, моят баща ми каза: „Сега не бива да рискуваш, тоест да падаш. Това би било опасно за живота“. След това имах право да правя и други такива изкачвания с по-малкия ми брат. Под собствен контрол и със собствена организация. Можете да си представите — родителите разрешават на малолетни да се катерят в планината.

Х: Вашият баща е разбрал, че Вие можете, съзнателно е поел риска и Ви се е доверил.

М: Правилно!

Х: Но е трябвало да се връщате жив!

М: Да! Да се върна жив беше задължение. Ние бяхме две момчета, катерещи се самостоятелно. Един ден казахме: „Утре отиваме на северната стена на Малката Фермеда!“ Една стена, която нашият баща не беше преминавал. Той само отвърна: „Внимавайте откъде ще се изкачите и откъде ще слезете“.

Х: Как ще обясните това? Преди малко го описахте като строг, почти педантичен човек, а е отворил тази огромна врата пред Вас?

М: Нашият баща сигурно не е възнамерявал да ни предостави възможност за кариера на катерачи. Не бе споделял с нас за какво е мечтал преди войната. Там, където той се е изкачвал на двадесет години, ние се справяхме на дванадесет. Но никога не е съществувало съперничество.

Х: Да не би това да е била скритата мечта на неговия собствен живот и той да ви е предоставил възможност да я постигнете?

М: Възможно е. Той е трябвало да прекъсне кариерата си на катерач и вероятно си е казал: „Няма да забранявам на момчетата да осъществят мечтите си. Те са още млади, но са сръчни“. Междувременно бе разбрал, че аз мога да се катеря по-добре от него. Ние заедно преминахме източната стена на Голямата Фермеда. При това аз бях преди всички. Но баща ми все още беше този, който определя правилата. „Наляво! Внимание, камък!“ Той вече беше изкачвал тези маршрути. Това, с което той и неговите колеги от следването не бяха успели да се справят преди войната, бе северната стена на Зас Ригайс. Той се опита да направи това с мене. Добре си спомням как майка ми каза: „Не, тази стена е твърде голяма и е твърде опасно за дете. Не можеш да рискуваш!“ Въпреки това той тръгна заедно с мен по стената. Стигнахме малко по-нагоре от мястото, на което бяха спрели преди войната. Той се изкачи малко по-нагоре. Когато се върна, предложи да опитаме отляво. Отново нагоре, надолу. Не налучкахме верния път. Връщахме се отново и отново. Той се страхуваше. Накрая каза, че не може да намери пътя, не знаеше накъде да продължим и се върнахме. Какво направихме аз и Гюнтер? Тогава, мисля, бях на шестнадесет, а брат ми на четиринадесет. Решихме да се върнем на стената, с която нашият баща не бе могъл да се справи. Но не за да му покажем, че не е добър катерач, а за да демонстрираме към какво се стремим. Стигнахме над мястото, до което се бяхме изкачили при предишния опит. Междувременно се бяхме сдобили с няколко клина, каска, найлоново въже и катерачен чук. Тоест, с необходимия ни инвентар.

Х: Той Ви е подарил за Коледа тази първа противоударна каска?

М: И алпинисткия чук беше подарък от баща ми.

Х: Как изглеждаше този чук?

М: Огромен, тежък къс, изработен от селския ковач. Той беше негов, от тридесетте години.

Х: Колко тежък?

М: Два пъти по-тежък от тогавашните алпинистки чукове, които можеха да се купят в спортните магазини. Към него — дълга дръжка, цели тридесет сантиметра, както го правят ковачите. И без острие за дълбаене на улеи. Дори без връх отпред, а само за забиване на клинове. Съвсем разумно. Само за катерене по скали. Винаги съм отбягвал чукчетата, които можеше да се купят в спортните магазини. Чукът на баща ми беше действително по-добър. Той винаги влизаше в употреба, добре прилягаше към ръката и с него бързо се забиваха клиновете. Винаги го носех със себе си при най-дръзките си първи изкачвания в Доломитите.

Х: Как се разбира дали един клин е забит добре?

М: По звука! Добре забитият клин пее. Ако влезе бързо — не можеш да разчиташ на него. Ако се чува глух звук — няма да държи. Но когато започне да звънти и да пее — значи всичко е наред и ще издържи няколко хиляди килограма и повече.

Х: Харесваше ли Ви забиването на клинове?

М: Умеех да го правя. По необходимост. Когато станах на 20 г., настъпи просветлението. Аз бях един от първите, който започна да подхожда по друг начин в сравнение с останалите. В хода на катеренето, когато ставаше напечено, бързо забивах клин. Когато след преодоляването на трудно място забележех, че има идеална пукнатина и мога да стоя добре, забивах клин. За подсигуряване. Това действаше безотказно. След това продължавах да се катеря. Когато идваше труден пасаж, не търсех цепнатина, която може би изобщо не съществуваше. Аз вече бях осигурен. Да стоиш в експонирана позиция и да забиваш клинове, това изисква загубата на много сили. Аз се изкачвах последователно, защото винаги бях подсигурен. Аз не се катерех като другите. Точно обратното. Преди това, винаги когато ставаше трудно, когато вече не можех да се придвижвам напред, набързо завивах клин някъде. Който не държеше. Аз поставях спасителните клинове, където не ми бяха нужни, но можех да се закрепя добре. Защото не губех време и използвах малко сила. Тази тактика по-късно, когато бях на 20 години, ми даде предимство. С нея правехме първите изкатервания, които изглеждаха неповторими, защото на възловите места липсваха клинове. Следващите се нуждаеха от три пъти повече време от нас. Ние не бяхме по-добри. Просто имахме друг подход към скалите.

