Франсис Брет Харт
Кларънс (12)

Глава I

Беше по залез — един горещ ден във Вашингтон. Дори и в този час широките авенюта, които започваха от Капитолия като лъчи на някакво второ слънце, се бяха напекли и блестяха. Празните улични платна бяха нажежени повече от всеки друг път и пешеходците, които търсеха оскъдната сянка, спираха нерешително на бордюрите, преди да се впуснат в подобните на Сахара пустоши на кръстопътищата. Градът изглеждаше безлюден. Дори тази огромна армия от доставчици, спекуланти, службогонци и лобисти, които вървяха по петите на другата армия и бяха превърнали и този мирен лагер на нацията в бойно поле на долни стълкновения и разпри, по-бедствени от стълкновенията там на Юг, бяха се изпокрили в свърталищата си по хотелските стаи, в сенчестите барове или по негърските квартали в Джорджтаун, сякаш величествената богиня с бели одежди, увенчала купола на Капитолия, бе слязла между тях и ги бе разгонила, косейки наляво и надясно с безпощадния си меч.

В тази задушна атмосфера на алчност и поквара се намери Кларънс Брант, когато излезе от сянката на Военното министерство. От три седмици вече той висеше по чакални и приемни, с напразната надежда да се оправдае пред началниците си, които, без да му отправят определени обвинения, се задоволяваха да го държат в това позорно бездействие и страх пред неизвестността. Не можеше да установи подробностите на обвинението, а гнетящата лична негова тайна го лишаваше от възможността да поиска военен съд, който, както знаеше, можеше да го реабилитира само ако издадеше виновността на жена си, а той все още се надяваше, че тя благополучно се е спасила. Дивизионният му командир, зает с операции на бойното поле, нямаше време да му помогне във Вашингтон. Тук го избутваха алчни доставчици, себични политици, а той считаше под своето достойнство да си послужи с някакъв натиск и нямаше приятели, към които да се обърне. През няколкото години воюване беше загубил дипломатическите похвати, без да добие грубата прямота на войника.

Почти хоризонталните лъчи на слънцето го принудиха най-после да свърне настрана в един от входовете на голяма сграда — прочута странноприемница в тази бъкаща от хотели столица — и скоро се намери в разкошния бар, дъхащ на мента и хладен от калъпите лед, натрупани симетрично по мраморните му тезгяхи. Няколко групи мъже търсеха прохлада край малки масички с чаши пред тях и ветрила от палмови листа в ръка, но една по-голяма и по-шумна компания се беше насъбрала пред бара, където някакъв мъж по риза и без яка, застанал гърбом към тезгяха, превзето им разправяше нещо. Брант, който унило се отпусна в едно кресло в ъгъла и си поръча разхладително питие като извинение за потърсения временно подслон от задушната улица, почти съжаляваше за принудителното си участие в тяхната веселба. Но внезапно гласът на говорещия, понижен до нотката на мрачна многозначителност, му се стори познат. Той бързо го погледна от полумрака на ъгъла си. Не беше сгрешил — това беше Джим Хукър.

За първи път в живота на Брант му се поиска да избегне срещата с него. В дните на собственото си благополучие винаги сърдечно се беше радвал на стария си другар от момчешките години; сега, когато беше унизен, присъствието му го дразнеше. Би се измъкнал, но за да го направи, трябваше да мине пак край тезгяха, а Хукър, самонадеян като всеки разказвач, не сваляше очи от слушателите си. Закрил се с ветрило от палмов лист, Брант се видя принуден да го слуша.

— Да, господа — казваше Хукър, като разглеждаше драматично чашата си, — когато те натикат в затвор при метежниците и трябва да рискуваш живота си всеки път, когато ти се доще хубавичко да си пийнеш, струва ти се като сън от детството да стоиш пак удобничко пред чаша питие с честни хора. А когато знаеш, че си претърпял всичко това само за да спасиш доброто име на друг човек и тайните на неколцина високопоставени и всемогъщи личности, това е почти достатъчно да ти преседне пиенето. — Той спря театрално, престори се, че се задавя от умиление с брендито със сода, но след миг с драматична решителност го гаврътна до дъно. — Не, господа — продължи той мрачно, — няма да ви кажа защо съм се върнал във Вашингтон… Няма да ви кажа какво съм си казвал, когато съм вадил гъгрицата от сухарите си в южняшкия затвор, но ако не видите как неколцина доста големи хора от Военното министерство ще хвръкнат от високите си постове след някой и друг ден, да не съм Джим Хукър от фирмата Хукър, Мичъм & сие, доставчици на говеждо месо за армията, и човекът, който спаси положението в битката при Сивите дъбове!

Доволната усмивка, която заигра по устните на слушателите му — слушатели, които лесно схващат слабостите в кое да е представление, — би засегнала суетността на всеки човек, самозабравил се по-малко от Хукър; у Брант тя събуди само негодувание и съжаление и направи положението му още по-непоносимо. Но Хукър презрително цръкна тънка струйка тютюнев сок в плювалника и мрачно замълча.

