Джек Лондон
Играта (5)

5

Прозвуча гонгът. На Дженъвийв се стори, че бяха играли половин час, макар да знаеше от това, което й бе разказвал Джо, че бяха изминали само три минути. Щом удари гонгът, секундантите на Джо минаха през въжетата и бегом го доведоха до ъгъла му за благословената едноминутна почивка. Един от младежите приседна между изопнатите му нозе, повдигна ги на коленете си и започна силно да ги разтрива. Джо седеше на трикракото столче, облегнат назад в ъгъла, отметнал глава и разперил ръце върху въжетата, за да диша по-леко с пълни гърди. Двама секунданти му вееха с пешкири, а той поемаше въздуха с отворена уста и слушаше съветите на трети секундант, който му говореше тихо на ухото и едновременно бършеше лицето, раменете и гърдите му.

Едва свършиха всичко това (то трая не повече от минута) и гонгът отново удари; секундантите се спуснаха с всичките си принадлежности през въжетата, а Джо и Понта тръгнаха един срещу друг към средата на ринга. Дженъвийв никога не бе предполагала, че една минута може да бъде толкова кратка. За миг й се стори, че почивката бе съкратена, и тя заподозря нещо, без да знае точно какво.

Понта се нахвърли пак със същата ярост, замахваше наляво-надясно и макар Джо да отбиваше ударите, все пак силата им беше тъй голяма, че той отхвръкна няколко крачки назад. Понта скочи като тигър след него. При усилието си да запази равновесие Джо протегна ръка, повдигна главата си, защитена дотогава между раменете, и неволно се откри. Понта го следваше тъй бързо, че веднага отправи страшен летящ удар към незащитената му челюст. Джо се сниши и наведе напред; юмрукът на Понта за малко не го улучи в тила. Докато се изправяше, левият юмрук на Понта се насочи към него в прав удар, който можеше да го прехвърли през въжетата, но той отново изпревари противника си с някаква частица от секундата и с невероятна бързина се наведе напред. Юмрукът на Понта се плъзна по рамото му и остана във въздуха. Понта повтори правия удар с дясната ръка, но и тя се плъзна по същия начин и Джо успя да влезе в спасителен клинч.

Дженъвийв въздъхна с облекчение, напрегнатото й тяло се отпусна и тя почувствува, че й прилошава. Възхитената тълпа викаше като побесняла. Силвърстайн бе скочил от мястото си, кряскаше, размахваше ръце, беше извън себе си от радост. Дори мистър Клаузън викаше от възторг, и то колкото му глас държи, право в ухото на най-близкия си съсед.

Излязоха от клинча и борбата продължи. Джо блокираше противника, отскачаше назад, шареше из ринга, като отбягваше ударите и все някак успяваше да удържи този ураган от яростни атаки. Сам той рядко нанасяше удари, защото Понта имаше зорко око и умееше да се отбранява тъй добре, както и да напада. Джо в никой случай не можеше да превъзмогне неимоверната му жизненост. Той се надяваше само, че в края на краищата Понта сам ще изчерпи своите сили.

Ала Дженъвийв почна да се учудва защо нейният любим не напада. Дори се ядосваше. Тя искаше да види как той отмъщава на това животно, което тъй свирепо го преследва. И точно когато едва сдържаше нетърпението си, яви се удобен случай и Джо стовари юмрук върху устата на Понта. Ударът беше зашеметяващ. Тя видя как главата на Понта се отметна назад и устите му веднага се обагриха с кръв. Ударът и бурните викове на тълпата го разгневиха. Той се впусна към Джо като побеснял. Яростта на предишните му атаки не беше нищо в сравнение със сегашната му ярост. Джо нямаше вече възможност за втори удар; той бе съсредоточил всичките си сили, за да устои на бурята, която бе предизвикал, блокираше, закриваше се и влизаше за спасение и отмора в клинч.

