Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The sun also rises (Fiesta), 1926 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Димитри Иванов, 1964 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,8 (× 15 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Диан Жон
- Разпознаване и корекция
- vasko_dikov
Издание:
Автор: Ърнест Хемингуей
Заглавие: И изгрява слънце
Преводач: Димитри Иванов
Година на превод: 1964
Език, от който е преведено: Английски
Издание: Второ
Издател: Издателство „Народна култура“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1980
Тип: роман
Националност: Американска
Печатница: ДПК „Димитър Благоев“
Излязла от печат: юли 1980 г.
Редактор: Красимира Тодорова
Художествен редактор: Николай Пекарев
Технически редактор: Божидар Петров
Художник: Александър Поплилов
Коректор: Радослава Маринович
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2620
История
- — Добавяне
Глава IX
Мачът Леду — Франсис се състоя на двадесети юни вечерта. Беше интересна среща. На другата сутрин получих писмо от Роберт Коен. В Андай прекарвал спокойно, плувал, играел малко голф и повече бридж. Плажът бил чудесен, но с нетърпение очаквал да заминем на риболов. Кога съм щял да пристигна? Да съм му купел въдичарска корда, а той щял да ми плати, когато пристигна.
Същата сутрин писах на Коен от бюрото на редакцията, че с Бил тръгваме от Париж на двадесет и пети, в противен случай ще му съобщя телеграфически; ще се срещнем с него в Байон и оттам ще тръгнем с автобус през планините към Памплона. Вечерта към седем часа се отбих в „Селект“ да се видя с Майкъл и Брет. Нямаше ги и се запътих към „Динго“. Намерих ги седнали до бара.
— Хелоу, дарлинг — подаде ми ръка Брет.
— Здравей, Джейк — поздрави Майк. — Както разбирам, снощи съм бил пиян.
— И още как — каза Брет. — Неприятна история.
— Виж какво, Джейк, кога заминавате за Испания? Имате ли нещо против да дойдем с вас?
— Чудесно.
— Нямате нищо против, нали? Всъщност аз съм бил в Памплона. Но на Брет страшно й се иска да отидем. Сигурен ли си, че няма да пречим?
— Не говори глупости.
— Малко съм пиян. Ако не бях, не бих се решил да те питам така, направо. Сигурен ли си, че нямаш нищо против?
— Стига, Майкъл — каза Брет. — Може ли човекът да каже, че няма да му е приятно? По-късно ще го питам сама.
— Но няма да ти е неприятно, нали?
— Престани да питаш или ще се разсърдя. Ние с Бил заминаваме на двадесет и пети сутринта.
— Къде е Бил всъщност? — запита Брет.
— Вечеря с някакви хора в „Шантиѝ“.
— Той е добро момче.
— Чудесно момче — потвърди Майк. — Наистина.
— Ти изобщо не го помниш — каза Брет.
— Напротив. Много добре си го спомням. Слушай, Джейк, ще ви намерим там на двадесет и пети вечерта. Брет не може да става рано.
— Наистина не мога!
— Ако парите ни пристигнат и ако си сигурен, че нямаш нищо против.
— Разбира се, че ще пристигнат. Аз ще се погрижа.
— Кажи какви риболовни принадлежности да поръчам?
— Набави си две или три пръчки с макари, корди и изкуствени мухи.
— Аз няма да ходя за риба — намеси се Брет.
— Тогава пиши да ти пратят две пръчки — едната за Бил, иначе трябва да си купува.
— Добре — каза Майк. — Ще изпратя телеграма до управителя.
— Ще бъде чудесно! — възкликна Брет. — Испания! Ще прекараме весело.
— Двадесет и пети — какъв ден се пада?
— Събота.
— Ще трябва да побързаме с приготовленията.
— Отивам до бръснарницата — каза Майк.
— А аз трябва да се изкъпя — обади се на свой ред Брет. — Бъди добро момче, Джейк, ела да ме придружиш до хотела.
— Нашият хотел е забележителен — каза Майк. — Струва ми се, че е публичен дом.
— Когато пристигнахме, оставихме си куфарите тук, в „Динго“, и в хотела ни запитаха дали ще искаме стая само за следобеда. Стана им много приятно, когато им казахме, че ще останем цялата нощ.
— Струва ми се, че е публичен дом — каза Майк. — Мисля, че разбирам тия неща.
— О, млъквай и върви да се подстрижеш.
Майк излезе. Двамата с Брет останахме на столчетата до бара.
— Още една чаша?
— Може.
— Добре ми дойде — каза Брет.
Тръгнахме нагоре по улица Деламбр.
— Не съм те виждала, откакто се върнах — каза Брет.
— Наистина.
— Как си, Джейк?
— Добре съм.
Брет ме погледна в очите.
— Кажи сега, ще дойде ли и Роберт Коен?
— Да. Защо?
— Не мислиш ли, че ще му е малко трудно?
