Джек Лондон
Играта (6)

6

Гонгът за шестия рунд удари и двамата противници с лъснали от водата тела тръгнаха един срещу друг. Понта като хала премина две трети от ринга — гореше от желание по-скоро да се нахвърли върху врага си, преди той напълно да се е съвзел. Но Джо бе издържал изпитанието. Отново беше силен и ставаше все по-силен. Той отби няколко злобни нападения, а след това му нанесе такъв удар, че Понта, олюлявайки се, отстъпи назад. Джо понечи да го последва, но разумно се въздържаше и само отбиваше ударите и се закриваше от урагана, който сам бе предизвикал.

Боят се водеше както в началото: Джо се защищаваше, а Понта нападаше. Ала Понта не беше вече тъй сигурен в себе си, не се чувствуваше господар на положението. Всеки момент, през най-свирепите му атаки противникът можеше да замахне и да го удари. Джо пестеше силите си — на десет удара на Понта отвръщаше с един, но този удар почти винаги попадаше в целта. Понта беше по-силен от Джо в нападенията, но все пак не успяваше да го надвие, а ловките като на тигър удари на Джо го грозяха непрекъснато и му показваха ясно, че има опасен противник. Той не можеше вече да развихря разрушителната си сила, както правеше в първите си нападения.

Борбата бе почнала да взема друг обрат. Публиката бързо схвана промяната; дори и Дженъвийв я забеляза в началото на деветия рунд. Джо нападаше. Влезеха ли в клинч, не Понта, а Джо замахваше надолу с юмрук към кръста на противника и нанасяше страшния удар в бъбреците. Той удряше само веднъж при всеки клинч, не пропусна ни едно вкопчване и удряше с цялата си сила. А когато не бяха в клинч, нанасяше ту ъперкът в корема на Понта, ту кроше в челюстта му, ту пък прав удар по устата. Но при най-малък признак на наближаващ ураган Джо отскачаше леко встрани и се закриваше.

Така изминаха още два рунда, три рунда, но силите на Понта, макар и видимо намалели, не го напускаха толкова бързо. Задачата на Джо беше да изтощи тази сила не с един удар, не с десет, но удар след удар… удари без край, докато тази огромна сила бъде изтръгната от тялото на противника. Джо не му даваше да си отдъхне, преследваше го упорито стъпка по стъпка и постоянно се чуваше „туп-туп-туп“ от неговия напредващ ляв крак по твърдия брезент. После внезапно нападение с тигърски скок, удар или поредица удари, бърз скок назад и отново левият крак почваше да тупа по брезента в настъпление. Минеше ли Понта в свирепа атака, Джо благоразумно се закриваше само за да се запази, а после левият му крак пак почваше своето „туп-туп-туп“ в упорито преследване на противника.

Понта постепенно отслабваше. За зрителите краят беше предрешен.

— Браво, Джо! — шумно изказаха те възхищението и обичта си.

— Срамота е да вземеш пари! — подиграваха се те. — Защо не го изядеш, Понта? Хайде, изяж го!

През едноминутните почивки секундантите на Понта работеха над него с двойно по-голямо усърдие. Тяхната твърда увереност в неговата огромна сила и жизненост беше напълно разколебана. Дженъвийв наблюдаваше трескавите им усилия и слушаше как бледоликият секундант предупреждаваше Джо.

— Не бързай! — съветваше го той, — в ръцете ти е, но не бързай. Виждал съм го аз него на ринга. Може да нанесе удар, дори когато реферът се готви да каже „Десет!“ Виждал съм го повален — ще речеш, истински нокаут, а пак продължава да се бие. Мики Съливън хубаво го беше наредил; нокдаун след нокдаун, щом се надигне — нокдаун — шест пъти, но след това оставя открито място. Понта го улучва в челюстта и две минути след туй Мики отваря очи и пита какво е станало. Внимавай, пази се от него. Да не вземеш да се увлечеш и да се откриеш, та да ти фрасне някой неочакван — внимавай! Заложил съм за тебе, но не смятам, че парите са в джоба ми, докато не свърши броенето.

