Франсис Брет Харт
Кларънс (13)

Глава ІІ

Когато Брант се върна в хотела, в гласа на портиера прозвуча повишена почтителност и той му връчи писмо със забележката, че било оставено от кочияша на сенатора Бумпоинтър. Не беше никак трудно да разпознае ученическия почерк на Сузи.

Кланс, според мен това е направо нечестно! Струва ми се, че ти просто се надяваше да не те позная. Ако ти е останало нещичко от стария Кланс, веднага ще дойдеш при мен, още тая вечер! Имам голям прием, но все ще намерим къде да си поприказваме! И боже мой! Какъв мрачен галантон е тоя млад бригаден генерал! Ще дойде кола да те вземе, тъй че никакви уговорки.

Въздействието на тави детинска бележка върху Брант беше странно обратнопропорционално на нейната тривиалност. Но нали тъкмо тази тривиалност на Сузи — говореща толкова много за характерната й безотговорност — винаги му бе въздействувала в такива моменти. И пак, както в Роблес, той усети влиянието й върху собствената му етика. Не беше ли права с възхитителния си материализъм? Не беше ли по-щастлива, отколкото ако беше останала по принцип вярна на госпожа Пейтън, на манастира, на епизода с театралната й кариера, на Джим Хукър… дори на самия него? И можеше ли с чиста съвест да каже, че Хукър или самият той са пострадали от нейното непостоянство? Не! Ако съдеше по всичко чуто, тя беше подходяща другарка за сенатора със светската си привлекателност, очарователната показност, пленителната суетност, които обезоръжаваха всякакви подозрения, и липсата на отговорност в пристрастията си. Никой не посмяваше да държи сенатора отговорен за нейните обещания, макар и да се радваше на близостта на двамата, и се говореше, че достойният съпруг печели много от това. Като си каза, че тази покана може да го отвлече от мрачните мисли, Брант реши да отиде.

Луната беше се издигнала високо, когато каляската го изведе от все още задушните авенюта и пое към Войнишки дом — гористо предградие, често посещавано от министрите и президента, а почтеният сенатор като Кублахан^[1] бе „повелил дворец да вдигнат за забави величави“, за да развлича приятелите и поддръжниците си. Когато наближиха къщата, светлината, трепкаща като светулки през листака, топлото безмълвие, нарушавано от военен оркестър, който свиреше морно валс на верандата, и напоеният с уханието на жасмин въздух събудиха у Брант чувство на срам, като се сети за старите си другари на бойното поле. Но тази мисъл бе разсеяна от униформите, които го посрещнаха, щом влезе — някои от тях бяха висши негови началници. На горната площадка на стълбите на фона на блестящите ордени и ленти на дипломатическото тяло стоеше Сузи — по голите й ръце и шия блестяха брилянти, от лицето и се излъчваше детинска живост. Многозначителното стискане с малката ръкавица като че ли беше единственият поздрав в отговор на неговия поклон, но след малко го хвана под ръка.

— Трябва да се запознаеш с него — каза тя почти шепнешком, — той се мисли за много нещо, също като Джим. Но кара другите да го повярват, нещо, което Джим не можеше да направи.

Тя спря пред мъжа, когото беше така накратко унищожила, и му представи Брант. Същият мъж, когото беше видял преди — важен, способен, самоуверен. Един поглед на умните му очи, свикнали да претеглят слабостите и стремежите на хората, и няколко бегли фрази явно го убедиха, че засега Брант не е нито важен, нито нужен за него, и след миг те непринудено се разделиха. Брант обикаляше с безразличие многолюдните салони и донякъде съзнаваше с разкаяние, че е предприел непоправима крачка; въпреки това присъствието на двама-трима репортьори и кореспондента, които ходеха по петите му, както и два-три погледа на хубави жени, чието любопитство очевидно бе събудено от странния замислен вид на този хубав, изискан офицер със саркастично изражение, го караха да се държи с увереност. Но след още миг той наистина се развълнува.

