Драган Тенев
Чудната история на изкуството (30)

Колосът, който се пробужда

16 май 1703 година! На брега на Нева върху току-що отвоюваната от шведите земя по заповед на Петър I започнала да се строи голяма отбранителна крепост. Десет години по-късно около нея вече възникнал един от най-модерните и красиви градове на тогавашна Европа. Първият в континента построен изцяло по предварително изготвен архитектурен план с прави и широки улици, с красиви крайречни булеварди, просторни площади, огромни обществени здания и богати частни дворци, над чиито покриви се извисявала камбанарията на хармоничната Петропавловска съборна катедрала. Русите кръстили този град „Санкт Питер Бурх“ и в 1712 г. Петър го обявил за нова столица на Русия — за символ на своето обновително дело в огромната му държава.

Първите чужденци, които дошли в Петербург след построяването му, останали смаяни от неговата красота и не искали да повярват, че градът е бил изграден само за десет години. На никой от тях дори и на ум не минавало да свали шапка пред труда и мъката на десетките хиляди безименни руски мужици, които го създали сред блатистата земя по брега на Финския залив и славата за неговото „светкавично“ построяване се приписвала единствено на Петър — неговия основател. А всъщност тези невзрачни мужици, които пазели Европа векове наред от монголските нашествия и които разбили „Златната орда“ на Мамай в битката при Куликовското поле, наистина заслужавали най-голямо възхищение. Какво щели да струват грандиозните проекти на великия им цар за „прозорец към Европа“, ако не били техните мазолести ръце, превърнали виденията му в действителност и построили града на неговата слава.

Историята на старинната руска земя, която родила и откърмила в недрата си истинските строители на Петербург, започвала твърде отдавна и нейното начало се губело в онзи далечен ден от 882 г., когато новгородският княз Олег обединил завоювания от него Киев със земите, които владеел, и провъзгласил създаването на най-древната руска държава. Руското изкуство започнало съществуванието си заедно с нея. То се зародило от смешението между самобитното народно творчество на източнославянските племена и християнското изкуство на Византия, която донесла в Старата Рус източноправославния бог, монументалната каменна архитектура, мозайката и стенната живопис. Първите руски храмове, издигнати от камък наместо от дърво, датиращи от дните на 10 и 11 век, били ярко свидетелство на това смешение и старинният архитектурен силует на голямата съборна черква „Св. София“ в Киев, запазена и до днес, макар и с многобройни пристройки от по-късно време, все още носи някои от белезите на дървеното строителство на източните славяни.

„Софийският събор“, както го наричат русите, бил издигнат на мястото, където княз Ярослав разбил печенежката орда и неговото архитектурно великолепие и бляскавата му украса станали първите грандиозни символи на мощта и победите на новообразуваната руска държава. Някои от най-старинните мозайки и стенописи в този прочут храм, изписани през 11 век, са оцелели непокътнати до наши дни. Те са истински шедьоври на средновековното изкуство и в тях витаят последните искрици от елинистическата традиция, достигнала до далечната Русия посредством четката на византийските живописци. Освен „Софийския събор“ от грандиозното строителство в Киев през 11 в. е запазена и прочутата „Златна врата“ — една от крепостните врати на града, възпята извънредно колоритно от великия руски композитор Модест Мусоргски в неговото произведение „Картини от една изложба“. Различни внушителни спомени на древноруското строителство могат да се видят и в Новгород, Чернигов, Владимир и много други места на руската земя. Те също свидетелствуват за подема и разцвета на изкуството от тази епоха.

В 12 и началото на 13 век, когато в Старата Рус започнало силно феодално раздробение, из нейните необятни простори, се обособили редица местни художествени школи. Това довело руското изкуство о голямо стилистично разнообразие и до значителен упадък в архитектурата, която трябвало да задоволява вкусовете на отделните, феодали, а не да служи на общодържавната идея за величието на Старата Рус…

Монголското завоевание от 1238 г. също нанесло страшен удар върху развоя на руската култура и изкуство. Ала колкото и абсурдно да звучи, то свършило и една полезна работа — от започването на робството до битката при Куликовското поле в 1380 г. различията между отделните области на Старата Рус започнали да изчезват и за първи път на тяхно място се появила и взела да се избистря идеята за единна руска народност.

След победата над поробителите и края на татарското иго в руските земи настъпили извънредно благоприятни условия за ново процъфтяване на руското изкуство. Настъпили дни на възход за неговите майстори.

В това кипящо време в Русия пристигнал един византийски живописец, когото русите нарекли Теофан Грек, тъй като им било твърде мъчно да произнасят неговото гръцко име. Теофан обявил Русия за своя втора родина и неговата смела четка и буйният му темперамент допринесли не малко за оживяването на образите в руските икони. Благодарение на византиеца схематизмът и сковаността, които царели през последните два века в руската черковна живопис, изчезнали. Били сменени от едно ново изпълнено с хуманизъм творчество. Живописните средства на Теофан Грек били строги и лаконични. От неговата цветна гама се излъчвала сдържаност. Но неговият смел рисунък подчертавал основните черти на създавания от него образ и въздействието от този образ било неотразимо за онези, които стояли пред него.

Творчеството на Теофан Грек оказало огромно въздействие върху руското изкуство от втората половина на 14-то столетие. То намерило много последователи сред руските живописци и несъмнено допринесло за придвижването на руското изкуство напред по пътя на едно по-реалистично възпроизвеждане на природата. Върхът в това ново изкуство от втората половина на 14 век и първата половина на 15 век бил Андрей Рубльов — един от най-гениалните художници на Средновековието, чиято дарба далеч надхвърля рамките на неговата родина. Деятелността на Рубльов протекла главно из манастирите, а не около двореца на московските владетели. Той работил в Андрониковия манастир, в Троицко-Сергеевския, рисувал икони за Благовещенския събор в Кремъл и изписал много образи във величествения Успенски събор във Владимир. Изкуството на Рубльов тръгнало, от точката на най-високите достижения на неговата епоха. Новатор по дух и замах, Рубльов използувал майсторски всичко натрупано от неговите предшественици, но той прибавил към него своя неотразим талант, и макар че рисувал само за черквите и манастирите, по своя дух неговото изкуство станало напълно светско, близо до живота и човека, чийто образ рисувал Рубльов.

Великият руски майстор на четката успял да въплъти в своите икони и фрески вътрешното достойнство и духовната мощ на човека я да изрази по ясен и разбираем начин идеала си за човешко щастие.

И неговото изкуство като изкуството на предшественика му Теофан станало изходна точка за редица руски живописци и намерило отглас в хиляди сърца. Неговите акорди прозвучали и много по-късно, дори в лъчезарната живопис на другия голям древноруски художник от следващия век — Дионисий.

Към средата на 15 столетие, когато османците превзели Цариград и Византия изчезнала от лицето на земята, столицата на източноправославната вяра се преместила в Москва. Руските царе се почувствували законни наследници на двуглавия византийски орел и обявили своето самодържие за божествено право.

Без съмнение абсолютичната царска власт дала своето дълбоко отражение и в изкуството на Русия. Една от първите му прояви станала основното преустрояване на московския Кремъл, чиято стара дървена крепост трябвало да бъде заменена с каменна. За замяната й извикали от Италия архитектите Марко Руфо, Пиетро Соларно, Антонио Фрезини, Аристотеле Фиораванти и някои други, които заедно с най-добрите руски майстори от епохата създали не само сегашната крепостна стена с кулите, но в различни периоди от 15 век построили сред нея и част от вътрешните сгради — Успенския, Благовещенския и Архангелския събор, а така също и някои от другите постройки. Най-хубавата рожба на руската национална архитектура през последвалия 16 век била прочутата московска катедрала „Василий Блажени“, над чийто покрив се издигат девет различни по форма и украса кубета, а в началото на 17 в. из цялата страна започнало да се разгръща и светско строителство на планирани градове, на дворци и дори на отделни обществени сгради. Появили се първите плахи наченки на светска живопис.