Но клинчът не бе напълно отморяващ и спасителен. Всеки миг трябва да си нащрек, а при излизане от клинч става още по-опасно. Дженъвийв забеляза, че Джо някак странно се притиска о Понта при всеки клинч и това й се стори дори забавно. Тя разбра защо Джо го прави едва когато при един клинч, преди той да смогне веднага да се притисне, юмрукът на Понта полетя право отдолу нагоре и мина на косъм от брадата на Джо. След малко при друг един клинч, точно когато Дженъвийв се успокои и въздъхна облекчена, като видя, че Джо безопасно се е притиснал о противника, Понта с брада над рамото му вдигна дясната си ръка и му нанесе ужасен удар в кръста. Зрителите изохкаха от страх, а Джо бързо блокира ръцете на противника, за да предотврати втори подобен удар.

Гонгът удари и след мимолетна едноминутна почивка борбата пак започна — този път в ъгъла на Джо, защото Понта прекоси бързо целия ринг, за да го пресрещне. Там, гдето Джо бе получил удара, точно над бъбреците, бялата кожа бе станала яркочервена. Това петно, голямо колкото ръкавицата, така смая и уплаши Дженъвийв, че тя просто не можеше да откъсне погледа си от него. При следващия клинч Понта бързо повтори същия удар, но след това Джо почти винаги смогваше да сложи ръкавицата си върху устата на Понта и по този начин задържаше главата му назад. Така той предотвратяваше друг подобен удар, но все пак до края на рунда Понта на три пъти приложи тази хватка и всеки път удряше същото уязвимо място.

Още една почивка и още един рунд — този път Джо излезе невредим, но и силата на Понта не намаля. В началото на петия рунд Джо, който бе застигнат в ъгъла, даде вид, че се готви да влезе в клинч. И точно в последния миг, когато Понта очакваше тялото на Джо да се притисне о неговото, Джо се отдръпна малко назад и се нахвърли с юмруци върху незащитения корем на противника. Ударите бяха светкавични, четири на брой, ляв и десен, ляв и десен; те бяха тежки удари, защото при всеки от тях Понта потръпваше и олюлявайки се, отстъпваше назад; ръцете му се отпуснаха, раменете се свлякоха, сякаш ей сега ще се превие о̀ две и ще се строполи на земята. Зоркото око на Джо веднага съзря откритото място и той нанесе прав удар в устата на Понта, след това замахна за дълго кроше по челюстта, но не успя и вместо това го удари по бузата. Понта полетя встрани.

Цялата зала, всички до един скочиха на крака и ревнаха. Дженъвийв чуваше как мъжете викат: „Падна му в ръцете“, „Падна му в ръцете“; стори й се, че желаният край наближава. Тя също бе извън себе си; нежността и кротостта й бяха изчезнали; тя ликуваше при всеки унищожителен удар, нанасян от нейния любим.

Но не можеше да се смята, че силите на Понта бяха вече изчерпани. Преди той беше преследвал Джо като тигър, а сега Джо го преследваше. Той замахна пак за дълго кроше в челюстта на Понта, но Понта се бе вече съвзел и окопитил. Той ловко се извърна и юмрукът на Джо процепи въздуха. Силата на замаха бе толкова голяма, че Джо се завъртя в полукръг. Тогава Понта стовари страшен удар с лявата си ръка върху незащитената шия на Джо. Дженъвийв видя как ръцете на нейния любим се отпуснаха, тялото му се изопна, политна назад и се сгромоляса на пода. Реферът се наведе над Джо и започна да брои секундите, като подчертаваше изтичането на всяка секунда с отсечено движение на дясната си ръка.

В залата настъпи мъртва тишина. Понта се бе полуобърнал към публиката, за да получи заслуженото одобрение, но бе посрещнат с ледено, гробно мълчание. Вълна от гняв се надигна в него. Беше несправедливо. Ръкопляскаха само на противника му — и когато нанасяше удар, и когато отбягваше удар; а него, Понта, който бе водил борбата от самото начало, не възнаградиха дори с един възторжен вик. Очите му блеснаха злобно — той се опомни и скочи до поваления си враг. Приклекна до него и отметна назад дясната си ръка, готов да нанесе съкрушителен удар в момента, когато Джо ще се опита да се надигне. Реферът продължаваше да брои, махайки с дясната си ръка, а с лявата отблъсна Понта назад. Понта, все тъй приклекнал, го заобиколи, но и реферът обикаляше с него и го тласкаше назад, като гледаше да остане между него и падналия на земята младеж.

