Ърнест Хемингуей
И изгрява слънце (18) (Фиеста)

Глава XVIII

По обед се събрахме в кафенето. Имаше много хора. Ядяхме скариди и пиехме бира. Градът бе пълен с хора. Всички улици бяха претъпкани. От Биариц и Сан Себастиян пристигаха автобуси и спираха на площада. Те докарваха хора, дошли да видят борбите с бикове. Надойдоха и туристически автобуси, между които един с двадесет и пет англичанки. Те седяха в голямата бяла кола и наблюдаваха фиестата с бинокли. Всички танцуващи бяха пияни. Беше последният ден от фиестата.

Празничната тълпа бе заляла всички улици и площади: тук-там колите и автобусите образуваха малки островчета от зрители. Колите се изпразваха и новодошлите се стопяваха в тълпата. Те изчезваха и само изрядно се мярваше по някой спортен костюм, който изглеждаше не на мястото си между черните блузи на селяните, насядали един до друг около масите. Фиестата погълна дори англичаните от Биариц и човек можеше да ги забележи само ако мине покрай масата им. Музиката непрекъснато огласяше улиците. Барабаните биеха, пиколите не млъкваха. В кафенетата, опрели ръце на масата или прегърнати през рамо, мъжете пееха с пресипнали гласове.

— Ето Брет — каза Бил.

Вдигнах глава и я видях да се задава между тълпата, изпълнила площада, вдигнала високо глава, сякаш фиестата беше в нейна чест, а тя благосклонно я приемаше като мило забавление.

— Хелоу! — поздрави тя. — Умирам от жажда.

— Още една голяма бира — поръча Бил на келнера.

— Скариди?

— Коен замина ли? — запита Брет.

— Да — каза Бил. — Нае кола.

Бирата дойде. Брет вдигна халбата и ръката й затрепери. Тя забеляза това, усмихна се, наведе се напред и отпи голяма глътка.

— Хубава бира.

— Много хубава — потвърдих аз. Боях се как ще реагира Майк. Предполагах, че не е спал и през цялото време е пил, но изглеждаше, че се владее.

— Чух, че си пострадал от Коен, Джейк — каза Брет.

— Не. Само бях в безсъзнание. Това е всичко.

— Но Педро Ромеро пострада — продължи тя. — Пострада, и то зле.

— Как е той?

— Ще се оправи. Не иска да излиза от стаята.

— Лицето му пострадало ли е?

— Да. Много. Казах му, че ще отскоча да ви видя.

— Ще излезе ли на арената?

— На всяка цена. Ако нямате нищо против, ще дойда с вас.

— Как е твоето приятелче? — запита Майк. Той не бе чул ни дума от това, което каза Брет. — Брет си има матадор — каза той. — Имаше си един евреин, казваше се Коен, но с него станаха неприятни истории.

Брет стана.

— Не желая да слушам глупости, Майкъл.

— Как е твоето приятелче?

— Много добре. Следобед ще го видиш на арената.

— Брет си има матадор — каза Майк. — Много е хубав проклетникът.

— Ще ме изпратиш ли, Джейк? Искам да ти кажа нещо.

— Разкажи му за твоя матадор — поде пак Майк. — О, по дяволите този матадор! — Той така блъсна масата, че бирите и чиниите със скариди се изсипаха с трясък.

— Хайде — каза Брет. — Да се махаме оттук.

— Е, как е? — запитах я аз, докато си пробивахме път през многолюдния площад.

— От обед до пет часа няма да съм с него. Ще дойдат неговите хора да го облекат. Каза ми, че били настроени против мен.

Брет сияеше. Тя беше щастлива. Слънцето се бе издигнало и денят беше ясен.

— Чувствувам се преродена. Нямаш представа, Джейк.

— С нещо да ти помогна?

— Не. Искам само да дойдеш с мен на коридата.

— Ще се видим ли на обед?

— Не. Ще обядвам с него.

Ние стояхме под аркадата пред вратата на хотела. Изнасяха маси и ги слагаха под колоните.

— Да се поразходим из парка — предложи Брет. — Не искам още да се качвам горе. Той сигурно спи.

Минахме покрай театъра, излязохме от площада и тръгнахме заедно с тълпата между панаирните сергии. Излязохме на една пряка към Пасео де Сарасате. Там беше пълно с разхождащи се — елегантния свят на Памплона. Те отиваха до горния край на парка и се връщаха.

— Само тук не — каза Брет. — В момента нямам никакво желание да ме гледат.