Х: Какво Ви даваше самочувствие да се решите на такива нововъведения?

М: В моя живот винаги съм имал респект към миналото. Като цяло. В началото се учех от другите. В началото винаги се поставях по-долу от тях. Да не забравяме, че аз идвах от малка долина. Когато за пръв път тръгнах с известни катерачи, си мислех: „Великолепно!“ Аз бях малко алпинистче, което има бегла представа за нещата. След това забелязах, че те действително могат някои неща по-добре от мен. Аз ги наблюдавах. Но определени практики владееха по-зле от мен. Това също си го отбелязвах. Тоест, научих много от останалите.

Х: Например?

М: Осигуряване, разпределение на времето, използване на въжето. Това, което можех по-добре, беше да намирам пътя. Никога в живота си, откакто станах на 18 г., не съм срещал алпинист, който се ориентира и намира така сигурно пътя като мен и моя брат Гюнтер. На това се научихме като деца. В годините, когато се катерехме през пропастите и жлебовете на Гайслершпитцен. По колко много други стени се изкачвахме, без да четем пътеводители! Ние просто знаехме дали се минава тук или там. Други алпинисти, предимно градските, никога не развиха такива инстинкти.

Х: Така човек започва да харесва сам себе си?

М: Не, това не беше нашата цел.

Х: Бяхте ли многознайко?

М: Не. По никакъв начин. Как иначе щях да се уча? В началото се поставях по-долу от останалите. В момента, в който забелязах, че мога да правя неща, които другите не могат, взех решение. Просто така. И останалите веднага ми повярваха. Те относително бързо ме последваха. Без да се колебаят. Между мен и баща ми никога не е имало съперничество. Следващата стъпка беше във взаимоотношенията между мен и брат ми. Правилото „Ти вървиш след мен, аз ще тръгна пръв“ никога не е оспорвано. Аз бях по-големият. Никога не сме спорели за това. Който тръгне пръв, носи повече отговорност. Това беше естествено. Аз бях по-голям, аз бях по-опитен.

Х: В ранното детство Гюнтер и Вие не сте се понасяли особено добре, нищо не сте правели заедно. Защо?

М: Моят брат Гюнтер изглеждаше точно като баща ми: слаб, жилав, с изкривен нос, черна коса, гарваново черна коса. Аз приличам повече на майка ни, Гюнтер — на баща ни. Аз бях непокорно дете, Гюнтер — инат. В моя гняв и бяс бях готов да пробия стена с главата си. Брат ми сядаше и казваше: „Не ми харесва. Няма да кажа нищо повече, но не ми харесва“. След това с катеренето, чрез този пълен с тайни свят над облаците, който открихме за себе си, ние израснахме заедно. Като противоположни характери добре се допълвахме. Двамата заедно с Гюнтер бяхме непобедими.

Х: В началото съзнателно сте избягвал Гюнтер?

М: Ние карахме ски и трябваше да работим заедно в птичарниците.

Х: Карахте ли се?

М: Не мога да си спомня да съм се карал с Гюнтер. Ние, момчетата, се карахме и се сбивахме в селото, в училището. Дори често. Тогава това беше обичайно. За кратко време, малко преди да завърша основното училище, когато бях около 12-годишен, бях опасен побойник.

Х: Бяхте ли най-силният в училище?

М: Имаше няколко момчета, които бяха много по-големи и по-силни от мен. Тях никога не ги докосвах. Те бяха Големите. Спазваше се дистанция. От друга страна те никога нямаше да ме докоснат, защото бях едно поколение по-малък от тях. Така да се каже, не от техните. Но в нашия клас се славех като опасен побойник, като не бях нито много добър, нито особено силен. Но още тогава имах много енергия и издръжливост. При това и голяма агресия. Защо? Не знам. Тези изблици имам и до днес. Откъде идва това? Нямам никаква представа. Но мога много бързо да избухна. Моето избухване е отчасти игра, отчасти — не. При несправедливост, нападка, измама ставам опасен. Тогава мога да уплаша и двадесет човека. За съжаление. Не е необходимо.

Х: Вие биехте ли се, или само крещяхте?

М: Имаше размяна на удари, но никога не се боксирахме и не се замеряхме с камъни. По-скоро се пъчехме и перчехме колко сме силни.

Х: Докато един се откаже?

