Джесика Стийл
По следите на щастието (1)

Първа глава

Погледът на Джейма Уорън се рееше над необятната водна шир. Ясно бе, че задачата й е неизпълнима. А колко просто изглеждаше всичко предишната вечер, когато все още не бе видяла езерото Гарда и не знаеше, че то е толкова голямо. Чувстваше се нещастна и изгубена.

Научила бе, че Туско е дошъл в Торболе, за да кара уиндсърф и бе пристигнала тук уверена, че бързо ще го открие. Сега си даваше сметка колко трудно е това. Снощи си бе помислила, че няма начин да не го намери сред неколцината запалени сърфиста и надежда бе стоплила сърцето й. Но сега напразно се взираше над искрящата кристалночиста водна повърхност. Сърфистите бяха не по-малко от двеста и в това множество бе невъзможно да разпознае Туско. А по брега имаше толкова удобни места, където те излизаха със сърфовете, за да си отдъхнат. Безброй бяха участъците по километричната крайбрежна ивица, където Туско би могъл да излезе на сушата. При това, той не би оставил сърфа, преди да се е наситил докрай на удоволствието. Джейма седеше на брега и замислено наблюдаваше атлетичните фигури. Явно повечето бяха членове на местния спортен клуб или курортисти. Като едва устояваше на напора на вятъра, от време на време някой от тях излизаше на брега. Но Туско не се виждаше никъде.

Погледна часовника си. Наближаваше пладне, но тя не усещаше глад. Това беше добре. Бе се поддала на внезапното си хрумване да дойде в Италия и сега разполагаше с оскъдни средства. Едночасовото пътуване с такси до Торболе бе непредвиден разход, от който италианските й лири направо се стопиха. Но нима бе възможно да постъпи по друг начин? Погледна тежкия куфар до себе си. Би могла поне да попита има ли влакове или автобусни линии до Торболе. Но почти не знаеше италиански. Освен това бе сметнала, че по-важно е да пристигне в Торболе възможно най-бързо, без да пести пари. Бе разбрала, че Туско постоянно пътува и ако искаше да го открие, преди да е заминал незнайно къде, се налагаше да побърза. Бе озадачена от непрекъснатото му придвижване от едно място на друго, но не й разтревожена. Сигурна бе, че когато се срещнат, ще изясни причините.

Не желаеше да напуска брега, докато и последният сърфист не излезе на сушата. Мрачно си помисли, че ако все пак Туско не се появи, няма къде да отиде. Дали щяха някога да се срещнат отново? Джейма въздъхна и се загледа в прозрачните вълни, които леко припляскваха по чакълестия бряг. Много риби се въдеха по тези места. Завидя им за свободата — можеха да плуват, накъдето си искат. Ала скоро вниманието й отново се насочи към случилото се миналата вечер…

По здрач бе поела с такси от летището на Верона към адреса, който Туско й бе оставил преди два месеца, преди да се върне в Италия. Тя го обичаше, а и той бе влюбен в нея. На този адрес обаче я очакваше разочарование. Доколкото можа да се справи с разговорника, Джейма попита на италиански дали синьор Бианко е тук. За нейно учудване, я осведомиха на доста добър английски, че той е заминал преди няколко седмици. Ето защо не бе получила отговор на нито едно от писмата си! Той просто не ги беше получил. Но Джейма не изпита облекчение, а още по-силна тревога. Бившият хазяин на Туско все пак успя да намери новия адрес на приятеля й. Очевидно сърце не му даде да отпрати елегантната млада госпожица с пепеляворуса коса и лазурносини очи, която така се нуждаеше от помощ. Той повика такси и каза на шофьора италианец къде да я закара. Новата квартира се намираше на около три километра от старата. Тя натисна звънеца на апартамента, но тук я чакаше ново разочарование. Вратата се отвори и вместо Туско, на прага се появи възрастна дама, облечена в черно.