Стояхме на слънце. След дъжда и мъглата, дошли от морето, отново беше топло и приятно.

— Дано спре вятърът — каза Брет. — За него е много лошо, когато духа вятър.

— Дано.

— Според него биковете са добри.

— Добри са.

— Това ли е „Свети Фермин“?

Брет гледаше жълтата стена на параклиса.

— Да. Оттук започна неделната процесия.

— Хайде да влезем. Имаш ли нещо против? Иска ми се да се помоля за него, да направя нещо.

Тежката, обшита с кожа врата леко се отвори и ние влязохме. Вътре беше тъмно. Имаше много богомолци. Забелязахме ги едва когато очите ни започнаха да свикват с полумрака. Коленичихме пред една от дългите пейки. След малко почувствувах, че Брет стои до мен като вдървена и гледа втренчено пред себе си.

— Хайде — прошепна тя пресипнало. — Да излизаме оттук. Нервите ми не издържат.

Когато излязохме на топлата, окъпана в слънце улица, Брет вдигна глава към върховете на дърветата, полюшвани от вятъра. От молитвата не излезе нищо.

— Не знам защо се изнервям така в черква — каза Брет. — Никога не ми помага.

Продължихме.

— Не попадам в тон с религиозните настроения — добави тя. — Лицето ми не може да добие подходящото изражение.

— Знаеш ли — продължи тя след малко, — никак не се тревожа за него. Само се чувствувам щастлива.

— Това е хубаво.

— Но все пак, дано вятърът престане.

— До пет часа все ще престане.

— Дано.

— Можеш да се помолиш — засмях се аз.

— Никога не ми е помагало. Не съм получила ни едно от нещата, за които съм се молила. А ти?

— О, да.

— Глупости. Всъщност с някои хора може би е така. Но ти не изглеждаш особено набожен, Джейк.

— Набожен съм.

— Глупости. Поне днес не се опитвай да ме покръстваш. И без това ми предстои тежък ден.

От историята й с Коен за първи път я виждах безгрижна и весела както по-рано. Отново се озовахме пред хотела. Масите бяха приготвени, на много от тях бяха насядали хора и се хранеха.

— Грижи се за Майк — каза Брет. — Не му позволявай да го преживява много тежко.

— Приятелите ви се качиха горе — каза на английски оберкелнерът германец. Той вечно подслушваше. Брет се обърна към него:

— Благодаря. Имате ли да кажете още нещо?

— Не, мадам.

— Добре — каза Брет.

— Запазете ни маса за трима — наредих аз на немски. Той се усмихна с неприятната си розово-бяла усмивка.

— Мадам тук ли ще обядва?

— Не — отвърна Брет.

— Тогава смятам, че маса за двама ще бъде достатъчна.

— Не му отговаряй — каза Брет. — Сигурно Майк е зле — добави тя по стълбите. Разминахме се с Монтоя. Той се поклони, без да се усмихне.

— Ще се видим в кафенето — каза Брет. — Благодаря ти, Джейк.

Разделихме се на нашия етаж. Тя тръпна по коридора право към стаята на Ромеро. Не почука. Просто отвори вратата, влезе и я затвори след себе си.

Застанах пред вратата на Майк и почуках. Не последва отговор. Натиснах дръжката и вратата се отвори. В стаята цареше безпорядък. Всички куфари бяха отворени, наоколо се търкаляха захвърлени дрехи, до леглото имаше празни бутилки. Майк лежеше и приличаше на собствената си посмъртна маска. Той отвори очи и ме погледна.

— Привет, Джейк — поздрави той съвсем бавно. Исках да поспя. Отдавна исках да поспя.

— Чакай да те завия.

— Не, топло ми е.

— Не си отивай. Не съм заспал още — продължи той след малко.

— Ще заспиш, Майк. Не се тревожи.

— Брет тръгна с един матадор — каза Майк. — А оня, другият, си отиде.

Той обърна глава и ме погледна.

— Чудесно, нали?

— Да. А сега гледай да заспиш, Майк. Имаш нужда от сън.

— Ще заспя. Ей сега.

Той затвори очи. Излязох и тихо притворих вратата. Бил беше в моята стая и четеше вестник.

— Видя ли Майк?

— Да.

— Да вървим да ядем.

— Не искам да ям долу при оня германец, оберкелнера. Когато качвах Майк горе, той се държа нахално.

— И с нас се държа нахално.