И все пак до идването на Петър Велики и до началото на 18 столетие руското изкуство се намирало изцяло в ръцете на черквата и служило главно на нейните нужди. Решил да превъзмогне вековната икономическа и културна изостаналост на страната си спрямо другите европейски държави, младият монарх иззел изкуството от ръцете на поповете и го поставил изцяло в служба на своята абсолютна монархия, съзнавайки, че произведенията му могат да служат отлично на идеята за неговата власт и сила.

Тъй като на първо време Петър не разполагал с хора, които биха могли да изведат руското изкуство на пътя на светското художествено творчество, той се обърнал към много чужденци, а едновременно е това изпратил и много руски младежи в странство, за да се учат. Първите трима големи чуждестранни архитекти, които се отзовали на призива на руския цар, били италианецът Доменико Трезини (1670–1734 г.), французинът Льоблон и немецът Андреас Шлютер.

Именно те пренесли барока в строителството на Русия. Най-способният от тази чуждестранна тройка бил Трезини. Той оставил дълбоки следи в архитектурата на Петербург и имал общото ръководство на цялостното му застрояване. Най-прочутите архитектурни творби на Трезини в Русия са „Петропавловската катедрала“ и голямото здание на „Дванадесетте колегии“ в Петербург, в което днес се помещава Ленинградският университет.

Льоблон, който познавал феерията на Версай, се насочил не към града, а към предградията му. Той построил в Петерхоф изящния дворец „Монплезир“ и много от приказните фонтани на неговия парк, а Шлютер свързал името си с „Летния дворец“ на Петър.

Заедно с чужденците в изграждането на Петербург участвували и редица руски архитекти. Най-прочут между тях бил И. И. Коробов — строителят на първото здание на руското Адмиралтейство и на неговата прочута „Игла“, която съществува и до сега, макар и самото здание да е преустроено основно.

Измежду първите пионери на светската живопис в Русия от началото на 18 в. най-много се прославили портретистите Андрей Матвеев (1701–1735 г.), Иван Никитин (1690–1741 г.) Алексей Антропов (1716–1795 г.) и Иван Аргунов (1727–1802 г.). Те били надарени и талантливи живописци, успели да превъзмогнат миналото и техните четки създали не един правдив и верен образ на епохата им, от който се излъчва вътрешната устременост и духовната същност на портретувания. Особено интересни от произведенията на първите пионери са портретите на Петър, рисувани от Иван Никитин.

Паралелно с процъфтяването на портретния жанр в началото на 18 в. процъфтяла и руската гравюра. Графиците отразявали много моменти от живота и бита на Русия, от пейзажа на градовете й, от битките на нейната млада армия и от големите й победи. Измежду най-значителните руски гравьори на това време бил А. Ф. Зубов (1682–1744 г.) — сръчен и умел познавач на графичната техника, надарен с рядко наблюдателно око. Неговите многобройни „изгледи“ от Петербург имат не само художествена, но и огромна историческа стойност. Големите строежи в Петербург, Москва и други руски градове породили нуждата от монументална и декоративна скулптура. Тъй като Русия нямала свои майстори в това изкуство, Петър извикал в 1716 г. при себе си не особено популярния италиански скулптор Карло Бартоломео Растрели (1675–1744 г.) и той положил основите на новата руска светска скулптура. Растрели намерил в Русия своята втора родина и й посветил цялото си изкуство. Неговите произведения изпълнили Петербург. Днес като най-добри между тях се смятат бронзовият бюст на покровителя му Петър Велики и статуята на императрицата Ана Ивановна с арапчето. Но с делото на Карло Растрели заслугите на семейството Растрели към руското национално изкуство не се изчерпали и неговият син Бартоломео Растрели (1700–1771 г.), когото руснаците нарекли Вартоломей Вартоломеевич Растрели, също оставил дълбоки следи в развитието на руската архитектура.

Майстор от световна величина, младият Растрели изцяло посветил своя талант на Русия. Той построил в Москва, Петербург, Киев и много други руски градове прекрасни и внушителни здания, които поразявали не само с вложената в тях фантазия, но и с хармоничната си завършеност и с блестящата си красота.

Измежду шедьоврите на Растрели се нарежда грамадният „Зимен дворец“ в Петербург с четири напълно различни фасади, „Екатерининският дворец“ в Царско село и много други строежи, украсени с пищна декорация от скулптура и комбинации на разноцветен мрамор. Особено прочута е и неговата изпълнена с фантастично великолепие зала на „Екатерининският дворец“, която съперничи по своята богата украса със залите на парижкия Версай.

През 1757 г. в развитието на руското изкуство настъпил важен момент. В Петербург се открила първата „Художествена академия“, която била замислена още от Петър Велики, но могла да се осъществя едва през втората половина на века, и то с настояването и подкрепата на големия руски учен Михайло Ломоносов. Най-после Русия имала свое собствено училище, където нейните синове можели да се обучават на живопис, скулптура и архитектура. Курсът в Академията траел 15 години, а след свършването му първенците на всеки випуск заминавали на специализация в Италия или Франция. Академията възпитавала своите ученици в духа. на класическото изкуство и търсела да им внуши, че те трябва да предават не само външността, но и характера на изобразяваните от тях лица, да спазват строг композиционен ред в произведенията си и да обръщат особено внимание във възпроизвеждането на облеклото и обстановката.

Една от първите „звезди“ на току-що образуваната Академия в Русия станал Антон Лосенко (1737–1773) — живописец с подчертан вкус към историческите, библейските и митологическите сюжети — „единствените достойни за високото изкуство“. Той оставил прочутите картини „Жертвоприношението на Авраам“, „Прощаването на Хектор с Андромаха“, „Владимир и Рогнеда“ и др. Не по-малка слава от него в историческия жанр постигнал и Григорий Угрюмов, който изписал грандиозни платна на теми от руското минало, като: „Превземането на Казан“, „Влизането на Александър Невски в Псков“ и др. През същата епоха заедно с живописта бързо напред крачела и руската скулптура. След прочутия „Меден конник“ — паметник на Петър Първи — изваян от французина Морис-Етиен Фалконе (1716–1791), руското ваятелство достигнало до своите върхове в творчеството на големия майстор Федот Шубин (1740–1805), не само най-крупният руски скулптор от 18 в., но и един от най-ярките ваятели-портретисти в цяла Европа от това време. Освободен от всякакво чуждо влияние, Шубин оставил богата поредица от портрети на свои съвременници. Особено изразителен сред тях е неговият бюст на „Павел I“ — смело произведение по остротата на своята психологическа характеристика и по дълбокото си социално звучене. До него се нареждат бюстовете на „Румянцев“, „Голицин“ и други руски велможи и пълководци, третирани с ярък реализъм. Прекрасно произведение на майсторското длето на Шубин е и портретът на Ломоносов — най-верният образ на великия син на Русия, с когото скулпторът поддържал тесни приятелски връзки.

Класицизмът в руската скулптура намерил още един свой голям представител в изкуството на талантливия Михаил Козловски (1753–1802), горещ поклонник на античността, който изваял знаменития паметник на Суворов на „Марсовото поле“ в Петербург, представяйки великия руски военачалник, не в огромната му оръфана униформа позната на всички руски войници от похода в Италия, а облечен с желязна ризница и шлем като древен предводител.

А ето ни след скулпторите и пред тримата големи руски архитекти от втората половина на 18 век. Това са Василий Баженов (1737–1799), Матвей Казаков (1738–1812) и Иван Старов (1744–1808). Първият от тях, Баженов, смел мечтател, създал такъв грандиозен план за цялостното архитектурно преустройство на Московския Кремъл, че той не могъл да бъде осъществен, именно поради грандиозността си. Въпреки това името на великия руски архитект останало свързано с историята на руската архитектура чрез много други бляскави постройки в чист класически стил и една от най-хубавите между тях е неговият така наречен „Пашков дом“ в Москва. Днес там се помещава библиотеката „В. И. Ленин“. Като шедьовър на Казаков се смята намиращото се в Кремъл здание, където понастоящем заседава Върховният съвет на СССР, а най-хубавото произведение на Иван Старов е знаменитият „Таврически дворец“ в Петербург. Някога съвременниците му го наричали „Руският пантеон“.

