Елизабет Лоуел
Седемте гряха (19)

Деветнадесета глава

Скотсдейл

Сряда, на обед

Стомахът на Сам изкъркори, докато се качваше в големия автобус на оперативната група. Носеше найлонова торбичка от близкия супермаркет и си мислеше с копнеж за мексиканското ресторантче на пет километра оттам. После извади кутийка сода и два пакета бисквити с фъстъчено масло и сирене от торбичката, смачка я на топка и я метна към най-близкото кошче за боклук.

Не улучи, но не беше първият.

Кимна за поздрав на мъжете и жените, чието внимание бе приковано в различната апаратура, натъпкана в автобуса. Отвори кутията безалкохолно и се запъти към кабинета на отговорния агент. Вратата бе отворена, така че влезе направо.

— Добро утро. О, съжалявам, вече е обед. Добър ден — Сам вдигна за поздрав пакета си с бисквити към Дъг Смит.

— Затвори вратата.

Сам я хлопна зад себе си и мислено се подготви за предстоящите неприятности. Не беше сигурен с какво е ядосал прекия си началник, но определено бе така. Ако имаше още някакви съмнения по въпроса, те изчезнаха, когато Дъг дори не го покани да седне. Поведението му не вещаеше нищо добро. С въздишка натъпка бисквитите в джоба на спортното си сако и се приготви шефът му да го сдъвче за обяд.

Не се наложи да чака дълго.

— Какво, по дяволите, си въобразяваш? — изръмжа Дъг. Тъй като не знаеше причината за гнева му, Сам не отговори. — Е? — Дъг се изправи и посочи обвинително към една тънка папка на бюрото. Сам отдавна бе усъвършенствал умението да чете наопаки. На корицата на досието пишеше: „Лий Андрю Мандел“. Е, какво пък, беше го очаквал. Просто не вярваше, че цялата история ще излезе наяве толкова скоро. — Щом си открил нещо за онази жена — Катър, трябваше да го съобщиш на Сайзмор — повиши тон Дъг. — Пряка заповед от Кенеди. Просто за изпълнение. А ти оплеска цялата работа.

— Съжалявам, сър. — Сам много се постара да звучи разкаяно. — Следвах улики от свой поверителен източник. Може да има някаква връзка с Натали Катър. Но дори и така да е, политиката на ФБР винаги е гласяла, че поверителните източници на един агент не се огласяват пред никого в Бюрото. Още по-малко пред цивилен като Сайзмор, който вече не работи тук. Един цивилен, мога да добавя, който знае повече от нас относно някои аспекти на целите на оперативната група и пази тази информация за себе си. Това си е негово право. Той е независим гражданин. А задължение на всеки агент е да си пази поверителния източник.

Дъг въздъхна дълбоко, замълча и накрая сдържано отбеляза:

— Имаш поверителен източник на информация, така ли?

— Да, сър.

— Значи вместо да работиш със Сайзмор, както ти беше наредено от специален надзорен агент Кенеди, ти следваш уликите на поверителен източник. Който си намерил някъде си, по неизвестен начин, сам-самичък…

— Да, сър.

— А тези улики са те накарали да любопитстваш за случай отпреди пет месеца, който гарантира провал в кариерата за всеки?

— Да, сър.

— Улики, които са били толкова горещи, по дяволите, че е трябвало да маркираш всичките си искания като „изключително важни“?

— Да, сър.

— Имаш ли някаква представа колко хора трябва да работят часове наред, за да се проследи една кола под наем след пет месеца?

— Не, сър.

— Поверителен източник! — изкриви устни Дъг, сякаш думите имаха лош вкус. Сам не отговори. Това не беше въпрос. Дъг грабна досието. — Ще те покрия пред Кенеди, доколкото мога. Правя го за кой ли път! — Хвърли папката към Сам, който я улови, без да мигне. — По-добре си свърши работата по учебник, иначе ще довършиш двайсетте си години във Фарго. А аз ще се смея на глас, докато подписвам заповедта за преместването ти.

— Да, сър.

— Махай се от очите ми.

Преди още Дъг да довърши изречението, Сам вече затваряше вратата след себе си.