— Да отидем да ядем в града.

Слязохме по стълбата. Разминахме се с едно момиче, което се изкачваше с поднос, покрит с кърпа.

— Носят обеда на Брет — каза Бил.

— И на момчето — добавих аз.

Когато излязохме на терасата под колонадата, към нас се приближи германецът оберкелнер. Червените му бузи лъщяха. Беше много учтив.

— Запазих ви маса за двама, джентълмени.

— Можеш да я запазиш за себе си — каза Бил. Минахме на отсрещния тротоар.

Обядвахме в един ресторант на една от преките на площада. Вътре имаше само мъже. Те пушеха, пиеха и пееха. Храната беше добра — виното също. Почти не говорихме. След това отидохме в кафенето да погледаме празничния кипеж. След като се наобядва, Брет дойде при нас. Каза, че надникнала в стаята на Майк и видяла, че спи.

Когато фиестата прекипя и се изсипа към арената, ние тръпнахме с тълпата. Брет седна на първия ред между нас двамата. Точно под нас беше el callejon — тесен коридор между първия ред и червената ограда, наречена барера. Бетонните скамейки зад нас почерняха от хора. Зад червената ограда се жълтееше изравненият пясък на арената. Изглеждаше малко сбит от дъжда, но слънцето го бе изсушило и той беше слепнал и гладък. Помощниците на матадорите и служителите при арената се зададоха по тесния коридор, нарамили кошници с бойните плащове и мулетите. По тях имаше петна от кръв и те бяха добре сгънати и подредени. Помощниците отвориха тежките кожени сандъчета със сабите и ги опряха на барерата така, че се виждаха червените дръжки на оръжията. Те разгънаха мулетите — червените плащове с тъмни петна изсъхнала кръв — и втъкнаха в тях пръчки, за да се обтегне платното и да може матадорът да го държи по-удобно. Брет не изпускаше нищо. Всичко, свързано с изкуството на матадора, я интересуваше.

— Монограмът му е извезан на всички плащове и мулети — каза тя. — Защо ги наричат мулети?

— Не знам.

— Интересно дали ги перат понякога.

— Мисля, че не. Може би за да не избелеят.

— Сигурно се втвърдяват от кръвта — каза Бил.

— Странно — каза Брет, — как кръвта престава да ти прави впечатление.

Под нас в тесния проход, наречен callejon, помощниците привършваха приготовленията. Всички места бяха заети. Горе ложите бяха пълни. Нямаше нито едно празно място, освен в ложата на президента^[1]. Борбите щяха да започнат, след като той пристигне. Срещу нас, на изравнения пясък, до високото преддверие на корала, стояха матадорите с плащове, преметнати през ръка. Те разговаряха и чакаха сигнала, за да минат в тържествен марш през арената. Брет ги наблюдаваше с бинокъла.

— Ето, искаш ли да погледнеш?

Погледнах през бинокъла и видях тримата матадори.

Ромеро беше в средата, Белмонте от лявата му страна, а Марсиал — от дясната. Зад тях стояха хората им — първо бандерилиерите, а по-нататък, в откритото пространство на корала, се виждаха пикадорите. Ромеро беше облечен в черно. Триъгълната му шапка беше ниско нахлупена. Не можех да видя ясно лицето му под периферията, но изглежда, че беше доста пострадало. Той гледаше право пред себе си. Марсиал скришом пушеше цигара и я криеше в шепата си. Белмонте също гледаше пред себе си, лицето му беше бледо и изпито, вълчата му челюст се издаваше напред. Той гледаше в пространството. Той и Ромеро сякаш нямаха нищо общо с останалите. Бяха съвсем сами. Над нас, в ложите, започнаха да ръкопляскат — появи се президентът и аз подадох бинокъла на Брет. Разнесоха се аплодисменти. Засвири музика. Брет гледаше през бинокъла.

— Вземи — каза тя.

Видях през бинокъла, че Белмонте казва нещо на Ромеро. Марсиал се изправи и пусна цигарата. С поглед право пред себе си, вдигнали глави, полюшвайки свободната си ръка, тримата матадори тръгнаха през арената. Зад тях идваше шествието, всички вървяха в крак — плащът на едната ръка, другата свободна, — следвани от пикадорите, които яздеха, вдигнали дългите копия. На опашката бяха двата впряга мулета и служителите при арената. Без да свалят шапки, матадорите се поклониха пред ложата на президента, след това се приближиха към барерата под нас. Педро Ромеро сне тежкия плащ от златен брокат, прехвърли го през оградата на помощника си и му каза нещо. Той беше близо и видяхме, че устните му са подути, а очите — мътни. Лицето му беше подпухнало и в синини. Помощникът пое плаща, погледна нагоре към Брет, приближи се към нас и го подаде.