— Permesso — смутено насили бедния си италиански Джейма, — parla inglese?^[1]

Очевидно бе, че възрастната дама не говори английски, защото лицето й остана каменно. Извърна глава към вътрешността на жилището и изрева с глас, от който стъклата издрънчаха:

— Джорджио!

В осветеното антре се появи около петнайсетгодишно момче. Помежду им последва бърз разговор на италиански. Те така силно викаха, че Джейма оприличи разговора на избухване на снаряди. Накрая Джорджио се обърна към Джейма и попита:

— Англичанка ли сте, синьорина?

— Да — отвърна Джейма.

Имаше нужда да поговори с някого, за да облекчи мъката, заседнала в гърдите й.

— Аз съм… — започна тя, но се поколеба и млъкна.

Няколко пъти Туско й бе правил предложение за женитба, но официално не се бяха сгодили. Затова предпочете да не се представя като негова годеница.

— Бих искала да видя синьор Туско Бианко.

— Той не живее вече тук — отвърна Джорджио.

Сърцето на Джейма прескочи удар.

Той не… Нима отново е заминал някъде?! Усещаше как я обзема отчаяние. С последни усилия на волята се овладя и попита тихо:

— Знаете ли къде мога да го намеря?

Джорджио се обърна към старата дама и последва нов взрив от италианска реч.

— Моята баба — обърна се Джорджио към Джейма — казва, че е заминал за Торболе да кара уиндсърф.

— Но… — Джейма не се доизказа. Думата уиндсърф я бе стреснала. Очаквала бе да го намери потънал в работа, а той се развличаше. Сдържа тревогата и недоумението си пред тези чужди хора, защото едва ли биха й съчувствали.

— Оставил ли е някакъв адрес? — попита тя, прикривайки отчаянието си. Изчака, докато Джорджио преведе въпросът на баба си.

— Не — последва бърз отговор, — но баба ми предполага, че е в Торболе.

— Далече ли е оттук Торболе? — Джейма се бореше с унинието и умората, които все повече я завладяваха.

Джорджио пак поговори нещо с баба си и рече:

— Мисля, че дотам са около седемдесет километра.

Джейма отново губеше почва под краката си. Нямаше смисъл да се упреква, че не го е предупредила за пристигането си. Туско нямаше как да получи писмото й. Всъщност, причината да дойде в Италия, бе именно фактът, че му бе писала и то често, но отговори не бе получавала и това крайно я бе обезпокоило.

Съкрушено погледна Джорджио, който съсредоточено слушаше нещо, което баба му говореше. Джейма си помисли, че само чакат да й хлопнат вратата под носа. Но те бяха единствената й връзка с Туско! Трябваше да ги разпита по-подробно, а не просто да им благодари и да си тръгне.

Когато възрастната дама приключи отривистата си тирада, неочаквано се обърна към Джейма, погледна я право в очите и за пръв път се усмихна:

— Баба ми пита, не бихте ли желали да си починете малко у нас — преведе Джорджио.

Джейма събра сили и измъчено се усмихна. Поканиха я в уютна всекидневна.

Такива бяха първите й впечатления за гостоприемството на италианците, за което само бе слушала.

Следващият половин час измина неусетно. Тя с благодарност изпи чаша кафе, от което така много се нуждаеше. Джорджио я помоли да се обръща към него на малко име, а към баба му — със синьора Касели. На свой ред и Джейма прояви любезност. А когато старата дама изговори името й с ужасен акцент и двете се разсмяха. Джорджио педантично поправи баба си.

— Джей-ма, nonna^[2] — бавно произнесе той.

— Джей-ма — усмихнато повтори тя.

Очевидно бе възхищението, което питаеше към внука си.

Джейма не каза, че е годеница на Туско. Синьора Касели явно много бе поживяла, за да отгатне, че причината да го издирва така усърдно, могат да бъдат само силни чувства.

— Споменахте, че Торболе е на около седемдесет километра оттук. Голямо селище ли е?

Джейма изчака Джорджио и баба му да се консултират. Вече бе свикнала с този начин на разговаряне.

— Не е голямо градче — информира я след малко Джорджио. — Разположено е край езерото Гарда.

