Франсис Брет Харт
Кларънс (3)

Глава ІII

Колкото изненадан и поразен да беше Кларънс от това откритие, странният начин, по който то бе прието от съзаклятниците, му се видя не по-малко поразителен. Беше прекрачил напред, понеже се опасяваше самоувереният и издал сам себе си шпионин да не стане жертва на разярените си жертви. Но за негово учудване ударът като че беше променил държането и им бе придал достойнство, каквото им бе липсвало. Възбудимостта, раздразнителността и безогледността, характерни за тях дотогава, бяха изчезнали. Шерифът и неговият отряд, пристъпили напред да защитят новооткрития си началник, не срещнаха никаква съпротива. Сякаш по общо съгласие всички се бяха отдръпнали от съдията Бизуингър и бяха оставили свободно място около него; гледаха заобиколилите го полицаи с мрачно, презрително мълчание. Наруши го само полковник Старботъл:

— Вашият дълг ви повелява, господине, да положите всички усилия да ни заведете при федералния съдия на областта… освен ако вашият господар е нарушил конституцията дотолкова, че да го освободи и него.

— Прекрасно ви разбирам — отговори съдията Бизуингър с непроменено хладнокръвие, — а понеже вие знаете, че съдията Уилсън за съжаление не може да бъде освободен, освен по установения начин, тоест обвинение в държавна измяна, предполагам, че можете да разчитате на разположението му към политиката на Юга и на помощта му. С това аз нямам нищо общо — ще съм изпълнил дълга си, когато моят пълномощник ви изправи пред него и аз изложа обстоятелствата на задържането ви.

— Поздравявам ви, господине — каза капитан Пинкни с ироничен поклон, — с незабавната награда, която сте получили за измяната на Юга, както и за незабавно възприетата от вас своеобразна тактика на вашите приятели по отношение на влизането ви в този дом.

— Съжалявам, че не мога да поздравя вас, господине — отговори невъзмутимо съдията Бизуингър, — за това, че сте престъпили клетвата си на правителството, което ви е възпитавало и хранило, и ви е дало еполетите, които вие опозорихте. Нито ще говоря за „измяна“ с човек, който е накърнил не само доверието на родината си, но и семейната чест на свой приятел. Именно поради това ще се въздържа да приложа мерките на тази заповед, доколкото те засягат господаря и господарката на този дом. Аз се уверих, че господин Брант е бил в неведение за това, което се вършеше тука, както и за това, че жена му е била само глупава жертва на един двоен изменник.

— Млъкнете!

Тази дума се изтръгна едновременно от устата на Кларънс и капитан Пинкни. Те стояха, впили очи един в друг — първият пребледнял, вторият с пламнало лице, — докато госпожа Брант, изглежда, не схванала значението на единодушния им възглас, се обърна към съдията Бизуингър, самозабравила се от сподавяната досега ярост и обида:

— Запазете милостта си за своя събрат шпионин — тя презрително посочи мъжа си, — аз ще отида с тези господа!

— Няма да отидеш — тихо рече Кларънс, — докато не си поговоря с теб насаме. — И здраво я стисна за китката.

Шерифът и задържаните от него бавно се заточиха от двора, като заговорниците на минаване учтиво се покланяха на госпожа Брант, но се извръщаха с презрително мълчание от съдията Бизуингър. Съдията ги последва до портата, но там спря. Обърна се към госпожа Брант, която все още се опитвате да се освободи от съпруга си:

— И да съм изпитвал някакви угризения, че ви заблудих, като приех поканата ви да дойда тук, аз се освободих от тях, щом влязох в този дом. И сега вярвам — добави той, като се обърна строго към Кларънс, — че ви оставям тук като негов господар!

Когато портата се затвори подире му, Кларънс я заключи. Жена му гневно се обърна към него, но той спокойно и каза:

— Нямам намерение да ограничавам свободата ти, щом завършим разговора, но дотогава няма да ти позволя да ме прекъсваш.

Тя се отпусна с пренебрежение на стола си, сключи ръце на скута с полупрезрително примирение и заби поглед в кръстосаните си дълги и стройни крака. Дори в тази поза имаше нещо от старото и очарование, което обаче сега дълбоко го засегна.

— Няма да ти кажа нищо по отношение на това, което току-що стана в този дом, с единствената забележка, че докато аз, макар и само формално оставам негов господар, то няма да се повтори. При все че няма да се опитвам повече да повлияя или да сдържам политическите ти симпатии, няма да ти позволя да ги проявяваш там, където би могло да се сметне, че го вършиш с мое съгласие. Но няма да ограничавам свободата ти дотолкова, че си свободна да се присъединиш отново към политическите си съмишленици, щом го пожелаеш, обаче на собствена отговорност. Ала първо трябва да чуя от собствената ти уста дали симпатиите ти са чисто политически… или прикриват нещо друго?

Тя се изчервяваше и пребледняваше, макар все още да запазваше презрителното си държане, докато той говореше, но без съмнение, нямаше нищо престорено в лекото й учудване при заключителните му думи.

— Не те разбирам — промълви тя и вдигна очи към неговите със студено любопитство. — Какво искаш да кажеш?

— Какво искам да кажа? Какво искаше да каже съдията Бизуингър, когато нарече капитан Пинкни двоен изменник? — грубо попита той.

Тя скочи на крака с искрящи очи.

