Джесика Стийл
По следите на щастието (8)

Осма глава

— Дали съм нещастна?! — избухна Джейма. — Мислите, че ще си стоя у дома и кротко ще чакам… — изведнъж млъкна. Нарекла бе неговата вила „у дома“ и се ядоса на себе си. — Кога точно — промени тя тактиката — намерихте паспорта ми?

Погледна го и забеляза, че въпросът го изненада. Знаеше, че Нерон има бърз ум. Лесно щеше да си спомни, че е оставил паспорта на бюрото си и тя го е видяла.

— Паспорт? Какъв паспорт?

Джейма прецени, че печели време и гневът й пламна. Той заслужаваше ужасно наказание! Ужасно! И той като Туско бе лъжец и играеше малките си игрички!

Сърцето й плачеше — бе му вярвала.

— Да, да, паспорта! — разгорещено повтаряше тя. — Моят паспорт, който забравихте на бюрото си. Доста небрежна постъпка от ваша страна, не мислите ли?

В продължение на няколко безкрайно дълги мигове Нерон се взира в гневните й очи.

Добре го познаваше. Нямаше да се изненада, ако прояви наглостта да я попита какво е търсила в кабинета му.

Но не позна. Той просто промърмори едно успокоително:

— Разбирам… — и приседна на пейката до нея.

Това ни най-малко не укроти разбунтувания й дух.

— Добре е, че разбирате — каза враждебно Джейма и впери поглед пред себе си.

В този миг усети ръцете му върху раменете си и онемя от възмущение. Нежно, но здраво, той я обърна и я погледна в очите.

Джейма инстинктивно понечи да извърне отново глава. Но Нерон чакаше и тя реши, че колкото и да е мъчително за нея, трябва да го погледне. В противен случай рискуваше отново да бъде победена от чувствата, които той неизменно пробуждаше у нея. Вече имаше опит и знаеше, че ще стане точно така, при това твърде лесно.

Но тя най-после щеше да се махне оттук! Този път нямаше да се поддава на никакви лъжи, увъртания и заплахи.

— Имате пълно право да ми се сърдите, Джейма — кротко каза Нерон.

— Галантен, дори прекалено! — саркастично го иронизира тя.

Но съприкосновението с ръцете му вече я бе охладило малко. Наистина, тя продължаваше да го гледа право в очите, но усещаше, че се налага да полага огромни усилия, за да запази своето обвинително изражение. Събра всичката язвителност, на която бе способна, и изстреля:

— Кога го намерихте? И хич не ми казвайте, че е било тази сутрин, защото…

Внезапно цялата й решителност се изпари, когато без ни най-малко да се разгневи или обърка от нейния тон, Нерон тихо отвърна:

— Вашият паспорт, мила моя, никога не е бил изгубван.

Джейма се смая. Бързо обаче се овладя и стисна зъби. Думите „мила моя“ казани на родния й език бяха прозвучали нежно като мелодия. Но тя събра кураж, за да поведе битката отново. Твърде важни неща обсъждаха, а най-важното бе да не си отвлича вниманието с каквото и да било. Най-малко с лицемерното му поведение.

— Моят паспорт никога не е бил изгубван?! — не го познаваше от вчера. Едва ли би потвърдил нещо, което е против неговите интереси. — Лъжец! Предател! Измамник…

— Успокой се, Джейма, успокой се, моля те! — бързо реагира Нерон. — Съгласен съм, че заобиколих истината.

— Това стига!

— Но не съм сигурен дали мога да се съглася, че съм постъпил спрямо вас като предател.

— Вие не наричате шантажа предателство, така ли? И не признавате, че злоупотребихте с доверието ми, като ме убедихте да остана в Италия, докато уж паспортът ми бъде предаден в полицията, или докато… — спря рязко. — Но вие телефонирахте в полицията! Аз бях там, когато го направихте. Трябва да има закони в тази страна срещу хора, които подвеждат полицията!

— Сигурен съм, че има такива — потвърди той. — Но през времето на нашето познанство, не съм извършвал престъпление, което може да се квалифицира като подвеждане на полицията.

Нищо не разбираше.

— Но как?! Направихте го! Вие звъняхте на полицията и във Верона, и в Торболе, аз чух.

— Простете ми — спокойно отговори Нерон, — но двата телефонни номера, които набрах тогава, бяха случайни. Единият даваше свободно и никой не вдигна слушалката. Другият пък даваше заето.