Джейма си спомни, че в първите дни на познанството си с Туско, той бе споменавал името на езерото. Това, че е отишъл тъкмо там, не я изненада. Все пак, помисли си тя, щом Торболе е малко градче, то и прилежащата му част от бреговата ивица на езерото, също не ще да е голяма. Нямаше да я затрудни да го открие. Трябваше просто да отиде на брега и да изчака, докато Туско изскочи отнякъде.

— Трябва да отида в Торболе — тихо каза Джейма и докато Джорджио превеждаше думите й на баба си, тя се приготви да се раздели с дружелюбните си нови познати. — Бихте ли ми казали къде да намеря такси? — бе последният й въпрос.

Синьора Касели се притесни, че тя няма да може да си намери хотел в Торболе, защото туристическият сезон не бе приключил и й предложи да пренощува в нейната гостна.

Любезното предложение на италианката като че ли малко я поуспокои. Тя искаше да се види с Туско възможно най-скоро, но усещаше, че има нужда от кратка почивка. Щеше, разбира се, да си плати за квартирата.

На сутринта се събуди рано, изми се и се облече, като през цялото време си мислеше за Туско. Изпитваше угризения, че се съмнява в него и все пак не я напускаше мисълта, че уиндсърфингът не е истинската причина за заминаването му. Когато преди два месеца се видяха за последен път, той й се закле във вечна любов. Обеща й, че ще работи денонощно, за да спечели достатъчно пари и през следващата година да се оженят.

Чувстваше се объркана. И двамата мечтаеха да се оженят час по-скоро, но тя не искаше заради това той да се съсипва от работа. Но, за Бога, и Туско имаше право на почивка, помисли си тя, докато отиваше да се обади на синьора Касели. Навярно бе работил като роб, след като замина от Англия. Заслужаваше малко отдих.

— Buon giorno!^[3] — усмихнато поздрави Джейма синьора Касели.

Беше вторник сутринта и Джорджио никакъв не се виждаше. Отишъл е при родителите си или на училище, реши Джейма, докато закусваше заедно със синьората. После си плати за нощувката и се постара да изрази сърдечната си благодарност към старата дама, задето я бе подслонила. Но се появи и нов повод за благодарности. Синьора Касели се усмихна, посочи към часовника цифрата девет и изрече:

— Tassi, nove.^[4]

Джейма остана изненадана.

— За девет ли? — посочи тя собствения си часовник.

— Si!^[5] — сърдечна усмивка озари лицето на възрастната дама…

Изведнъж приятните й спомени бяха прекъснати, защото един сърфист, който тъкмо слизаше на брега, много й заприлича на Туско. За миг в сърцето й пламна надежда, ала младият мъж, който ласкаво отвърна на погледа й, не беше Туско. О, къде се губеше той? Дали изобщо беше в Торболе?

Ако днес не го откриеше, което изглеждаше твърде вероятно, трябваше да се върне в Англия възможно най-скоро. Шефът й наистина бе проявил разбиране като й разреши отпуск, но нямаше да бъде доволен, ако до края на седмицата, не се върне на работа. Освен това, майка й с нетърпение очакваше да й се обади. Но какво да й каже? Бе така объркана!

Въпреки силния вятър, слънцето приятно напичаше. Тя бе приседнала на брега и замислено гледаше към езерото. Неочаквано образът на майка й изплува в съзнанието й. И на мен ми е необходима смелост, каза си Джейма. Смелост бе думата за изпитанията, пред които непрестанно се бе изправяла майка й през последните шест години, откакто бе загубила своя съпруг. Бе поела всички тежести на родителството, без да се оплаква.