М: Докато един легне на земята. Или признае: „Предавам се!“

Х: Известен е случаят, когато на 12 г. сте намерил Гюнтер скимтящ в колибката на кучето пред къщата, защото Вашият баща така го набил с кучешки камшик, че не можел да ходи. Тогава Вие сте разбрал, че Гюнтер също е жертва на Вашия баща, както и Вие самият, и сте се сближили. По-късно от тази връзка възниква една от най-легендарните свръзки в историята на алпинизма. Най-напред един елементарен въпрос: Какво е кучешки камшик?

М: Гумено парче. Не е гумена палка, каквато имат полицаите, а гумен маркуч, с който моят баща възпитаваше овчарското куче, докато се научи да изпълнява.

Х: В какво беше прегрешил Гюнтер?

М: Дреболия. Не е важно. Не съм бил там. Като цяло това е една ситуация, един пример, един факт, който след войната беше всекидневие.

Х: Но това е ужасна история.

М: Да, това е ужасна история.

Х: Когато едно дете е малтретирано така, че да не може да ходи.

М: Не само при нас, в цялата долина, в Южен Тирол, в немскоговорещото пространство, беше така — децата да се бият.

Х: Боят като метод за възпитание?

М: Това беше нормалният, селски метод на възпитание. Не мога да кажа как е било извън долината. Тогава не съм излизал, за да знам.

Х: За какво се ядеше бой?

М: За всичко. Ако не сме нахранили навреме пилетата, или защото сме се били в къщата. Като малки деца — за викане или игри. Жилището беше тясно. И баща ни ни биеше. В тази голяма група деца баща ни можеше да се защитава само, когато контролира децата с пръчката. В известен смисъл „възпитан“ значеше послушен,

Х: Беше ли това целенасочено, планово възпитание, или ви биеха при афект?

М: И двете. Може би за баща ни това беше бягство от неговото отчаяние, от патовата ситуация след войната.

Х: Каква патова ситуация?

М: След войната нашият баща нямаше възможност да изгради живота си. Как трябваше да се развива занапред? Нямаше алтернатива. Преди това той е бил човек, който е имал идеали, идеи, бъдеще. Катерел добре, следвал. Беше южнотиролец, който е бленувал добро бъдеще.

Х: Той е бил притиснат до стената?

М: Той цял живот е стоял с гръб към стената, притиснат до нея. Това е свързано с войната, с подчинението, с отговорността за голямо семейство. Смятам, че тези млади войници са видели жестоки неща и не са могли да преодолеят шока от това. На тях не им е останало нищо. Никаква надежда. Само един вид тихо отчаяние. Гърбът винаги до стената. Ние всички познаваме тези събития само от литературата. Но те са откъснали нашите бащи и деди от света и са ги наблъскали в чудовищна жестокост. Ние не можем да проумеем как всички са станали съучастници. А след това са се върнали и са искали това да не се е случвало и да не са били такива. Но са били такива и те го знаеха. В „Морбус Китахара“ Кристоф Рансмайр^[12] разказва толкова подробно за това, че често изпитвам страх.

Х: Отвръщали ли сте на удара?

М: Не, никога. Но аз мисля, че баща ми е чувствал, че не трябва да удря повече. Когато станах на 13 или 14 години, бях по-силен от него. Той знаеше докъде може да стигне.

Х: На 12 години мислехте ли каква ще бъде Вашата професия?

М: Тогава нямах специално желание за професия. Нямах никаква представа от живота, никакви планове за кариера. Отидох в геодезичното училище, където се обучавах за един вид строителен инженер — високо и ниско строителство, само защото бях добър по математика. Отдаваха ми се природо-математическите и техническите предмети. Аз самият нямах желание да ставам инженер. Може би архитект.

Х: Много деца искат да станат локомотивни машинисти, други астронавти.

М: Не, аз не исках да ставам алпинист. Защото това не беше професия. Не можех да стана алпинист. Не можех да си представя моя живот. Беше нереално да очаквам, че ще се случи това, за което мечтая: „Дори светът да пропадне, аз ще остана алпинист“. Все пак от 16 до 18 години имах някакви мечти за живота, който по-късно водех. Противно на всички първоначални препятствия и съмнения в себе.

Х: И това беше всичко?

М: Аз исках да стана ловец на приключения — като един вид предизвикателство към себе си, но не в смисъла на изследовател.

Х: Като чергарите и циганите?

М: Да.

Х: Един модерен циганин?

М: Аз исках да стигна до последното диво място на света. Където другите не могат да стигнат лесно.

Х: Имахте ли примери?

М: Не, нямах примери, само характери, които ми импонират.

Х: Бяхте ли привлечен от романтиката на Джек Лондон? Четяхте ли такива книги?

М: Не. Никога не съм чел и Карл Май. Но исках да се потопя в дивата природа. Ние бяхме оборудвали нашето куче така, че да може да тегли шейна. Аз копнеех по дивото. Да се катеря по скалите, да прекосявам пространства, да бъда в лоното на дивата природа.

Х: А кой трябваше да Ви изхранва?

М: Не си задавах този въпрос. По-скоро беше ясно, че така не става. Никой не може да живее от завладяването на безполезното.

Х: Да се върнем към историята с Вашия брат. Какво ви събра този следобед? Той е седял безпомощен там, в кучешката колиба, не е могъл да ходи. Минавало ли Ви е през ума тогава, че Вие заедно с него можете да създадете свой собствен свят в планините?