Джейма се втренчи в него. Това вече надминаваше всякакви граници.

— Как така?! Но това е невъзможно! Значи вие сте звънял… Вие сте лъгал през цялото време?!

— Si — отвърна спокойно Нерон.

Този отговор допълнително провокира отмъстителността й.

— Плъх! — изкрещя тя. — Лукав! Гаден! Гнусен…

Думите не й достигнаха и изплашена, да не би да посегне да го удари, тя скочи от пейката. Тръгваше си! Бе чула достатъчно, повече от достатъчно! Наведе се да си вземе куфара с гръб към него. В този момент Нерон я хвана за ръката.

— Пуснете ми ръката! — така силно се дръпна, че за малко не падна на земята.

Гневът й пак бе достигнал пределната граница. Тя понечи да го блъсне с куфара, но с изненадваща бързина, той го изтръгна от ръцете й и тя отново се озова на пейката.

Пое си дъх и го прониза с ожесточен поглед. Нерон изрече нещо на италиански, което и прозвуча като ругатня. Що за възпитание имаше този човек?!

Видя го, че взема мерки тя да не избяга, като сложи куфара така, че да й препречи пътя и седна плътно до нея.

— Използвах твои изрази, Джейма — поясни той. — Казах нещо от сорта: „Проклятие! Какъв темперамент!“ Ставаш доста опасна, когато си разгневена.

— Такива като вас трябва да ги линчуват! — ожесточено изрече тя.

— Доколкото се познавам, накрая сигурно ще ме сполети подобна участ. Само че… — поколеба се той, когато тя отново впери в него враждебен поглед.

Джейма беше сигурна, че за първи път, откакто се бе запознала с Нерон, той като че ли изглеждаше разколебан в собствената си правота.

— Само че какво? — попита тя е рязък тон, но сякаш и в нея нещо трепна. А това беше лош признак. По-добре да си отхапе езика, отколкото да издаде, че тайно в себе си иска да го оправдае.

— Има причина за всичко, което направих, откакто се запознах с теб.

За какво намекваше? Сега оставаше да заяви, че едва ли не след запознанството си с нея, се е превърнал в демоничен измамник.

— О, сигурна съм, че има!

— Нима не искаш да чуеш причината, Джейма? — попита Нерон сериозно.

— Искате да кажете, че ще се наложи да изслушам поредната лъжа? — проблесна отново гневът й. — Не бих ви позволила да се забавлявате за моя сметка…

— Не. Спрете, за Бога! — отсече той и я погледна гневно. — Никога не съм се забавлявал за ваша сметка! Твърде много ви уважавам, за да направя такова нещо!

Може би беше глупаво, но сърцето й потръпна в порив. О, как искаше да изпитва уважение към нея и да я обича! Но не можеше да понася повече лъжи.

— Искате да кажете, че сте обърнали нова страница в живота си?! — запита тя със сарказъм.

— Искам да кажа, че приключихме с лъжите — вгледа се той в скептично присвитите й лазурносини очи и заяви: — Независимо какво ще ми струва, отсега нататък ще говоря само истината.

Колко искрено прозвучаха думите му! Но тя застана нащрек, защото дотук бе воювала на тъмно, а сега пред нея отново се изправяше този, когото обичаше.

— Как да разбирам това? Искате да кажете, че сте ме лъгали от гордост? — опита се Джейма да прояви разбиране. Самата тя притежаваше твърде много гордост. — Казвате, че… — търсеше точния смисъл и значение в думите му. Чувстваше се толкова объркана. Не можеше да разбере какво иска да й каже. — Това звучи ъъъ… доста интригуващо — гърлото й бе пресъхнало.

— Да, важно е — отвърна Нерон. Тя напрегнато го погледна. — Не се страхувай, Джейма — бързо каза той. — Ние достатъчно дълго живяхме заедно. Ако нищо не си научила за мен, надявам се поне да си разбрала, че никога не бих ти навредил.

Отново бе поразена от неговата искреност. Но какво й ставаше? Трябваше да се стегне. Знаеше със сигурност, че я беше лъгал, а тя мразеше лъжите.

— Разбрах, че сте способен да присвоите паспорта ми и преминавайки всякакви граници, през цялото време да повтаряте, че е откраднат — Джейма се бореше с подозрението, че той говори искрено.