Тогава Джейма бе шестнайсетгодишна. Но едно зло никога не идва само. Седмица след погребението на съпруга й, към когото хранеше такова благоговение и уважение, Одри Уорън получи известие, че няма да може да тегли пари от пенсионната застраховка на покойния. В застраховката фигурирала клауза, според която не можело да се изплащат средства на семейството на Чарлз Уорън, докато не изминели петдесет и пет години от рождението му. А бащата на Джейма бе починал на четиридесет и девет. Съвсем младо момиче тогава, Джейма изпитваше остра болка от загубата, но все пак се оказа достатъчно зряла, за да си даде сметка за ужасяващата драма на майка си. Освен че бе загубила любимия си съпруг, тя бе изправена пред сериозни финансови затруднения и се налагаше незабавно да започне някаква работа. Може би, за да излее душата си пред някого, Одри Уорън призна пред Джейма — най-голямата от трите дъщери, че се намира пред изключително труден проблем.

— Какво бихме могли да направим? — попита тогава Джейма и незабавно взе сама решение. — Ще напусна гимназията, ще тръгна на работа и…

— Не, Джейма! Не искам да правиш това — нежно, но настойчиво се възпротиви майка й.

— Но нали все пак трябва да получаваме пари отнякъде! — възрази Джейма. — А ти не можеш да тръгнеш на работа. Не и сега, когато Леони е в това състояние.

Нямаше нужда да казва нищо повече. Осемгодишната Леони бе дете, което създаваше проблеми почти от момента на раждането си. Вечно боледуваше. Лесно се привързваше, ала когато бе болна, търпеше само майка си. Когато пък оздравяваше, от страх да не попадне отново в леглото или поради болезнена привързаност, тя пак не се отделяше от нея. Решиха да видят как ще се държи като тръгне на училище. Но се наложи и дотам майка й да я води за ръка. Очевидно бе силното притеснение на Леони да не би някой друг, вместо майка й, да я чака на входа на училището след приключване на занятията.

Мишел бе другата сестра на Джейма. Две години по-голяма от Леони и тя бе твърде своенравно дете, но слава Богу, не боледуваше така често. От трите сестри тя бе най-старателната ученичка. Когато Леони се разплакваше, Мишел само я поглеждаше с укор през дебелите лупи на очилата си и възобновяваше заниманията си.

Никой работодател не би си затворил очите за честите отсъствия на Одри Уорън поради заболяванията на най-малката й дъщеря. Пределно ясно бе, че майка им не може да ходи на работа и да печели парите, необходими, за да не затънат в блатото на бедността през следващите шест години. Страховете и фобиите на Леони бяха непреодолими. На майка им се падаше дългът да бди на входа на училището и сутрин и следобед. Ако все пак се намереше някаква почасова работа, тя трябваше да бъде в същия жилищен район. Но не се откри такава, а цялото семейство изпитваше остра нужда от пари.

— Винаги съм държала да имам просторен спокоен дом. Нашата къща, разбира се, не е голяма, но можем да вземем квартиранти. Ще направим нещо като малък пансион, за да ни плащат повече — бодро обяви един ден майка й.

— Квартиранти?! — възкликна Джейма. Не й се поправи перспективата да дели дома, в който живее, с непознати хора, но се постара да не даде израз на неодобрението си.

— Чудесна идея, нали? — въодушевено продължи Одри.

Джейма бе сигурна, че тази идея не е на майка й. Някой й я бе подшушнал.

— Имаме две свободни спални и ако преместим леглото на Леони в нашата, тоест в моята стая… — майка й като че ли онемя за момент, но после се овладя и продължи: — … което ще я зарадва, ще имаме възможност да приемаме квартиранти. И току-виж, накрая станем богаташи! — завърши тя оптимистично.

Нещата обаче не потръгнаха. Одри Уорън се съсипваше от домакинска работа. Тя педантично поддържаше дома, облеклото и храната на трите дъщери, но средствата им се стопяваха. Свързваха двата края някак си. Накрая обаче се наложи Джейма да напусне училище. Направи го, макар да копнееше да продължи образованието си. Взеха я на работа в едно държавно учреждение. По настояване на майка си се записа в курсове за секретарки в местния Технически университет. Посещаваше курсовете два пъти седмично вечер. Когато й останеше малко свободно време, Джейма помагаше в поддържането на дома, в готвенето и вършеше каква ли не работа, свързана с грижите, които бяха поели за тримата квартиранти. Необходимо бе да отделя време да развлича и Леони, която линееше с всеки изминат ден. Така живяха няколко години. Междувременно Джейма изостави чиновническото бюро и започна работа като секретарка. Новата професия й даваше много по-добри шансове и бе добре платена, а освен това получаваше и дребни подаръци от доволни клиенти и партньори на фирмата. Чековата й книжка набъбваше и тя можеше да си позволи да харчи за всичко, от което Мишел и Леони се нуждаеха.

