Лорън Донър
Тайгър (2)

Глава 1

Зенди опита да потисне гнева си, но това бе почти невъзможно. Имаше да изплаща ипотека. Всичките й спестявания бяха отишли за първоначалното плащане на къщата, а и трябваше да се яде. Освен това се нуждаеше от електричество и газ. Дори и да продадеше новия си дом, щеше да бъде на загуба, тъй като пазарът се бе сринал.

Мисълта за завръщане в Южна Калифорния и необходимостта на нейната възраст да живее с родителите си бяха достатъчни, за да потъне в отчаяние. Те щяха да я порицаят за поредната й грешка, да изтъкнат колко силно са разочаровани от нея и да й припомнят всяка погрешна стъпка, която бе направила. Готова бе на всичко, за да избегне това, и би била радостна да получи каквато и да е работа, дори и ако се налагаше да се изправи пред някой, свързан с най-неловката й вечер в живота.

Зенди огледа приемната, в която чакаше, и осъзна колко отвратително се чувства. Това беше последното място, на което искаше да бъде, но те бяха обявили свободно работно място. Резервата беше огромна територия и шансовете да се сблъска с него бяха нищожни. Трябваше да си наложи да вярва в това, за да събере смелост и да дойде тук.

Ненавистта й към Джордан Паркс накара ушите й да пламнат. Тоя задник я бе уволнил, след като за пореден път отказа да спи с жабока. В продължение на седмици бе правил живота й непоносим, вероятно с надеждата сама да напусне, но Зенди бе по-упорита от него. Градът беше малък и възможностите за работа бяха оскъдни. Съседният град, в който можеше да намери работа, беше на двадесет минути път с кола. А колата й бе стара. Не би издържала и шест месеца, движейки се по планинския терен, а автобуси минаваха само веднъж на ден. Беше затънала в ужасна каша, тъй като идиотът я бе уволнил.

Когато вратата се отвори, Зенди преглътна гнева си и се насили да се усмихне. Вероятността да наемат щастлив служител, отколкото един ядосан, е много по-голяма, напомни си тя. Секретарката бе висока, симпатична и й се усмихна в отговор.

— Той е готов да ви интервюира.

Зенди се изправи и въпреки десетсантиметровите си токчета се почувства съвсем дребна в сравнение с тази жена от Видовете. Един поглед към гъвкавото, атлетично тяло на секретарката бе достатъчен да я накара да изпита усещането, че е извън форма.

При влизането си в офиса запази усмивката на лицето си с надеждата да заеме свободното място. То бе единственото, посочено във вестника, освен ако не искаше да работи на непълно работно време, копаейки смъртоносни капани за Контрол на животните. Съмняваше се, че от Контрола щяха да я наемат и да й плащат достатъчно, за да може да оцелее.

Направи крачка и спря, за да огледа мъжа, седнал зад бюрото. Той имаше светлокестенява коса с руси кичури. Сините му очи се взираха в нея, покани я с жест да седне. Зенди забеляза брачната халка на загорялата му ръка, широките му рамене и начина, по който костюмът се опъваше върху бицепсите му. Беше атлетичен като секретарката си и Зенди се надяваше, че той няма да има нищо против нея заради това, че не бе във форма.

— Седнете, госпожице Гордън. Аз съм Слейд Норт.

Подаде му автобиографията си, докато сядаше в големия стол и опита да се отпусне, но бе напълно невъзможно. Отчаяно се нуждаеше от обявеното място. С почасовата работа нямаше да може да си плаща сметките, но с тази — да. Всъщност заплатата беше по-голяма от тази, която й плащаха на предишната работа.

Той постави изписаните страници на бюрото си, без да ги прочете, вместо това се загледа в нея.

— Вече имам копие от трудовата ви биография. Изпратихте ни я по факса, заедно с останалите документи, които поискахме, за да направим проверка. — Замълча за момент. — Наета сте.

Зенди беше шокирана.

— Но вие дори не сте разговаряли с мен?!

— Знам всичко, което ми е нужно. Имате необходимите умения за тази работа, нямате криминално досие и не сте свързана с някой, който ни създава проблеми. Поговорихме с родителите ви, те не са ви възпитали като расист. — Той повдигна рамене. — Съвсем просто е.