— Мога да обясня, ако ми позволите…

— Значи така — иронично отбеляза тя. — Да предположим, че отсега нататък ще говорите само истината. Тогава бихте ли започнали с това как паспортът ми попадна у вас — вложи във въпроса си достатъчно предизвикателство, но й хрумна нещо, което беше на път отново да взриви крехкото доверие. — Да не би да сте го взели от чантата ми, за да…

— Разбира се, че не съм! — рязко я прекъсна той. Пред нея отново стоеше гордият италианец, убеден в собствената си правота. — За какъв наистина ме вземате?

Какъв беше всъщност, все още не можеше да разбере. Само знаеше, че той е мъжът, в когото се бе влюбила. Но по-скоро би си отрязала езика, отколкото да признае това. И да бъде проклета, ако му се извини за обидите, които му нанесе.

— Щом не сте го извадили от чантата ми, не виждам по какъв друг начин е могъл да попадне у вас — продължи да го атакува тя. — Сигурна съм, че беше в чантата ми, когато за последен път го видях.

— Той изпадна оттам — прекъсна я Нерон сърдито.

— Кога?

— Ако ми дадете възможност да говоря, ще разберете.

Тя понечи да му каже да престане с нарежданията си, но замълча. Нерон млъкна за миг, за да е сигурен, че тя наистина ще го изслуша и после със спокоен глас продължи:

— Беше в деня на нашата среща.

— Толкова отдавна? — срещна тя уморения му поглед. За момент се въздържа да каже нещо повече.

— Случи се точно след като колата ми ви блъсна — продължи Нерон и отново я погледна, за да се увери, че ще го изслуша още няколко секунди. — Вие бяхте загубила съзнание.

Страхът от онзи ден се върна очите му. Ако не беше тъй предубедена, Джейма може би щеше да приеме мисълта, че кошмарът с безжизнената непозната жена го е навестявал нощи наред.

— Вие ме помислихте за мъртва?

— В онзи момент нямах представа какви травми ви е причинил ударът.

— Значи вие ме пренесохте тук, за да проверите в какво състояние съм?

— Пренесох ви тук по-късно — тя си спомни, че никой не бива да помръдва тялото на пострадал при злополука, докато не е сигурно, че раненият няма счупени гръбначни прешлени и други кости. — Бяхте загубила съзнание, а вещите ви се бяха разпилели по платното. Но движението бе оживено и трябваше все пак да ви преместя.

— Значи чантата ми сама се е отворила при удара — заключи Джейма и той кимна утвърдително.

— Пренесох ви и побързах да прибера куфара и чантата ви от пътя. В усилието си обаче да избегна удара, бях препречил пътя с колата си. Видимостта по тези завои е малка и за да не стане друга катастрофа, трябваше да се позабавя, за да избутам колата в канавката.

Джейма чуваше всичко това за пръв път и възхищението й от самообладанието на Нерон нарастваше все повече и повече. Забрави дори за скрития й паспорт.

— Господи, каква дяволска история! — не можа да се сдържи тя.

— Точно така беше.

— И така, вие взехте паспорта ми. А когато аз ви казах, че съм го загубила, на вас ви хрумна, че се открива възможност да се позабавлявате.

— Нищо подобно! — избухна гневно Нерон.

— О! — възкликна Джейма. — Имали сте постоянна готовност да ми го върнете, надявам се — саркастично додаде тя и го чу шумно да си поема въздух.

Личеше, че търпението му е на изчерпване. Той бе на ръба на гнева, а тя точно това целеше.

— По дяволите, синьорина! Но аз наистина бях готов да ви го върна…

— И ако е така, защо не го направихте?

— Защото… — започна той и млъкна. Погледна нейното подигравателно лице и повиши тон: — Не мислите ли, че може да има и по-просто обяснение за тази нелогична моя постъпка?

— Каквото и да означават думите ви — кисело отвърна Джейма, — бъдете сигурен, че ще си получите заслуженото.

В продължение на цяла вечност Нерон продължи да я гледа. Неочаквано гневът му се стопи и той спокойно попита:

— Не разбираш или не искаш да разбереш, Джейма?

