Джоузеф Хелър
Игра на въображението (33)

Тридесет и трета глава

Сократовият процес беше предрешен. Той бе едно от онези събития, чийто изход предхожда завръзката и чийто край вдъхновява началото. Както изтъкна Анит в искането си за смъртно наказание, срещу Сократ нямало да бъде повдигнато обвинение, ако не било сигурно, че ще бъде признат за виновен. А нямаше да го признаят за виновен, ако не възнамеряваха да го убият.

Тук не можеше да се очаква хепиенд.

Всички добри трагедии завършват с хепиенд.

Какво щеше да стане, ако Исус не бе разпнат на кръста?

Процесът на Сократ бе справедлив. Нямаше изфабрикувани улики, нито лъжесвидетели. Нямаше улики, нямаше свидетели. Всеки от съдиите го знаеше. За късмет една от законовите постановки в демократичното общество, за чието възстановяване Анит бе съдействал активно, гласеше, че обвинения срещу подсъдим вече не е нужно да се доказват. Трябва само да са убедителни. Този процес бе точно такъв. Справедливостта възтържествува.

Дори Сократ не възропта.

Отказа да произнесе вдъхновената реч, написана от негов приятел с висококласни риторични умения и значителен опит в съдебната зала, тъй като съдържанието й му се видя повече юридическо, отколкото философско. И следователно я намери неподходяща за себе си. Приятелите му се притесняваха дали ще съумее да си подготви адекватна защитна реч.

— Не мислите ли, че цял живот съм подготвял защитната си реч^[1]? — отвърна той. — Нима не мислите, че като вършех само добро и избягвах лошото, като се борех непрекъснато да направя близките си по-добри, всъщност съм подготвял най-добрата си защита?

— Няма да е достатъчно — предупреди го приятелят му Хермоген. — Нима не виждаш, Сократе, че на нашите съдии им харесва да се оставят да бъдат отведени в грешна посока от неверни аргументи и често осъждат на смърт невинния и оправдават виновния?

— Какво толкова странно намираш в това — отвърна Сократ, явно в добро настроение, — че Бог предпочита да умра сега, вместо по-късно?

— Нима мислиш, че Бог е онзи, който те изправи на съд?

— Нима мислиш, че за мен има някакво значение? До днес, Хермогене, не съм срещал човек, който да е живял по-хубав и приятен живот от моя. Ако трябва да умра несправедливо, онези, които ме пращат на смърт, ще понесат срама от това. Какво срамно може да има за мен, дето някои са решили да бъдат несправедливи към моята личност?

Ораторът Ликон злобно потри ръце:

— Знам, че старият глупак е прекалено благороден, за да произнесе реч, написана от друг.

Мелет също ликуваше:

— Ще се опита да вразуми всичките петстотин съдебни заседатели. Когато престане да ги забавлява, те ще се отегчат и ще започнат да нервничат.

И двамата знаеха как да направят така, че още в самото начало да внушат на съдебните заседатели съмнение по отношение на Сократ.

— Особено ме впечатли една от многото им подвеждащи лъжи — рече Сократ, щом обвинителите му приключиха. — Имам предвид, когато ви казаха да внимавате да не се оставите да ви заблудя, имайки предвид, че съм изкусен оратор. Това бе изключително безсрамно от тяхна страна, тъй като би трябвало да знаят, че съвсем скоро на всички ви ще стане ясно, че не притежавам ни в най-малка доза ораторски талант. Освен, разбира се, ако са имали предвид таланта на човек, който говори истината. Ако това са искали да кажат, ще се съглася с тях, че съм оратор, макар и не в техния смисъл.

Анит бе най-строгият и делово настроен измежду тримата и бе изправил Сократ на съд не само за да се забавлява, но и поради много по-сериозна причина — заради принципа. Историята ни учи, че от хората, чиито действия са мотивирани от морални подбуди, никога не излиза нищо добро.

В началото на управлението на Тридесетте консерваторът Анит бе доволен поддръжник на умерения фашист Терамен, докато Терамен не бе ликвидиран от по-активния фашист Критий. До този момент не му бе хрумвало, че самият той може един ден да бъде ликвидиран.

В демокрацията, за чието възстановяване бе съдействал, изпъкваше като един от водачите на моралното мнозинство, борещ се за възвръщане на традиционните атински добродетели, в които преобладаваха старите семейни ценности, макар Анит да не можеше да каже точно какво представляват тези семейни ценности или пък кога са надделява в традицията.