— Четири — пет — шест… — продължаваше да брои реферът; Джо се обърна ничком и се опита да се надигне на колене. Той успя: застанал на едно коляно с ръце отстрани, опрени на пода, а другият му крак подгънат под него, за да му помогне да се изправи.

— Не ставай! Откажи се! — чуха се тук-там гласове всред тълпата.

— Не ставай, за бога! — извика един от секундантите на Джо, изправен до самия ринг. Дженъвийв хвърли бърз поглед към него и видя лицето на младежа, бледо като платно, а устните му неволно се движеха, докато броеше заедно с рефера: „Седем, осем, девет…“ — секундите летяха.

Деветата секунда бе изтекла, когато реферът за последен път отблъсна Понта, а Джо се изправи на крака, приведен, закрил се с ръце, слаб, но спокоен, много спокоен. Понта се нахвърли върху него със страшна сила, за да му нанесе един ъперкът и един ляв прав. Джо отблъсна и двата удара, изплъзна се от третия, с крачка встрани отбягна четвъртия; но след това градушка от удари го подгони чак до ъгъла. Той беше много изтощен, залиташе ту напред, ту назад, коленете му трепереха и едва се държеше на крака. Опря гръб на въжетата. Нямаше повече накъде да отстъпва. Понта се спря за миг, сякаш искаше да се увери още веднаж в това, финтира с лявата ръка и с всички сили свирепо замахна с дясната, но Джо влезе в клинч и за миг се намери в безопасност.

Понта бясно се бореше да се освободи. Той искаше да довърши врага, след като вече го бе довел до това състояние. Но Джо се държеше упорито, на живот и смърт, съпротивяваше се срещу всяко негово усилие и щом Понта малко се отскубнеше от тясната хватка, той пак успяваше да се вкопчи в него.

— Брек! — заповяда реферът.

Джо притисна противника си още по-здраво.

— Накарай го да ме пусне!… Защо, по дяволите, не го накараш да ме пусне?! — изкряска задъханият Понта на рефера. Реферът отново заповяда „Брек“, но Джо не се подчини — той знаеше много добре, че не нарушава правилата на играта. С всеки изминат миг на клинча силите му се възвръщаха, мозъкът му се избистряше, паяжината пред очите му изчезваше. Рундът бе току-що почнал, щеше да трае още близо три минути, а той трябваше някак да издържи.

Реферът сграбчи единия и другия за рамото и насила ги отстрани, мушна се бързо помежду им и ги отблъсна назад, за да ги раздели. Щом се освободи от клинча, Понта се спусна към Джо и се нахвърли отгоре му като див звяр върху плячката си. Но Джо се закри, отби ударите и отново влезе в клинч. Понта се бореше да се освободи, но Джо не го пускаше и реферът трябваше да ги раздели отново. Джо пак успя да остане невредим и пак влезе в клинч.

Дженъвийв разбираше, че докато той е в клинч, Понта не можеше да му нанася удари — защо тогава реферът ги разделя? Това беше жестоко. В този миг тя мразеше Еди Джонз с добродушното лице и се надигна от стола, гневно стиснала ръце, с нокти, впити до болка в дланите. През останалото време на рунда, трите нескончаеми минути, противниците непрекъснато влизаха в клинч и се разделяха. Ни веднаж на Понта не се удаде да нанесе последния съкрушителен удар. Той беснееше като обезумял от своето безсилие да се справи със своя почти победен неприятел. Един удар, само един удар, но ето че не можеше да го нанесе! Опитността на Джо и неговото хладнокръвие го спасяваха. Със замъглено съзнание и треперещо тяло той се вкопчваше в противника и не го пускаше, а жизнеността му се връщаше с нов прилив на сили. Веднаж в пристъпа си на ярост, че не може да го удари, Понта сякаш понечи да го вдигне нагоре и да го хвърли на земята.

— Защо не го ухапеш? — подигравателно изкряска Силвърстайн.