— Разгърни го пред себе си — казах аз.

Брет се наведе напред. Плащът беше тежък, гладък и твърд от втъканите златни нишки. Помощникът се извърна, поклати глава и каза нещо. Съседът ми се наведе към Брет.

— Той не иска да го разстилате — каза той. — Сгънете го и го сложете на коленете си.

Брет сгъна тежкия плащ.

Ромеро не погледна към нас. Той говореше с Белмонте. Белмонте беше дал парадния си плащ на някакви свои приятели. Той погледна към тях и се усмихна с вълчата си усмивка — само с устни. Ромеро се приближи до барерата и поиска каната с вода. Помощникът му я донесе. Ромеро поля гъсто изтъкания боен плащ, след това настъпи долния му край с ескарпината си и го повлече по пясъка.

— Защо прави това? — запита Брет.

— Защото духа вятър и иска плащът да натежи.

— Лицето му е пострадало — забеляза Бил.

— Той не е добре — каза Брет. — Би трябвало да е в леглото.

Първият бик бе на Белмонте. Белмонте беше много добър. Но той получаваше по трийсет хиляди песети, хората бяха чакали цяла нощ на опашка за билети, за да го видят, и изискваха да бъде нещо повече от много добър. Славата на Белмонте беше, че действува близо до бика. В бикоборството се говори за терен на бика и терен на матадора. Докато матадорът е на своя терен, той е в сравнителна безопасност. Но прекрачи ли в терена на бика — грози го смърт. В най-добрите си години Белмонте бе стоял винаги на терена на бика. Така бе създавал чувството за неминуема трагедия. Хората бяха отивали на борбите с бикове да видят Белмонте, да изпитат чувството, че ей сега ще настъпи трагичната развръзка и може би да видят смъртта на Белмонте. Преди петнадесет години казваха: искаш ли да видиш Белмонте, побързай — иди, докато е още жив. Оттогава насам той уби повече от хиляда бика. След като се оттегли, името му остана легенда и всички говореха за неговия стил. Затова, когато се върна на арената, публиката се разочарова: никой смъртен не можеше да стои тъй близо до бика, както в легендата за Белмонте, разбира се, дори и самият Белмонте.

Освен това Белмонте поставяше условия: биковете му да не бъдат много едри, нито с много големи рога. Затова, липсваше елементът, необходим за предвкусване на трагичната развръзка: от Белмонте, който сега беше болен от язва, публиката искаше три пъти повече от онова, което той някога бе способен да даде, затова се почувствува ограбена и измамена, а Белмонте изпитваше такова огорчение и презрение, че челюстта му се издаде още по-напред, лицето му стана още по-жълто, болката му се усили, движеше се с мъка — накрая тълпата премина от викове към действие, но той ги посрещна с презрение и безразличие. Бе очаквал днешния следобед да му донесе лаври — вместо това той му донесе подигравки, оскърбителни крясъци и накрая дъжд от възглавнички, огризки хляб и гнили зеленчуци, с които го замеряха на същата арена, където някога се бе покрил, със слава. Само челюстта му се издаваше още по-напред. От време на време, когато му подвикваха нещо особено обидно, той се извръщаше, за да се усмихне със своята озъбена, тънкоуста и вълча усмивка, всяко движение му струваше все повече болки, докато накрая лицето му от жълто стана с цвят на пергамент. След като уби втория бик и престанаха да го замерят с парчета хляб и възглавници, след като поздрави президента със същата вълча усмивка и пълни с презрение очи, след като подаде сабята си през барерата, за да я избършат и поставят в калъфа, той тръгна по пътечката, облегна се на барерата под нас и опря глава на ръцете си, без да вижда, без да чува нищо, разкъсван от болки. Накрая вдиша глава и поиска вода. Глътна малко, изплакна устата си, взе си плаща и се върна на арената.