М: За нас беше ясно само, че ние сме един заклет екип. Те могат да ни попечителстват и да ни принуждават, но не и да ни прекършат. Ние ще продължим да правим птичарници, но не завинаги! Може би нашият баща е имал гузна съвест и по-късно ни пусна да заминем за гигантската, 800-метрова северна стена на Пелмо. Като си помисля, аз бях на 18 години, моят брат на 16 и баща ми ни разреши да тръгнем. При това попаднахме в буря. Татко ни даде своята Ламбрета^[13], за да стигнем до подножието. На следващия ден, в 5.00 часа сутринта, тръгнахме по стената, която е изкачвана най-малко двеста пъти от най-добрите катерачи в Алпите.

Х: И ви връхлетя буря?

М: В началото стената беше гладка и по-трудна, отколкото предполагахме. След това всичко тръгна безпрепятствено. Напредвахме бързо и се справяхме много добре. Всичко беше под контрол до настъпването на бурята.

Х: Под вас нищо — 400-метрова пропаст.

М: Под нас въздух, над нас — светкавици и градушка! Катастрофа!

Х: Страхувахте ли се за себе си? Къде се намирахте?

М: На най-лесната част от стената. Най-напред намерихме място под един таван, където се скрихме от падащите камъни. Имаше непрекъснати каменопади. След това разбрахме, че не можем да се върнем обратно по стената. При толкова много летящ камънак, някоя отломка все щеше да ни улучи. Можехме да продължим само нагоре. Продължихме да се катерим. По-късно бурята спря, дори се проясни. Стана много студено. Стената бе мокра. И като капак — нова буря на последната четвърт от маршрута. Заваля сняг. Суграшица. Светкавици. Стената побеля като стъкло. Беше лошо. Но с истинските ловци на приключения е така — или оцеляваш, или си мъртъв.

Х: Бяхте ли наясно с това?

М: Сигурно. В подобни ситуации това е съвсем ясно. Всекиму е ясно, че става въпрос за оцеляване. Но не се говори за това. При такива приключения няма връщане назад. Само нагоре. Но инстинктът работи и човек върши правилните неща. Когато нямаш късмет, е достатъчна само една грешка и всичко свършва.

Х: Тук има противоречие: Когато правиш правилните неща, не може да се стигне до смърт. Тя може да бъде предизвикана само от грешка.

М: Не, това само привидно е противоречие. Може би е грешка изобщо да се ходи в планината. Но след като човек изпадне в опасност, животът започва да тече необикновено интензивно. Нагонът за оцеляване, инстинктът за самосъхранение мобилизират всички сили, седмото чувство, смелостта, дори страха. Човек инстинктивно се държи правилно. Изчезват всякакви съмнения. „Погрешното“ престава да съществува.

Х: И въпреки това човек може да загуби живота си.

М: Да, в планината човек може да загуби живота си.

Х: Значи в бурята Вие продължихте да се изкачвате нагоре, с мокри, вкочанени пръсти. Тогава ли за първи път в живота си изпитахте истинска смъртна опасност?

М: Да. Знаех, че в разгара на бурята сме на една от най-трудните стени в Алпите. Това могат да преживеят само абсолютно можещи. Не съм рискувал много често живота си. Може би сто пъти.

Х: Още веднъж: Вие преживяхте за пръв път застрашаващ живота Ви сценарий?

М: Да. Ситуация, в която или ще се справиш, или си мъртъв.

Х: Вие е трябвало да се справите с истинска криза. Какво си казахте след това: „Ще продължа по-нататък“ или „Край, заминавам за техническото училище и ще стана инженер?“

М: Всички тези разумни мисли не ми минаваха през главата. В момент на опасност изплуваше само една мисъл. Всеки път: „Махай се оттук! Трябва да излезеш от това положение!“ По тъмно стигнахме до върха. Бяхме вкочанени. Дрехите ни бяха замръзнали. Небето се раздираше от светкавици и гръмотевици. Валеше сняг. Тръгнахме надолу на юг. Беше късмет, че намерихме пътя за слизане. Само светкавиците осветяваха нощта. Чистият инстинкт ни заведе до Бал-Банд, после в гората.

Х: След това не се ли появи въпросът: „Какво всъщност направих?“

М: Беше иначе. Мислехме: „Не може да ни се случи нещо по-лошо. Щом преживяхме това, ще се справим с всичко. Никога повече няма да имаме такъв лош късмет — с буря на такава голяма стена, с каменопади, сняг, студ, гръмотевици“.

Х: Чувствахте ли се след това безсмъртни?

М: Да, малко. Наивно си мислехме нещо от рода „На нас няма какво повече да ни се случи“. Не, ние не бяхме подобри от останалите. Но минахме заедно през ада. И следващата стена вече можеше да бъде и по-трудна. Мислехме си, че ще справим с нея, защото природата не може да ни изиграе по-лоша шега. С това ние, с нашата нагласа — не само с нашите катерачни умения, влязохме в кръга на екстремните алпинисти.