Пулсът й отново се ускори. Докато Нерон говореше, тя бе решена на всяка цена да му даде достоен отпор. Но веднага щом поиска нещо от нея с нежен глас, почувства, че губи почва под краката си. Тя нямаше с какво да му противостои. Искаше да го помоли за сетен път да бъде справедлив и да играе честно. Но не промълви нито дума. Съзнаваше, че каквото й да каже в момента, ще сгреши. Дори и с една дума, щеше да се издаде, че отново е попаднала в мрежите на неговия чар. Всичко можеше да преглътне, но не и той да узнае, че е влюбена в него.

— Разбира се! — възкликна тя, подтикната от нова доза сарказъм. — Какво бихте желали да направя? Да ви вярвам? Още наивно лековерие? Още…

— Вече ти казах — прекъсна той потока от иронични излияния, — че никога повече не ще скрия истината от теб.

— Точно така, няма да скриете истината! Няма да ви дам тази възможност! — яростно изрече тя и се изправи, готова пак да хукне.

В този момент ръката на Нерон отново я възпря и желанието й да си тръгне, се разсея. Погледна го и разбра, че той е наранен и по-смутен отвсякога.

— Вие сте длъжна да ме изслушате, синьорина! Ако трябва, ще ви завържа за пейката, но ще ме изслушате!

Джейма съзря решителните пламъци в очите му и си даде сметка, че той щеше да го направи. Макар че защо да прибягва до такава отчаяна мярка. Не можа да си обясни.

— Не ви ли звучи малко драстично?

— Нима ви учудва? Вие ме вбесявате!

— Затова ли решихте да ми откраднете паспорта?

Нерон я прикова с поглед.

— Нито съм искал да го открадна, нито да ви изнудвам. Най-малкото, защото е английски. Бях вече го хвърлил в колата си, когато доста по-късно, при първите ви думи на английски се досетих, че може би сте англичанка. При толкова много неща, които ме занимаваха, в деня, в който дойдохте и ми казахте, че паспортът ви го няма, аз дори бях забравил, че е в кабинета ми. Бях го пъхнал в чекмеджето на писалището и толкоз. Реших, че най-добре е да го пазя при себе си.

— Но спомнете си първото ми телефонно обаждане до Англия! На вас никак не ви се понрави, че познавам и друг италианец. Въпреки че бях зле, очевидно предпочитахте да възстановявам здравето си при него. Това бе единственото заключение от реакцията ви.

— Грешите! От какво, по дяволите, съдите, че съм предпочитал да отидете при Бианко? Никога не бих ви позволил да отидете при него. Никога!

— Но аз и без това нямаше да… — почувства се объркана Джейма и млъкна. Вгледа се в него, като че ли очакваше помощ. — Никога не бих отишла при Туско — спомни си, че въпреки всички необясними лъжи, Нерон бе този, който застана зад нея и спаси достойнството й пред Туско Бианко. — Още същия ден ви казах, че напускам Италия и че единственият проблем, е изчезналият ми паспорт.

— Да, точно така беше — отвърна Нерон. И неочаквано успокоен, той за пореден път я порази: — Същия ден аз реших да направя всичко, само и само да ви задържа в Италия. Дори ако това налагаше да скрия паспорта ви.

— Вие… — опита се да каже нещо. — Вие… — отчаяно пробяга с поглед по лицето му. — Вие не искахте да си замина?!

Вкаменена от изненада, Джейма просто седеше и се взираше в него. После внезапно изпита страх. Какво означаваха думите му? Защо каза, че това е бил единственият начин? Начин за какво? И защо трябваше да се преструва, че звъни в полицията? Защо? За Бога, та той дори я бе завел на фотограф! Само и само да продължи да протака нещата.

— Признавам, Джейма — рече Нерон чистосърдечно, — макар че не исках да ви лъжа, дяволът, ми подсказа този ход.

О, ако не го обичаше толкова много, щеше да послуша гласа на разума, който й подсказваше, че вече е крайно време да си тръгне.

— Други лъжи?

— Да, излъгах ви и че Роза е повикана спешно при болната си дъщеря.

— Дъщерята на Роза не е била болна, така ли?

— Тя няма дъщеря. Прости ми — тихо рече той. — Вече ти казах колко много исках да останеш с мен. Но и за краткото време, през което бяхме заедно, аз успях да разбера доста неща.

— Какво по-точно? — попита тя, без да е наясно за какво всъщност говорят.