Заедно с тримата знаменити архитекти през последните 50 години на отминаващия 18 век в Русия творили и множество чуждестранни архитекти — Фелтон, Ла Мот, Камерон, Кваренги и др., които също издигали величествени архитектурни паметници в Петербург и Москва. В болшинството си те се възвишават и до днес.

1812 година — началото на 19 век! Наполеон нападнал Русия и нахлул в необятните й простори. Настъпили героичните дни на Отечествената война, последвани от трагичните часове на Декабристкото въстание през 1825 година. Руският самодържец Николай потушил с необикновена жестокост първия въоръжен бунт срещу царизма в огромната си империя и над безбройната руска шир се разлели вълните на бясна реакция и терор. Въпреки това руският народ крачел напред по възходящата спирала на прогреса. В този изпълнен с героизъм и позор период от неговата история в Русия се родили и творили гениалните поети Пушкин и Лермонтов, родил се Гогол — основоположникът на критическия реализъм в руската проза, зазвучала безсмъртната музика на Глинка и в печата се появили първите статии на Белински — бащата на руската революционно-демократична естетика. Руското изкуство и руската архитектура — неразделни спътници на общественото развитие — също прекрачили прага на 19 век, обогатени от много нови теми и в произведенията на руските художници, изпълнени с още по-дълбок хуманизъм отпреди, отекнал патосът, повишеното самочувствие на Русия от победата над Наполеон и острите социални противоречия на епохата. Бавно, но сигурно руското изкуство зреело за големите творения на критическите реалисти, чието творчество щяло да озари небето на втората половина от века.

Безсъмнено в първите години на 19 век, когато над страната все още се носел тътенът на Бородинската битка и по гърдите на руските богатири блестели ордените, спечелени в Отечествената война, една от най-предпочитаните теми в руската живопис била историческата. В нея се проявили художниците Лучанинов, Сазанов, Тихонов и някои други, които първи в руското национално изкуство се обърнали към исторически случки от тяхното собствено съвремие и обезсмъртили много епизоди от войната с Наполеон.

Паралелно с историческата картина в началото на века крачка напред направил и руският портрет. Неговите най-забележителни майстори от първите 50 години на столетието станали художниците Орест Кипренски (1782–1836) и Василий Тропинин (1776–1857), които оставили прекрасна галерия от портрети на свои съвременници — герои от Отечествената война, аристократи или пък простонародни руски хора, нарисувани с голямо професионално майсторство, значителен реализъм и подчертано психологично задълбочаване. Измежду произведенията на Кипренски най-известни са неговите портрети на хусарския командир Давидов, на красивата Растопчина и на Пушкин — замислен и вглъбен в себе си образ на великия поет. Всред творенията на Тропинин, крепостен до 47-та си година, едни от първите места заемат портретите му на хора от народа, проникнати с любов и симпатия към обикновения човек. Много популярни например са „Плетачка на дантели“, „Старият просяк“ и някои други безименни селски люде.

Наситено с поезия творение е портретът на неговия малък син, а един от върховете в изкуството на Тропинин е портретът на Пушкин — рисуван в същата година с онзи на Кипренски — макар и съвсем различен от него по настроение и вътрешен израз.

Следната крачка по пътя на реализма в руската живопис през 19 в. принадлежала на Алексей Венецианов (1780–1847 г.). Художник без системно професионално образование, Венецианов започнал кариерата си като карикатурист и портретист, но скоро се обърнал към битовия жанр и посветил цялото си изкуство на руското село и на руските труженици, като пръв от руските майстори излязъл да работи на открито.

Сред пропитите му с уважение към селския труд произведения много известни са „По жетва“, „Жетвари“, „Спящото пастирче“, „Захарка“ и др., където, освен образа на хората с любов е отразена и красотата на руската природа. Преодолял каноните на академизма Венецианов все пак не успял да се отърси изцяло от разбиранията на епохата си и внесъл в своето изкуство много идеализация. Неговите селски труженици не са отрудени дрипави селски мужици, а добре облечени, чисти и измити хора и от тях не лъха мъката на селската маса от помешчишка Русия. Обичащ искрено живописта, Венецианов се проявил и като педагог. Той открил в селото си школа за обучаване на млади художници и от нея излязъл не един известен руски живописец. Колкото се отнася до руския пейзаж от първата половина на 19 век, там безспорното първенство се паднало на изтъкнатия майстор Силвестър Шчедрин (1791–1830), който живял и творил дълго време в Италия. Макар и в чужбина, Шчедрин успял да разреши много от задачите, които стояли пред руската пейзажна живопис и независимо от това, че рисувал италиански ландшафти, той показал колко много поезия може да има дори и в един правдиво отразен обикновен кът от природата. По настроението си и своята лиричност някои негови пейзажи напомняли много произведенията на Венецианов.

А сега след Шчедрин ето ни и пред тримата най-велики руски живописци от превала между първата и втората половина на века, за които ви разказвам. Това са Карл Брюлов, Александър Иванов и Павел Федотов — различни по склонности и темперамент художници, всеки от които посвоему оставил дълбоки следи в развитието на руското национално изкуство.

Първият от великата тройка — Карл Брюлов (1799–1850) възпитаник на Руската академия, прекарал дълги години в Италия и създал най-яркото си творение „Последният ден на Помпей“ в Рим. Той посветил на тази грандиозна творба много труд и вдъхновение и успял да съчетае в нея по блестящ начин традициите на класицизма с бурното човешко вълнение, свойствено на романтиците. Неговият „Помпей“ поразил западноевропейските художници и бил пренесен в Русия с големи почести. Руските поети посветили на картината много стихотворения и хвалебствени химни, в един, от които се казвало: „Последният ден на Помпей е първият ден на новата руска живопис!“ Голямото, показващо гибелта на античния свят творение на Брюлов пожънало небивал успех сред прогресивната руска интелигенция, която видяла в него известно съзвучие със своя идеал за една нова демократична Русия и то станало символ на всепобеждаващия и безсмъртен човешки дух — тема, която по-късно намерила най-ярък израз в творчеството на великия Суриков. Брюлов бил и блестящ портретист. Неговата „Ездачка“, „Автопортретът“ му от 1848 г. и портретът на Крилов са ценни съкровища в руското живописно наследство.

Професор в академията, възглавяващ прогресивното крило в руската живопис, великият художник направил много за освобождението от крепостничество на своя прочут ученик Тарас Шевченко и бил тачен и уважаван от всички честни хора.

Вторият от „тройката“ след Брюлов — художникът Александър Иванов (1806–1858) — също бил възпитаник на Академията. Голямата му дарба го наложила над неговите другари още като студент и той получил стипендия за усъвършенствуване в. Италия, където преживял без прекъсване от 1830 до 1858 година.

Родината на Данте разкрила на Иванов прекрасната живопис на големите ренесансови майстори, изучаването, на които пренебрегвали в Руската академия и събудили желанието му да създаде грандиозна художествена творба. Син на угнетена, пъшкаща под царския ботуш страна, преизпълнен с любов и състрадание към всички несретници по света и беззаветно предан на своето изкуство, големият руски живописец опитал най-напред силите си в няколко по-малки монументални композиции върху антични и библейски сюжети и едва в 1837 г. пристъпил към създаването на най-голямото творение в живота си — „Христос, който се явява пред народа“. Вярващ християнин, Иванов решил да покаже в гигантското табло онзи миг от евангелската легенда, според която „синът божий“ се появил веднъж пред група угнетени роби и им възвестил, че независимо от своето социално положение всички хора по света са равни пред бога и бил уверен, че картината му щяла да въздействува върху господарите в неговата родина и да облекчи положението на руските крепостни, напомняйки на помешчиците за основния принцип на християнския морал. Художникът се отдал на работата си от сърце. Годините, изпълнени с труд и лишения, се нижели една след друга. Ала ето че в 1848 година в Рим избухнала революция и била обявена република. Борбата на римския народ, предвождан от Гарибалди, който бранел свободата й с оръжие в ръка по голите склонове на хълма Джаниколо, възбудили истинска буря в душата на руския художник. Жестокостта на папата при потушаването на бунта го потресла дълбоко и изпарила цялото му християнство. Преизпълнен с нови чувства, Иванов продължил работата си над своята огромна картина и я превърнал в нещо повече от религиозна притча. Направил я символ на новия Месия, който трябвало да дойде на земята, за да възвести света на справедливостта, в който няма да има господари и роби!