Х: Колко голям беше кръгът на екстремните алпинисти тогава, около 1964 г.?

М: В Южен Тирол бяха двадесет човека. В Северен Тирол — може би двадесет и пет, в Източен Тирол — трима или четирима. Всички се познавахме. Най-малкото по име.

Х: А в целите Алпи?

М: Няколкостотин. Днес има по-малко алпинисти от този тип. Но затова пък 100 000 и повече катерачи по изкуствени стени само в Германия.

Х: И какво правят екстремните алпинисти?

М: Те правят нещо, което никой друг не смята за разумно. Нещо, което е опасно за живота. Нещо, което изисква сръчност, умения, издръжливост, дисциплина. Трябва да си издръжлив, да можеш да спиш на открито без никакви бивачни съоръжения при минус 20 градуса по Целзий. Да издържаш по два дни без храна и вода. Да носиш отговорност за себе си и за спътниците си. Да правиш всичко сам, напълно сам. Вие влизате в свят, към който човек не принадлежи. В който разумните хора не си пъхат носа. Ние, екстремните алпинисти, влизаме доброволно в ада и казваме на всички критици: „Оставете ни на мира. Ние сами решаваме и искаме да рискуваме. И когато се върнем, ние сме заклето малко общество. Един вид клика. Сами за себе си. Разбираме се с половин дума, на свой собствен език. В това общество се влиза, не защото някой иска. Членството не може да се купи или да се спазари. Може само да се заслужи“.

Х: Един вид собствена култура?

М: Да, тази общност има собствена култура.

Х: Американският журналист Том Уулф е описал подобна култура и съществуването на собствен кодекс при астронавти и летците — изпитатели?

М: Естествено. Ние никога не бихме говорили за морал. Защото ние всички знаем, че моралът е чисто гражданско понятие. Когато висиш там горе, далеч от всякаква надежда да бъдеш спасен, би ли носил другия, би ли го дърпал, би ли му крещял, за да го спасиш? Ако имаш две глътки вода, ще дадеш ли на партньора си половината, или цялата бутилка, т.е. и двете глътки, ако в противен случай той ще умре? За това изобщо не се говори. Това е естествено като живота. И ако след това някой дойде и каже, че трябва да се раздели водата, ние бихме отвърнали: „Какъв брътвеж“. Там навън, извън света на хората, всичко е така естествено, от само себе си, и ние не говорим за това. Когато след това дойдат мърморковците — „Този или онзи изоставил някого“ — това са само глупости. Или важничене. Това морализаторстване е толкова фалшиво и заблуждаващо! Ако загубя другия, аз съм загубил всичко. Защото този човек е моята опора, моята единствена помощ в края на краищата. За да осигури следващия пасаж или за да ми помогне да преживея и тази нощ. Дори за да споделиш страха, са ти необходими този човек или останалите. Това е едно цяло, това не е един и още един, а една общност. Хората на въжето. Свръзката като общност, която е неделима. Това не е само чувството за принадлежност, то е безусловната общност.

Х: Защото действието диктува морала?

М: Не действието, акцията, а присъствието в опасна за живота ситуация.

Х: Но необходимостта от действие диктува морала. Въпрос на морал е, когато казвам: „Ще споделя водата си“.

М: Но не наложено, не под диктовка отвън. Нашето поведение е инстинктивно. Няма „правилно“ и „грешно“. Не са ми необходими външни предписания, нещата се случват като преди цивилизацията. Само големите пътешествия изискват правила. Както и шестте милиарда души на Земята.

Х: Вашият най-важен учител по това време става един човек на име Зеп Майерл^[14]. Какво можеше по-добре от останалите?

М: Зеп беше години по-голям от мене и можеше всичко. Той беше доста наивен младеж със селско потекло и правеше покриви на църковни кули в цял Тирол. Без скеле. Той оплиташе отгоре с въжета тези високи кули. Когато същият този Зеп Майерл беше дошъл да работи отново в Южен Тирол, искал да изкачи северната стена на Фуркета^[15], която аз вече бях изкатерил. Но не беше успял. В този единствен ден времето не било хубаво. При връщането си видял сестра ми на улицата. Заговорил я и казал: „Няма ли в това село катерачи?“ — „Защо?“ — „Аз работя по покриването на църковната кула и другата седмица искам да отида да се катеря.“ И Валтрауд отговорила: „Моите братя се катерят. Те са екстремни катерачи“. Така се срещнахме. Той беше седем години по-голям от мен.

Х: Кой беше първият Ви тур с легендарния Зеп Майерл?

М: Беше една надвесена стена в масива Села^[16]. Висока може би 300 м. Веднага забелязах, че Зеп може много неща по-добре от мен. Той беше много внимателен. Взе ме, закара ме дотам и ми плати обяда. При следващия тур ме остави да водя на една-две дължини на въжето. „Опитай, мини напред!“ — каза той. При третия тур водихме приблизително поравно — едно въже той, едно — аз. Зеп стана мой треньор, но като кондиция и бързина не беше силен като мен. Но това не беше важно при катеренето. Накратко: станахме свръзка. И в онези години двамата или с още двама партньори изкатерихме всички турове в Доломитите, които представляваха предизвикателство. Направихме редица премиери и повторения на някои от най-известните маршрути, които не бяха преминавани цяло столетие. Направихме и много зимни изкачвания. Заедно ходехме в Западните Алпи. Бяха славни времена!