— Не виждам защо.
— С кого мислиш, че бях в Сан Себастиян?
— Моите поздравления — казах аз. Продължихме да вървим.
— Защо каза това?
— Не знам. Какво искаш да кажа. — Продължихме пътя си и завихме.
— Държа се сравнително добре. Малко е скучен.
— Наистина ли?
— Смятах, че ще бъде полезно за него.
— Би могла да откриеш бюро за обществени услуги.
— Не ставай злъчен.
— Няма.
— Наистина ли не знаеше?
— Не — отвърнах аз. — Изглежда, не съм мислил за това.
— Мислиш ли, че ще му е лесно?
— Негова работа — отвърнах аз. — Кажи му, че идваш с нас. Може винаги да се откаже.
— Ще му пиша, за да може да се измъкне навреме.
Видях отново Брет едва на двадесет и четвърти юни вечерта.
— Имаш ли новини от Коен?
— И то какви! Изгарял от нетърпение.
— Господи!
— Аз също се изненадах. Пише, че с нетърпение чакал да ме види.
— Да не си мисли, че идваш сама?
— Не. Писах му, че отиваме всички заедно: Майкъл и другите.
— Той е удивителен.
— Нали?
Те очакваха да получат пари на другия ден. Уговорихме да се срещнем в Памплона. Те трябваше да отидат направо в Сан Себастиян и оттам да вземат влака. Щяхме да се срещнем всички в хотела на Монтоя в Памплона. Ако не дойдеха най-късно до понеделник, щяхме да продължим през планините към Бургете. До Бургете, където смятахме да ходим за риба, имаше автобус. Записах им маршрута, за да могат да ни намерят.
Двамата с Бил взехме утринния влак от гарата Орсе. Беше хубав ден, не много горещ, местността беше красива още от началото. Отидохме във вагон-ресторанта да закусим. На излизане поисках от кондуктора карти за първа група при обяда.
— До петата всичко е заето.
— Какво значи това?
В този влак по обед обслужваха пътниците, на две групи и винаги имаше достатъчно места.
— Всичко е заето — каза кондукторът на вагон-ресторанта. — В три и половина ще сервираме на петата група.
— Неприятно — обърнах се аз към Бил.
— Дай му десет франка.
— Вземете — казах аз. — Искаме да обядваме с първата група.
Кондукторът сложи десетте франка в джоба си.
— Благодаря. Съветвам ви да си вземете сандвич. Всички места за първите четири групи са предварителна запазени чрез железопътната компания.
— Ще стигнеш далече, приятелю — каза му Бил на английски. — Ако ти бях дал пет франка, сигурно щеше да ни посъветваш да скочим от влака.
— Comment?
— Върви по дяволите! — продължи Бил. — Поръчай да приготвят сандвичи и бутилка вино. Обясни му, Джейк.
— И ги изпратете в съседния вагон. — Казах му къде са местата ни.
В нашето купе седяха мъж и жена с младия си син.
— Вие сте американци, нали? — запита мъжът: — Харесва ли ви пътешествието?
— Чудесно е — каза Бил.
— Добре правите. Пътувайте, докато сте млади. Ние с жена ми отдавна се канехме да посетим Европа, но трябваше доста да почакаме.
— Можехме да дойдем още преди десет години, ако се беше съгласил — каза жена му. — Винаги казваше: „Най-напред да видим Америка!“ Така или иначе, видяхме доста неща.
— Влакът е пълен с американци — забеляза мъжът. — Цели седем вагона. Всичките са от Дейтън, щат Охайо. Ходили са на поклонение в Рим, а сега отиват в Биариц и Лурд.
— А, така ли? Значи, поклонници. Фарисеи такива — каза Бил.
— А вие, момчета, от кой край сте?
— Аз съм от Канзас сити. А той е от Чикаго — отвърнах аз.
— И отивате в Биариц?
— Не. Отиваме да ловим риба в Испания.
— Аз пък никога не съм се увличал по риболова. Но в нашия щат има мнозина запалени. В щата Монтана има много хубави места за риба. Ходил съм с приятели, но никога не съм се увличал.
— Когато ходиш с тях, май че изобщо не ловите риба — каза жена му.
Той ни намигна.
— Нали знаете какви са жените. Ако седнеш пред бутилка, уиски или бира, смятат те за пропаднал.
— Такива са мъжете — обърна се към нас жената. Тя приглади роклята върху пълните си бедра; — Гласувах против сухия режим, за да му направя удоволствие и защото обичам в къщи да се намира малко бира, а сега чуйте го как приказва. Чудно как намират жени да се омъжат за тях.
— Знаете ли — каза Бил, — че тази банда отци поклонници е монополизирала вагон-ресторанта до три часа и половина.
— Как така? Може ли такова нещо?
— Опитайте се да намерите места.
— Тогава, мами, изглежда, че ще трябва да отидем да си поръчаме още една закуска.