Когато се завърнал в Русия през 1868 година, великият руски живописец бил приет извънредно хладно от официалната власт и през шестте седмици, които преживял в Петербург, преди холерата да го отнесе в гроба, тя го подложила на много унижения. Ала прогресивната руска общественост оценила делото на големия син на Русия и през 1872 година самият Репин писал за творбата му:

„Това е най-гениалната и най-народната руска картина. По своята идея тя е близка до сърцето на всеки русин. Тук е изобразен угнетеният народ, жадуващ за думата свобода!“

Така Репин още един път подчертал голямото значение на Иванов за развитието на руското прогресивно изкуство и му отдал заслуженото като равен на равен.

А сега ето ни и пред последния майстор на великата тройка, лейбгвардейския офицер Павел Федотов (1815–1852) от Финландския полк в Петербург, който изоставил блестящата офицерска кариера, заради палитрата. Приятел на Некрасов и близък до редакцията на „Съвременник“, Федотов отдал цялото си дарование на критическото изобразяване на действителността в николаевска Русия. Тънък наблюдател и психолог, обладаващ бликащ сатиричен талант, живял като офицер из глухите гарнизони, залутани по руската шир, той могъл да опознае много страни на живота и да срещне най-разнообразни хора. Неговата четка превърнала техните образи и порочни нрави в първите рожби на критическия реализъм в руската живопис и Федотов пожънал голям успех. Ето го господин „Свежият кавалер“ — нищожен дребен чиновник, който току-що е получил първия си орден и ще се пукне от гордост; ето ги богатите руски буржоа в „Сватосването на майора“, които продават дъщеря си, само за да могат да се сродят с благородния застаряващ офицер; ето я прочутата „Вдовичка“ и скучаещите в дълбоката провинция офицери, които дресират кученцето си, повтаряйки до затъпяване „Анкор, еще анкор“. За съжаление Федотов не успял да разгърне цялата си дарба и завършил трагично своя живот в една психиатрична клиника само на 37 години.

Междувременно, докато руските живописци от първата половина на 19 столетие крачели напред, архитектите и скулпторите на Русия от това време също не стояли на едно място и привнасяли своя дял в съкровищницата на руското национално изкуство. Така например крепостният на граф Строганов, архитектът Андрей Воронихин (1795–1814) — първият от големите архитекти на 19 век, който бил ученик на Баженов и Казаков — построил прочутия петербургски „Казански събор“ и издигнал грандиозната дорийска колонада на Минния институт, а неговият колега Андреян Захаров (1761–1811) свързал името си с новата постройка на Адмиралтейството в Петербург, в която запазил непокътната „иглата“ на Коробов, построена още по времето на Петър Велики. Пак в началото на века един французин — Тома дьо Томон (1772–1813) — станал автор на проекта на столичната „Борса“, а архитектът Осип Бове (1756–1814) сътворил в Москва прекрасното здание на световноизвестния „Болшой театър“. Малко по-късно друг прочут руски архитект — Василий Стасов (1769–1848) — построил в Петербург големите „Павловски казарми“, а френският строител Монферан (1786–1858) украсил града на Петър със силуета на гигантския „Исакиевски събор“ и издигнал на Дворцовия площад „Александровската колона“ — монолитен мраморен обелиск, тежащ няколко тона.

Феерията на Петербург намерила своя последен голям майстор в лицето на натурализирания в Русия италианец Карло Роси (1775–1849), съградил „Александровския театър“, „Михайловския дворец“, „Зданието на Главния щаб“ и още много други блестящи сгради. Паралелно с голямото строителство в Петербург и Москва през първата половина на 19 век постепенно се изменил обликът и на другите руски градове. Русия се приближавала с бързи крачки към достиженията на развитите страни в Европа.

Естествено, големите архитектурни паметници от епохата спомогнали много за развитието на декоративната скулптура от същите дни, и като един от нейните най-изтъкнати представители в началото на новото столетие се очертал Иван Мартос (1752–1835), авторът на прочутия паметник на „Минин и Пожарски“ в Москва, който изваял през дните на самата Отечествена война с Наполеон. Друг голям майстор на монументално-декоративната скулптура в Русия бил и съвременникът на Мартос, Феодосий Шчедрин (1752–1825) — създателят на блестящите „Кариатиди“ върху централния вход на Адмиралтейството. Един от най-интересните и своеобразни таланти в руското ваятелство през началните години на 19 век се оказал Феодор Толстой (1783–1873) — човек с прогресивни разбирания, който поддържал близки връзки с декабристите. Той изработил поредица от медальони, посветени на Отечествената война, като: „Народно опълчение“, „Бородинската битка“, „Мир за Европа“ и др. Паметниците на двамата герои от Отечествената война Кутузов и Барклай де Толи пред Казанския събор в Петербург се родили под длетото на крепостния селянин и бивш каменоделец Борис Орловски (1793–1837), който успял да предаде извънредно живо и добре вътрешната енергия на Кутузов и сдържаната сила на Барклай де Толи, а скулпторът Иван Витали (1794–1855) украсил Москва с много прекрасни фонтани. Той бил и отличен портретист. Един от най-хубавите мраморни бюстове на Пушкин е негово дело. Последният голям майстор от края на първата половина на 19 век бил бившият офицер и любител-скулптор Петър Клодт (1805–1867). Прекрасен познавач на животинското тяло, той оставил красивите конни групи, украсяващи „Аничковия мост“ в Петербург, които му донесли слава още с неговите първи крачки във ваятелството…

До особено голям разцвет през първата половина на 19 век в Русия достигнала и графиката, а така също и приложните изкуства — мебелното строителство, металната, фарфорната и стъклената пластика. 1856 година! След дълга и героична съпротива Севастопол най-после паднал! Кримската война завършила с пълен крах за руската външна политика и гнилотата на царския режим станала очевидна за цял свят. На много места в Русия избухнали селски вълнения. В страната назряла „революционна ситуация“ и начело на бурния социален кипеж застанали руските революционни демократи от 60-те години. Притиснат до стената Александър II нямал избор и в 1861 г. подписал декрета за освобождаването на крепостните селяни. Пътят на капитализма в Русия бил открит.

В тази епоха на огромен духовен подем сред руската интелигенция, когато живели Чернишевски, Добролюбов, Херцен, Некрасов, Салтиков-Шчедрин и се печатали първите произведения на Тургенев, Толстой, Достоевски и още някои други велики майстори на руското слово, руското изобразително изкуство също не изостанало от „темпото“ на времето си. За първи път в историята на руската живопис живописците на Русия от 60-те години се обърнали масово към лицето на многостранната действителност в своята родина и я отразили правдиво и ярко. Въодушевени от естетическите идеали на Чернишевски, че изкуството трябва да бъде „учебник на живота“ и „присъда срещу всичко отрицателно художниците Якоби (1834–1902), Прянишников (1840–1894). Неврев (1830–1904), Пукирев (1832–1890) и Василий Перов станали обвинители срещу бездушието, порочния бит и безсърдечието към съдбата на човека в огромната александровска империя. Особено изобличителни за духовенството били картините на Перов (1833–1882). Той нарисувал през 1861 г. своята прочута творба «Селско шествие по Великден», която накарала «Св. Синод» да полудее от ярост. Митрополитите направили всичко възможно против излагането на картината, но Перов не се стреснал от техния гняв и по-късно отново издигнал глас срещу лицемерието на народните «пастири» в платната си «Пиене на чай в Митишче» и «Манастирска трапезария», които също вбесили руските попове и му донесли огромна слава сред прогресивната руска общественост.

Реалистичното изкуство на Перов изиграло голяма роля за утвърждаването на критическия реализъм в руската живопис. Неговите прекрасни творби «Изпращането на покойника», където е показана трагедията на селско семейство, изгубило единствената си опора в живота — съпруга и бащата, «Последната кръчма в предградието» и другите му подобни картини са едни от най-ранните и значителни прояви на реализма през 60-те години.