Беше тъй тихо, че всички в залата чуха духовитата забележка. Тя разсея тревогата на зрителите за техния любимец и те се разсмяха гръмко, неудържимо, почти истерично. Даже Дженъвийв почувствува колко смешни бяха думите на Силвърстайн; тя се поуспокои, заразена от настроението на тълпата, но все още й се гадеше, чувствуваше се отмаляла и изнервена от ужасите, които бе видяла и които виждаше в момента.

— Ухапи го! Ухапи го! — разнесоха се викове из тълпата, която бе дошла на себе си. — Сдъвчи му ухото, Понта! Само тъй ще го надвиеш. Изяж го! Изяж го де! Ама защо не го изядеш?

Тези викове действуваха зле на Понта. Той все повече се вбесяваше и ставаше все по-безсилен да се справи с положението. Задъхваше се, хлипаше, изразходваше силите си в прекомерни усилия, губеше самообладание и разсъдък и безсмислено се стараеше да ги замести с прекалено физическо напрежение. Обзет единствено от сляпото желание да унищожи врага, той разтърсваше Джо по време на клинчовете също като териер, сграбчил плъх, напъваше се, бореше се да освободи ръцете и тялото си, а в това време Джо спокойно го държеше и не го пускаше. Реферът изпълняваше задачата си смело и безпристрастно и непрекъснато ги разделяше. Пот се стичаше по лицето му. Той влагаше цялата си сила, за да раздели двете вкопчени тела, но щом ги разделеше, Джо пак влизаше невредим в клинч и цялата работа трябваше да се повтори отново. Напразно освободеният Понта опитваше да избегне вкопчващите се ръце и увиващото се около него тяло. А не можеше да стои настрана — трябваше да се приближи, за да нанесе удар — и всеки път Джо го подмамваше и сграбчваше в обятията си.

Дженъвийв, свита в малката съблекалня, не откъсваше очи от шпионката; и тя се чувствуваше измамена. В тази борба, която й се струваше борба на живот и смърт, тя бе заинтересована страна — та нали един от противниците беше нейния Джо! И ето — на публиката всичко бе ясно, а на нея — не. Играта не бе се разбулила пред нея. Дженъвийв не можеше да долови нейния загадъчен чар, който сега й се струваше още по-загадъчен. Не разбираше къде се крие нейната мощ. Каква наслада можеше да намира Джо в това грубо гърчене и напрягане на телата, в тези свирепи хватки и още по-свирепи удари, причиняващи ужасна болка? Несъмнено тя, Дженъвийв, му предлагаше много повече — отдих, доволство и тиха, спокойна радост. Залогът, който тя даваше за сърцето и душата му, беше много по-възвишен и щедър от залога на Играта; и все пак Джо се забавляваше и с двете — държеше нея в прегръдките си, но обръщаше глава, заслушан в зова на другата, изкусителната, сирената, чието обаяние тя не можеше да разбере.

Удари гонгът. Рундът завърши точно когато излизаха от клинч в ъгъла на Понта. Бледоликият млад секундант се провря през въжетата още с първия звук. Той грабна Джо, повдигна го и на ръце тичешком го пренесе до неговия ъгъл. Секундантите започнаха трескава работа — разтриваха му нозете, пляскаха го по корема, разтягаха с пръсти гащетата му, за да диша по-свободно. За първи път Дженъвийв виждаше как човек диша с корема си; коремните мускули се вдигаха и спущаха много повече, отколкото гърдите ѝ, когато тичаше да догони някой трамвай. Остра миризма раздразни ноздрите й — тя лъхаше от напоената с амоняк гъба, от която Джо вдъхваше възбуждащи пари, за да се избистри мозъкът му. Той изплакна устата и гърлото си, после смукна малко от разрязания лимон, а в това време пешкирите бясно се вееха пред него и пълнеха дробовете му с кислород, който щеше да пречисти силно биещата му кръв и да я освежи за предстоящата схватка. Бършеха разгорещеното му тяло с мокри гъби, обливаха го с вода, а няколко бутилки изляха направо върху главата му.