Публиката беше против Белмонте, затова беше за Ромеро. Щом той се отдели от барерата и тръгна към бика, започнаха да му ръкопляскат. Белмонте също следеше Ромеро, гледаше го, без да се издава. На Марсиал не обръщаше внимание. Съвсем ясно му беше колко струва Марсиал. Бе се върнал на арената, за да се състезава с Марсиал, сигурен, че изходът е предрешен. Бе очаквал да се състезава с Марсиал и другите звезди от декадентската школа, уверен, че неговият естествен стил ще изпъкне на фона на лъжекрасивата техника на матадорите-декаденти, че стига да излезе на арената и ще спечели. Но Ромеро провали неговото завръщане. Ромеро правеше винаги плавно, спокойно и красиво онова, което той, Белмонте, само понякога успяваше да направи. Публиката чувствуваше това, разбраха го дори туристите от Биариц, а накрая даже и американският посланик. Белмонте не се решаваше да започне състезание с Ромеро, защото то щеше да го доведе до тежко нараняване или смърт. Не беше вече някогашният Белмонте. Вълнуващите мигове на арената бяха останали в миналото. Съмняваше се дали изобщо е способен на онова, което бе давал по-рано. Нещата се бяха променили — Белмонте беше Белмонте само в някои кратки мигове. Някогашната му класа проблясваше в отделни моменти, но те нямаха стойност, защото той ги бе нагласил предварително: беше отишъл с кола да огледа стадото на своя приятел, собственика на ранчото, и облегнат на оградата, бе избрал най-безопасните бикове. И двата бяха дребни, не създаваха трудности, нямаха големи рога и в един кратък момент, когато през болката, която бе винаги с него, усети да проблясва частица от старото величие, то беше предварително отписано и продадено, затова не го удовлетвори. Да, частица от старото величие, но то не можеше да превърне коридата в празник, както едно време.

А Педро Ромеро беше наистина голям бикоборец. Той обичаше коридата, мисля, че обичаше биковете, мисля, че обичаше и Брет. Този следобед, доколкото зависеше от него, той бе непрекъснато пред нея. Нито веднъж не погледна нагоре. Затова всичко излизаше още по-добре и той го правеше не само заради нея, но и за себе си. Не поглеждаше нагоре да потърси одобрението й, затова го правеше за себе си, и от това черпеше сили, а същевременно го правеше и за нея. Но това, че го правеше за нея, не беше в негов ущърб. Напротив, беше му от полза през целия следобед. Първата фигура — „кѝте“, той изпълни точно под нас. Тримата матадори поред поемат бика след всяка негова схватка с пикадора. Пръв беше Белмонте. Втори — Марсиал. След това Ромеро. Тримата стояха от лявата страна на коня. Пикадорът, нахлупил шапка, насочи, острието на копието право към бика, заби шпори и хванал юздите в лявата ръка, принуди коня да пристъпи към бика. Бикът гледаше. Беше обърнал очи към белия кон, но всъщност следеше само триъгълното острие на копието. Ромеро забеляза, че бикът извръща глава. Той нямаше намерение да напада. Ромеро развя плаща и червеният цвят привлече погледа на бика. Той инстинктивно се понесе напред, наведе глава и вместо яркото червено петно намери пред себе си белия кон и ездача, силно надвесен над седлото, който замахна с дългото копие от хикорово дърво, заби стоманеното острие в изпъкналите раменни мускули на животното, опрян на копието, бавно накара коня да се извие, за да разшири раната, и заби острието още по-дълбоко в плешката, за да загуби животното кръв, преди да се заеме с него Белмонте.

Бикът спря устрема си пред острието. Не беше много настървен срещу коня. Той се изви, откъсна се от тройната група, която се разпадна, и Ромеро го примами с плаща си. Той привлече животното леко и плавно, след това застана право пред него с разгънат плащ. Бикът навири опашка и се хвърли напред, а Ромеро, без да отстъпва от мястото си, се извъртя и увлече животното с плаща. Мантията, натежала от влагата и полепналия по нея пясък, се изпъна като издуто от вятъра платно и Ромеро описа полукръг пред самите рога на бика. Фигурата свърши и те отново бяха един срещу друг. Ромеро се усмихваше. Бикът отново се хвърли, плащът отново се изду и се завъртя, този път на другата страна. Всеки път той пускаше бика тъй близо до себе си, че човекът, животното и плащът, който се изпъваше и описваше дъга пред рогата, се сливаха в обща, рязко открояваща се група. Това ставаше тъй плавно и ритмично, сякаш Ромеро люлееше бика, за да го приспи. Така той изпълни четири вероники и свърши с една полувероника, която го остави с гръб към бика. Той преметна плаща през ръка, опря другата на бедрото си и се отдалечи под шумните аплодисменти, а бикът се загледа след него.