— Много неща. Не само, че си прелестно красива, но че притежаваш и богата душа. Притежаваш гордост, смелост и както се убедих по-късно, имаш добро и чувствително сърце. Ти винаги би се притекла на помощ. Така ми хрумна, че единственият начин да останеш при мен, е, да се опитам да те убедя, че си потребна някому тук.

— Значи затова отпратихте Роза, за да се грижа за вас срещу заплащане?!

Спомни си онзи разговор, когато той каза на майка си, че Роза е на почивка и не спомена нищо за болната й дъщеря.

— Вероятно не сте така безпомощен и в кухнята, нали? — попита тя с леден тон.

— В голяма степен съм, но това няма значение сега.

— Защо нарушихте толкова човешки принципи, за да ме задържите тук? — агресивността й отново се отприщи. — Защо бяха лъжите за Роза, за моя паспорт и изобщо за всичко, което се случи? — така се разгневи, че дори размаха показалец под носа му.

Нерон обаче хвана ръката й и я задържа. Внезапно Джейма усети прилив на по-различен вид емоции, които изместиха гнева й. Опита се да запази спокойствие и да издърпа ръката си от неговата, но той не й позволи. Погледна го с цялата си омраза и забеляза, че изражението му никога не е било по-сериозно.

— Джейма, мое упорито гордо момиче! Не можеш ли да отвориш сърцето си за всичко, което от толкова време се опитвам да ти кажа?

Тя продължи да го гледа с широко отворени очи.

— Не разбираш ли, mia cara^[1] — продължи той, — колко ме беше страх да не си заминеш за Англия? Аз щях да те последвам, но можеше да се случи и така, че никога повече да не искаш да ме видиш. Затова те задържах тук.

— Ти си щял да ме последваш в Англия?!

— В Англия или където и да било — отговорът му прозвуча като клетва и Джейма потръпна.

— Но защо щеше да го направиш? — попита тя с променен до неузнаваемост глас.

Вече се усещаше на ръба на нервна криза. Но почувства как Нерон се освободи от всякакво напрежение, когато тихо отвърна:

— Защото те обичам, Джейма. Защото те обичам…

— Защото… ме обичаш?! — прозвуча като ехо нейният глас.

Съвсем се предаде, когато Нерон взе и другата й ръка и здраво я стисна.

— Защото съм влюбен в теб, моя най-скъпа на света!

Тя инстинктивно дръпна ръцете си, но той здраво ги стискаше в своите. Искаше да вярва в честността на този тъмен поглед. Спомни си как преди малко бе казал, че независимо какво ще му струва, занапред ще говори само истината. Дали жертваше гордостта си? Несъмнено! Той бе рискувал да й разкрие любовта си, без тя с нищо да му бе подсказвала какви чувства изпитва към него.

— О, Нерон! — прошепна Джейма развълнувано.

Видя го как мъчително преглъща и още по-силно стиска ръцете й.

— Значи ли това, че поне малко ме харесваш? Или от добро сърце не искаш да ми причиниш мъка? Кажи ми истината! Изпитваш ли някакви чувства към мен?

— Толкова съм объркана…

— Значи ме харесваш! Ти ме харесваш! — възкликна той и още малко щеше да я грабне на ръце.

Но разбрал от уплашения й поглед, че трябва да й каже още нещо успокоително, той заговори:

— Трябва да ми вярваш, Джейма! Още от мига, когато за пръв път те видях, животът ми се промени. Ти изскочи пред колата ми и до днес помня как усетих дъха на смъртта. Слава Богу, не карах бързо. Но веднага разбрах, че не ще мога да избегна удара. Чудно ли е, че сърцето ми те прие?

— Не, предполагам, че не…

— Тежкото предстоеше. След няколко дни се убедих, че, слава Богу, не е станало нищо непоправимо и сърцето ми продължи да копнее за теб.

— Може би просто сте се изплашил за мен, ще ви мине…

— Не, бях се влюбил в теб. От пръв поглед, cara — каза той нежно. — Бях те чакал през целия си живот. Веднага те познах, ти беше момичето на моите блянове.

Джейма преглътна. Бе загубила гласа си от вълнение. Накрая успя да попита:

— Това… истина ли е?

— Заклевам се! — разпалено отвърна той. — В началото твоята слабост работеше в моя полза, защото така имах невероятната възможност да те задържа при себе си.

— Значи бил сте доволен от моето състояние?