— Ето ви един човек — каза Сократ относно Анит след процеса пред приятелите си, докато чакаше представителите на Единадесетте да го отведат, — който се гордее при мисълта, че е извършил нещо велико и благородно, като ме е пратил на смърт, понеже като видях, че държавата го е удостоила с най-висока длъжност, се осмелих да му кажа, че не бива да поверява обучението на сина си на кожари.

— Най-трудно е да се понесе мисълта — извика приятелят му Аполодор, докато членовете на Единадесетте приближаваха с оковите, — че ще умреш, без да го заслужаваш!

— Нима предпочиташ да бях осъден на смърт, понеже го заслужавам? — отвърна Сократ и протегна ръце към мъжа с оковите.

Ужасяващата колегия на Единадесетте, които се грижеха за затворите и организираха екзекуциите, се състоеше от роби на правителството.

Според новата конституция на свободна демократична Атина свободата на словото и мисълта бяха свещени, неограничени и неотменяеми; и човек можеше да бъде унищожен и даден на смърт, задето ги упражнява.

— Нима на никого в нашето демократично свободно общество никога няма да бъде позволено да поддържа неортодоксални възгледи? — попита Сократ Анит по време на предварителното следствие.

— Разбира се — дойде отговорът. — Тук има пълна свобода на словото. Допуска се изразяването на неортодоксални възгледи, представени като ортодоксална неортодоксалност. Човек може да е поддръжник на демокрацията, олигархията или тиранията, но не и на нещо друго и без междинни положения. Трябва да има ясна позиция. Войната или мира — средно положение няма. И не бива да се допуска объркване на тези прости правила. — Думите му бяха посрещнати с плахи ръкопляскания и одобрителни реплики от страна на колегите му съдии. — Ти сам си казал, Сократе, или поне така ни бе докладвано, че ще изхвърлиш или цензурираш Омир, Хезиод и други поети и музиканти и всякакви творци от идеалната си държава поради пагубното въздействие, което имат такива хора върху човешките чувства, мисли и решения.

— Докато моята идеална държава не стане реалност — рече Сократ, — възнамерявам да ги задържа.

— Няма да допуснем — откровено му отвърна Анит — цинизъм, скептицизъм, потайност, атеизъм, конспирация, аборти, опозиция, хитрости, измама и измамни речи. Как ще се защитиш срещу обвиненията ни, че си атеист и не почиташ официалните в държавата богове, кланяйки се на странни божества?

— Ще те помоля да изброиш боговете и божествата и да ми обясниш как е възможно да съм атеист и въпреки това да се кланям на някакви божества.

— Както виждам, си хитър и циничен. А какво ще отвърнеш на обвинението ни, че развращаваш младежта?

— Ще те помоля да назовеш и извикаш хората, които съм развратил.

— А това са именно — продължи Анит — онзи педантизъм и подвеждащи слова, които атинската държава повече няма да толерира.

А на самия процес Сократ каза:

— Ако бе истина, че в момента развращавам някои младежи и че вече съм развратил други, както и ако е вярно, че някои от последните, едва-що порасли, са установили, че ги уча на нещо лошо, нека те излязат тук пред нас и ме разобличат, за да си отмъстят; освен ако не съм ги развратил толкова, че да нямат представа, че съм им навредил. И ако не го направят сами, можете да очаквате семействата им да си спомнят, че съм навредил на тяхната собствена плът и кръв. Със сигурност много от техните бащи и братя и други близки роднини присъстват на настоящия процес. Ето го Адеймант, сина на Аристон, чийто брат Платон е тук. И Антодор, брат на Аполодор, когото също виждам ей там встрани. И, разбира се, познавате Херефон, мой приятел от детинство и съвестен демократ, изиграл своята роля в неотдавнашното сваляне на тираните — Херефон не е сред живите, но тук присъства неговият брат. Виждам и мнозина други, които Мелет вероятно е поканил за свидетели в хода на неговата реч. Ако пък е забравил да го стори, нека го направи сега — готов съм да помогна с каквото е по силите ми. И да му отстъпя мястото, за да направи каквито може свидетелски показания.

Сократ направи благовъзпитана пауза, готов да отстъпи трибуната на своя обвинител.

Мелет, описан от Платон като кокалест мъж с рядка брада и заострен нос, мълчеше като буреносен облак и не покани никого на трибуната.