Той беше безупречен със своите бикове. Първият не виждаше добре. След една, две вероники Ромеро вече знаеше доколко е засегнато зрението му. И във фигурите той се съобразяваше с това. Не правеше нещо изключително. Само действуваше безупречно. Тълпата закрещя да сменят бика. Вдигна се голям шум. Не можеше да се очаква нещо интересно от бик, който не вижда плаща, но президентът не даде заповед да го сменят.

— Защо не го заменят с друг? — запита Брет.

— Платили са за него. Парите им ще отидат на вятъра.

— Не е справедливо спрямо Ромеро.

— Погледни как подхваща бика, който не вижда червеното.

— Не ми се гледат такива неща.

Тягостно е да наблюдаваш такава картина, когато не си безразличен към човека, който участвува в нея. Тъй като бикът не различаваше нито ярките плащове, нито алената мулета, Ромеро трябваше да го подмамва с тяло. Приближаваше се до него толкова, че бикът да види тялото му — тогава той се хвърляше напред, но вместо човека намираше плаща и Ромеро завършваше маневрата с класическа вероника. Туристите от Биариц бяха разочаровани. Те мислеха, че Ромеро се бои, затова прави малка стъпка встрани всеки път, когато се отмества, така че вместо тялото му бикът да намери плаща. Те предпочитаха Марсиал, който имитираше Белмонте, или Белмонте, който имитираше някогашния Белмонте. Трима от тях бяха седнали зад нас.

— Какво толкова има да се бои? Бикът е толкова тъп, че гони само плаща.

— Той е млад матадор. Още не е научил занаята.

— Но досега беше добър с плаща.

— Сигурно се вълнува.

Сам посред арената, Ромеро продължаваше играта: приближаваше се толкова близо, че бикът да го забележи, подлагаше тялото си, пристъпяше още по-близо, а бикът продължаваше да гледа тъпо, след това — толкова близо, че бикът смяташе, че няма да му убегне, подмамваше го отново, докато го нападне, и тогава пред самите рога подлагаше червения плащ с лек, почти незабележим отскок встрани, който обиждаше критичния вкус на специалистите от Биариц.

— Сега ще го убие — казах аз на Брет. — Докато бикът има още сили, иначе ще се преумори.

В средата на арената се открои фигурата на Ромеро, застанал срещу бика. Той изтегли сабята от гънките на плаща, вдигна се на пръсти и се прицели с острието. Бикът се хвърли напред, Ромеро — също. С лявата си ръка той пусна плаща върху муцуната на животното, за да го заслепи, лявото му рамо мина между рогата и в същия момент острието се заби. За миг той и бикът бяха едно: Ромеро, полегнал върху животното, дясната му ръка вдигната до онова място, където дръжката на сабята се червенееше между плешките му. След това телата им се отделиха. Ромеро се оттласна от бика и застана срещу него с вдигната ръка, бялата му риза бе разкъсана под ръкава и се вееше, а бикът с червената дръжка на сабята, забита между плешките, отпусна глава и краката му се подгънаха.

— Ето, пада — каза Бил.

Ромеро беше близо и бикът го виждаше. Все още с вдигната ръка, той му каза нещо. Бикът се сви на кълбо, главата му клюмна напред, той бавно се отпусна, след това изведнъж се претърколи и четирите му крака щръкнаха във въздуха.

Подадоха му сабята и с отпуснато надолу острие, с мулета в другата ръка, той прекоси арената, застана пред ложата на президента, направи поклон, изправи се, след това отиде до барерата и подаде плаща и сабята.

— Труден бик — каза помощникът му.

— Накара ме да се изпотя — призна Ромеро и изтри лицето си. Помощникът му подаде каната. Ромеро накваси устните си. Личеше, че го заболя, когато ги допря до каната. Той не погледна към нас.

Марсиал имаше голям успех. Още му ръкопляскаха, когато излезе последният бик на Ромеро — същият бик, който се бе откъснал от стадото и уби един човек от тълпата.

При първия бик ясно се забелязваше, че лицето на Ромеро е пострадало. Виждаше се при всяко негово движение. В напрегнатата и опасна игра с бика, който недовиждаше, то пролича още повече. Боят с Коен не бе засегнал духа му, но лицето му бе в синини и тялото го болеше. Сега той се отърсваше от всичко това. Всяко ново движение заличаваше част от случилото се. Бикът беше хубав, едър, с големи рога, бързо се извръщаше и нападаше без колебание. Тъкмо такива бикове обичаше Ромеро.