Висока млада жена току-що беше излязла плавно на средата на стаята с отпусната, но гъвкава грация, която му се стори позната. Едно леко движение изведнъж откри лицето й. Беше госпожица Фокнър. Преди това я беше виждал само с амазонката в сивия цвят на конфедератите, с която беше пристигнала, или с леката муселинова дневна рокля, която бе носила в Сивите дъбове. Тази вечер му се видя, че обмислената елегантност на вечерния тоалет й отива още повече че привлекателната своенравност на брадичката и рамената се смекчава от бисерите на хубавата шия. Неочаквано очите им се срещнаха, тя видимо пребледня — стори му се, че се облегна на кавалера си, — после го погледна пак, с лице също тъй внезапно поруменяло, но очите й като че ли му се молеха с болка и уплаха. Брант не беше тщеславен, беше му ясно, че вълнението на девойката не се дължи само на това, че го е познала, а на нещо друго. Той побърза да се извърне; когато пак погледна назад, нея я нямаше.

Въпреки това го изпълни смътно раздразнение. Дали го смята за такъв глупак, че да я изложи на опасност, като я познае открито без нейното съгласие? Нима мисли, че би се осмелил да използува услугата, която му е направила? Или още по-оскърбителна мисъл — че е чула за неговия позор, знае за причината и я е страх, че ще я въвлече в разкриването, за да спаси себе си? Не, не, тя не можеше да мисли така! Може би съжаляваше за това, което бе сторила в пристъп на моминско благородство; върнала се е към предишните си чувства и политическо пристрастие, само се е стреснала от срещата с единствения свидетел на безразсъдството й. Е, няма защо да я е страх! Отсега нататък той всякак ще се мъчи да я отбягва и тя трябва да разбере това. И все пак… да, имаше едно „все пак“! Защото той не можеше да забрави — наистина през последните три седмици му бе идвало на ум по-често, отколкото би искал, че тя беше единственото човешко същество, способно на велика саможертва заради него, нейния враг, нейния обвинител, човека, който едва ли се бе държал вежливо с нея. Беше го срам да си спомни сега, че тази мисъл му беше дошла пред леглото на жена му, в часа на нейното бягство, дори на съдбоносния склон, където бе повален. А сега и тази скъпа илюзия се рушеше наред с другите: девойката, която му бе услужила с такава преданост, сега се срамуваше от постъпката си! Горчива усмивка се мярна на устните му.

— Разбира се, няма нищо чудно! Тука всички жени ме питат кой е този хубав Мефистофел с горящи очи, който обикаля салоните ми, сякаш търси жертва. Ами човек да не съм, ако не се усмихваш като бедничкия Джим, когато играеше Червения отмъстител.

Гласът на Сузи и сравнението го накараха да дойде на себе си.

— Как да не горят — каза той с по-мека усмивка, макар очите му все още да святкаха, — щом единствената жена, заради която съм дошъл тук, жената, която не съм виждал толкова дълго, реши да се откъсне за няколко мига от тия кукли, които всяка вечер танцуват пред нея, за да обърне внимание на мен, да си поговорим за старите времена!

Тази негова реакция беше съвършено искрена, макар и да усети леко угризение на съвестта, когато видя бързата, лека руменина да избива както в онези стари времена дори и през вечерната пудра на лицето й.

— Това прилича на стария Кланс — каза тя и леко стисна ръката му над лакътя, — но няма да можем да си поговорим още малко. Когато почти всички се разотидат, ще ме заведеш малко да хапна и да пийна и ще си побъбрим в зимната градина, но, трябва да махнеш тоя ужасно зъл поглед и да бъдеш по-любезен с дамите дотогава.

Може би тази реакция отчасти му помогна да изпълни нареждането на домакинята с известна дързост, която обаче като че отговаряше на спечелената вече от него, без сам да знае как, демонична репутация. Жените слушаха хапливите забележки на този хубав войн с нескрито възхищение, което пък будеше любопитство и завист у мъжете. Той ги забеляза шепнешком да се питат един друг, да повдигат вежди, да свиват презрително рамене и разбра, че всички се занимават с историята на неговия позор. Но, боя се, това го подбуди към още по-голяма безогледност и тържествуване. Веднъж му се стори, че вижда отдалече фигурата на госпожица Фокнър и дори си въобрази, че го наблюдава, но само удвои вниманието си към хубавата си съседка и не се озърна повече.

И все пак се зарадва, когато гостите започнаха да се разотиват, големите салони се поопразниха и Сузи се появи под ръка със съпруга си и кокетно му напомни за обещанието.

