Джонатан Келерман, Фей Келерман
Бостън (4) (Земята на гигантите)

4

В очакване Дороти да дойде пред стадиона Маккейн подскачаше, за да предотврати измръзването на краката си. Тя отиде само да поздрави сина си преди разбора на играта. Разпоредителите ги изритаха от сградата и сега трепереха в сковаващия студ на нощта, защото треньорът явно страдаше от сериозен случай на словесна диария. Стояха сред тълпа от доброжелатели, приятели и роднини, включително и фанатиците на средна възраст, които осмисляха съществуването си чрез триумфите на отбора.

Хора без личен живот.

Болезнена депресия налегна Маккейн, но той бързо я отхвърли. Покри лицето си с ръце и изпусна облак топъл дъх над замръзналия си нос.

— Не знам още колко време ще издържа тук, Дороти.

— Ами тръгвай!

— Не и преди ти да си тръгнеш.

— Не аз замръзвам — погледна го тя.

— Той дори не те иска, Дороти!

— Кой казва? — облещи му се тя.

— Аз казвам! Имам достатъчно добра памет, за да твърдя, че децата не обичат, когато майките им са наоколо.

Задната врата се отвори и играчите започнаха да излизат един по един. Радостта настъпи мигновено. Навсякъде се раздаваха прегръдки и целувки. Маркъс приближи до майка си. Без особен финес тя му се нахвърли и го прегърна достатъчно силно, за да му потроши ребрата. Той я удостои с няколко потупвания по гърба и се освободи.

— Хей, Мики! — подхвърли Маркъс, ухилен до уши. — Благодаря, че дойде.

— Направи някои страхотни разигравания тази вечер, Маркъс!

— Да. Добра игра стана.

— Какво ще кажете да го отпразнуваме във „Финали“ с чийзкейк? — попита Дороти.

Маркъс се усмихна сконфузено.

— Всъщност, мамо, с момчетата ще отидем да ударим по няколко питиета.

Очите на Дороти се разшириха.

— Къде?

— Къде ли?

— Да, къде?

— Мамо, аз съм на двайсет и една!

— Знам на колко си. Аз те родих, помниш ли?

— Няма да спорим, мамо!

— Не ме отрязвай!

Маркъс остана неподвижен, но лицето му изглеждаше напрегнато.

— Ще обиколим няколко клуба. Това е всичко! — Той целуна майка си по бузата. — Прибирай се и не ме чакай.

Маркъс изтича при съотборниците си. Момчетата се плеснаха дружелюбно длан о длан. Джулиъс го хвана за главата и пръстите му потънаха в къдравата коса на Маркъс, наподобяваща същински шлем.

Дороти прехапа устни и опита да скрие разочарованието си. Маккейн я прегърна.

— Защо двамата да не отидем във „Финали“?

Тя не отговори.

— Дороти!

— Да, тук съм! Малко съм уморена и трябва да се оправям със Спенсър. Ще се прибирам. — Тя се извърна настрана. — Благодаря все пак!

— Дороти, не ми откъсвай главата, но си мисля… защо всъщност не ме оставиш аз да поговоря със Спенсър? Това е само предложение. Помисли за момент, преди да откажеш.

Тя обмисли идеята.

— Добре!

— Добре ли? — Маккейн остана гръмнат от отговора.

— Мики, в момента не съм в добро състояние. Имам достатъчно акъл в главата си, за да го знам.

— Добре. — Маккейн извади никотинова дъвка и я метна в устата си. — Значи ще се срещнем у вас.

— Благодаря, Мик! Ти си добър приятел!

Наведе се и го целуна по главата. С два-три сантиметра по-висока от него, тя тежеше поне десет килограма повече. В някой от „добрите“ си дни Дороти го побеждаваше на „канадска борба“. Беше силна, умна и безстрашна. Мигновено всяваше респект у всички — от най-големия тарикат до най-закоравелия престъпник. Всички я слушаха… освен собствените й деца, разбира се!

 

 

Не че Спенсър проявяваше грубост или неуважение. Не го прекъсваше и нито веднъж не откъсна очи от него — коронният номер на Мики младши. Кимаше адекватно и изглеждаше сериозен. И въпреки всичко Маккейн разбираше, че посланието му остава неразбрано. Спенсър носеше оръжие, защото бе почувствал опасност, независимо от пределно ясната статистика. Имаше много по-голяма вероятност детето да простреля себе си или невинен свидетел, отколкото да го гръмне тарикат, заврял пистолет в лицето му.