Освен като художник на голямата композиция Перов се проявил и като портретист. Той оставил прекрасни портрети на Островски, Достоевски и други негови приятели — руски интелектуалци. Интерес представлява и голямото му историческо платно «Съдът на Пугачов», което създал към края на живота си. Перов бил дълги години преподавател в Московското рисувално училище и при него учили Нестеров, Архипов, Левитан, братята Коровини и много други известни и прочути руски художници.

Междувременно, докато Перов изобличавал фарисейщината на руските попове, а неговите колеги осмивали порочните нрави на помешчишка Русия, на 9 ноември 1863 г. в Петербургската художествена академия се случил един «малък инцидент». Четиринадесет от завършващите абсолвенти отказали да участвуват в конкурса за златен медал, който давал право на специализация в чужбина, като заявили, че не желаят да рисуват върху зададената тема «Пир на Вотан във Валхала», тъй като тя не е от руската история. Последиците от тази «дребна» случка били първото голямо сблъскване между реакционното академично изкуство на Русия с новата млада смяна, която жадувала за напредничава, демократична и реалистична живопис. Петербургските бунтари се обединили около своя водач Иван Крамской (1837–1887), напуснали Академията, заселили се на Василевския остров сред Нева и образували свой «Артел». Ала младежкият артел не просъществувал дълго, започнал бавно да се превръща в чисто търговско, а не творческо обединение и неговият предводител Крамской го напуснал и заминал за Москва, където художниците Григорий Мясоедов (1835–1911), Перов, Николай Ге (1838–1869), Саврасов (1830–1870) и някои други също били образували независимо дружество на руски художници. Крамской бързо станал вожд на дружеството на передвижниците и организирал първата им изложба, която се открила в Петербург на 29 октомври 1871 г. Впоследствие изложбата обиколила още тринадесет от големите градове на Русия.

Създаването на передвижническата организация било нещо невиждано в историята на световното изкуство. Тя завела живописта близко до широкия кръг на обикновените зрители и я направила от привилегия на малцина, достояние на всички. Истински апостоли, борци за народни правдини передвижниците бързо спечелили любовта на хората и впоследствие към групата им се присъединили такива големи художници, като Репин, Суриков, Васнецов и др. Дори Серов и Врубел, които членували в противната на передвижниците организация «Мир искусства», също се приближавали с творчеството си до идейно-художествените стремежи на передвижниците. А сега — ето и някои малки «скици с молив» на най-видните представители на «передвижниците»! Безсъмнено първото място между тях е запазено за Иван Крамской — художник с рядка дарба и блестящи качества на теоретик на изкуството. Дошъл в Петербург от дълбоката провинция заедно с едни пътуващ фотограф, Крамской се записал в Петербургската художествена академия и още като студент заявил, че «няма изкуство без идея!» Впоследствие тази негова мисъл станала творческо «кредо» на цялото передвижническо течение. Голямата дарба на вожда и идеолога на передвижниците се изявила най-ярко в портрета. Крамской оставил много вълнуващи образи на свои съвременници — хора от народа — като «Мина Мойсеев», «Горският пазач» и други, а така също и истинска портретна галерия на руски интелектуалци, където едни от най-сполучливите му работи са «Некрасов» в периода на «Последните песни», «Толстой» и «Шишкин». Особено популярно и вълнуващо произведение на Крамской е знаменитата картина «Христос в пустинята», където в алегорична форма е показан човекът, отправил се по пътя на саможертвата и себеотрицанието. Човекът, който с мъжествена сила е избрал тежкия си жребий заради благото на своите братя. Появил се в епоха на мощно революционно-освободително раздвижване, «Христос» отекнал дълбоко в сърцата на руската прогресивна интелигенция и й помогнал да намери по-лесно пътя към служба на народа.

След Крамской в передвижнишките редици второто място се пада на живописеца Николай Ге — автор на много известната историческа картина «Петър I разпитва сина си Алексей», която била показана на първата передвижническа изложба в Петербург, и поразила зрителите със своята жестока и мощна правдивост, с изразително предадената среща между старото и новото, олицетворено от двамата й герои Петър и Алексей. Ге работил много и в религиозния жанр.

В картината си «Тайната вечеря» той нарисувал Христос с лицето на Херцен. Впрочем единственият портрет на Херцен е работа на Николай Ге, който отишъл във Флоренция специално, за да нарисува големия руски революционер. Крамской и Ге продължили традициите на Александър Иванов.

Между передвижниците имало много битописци. Най-възрастният от тях бил Григорий Мясоедов — създателят на известната картина «Земството обядва», където по магистрален начин е показано социалното неравенство в Русия след «освобождаването» на селяните, чиито представители заседават заедно с бившите си господари в Земските събрания, но нямат право да се хранят на една и съща маса с тях. След Мясоедов в групата на передвижниците-жанристи идва Василий Максимов, селянин по произход, изключителен познавач на бита и нравите на селото. Неговата майсторска композиция и колоритът му представлявали голяма крачка напред в развитието на руската битова живопис. Между най-известните му произведения се нареждат «Врачът, който идва на селска сватба» и «Селска делба» — творби изпълнени с живота, близък до сърцето на техния творец.

А ето, на трето място е талантливият реалист Константин Савицкий (1844–1905), автор на драматичната творба «Изпращане на война». Той показва по покъртителен начин раздялата на войниците с техните близки преди заминаването им за кървавата касапница“ нужна за амбициите на руския цар, чието лице те дори не са виждали. Савицкий станал член на дружеството на передвижниците през 1874 г. с картината си „Ремонтни работи по железопътната линия“ — малък миг от тежката съдба на трудовия руски народ в първите години на зараждащата се капиталистическа експлоатация в Русия…

Не ще съмнение, една от най-интересните и колоритни личности в поредицата на битописците от 70-те и 80-те години в Русия бил Николай Ярошенко (1846–1898). Офицер по професия, достигнал до много висок армейски чин, Ярошенко се отказал от военната кариера заради палитрата. Той е първият руски художник, който показал в изкуството си образа на руския пролетарий. Неговият монументален „Огняр“, по чието лице се отразява светлината от огъня в разгорялата пещ, ще си остане завинаги символ на раждащата се работническа класа в руската земя, която не много по-късно извърши първата в света социалистическа революция.

Безупречно честен, с твърди демократични разбирания, Ярошенко отказал поръчката на царя да нарисува портретите на някои членове от царската фамилия и наместо тях в същото време изписал образите на младото прогресивно поколение от своето време. Един от най-известните между тези образи е неговата „Курсистка“ — момиче с одухотворено лице, което мечтае и се бори за равноправие и място в живота. След смъртта на Крамской, любимец на передвижниците, Ярошенко станал техен уважаван водач. Той е автор и на посветеното на затворническата мъка произведение „Навсякъде живот“, което е проникнато с дълбока вяра в човека.

Първият художник на градския бит в Русия от втората половина на 19 век се наричал Владимир Маковски (1846–1920) Тънък наблюдател, притежаващ дарбата да охарактеризира вярно и остроумно своите герои, той бил един своеобразен „живописец-фейлетонист“, който улавя най-разнообразни мигове от живота на големия град. Много хубава е не особено голямата му картина „Банков фалит“, където ярко е показана алчността на буржоазията за пари и трагедията на дребните спестители. Все пак като негов шедьовър се смята таблото „На булеварда“, разказващо за разрухата на младо селско семейство, разделено от нуждата за хляб. Мъжът работи в града и жена му е дошла на гости. Те седят на пейката — жената замислена и потисната, а той все още полупиян, мъчещ се да разгърне хармониката и да разсее душещата го мъка, навята от големия град, чиито фабрики изсмукват жизнената сила на коравата му селска душа.

Значителна част от изкуството на передвижниците била посветена на пейзажа. Младите пейзажисти от втората половина на века имали пред себе си традициите на своите предшественици и на първо място изкуството на големия руски пейзажист-маринист Айвазовски (1817–1800) — един от най-големите художници на морската стихия в целия свят. Въпреки това обаче передвижническият пейзаж се насочил предимно към сушата, а не към вълните на морето. В изложбите на передвижниките за първи път се показали пейзажи, разказващи за руската природа и правото, да бъде основоположник на руския национален пейзаж се паднало на Алексей Саврасов — създателя на знаменитото произведение „Грачи прелетели“ (Гарваните долетяха). Неговата пролетна атмосфера се превърнала в символ на настъпилата пролет в руското реалистично изкуство, окончателно скъсало с принципите на мъртвия академизъм.

