Джонатан Келерман, Фей Келерман
Бостън (16) (Земята на гигантите)

16

„Свети Пол“ украсяваше седем акра скъпа земя върху ширналите се из Нютън хълмове. Институцията представляваше основно подготвително епископално училище в Нова Англия. На табела върху параклиса от колониалната епоха се четеше: „Службите са по желание. Всички сме Божии чеда“.

Почти два метра и десет сантиметра високият Джим Уинфийлд, още една бивша резерва в НБА, работеше като старши треньор. Бръснат скалп и козя брадичка увенчаваха изваяното му лице, тип воин масаи.

„Черното е красиво — помисли си Дороти. — Какво ли е да живееш с мъж, който има такова излъчване?“

Подобно на Райън, Уинфийлд изглеждаше вцепенен от смъртта на Джулиъс. Каза на детективите, че си спомня телефонно обаждане от „Бостън Ферис“ по повод рентгеновите снимки на Джулиъс ван Бийст.

— Колебая се само дали беше доктор Грийн или Ал Райън. Познавам и двамата добре, защото през изминалите години сме правили доста препратки, така да се каже.

Седяха в офиса му — просторно помещение с дървена ламперия, направо задръстено от изложени на показ трофеи. Училището имаше първи места в състезания по американски футбол, баскетбол, бейзбол, футбол, хокей, тенис, плуване, поло, фехтовка и лакрос. В „Свети Пол“ приемаха спорта много на сериозно.

— И за какво си говорехте, независимо с кого? — попита Дороти.

— Не си спомням точно за какво беше разговорът, госпожо — каза Уинфийлд. — Беше преди повече от три години. Искаха да знаят дали Джулиъс винаги е носил собствени рентгенови снимки и аз им казах, че всички хлапета, които се занимават със спорт, носят собствени снимки. Ние нямаме такава апаратура.

На вратата се почука. В офиса влезе тромав тийнейджър, облечен в сиви спортни панталони, бяла риза, жилетка и вратовръзка. Носеше няколко големи плика.

„Хубави дрешки“ — помисли си Маккейн. По-хубави от каквито някога е носил, дори и на погребението на собствения си баща.

— А… ето — каза Уинфийлд. — Благодаря, Том. Как е глезенът ти?

— По-добре е с всеки изминал ден, тренер.

— Радвам се да го чуя.

Том се усмихна и излезе.

Уинфийлд поклати глава.

— Хлапето изкълчи глезена си преди голям мач и игра с контузия. Това, което започна с навяхване, приключи с разкъсан лигамент.

— Това е ужасно! — каза Дороти. — Къде са били родителите?

— Не мисля, че са знаели. Тези деца са полудели. Всички се борят за една и съща стипендия и конкуренцията е жестока. Ужасно е, но реалността е такава. — Той подаде пликовете на Чейндж. — Заповядайте, докторе.

Медикът каза:

— Учуден съм, че училището е запазило медицинските изследвания на Джулиъс толкова дълго.

— Всичко се съхранява десет години и след това се прехвърля на микрофилм. „Свети Пол“ има силно чувство за историята. Много от възпитаниците ни стават известни или поне добре познати.

Чейндж извади радиографската картина от последната година на Джулиъс и я повдигна на прозореца. Светлината не беше идеална, но беше достатъчна, за да се видят ребрата.

Детективът въздъхна с разочарование.

— Всичките ли са еднакви? — попита Дороти.

— Да видим. — Чейндж извади друга снимка.

— Какво търсите? — попита Уинфийлд.

Чейндж посочи добавъчното ребро.

— Това търсим.

Уинфийлд присви очи.

— О, виждам. Костта е разчленена. Означава ли нещо?

— Означава, че не е рентгеновата снимка на Джулиъс ван Бийст — натърти Чейндж.

— Какво? — смая се Уинфийлд. — Объркан съм. Какво става?

— Иска ни се да знаехме. — Маккейн погледна Дороти. — Ти му обясни.

Уинфийлд слушаше внимателно. Погледът му ставаше все по-ужасен, докато Дороти свързваше събитията от изминалите дни.

— Боже! Нямах представа! — плесна се по бузата той.

— Явно не сте единственият — констатира Дороти. — Кой би предположил, че момчето се е опитвало да скрие нещо.

Маккейн въздъхна тежко.

— Изглежда, ще трябва да проследим медицинската му история още по-назад. — Той погледна Уинфийлд. — Имате ли представа чии са тези снимки?

— Никаква.

— С кого дружеше Джулиъс в гимназията? — поинтересува се Дороти.

— Той беше суперзвезда — каза Уинфийлд. — Имаше фенклуб. — Треньорът направи пауза. — Да ви кажа честно, бях много доволен, но и доста се изненадах, когато избра колежа пред НБА. Постоянно идваха скаути да го гледат как играе. Всички знаеха, че имаше таланта и уменията, за да успее при професионалистите. Винаги съм се чудил защо не направи тази крачка. Сега разбирам: опасявал се е, че ще изложи здравето си на сериозен риск. А и най-вероятно е съзнавал, че малката му игричка няма да мине при големите. Но дори колежански спорт… Какво си е мислело бедното момче?

— Някой е подвел сериозно момчето — обади се Маккейн. Замълча, загледан в трите снимки. — Треньоре, колко годишен е курсът на обучение във вашата гимназия?

— Четири.

— Къде е тогава четвъртата снимка? — попита Дороти.

— Джулиъс дойде в „Свети Пол“ в средата на първата година.

— Откъде?

— Навярно два месеца е бил частен ученик — каза Уинфийлд. — Преди това е посещавал училището „Ланкастър“ в Бруклин.

— Защо се е преместил?