— Разкажи ни пак за сражението — обади се един усмихнат слушател.

Хукър намръщено огледа с подозрение бара и след това с престорен шепот, който благодарение на театралния му опит отлично се чуваше, продължи:

— Няма кой знае какво за разправяне и ако не беше въпросът в принципа, нямаше да говоря. Човек, видял как се бият индианците, не разчита много-много на уестпойнтовското воюване по учебник, но това е друг въпрос! Бях ходил на разузнаване — само да помогна на момчетата — и седях във фургона си към развиделяване, когато изведнъж пристига бригадният генерал и надзърна във фургона. Първо трябва да ви кажа, господа, че той очаквал всеки миг да го атакуват, ама на мен не ми каза нито думица за това. „Здравей, Джим!“ — казва. „Здравейте господин генерал!“ — казвам аз. „Искам да изиграя един номер на постовите, ама без да ме познаят. Не би ли ми услужил с твойта дреха и шапка?“ — казва той. „Всичко, с каквото мога да ви услужа, господин генерал“ — казвам аз и веднага свалям дрехата и шапката си, а той се съблича и си ги слага. „Горе-долу същата фигура, Джим — казва той, като ме оглежда, — хайде да пробваш моите, да видиш.“ С тия думи ми протяга свойта куртка, парадна униформа, човек да не съм! Със златните нашивки и ширити, еполети със звезда, и аз си я слагам ей така, без да мисля. И тогава той казва, като ми протяга сабята с колана: „Както гледам, същата талия“ И аз си ги слагам и тях. „Можеш да останеш с тях, докато се върна — казва той, — че е много влажно и маларично около блатото по туй време.“ И с тия думи духна. И казвам ви, господа, не бях седял там и пет минути, и изведнъж: Бум! Бум! Прас! Прас! И чувам крясък. Излизам от фургона, всичко е съвсем тъмно, но пукотът продължава. Тогава пристига един ординарец и води кон. „Качвайте се, господин генерал — казва, — ние сме нападнати, атакува ни ариергардът на неприятеля!“

Той спря, огледа слушателите си сетне продължи мрачно по-ниско:

— Аз не съм глупак, а в такава минута мозъкът ти работи под високо напрежение и разбрах всичко! Разбрах дребната игра на бригадния — да се измъкне с моите дрехи и да ме остави да бъда хванат в плен с неговите. Но не съм и страхопъзльо, затова се качих на коня, господа, и препуснах натам, където се строяваха войниците! Не посмях да заговоря, за да не ме познаят, но размахах сабята и… бога ми!… те тръгнаха подире ми! След миг бяхме в разгара на боя. В шапката ми имаше толкова дупки, колкото в тая цедка за лед; десетина куршума бяха минали през куртката, ресните на еполетите бяха откъснати, но аз поддържах духа на момчетата… и ние спряхме врага! Задържахме го, господа, докато чухме тръбите на дивизията, която през цялото това време беше гонила тоя проклет ариергард срещу нас! И това реши сражението, но в следващата минута южняците се хвърлиха на последен щурм и ме отрязаха от нашите… и ето ти на!… дявол да го вземе… аз попаднах в плен! Аз, който бях спечелил сражението!

Наоколо се чуха иронични аплодисменти, но Хукър мрачно пресуши чашата си и вдигна ръка в знак на презрителен протест.

— Казах, че се видях пленник, господа — продължи той с горчивина, — но това не е всичко! Поисках среща с Джонстън, разказах му какво съм извършил и изявих желание да бъда разменен срещу някой генерал. Той каза: „Махайте се по дяволите!“ Тогава изпратих съобщение до генерала, командир на дивизията, в което разказах как съм спасил положението при Сивите дъбове, когато неговият командир на бригадата избяга, а той отговори: „Махайте се по дяволите!“ По дяволите ме пращаха всички — от най-долния подофицер до главнокомандуващия — и когато най-после ме размениха, размениха ме срещу две мулета и счупен фургон. Но ето ме тук — същия, както си бях там!

— Защо не се обърнете към президента? — с престорено съчувствие го запита един от събралите се.

Господин Хукър погледна презрително на това предложение и пренебрежително плюна в знак на несъгласие.

— Няма да го бъде! — рече той. — Но ще отида при човека, който държи в джоба си и него, и министрите му: сенатора Бумпоинтър.

— Бумпоинтър е голям човек — обади се с нотка на съмнение същият слушател. — Познавате ли го?

— Да го познавам ли? — Господин Хукър се изсмя с горчив, саркастичен смях. — Знаете, господа, аз не съм човек, който използува семейните връзки, но — добави той с мрачно повишен тон — като вземем предвид, че той ми е близък роднина по сватовство, трябва да кажа, че го познавам.