Следващият голям портретист на руската природа след Саврасов бил пейзажистът Иван Шишкин (1832–1898) — певец на руската гора. Негови любимци са брезите, мощните дъбове и най-вече извисените към небето борови дървета. Между многобройните пейзажи на Шишкин особено популярни са „Младите дъбове“, „Утро в боровата гора“, „Горски далечини“, „Ръж“ и др.

Едно твърде самобитно и интересно явление в руската пейзажна живопис през втората половина на 19 век бил Архип Куинджи (1842–1910) — изключителен колорист, съумял да покаже руската природа по съвършено различен начин от всички други свои съвременници. Пейзажите му, които са образец на художествено майсторство, носят белега на известна декоративност и това ги прави още по-приятни за окото. Куинджи изпитвал особена слабост към лунната светлина и в „Нощ над Днепър“ показал по изумителен начин нейната игра над водата. Той е автор на много пейзажи и сред тях извънредно популярни са „Залез“, „Вечер“ и някои други.

Друг интересен творец между пейзажистите на передвижниците бил Василий Поленов (1844–1927), продължил в изкуството си най-добрите традиции на руската реалистична живопис. Любител на свежия, топъл колорит, Поленов оставил значително наследство от пейзажи. Най-добрият между тях е неговото „Московско дворче“. Няма спор, че най-високият връх в пейзажната живопис на Русия от последното десетилетие на 19 век се пада по право на изключителния поет на руската природа Исак Левитан (I860-1900) — един от най-големите световни пейзажисти. Ученик на Саврасов и Поленов, Левитан издигнал в култ любовта към природата. В неговите пейзажи понякога прозвучават нотки на меланхолия и тъга, но в тях няма дори и следа от модната безнадеждност на проникващото по това време в Русия декадентско изкуство и взето като цяло творчеството на Левитан е пълно с оптимизъм. То прилича на някаква необикновена лирична поема, в която изразителните багри заместват думите и говорят направо на човешкото сърце, отзвучавайки в него с хилядите деликатни нюанси на пъстроцветната му палитра. Ненапразно поставят Левитан в поредицата на най-добрите световни колористи и той заема своето място между тях напълно заслужено. От многобройните пейзажи на великия руски художник най-популярни са „Март“, „Лятна вечер“, „Над вечния покой“, „Свеж вятър“, „Златна есен“ и „Владимирка“ — изглед от Владимировския път, по който руските заточеници са се отправяли към Сибир…

А сега след Левитан ето и титанът на руската национална живопис Иля Ефимович Репин — син на дребен военен служител, родея на 24 юли 1844 г. в глухото градче Чугуев близо до Харков. Той започнал своята живописна кариера най-напред при един местен иконописец, а по-късно с припечелените пари от рисуване на портрети и изписването на някаква селска черквица успял да се добере до Петербург и се записал в тамошната Художествена академия. Между новите му познати в столицата се случил и Крамской, който го свързал със своите приятели и тази дружба оказала голямо влияние върху духовното оформяване на Репин. Прекрасните етюди и малката картина „Приготовление за изпит“ бързо наложили младия чугуевец над останалите му състуденти, а неговата изпитна работа „Възкресението на дъщерята на Иаир“, която той превърнал от религиозна легенда в покъртителна човешка драма, го направили твърде популярен всред петербургските живописци. След свършването на Академията, Репин дебютирал пред широката публика със своята голяма творба „Бурлаки на Волга“, която била показана на передвижническата изложба през 1873 г. Репин видял бурлаки за първи път в живота си още докато бил студент, и те му направили силно впечатление. Той решил да им посвети своята първа голяма творба и неговите приятели го посъветвали да замине край Волга, където бурлашкия труд в онези дни бил широко разпространен. След дълги скитания покрай бреговете на великата руска река, младият живописец най-после попаднал на характерен бурлашки впряг, предвождан от разпопения поп Канин — олицетворение на сила и народна мъдрост. Вдъхновен от находката си, Репин веднага се заловил за работа и ярко индивидуализирани — фигурите на бурлаките започнали да се появяват на платното. Ето, те крачат към зрителя по нажежения пясък на волжския бряг. Най-отпред е Канин с мъдро и мъжествено лице. Някъде по средата е Ларка — още юноша — вдигнал глава сякаш протестира против черната си орис, а около тях, полегнали върху коланите на срамния впряг, пристъпят и останалите девет мъже и теглят натоварения кораб срещу течението на Волга. Мъничката човешка група, прашинка от милионната беднота на Русия, е нарисувана майсторски и с дълбоко човешко прозрение. Всяко от нейните лица е една биография. Една неповторима история на живот, изпълнен с мъка и страдание. Разнообразието на отделните типове е изключително и единствено, и ги обединява в едно цяло само тяхната огромна сила. Именно тази несломима сила на руския народ събудила възхищението на Репин и го вдъхновила да създаде най-прекрасното платно на своята ранна младост…

След „Бурлаките“ Репин заминал за Европа и прекарал известно време в Италия и Франция, но щом се завърнал у дома си, той веднага почнал да обмисля ново монументално творение, в което искал да събере цялото лице на своята изпълнена със социални неравенства родина. За да намери подходящ сюжет за бъдещата творба, художникът се упътил към Курска губерния и дълго бродил из нейните потънали в тиха затъпялост градчета и села, правейки скици и етюди на различни хора и събития. С всеки изминат ден атмосферата на бъдещата му творба се избистряла в неговото съзнание и нейните образи зреели един подир друг. Убеден дълбоко, че най-важното в едно художествено произведение е житейската правда, която единствена го насища с подчертана идейност, Репин най-после пристъпил към работа и в 1880 г. нанесъл върху опънатото ленено платно първите мазки на знаменитото си „Религиозно шествие в Курска губерния“. Когато картината била завършена окончателно в 1883 г. тя поразила зрителите. Репин наистина успял да събере в нея цяла Русия — от помешчиците и поповете й до нейните дрипави мужици, търговците и стражарите с нагайки в ръка. Пред очите на хората, под палещите лъчи на слънцето в неудържим устрем напред се носело голямо религиозно шествие. В неговия център — надута и важна, с икона в ръка, пристъпяла дебела помешчица, заобиколена от членовете на своето семейство, охранявана от запасен войник с пръчка в ръка, на чийто гърди блестял орден. Пред тази колоритна група вървял самодоволен, облечен в златошити одежди дякон, предшествуван от хора на певците, от угодливите носачки на калъфа на иконата и от няколко по-заможни селяни, нарамили на плещите си грамаден фенер, украсен с панделки. Над морето от бедни, дрипави мужици, което се притискало към „богопомазаните“ и „чудотворната икона“ се развявали хоругви и плували фигурите на няколко възседнали конете си блюстители на закона, един, от които въдворявал ред с бич в ръка. Всички бързали да привършат колкото се може по-скоро безкрайната церемония. И само в левия ъгъл на картината, в нейния преден план, се виждал един герой, в чийто очи греела дълбока вяра, че бог няма да забрави нещастните и страдащите на земята. Това бил изписаният с много съчувствие куц гърбун, който крачел напред, подпрян на патерицата си и Репин събрал в него всичката си симпатия и любов към своя изстрадал и измъчен народ.