— Страхотно! — Зенди се усмихна, чувствайки облекчение, че всичко мина толкова лесно. — Това е чудесно. Наистина имам нужда от тази работа, господин Норт. Няма да съжалявате, че ми дадохте шанс.

— Казвайте ми Слейд. Говорихме с вашите колеги от последната ви работа. — Той се намръщи. — Не сте споменали, че последният ви работодател ви е тормозил, а трябваше да го направите. Това по никакъв начин нямаше да повлияе на решението ни да ви наемем. Непростимо е от страна на бившия ви шеф да ви тормози сексуално, но това няма да се случи тук. Аз не искам да споделям секс с вас. Щастливо женен съм и по-скоро бих умрял, отколкото да докосна която и да е жена, освен моята Триша. Не се обиждайте, но това е истината.

Зенди зяпна изумена и се вторачи в мъжа.

Той отново се намръщи.

— Прекалено прям ли съм? Помислих си, че това може би ви интересува след последната ви работа. Колегите ви ни казаха, че бившият ви шеф ви е уволнил, защото сте отказала да споделите секс с него. Не искам да се тревожите за това.

Отне й няколко секунди, за да дойде на себе си.

— Откровен сте. Нямаше нужда да се безпокоите, но благодаря. Чувствам се облекчена след думите ви и да, след последния случай предполагам, че това е проблем.

— Няма от какво да се страхувате тук. Моите хора — нашите мъже — няма да ви докоснат. Просто им кажете да престанат и че нямате интерес към тях, ако започнат да идват при вас с цел да се сближите. Ние ценим честността и прямотата. По този начин не стават обърквания. Има много думи и изрази, които вашите хора използват в ежедневното си общуване, но ние все още се учим. Понякога това води до трудности и недоразумения. Просто изразявайте мислите си ясно и директно и ние ще ви разберем. Ако възникнат някакви проблеми, можете незабавно да говорите с мен и аз ще се постарая да ги реша. Искаме да бъдете щастлива, че работите за нас.

— Благодаря!

— Можете ли да започнете работа веднага?

Отново я изненада.

— Разбира се. — Не беше планирала да започне работа веднага след интервюто, но нямаше да каже не. Бе едва осем сутринта. Нямаше какво друго да прави, освен да се прибере у дома и да гледа телевизионни игри, и нямаше нищо против да избегне това. — Би било чудесно.

Мъжът кимна.

— Крийк, моята секретарка, ще се обади на един от нашите мъже да ви придружи до сграда С. Там ще ви запознаят с вашите задължения. — Слейд направи пауза. — Заради сигурността не ви е позволено да напускате сградата през работно време освен за обяд. Всеки ден, когато пристигнете, един от нашите мъже ще ви посреща на портата, ще ви придружава до работното ви място и ще ви връща обратно до портата в края на деня. На обяд един мъж ще ви придружава до кафетерията. Съжалявам, но не можем да ви разрешим да се разхождате свободно из територията. Имаме много врагове и сме принудени да спазваме определени правила с оглед на сигурността.

— Разбирам. Бих могла да си нося сандвич, така че няма да ми е нужен ескорт за обяд.

Той се усмихна.

— Обядът е безплатен, госпожице Гордън. Ние предлагаме отлична храна и трябва да се възползвате от това.

— Благодаря!

Слейд се изправи и протегна ръка. Зенди също стана и постави ръката си в едрата му длан за крепко ръкостискане. Той я стисна здраво и бързо я пусна, като кимна.

— Наслаждавайте се на работата си.

— Благодаря! — Взе чантата си и излезе от офиса.

Крийк й се усмихна и й предложи да седне.

— Обадих се на един офицер да ви отведе до сграда С. Ще ви хареса да работите тук.

Зенди хареса жената от Новите видове и се усмихна.

— Благодаря! Сигурна съм в това. Всички, които срещнах до този момент, са чудесни.

Крийк изсумтя.

— С изключение на факта, че трябва да те претърсват всеки път, когато влезеш през портите.