Х: Искали сте да бъдете по-бърз от другите?

М: Аз следвах човешката натура, исках да бъда по-близо до природата в сравнение с останалите.

Х: Т.е., времето е било важен фактор за Вас?

М: Знаех, че ако съм бърз, няма да е необходимо да спя на стената. Това е и опасно.

Х: Въпреки това тогава сте бил изключително честолюбив. Беше ли важно за Вас да преодолеете маршрути, които са толкова тежки, че по възможност никой след Вас да не може да премине по тях?

М: Да. Но това желание дойде в следващите години.

Х: По-важните стени и ръбове са били изкачени много преди Вашето поколение. Значи е ставало дума за нови, по-трудни маршрути?

М: Правилно, прокарването на нови, по-трудни маршрути по известните стени бе сериозен стимул. След няколко години Зеп Майерл каза: „Райнхолд рискува твърде много“. Бяхме станали негови предпочитани партньори по най-екстремните маршрути. Ние, южнотиролците, откачените селски момчета от планините, от долината Филньос. Гюнтер и аз. Нямахме предпочитания — премиери, втори или трети изкачвания. По онова време бяхме смятани за най-дейните катерачи в Доломитите.

Х: Искал сте да изпъкнете?

М: Не, но в същото време с моя брат стигнахме до идеята да направим още една стъпка напред. Ние започнахме съвсем съзнателно да не използваме роолплъгови клинове, да поставяме колкото се може по-малко клинове. Така ние преоткрихме свободното катерене. Нашето честолюбие се състоеше в това да намираме маршрути, които не могат да бъдат повторени — с големи разстояния между клиновете, по стени, високи 1000 и повече метра.

Х: Какво имахте против роолплъговите клинове?

М: Какво означава това: като не мога да продължа, дупча отвор в стената с каменоделско шило, днес — с ударна машина или с мини компресор, и вкарвам клин? Това може да бъде направено от всеки. Така може да се изкачи всяка стена. Теоретично. Скучно беше така. С роолплъговите клинове като помощно средство за изкачване няма невъзможни неща. А това означава край на развитието.

Х: Това се е било наричано „шлосерска работа“ и Вие сте я мразел?

М: Развитието на техническото катерене по това време, средата на 60-те години на XX век, беше стигнало върховата си точка. Тогава се катереха 500-метрови съвършено гладки и надвесени стени. Само на клинове. Започваше се със забиване на първи клин два метра над земята. Правилото беше да се пробие отвор в стената, да се вкара клин и на него да се окачи въжена стълбичка. И така — от клин на клин, от стълбичка на стълбичка. И пак отново. Седмици наред дупчене. Нямаше катерене нагоре, а изкачване — стъпало след стъпало — по подвижните стълбички. Да, можеше да се докосне скалата, но естествените грапавини, структурата й нямаха значение. Важни бяха помощните средства, тези улеснения във вид на изкуствени опорни точки.

Х: Един вид аутобан в планините. Кога решихте, че това е скучно?

М: Някъде около 1966/1967 година.

Х: Освен скуката имахте ли и други, съществени причини да мразите шлосерската работа?

М: Не можеше да се поставят повече от 100 клина на 100 метра! По-гъсто покритие нямаше. А аз заявих, че се отказвам от тези неща. Прогресът, вървежът нагоре беше възможен, само ако се откажех. През 1966 г., написах статията „Смърт на невъзможното“, която беше публикувана в целия свят. Повече или по-малко казвах: „Ако прилагам метода с роолплъговите клинове, вече няма да има нищо невъзможно. А без това приключенията са немислими. Мога да преживея истинското приключение, само когато не знам как ще завърши то. Да се впуснеш в приключение, означава да потърсиш непознатото, може би невъзможното. Тогава като че ли съм на друга планета. Ако правя всичко правилно, ще се върна. В противен случай — може би не“. Тази радикалност изправи всички пиронджии срещу мен. Много от тях ме мразят и днес за това. Стигна се до появата на две школи.

Х: Вашата искаше директното противоборство с природата?

М: Не, не става дума за противоборство, за противопоставяне. Аз сам се излагам на опасност. От друга страна, никога не заставам срещу другите. Аз съм готов да изляза от бюргерския, еснафския свят. Доброволно влизам в света, който не е за хора. При това чувствам, че мястото, където се намирам, не е предназначено за хора. Всички останали можеха спокойно да правят нещата по техния си метод.

Х: Разглеждали ли сте себе си като творец на свободното катерене?

М: Не, никога не съм се разглеждал като катерещ се творец. Търсех добрата линия. За мен линията по стената беше много важна. Като че ли тя беше израз на моите способности, на моето можене. Катерейки една хубава линия по скалата, аз имах възможност да се осъществя.

Х: Какво представлява „една хубава линия“?