— Не, разбира се, че се тревожех! Незабавно повиках лекар. Оттук нататък започнах да крия истината.

— Кога точно и какво?

— Още на следващия ден — не се поколеба да признае Нерон. — Защото въпреки очевидното ти изтощение, ти каза, че заминаваш. Дори да бях безразличен към теб, cara, не биваше да си позволявам да пресилвам думите на доктор Прендели. Внуших ти, че трябва да останеш на легло или да постъпиш в болница.

— Значи той не е препоръчал такова нещо, така ли?!

— Помниш ли втората му визита? От страх, да не би да ти каже нещо нежелано, аз незабавно го извиках при себе си уж по работа.

— Господи! — възкликна тя щастливо.

— При това ти беше в дома ми, мила моя. Ако знаеш само как не можех да понеса мисълта, че ще си тръгнеш. Бях влюбен и исках да бъдеш близо до мен.

— Просто не мога да повярвам!

— Никога не съм се влюбвал тъй силно — въздъхна той. — С течение на времето твоето обаяние все повече и повече ме завладяваше. Когато за пръв път чух смеха ти, той завинаги се запечата в съзнанието ми. Исках да узная всичко за теб. Възхитих се от твоята вярност към семейството. Помниш ли, ти ми разказа как си пожертвала образованието си, за да помогнеш на майка си и сестрите си.

— В това нямаше такъв драматизъм.

— Ами ето, пак го правиш. Действаш в интерес на семейството си. А да не говорим за това, че в теб няма и следа от себичност и егоизъм.

— О, недейте, Нерон, не съм толкова добра…

— Но аз вече те обичах, Джейма! И с всеки изминал ден се влюбвах все по-силно. А когато чух телефонния разговор с майка ти и разбрах, че в твоя живот вече има друг мъж, подивях като ранен звяр.

— Значи това ви е подразнило!

— Никога не бях изпитвал такава разяждаща ревност. Когато измислях какви ли не начини да те задържа в Италия, внезапно чувам да говориш за брак и то с друг! Обезумях.

— Брак?! Но нима искате да кажете, че вие…

Нерон очевидно бе запазил повече хладнокръвие от нея.

— Да, за брак говоря, amore mia^[2]. Аз искам да се оженим.

Всъщност Джейма от дете мечтаеше един ден да се омъжи, но при тези негови думи, запази мълчание.

— Какво има, cara? — бе забелязал странното й изражение.

Тя обаче бе престанала да го слуша.

— Един италианец вече ми предложи брак, без да има намерение да изпълни някога обещанието си.

— Джейма, моля те! Не ме сравнявай с онзи негодник Бианко, нищо че ми е сънародник.

— Но това е така! И вие ме лъгахте. И вие… — имаше желание да каже още нещо, но не можа.

Нерон не се страхуваше от обвинения.

— Довърши мисълта си — подкани я той.

— О, Нерон, знаете, че не е в моя стил… — и поразена разбра, че самият той може да изговори това, от което тя се страхува.

— Да, ти просто ме постави в тази непочтена категория мъже, които се преструват, че желаят да се оженят за теб, за да те отведат в леглото. Но не се осмелявай повече да го казваш — продължи той и очите му ледено проблеснаха. — Не може да си забравила как тази сутрин устоях на желанието си да те обладая. И го направих, защото не страстта е тази, която ме ръководи.

В този миг везните, с които „мереше“ отношението си към Нерон окончателно натежаха в негова полза. Упоритото й нежелание да вижда правдивост в поведението и думите му, се стопи. Вече не искаше да задава каквито и да било въпроси. Забрави дори най-мъчителния — защо бе затръшнал вратата в момент, когато самата тя не можеше и не искаше да му откаже нищо. Може би това бе начинът, по който бе решил, че трябва да докаже своята любов. Да докаже, че не всички мъже са като Туско Бианко. Джейма вече знаеше, че Нерон я обича и наистина иска да се ожени за нея. Цялото й същество се изпълни с радост. Усети как по лицето й нахлу свежа руменина. И в отговор на неговото все още напрегнато изражение, нежно каза:

— Моля те да ми простиш.

В продължение на няколко секунди сърцето й до болка се стегна.

Той стоеше срещу нея — олицетворение на гордостта — и хладнокръвно я гледаше.

