Елизабет Лоуел
Седемте гряха (30)

Тридесета глава

Скотсдейл

Петък, 8:10 ч. сутринта

Пейтън бе само по халат, когато отвори вратата на Джак Кърби, който го огледа дяволито:

— Будувал си до късно, а?

Както винаги, носеше спортно-елегантен панталон, който можеше да мине и за официален, и за по-небрежен, в зависимост от случая. Когато следиш някой обект, никога не се знае къде ще се озовеш. В лявата си ръка държеше видимо тежка хартиена торба с логото на едно от местните кафенета, в което правеха вкусни кифлички.

Пейтън бързо затвори вратата. Макар Кърби да бе на заплата в „Хол Джуълри“ като специалист в отдел „Личен състав“, предпочиташе да не го виждат с този човек прекалено често.

— Имаш ли кафе? — попита Кърби.

Пейтън погледна торбичката в ръката му.

— Ето там — посочи той към ниската масичка. — Вземи си допълнително сметана от хладилника на минибара. Всеки момент ще пристигне и рум сървиса със закуската.

— Супер, още не съм ял. Наоколо е лудница, откакто убиха съпрузите Пърсел. Изведнъж всички се сетиха да проверяват миналото на прабабите ни. — Кърби се засмя. — Радвам се, че не съм от онези момчета от оперативната група. Да те плюят в новините в шест часа, бе едно от най-гадните неща в битието на правителствения агент.

— Ужасно нещо са тези убийства — намръщи се Пейтън. — При цялата първокласна стока, която е представена в „Роял“ сега, защо им е било да затриват Пърсел за шепа второкачествени камъни? А и ФБР са били на същия паркинг, истинско безумие! Сигурно е дело на някои психопати.

— Вероятно. — Кърби въздъхна и поклати глава. — Отказах се да разбирам хората още първия път, когато видях десетгодишно наркоманче да проституира заради майка си. Тя бе също наркоманка и проститутка, но прекалено бременна, за да може да работи по гръб или дори на колене. След този случай някакъв мъж на средна възраст с „колумбийска вратовръзка“ и мъртва съпруга в леглото до него не могат дори да ме впечатлят.

— Господи, това ли са му направили?

Кърби сви рамене.

— Така поне чух.

По лицето на Пейтън се изписа отвращение. Той сипа кафе и помоли:

— Имаш ли нещо против да сменим темата? Скоро ще закусвам.

Другият мъж едва прикри усмивката си. Харесваше му, когато Пейтън се държеше като женчо.

— Извинявай. Нося ти нещо, което ще ти оправи настроението.

— Да не би да са пристигнали някои от пратките?

— Прясна стока от моя човек в Тайланд — спокойно излъга Кърби, като вземаше чашата кафе, която Пейтън му подаде. — Второкласни камъни, оформени по азиатски модел, повече заради теглото им в карати, отколкото заради блясъка.

— Точно такива харесвам.

— Затова се сетих за теб. — Кърби понечи да отвори хартиената торбичка, която носеше.

— Изчакай първо да дойде рум сървиса — паникьоса се Пейтън.

— О, разбира се. — Кърби се помъчи да сдържи усмивката си при вида на притеснения за реномето си мъж. Ама че пъзльо. Всичко живо наоколо разнася камъни, а него го е страх да не го види мексиканската прислуга, че ги разглежда. — Компанията ти има ли някаква готова тайландска стока в наличност?

Пейтън отиде до компютъра си, въведе паролата, а после още една и поредица от цифри. Един дял от хард диска, който не бе посочен в главната директория, се отвори послушно.

На вратата се почука и някой извика:

— Рум сървис.

Пейтън взе лаптопа си под мишница, отвори вратата и се разписа, че е приел поръчката.

Докато служителят на хотела сервираше храната върху ленена покривка в съседната стая, Кърби и Пейтън разговаряха за спорт. Веднага щом човекът приключи с подреждането на чиниите и си тръгна, Кърби измъкна един пакет от хартиената торбичка.

— Нека хапнем, докато е още топло — предложи Пейтън и се запъти към масата. — Умирам от глад.

— Разбира се, веднъж поне яденето да мирише вкусно. — Кърби си придърпа стол и се настани до малката масичка. Пейтън премести настрани вазата със свежи цветя, за да не му се пречка, сложи компютъра до чинията си и се зае със закуската. — Хей, това нещо е почти топло — отбеляза Кърби, опитвайки омлета с лук и наденички. — Как го постигаш?

Пейтън отхапа солиден залък от пържолата алангле.

— Давам добър бакшиш. Нещо, което Шарън така и не се научи да прави.