М: Тя съвпада с естеството на планината. Не обратно. Тоест, аз не привеждам планината в съответствие с моята неспособност. Един катерач, който използва всяка грапавина на стената — стъпки, пукнатини, последователност от хватки — следва добра линия.

Х: Какво представлява „лошата линия“?

М: Когато при изкачване стигам до място, откъдето не мога да продължа, и забивам роолплъгов клин. От това правило изключвам площадките за осигуряване на модерните маршрути.

Х: Изключването на шлосерската работа беше бунт. Останалите са Ви заклеймили като неандерталец, който се придвижва нагоре по планината като маймуна. Това отрицание радваше ли Ви?

М: Маймунообразно поведение — за нас беше чест да бъдем обиждани така.

Х: Имало е и мнение, че „в алпинизма сте бил играч на рулетка“, че „подценявате сигурността в планината“, че сте „лекомислен, нарцистичен и копнеещ по смъртта“.

М: По онова време имаше една много интересна дискусия между екстремните катерачи. Но в рамките на еснафското общество не се дискутираше, нямаше спор. Бюргерите, в смисъл еснафите, не приемаха сериозно хората, занимаващи се с екстремен спорт. Те искаха сигурност. Аз биех по сигурността. Прилежните бюргери винаги ще ни нарекат „Онези, чалнатите“, когато някой от нас падне. За тях важи максимата „Да гледаш църквата отвън, гостилницата — отвътре, планините — отдолу. Сам си си виновен. Ако не се беше качвал, нямаше да паднеш“. Аз отговарях: „Вие, разбира се, имате право. Но това повече не ме интересува“.

Х: Това разграничаване можеше ли да се приема като признание за екстремните алпинисти?

М: За нашето време ние бяхме отишли много напред. Признанието дойде десет години по-късно, когато в САЩ се наложи чистото катерене и млади хора не можеха да изкатерят нашите маршрути. „Дявол да ги вземе, това не е възможно — казваха младите хора. — Или са хитрували, или са били луди“. В действителност ние не бяхме нито гениални, нито луди. В свободното катерене ние бяхме може би един нюанс по-добри от пиронджиите. И малко по-добре тренирани. Носехме вътре в себе и комарджийската нагласа: „Нека да опитаме“. Тогава ние много експериментирахме. Това, което често се забравя, е колко често се проваляхме, колко пъти не успявахме да преминем някой маршрут. Ние седмица след седмица изпробвахме нещо ново. Тръгвахме и спирахме. Успявахме в шестдесет процента от случаите. В останалите четиридесет настъпваше отказване. Или дори не започвахме. Колко често не сме стигали до горе!

Х: По какво установявахте, че е безсмислено да се продължава?

М: Когато не бяхме във форма и се страхувахме. Друг път, защото времето беше лошо. Или нещо друго. Ние често се връщахме. По-късно, във фазата на осемхилядниците, половината от моите опити се проваляха. Половината бяха успешни, останалите — не.

Х: Как решавахте, че е време за връщане?

М: Често това става много бързо. Или още в хода на изкачването: твърде студено е или днес не съм достатъчно добър, първата дължина на въжето не върви добре. Или партньорът мърмори: „Не рискувай твърде много“. Гюнтер често казваше: „Не го прави, забий още един клин“. Забивах още един междинен клин. Опитвах отново. Тръгвах нагоре. Но в края на краищата не продължавах. „Държи ли клинът изобщо? Внимавай, да не полетиш надолу и клинът да не се извади!“ Рано или късно разбираш: „Днес няма да стане“. Ние бяхме играчи — не в детския смисъл. Ние поставяхме на карта нашето можене. Въпросът беше: „Става ли, или не?“

Х: Преди Вашите изкачвания често сте спал лошо или почти не сте спал, сънувал сте падане от стената.

М: Да, при мене беше така. Може би и при другите. Мога много да разказвам за страшни сънища, но само за моите.

Х: Това означава, че сте действал с половината от силите си. Слабост ли е, когато човек спи лошо?

М: Слабост е. Но без тези предварителни притеснения винаги се чувствах зле. Днес съм на мнение, че нивото на адреналина започва да се покачва още по времето на подготовката.

Х: Зареждате ли се с допълнителна енергия при изкачване по стената от състоянието, което в психологията се нарича „Поток“^[17]?

М: Свободното катерене, на границите на собствените възможности, предизвиква състояние на поток. Но аз трябва да владея ситуацията напълно. Винаги съм се катерил зле, когато работех като планински водач. Често като гледах клиентите, ми ставаше зле. Те използваха хватки, които бяха несигурни. Аз виждах това от тридесет метра. Знаех, че ако доверилият ми се клиент докосне хватката или се хване за нея, ще полети от стената. Тогава виках: „Внимание!“ Не бях добър водач. Катерех по-добре сам. Когато аз самият катеря, отминавам несигурните хватки. Изобщо не ги докосвам. Автоматично се хващам там, където стената държи. Клиентите ми често ме изваждаха от ритъм при катерене. Когато в края на седмицата тръгвах с моите партньори, трябваше да вляза отново в това състояние на поток, фалшивата мелодия от водачеството носех в себе си като отзвуци от погрешното катерене. Катеренето е като балета — композиция и хореография едновременно, намиращи се в пълно съответствие всяка секунда. Тоест, всяка секунда е различна, защото структурата на скалата ми показва как трябва да композирам и заедно с това как трябва да го направя. Всичко става инстинктивно. Когато напипам правилният „поток“, изкачването нагоре по стената става от само себе си. Като че ли земното притегляне не съществува.