— В охраната имаше жена, която ме обискира, но това не беше толкова лошо. Бяха наистина много любезни.

— Опитваме се. Не ни харесва, че се налага да опипваме всеки, но е необходимо. Преди няколко седмици дойде човек във връзка с интервюто за работа и охраната намери пистолет, скрит в бельото му. Той бе от онази група хора, които ни мразят, и беше дошъл да убие Слейд.

Зенди беше потресена.

— Но това е ужасно!

— Някои хора ни ненавиждат. — Крийк сви рамене. — Те ни обвиняват за това, което сме, макар че никога не ни е бил даден избор. Сега искаме само да живеем в мир и никой да не ни обижда. Боим се да наемаме човешки същества — не се обиждай — но повечето от нас не разполагат с необходимите умения, които изисква ежедневната работа. Научих се да боравя с компютър и да печатам, за да мога да стана секретарка. Преди мен тази работа изпълняваше една човешка жена, но тя продаде някои документи на репортерите, за да спечели пари. В крайна сметка ние ще бъдем в състояние да се справяме сами с почти цялата работа, тъй като все повече Видове усвояват нужните умения, но се надяваме, че хората, на които вярваме, ще запазят работните си места при нас.

— Това, което е направила онази жена, е просто отвратително.

Крийк кимна.

— Да. Слейд й имаше доверие. Тя беше от типа добродушна бабка. Правилно ли е да се каже така? Гледала съм коледни филми, тя изглеждаше като Баба Коледа. Беше тъжно, когато предаде доверието ни и нарани чувствата на Слейд. Той я обичаше и това го доведе до депресия.

— Не го обвинявам. Няма нищо по-лошо от това да те предаде доверен човек. Особено за пари.

Очите на секретарката светнаха с интерес.

— Била си предадена за пари?

— Да, била съм предавана, но никога не съм крала пари. И никога не е имало нещо, което да се продаде на таблоидите, за да ме злепостави. Мога само да си представя, че би било и по-зле, ако някой го е направил само заради това.

Крийк кимна.

— Имаш ли деца? Аз ги харесвам.

Зенди поклати глава.

— Не. Бях омъжена два пъти, но нито един от двамата не ставаше за баща. Нито пък беше верен. — Тя сви рамене. — Отказала съм се от идеята да имам деца. Сега съм на повече от тридесет и не искам в живота ми да има мъж.

— Имала си двама съпрузи? — Очите на Крийк се разшириха. — Те мъртви ли са?

— Разведох се. Първият ми изневеряваше. Беше глупак, който заковаваше всичко, което кажеше да. Вторият, е, той беше скитник.

— Живял е на улицата?

Зенди се засмя.

— Вероятно сега, когато не съм до него, за да го поддържам, е точно там. Той обичаше да си седи на задника с дни и не можеше да си намери работа, за да спаси собствения си живот. Беше мързелив и на мен ми писна. Разведох се с него и той се премести при една жена през два блока. През цялото време, докато съм била на работа, той е спал с нея. Съвсем не мога да преценявам хората, когато става въпрос за мъже. Знам това сега и често си го напомням, за да не попадна на още един такъв.

— Не те обвинявам. — Крийк се пресегна и стисна ръката й в подкрепа. — Нашите мъже не са скитници. Чух, че някои от мъжете ви не са много силни, но нашите се поддържат в отлична форма. Няма да намериш нито един слаб тук. Нашите мъже биха умрели, отколкото да очакват една жена да се грижи за тях, сякаш са безпомощни. Те нямат такава лоша черта.

— Омъжена ли си? Имаш ли деца?

Крийк поклати глава.

— Аз просто споделям секс с различни мъже. Не възнамерявам да се обвързвам с нито един от тях. Ние, жените, не сме в състояние да зачеваме деца, така че няма причина да се установяваме само с един. Мъжете Видове обичат да контролират. През целия ни живот сме получавали само заповеди и сега не искаме да ни казват какво да правим.

Усмивка изви устните на Зенди, тази жена много й харесваше.

— Това звучи разумно. Не ви трябва мъж за цял живот. Поне така си казвам всеки път, когато някой готин пич започне да флиртува с мен. В никакъв случай, няма начин. По-добре съм си сама.

