Джоузеф Хелър
Игра на въображението (34)

Тридесет и четвърта глава

Процесът срещу Асклепий бе премного любопитен. Среднобогат търговец на кожи, той не бе човек, на когото хората са си представяли, че някога ще обърнат кой знае какво внимание. Общественият му живот бе в рамките на посредственото подчинение. Доколкото твърдяха съседите му, бил живеещ според закона образцов гражданин, който приема за истина митологията на миналото и фолклора на настоящето. Това, че Сократ бе произнесъл името му, с което го бе направил обвиняем в процес, го изненада толкова, колкото и всички останали.

Асклепий не отрече, че е чувал да наричат Сократ философ. Не можеше да каже какво точно означава това. Не можеше да докаже, че никога не е извършвал престъпление. Претърсването на дома и работните му помещения не доведе до нищо.

Всичко стана съвсем неочаквано.

Дали съществуваше вероятност да казва истината?

Никога не ги бяха виждали заедно на публично място.

Това също повдигаше някои въпроси.

Тъмничарят бе свидетелствал, че последните думи на Сократ били, че дължи петел на Асклепий и иска дългът му да бъде изплатен. Асклепий не отрече, че споменатото име е неговото.

Това, което влошаваше положението му, бе, че всички в Атина смятаха Сократ — след смъртта му — за човек искрен и храбър, който не би излъгал, за да спаси живота си.

— Не мога да си обясня защо го е казал — повтаряше Асклепий в показанията си по време на разпитите преди процеса. — Единственото, което ми остава, е да ви убедя, че вероятно е имал предвид някой друг.

Това име носеха само той и богът на медицината.

— Постави се на наше място — настояваше Анит не без основание: — „Критоне, дължа петел на Асклепий. Дай му го, не забравяй.“ Помисли малко. Кое е по-вероятно? Човек да умре с лъжа на уста или ти да излъжеш, за да отървеш кожата си?

Асклепий започна да вярва, че може пък наистина той да лъже.

Обаче защо?

Напрегна мозъка си.

Господата съдии не можеха да приемат, че човек може да се шегува непосредствено преди смъртта си. Защо ще твърди Сократ, че дължи петел на Асклепий, ако не е вярно?

— Хайде, направи някакво предположение.

— Не знам — отчаяно отвърна Асклепий, след което по най-глупавия начин изпусна думите, довели до сигурното му осъждане: — Единственото, което знам, е, че нищо не знам.

Та това беше същото твърдение, излязло от устата на Сократ преди няколко седмици!

Да, звучеше му познато. Не, никога не е имал делови отношения със Сократ.

Защо тогава е общувал тайно с човек, който не притежава нищо, или му е заемал петел?

Когато Асклепий отрече под клетва, че което и да е вярно, към обвиненията срещу него се прибави и лъжесвидетелстване. Тъй като баща му — лекар — го бе кръстил на бог, а той не се бе преименувал, към всичко се прибавяше и обвинение в неблагочестие.

За разлика от Сократ, който се защитаваше сам, Асклепий нае известен оратор, който му приготви брилянтна защитна реч за пред съда. Реч, която не му пасваше ни най-малко — нито на него, нито на когото и да било другиго.

За разлика от Сократ Асклепий призова в съда жена си, децата, родителите си, родителите на жена си и цял куп възрастни роби, които трябваше да събудят съчувствието на съдиите, които от своя страна да го оневинят или най-много да му дадат минимално наказание.

Заля го дъжд от недоволство. Замеряха го със зеленчуци. Съдиите не бяха забравили достойното държание на Сократ, отбягващ всякакви подобни адвокатски номера и обявил се против използването им в съда изобщо.

Решението бе единодушно. Срещу смъртната присъда нямаше възражения.

Атинското правосъдие обикновено беше експедитивно. В промеждутъка между процеса на единия ден и екзекуцията чрез отравяне в края на другия Анит намери време да наругае Асклепий в затвора за недостойното му държание като обвиняем и да го призове да се държи като Сократ, поне когато настъпи моментът да умре.

— Беше истинска чест — тържествено отсече Анит — да осъдиш на смърт човек като Сократ.

Когато тъмничарите влязоха в килията му със сребърния поднос с отровата, Асклепий ги попита само едно:

— Какво ще направите, ако откажа да я изпия?

В наказателния кодекс се предвиждаха и такива случаи.

— Ще ти отворим насилствено устата и ще изсипем отровата в гърлото ти. Опитът показва, че когато човек е принуден да избира дали да се задуши, или да погълне отровата, категорично избира второто. След което ще те обезглавим, а вероятно и ще те разпънем на кръст, ако гражданите решат.

Асклепий избра по-лекия път.

Когато отровата започна да действа, каза само едно — кротко призна, че е изгубил доверие в атинското правосъдие.

Анит го определи като позор за кожарската професия.

Комикът Аристофан сподели с приятели, че било жалко, дето Асклепий не казал в последния си миг, че дължи петел на Анит.