— Напротив, атиняни — обобщи Сократ, — истината е съвсем друга. Ще установите, че всички онези, които изброих, са готови да застанат на свидетелската скамейка заради мен — заради мен: този, който ги развращава и наранява, злия гений на най-близките им и най-скъпи роднини, както ме нарекоха Анит и Мелет. Не само развратените младежи, но и техните неразвратени по-възрастни роднини. Понеже в зрялата си възраст как иначе биха могли да ми помогнат, освен като говорят от името на истината и справедливостта? И понеже знаят, че говоря истината и че Мелет е лъжец.

В края на защитната си реч Сократ призова вниманието на съдиите към онова, което със сигурност щяха да забележат: макар той да има трима синове, единият почти голям мъж, а другите двама още деца, той няма да се възползва от обичайната практика да ги извика на процеса с цел да възбудят съчувствието на присъстващите с жаловити послания към съда.

— Подобно поведение — обясни Сократ, — би било непочтително както към мен самия, така и към вас, и към цялата ни държава. Човек на моята възраст не бива да се унижава с подобни методи, особено ако има моята репутация — която може да е истинска, а може и да е фалшива. Съществува мнение, че съм по-различен от обикновените човешки същества. Ако някой от тук присъстващите, прочут с мъдростта или храбростта си, или с друга някоя добродетел, се държи по този начин, би било срамно. Виждал съм хора с безупречна репутация, които, извикани на съд или осъдени, се държат извънмерно странно: сякаш си представят, че като умрат, ги очаква нещо ужасно, а бъдат ли оставени да живеят, ще ги споходи вечен живот.

Ако съдиите зачитаха дори в минимална степен своята репутация и репутацията на града, би трябвало да се постараят да изяснят, че за в бъдеще всеки, рисуващ подобни патетични картини, е твърде вероятно да бъде осъден именно заради това.

Има нещо нередно в това човек да моли за услуга съдия и по този начин да се опитва да си изпроси оправдателна присъда, вместо да му предостави съответните факти и да го убеди. Понеже един съдия е на мястото си не за да бъде в услуга на справедливостта, а за да раздава справедливост там, където я има; и той се е клел, че ще отсъжда според закона, а не според както му харесва. И ние, присъстващите тук, не бива да ви насърчаваме към лъжесвидетелстване — за подобно нещо никой не би ви уважавал. В такъв случай не искайте от мен — дори с това да запазя живота си — да правя нещо, което смятам за недостойно, особено сега, когато ме съдят за неблагочестие по обвинение на Мелет. Ако се бях опитал с настойчиви молби да ви убедя да престъпите клетвата си, това би означавало, че ви уча да презирате религията. И чрез тази своя защита щях да изоблича себе си като пълен атеист. Което е много далеч от истината. Моята вяра, господа, е по-искрена, отколкото вярата на който и да е от моите обвинители. И оставям на вас и на Бог да отсъди най-доброто — най-доброто за мен и за вас.

За ужас на Платон, Критон, Критобул и Аполодор Сократ не прибягна към никакви увещателни и смирени молби относно запазването на живота му и съдът не видя в него каещия се обвиняем, който си мислеха, че им се полага в замяна на снизходителността, която бяха готови да проявят.

Според описанието на Платон Сократ приел изключително хладнокръвно произнасянето на смъртната му присъда.

Съществуват редица причини, пише той, Сократ да не се натъжи при обявяването на присъдата. Всъщност той ни най-малко не се страхуваше от смъртта. Бе излагал живота си на смъртна опасност по време на война, бе го поставял на риск и в демократичното Народно събрание на Атина, отказвайки да гласува в полза на груповото осъждане на смърт на стратезите от Аргинуза, бе се опълчил срещу тираните, пренебрегвайки заповедта им да арестува Леон от Саламин.

Към осъдилите го на смърт Сократ изрече пророчески:

— Няма да мине много време, о, атиняни, преди да си спечелите обидни прозвища от хулители в града, които ще говорят, че сте убили Сократ — един мъдър човек. Понеже те ме наричат мъдър, макар да не съм такъв, когато искат да ви упрекнат. Аз съм на крачка от смъртта, а в предсмъртните си часове хората биват спохождани от пророческа сила, и аз предричам на вас, моите убийци, че непосредствено след моето заминаване върху вас ще се изсипе наказание много по-тежко от онова, което присъдихте на мен. Мен убихте, понеже искахте да избегнете обвиненията ми и да не давате обяснение за делата си. Но нещата няма да са каквито ги мислите. Понеже ви казвам, вие ще имате повече обвинители от мен, и понеже ще бъдат по-млади от вас, ще действат още по-необмислено. Ако си мислите, че като ме убиете, ще предотвратите контрола над изпълнените ви със зло животи, лъжете се.