Мина й мисълта, че никога няма да проговори и тя наистина няма да има никакъв избор, освен да замине. Изведнъж долови лек трепет у него.

— Ако се омъжиш за мен — решително каза той, — бих могъл да ти простя.

— О, Нерон! Толкова те обичам! — изтръгна се от дъното на сърцето й и тя не разбра как се озова в прегръдките му.

— Знаех, знаех си! Скъпа моя, скъпа моя… — шепнеше той, скрил лице в шията й. — При всичкия ми страх, че може би се лъжа, нещо дълбоко в мен, настояваше, че ти не би могла да бъдеш така всеотдайна в моите прегръдки, ако не ме харесваше. Не и ти, cara mia, непорочна моя дево… Mia adorable^[3]…

Последваха мигове равни на часове целувки. После сне ръцете й от себе си и позволи дневната светлина да раздели телата им.

— Cara — нежно каза той. — Аз съм само един простосмъртен и като всички хора съм сътворен от плът и кръв…

Очевидно бе, че и двамата копнеят за близост. Внезапно, като че ли усъмнил се в нещо, Нерон попита:

— Наистина ли ме обичаш, Джейма?

— Да, обичам те. И разбрах, че никога не съм обичала истински, преди да се влюбя в теб — отвърна тя развълнувано.

— И не си обичала Бианко?! — в гласа му прозвуча ревност.

— Сега, когато чувствам със сърцето си истинската любов, знам, че изобщо не съм го обичала — усмихна се тя.

Нерон пак започна да я целува, мълвейки нежни думи на италиански и английски.

— Но откога — поиска да узнае той, — откога започна да ме харесваш?

Този път Джейма нежно го целуна.

— Не се съмнявай в любовта ми — прошепна тя смутено. — Разбрах дълбочината на чувствата си още преди няколко дни. Вечерта, когато се върнахме от Венеция, ти ме целуна за лека нощ. Тогава разбрах колко те обичам. Но не тази вечер започна всичко, а много по-рано. Още в самото начало. Когато мислех, че целият ми свят се разпада, се чувствах утешена и някак в безопасност, щом усетех докосването на ръцете ти.

— О! — засмя се той. — А помниш ли първия ден в дома ми? Ти заспа, държейки ръката ми.

— Така ли беше?

— Да. И не я пусна, докато пристигна доктор Прендели. Това е един от най-хубавите моменти, които си спомням.

— Защо, и болка ли имаше?

— Бе същински ад — измъчено, ала щастливо, се усмихна той. — Оказа се, че бях се влюбил в една изключително красива жена, за да открия твърде скоро, че тя обича друг. Как мислиш, любов моя, лесно ли е да прикриваш чувствата си?

— Съжалявам… — промълви Джейма.

Той нежно я взе в обятията си и както бе прислонила глава на рамото му, й заговори:

— Имаше и малки утешения — каза през смях. — Когато призна, че „виждаш малко смисъл в това да обичаш Бианко“, например. А в определени моменти, изпитвах такъв копнеж да те прегърна, че с риск да ме помислиш за крайно невъзпитан, прекъсвах всеки разговор и излизах от стаята. Спомням си онзи ден, когато толкова те бях разстроил, че ти извика: „За каква, по дяволите, ме вземаш?!“ Тогава, едва се сдържах да не кажа: „За жената на моите мечти“. Трябваше бързо да се махна.

— Спомням си — рече учудена Джейма. Тогава нямаше й представа за обичта и ревността, които са водели истинска война в сърцето на Нерон.

— Нито за миг не съм съжалявал за декларацията пред Туско Бианко, че си моя годеница. Аз исках да бъдеш моя годеница! А още по-силно, да станеш моя съпруга. Затова се държах като луд, ти самата ми го каза. Ревността наистина граничи с лудост, скъпа. Тогава ти ми удари плесница, а аз те целунах. За голямо свое щастие открих, че ти не обичаше онзи мъж така силно, както си мислеше.

— Узна го от начина, по който отвърнах на целувката ти?

— Да, любов моя. Но после ти ми каза, че си решила да си тръгнеш.

— И тогава ти започна да ме шантажираш — усмихна се горчиво тя. — Наистина ли щеше да телефонираш на майка ми и да й кажеш „истинската версия за това, което се е случило с мен в Италия“.

— Не ме питай! Направих толкова неща и изрекох толкова лъжи, на които, преди да те познавам, не съм и помислял, че съм способен.