Вратата на приемната се отвори и един висок мъж, облечен в черно, влезе вътре. Зенди почувства как кръвта от лицето й се отдръпва, докато се взираше в изражението му. Беше го срещала преди. Не можеше да си спомни името му, но така или иначе го познаваше. Беше преди няколко седмици, но никога нямаше да забрави лицето му.

Крийк се усмихна.

— Това е Слаш. Слаш, това е Зенди Гордън. Тя ще работи в сграда С. Ти си нейният ескорт за днес.

Мамка му, изкрещя на ум Зенди. Може би той няма да ме помни. Стоеше като закована, когато погледът на мъжа се спря върху нея. Сините му очи се присвиха, докато внимателно я оглеждаше от горе до долу. Изведнъж усмивка изви устните му и Зенди потръпна, знаейки, че съвсем точно я е разпознал. Можеше да види веселите пламъчета в погледа му.

— Ти си малката женска от бара, която бе смазана от пияни мъже — потвърди той. — Как си, малка жено?

— Зенди Гордън — коригира го Крийк. — Познавате ли се?

Слаш се ухили широко.

— За кратко. Приятно ми е да видя, че напълно си се възстановила. — Подаде й ръка.

Тя нямаше друг избор, освен да поеме едрата ръка на мъжа. Кожата му беше гореща, когато стисна здраво дланта й, после я притегли в прегръдка. Бързо я пусна, но остана близо до нея. Зенди трябваше да наклони глава назад, за да може да го погледне.

— Казвай ми Зенди. Много си висок.

Крийк се засмя.

— Да. Нашите мъже са високи, но такива са и повечето от жените ни. Аз съм метър осемдесет и шест. Ти колко си, Слаш? Метър деветдесет и два?

Той кимна, все още усмихвайки се на Зенди.

— Ела с мен. Ще те придружа до работното ти място.

Зенди се изкушаваше от идеята да зареже новата си работа и да избяга. Добре, че Слаш не беше този, когото бе задиряла. Можеше да бъде и по-лошо. Тази мисъл я утеши. Обърна се към Крийк:

— Благодаря ти! Беше ми приятно да се запознаем и да си побъбрим.

Крийк се засмя.

— Бих искала да станем приятелки. Мога да те намеря в кафетерията и да обядваме заедно. Какво ще кажеш?

Зенди се усмихна.

— С удоволствие. Ще се видим на обяд.

Следвайки Слаш по петите, Зенди напусна сградата. Новия вид не се обърна нито веднъж, за да се увери, че тя идва след него, докато излязат навън. Той спря до един черен джип и се качи на шофьорското място, а тя се настани на седалката на пътника. Погледна го предпазливо, когато срещна погледа й.

— Сега работиш тук.

— Да.

Той се засмя и запали двигателя.

— Ти направи силно впечатление на Тайгър.

— Кой? — Но вече знаеше отговора. Сега знаеше името на загадъчния мъж, когото едва не бе изнасилила. Никога нямаше да забрави тези сини, изпъстрени със златисто котешки очи.

— Тайгър е мъжът, вдъхнал живот в теб.

Сърцето й почти спря.

— Вдъхнал е живот в мен? — Това беше адски страхотна целувка, но „вдъхнал живот“ беше доста преувеличено.

— Ти не дишаше, когато Тайгър изхвърли пияниците, смачкали тялото ти на пода. Той трябваше да сложи уста върху твоята и принудително да вкара въздух в дробовете ти, за да можеш да дишаш отново.

Зенди бе поразена.

— Не съм дишала?

— Не. Тайгър помогна на сърцето ти да заработи и принудително вкара въздух в белите ти дробове. След като вдъхна живот в теб, те изнесе навън, докато чакахме линейката да дойде. — Засмя се. — Предполагам, е решил, че имаш нужда от още помощ, след като отново беше сложил уста върху твоята.

Бузите й пламтяха.

— Може ли да не говорим повече на тази тема? Моля те! Това не беше най-добрата ми нощ и все още се опитвам да забравя всички подробности.