А на онези, които гласуваха за оправдаването му, рече успокоително:

— Приятели, които ме оправдахте, искам и на вас да кажа няколко думи за онова, което ще се случи, докато магистратите са ангажирани да приключат това дело и преди да се отправя към мястото, където ще посрещна смъртта си. Така че моля ви да поостанете още малко, за да можем да си поговорим, докато още има време. Бих искал да споделя с вас нещо прекрасно.

Пророческият глас, с който вече бил свикнал, рече им Сократ, неговият Божи знак, не му се противопоставил тази сутрин, когато тръгвал към съда, за да чуе присъдата си, нито докато заемал мястото си в съдебната зала, нито пък в който и да е момент от защитната му реч. И по това Сократ заключил, че каквото му се случва в момента е благословение свише и че всички бъркат, като си мислят, че смъртта е нещо лошо.

А може би смъртта е просто един спокоен сън без сънища.

— Ако е така, нима тя няма да е неописуема придобивка? И ако има тук човек, който може да каже кога за последен път се е радвал на спокоен сън, пък бил той и със сънища, а после, след като помисли, изброи дните и нощите в живота си, които е прекарал по-приятно от тази, мисля, че този човек — не назовавам конкретен човек, той би могъл да бъде дори великият цар на Персия — ще трябва да признае, че подобни случаи се броят на пръсти.

Ако смъртта не е такъв сън без сънища, на който би се насладил дори великият персийски цар, тогава вероятно тя е, както казват хората, смяна на мястото и пътешествие на душата от този в друг свят.

А ако смъртта е пътешествие в друг свят, при това такъв, в който се събират всички мъртви, какво по-прекрасно, о, мои приятели и господа съдии, бих могъл да искам? Какво не би дал човек, за да може да поговори с Орфей, Хезиод или Омир? Ако това е така, нека умирам отново и отново. С огромно любопитство бих се срещнал с Паламед, и Аякс, син на Теламон, и с всеки друг древен герой, постигнат от несправедлива смърт, и ще изпитам огромно удоволствие от това да поговорим за страданията на всеки от нас. Какво не би дал човек, о, съдии, за да има възможност да се срещне с предводителя на великата Троянска експедиция Агамемнон или с Одисей, или Сизиф? В другия свят, предполагам, не пращат човек на смърт, задето е задавал въпроси, защото със сигурност, освен че там са по-щастливи от нас, те са и безсмъртни, ако това, което се говори между хората, е вярно. Ето защо, о, съдии, не мислете с лошо за смъртта.

И поради тези причини, рече той, не се сърдел на обвинителите си.

— Те не ми навредиха с нищо, макар и да е истина, че нямаха намерение да ми сторят и нищо добро. За което съм в правото си да им търся сметка. А сега настъпи време всеки от нас да поеме по своя път — аз да умра, а вие да живеете. Кое е по-добро — това знае единствен Бог.

На приятелите си, изпълнени със скръб, той бе предложил утеха още преди:

— Божият закон не позволява по-добрият човек да бъде наранен от по-лошия. И със сигурност нищо лошо не би могло да сполети добрия човек, както в живота, така и в смъртта.

Последните му думи смаяха присъстващите.

Както и пратения в изгнаничество Аристотел.

Следва ли от това, разсъждаваше мрачно Аристотел, знаейки, че не е добре със здравето, че нищо лошо не би могло да сполети лошия човек след като на всички хора се случват едни и същи неща?

Реши, че е по-добре да не узнава отговора.

Изгнаникът Аристотел през последната година от живота си имаше възможност да размишлява на воля, докато подготвяше последното си завещание и завет. Добър човек е, мислеше си; и въпреки това бе преживял много злини, сторени му от атиняните, изгонили го от града по обвинение в неблагочестие седемдесет и шест години след като бяха стоварили върху Сократ същото обвинение. Когато напусна Атина, неговият музей и библиотеката му опустяха. Страдаше за тях. Вътрешното му неразположение ставаше все по-осезаемо. Не знаеше, че когато ходи по нужда, оставя кръв. След рентгеновия оглед на Рембрандовата картина на Аристотел д-р Ейбрахам Бредиус, историкът на изкуството, на който дължим сегашното наименование на картината, забеляза увеличаване на черния дроб, както и вътрешен тумор. Безсмъртният Аристотел бе просто човек.