Кърби се ухили и се зачуди дали Шарън Сайзмор някога ще научи, че Пейтън я използва не само за секс. Ако това най-сетне се случеше, щеше да е забавно да види физиономията й. Човек можеше да продава билети за представлението, ако по характер тя приличаше поне малко на баща си.

След няколко бързи залъка Пейтън отвори компютъра си и започна да преглежда файловете.

Кърби не се опита да види какво има на екрана. Нямаше смисъл да наднича. Той не беше единственият му вътрешен източник на информация от света на бизнеса със скъпоценни камъни, а несъмнено и обратното бе вярно. Така че Кърби просто се настани удобно и се съсредоточи в това да опразни чинията си, преди яденето да изстине. Почти бе свършил, когато Пейтън проговори с пълна уста:

— Имаме в наличност няколко партиди тайландски необработени и смесени камъни. — Не че имаше много необработени камъни — само колкото да не събудят подозрения у някой одитор откъде идват допълнителните скъпоценности. Повечето необработени камъни свършваха там, където им бе мястото — на боклука. — След две седмици е най-ранната дата за получаване на обработена стока. Искаш ли лично да занесеш камъните на Едуардо, или просто ще ги пратим до пощенската кутия?

— Ще ги изпратя на обичайното място. — Кърби преглътна и отпи от кафето си.

— Добре — съгласи се Пейтън и отбеляза нещо във файла. След няколко дни Едуардо щеше да вземе камъните и да ги смеси с тайландската пратка, когато тя пристигне. Самият Пейтън изобщо нямаше да има вземане-даване с някоя от пратките. — Какви са камъните и колко тежат?

— Откъде да знам? Не си нося везни.

— Кажи поне приблизително.

— Може би колкото половин пакет марихуана.

— А това колко е? — изнерви се Пейтън.

— Близо половин килограм.

— Дай да ги видя.

Кърби отстрани празната си чиния, разгъна една салфетка и бръкна в торбичката от кифлички. Извади по-малко пакетче и изсипа съдържанието му върху салфетката. Камъчета с размерите на конфети се разпиляха като пъстра дъга.

— Шарена стока — обобщи Кърби. — Може би осем унции сини сапфири, две — рубини, а останалото са топази, турмалин, цирконий, аметисти, каквото се сетиш… По дяволите, не знам! Ти си експертът, не аз.

Пейтън погледна блестящите камъни. Най-хубавият от цялата купчина бе един голям розово-оранжев сапфир, следван от почти резедав камък, който бе оформен като хибрид между изумруд и брилянт, а най-вероятно е бил зелен гранат. Един чудесен естествен сапфир, в необичаен оттенък на блестящо злато, привлече погледа му. Имаше и камък с правоъгълна форма, който вероятно бе гранат и би струвал куп пари, ако беше естествен розов рубин.

Очите му се спряха на бляскавия жълто-зелен камък. Последния път, когато го бе видял, Майк Пърсел се опитваше да го продаде за двайсет хиляди на един колекционер, който се бе специализирал в необичайно оцветени полускъпоценни камъни.

— Някои от тези сапфири са с доста хубав син цвят, но всички са малки и ти гарантирам, че са силно третирани — отбеляза Пейтън. Част от тях вероятно бяха жълти сапфири, които в момента много се търсеха. Не че щеше да го сподели с Кърби — щом човекът не разбираше от камъни, толкова по-зле за него. — Колко искаш за всичко?

— Двеста хиляди.

Пейтън не се поколеба.

— Осем хиляди.

— Сто. И аз имам разходи също като теб.

Пейтън се замисли, усещайки, че Кърби няма да отстъпи. Четирите камъка спокойно щяха да му донесат поне толкова, дори и след като бъдат преработени. А още по-добрият вариант бе да ги прибере в сейфа си и да се доближи още малко до пенсионирането си.

— Ако не ми хареса онова, което ще видя, след като тези камъни бъдат инвентаризирани, ще ти го удържа от следващата пратка — предупреди го Пейтън.

— Става — съгласи се Кърби.

Пейтън погледна хартиената му торбичка — още бе издута.

— Извадих късмет с една друга пратка — каза Кърби. — Рязани камъни, добре оформени.

Пейтън продължаваше да дъвче пържолата си, но попита колебливо.

— Колко са големи?

— Откъде, по дяволите, да знам? Човекът каза, че са от много добро качество, първокласна стока.

— Колко тежат общо?

Кърби повдигна торбичката.

— Около половин кило.

Пейтън отново се загледа в компютъра си.

— Скъпоценни камъни ли са, или просто цветни?

— Ти ми кажи.