— Разбира се, че може. Не се притеснявай. Тайгър ме предупреди никога и с никого да не говоря за това, което се е случило между вас двамата. Удържах на думата си. Ние не писахме за случилото се навън в доклада за шерифа и за НСО.

Доклад? О, по дяволите! Самата мисъл я накара да се почувства още по-неудобно. Слаш току-що бе казал, че не са написали за онова, което беше направила, което означаваше, че никой не знае, че едва не беше изнасилила… Тайгър. Да, това име му подхожда. Избута тези мисли далече в съзнанието си. Наричаше го моят паднал ангел и мразеше нощите, когато спомените за станалото не й позволяваха да заспи.

Слаш беше казал, че е направила впечатление на Тайгър, но и той й бе направил огромно впечатление. Мислено се изрита. Всеки път, когато помислеше за него, си спомняше ръката си, заровена в панталоните на мъжа и обхванала члена му. Трябва да е от алкохола. Просто трябва да е от него. Този мъж наистина не може да бъде толкова прекрасен и надарен.

Усмихна се, спомняйки си един виц. Как да включиш един мъж в Топ 10? Изпий стек бира. Беше смесила доста напитки, които бяха много по-силни. Тайгър не може наистина да изглежда толкова страхотно, колкото си спомняше. И най-вероятно не беше толкова добър в целуването. Трябва да се дължеше на алкохола.

Слаш паркира пред сграда с голяма буква С над вратата. Зенди погледна към другите сгради, видя още букви и замислено изрече на глас:

— Защо сградите не са номерирани?

— В съоръженията за тестване имахме номера вместо имена и когато видим отново числа, те ни напомнят за ужасните времена. Решихме вместо тях да използваме букви — отвърна мрачно Слаш.

— Съжалявам — извини се Зенди за въпроса си и изпита съчувствие към тези хора.

— Не можеше да знаеш. Няма нищо лошо в задаването на въпроси и ние ги приветстваме. Самите ние питаме, когато не разбираме нещо. Знам, че не искаше да ме обидиш и се надявам и ние никога да не ти задаваме въпроси, които да те обиждат. Във всеки случай няма да е нарочно. — Измъкна се от мястото на водача. — Ще се върна да те придружа за обяд. Докато си на територията на НСО, с теб винаги ще има наш офицер. Поднасяме ти извиненията си, но това е необходимо. Има камери във всички сгради, както и отвън. Трябваше да предприемем тази мярка за сигурност и тя е не само за нашата безопасност, но и за вашата. Това, че работиш тук, те прави мишена на враговете ни. А тази мярка ти предлага безопасна работна среда.

Тя се измъкна от седалката, тъй като джипът нямаше врати.

— Знаех за камерите. Написано е в информационната брошура, която трябваше да прочета, преди да кандидатствам за работното място, а и знам, че трябва да ме претърсват всеки ден.

Слаш приближи до нея.

— Ще те запозная с мъжа, с когото ще работиш.

Той отвори вратата пред нея и Зенди влезе в просторен офис, пълен с шкафове за документи и две големи бюра. Един мъж, седнал зад компютъра, погледна към тях и се усмихна. Стана от мястото си и приближи.

— Здравейте! Аз съм Ричард Вега. Ти трябва да си Зенди Гордън. — Ухили се към Новия Вид. — Как си днес, Слаш?

— Добре съм, Ричард. Ето я и нея. — Намръщен, присви очи. — И не забравяй какво ти е казано. Ти не искаш да споделяш секс с нея.

Зенди зяпна изумена. Рязко извърна глава, за да погледне с широко отворени очи Слаш, но той просто се обърна и си тръгна.

Новият й колега се засмя.

— Това не прозвуча както трябва. Само ме разсмиват така.

Мъжът се върна усмихнат на мястото си, а Зенди продължаваше да го гледа с отворена от изумление уста.

— Обясниха ми защо си напуснала предишната си работа. Слаш искаше да каже, че не трябва да те тормозя сексуално. Начинът, по който се изразяват, може да ти звучи неуместно понякога. — Ричард пак се засмя. — Както сега. Съжалявам, но е смешно. Да можеше да си видиш лицето. Кълна се, не съм луд. Искаш ли да седнеш? Това е бюрото ти.