— Като например мнимото ти обаждане в полицията и в посолството за паспорта ми?

— Да, за съжаление, но аз вече бях влюбен. За да спечеля време, дори ти казах нещо светотатствено — че майка ми е била подложена на тежка операция. Операция наистина имаше, но тя бе съвсем лека.

— И това ли бе лъжа?! — смая се Джейма. — Нещастник… — с обич го упрекна тя. — Но нима щеше да спечелиш нещо с тази лъжа?

— Майка ми, при все че ме обича безкрайно, има много развито чувство за добро и зло. Ако ти бе казала и думичка, че си тук само защото паспортът ти е изчезнал или че не сме сгодени, не можеш да си представиш какво щеше да се случи. При отсъствието на твоята майка, тя щеше да приеме за свой дълг да те вземе под свое покровителство и да се погрижи за безпроблемното ти завръщане в Англия.

— Но ти я излъга!

— Не съм я лъгал…

— Но, Нерон, нали й каза, че сме сгодени?!

— В моето сърце и душа, ние вече бяхме.

— О! — промълви Джейма. — Ти каза, че годежът ни е неофициален.

— Но той наистина не беше официален, не е ли така? — отвърна той и тя се разсмя.

Нерон не се сдържа и я целуна.

— И баща си ли никога не беше лъгал преди това?

— На баща ми признах всичко снощи.

— Всичко?! Дори и това, че не сме сгодени?

— Мое малко момиче — тихо прошепна Нерон, — като изключим по-интимните моменти, баща ми знае всичко. Разказах му как възнамерявах да си почина и малко да поплавам с яхтата, когато те срещнах и всичките ми планове се провалиха. Вярно е, че един ден отидох до кея и се качих на яхтата, но почувствах толкова силно желание да бъда при теб, че незабавно се прибрах у дома.

— О, Нерон!

— Когато баща ми узна за голямата ми любов към теб и всички препятствия по пътя към щастието, той счете, че може би по-лесно ще реша проблемите си, ако двамата с майка ми си заминат.

— О, небеса! За това ли си тръгнаха днес сутринта?

— Разбира се — усмихна се Нерон. — И се съмнявам, че майка ми ще узнае каквото и да било от него, докато не му се обадя, за да му кажа как стоят нещата.

— Ах, мъже! Но аз се чудя колко ли още щяхме да бъдем тайно влюбени един в друг, ако не бях намерила паспорта си и не бях се усъмнила…

— Нямаше да трае дълго, скъпа моя. Друг мъж не би издържал и толкова. Сега се радвам, че си видяла паспорта си.

— А знаеш ли как го намерих? Тръгнах из къщата, за да запомня всичко. Исках по-късно да мога винаги, когато пожелая, да си те представям на различни места. Но така и не стигнах докрай, защото попаднах в кабинета ти и…

Нерон отново я прегърна.

— Аз не издържах повече. Неизвестността е непоносима! Днес излязох бързо от вилата, защото не можех да отговарям за действията си, ако бях останал дори само миг повече! После се върнах, защото вече бях почувствал, че изпитваш някакви чувства към мен. Реших да те попитам какви са те и всичко да приключи. Но когато влязох в стаята ти и разбрах, че си изчезнала с куфара си, обезумях от отчаяние.

— И предположи, че ще поспра тук?

— Тъй като знаех, че това е любимото ти място, реших все пак да проверя дали не си тук. Щеше да ми отнеме само няколко минути.

— А седим тук от часове.

— Да тръгваме тогава.

— Към вилата?

— Само за да взема моя паспорт и пари за път.

— Къде заминаваш?

— Никъде без теб! Заминаваме при майка ти и сестрите ти, cara.

— Значи отиваме у нас?!

— И аз съм човек, прекрасна ми, Джейма! Да се махаме по-скоро от тази вила. Да отидем и да разкажем на майка ти истинската версия, за всичко, което се случи, откакто пристигна в Италия.

— О, Нерон! — извика щастливо Джейма.

— Наред с всичко друго, трябва лично да поканим двете ти по-малки сестри за шаферки на сватбата. А датата ще определим в най-близко бъдеще.

— Ще дойдем ли някога отново в тази вила?

Нерон се вгледа в огряното й от щастие лице и я прегърна.

— Нали съм ти обещал разходка с гондола…