Когато навърши дванайсет, за всеобща радост, Леони престана да боледува. Все още се държеше като „момиченцето на мама“, но не лягаше задълго болна при всяка лека простуда. Тази година през февруари, тя навърши четиринайсет. Всички бяха наясно, че навлиза в пубертета и е желателно да има самостоятелна стая. При един от разговорите на тази тема Джейма бе намигнала на майка си — нейната сестричка ставаше голяма!

През май Мишел навърши шестнайсет. Неизменно получаваше отлични оценки в училище и очевидно имаше шансове да влезе в университет. Скоро след рождения ден на Мишел един от квартирантите им напусна и Одри Уорън си блъскаше ума дали щяха да им стигат парите, ако в освободената стая се настани Леони. Може би трябваше да я склони да не променят нещата до следващия януари, когато вече щяха да имат право да теглят средства от сметката на покойния й съпруг. Тъкмо размишляваше по тези въпроси, когато й се обади директорът на едно от елитните училища в града. Той каза на Одри, че по семейни причини се налагало учителят по италиански да се завърне в Италия и да остане известно време там. Директорът успял да намери друг италианец, който да го замества, но новият преподавател предпочитал да живее извън пансиона на училището. Директорът научил, че Одри приема наематели и има чудесни препоръчителни писма. Интересувал се дали би приела учителя.

— Леони — обърна се към дъщеря си Одри Уорън, след като затвори телефона, — ще се наложи още малко да потърпиш, преди да получиш самостоятелна стая…

В първия момент Леони се стъписа от въпроса на майка си, ала след малко с разбиране се усмихна.

— О, щом се налага — съгласи се тя, макар и с известно съжаление.

Джейма и майка й прекараха великденските празници в почистване и обновяване на освободената стая. Скоро у тях дойде да живее Туско Бианко и животът на Джейма завинаги се промени. Новият квартирант проявяваше интерес единствено към нея и неотклонно я следеше с поглед, когато биваше у дома. По един или друг повод я пресрещаше и заговаряше. В началото Джейма се стараеше да бъде учтива и се правеше, че не забелязва наивните му обяснения. Вече бе свикнала мъжете да се обръщат след нея. Без да се самозабравя, тя знаеше, че е не по-малка красавица от майка си. Така измина месец. Все по-често й се налагаше да си повтаря, че има важни задължения. Но когато наближи лятото, силата й да се придържа към обичайния си начин на живот, видимо отслабна. Сама не можеше да си обясни защо започна да отбягва Туско и да отказва на поканите му за разходки. Отказите й предизвикваха в очите му такава болка, че тя губеше почва под краката си. Едно излизане с него нямаше да попречи на домакинските й задължения. И преди бе ходила на срещи. След това се чувстваше по-добре и бе по-работоспособна. Майка й винаги я бе насърчавала да си намери компания. Най-сетне се реши да приеме поредното предложение на Туско. След срещата осъзна, че за нея това приятелство означава повече, отколкото което и да било досега. Беше се целувала и преди, но когато Туско я целуна за първи път, Джейма усети, че изпитва към него по-особени чувства. За кратко време връзката им се задълбочи. Накъдето и да се отправеше, пред нея изненадващо се появяваше Туско. Копнееше да я прегърне, да бъде с нея.

Времето летеше неусетно, оставаха само две седмици до края на престоя му в Англия. Туско трябваше да се завърне в Италия. Джейма си даде сметка, че е влюбена в него едва една седмица преди заминаването му. Въпреки страстта си, той никога не бе й признал, че я обича. През тази последна седмица, Туско отново успя да я издебне насаме. И макар че не й се обясни в любов, каза, че не знае дали ще има сили да се раздели с нея.