Тя стана и си оправи роклята.
— Бихте ли наглеждали куфарите, момчета? Хайде, Хюбърт.
Тримата тръгнаха към вагон-ресторанта. Малко след това мина един служащ да съобщи, че първата група ще обядва и поклонниците заедно с техните духовници се занизаха по коридора. Новият ни приятел и семейството му не се върнаха. По коридора се зададе келнер с нашите сандвичи и бутилка „Шабли“. Извикахме го.
— Днес ви чака много работа — казах аз.
Той кимна с глава.
— Започват още в десет и половина.
— А ние кога ще ядем?
— Кажете, аз кога да ям?
Той остави бутилката и две чаши, платихме сандвичите и му дадохме бакшиш.
— Ще се върна за чиниите — каза той — или може вие да ги донесете.
Ядяхме сандвичи, пиехме „Шабли“ и гледахме околността през прозореца. Житата бяха току-що започнали да зреят и нивите аленееха от макове. Пасищата бяха зелени, мяркаха се кичести дървета, големи реки и тук-там някой замък, потънал в зеленина.
В Тур слязохме, купихме още една бутилка вино и когато се върнахме в купето, заварихме, удобно настанени, джентълменът от Монтана, жена му и синът им Хюбърт.
— Има ли хубави места за плуване в Биариц? — запита Хюбърт.
— Момчето изгаря от нетърпение да се гмурне във водата — каза майка му. — На тази възраст е трудно да седиш мирно във влака.
— За плуване е хубаво — казах аз, — но когато има големи вълни, е опасно.
— Обядвахте ли? — запита Бил.
— О, да. Настанихме се, когато започнаха да идват, и сигурно са помислили, че сме заедно с тях. Един от келнерите ни каза нещо на френски, после върнаха трима от ония.
— Сигурно са ни помислили за важни персони — каза мъжът. — Така или иначе, католическата църква е голяма сила. Жалко, че вие двамата не сте католици. Тогава щяхте да се наобядвате.
— Аз съм католик — казах аз. — Най-много затова ме е яд.
Най-накрая в четири и четвърт можахме да обядваме. Бил беше започнал да става заядлив. Малко остана да хване за яката духовника, който се връщаше със своята група поклонници.
— А ние, протестантите, отче, няма ли да ядем?
— Аз нищо не знам. Нямате ли билети?
— Човек може само заради това да се запише в Ку клукс клан — каза Бил. Духовникът се обърна след него и го изгледа.
Във вагон-ресторанта келнерите за пети път сервираха определеното меню. Келнерът, който ни прислужваше, беше вир-вода. Бялото му сако беше лилаво под мишниците.
— Сигурно пие много вино.
— Или носи лилаво бельо.
— Хайде да го питаме.
— Недей. Много е уморен.
В Бордо влакът имаше половин час престой и слязохме на гарата да се поразходим. За града нямаше време. След това минахме през Ландите и гледахме залеза. Между боровете имаше просеки, широки като улици, погледът се плъзгаше по тях чак до гористите хълмове в далечината. В седем и половина вечеряхме и гледахме местността през отворения прозорец на вагон-ресторанта. Навсякъде растяха борове и папрати. Имаше малки полянки и къщи, минахме и покрай една дъскорезница. Здрачаваше се и нахлуваше дъхът на горещата, песъчлива, вече притъмняла местност. В девет часа стигнахме в Байон. Мъжът, жена му и Хюбърт се ръкуваха с нас. Те отиваха до Ла Негрес да вземат влака за Биариц.
— Желая ви всичко хубаво — каза мъжът.
— И пазете се от тези техни боеве с бикове.
— Може би ще се видим в Биариц — каза Хюбърт.
Слязохме с куфарите и калъфите с въдиците, минахме през тъмната чакалня и излязохме на осветената улица, където чакаха върволица файтони и автобуси за хотелите. Между хотелиерските служащи беше и Роберт Коен. В първия момент той не ни видя. След това тръгна към нас.
— Добре дошъл, Джейк. Добре ли пътува?
— Отлично — отвърнах аз. — Това е Бил Гортън.
— Здравейте.
— Да вървим — каза Роберт. — Наел съм файтон. — Беше малко късоглед. Досега не бях го забелязал. Той стеснително поглеждаше Бил и се мъчеше да си спомни откъде го познава.
— Ще отидем в моя хотел. Не е лош. Може да се каже, че е добър.
Качихме се, файтонджията сложи куфарите на капрата до себе си, изплющя с камшика и тръгнахме по-тъмния мост към града.
— Много се радвам, че ще бъдем заедно — обърна се Роберт към Бил. — Джейк много ми е говорил за вас, освен това съм чел книгите ви. Донесе ли ми корда, Джейк?
Файтонът опря пред хотела и слязохме. Хотелът беше хубав, персоналът много вежлив и ние получихме по една хубава стаичка.