Обливаха Понта с вода. Когато гонгът удари, един от секундантите обърна над главата му бутилка вода. Понта тръгна към центъра на ринга, а секундантът го последва няколко крачки, като продължаваше да излива водата от бутилката. Реферът му извика, той се затича и както бягаше, изпусна бутилката на ринга. Тя се търколи няколко пъти, водата почна да се разлива по брезента, реферът бързо ритна шишето и го запрати зад въжетата.

През изминалите рундове Дженъвийв ни веднаж не видя онзи израз на лицето на Джо, израз на борец, който бе видяла тази сутрин в универсалния магазин, когато той й говореше за Играта. Понякога лицето му беше съвсем момчешко, друг път, когато Понта му нанасяше жестоки удари, то беше бледо и сиво, а по-късно, по време на страшните изпитания, когато отчаяно се вкопчваше в противника и го държеше в клинч, ставаше умислено и тъжно. Едва сега, когато бе вън от опасност и сам нападаше, той пак придоби израза на борец. Тя го видя и потрепера. В този миг Джо пак беше тъй далеч от нея! Тя си бе въобразявала, че го познава цял-целеничък и че го държи напълно в своята власт, но този Джо й се изплъзваше — това стоманено лице, тези стоманени уста, тези стоманени очи, които искряха със стоманен блясък. Стори ѝ се, че това беше безстрастното лице на ангела на отмъщението, белязано от божия промисъл.

Понта се опита да се впусне пак в бясно нападение както в началото, но един удар по устата го спря. Неумолим, настойчив, застрашителен, Джо го преследваше, без да му даде ни секунда покой. Тринадесетият рунд завърши с нападение в ъгъла на Понта. Той опита да се отбранява, но юмрукът на Джо го свали на колене, реферът почна да брои — на деветата секунда Понта се изправи и се опита да влезе в спасителен клинч, но Джо го посрещна с четири страшни удара в корема и когато гонгът удари, Понта падна задъхан в ръцете на своите секунданти.

Джо пробяга през ринга до своя ъгъл.

— Сега вече ще го свърша — каза той на своя секундант.

— Ти хубаво го нареди този път — отговори секундантът. — Сега нищо не може да ти попречи, освен някой неочакван удар — трябва да внимаваш!

Джо се наклони напред, сбрал крака като бегач, готов да полети, щом чуе сигнала. Той чакаше гонга да удари и щом го чу, втурна се напред, прекоси ринга и свари Понта точно когато ставаше от стола, още обкръжен от своите секунданти. И там, всред секундантите, повали Понта с десен прав удар. Едва-що той се бе надигнал всред бъркотията от кофи, столове и секунданти, Джо отново го свали на пода. И трети път го повали, преди Понта да успее да излезе от своя ъгъл.

Джо се бе превърнал най-после в ураган. Дженъвийв си спомни думите му: „Само гледай. Ти ще разбереш кога съм минал в настъпление“. И публиката разбра. Всички скочиха на крака, гласовете се сляха в общ, свиреп рев — рева на кръвожадната тълпа. „Сигурно така вият вълците“ — помисли си Дженъвийв. Уверена в победата на своя любим, тя намери място в сърцето си и за жал към Понта.

Напразно Понта се опитваше да се защити, да блокира, да се закрие, да се изплъзне, да се спаси поне за миг в клинч. Но не му бе даден ни миг пощада. Нокдаун след нокдаун бе неговата участ. Биваше повалян върху брезента ту по гръб, ту на една страна, получаваше удари и по време на клинч, и когато се откопчваха един от друг — постоянни, разтърсващи удари, които замъгляваха мозъка и изтощаваха силата на мускулите му. Юмрукът на противника го притискаше в ъглите и го прогонваше оттам, запращаше го върху въжетата, караше го да отскача, но някой нов удар отново го хвърляше върху тях. Той размахваше ръце във въздуха, като сипеше свирепи удари в празното пространство. Нищо човешко не остана в него; той напълно се преобрази в звяр — ревеше, беснееше, загиваше. Бе съборен на колене, отказа да се предаде и преди десетата секунда, олюлявайки се, се надигна на крака, но юмрукът на Джо отново го посрещна и го запрати назад върху въжетата. Пребит и измъчен, запъхтян, с изцъклени очи, едва стоящ на крака, дишащ трескаво и хрипливо, жалък и героичен, решен да води борбата докрай, Понта се мяташе из ринга под натиска на противника, но все пак се опитваше да го удари. И точно тогава Джо се подхлъзна на мокрия брезент. Плувналите във влага очи на Понта видяха и прецениха щастливата случайност. Той събра всичките си напускащи го сили за светкавичен неочакван удар. В секундата, когато Джо се подхлъзна, Понта го улучи по брадата. Джо политна и се просна възнак. Дженъвийв забеляза как мускулите му се отпуснаха още преди да падне, и чу как главата му тупна в брезента.