— Защото искам да си поговорим за старите времена. Генерал Брант — обърна се тя да обясни на Бумпоинтър — се ожени за мащехата ми в Калифорния, в Роблес, чудесно старо имение, където прекарах най-ранната си младост. Та разбираш ли, ние сме нещо като роднини по сватовство — добави тя с пленителна наивност.

Самохвалният намек на Хукър за роднинството му с човека, пред когото стоеше, проблесна в ума на Брант, но сега предизвика само усмивка на устните му. Чувствуваше, че вече и той играе роля в лекомислената комедия, разигравана около него. Защо да се противи и да взема етиката й много присърце? Той предложи ръка на Сузи и двамата слязоха по стълбите, но вместо да се спре в столовата, тя направо мина през нея, като стисна многозначително ръката на Брант, дръпна настрана муселиновата завеса и влезе в осветената от луната зимна градина. Зад завесата имаше едно просто канапенце; без да го пусне, Сузи седна, така че когато той се отпусна до нея, ръцете им се срещнаха и останаха така стиснати.

— Сега, Кланс — с лека тръпка тя се настани по-удобно до него, — това малко прилича на твоето кресло там, в Роблес, нали?… Кажи! И само като си помисля, че оттогава има пет години. Но какво ти е, Кланс? Ти си се променил! — Тя загледа мургавото му лице на лунната светлина. — Или искаш нещо да ми кажеш?

— Да, искам.

— И то е нещо ужасно, зная! — Тя привлекателно смръщи вежди от ужас. — Не можеш ли да си речеш, че си ми го казал, и да си продължим оттам нататък? Не можеш ли, Кланс? Кажи!

— Страх ме е, че не мога. — Той тъжно се усмихна.

— Нещо за тебе ли е, Кланс? Знаеш ли — побърза да продължи тя весело, — аз зная всичко за теб… Винаги съм знаела, да ти кажа… и пет пари не давам и никога не съм давала, и то няма и никога не е имало за мен никакво значение. Тъй че можеш да не ми го казваш, Кланс, и само да губиш време.

— Не е за мен, а за жена ми — промълви той бавно.

Изражението и малко се промени.

— О, за нея! — каза тя, след като помълча. После добави с някакво примирение: — Говори, Кланс.

Той заговори. Десетина пъти беше разказвал сам на себе си нещастната си история и остро я беше преживявал, дори бе изпитвал страх, че може да се увлече или да се поддаде на горестно чувство, като я разказва на друг. Но за свое изумление откри, че я разказва на старата си приятелка от детинство делово, спокойно, почти цинично, потиснал тази преданост и дори нежност, които го бяха вълнували от времето, когато жена му, маскирана като мулатка, го бе наблюдавала в кабинета му, до часа, когато той мина във вражеското разположение. Премълча само случката за съучастието и жертвата на госпожица Фокнър…

— И тя се отърва след като те изрита от армията, Кланс? — запита Сузи, когато той свърши.

Кларънс се смръзна до нея. Но си каза, че е отишъл твърде далеч, за да се кара с довереницата си.

— Тя си отиде. И аз искрено вярвам, че няма вече никога да се срещнем, иначе не бих ти го разправял.

— Кланс — рече тя небрежно и пак го хвана за ръка, — не го вярвай! Тя няма да те остави. Ти си един от тия мъже, за които жена закачи ли се веднъж, не го пуска, дори когато мисли, че не го обича повече, или срещне по-бележит и по-добър. Трябва да е така, защото си толкова различен от другите мъже, може би у теб има толкова много разни неща, за които да се закачиш, та не можеш да се изплъзнеш тъй лесно като другите. Виж, ако беше като стария Пейтън, първия и съпруг, или като бедничкия Джим, пък дори и като моя Бумпоинтър. Щеше да ти е лесно! Не, мойто момче, единственото, което можем да направим, е да се помъчим да те опазим, че да не те стигне тук. Мисля, че няма да се реши да се покаже скоро във Вашингтон.

— Но аз не мога да остана тук, моето поприще е на бойното поле.