— И ти ли… и ти? Осмеляваш се да повториш подлата лъжа на един общопризнат шпионин! Това е, значи, каквото си искал да ми кажеш… това е оскърблението, заради което ме задържа тук; защото не си способен да разбереш безкористния патриотизъм или преданост… дори към твоята собствена кауза… ти се осмеляваш да съдиш за мен по своята лична, низка, търгашеска мярка на янките! — Тя закрачи бързо напред-назад и внезапно спря пред него. — Разбирам всичко, сега мога да оценя великодушието ти. Ти нямаш нищо против да се присъединя към тези благородни господа, за да придадеш правдоподобност на своите клевети! Признай си веднага, че ти си подучил тоя шпионин да кореспондира с мен… да дойде тук… за да ме впримчи. Да! Да ме впримчи… мен… която само преди един миг те защитих пред тези господа и казах, че ти не лъжеш! Пфу!

Поразен само от безумния поток на думите й и от гнева й, Кларънс не знаеше, че когато постъпват най-нелогично, обикновено жените са и най-искрени, а от мъжка гледна точка неразумните й заключения му се струваха само преструвка, за да спечели време да размисли, или театралничене като на Сузи. И вече презрително се извръщаше, когато тя пак застана пред него с искрящи очи.

— Добре, слушай тогава! Аз приемам, ще си отида веднага, за да се присъединя към моите съмишленици, към приятелите си… тия, които ме разбират… пък ти можеш да си вадиш каквито щеш заключения. Да направиш и най-лошото, което можеш — да скъсаш връзката между нас, пак няма да направиш повече, отколкото направи току-що.

Тя се обърна и възвърнала си неочаквано предишната лекота на нимфа, изтича нагоре по стълбите с крачките на жена, никога не раждала деца, и със свистене на дългите поли, което той щеше да си спомня още много дълго, изчезна в коридора. Той остана загледан подире й — възмутен, оскърбен и неубеден. На портата се затропа.

Кларънс си спомни, че я беше заключил. Отвори я и се озова пред порозовелите бузки и блесналите очи на Сузи. Дъждовните капки още се стичаха от мократа и наметка, когато я махна от рамената си.

— Аз зная всичко!… Всичко, каквото е станало — избъбри тя наполовина с несдържаността на малко момиче и наполовина с патоса на артистка. — Ние ги срещнахме по пътя: шерифа с хората му и задържаните. Шерифът Томпсън ме позна и ми разправи всичко. Значи ти го направи и сега си пак господар на стария си дом, приятелю Кларънс! Джим казваше, че нямало да го направиш, каза, че си щял да отстъпиш заради нея! Но аз казах „не!“. Аз те познавам по-добре, мили Кларънс, и бях го прочела по лицето ти, колкото и да беше сковано! Ха! Но въпреки всичко ми беше много нервно и чоглаво, та накарах Джим да изпрати едно извинение в театъра и се втурнахме насам! Божичко! Колко естествено ми се струва да съм пак в старата къща! Ами тя… ти си й дал пътя заедно с другите… нали? Кажи ми, Кларънс — проточи тя с някогашния си умолителен тон, — ти я поразтърси и нея, нали!

Зашеметен и смаян, и въпреки това с някакво смътно чувство на облекчение, някаква събудила се стара нежност към своенравната жена пред него, той я гледа безмълвно, докато намекът й за жена му не го върна към действителността.

— Шшт! — бързо рече той, като погледна към коридора.

— А! — каза Сузи със злобна усмивка. — Ето защо, значи, капитан Пинкни беше останал назад с шерифа!

— Тихо! — повтори заповеднически Кларънс. — Влез там — той посочи градинската стая под балкона — и чакайте с мъжа си.

Той наполовина я заведе, наполовина изблъска в стаята, която беше деловият му кабинет, и се върна във вътрешния двор.

От балкона се чу неуверен глас:

— Кларънс!

Беше гласът на жена му, но променен и по-нежен — повече какъвто го бе чул за първи път или сякаш смекчен от някакъв спомен за онези дни. Лицето, което гледаше надолу към него, беше също на жена му — по-бледо, отколкото го бе видял след влизането си в къщата. Беше се загърнала с шал и сложила качулка, и носеше пътна чанта в ръка.

— Аз си отивам, Кларънс — заговори тя благо и сериозно, — но без яд. Дори те моля да ми простиш глупавите думи, които — тя леко се усмихна, — струва ми се, изтръгна от мен твоето още по-глупаво обвинение. Отивам си, защото зная, че съм ти навлякла — и докато съм тук винаги ще ти навличам петното и дори отговорността за личните ми убеждения! Макар и да се гордея с тях и ако стане нужда, да пострадам заради тях, нямам право да разстройвам твоето бъдеще или дори да те направя жертва на нападките, които може да отправят срещу мен. Да се разделим като приятели, разлъчени само от различните си политически схващания, и да запазим всичките си други разбирания, докато господ реши кой е правият в тази борба. Може това да стане скоро… понякога си мисля, че тази агония ще продължи с години за всички, но дотогава — сбогом!

Беше слязла бавно по стъпалата във вътрешния двор и изглеждаше по-хубава от когато и да било, сякаш нейната кауза я крепеше и й вдъхваше сили. Ръката й вече бе протегната към него, сърцето му туптеше неудържимо… още един миг и щеше да забрави всичко и да я притисне до гърдите си. Внезапно тя спря, протегнатата й ръка се скова, показалецът й посочи стола, на който висеше наметката на Сузи.

— Какво е това? — промълви тя с остър, рязък, метален глас. — Кой е тука? Говори!

— Сузи — каза Кларънс.

Тя обиколи с унищожителен поглед двора и впи очите си в Кларънс с горчива усмивка.

— Вече!

Кларънс усети кръвта да нахлува в лицето му и измънка:

— Тя е знаела какво става тука и дойде да те предупреди.

— Лъжец!

— Чакай! — Лицето на Кларънс пребледня. — Тя дойде да ми каже, че капитан Пинкни те чака на пътя.

Той широко й отвори портата. Когато я затвори, на бузата му имаше бяла следа от четирите й пръста.