Оглушителните викове на тълпата замряха изведнаж. Наведен над неподвижното тяло, реферът броеше секундите. Понта залитна и се свлече на колене. Той с мъка се повдигна и олюлявайки се назад-напред, хвърли към зрителите злобен, унищожителен поглед. Краката му трепереха, коленете му се подгъваха, той едва дишаше, мъчително, хрипливо. Залитна назад, но не падна само защото слепешком се вкопчи о въжетата. Той увисна там изнемощял, превит, отпуснал цялото си тяло, навел глава върху гърдите, докато реферът отброи фаталната десета секунда и посочи към него в знак, че той е победил.

Никой не изръкопляска и той като змия пропълзя през въжетата и падна в ръцете на своите секунданти. Те му помогнаха да слезе от ринга и като го подкрепяха, го, поведоха надолу по пътеката между тълпата. Джо продължаваше да лежи, там гдето бе паднал. Секундантите му го отнесоха в неговия ъгъл и го положиха на стола. Любопитни зрители започнаха да се катерят на ринга, но полицаите, които бяха вече там, грубо ги отстраняваха.

Дженъвийв наблюдаваше през шпионката. Тя не беше много разтревожена. Любимият й бе победен. За него това беше разочарование и тя му съчувствуваше, но нищо повече. Отчасти тя дори беше доволна — Играта му бе изневерила и сега тя бе по-уверена, че той й принадлежи: Джо ѝ бе разказвал различни случаи на нокаут — често боксьорите не се съвземали веднага. Тя се разтревожи истински чак когато чу секундантите да викат за лекар.

Те прехвърлиха неподвижното му тяло през въжетата и Дженъвийв не можеше вече да го вижда през шпионката. След това вратата на нейната стаичка се отвори и няколко мъже влязоха вътре. Те носеха Джо. Положиха го върху прашния под, а главата му — върху коляното на един от секундантите. Никой не изглеждаше учуден от присъствието на Дженъвийв. Тя се приближи и коленичи до него. Очите му бяха склопени, а устните — леко разтворени. Влажната му коса бе слепнала на прави кичури около лицето му. Тя повдигна едната му ръка — беше тъй тежка и безжизнена, че Дженъвийв се уплаши. Погледна бързо секундантите и другите мъже — по лицата на всички се четеше страх. Само един не изглеждаше изплашен и сипеше полугласни страхотни ругатни. Изведнаж забеляза Силвърстайн; стоеше съвсем близо до нея. Той също изглеждаше уплашен; ласкаво сложи ръка върху рамото й и съчувствено го стисна.

Това съчувствие й се стори страшно. Главата й почна да се замайва. Друг някой влезе в стаята, сториха му път. Човекът мина напред и раздразнено извика: „Излезте навън! Освободете стаята!“

Някои от мъжете мълчаливо се подчиниха.

— А ти кой си? — рязко запита той Дженъвийв. — Дявол да го вземе, та това е момиче.

— Нищо, оставете — тя е негова годеница — обади се един младеж. Дженъвийв го позна: той я бе довел тук.

— А ти? — сопнато се обърна новодошлият към Силвърстайн.

— Аз съм с нея — грубо отговори Силвърстайн.

— Тя работи при него — обясни младежът. — Оставете, не се тревожете.

Новодошлият измърмори нещо, коленичи до Джо, опипа влажната глава, пак измърмори и се изправи.

— Този случай не е за мене — каза той, — повикайте болничната кола.