Прекрасната психологическа обрисовка на отделните образи, монументалната композиция, голямото познаване на руската действителност и изключителният живописен талант на Репин направили от „Религиозното шествие в Курска губерния“ един от безсмъртните шедьоври на руското национално изкуство. Заради неговата всеобхватност на руската действителност някои критици го нарекли „една истинска Ана Каренина в живописта!“…

Успоредно с битовите си картини от 70-те и 80-те години Репин създал и няколко безсмъртни творби посветени на руските революционери. Образите на героите в „Арестуване на пропагандиста“, „Отказ от изповед“, „Събрание“ и „Не са го очаквали“ са най-хубавите образи на героя-революционер в цялото европейско изкуство от 19 век. Особено силна по своя драматизъм е последната творба. В нея е показана сцена от неочакваното завръщане на революционер-заточеник. Той току-що е пристъпил прага на своя до… Слугинята, която не го познава, държи вратата отворена. Малката му дъщеря го гледа учудено, а момчето всеки миг ще изкрещи „Татко!“. Само майката го е познала и независимо че е в гръб към зрителя, нейното бурно вълнение е предадено с голямо майсторство и тънък психологически похват. Една любопитна подробност — за модел в произведението „Не са го очаквали“ на художника позирал самият Достоевски — човекът, преминал през всички стадии на каторжния ад в Русия…

Изключителната дарба на Репин като художник-психолог се разкрила с потресаваща сила в грандиозното му историческо платно „Иван Грозни и неговият син Иван“. Картината се появила скоро след убийството на Александър II, когато над Русия все още се носела вълната на бесен терор и придобила особено ярък политически смисъл, поради което императорът забранил излагането й. По своята сила „Иван Грозни“ е едно от най-изразителните произведения в цялата световна живопис и изпълнените с ужас очи на царя-убиец на собственото си дете не са повторени от никой друг живописец.

Една друга голяма картина в творчеството на Репин, на която той посветил много години на упорит труд е „Запорожците пишат писмо на султан Мохамед I“. За разлика от „Иван Грозни“, където всичко е изпълнено с ужас и протест срещу царското самовластие, тук цари оптимизъм и смях. Мохамед I е съобщил на свободните казаци от Запорожието, че те трябва да се подчинят на властта му. Свободолюбивите казаци му пишат писмо, пълно с остроумия и предизвикателство. Писарят записва всички изречения продиктувани му от многобройните автори на писмото и казаците около него се заливат от смях. Ако Мохамед иска да ги подчини, нека заповяда! Те ще го посрещнат достойно…

Репин направил няколко варианта на „Запорожците“. Днес един от тях се намира в Харковския музей, а друг е в Държавния музей в Ленинград.

Значителен дял в изкуството на Репин заемат и неговите портрети, които се отличават с голямо разнообразие. Едни от тях са посветени на близките на художника и са изпълнени с лирично настроение, като „Есенен букет“, в който е изобразена дъщеря му, други носят белега на остра социална критика, а трети са посветени на забележителни представители на руската култура и изкуство. Особено хубав между тях е портретът на Мусоргски, нарисуван само за четири сеанса в последните дни от живота на великия композитор…

Демократ, народен художник в пълния смисъл на думата, Репин умрял на 30 септември 1930 година, оставяйки след себе си дълбока диря в развитието на руската национална живопис. Единствен равен нему по вътрешна сила и монументалност сред руските художници от края на 19 век бил само Суриков — сибирянинът…

Василий Иванович Суриков — художникът, който направил руския народ главен герой на своята внушителна историческа живопис, се родил през 1848 г. в град Красноярск на брега на Енисей. Потомък на стар казашки род, заселен в Сибир по времето на Ермак, Суриков проявил склонност към рисуване още от малък, но когато завършил училище и мечтаел да замине за Петербург, за да учи живопис, баща му внезапно починал и той се видял изведнъж глава на семейство, което чакало на неговите две ръце. Какво да се прави — трябвало да постъпи като писар в губернската канцелария и да поеме издръжката на близките си. Веднъж, умиращ от скука, новият писар нарисувал една муха върху бялото поле на някакъв документ и тя станала толкова изразителна и жива, че неговият началник Замятин решил да му издействува стипендия за Петербург. Когато всичко било готово, оказало се, че Суриков няма пари да замине за столицата. Тогава един от богатите злато производители в техния район се притекъл на помощ на бъдещия велик художник и воден от „локален патриотизъм“ му дал пари за път. Суриков пропаднал на първия приемен изпит в Академията и влязъл в нея твърде мъчно, но я завършил блестящо през 1874 г., а после се преместил в Москва и намерил в нея всички видения, които безпокоили творческата му фантазия от дълго време.

Могъщ творчески темперамент, силно впечатлен от старопрестолния град на руските царе, Суриков веднага се отдал на упорита работа и неговите монументални платна, посветени на преломни моменти от руското минало, започнали да се раждат едно след друго. За първи път в световната историческа живопис се появил народът — главният герой на общественото развитие, и заговорил със своя мощен глас изпълвайки улиците и площадите на древната Москва. Старинните московски паметници нашепвали на Суриков десетки спомени за отдавна отшумели хора и събития. Те му разказвали и историята на онова мрачно утро, когато били екзекутирани стрелците от гвардията на Петър Велики, дръзнали да се разбунтуват против волята на своя цар-реформатор и да поискат обратно правата си, които имали от бащи и деди. Суриков опънал платното и застанал пред триножника. Бавно и мъчително взели да изплуват „Василий Блажени“, „Кремъл“ и „Червеният площад“, изпълнен с хора и коли, в които стояли окованите стрелци, заобиколени от своите близки. Възседнал белия си кон, Петър ги разглеждал със страшен и безмилостен поглед. Стрелците се молели, потънали в дълбок размисъл или се прощавали със семействата си. Но ето че взорът на царя срещнал погледа на един риж стрелец с шапка на глава, който държал запалена свещ в ръка и го гледал с ненавист и непокорство, които дори и смъртта не можела да угаси. В очите на тези двама мъже Суриков вложил цялата убедителност на двете страни — царят и стрелците — и показал до блестящ начин желязната решимост на едната да обнови Русия и съпротивата на другата срещу самодържавието.

В своето второ голямо платно, което замислил през 1881 г., а завършил едва в 1883 г. Суриков се обърнал този път към личната и дълбока човешка драма на някои хора от дните подир смъртта на Петър. Ето го талантливият държавник и военачалник Меншиков — дясната ръка на великия реформатор, който бил свален от власт и заточен заедно със семейството си в Березово веднага след смъртта на царя, благодарение интригите на чужденците, доведени в Русия от самия му покровител. Той седи в своето кресло, заобиколен от двете си дъщери и своя син. Малката стаичка сякаш е тясна да побере едрата фигура на този човек, който доскоро е движил съдбините на държавата, а сега не може да направи нищо дори за собственото си семейство, което споделя горчивата му съдба. Той гледа в безкрая и в неговия поглед се чете мъката, която изпълва сърцето му с горест. Много от делата и начинанията на Петър са претърпели пълно крушение само заради личните амбиции на безсъвестни държавници и алчни царедворци. А те са били в известна степен негови лични творения. Той им е дал властта и могъществото, което те използуват сега най-напред срещу него.

И ето най-величавото творение на Суриков! Неговата прочута „Болярка Морозова“, която ни отвежда към друга страница от историята на руския народ. Великият живописец посветил на тази огромна композиция седем години и направил заради нея стотици скици и етюди, проучвайки в същото време историческата епоха и атмосферата й до най-малки подробности. Той открил едва в последния момент и подходящия модел за самата болярка, срещайки съвсем случайно една „старообрядница“ от Уралската област, чийто фанатичен образ веднага взел връх над всички останали, приготвени за огромната картина. С „Болярката Морозова“ Суриков отдал дан на възхищението си от силния човек, който остава верен на своите идеи дори и с цената на хиляди жертви. Историята на Морозова била дълга — още по времето на Алексей Михайлович, бащата на Петър, се провела религиозна реформа, която целяла да подчини църквата на държавата. За тази цел по нареждане на царя, патриархът Никон въвел ново богослужение в руската национална църква и задължил християните да се кръстят с три пръста наместо едва. Но реформата, наложена „отгоре“, срещала твърд отпор сред народа и духовенството. Макар и в религиозна форма срещу самодържавието избухнал бунт. Настъпил разкол. Вярна привърженичка на разколниците останала и болярката Морозова. Патриархът я осъдил на заточение и заповядал да я прекарат окована във вериги из цяла Москва „за назидание на православния народ“. И ето — шейната на Морозова преминала по изпълнените с тълпи улици на града. Хората я гледат с най-разнообразни чувства. В погледа на неприятелите й грее насмешка, а по лицата на нейните привърженици се чете възхищение от смелостта на тази слаба телом, но несломима духом жена, с оковани ръце, която е готова да умре за своята вяра. Суриков изобразил болярката като събирателен тип на протеста на руския народ срещу всяка несправедливост и нарисувал отделните лица на струпаната около нея тълпа с тънка психологическа характеристика и рядка индивидуализация, предавайки цялата сцена върху зимния пейзаж на Москва, изписан с необикновено майсторство.