Той привърши играта с плаща и се приготви да забие сабята, но тълпата го накара да продължи. Не искаха още Ромеро да убие бика, не искаха зрелището да свърши. И Ромеро продължи. Беше като нагледен урок по матадорство. Всички фигури бяха свързани една с друга, изпълнени докрай, бавно, ритмично и плавно. Нямаше трикове и фалшификации. Нямаше резки движения. При всяка фигура, в критичния момент, човек изтръпваше. Тълпата искаше зрелището да продължи безкрайно.

Бикът стоеше разкрачен, готов за последния удар, и Ромеро го уби точно под нас. Той го уби не както предишния бик, когато нямаше друг изход, а тъй както искаше. Застана право срещу животното, изтегли сабята от сдиплената мулета и се прицели с острието. Бикът го гледаше. Ромеро му каза нещо и тропна с крак. Бикът се хвърли напред, Ромеро го изчака, отпуснал плаща, стъпил с плътно събрани крака, с поглед по дължината на острието. Без да пристъпи напред, той се сля с бика, заби сабята високо между плешките, бикът беше проследил ниско спуснатата мулета, която изчезна от погледа му, Ромеро направи крачка наляво и това бе всичко. Бикът се опита да направи крачка напред, краката му се подгънаха, той се олюля, остана така няколко мига, после падна на колене; по-големият брат на Ромеро се приближи изотзад и заби един къс нож във врата му зад рогата. Първият удар не бе сполучлив. Той заби ножа отново, бикът се свлече на земята, потрепери конвулсивно и застина. Братът на Ромеро, хванал с едната ръка рога на бика, а с другата ножа, погледна нагоре към ложата на президента. По целия амфитеатър публиката размахваше кърпички. Президентът погледна надолу от ложата си и развя кърпичка. Братът на Ромеро отряза черното извито ухо на мъртвия бик и се затича с него към Ромеро. Черният бик лежеше тежко на пясъка с изплезен език. От всички краища на арената се завтекоха малки момчета и го наобиколиха. Те започнаха да танцуват около мъртвия бик.

Ромеро взе ухото от брат си и го вдигна към президента. Президентът се поклони, Ромеро се затича, за да изпревари тълпата, и се приближи към нас. Той се опря на оградата и протегна ухото към Брет. След това кимна с глава и се усмихна. Тълпата го беше обкръжила от всички страни. Брет му спусна мантията.

— Хареса ли ви? — извика Ромеро.

Брет не отговори. Те се гледаха усмихнати. Тя държеше ухото в ръка.

— Ще се изцапате от кръвта — каза Ромеро и се засмя. Тълпата тръгна след него. Няколко момчета викаха нещо на Брет. Освен деца имаше танцьори и пияни. Ромеро се обърна и се опита да си пробие път. Но те го заобиколиха и поискаха да го вдигнат на ръце. Той ги отблъсна, изтръгна се от тях и тичешком започна да си пробива път към изхода. Не искаше да го носят на ръце. Но те го хванаха и го вдигнаха. Той стоеше неудобно, с разкрачени крака и цялото тяло го болеше. Те го понесоха тичешком към изхода. Ръката му беше на нечие рамо. Ромеро обърна глава и ни погледна виновно. Бягащата тълпа го отнесе и изчезна зад вратите.

Върнахме се в хотела тримата заедно. Брет се качи горе. Двамата с Бил седнахме в долната трапезария, поръчахме си твърдо сварени яйца и изпихме няколко бутилки бира. Пристигна Белмонте, облечен в обикновени дрехи, заедно със своя импресарио и още двама души. Те седнаха да вечерят на съседната маса. Белмонте яде много малко. Трябваше да отпътуват за Барселона с влака в седем часа. Белмонте носеше риза на сини ивици, тъмен костюм и яде ровко сварени яйца. Другите вечеряха богато. Белмонте не говореше. Отваряше уста само когато го питаха.

Бил се чувствуваше изморен от коридата. Аз също. И двамата се бяхме вълнували много. Ядяхме мълчаливо яйцата и аз гледах Белмонте и сътрапезниците му. Те бяха безцеремонни и делови.

— Хайде в кафенето — предложи Бил. — Пие ми се чаша абсент.