— О, Туско! — възкликна Джейма, готова да се хвърли в прегръдките му, ала в този момент се появи Мишел.

— Джейма, би ли ми помогнала за едно домашно упражнение? — попита тя разтревожено.

— Аз?! Да помагам на теб! — шеговито отвърна Джейма. Обърна се към Туско, усмихна се съжалително и последва сестра си. Рядко Мишел искаше помощ от някого.

Последната вечер преди заминаването на Туско, той подреждаше горе багажа си, а Джейма гладеше една негова риза в кухнята.

— Ще се кача да оставя ризата на Туско — обърна се Джейма към майка си и започна да прибира дъската за гладене.

— Нека аз да му я занеса — палаво се усмихна Леони. Бе в онова свое настроение, в което обичаше да се притичва на помощ.

— Мила моя, нека Джейма я занесе — кротко каза Одри Уорън. Вдигна поглед от подгъва, който тропосваше на една рокля на Мишел и отправи загрижен взор към най-голямата си дъщеря. После пак се обърна към Леони и каза: — По-скоро приготви тестото за пудинга. Последния път го бе направила чудесен.

Джейма признателно погледна майка си. Вече бяха вечеряли и едва ли някой щеше да яде пудинг, а за утре бяха купили агнешко месо. Джейма взе ризата и носните кърпички, които току-що бе изгладила и излезе с ясното съзнание, че няма тайни от майка си.

— Бях започнал да се отчайвам и се чудех дали изобщо някога ще дойдеш! — възкликна Туско, когато тя се появи на прага.

— Донесох дрехите от пералнята.

— Влез, моля те! Влез — покани я Туско. Взе ризата и я остави на стола. Хвана я за ръката и я дръпна в стаята.

— Ние сме толкова добри приятели, че не е нужно да се притесняваш. Дели ни една стена вече месеци наред, нали така?

— Да… Всъщност, не.

Туско бе впил страстен поглед в устните й и Джейма не бе съвсем сигурна какво иска да каже.

— Но как ще живея далеч от теб?! — възкликна неочаквано той и в същия миг я взе в прегръдките си.

За Джейма времето спря. Между горещите целувки Туско втренчваше поглед в нейните лазурносини очи и повтаряше, че не би понесъл да живее без нея.

— Ти трябва да бъдеш моя! Трябва да бъдеш моя…

— Искаш да се ожениш за мен? — едва успя да промълви Джейма и се загуби в прегръдките му.

— Ще работя денонощно и много скоро ще те извикам при себе си.

Тя го погледна влюбено, а той се усмихна, повали я на леглото и промълви:

— Дай ми едничък най-скъп спомен, който да ме топли, докато те чакам да дойдеш при мен.

— Искаш да кажеш… — Джейма не се доизказа.

— Ако наистина ме обичаш… — прошепна той.

— Само че… — започна тя колебливо.

— Но скъпа моя! — повиши глас Туско. — Ще ме оставиш да се завърна в Италия, без да сме увенчали любовта си поне с една любовна нощ?

— Само че… — пак започна тя, опитвайки да се вслуша в гласа на разума, който й подсказваше, че има нещо нередно.

— Скъпа моя! — промълви той и продължи да упорства. — Няма ли да ми докажеш любовта си? Няма ли… — повтаряше той, но думите му бяха прекъснати от внезапно почукване.

Малко виновно Джейма се отскубна от прегръдките му и бързо изтича до вратата. Някой вече натискаше бравата.

— О! — възкликна Леони с лека изненада, когато видя сестра си. Явно бе очаквала да завари Туско сам. После каза с весел глас: — Намерих тази кърпичка на стълбището. На Туско ли е?