— Трябва да си сигурен какво правиш, Спенс! — натърти Маккейн. — Иначе замръзваш и насилникът вече има оръжие, което може да използва срещу теб.

Кимане.

— Никога няма да си простиш, ако убиеш някого по погрешка. Никога няма да успееш да го преодолееш — ако отнемеш нечий живот, дори да е оправдано. Не искаш да тежи на съвестта ти, нали? Просто не си струва рискът.

Мълчание.

Седяха край масата в трапезарията. Малкото коледно дръвче на Бретънови беше забито в ъгъла на скромната всекидневна и внасяше частица блясък към иначе сериозния разговор.

Дороти направи безкофеиново кафе. Маккейн почти си го беше изпил, а момчето продължаваше да лигави кутийката с кола. Дороти се заключи в спалнята, но най-вероятно седеше с ухо, залепено на вратата.

Най-накрая момчето проговори с мек, монотонен глас:

— Ти всъщност си убивал хора, Мики.

Маккейн се поколеба и кимна.

— Два пъти. И първият не направи по-лесен втория.

Спенсър кимна.

— И ти беше тежко, нали?

— Трудно е да се опише. Направо непоносимо.

— Но ставаш всяка сутрин и отиваш на работа с пистолет в кобура, знаейки, че може да се случи отново. Защо?

— Защо?! — Маккейн се подсмихна. — Това е част от работата ми, Спенсър. Аз съм полицейски служител. Задължен съм да нося пистолет. Всъщност за мен е безразлично дали нося пистолет, или не. Имам предвид моята работа. Виж, за униформения полицай… работата е друга. Той трябва да носи оръжие.

— Защо?

— Защото униформените попадат в много опасни ситуации. Без оръжие… Уф! Би било много лошо и преди да кажеш нещо, знам какво си мислиш. Не твърдя, че държавните училища са песен, Спенс. Разбирам ти положението, но трябва да поемеш риска. А рискът е много по-голям, ако носиш пистолет, отколкото иначе!

— Да, кажи го на Франки Гошъд и на Дерек Трик. Само че надали ще те чуят от два метра под земята.

— Твои приятели?

— Дерек повече, отколкото франки, но няма значение. Не бяха направили нищо. Просто се мотаели и си гледали работата. Покрай тях минал някакъв нещастник, сипел обиди и размахвал автоматичен. Какво се случва после? И двамата са мъртви! Ако носеха патлак, може би щяха да имат шанс да се защитят.

— Или може би не!

— Поне щяха да си отидат като мъже, а не да ги пръснат, все едно са бонус точки във видеоигра.

— А защо не да гръмнат дете или някой невинен, преди самите те да бъдат застреляни. — Маккейн се повдигна в стола. — Работата е там, Спенс, че колкото и да се опитваш да му придадеш разумно обяснение, това си е незаконно. И не само излагаш себе си на риск, а излагаш също и майка си.

Момчето погледна към тавана. Звънът на телефона го спаси от необходимостта да отговори.

Спенсър повдигна вежди, лицето му придоби озадачен вид.

— Някой от твоите приятели ли е? — попита Маккейн.

— Не, аз си имам мобилен.

Тийнейджърът бавно стана от стола и вдигна слушалката.

— Да. — Уморените му очи изведнъж се уголемиха. — Какво става? Добре ли си, братле?

Маккейн дочу от телефона сирени, а мъжки глас крещеше: „Викни мама веднага!“. Грабна телефона от Спенсър.

— Маркъс, Мики е! Какво става?

— Не е добре, Мик!

— Какво стана? Добре ли си?

— Да, добре съм, но работата не е добре! Някой стреля в заведението…

— О, боже!

— Всички крещят и плачат! Навсякъде има кръв! Ченгетата запечатаха изходите!

— Къде си, Маркъс? — Сърцето на Маккейн препускаше в галоп.

— В един клуб в центъра на Бостън.

— Къде в центъра на Бостън?

— В „Лендстоун“.

— В „Авалон“?

— Не, в някакъв нов… някакъв дух… чакай малко… да, казва се „Духът на фараона“. На няколко пресечки от „Авалон“.

— Взимам майка ти и идваме веднага. Закълни се, че няма какво да криеш. Ти си добре, нали?

— Да, цял съм, но нещата са много зле! Джулиъс е мъртъв!