Той уви първата партида от камъните си в салфетката и я остави настрани. Отвори хартиения плик и внимателно измъкна плътна найлонова торба. С грижовност, която не бе показал към другите камъни, извади скъпоценностите от опаковката им и ги побутна леко по бялата покривка — така успяваше лесно да различи всеки камък.

Пейтън бе надянал маска на безразличие. Гледаше сините, червени, зелени и няколко розови или сребристосини камъни — диаманти, най-вероятно, — без изобщо да трепне.

— Сини сапфири, рубини и изумруди. — Кърби отпи от кафето си. — Може да има и някой и друг оцветен диамант.

Пейтън леко побутна с пръст ярко проблясващите скъпоценности. Извади от джоба на халата си пинсети и внимателно ги раздели по цвят. После измъкна лупа и взе няколко камъка наслуки, за да ги огледа. След няколко минути остави настрани лупата и завъртя пинсетите между пръстите си. Тези камъни наистина бяха хубави. Добре оформени, чудесно шлифовани. С изключение на диамантите, нямаше нито един по-малък от пет карата. Но никой не бе толкова голям, че да бъде сниман и документиран за застрахователни цели.

Пейтън би се обзаложил, че камъните са естествени. И бяха достатъчно големи, че да се видят успокояващите им дефекти дори и само с лупа с десетократно увеличение. Дори и при цени на едро, в момента пред него имаше едно солидно богатство.

— Жалко, че не са с типичната азиатска форма — въздъхна Пейтън.

— Взимам каквото ми дават — нервно отвърна Кърби. — Искам да знам интересуват ли те?

Пейтън потупа с пинсетите по плътната ленена покривка, остави ги настрани и посегна към компютъра си.

Другият мъж следеше с поглед как той бързо преглеждаше данните на екрана.

— Добре — каза Пейтън след няколко минути. — Ще правим промоция в национален мащаб на единични камъни след четири месеца. С акцент върху първокласните скъпоценности.

— Май и двамата имаме късмет — ухили се Кърби и си наля още кафе.

— Може би. — Пейтън използва пинсетите, за да отбере част от зелените камъни. Когато приключи, имаше две различни по големина купчинки. — Мога да използвам бразилски изумруди — каза той, посочвайки по-голямата купчина, която бе по-тъмнозелена и с едва доловим синкав оттенък. — Но не и колумбийски. — Той посочи по-малката бляскава зелена купчинка, която нямаше синкав оттенък.

— Защо не? — учуди се Кърби. — Вярно, малко по-светли са от другите, но кой, по дяволите, може да ги различи?

— Аз мога — рече Пейтън и спокойно му обясни: — В момента купувачите странят от лошата слава на Колумбия, където се смесват наркотици, изумруди и политика. Търговците не искат стоката, която идва днес от колумбийските мини, защото е третирана отначало докрай и някои от обработките не са постоянни.

— Тези третирани ли са? — попита Кърби.

Пейтън взе пинсетите, вдигна един от колумбийските изумруди и го огледа от различни ъгли.

— Изглежда, е бил попълван — каза той накрая. — Не мога да бъда категоричен без допълнителна проверка, но напоследък колумбийците правят какво ли не с изумрудите. Само дето още не ги произвеждат лабораторно. — Отново сви рамене и махна с пинсетите към една от другите купчини цветни камъни. — Сините сапфири винаги са най-търсени от клиентите. Ще взема всички, които си донесъл. Рубините… — Поклати глава и посочи червените камъни, които светеха като погалени от вятъра въглени. — Тези ще ги взема, защото ценя сътрудничеството ни, но не мога да ти предложа много.

— Защо?

— Казах ти го и последния път, когато ми донесе червени камъни: дори и в търговските центрове третираните виетнамски рубини наводниха пазара. Да не говорим, че всичко над четири или пет карата ще трябва да се преработва. Прекалено лесно е да бъдат проследени, ако са наистина първокласна стока.

— Така твърдиш ти.

— Нали аз купувам.

Кърби въздъхна — нямаше да вземе толкова, колкото се бе надявал. От друга страна, не бе платил нищо за тях, освен дела на Уайт от двайсет хиляди.

— Преработването на един вече добре оформен камък — обясни натъртено Пейтън — отнема време, пари и много от теглото му. Това е твърде скъп начин за правене на бизнес.

— Не и когато получаваш камъните за жълти стотинки — възропта Кърби.

Пейтън леко се усмихна.

— И все пак не мога да ти дам толкова пари за същото тегло, колкото бих дал за лошо срязани камъни.

— Сто хиляди.

Пейтън надигна вежди учудено.

— За шестнайсет унции „гореща“, обработена стока, която трябва да преработвам?

— Да — отвърна му Кърби с тънка усмивка. — Повярвай ми. Това си е направо обир.