— Дадохме му пълна стипендия. Предположих, че това е причината, но после разбрах, че е имал пълна стипендия и в „Ланкастър“, затова отговорът ми е: не знам. Винаги съм се питал каква е историята, но… Той се изявяваше добре тук и всички се радвахме да го имаме на борда. Справяхме се добре във всеки спорт, освен в баскетбола. С Джулиъс в игра нещата се промениха в положителна насока.

Уинфийлд се облегна в стола и въздъхна.

— Не е изключено в „Ланкастър“ да са знаели, но аз нямах представа — поклати глава той. — Това боли.

 

 

Айви лигата се зареждаше с кадри главно от училището „Ланкастър“. Управата му подхождаше старомодно и консервативно, също както и спонсорите. И то беше епископално, но тук измъкване нямаше. Сред студентската популация, седмо поколение прависти, изключение правеха само атлетите, които „Ланкастър“ вербуваха хиперактивно. Победата в годишното футболно домакинство срещу „Ксавиер“ си оставаше основен приоритет.

Още един треньор и още един пенсиониран треторазреден баскетболен професионалист — гард — Ричард Фарнсуорт, висок метър и деветдесет, сега се бореше с доста натрупани килограми. След шест сезона в осем различни отбора той се определяше като работохолик. Никаква трудност не представляваше да го откриеш в офиса му или на игрището. Малкият му, но функционален кабинет, също както и леговището на Уинфийлд, гъмжеше от трофеи. Фарнсуорт седна зад бюрото, прокара ръка през кичурите къдрава посивяла коса и директно ги посъветва:

— Не си губете времето да проверявате медицинските архиви. Не са в училището. Когато Джулиъс си тръгна, документацията му си замина с него.

— Появи се проблем — обърна му внимание Чейндж.

Фарнсуорт се намръщи.

— Заплашиха ме с голям граждански процес и уволнение, ако коментирам въпроса с когото и да било — имам предвид поверителния характер на медицинските изследвания.

— Момчето е мъртво и ние разследваме убийство — уточни Дороти.

— За какво говорите? — смути се Фарнсуорт. — Джулиъс беше застрелян.

Чейндж изложи фактите. Фарнсуорт щеше да повърне всеки момент.

— О, боже… не, не, не ми казвайте това! — Удари по масата. — Господи, направо е ужасно!

— Какво знаете за това, сър? — намеси се Маккейн.

Фарнсуорт взе влажна кърпичка от кутия „Клинекс“ и я сложи на лицето си.

— По дяволите! Веднага щом получих доклада, се обадих на родителите и ги предупредих, че няма начин училището да му позволи да играе баскетбол.

— Говорили сте с Елън ван Бийст? — изненада се Дороти.

— Не, не! — възрази Фарнсуорт. — Говорих със стареца — Леон.

— Лео — поправи го Дороти.

— Да, именно. Лео е трябвало да знае, че синът му не бива да играе. Самият Лео игра няколко години преди мен.

Очите на Фарнсуорт се замъглиха — той се върна в миналото.

— Значи сте разговаряли с Лео? — настояваше да уточни Дороти.

— Държах да поговорим. Понеже майката била заета — така ми обясни — дойде той. Казах му, че специалист трябва да прегледа Джулиъс, и той обеща да се погрижи незабавно. Нямах причина да се съмнявам в думите му. Все пак ставаше въпрос за сина му.

Фарнсуорт възропта тежко.

— Скоро след като отписа сина си, той ми каза, че момчето ще се обучава вкъщи, докато се решат проблемите със здравето му, някаква операция. Стори ми се логично. Джулиъс не беше глупак, макар да не го приехме въз основа на успеха му. Виждах домашното обучение като най-доброто решение, щом ще се подлага на операция.

— И Лео взе рентгеновите снимки със себе си — продължи Дороти.

Фарнсуорт кимна.

— За да получи второ мнение по случая. Също звучи логично, нали?

Фарнсуорт изпсува тихо.

— След около три-четири месеца видях Джулиъс на вътрешното първенство на „Свети Пол“. Първо ми хрумна мисълта, че е имал невероятен хирург. Попремислих обаче нещата и се запитах дали не е твърде рано Джулиъс да играе контактен спорт, толкова скоро след сериозна хирургическа интервенция. Не беше моя работа, но все пак му се обадих.

— На кого?

— На Джулиъс — уточни Фарнсуорт. — Тайно се надявах да го уговоря да се върне в „Ланкастър“. Хлапето се държа невероятно студено. Медицинският му проблем бил решен. Благодаря. Довиждане.

Треньорът облиза устни.

— Имаше нещо странно. Обадих се на стареца и той започна да сипе обвинения и заплахи — ако се намеся в работите на сина му, щял да ми създаде проблеми; ако говоря с някого по въпроса, щял да го тълкува като разгласяване на секретна информация и да посегне на децата и къщата ми. — Той вдигна ръце. — Не че момчето не знаеше.

— Не ви ли хрумна да се обадите на майка му? — попита Дороти.

— Останах с впечатлението, че момчето живее със стареца. Ако кажех на майката, а бащата е настойник, той положително щеше да изпълни обещанието си и да ме въвлече в някое дело. — Сълзите напираха в очите на Фарнсуорт. — Не се задълбочих твърде. Та нали Лео е баща на Джулиъс. — Отново удари по масата: — Нямам представа какво съм си мислел.

— Че Лео е искал най-доброто за сина си — подсказа му Дороти.

Фарнсуорт кимна, благодарейки за разбирането.

— Че никой баща не би подложил умишлено сина си на риск.

— Абсолютно!

— Че щом Джулиъс играе, значи е достатъчно силен, за да го прави.

— Да, да, точно!

— Мислили сте правилно — завърши Дороти. — Но за съжаление заключенията ви са били погрешни.