Беше последният ден от фиестата. Навън отново се заоблачаваше. Площадът беше пълен с хора, пиротехниците приготвяха фойерверките за вечерта и ги покриваха с букови клонки. Около тях се бяха насъбрали деца. Отминахме приготвените ракети, прикрепени на дълги бамбукови пръчки. Пред кафенето имаше голяма тълпа. Музиката и танците продължаваха. Мяркаха се великани и джуджета.

— Къде е Една? — запитах Бил.

— Не знам.

Гледахме как се свечерява — настъпваше последната нощ на фиестата. Всичко изглеждаше по-добре благодарение на абсента. Беше приятно горчив, не бях сложил захар в запотената чаша.

— Жал ми е за Коен — каза Бил. — Той прекара ужасно.

— По дяволите Коен — казах аз.

— Къде мислиш, че е отишъл?

— В Париж.

— Какво ли ще прави там?

— Да върви по дяволите.

— Какво ли ще прави?

— Сигурно ще се върне при старата си приятелка.

— Коя е тя?

— Казва се Франсис.

Пихме по още един абсент.

— Кога се връщаш? — запитах аз.

— Утре.

След малко Бил каза:

— Е, хубава фиеста беше.

— Да — съгласих се аз, — непрекъснато правехме по нещо.

— Ако щеш, вярвай, но беше като чуден кошмарен сън.

— Защо да не вярвам? Готов съм на всичко да повярвам, дори на сънища.

— Какво ти е? Нямаш ли настроение?

— Никак.

— Още абсент? Келнер, чаша абсент за този сеньор.

— Чувствувам се отвратително — казах аз.

— Пий! Пий бавно.

Смрачаваше се. Фиестата продължаваше. Започнах да се напивам, но не ми ставаше по-добре.

— Как се чувствуваш?

— Отвратително.

— Искаш ли още?

— Няма да помогне.

— Опитай. Човек никога не знае — може би тъкмо тази чаша ще ти помогне. Келнер, чаша абсент за този сеньор!

— Прибавих водата, но не капка по капка, а изведнъж и разбърках съдържанието. Бил пусна вътре парче лед. Разбърках с лъжичка леда и тъмната, мътна смес.

— Как е?

— Добре.

— Не го пий толкова бързо. Ще ти се разбърка стомахът.

Оставих чашата. Нямах намерение да пия бързо.

— Главата ми е замаяна.

— Би трябвало.

— Ти това искаше, нали?

— Точно това. Да се напиеш, за да ти мине тази глупава депресия.

— Добре, пиян съм. Това искаше, нали?

— Седни.

— Няма да седна! — отвърнах аз. — Отивам в хотела.

Бях много пиян. Не си спомнях някога да съм бил толкова пиян. Влязох в хотела и се качих горе. Вратата на Брет беше полуотворена. Надникнах в стаята. Майк седеше на леглото. Той ми махна с една бутилка.

— Джейк, влизай, Джейк.

Влязох и седнах. Стаята се въртеше, освен когато гледах в една определена точка.

— Нали знаещ за Брет? Тя замина с матадора.

— Невъзможно.

— Така е. Търсеше те, да ти каже довиждане. Заминаха с влака в седем.

— Така ли?

— Неприятно — каза Майк. — Не трябваше да прави това.

— Не трябваше.

— Ще пиеш ли? Чакай да позвъня за бира.

— Пиян съм. Отивам да си легна.

— Много ли си пиян? И аз бях много пиян.

— Да — отвърнах аз, — много съм пиян.

— Добре, Джейк — каза Майк. — Иди да спиш.

Излязох, отидох в моята стая и легнах. Леглото потъваше, аз се надигнах и заковах очи в стената, за да го накарам да спре. Навън на площада фиестата продължаваше. Тя бе загубила всякакъв смисъл. По-късно Бил и Майк влязоха да ме вземат за вечеря. Престорих се на заспал.

— Той спи. Остави го.

— Пиян е като пън — каза Майк. Двамата излязоха.

Станах, отидох на балкона и погледнах танцуващите на площада. Светът беше престанал да се върти. Всичко се открояваше ясно и рязко. Само в края на зрителното ми поле предметите бяха замъглени. Измих се и се сресах. Лицето ми изглеждаше особено в огледалото. Слязох в столовата.

— Ето го! — провикна се Бил. — Браво, Джейк! Знаех, че ще ти мине.

— Здравей, стари пияницо — поздрави Майк.

— Огладнях и се събудих.

— Поръчай си супа — посъветва ме Бил.

Седяхме на масата тримата и сякаш липсваха най-малко шестима.