— Я да видя. Да, негова е — отвърна Джейма. Взе кърпичката от сестра си и я остави при другите изгладени дрехи. — Сигурно е изпаднала от купчината, докато се качвах…

— Така си помислих и аз — прекъсна я Леони и се обърна към Туско. — Искаш ли да ти помогна да си стегнеш багажа?

Едва сега Джейма осъзна каква грешка би направила, ако му се бе отдала тук, по това време. Бе се почувствала неизказано щастлива, когато той й каза, че иска да се ожени за нея. Но нима можеше да му докаже любовта си, когато майка й и двете й безкрайно впечатлителни сестри бяха тъй близо? В интерес на истината, Одри Уорън непрестанно им напомняше, когато чукат на вратите на квартирантите, да изчакват. Но те често забравяха, че е нужно да получат отговор и безгрижно влизаха. Случката напомни на Джейма за моралната й отговорност към семейството. Тя прегърна Леони и двете излязоха от стаята на Туско. Джейма щеше да изчака той да я повика или да дойде при нея, ако реши, че трябва да продължат разговора си.

По-късно вечерта, останали накрая сами в хола, двамата с Туско чертаеха планове за бъдещето. Майка й тактично бе отишла да си легне. Обхванат от силна любовна страст, той пак я бе помолил да му докаже любовта си. Джейма се бе опитала да му обясни как се чувства.

— Но сестрите ти вече спят! — енергично възрази той.

— И преди се е случвало Мишел да слезе за чаша мляко нощем.

После изтъкна аргумента, че след като приема с радост да се омъжи за него, това вече е достатъчно доказателство. От този момент нататък заговориха за бъдещето. Обсъждаха възможностите да се оженят следващата година.

На другия ден, когато Туско си тръгваше, изглеждаше много разстроен. Джейма също не се чувстваше по-добре.

След раздялата последва период, през който Джейма му пишеше почти всеки ден и с нетърпение чакаше отговорите му. През първия месец я зарадва само с една картичка. Тя сериозно се разтревожи. Да не би да е болен, да не би непосилната работа да го е съсипала? Нали бе казал, че ще работи извънредно, за да спести пари да се оженят. А да не би… вече да е променил отношението си към нея — прокрадваше се у нея съмнение. Тя мигом прогонваше тези лоши мисли. О, как можеше да си помисли такова нещо! Туско я обичаше! Каза й го няколко пъти последната вечер. Повтори го и преди да отпътува за Италия. Не биваше да забравя това!

Може би не е намерил работа и изпитва угризения? Спомни си, че й беше казал за намерението си да изостави преподаването и да се захване с журналистическа дейност като неколцина от своите приятели. Джейма помисли, че не са го приели в никоя редакция и той се притеснява да се обади. Нима можеше всичко да изглежда толкова черно? Реши, че това е малко вероятно. Припомни си неговото обещание, ако не намери работа, която му допада, да се захване, с каквато и да е, само да я види час по-скоро.

Измина и вторият месец от заминаването му за Италия и Джейма не можеше да си намери място. Изпълваха я противоречиви чувства. И не някой друг, а майка й първа я посъветва как да постъпи. За Одри Уорън терзанията на дъщеря й не бяха тайна.

Когато Джейма се върна от пощата, от изражението й бе видно, че и тази събота няма вест от Италия. Майка й набързо отпрати Леони и Мишел на покупки и се обърна към Джейма. Като най-голяма дъщеря, тя бе й оказала неоценима помощ в трудни моменти и сега бе длъжна да я подкрепи като майка.

— Джейма — с решителен тон рече Одри, — ако до десет минути не позвъниш да си резервираш самолетен билет до Италия, знай, аз сама ще го направя!

— Предлагаш да отида при Туско?!

— Да, точно това предлагам.

— Но аз не мога да си го позволя!

— Не! Ние можем да си го позволим — каза майка й и въпросът бе решен.