— Твоето поприще е до мене, миличкият ми… и до Бумпоинтър. Но по-близо до мен. Ще го уредим всичко това. Чух нещо, че си бил в немилост, но историята беше, че си бил хлътнал там по някаква конфедератка и не си си гледал работата, Кланс. Пък като си помисля — божичко! — че е била собствената ти жена! Няма значение, ще я оправим тая работа. Имали сме и по-трудни случаи! Например тоя доставчик, дето закупувал убити коне в единия край на бойното поле и ги продавал на правителството като говеждо месо на другия край, или пък като тоя генерал, който не искал да атакува врага, когато вали дъжд; или другия генерал, нали знаеш кого имам предвид, Кланс, който отказал да навлезе в щата, където живеела сестра му, но ние ги оправихме така или иначе, макар че случаите им бяха къде по-лоши от твоя. Ще те настаним на служба във Военното министерство, в някой от отделите, където ще запазиш и чина, и униформата си… тя доста ти прилича, Кланс… и с по-добра заплата. И ще идваш да се виждаме и да си говорим за старите времена.

Брант усети сърцето му да се свива от болка. Обаче сега зависеше от нея! Отговори с усилие:

— Но нали ти казах, че моето поприще… не, животът ми сега е на бойното поле.

— Не ставай глупак, Кланс, и да не говорим повече за това! Ти си свършил с воюването… чудесно воюване при това, и всички го знаят. Заслужил си някаква промяна. Нека други заемат твоето място.

Той изтръпна, като си спомни, че жена му го беше молила за същото. Дали той е глупак, а тези две жени, съвършено различни във всяко отношение, са прави в случая?

— Хайде, Кланс — каза Сузи и пак се притисна до рамото му. — Поприказвай сега с мен! Не ми казваш как ти се виждам, моят дом, мебелите ми, положението ми… дори и той! Кажи ми!

— Намирам, че си добре, процъфтяваш и си щастлива — каза той със слаба усмивка.

— Това ли е всичко? А как изглеждам?

Тя обърна към него все още младото си дяволито лице, осветено от луната. Сините й очи все тъй криеха старата си магия, в тях светеше същото откровено лекомислие, полуотворените й устни сякаш го връщаха към младостта. Той трепна, но тя не.

— Сузи, миличка!

Беше гласът на мъжа й.

— Съвсем забравих — продължи сенаторът и дръпна настрана завесата, — че си заета с приятел, но госпожица Фокнър чака да ти каже лека нощ и аз обещах да те намеря.

— Кажи и да ме почака една минутка — отвърна Сузи с неприкрито нетърпение, но и без объркване или стеснение.

Но госпожица Фокнър, без да се замисли, беше тръгнала подир господин Бумпоинтър и беше вече пред тях. За миг никой от четиримата не проговори, макар и без да проявят смущение. Сенаторът Бумпоинтър не си даваше сметка колко неуместно е било появяването му и спокойно чакаше. Кларънс, намерил се лице с лице с младата девойка, която, той вярваше, избягваше да го познае, се изправи студен и несмутим. Госпожица Фокнър, която изглеждаше по-висока и по-стройна под дългите гънки на атлазената си наметка, без да се изчерви или пребледнее, гледаше Сузи и Брант с извиняваща се възпитана усмивка.

— Смятам утре да замина от Вашингтон и надали ще мога да се отбия пак — промълви тя, — иначе нямаше чак толкова да настоявам да се сбогувам с вас.

— Бях се заприказвала с моя стар приятел генерал Брант — отвърна Сузи така, сякаш повече искаше да ги запознае, отколкото да се извини.

Брант се поклони. За миг ясните очи на госпожица Фокнър ледено срещнаха неговия поглед, след което тя му направи старомоден южняшки реверанс, хвана Сузи под ръка и излезе. Брант не се забави, а почти веднага се сбогува със своя домакин. Пред парадния вход тъкмо беше спряла спретната каляска на една от легациите. Той се озърна и видя госпожица Фокнър, стройна, приличаща на булка с белия прозрачен шал, да слиза по стълбището между наредилите се лакеи. Усети сърцето му странно да се разтуптява. Той се позабави, овладя се с усилие, бързо слезе от прага на алеята, когато чу вратичката на каляската да се затваря зад него в далечината и усети как го обгърна прах от копитата на конете: колата го отмина и се скри.