Зенди приближи и седна. Столът беше удобен и тя просто пусна чантата си на пода, без да отмества поглед от новия си колега. Ричард Вега беше латиноамериканец, в края на трийсетте, с леко прошарена черна коса и смеещи се, светлокафяви очи.

— Новите видове… хм — каза с усмивка той, — трябва да се привикне към тях. Те са много добри хора. Надявам се, че имаш страхотно чувство за хумор, защото ще ти е необходимо.

— Това наистина беше неловко — усмихна се и Зенди.

Ричард отново се засмя.

— Предишният колега напусна, защото се премести в Аризона, за да помага на дъщеря си с внуците. Не съм го тормозил сексуално, ако се чудиш.

Зенди се разсмя на шегата.

— Добре е да го знам. Има ли някой тук, който да не е разбрал, защо съм напуснала последната си работа?

— Вероятно не. Ако щеш вярвай, тях ги е грижа за теб. Искат да са сигурни, че никога няма да ти се случи отново. Като техен служител, ти ще бъдеш под закрилата им. Изхвърли правилника за стандартна работна политика, ако имаш такъв. Тук си в един напълно нов свят.

— Започвам да го проумявам.

Усмивката на Ричард се стопи.

— Жена ми се разболя миналия месец от тежка форма на грип и се наложи да бъде хоспитализирана. Имаме две малки деца. НСО не само изпрати цветя на жена ми, но покани децата ми да дойдат тук с мен, тъй като аз настоях да продължа да работя. Изпратиха две от техните жени да играят по дял ден с децата ми и да ги занимават. Видовете са невероятни, на това отгоре, когато изписаха жена ми, те доставяха храна вкъщи в продължение на седмица. Казаха, че това е просто за да помогнат на семейството ми. Ще работиш за тези хора, затова исках да го знаеш.

— Благодаря, че ми каза. Звучи страхотно.

Мъжът отново се усмихна.

— Да. Така че, когато изтърват някоя дума, знай, че не е нарочно. Просто се смей. Аз така правя.

— Разбирам.

— Готова ли си да научиш това, което ще правиш? Надявам се, че имаш добро чувство за хумор, защото ще ти е необходимо за тази работа. В противен случай може да получиш пристъп на ярост.

— Защо? — Не й хареса как прозвучаха думите му.

— Ние сме отдел за входяща кореспонденция. Всички писма от противниците им и от почитателите им идват при нас. Нашата работа е да ги прочетем, да ги сортираме и да отговорим. И имай предвид, че трябва да отговорим учтиво, без значение какво пише. — Ричард се изправи и посочи: — Виждаш ли тези шкафове?

Тя огледа няколкото десетки картонетки.

— Да.

— В тях са всички писма, пълни с омраза, смъртни заплахи и наистина плашещи глупости.

Младата жена го погледна ужасена.

— Толкова много!

— Трябва да видиш втория етаж. Това е хранилище. Тези шкафове са от последните пет месеца.

Зенди беше потресена.

— Всички са пълни с гневни писма?

— И смъртни заплахи. Да. Запази чувството си за хумор, ако имаш такова. Ще ти е нужно. Ако пристигне нещо, което е много специфично или от което те побиват тръпки, веднага ме уведоми. Такива писма предаваме на ФБР.

Погледът й се понесе из голямата зала и шкафовете, болка прониза гърдите й от всичката тази омраза, на която бяха способни човешките същества.

— Лошото е, че Новите видове са просто невероятни, дявол да го вземе, много по-добри са от всички хора, които някога съм познавал. Те трябва да се справят с цялата тази ненавист всеки божи ден. Добрата страна на работата обаче е, че получаваме и много писма от почитатели. Те са забавни и мили. Ако откриеш нещо наистина страхотно, можеш да го предадеш на Видовете. Харесва ми да ги давам на НСО, за да видят, че между нас има и достойни хора.

Младата жена погледна към двете пощенски торби до вратата.

— Това ли е днешната поща?

Ричард се засмя.

— Несъмнено. Ти се заеми с тази отляво, а аз — с тази отдясно. И не се притеснявай. Цялата поща е проверена за наличие на отрови или бомби.