Сега Джейма си спомняше за страха, който я глождеше в самолета. Ами ако той е претърпял пътна злополука и сега е в болница? Нима дори не можеше да пише… И все пак…

Мислите й внезапно бяха прекъснати от шум на кола. Погледна към паркинга. Един от многото автомобили, паркирани в района край езерото, излезе на заден ход и отпраши нанякъде. Красива госпожица незабавно се възползва от късмета си и зае освободеното място. Джейма огледа колата й. На покрива имаше багажник, пригоден за превозване на уиндсърфове. Отново обърна поглед към езерото. Явно, красавицата бе дошла, за да вземе приятеля си.

В далечината един сърф се отправи към брега. Сърфистът, ако Джейма не грешеше, щеше да слезе до мястото, където чакаше госпожицата. С безстрастен поглед Джейма наблюдаваше приближаващата се атлетична мъжка фигура. Май Туско започваше да й се привижда във всеки срещнат. Но не беше визуална измама… Може би съдбата се бе смилила над нея…

Изведнъж Джейма загуби ума и дума. Мъжът, който приближаваше скалистите плитчини и вече стъпваше на брега, бе — не смееше да повярва на очите си — Туско! Да, той беше! Значи нищо лошо не му се е случило, не бе претърпял катастрофа, не беше в болница! Наистина беше дошъл да поспортува на езерото и бе в отлично здраве. Стъпил в плитчината, той все още не я забелязваше. Да, но той дори не поглеждаше към нея.

Беше широко усмихнат. Усети как я заля вълна на облекчение и възбуда. Джейма понечи да стане и да извика името му, но се спря в последния миг.

Всичките й илюзии се разбиха на парчета, когато стана ням свидетел на разиграла се пред очите й любовна сцена. В изумлението си не можеше да приеме голата истина.

Като насън проследи как Туско прескочи скалите и стъпи на гладката алея, а красавицата, която току-що бе пристигнала, бързо се затича към него и след секунда-две той страстно я притискаше с мокрите си длани.

Джейма изпадна във вцепенение. Не, не можеше да повярва на очите си! Просто стоеше и гледаше как мъжът, когото считаше за свой годеник, целува страстно друга жена. Забравили целия свят около себе си, те изливаха чувствата си един към друг. Нямаше никакво съмнение, че бяха любовници.

Джейма понечи да се приближи. Не знаеше как да постъпи. Дали да му се обади? Но изведнъж, гордостта й се обади.

По-късно, не можеше да си спомни какво точно се случи. В съзнанието й остана неясен блед спомен как се обръща и побягва в обратна посока. В този миг й се струваше, че няма нищо по-важно от това, Туско никога да не разбере, че е пропътувала пътя от Англия до Италия само за да го види.

Неусетно се бе озовала на шосето. Решила да се скрие, тя се затича нагоре по стръмния планински път с остри завои. Не съзнаваше накъде бяга. Трябваше да се скрие от Туско! Той не биваше да я види! Не трябваше да узнае, че е повярвала на лъжите му, когато й казваше, че я обича, че не може да живее без нея! Бягаше панически далеч, все по-далеч, по стръмния виещ се път. Вече изнемогваше, не можеше да си поеме дъх. Спря за миг и едва не се строполи от изтощение. Чак сега осъзна и то по отмалялата си ръка, че инстинктивно е сграбчила куфара си и го мъкне със себе си. Да тичаш с пълен куфар дори по равен път, бе адски трудно. Но сега, тя не можеше да мисли за това. Единственото, което искаше, бе да не срещне Туско.

Внезапно дочу усилващ се шум от автомобил. Бръмченето идваше откъм гърба й. Явно, колата приближаваше.

В уплахата си тя съвсем бе забравила, че в континентална Европа трафикът е отдясно. И както би направил всеки англичанин, когато насреща не идват коли, за по-голяма сигурност реши да премине в платното за насрещно движение. Подчини се на този стар навик, усвоен в Англия, и притича като стрела. Чу се остро изсвирване на гуми.

Ужасена, тя извърна глава и видя огромните черни очертания на едно ферари, което връхлиташе върху нея.

Ако бе решила да се самоубие, едва ли би го направила по-успешно. Изпаднал в паника, шофьорът нямаше избор.

Злополуката беше неизбежна.