Х: Прекарал сте вашия пубертет изключително по скални стени. Не са ли Ви липсвали момичетата?

М: Стените бяха по-важни за мен. Моята сексуалност отреагирах по стените на скалите. Моята фантазия се възбуждаше много повече от нов маршрут, отколкото от покоряването на годеница на катерач.

Х: За някои това е основната тема от дванадесет годишна възраст.

М: Ние бяхме по-бавно развиващи се. В сравнение с днешните деца ние, децата на войната, много по-късно достигнахме до сексуална зрялост.

Х: Нямаше ли във Вашата долина момичета, които да намирате привлекателни?

М: В моята долина, по това време, не. В края на шестдесетте години не бях там. Бях извън долината — в Бозен, Епан, Падуа. В Търговското средно училище имаше момичета, които ме въодушевяваха. Отдалеч.

Х: Били сте по-скоро срамежлив?

М: Много срамежлив.

Х: Вие въобще не сте знаели как да заговорите момиче?

М: Не.

Х: Защо не сте се опитали да впечатлите момичетата с Вашето катерачно изкуство?

М: За мен съществуваше светът на катеренето, който споделях с моя брат и няколко приятели. Паралелно с него съществуваше еснафският, бюргерският свят. Не исках да споделям първия със съученик, момиче или който и да е друг. Имах чувството, че катеренето не засяга съучениците ми. Те нямаха представа за това. Така, както моите партньори в катеренето, които бяха много по-големи от мене, никога не попитаха: „Какви са твоите съученици? Какво правиш в училище?“ Това също не ги засягаше.

Х: Секта ли бяхте в планината?

М: Да, ние бяхме секта.

Х: Вие не искахте да се омърсявате?

М: Ние бяхме малък кръг, който не се самоопределяше с устави, с писмени документи. Може би с общи преживявания, общи истории. И на дело. Ние нямахме правила, само еднакъв опит и общи преживявания. И всички, които не са имали тези преживявания, не принадлежаха към нас. Когато разни самохвалковци, а имаше много такива, се правеха на важни, ние ги презирахме. Само тогава. При нас бяха важни само делата. Който е преживял нещо, можеше да говори. Някой само трябваше да каже „Стената на Айгер“, „Рампата“, „Третото въже“, „Надвесената скала вляво“ и всички разбираха за какво става дума.

Х: Трябваше заедно да сте мръзнали и страдали, за да принадлежите на тази общност?

М: Да, защото никой не може да си представи какво означава да мръзнеш на открито цяла нощ при минус тридесет градуса, ако не го е преживял. Не можех да обясня на другите какво означават буря, загуба на ориентация, смърт. Част от спойката, която свързваше този елит, бе и чувството на сигурност. Без превземки: „Когато оправянето в този свят стане трудно, ние сме тези, които ще го направят. Защото другите не са се научили да оцеляват в трудни условия“. Ние бяхме преживели гранични ситуации, които изглеждаха непреодолими. По този начин получихме чувство за сигурност. Дори и във всекидневието. Но не заради мисълта, че сме по-умни, подобри или по-богати. А защото можехме да оцеляваме. Имам предвид не в културно отношение. Напротив. Ние ходехме по-рядко на театър. Четяхме по-малко. Имахме по-малко пари от нашите връстници. Но ние се научихме да оцеляваме и точно това ни даде тази самоувереност, която ни правеше силни в нормалния живот. Аз още тогава не се боях, че няма да се справя в живота. Баща ми винаги се страхуваше. Дори и за мен — че ще се окажа на улицата и така нататък. Само защото нищо не бях учил и цяло лято само се катерех наоколо.

Х: Спомняте ли си първата целувка, която дадохте на момиче?

М: Преди 1971 година нямах голяма любов. Естествено, бях спал с няколко жени, но нямах еднозначна любовна история.

Х: Как ще наречете това?

М: Нито една от тези връзки не беше важна дотолкова, че да се откажа от моя фанатизъм по скалите.

Х: Не сте искал да си губите времето?

М: Да. Щях да загубя цял уикенд. Всяко чакане ме отегчава.

Х: Например, да изядете един сладолед с момиче?

М: „Да отидем да изядем по един сладолед“ — за мене тогава това беше непоносимо.

Х: Какво му е толкова лошото?

М: Нищо. За мен това нещо е проблем и до днес. Да водя разговор с някого, да изпием заедно бутилка вино или дори две, да се качим заедно на една планина или да видим една картина — това да. Но да отида да изям един сладолед? Да убия времето, за мен е ужас.

Х: Да изядете един сладолед и да погледате площада?

М: Действително е непоносимо. Или ще направя нещо със страст, или изобщо няма да направя нищо. Да изям един сладолед с момиче и тогава за мен не означаваше нищо.