Брант не слуша повече — старият му другар се обърна кръгом към бара и така му даде чакания от него случай да се измъкне. Изопачаването на истината и своеобразните измислици бяха твърде типични за Хукър, за да го изненадат, и макар че този път не будеха вече у него добродушно търпение, бяха безсилни да го засегнат при по-големите му неприятности. Той разбра само едно, че Хукър не знае нищо за това, че жена му е била шпионка в тяхното разположение — такова нещо щеше да бъде твърде съблазнително, за да не го разкаже драматично украсено. Споменаването на сенатора Бумпоинтър, колкото и чудовищно да звучеше в устата на Хукър, събуди у него безрадостно изкушение. Беше чувал за огромното влияние на Бумпоинтър, вярваше, че Сузи би искала и би могла да помогне на него — Кларънс, — без оглед на това дали би помогнала, или не на Хукър. Но в следващия миг се отказа от тази мисъл и се изчерви. Колко низко бе вече паднал, дори да помисли за такова нещо!

Веднъж или дваж му беше минавало през ума да се обърне към президента и срещу обещание да запази тайната да му открие част от историята си. Беше чувал много приказки за сърдечната му доброта и щедрата търпимост към всичко, но те бяха свързани — така гласеше съвременната история — с присмех и груба прямота, от които Кларънс със своята чувствителност се плашеше. Дали щеше да види в жена му нещо повече от обикновена шпионка в армията си, дали щеше да види в него нещо повече от слаба жертва, наред с мнозина други, на една коварна жена? И на фронта, и в Конгреса се чуваха приказки как този суров хуморист с подходящ анекдот или рязък пример игнорира най-нежни чувства или най-тънка поетичност така, както бе изложил на показ лицемерието на пуританския морал или епикурианската етика. Брант дори беше поискал аудиенция, но стеснително не се бе възползувал от нея, не можа да се довери пред погледа на тези тъмни, насмешливи очи, в които светеше почти прекалено голяма отзивчивост, за да може да сподели болката си. Беше ходил на големи приеми и сърцето му се свиваше не по-малко пред вулгарната тълпа, която сякаш смяташе този човек за свой смешник, и помпозността на положението, учеността и почитта, от които сам той като че с голямо удоволствие се отърсваше и ги нарушаваше.

Един следобед няколко дена след това, просто защото не знаеше какво да прави, Брант се намери пак в Белия дом. Президентът даваше аудиенция на депутация фанатици, които с трогателна простота, почти равна на неговата трогателна търпимост, натрапваха на този управител на милиони политиката на незначителна шепа хора, и Брант чу неговия търпелив и трезв отговор, почиващ на факти и логика, изказан на прост, но стегнат английски до неизбежния връх на шеговит пример, който, както младият бригаден генерал можа да разбере сега, беше необходим, за да смекчи суровия му отказ. За първи път Брант изпита смелост да се обърне към него и реши да почака, докато депутацията си отиде. Когато те напуснаха галерията, той се позабави в чакалнята, докато президентът излезе. Но понеже не идваше, от страх да не загуби възможността, Брант се върна в галерията. Човекът, когото току-що бе напуснал, останал сам в уединението и полумрака, стоеше до една колона в неподвижен унес, загледан в далечната градина. Но доброто, присмехулно лице изглеждаше почти трагично от неизказана умора! Всяка една от тези силни селски черти се беше отпуснала под бремето, под което дори и дългата, източена, ъгловата снага, избуяла и недовършена, както родният му Запад, като че ли се беше разкривила в усилията си да се нагоди към него, а тъмните, дълбоко сложени очи бяха изпълнени със смътните предвиждания на пророк и мъченик. Поразен от тази внезапна промяна, Брант усети бузите му да пламват от срам. А той тъкмо се канеше да наруши отмората на този изнурен човек, канеше се да стовари и своите маловажни терзания на раменете на този западен Атлант. Той се оттегли мълком и слезе по стълбите.

Но преди да напусне сградата, смесил се с тълпата в една от по-големите стаи, видя президента да се появява отново до една важна, охолно изглеждаща фигура, на която добродушният гигант сега се усмихваше с развеселено снизхождение. Брант забеляза вниманието на тълпата да се разделя — името, на сенатора Бумпоинтър беше на всяка уста; той се намери почти лице с лице срещу този прочут човек, който раздаваше длъжности и повишения — вторият съпруг на Сузи. Обзе го едно неописуемо чувство — полуцинично, полусуеверно. Нямаше да се изненада, ако види Джим Хукър да се присъединява към тълпата, която сега сякаш смаляваше дори самотната централна фигура, трогнала го току-що! Поиска му се да избяга от всичко това!

Но съдбата го доведе до входа в същия миг, когато Бумпоинтър излизаше, и тази видна личност мина бързо край него. В същото време пред вратата спря разкошна каляска, запретната с чифт буйни коне и карана от величествен кочияш негър. Беше каляската на Бумпоинтър.

Модно облечена хубава жена, която с явното си задоволство и простодушна самоувереност отговаряше на показното донякъде великолепие на каляската, седеше сама. Когато Бумпоинтър се качи в колата, сините й очи се спряха за миг върху Брант. Радостна детинска руменина заля бузите й и лукавият поглед, по който пролича, че го е познала, се срещна с неговия. Това беше Сузи.