Героизмът на руския народ вдъхновил великия сибирец за още две монументални по замисъл и размери платна. В първото от тях „Ермак покорява Сибир“, той показал едно велико историческо дело — завземането на „трамплина“, от който много векове наред чуждите нашественици се отправяли към Русия, а във второто — „Суворов преминава Алпите“ — възпял героизма на руските богатири и великия пълководец, които преминали през непристъпните Алпи, спускайки се в тила на Наполеоновата армия, на помощ на своите изоставени от съюзниците си руски братя. За да се вживее в атмосферата на втората си творба, Суриков прекарал дълго време в Швейцария и сам скитал много из най-непристъпните чукари и пропасти на величествените планини. Впечатленията му от тях помогнали да предаде още по-точно героизма на руските войници, които вдъхновени от личния пример на своя велик военачалник, с шеги и смях се спущали в пропастите като същинска човешка лавина.

Една от последните крупни творби на Суриков била изложената през 1907 г. голяма композиция „Степан Разин“, в чийто замислен образ той поискал да въплъти образа на революционера-патриот, загрижен за съдбините на своята родина.

Велик майстор на многофигурната композиция, умеещ да подчинява и обединява всичко в един център, подчертавайки най-изразителните фигури или лица, Суриков бил същевременно и блестящ колорист, който засилвал драматизма в изобразените от него събития не в малка степен и посредством емоционалните възможности на цветовете. Неговото изкуство било силно, епично и вълнуващо. То останало в историята на руската живопис като един от нейните най-високи върхове.

Един друг оригинален и своеобразен художник, съвременник на Репин и Суриков, който също посветил голяма част от творчеството си на изобразяването на руската народна сила, бил и Виктор Васнецов (1848–1926). Той почнал кариерата си като битописец в стила на Перов, но руската народна приказка скоро привлякла вниманието му и майсторът се обърнал към героите й. Веснецов посветил много свои картини на образите на руските легендарни богатири и витязи. Той не търсел лицата им в своето въображение, а сред народа и това придало подчертан реализъм на неговите герои. „Тримата богатири“, „На кръстопът“, „Игор Святославович след боя с половците“, са познати на целия руски народ. Не по-малко позната от тях е и „Альонушка“ — най-поетичният и лиричен образ на млада девойка от руските народни приказки.

През втората половина на века, близък по идеи до передвижниките, макар и не член на тяхното дружество, работил и големият руски живописец Василий Верешчагин (1842–1904), който насочил руската военна живопис по съвсем друг път от онзи на своите предшественици, казионни военни живописци. Верешчагин участвувал в много войни и, макар че рисувал батални сцени, неговото творчество се превърнало в истински зов против войната. Той изобразил в многобройните си платна героизма и себеотрицанието на руския войник, но заедно с това вложил в тях и истината за кървавата касапница, показвайки я такава, каквато е всъщност. Неговата прочута творба „Апотеоз на войната“, представляваща пирамида от черепи, била посветена „на всички велики завоеватели от миналото, настоящето и бъдещето“. За Верешчагин войната не била парад с фанфари и музика, а жестоко дело и той го показал с цялата му безпощадна правда. Участвувал в Руско-турската освободителна война, Верешчагин посетил България и неговите платна „Плевен пада!“, триптихът „На Шипка всичко е спокойно“ и „Шейново“ са особено близки до сърцето на всеки българин. Великият художник разказвал в творчеството си много и за жестокостта на англичаните в Индия, а така също и за другите завоеватели в Азия. Верен на своя дълг като военен живописец, Верешчагин загинал на поста си през време на Руско-японската война…

Несъмнено, най-големият скулптор на Русия от втората половина на 19 век бил Марк Антоколски (1843–1902). Реалист и психолог, той умеел да прониква дълбоко в човешката душа и да насища произведенията си с живот и размисъл. Неговото творчество се проявило многопосочно — от монументалната скулптура и портрета до дребната битова пластика. Антоколски изваял бюстове на много свои съвременници — Тургенев, Шаляпин и др., а неговите монументални скулптури „Иван Грозни“ и „Петър Велики“ са шедьоври на руската скулптура от века. Не по-малко наситени с психологизъм са и неговите прочути философи — „Спиноза“, „Умиращият Сократ“ и т.н., докато „Човек, който вдява игла“ е едно от най-хубавите произведения на битовия жанр в руската пластика…

А сега, след като разказах за передвижниците и другите големи критически реалисти от втората половина на 19 век, нека да ви кажа по няколко думи и за техните приятели. На първо място е маститият критик Стасов, който изтъквал изкуството им при всеки повод и ги насърчавал в благородното им дело. След него идвал Третяков — крупен колекционер, който откупвал картините им за своята прочута картинна галерия, подарена впоследствие на град Москва. Следвал блестящият педагог професор Честяков — учител на много от големите руски художници, а на четвърто място заставал Мамонтов, богаташ, който често подпомагал руските хора на изкуството, правейки това не от някакъв снобизъм като западните меценати, а от искреното и патриотично желание да подпомогне художниците на своята родина.

Валентин Серов (1865–1911), син на прочутия композитор Ал. Серов, бил ученик на Репин. Той проявил голямата си дарба още като млад. На 20 години нарисувал своята прочута „Девойка с праскови“, в която показал ярко лирично дарование и тънък поетичен усет. Същото се повторило и в „Девойка, огряна от слънце“. Серов оставил редица блестящи портрети на деца „Мика Морозов“ и още много други прекрасни детски образи, които са едни от най-хубавите в цялата световна живопис. Той изпитвал искрено възхищение пред хората с големи идеали и изразил това в двата си прекрасни портрета на „Максим Горки“ и на актрисата „Ермолова“, която се борела за пропагандирането на прогресивната руска драма. Серов се проявил и като изключителен график, оставяйки блестящи илюстрации към басните на Крилов. След кървавите събития от 1905 г. той си подал оставката като професор в Академията в знак на протест срещу безмилостната разпра на правителството с демонстрантите пред Зимния дворец, и заявил, че не желае да работи с великия княз Владимир, председател на Академията, който лично ръководил разстрела на невинните хора. В тези години по страниците на сатиричните вестници се появили неговите знаменити графики „След усмирението“, „Войничета, смели момчета, къде остана вашата слава?“ и др. Серов умрял твърде млад (през 1911 г.), в разцвета на своите творчески сили и неговото изкуство, съзвучно с демократичните традиции на руския народ, останало като един от ценните бисери в съкровищницата на националната култура на Русия.

Една от най-противоречивите и трагични личности в руското изкуство от навечерието на Руската революция бил Михаил Врубел (1856–1910), който решил да се посвети на живопис, едва след като завършил Юридическия факултет в Петербург. Той изживял трагедията на мощния творец в условията на едно общество, което не благоприятствувало развитието на голямото изкуство и неговата съдба поразително напомняла случая с Ван Гог. Живописец с огромна обща и литературна култура, Врубел често вземал сюжетите си от литературната класика. Интерпретацията на тези сюжети показвала пълното му проникновение в замисъла на гениалните творци на голямата литература. Но в неговите картини звучали песимистични нотки. Един от централните образи на творчеството му, Лермонтовият „Демон“, на който той посветил цяла серия от платна, често с огромни размери, не бил вече бунтовникът на великия поет, а образ на самотник, изпълнен с трагизъм. Самотникът, който гневно се взира в страшния свят около него.

Една от най-добрите творби на Врубел е неговата прочута „Царкиня-лебед“, за която е позирала съпругата му — италианската актриса Забели. Тя е образ изпълнен с дълбока поезия и ефирност, роден от вдъхновението на голям майстор.

Казаното дотук за руското изкуство е хилядна частичка от онова, което може да се разкаже за него. Който от вас проявя интерес и към другите части, той ще ги намери в стотиците книги на руските учени, които са му посветили живота си. Те ви чакат…