Сърцето й ускори ритъма си за секунди. Никога не бе мислила за подобни неща и затова преглътна задавено.

— Добре е да го знам.

Колегата й отговори весело.

— Добре дошла на работа в НСО! Споменах ли, че ще се храниш безплатно и че предлагат страхотен бюфет за обяд?

— Това помага. Сами ли ще сме тук по цял ден?

— Само ти и аз.

Зенди се поколеба.

— Ще имаш ли нещо против, ако се събуя? Обух високи токчета заради интервюто, но не очаквах да работя с тях целия ден. Изглеждат страхотно, но ми стискат.

Ричард се засмя и внезапно вдигна крака си, за да й покаже, че е по чорапи. Тя свали обувките си и ги изрита под бюрото.

— Не е необходимо да се обличаш толкова елегантно. На Видовете им харесва, когато носим ежедневни облекла. Никакви потни и мръсни ризи, разбира се, но и никакви официални костюми.

— Благодаря! — Заобиколи бюрото си и отиде до торбата в ляво.

Ричард също приближи и хвана за горния край дясната.

— Ще ти бъде по-лесно, ако я влачиш.

Тя хвана своята торба — беше с размерите на голям сак — и я задърпа за шнуровете към бюрото си. Беше тежка.

— Наистина ли ще се справим с всичко това за един ден?

— Да.

* * *

Тайгър въздъхна, прокара пръсти през косата се и намръщено погледна към двамата мъже.

— Достатъчно! Заболя ме главата от вас.

Мъжете бяха впили погледи един в друг. Дрехите им бяха разкъсани, и те изглеждаха готови отново да се сбият. Тайгър се промъкна между тях и най-накрая извърна глава към жената, повдигайки вежди въпросително.

— Кит? Искаш ли да ми обясниш, защо си поканила по едно и също време двама мъже в стаята си, за да правят секс с теб? Би трябвало да знаеш, че ще се нахвърлят един върху друг.

С предизвикателно изражение на лицето тя прехапа устни и сложи ръце на хълбоците си.

— Ще ми повярваш ли, ако ти кажа, че е просто грешка?

Гневът му нарасна и Тайгър изръмжа.

— Не ме лъжи! Това е недопустимо!

Кит прояви достатъчно уважение, за да сведе поглед, да заеме покорна поза и да покаже разкаяние.

— Бях отегчена. Реших, че могат да се сбият и победителят да топли леглото ми за няколко часа. Беше вълнуващо, докато ти не дойде да ги разтървеш. — Хвърли намусен поглед към Тайгър. — Ти съсипа цялото ми удоволствие.

От двамата мъже се разнесе силно ръмжене, сега гневът им се насочи към жената. Тайгър се изкуши да я остави на произвола на съдбата. Двама разярени мъжкари, които нарочно бяха насъскани един срещу друг, се нуждаеха от малко отмъщение. А Кит си го заслужаваше. Той знаеше, че те няма да й навредят. Двамата мъже бяха приятели, които обикновено добре се контролираха, освен ако в случая не бе забъркан и друг мъж. Тайгър бързо взе решение.

— Тръгвам си. — Завъртя се и решително пое надолу по коридора.

— Чакай! — Паниката в гласа на Кит си личеше ясно. — Вземи ги със себе си!

Тайгър спря и бавно се обърна.

— Ти искаше те да се бият, ти искаше вълнение. Ето, сега го имаш! Ти създаде този проблем, така че си го реши сама. — Погледна към мъжете. — Ще я нараните ли? — И двамата поклатиха глави. Тайгър кимна. — Добре. И без това имам достатъчно неща за вършене. Оправяйте се!

Ето защо избягваше жените. Те му причиняваха главоболие и винаги правеха нещо неочаквано. Излезе от хотела и се отправи към джипа си. Споменът за една точно определена жена изпълни съзнанието му и той изръмжа. Човешката жена. Само при мисълта за нея членът му започваше да пулсира, затова избута образа й в най-отдалечените кътчета на ума си. Жените означаваха неприятности, а човешките такива трябваше да се избягват на всяка цена. Особено красиви червенокоски със завладяващи зелени очи.