Това, което се случи по-нататък, беше за Дженъвийв като кошмарен сън. Навярно бе загубила съзнание — тя не си спомняше, — иначе нямаше защо Силвърстайн да я обгръща с едната си ръка и да я подкрепя. Лицата на всички й се виждаха неясни, недействителни. Откъслечни разговори стигнаха до ушите ѝ. Младежът, който я бе довел тук, каза нещо за репортьори…

— Ще пишат името ти във вестниците — чу сякаш много отдалеч гласа на Силвърстайн и почувствува, че тя самата поклаща отрицателно глава.

Появиха се нови лица и видя, че изнасят Джо с брезентова носилка. Силвърстайн закопча дългия й балтон и вдигна яката, която закри лицето ѝ. Усети нощния въздух по бузите си, погледна нагоре и видя ясните студени звезди. Седна в претъпканата кола. Силвърстайн беше до нея. И Джо беше там; той лежеше на носилката, голото му тяло беше покрито с одеяла. Един човек в синя униформа й говореше мило, но тя не разбираше какво ѝ казва. Конски копита тропаха и тя се клатушкаше някъде в нощта.

После — светлини, гласове и мирис на йодоформ. „Това трябва да е болницата — помисли тя, — ето операционната маса, ето там лекарите.“ Те преглеждаха Джо. Един от тях, черноок, с черна брада, навярно чужденец, се изправи, след като дълго бе стоял наведен над масата.

— Никога не съм срещал подобен случай — каза той на другия до него, — цялата задна част на черепа…

Устните й бяха сухи и горяха, нетърпима болка свиваше гърлото ѝ. Но защо не плачеше? Трябваше да заплаче, чувствуваше, че тогава няма да й е тъй тежко. Лоти беше там (имаше промяна в страшния сън), стоеше от другата страна на малкото тясно легло и плачеше. Някой говореше нещо за кома, завършваща със смърт. Не беше лекарят, който приличаше на чужденец, а някой друг. Имаше ли значение кой беше? А колко ли е часът? И сякаш като отговор видя през прозореца слабата бледа светлина на зората.

— Днес щеше да е нашата сватба — каза тя на Лоти.

— Мълчи, мълчи! — изхлипа сестра му от другата страна на леглото и като закри лицето си, отново заплака.

И така, край на всичко — на килимите и мебелите, на малката къщичка, която бяха наели; край на срещите и разходките в чудните звездни нощи, на всеотдайната им любов и на щастието да любиш и да бъдеш любим. Тя бе потресена от ужасната същност на Играта, която не можа да разбере, Играта и нейните зли шеги, опасните й случайни прищевки, силата, с която сграбчваше мъжките души и караше кръвта пламенно да закипи. Пред тази съперница жената изглеждаше жалка, безсилна да запълни, да осмисли изцяло живота на мъжа, а оставаше само негово забавление, негова играчка; на жената той отдаваше своята нежност и грижи, своите моментни настроения и пориви, а на Играта своите дни и нощи на борба, плода на ръцете и ума си, най-упоритата си работа и най-безумните си усилия, напрежението, устрема на цялото си същество — на Играта той поднасяше най-съкровените си мечти.

Силвърстайн й помогна да стане. Все още зашеметена от страшния сън, тя сляпо се покоряваше. Той я хвана за лакътя и я поведе към вратата.

— О, защо не го целунеш? — извика Лоти. Тъмните ѝ, пълни с мъка очи горяха.

Дженъвийв послушно се наведе над безжизнения труп и притисна устните си в още топлите му устни. Вратата се отвори и тя мина в другата стая. Там чакаше мисис Силвърстайн. Сърдитите й очи светнаха гневно, щом зърна мъжките дрехи на Дженъвийв.

Силвърстайн погледна умолително съпругата си, но тя избухна неудържимо:

— Какво ти казвах аз, а? Какво ти казвах? А тя — не! Реши да се люби с побойник и туй то! Сега ще ти пишат името във всички вестници; ще пишат, че си била с мъжки дрехи на боксов мач! Ах ти, безсрамница, негодница недна! Ти…

Но гласът й се задави, сълзи бликнаха от очите ѝ; протегнала тлъстите си ръце, тромава, смешна, но изпълнена със свята майчинска обич, тя се заклати към мълчаливата девойка и я притисна до гърдите си. Задъхано, неясно бъбреше някакви ласкави думи и като се олюляваше назад-напред, галеше с дебелата си ръка рамото на Дженъвийв.