Включено в книгата
Оригинално заглавие
The sun also rises (Fiesta), (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 5 гласа)
Сканиране
Диан Жон
Разпознаване и корекция
vasko_dikov

„Всички вие сте изгубено поколение.“

Гъртруд Стейн (в разговор)

Род прехожда и род дохожда, а земята пребъдва до века. Слънце изгрява и слънце залязва и бърза към мястото си, дето изгрява. Вятър вее към юг и отива към север, върти се, върти се в своя път и пак почва своите кръгообращения. Всички реки текат в морето, но морето се не препълня: те отново се връщат към онова място, отдето реки текат, за да текат пак.

Еклесиаст

Книга първа

Глава I

Някога Роберт Коен бил боксьор: шампион в средна категория на университета Принстън. Не бих казал, че това звание ми прави особено впечатление, но за Коен то значело много. Боксът не го привличал, бил му дори неприятен, но той го изучавал усърдно и без да се щади, за да потисне стеснението и чувството за малоценност, резултат на отношението към евреите в Принстън. Изпитвал някакво вътрешно удовлетворение при мисълта, че може да повали всеки, който го гледа отвисоко, макар че бил свенливо, добре възпитано момче и никога не се биел, освен в спортния салон. Той бил най-добрият ученик на Спайдър Кели. Спайдър Кели обучавал всичките си млади джентълмени в стила на боксьорите от категория „перо“, независимо дали тежат сто и пет или двеста и пет фунта. Но изглежда, че това прилепнало на Коен. Той бил забележително бърз. Бил толкова добър, че Спайдър не закъснял да го изправи срещу по-силни от него противници и носът му останал сплеснат завинаги. Това накарало Коен да намрази бокса още повече, но му дало някакво особено удовлетворение и формата на носа му безспорно спечелила. Последната година в Принстън чел прекомерно и трябвало да си сложи очила. Никога не можах да срещна някой от съкурсниците му, който да го помни. Не си спомняха дори, че е бил шампион по бокс в средна категория.

Отнасям се с недоверие към всички искрени и простосърдечни хора, особено когато разправят правдоподобни неща, и дълго време подозирах, че Роберт Коен никога не е бил шампион по бокс, че може би някой кон му е стъпил на лицето, или че майка му е видяла нещо страшно и се е изплашила, или като малко дете се е блъснал някъде, но накрая намерих човек, който да провери от самия Спайдър Кели. Спайдър Кели не само че помнеше Коен, но често се питал какво ли е станало с него.

По бащина линия Коен беше от едно от най-богатите нюйоркски семейства, а по майчина от едно от най-старите. Във военното училище, където бил, преди да постъпи в Принстън, играел крило в отбора по ръгби и никой не проявявал към него расови предразсъдъци. Едва когато постъпил в Принстън, го накарали да се почувствува евреин — различен от другите. Той бил добре възпитано и свенливо момче, но това го озлобило. Намерил отдушник в бокса. Излязъл от Принстън с потиснато самочувствие и сплеснат нос и първото момиче, което се показало мило към него, успяло да го ожени за себе си. Бил женен пет години, родили му се три деца, загубил по-голямата част от парите, завещани от баща му — петдесет хиляди долара, защото останалата част от имуществото била приписана на майка му, — нещастното съжителство с богатата съпруга оставило върху него своя отпечатък, превърнало го в не особено приятен субект и точно когато решил да напусне жена си, тя избягала с един художник на миниатюри. След като месеци наред мислил да напусне жена си, но не го сторил, смятайки, че ще е твърде жестоко да я лиши от своята особа, нейната постъпка дошла като отрезвяващ студен душ.

Разводът бил уреден и Роберт Коен заминал за Тихоокеанското крайбрежие. В Калифорния попаднал в литературни среди и тъй като все още имал нещо останало от петдесетте хиляди долара, скоро започнал да финансира някакво литературно списание. Първият брой излязъл в Кармел, щат Калифорния, а последният — в Провинстаун, щат Масачузетс. Междувременно Коен — смятан в началото за обикновен благотворител, чието име фигурира на първа страница, като член на редакционния съвет — станал единственият редактор. Списанието излизало с негови пари и той открил, че редакторското му положение му допада. Съжалявал, когато поради големите разноски се видял принуден да се откаже.

Впрочем по това време имал нови грижи. Попаднал под влиянието на някаква дама, която се надявала да се издигне, заедно със списанието. Тя обичала да се налага, а Коен е човек, който все ще попадне в нечии ръце. Освен това той бил уверен, че я обича. Когато дамата видяла, че списанието няма да успее, тя охладняла към Коен и решила, че няма да е лошо да изкопчи каквото може, и то докато все още има какво, затова го накарала да заминат за Европа, където той да започне да пише. Те дойдоха в Европа, където дамата учила на времето, и останаха три години. През тези три години — първата прекараха в пътешествия, а другите две в Париж — Роберт Коен имаше двама приятели: Брадокс и мен. Брадокс беше литературният му приятел. А аз — приятел за тенис.

Към края на втората година дамата, която го бе обявила за свое притежание — казваше се Франсис, — откри, че красотата й залязва и нейното равнодушие на уверена в себе си собственица и използвачка отстъпи място на твърдото решение, че той трябва да се ожени за нея. По това време майката на Роберт му определи месечна издръжка от около триста долара. Не вярвам през първите две и половина години Коен да е погледнал друга жена. Беше почти щастлив, като изключим това, че подобно на мнозина американци, които живеят в Европа, предпочиташе да е в Америка; освен това той прописа. Коен издаде роман — не чак толкова лош, колкото го обявиха по-късно критиците, макар че беше доста слабичък. Той четеше много, играеше бридж и тенис и се боксираше в една от парижките спортни зали.

Една вечер, когато бяхме тримата заедно, за първи път разбрах как гледа на него приятелката му. Вечеряхме в „л’Авеню“, после отидохме в кафене „Версай“ да пием кафе. След кафето пихме по няколко коняка и аз казах, че трябва да си вървя. Коен беше предложил да отидем някъде двамата за събота и неделя. Искаше му се да излезе вън от града и да направи един хубав преход. Предложих да вземем самолета за Страсбург и да отидем пеша до Сент-Одил или до някое друго място в Елзас.

— В Страсбург имам една позната, тя може да ни разведе из града — казах аз.

Някой ме ритна под масата. Помислих си, че е случайно, и продължих:

— Тя е там от две години и знае всичко, което заслужава да се види в този град. Много мило момиче.

Отново ме ритнаха под масата, вдигнах очи и видях как брадичката на Франсис, приятелката на Роберт, се издава напред, а лицето й се вкаменява.

— Дявол го взел, защо пък трябва да ходим в Страсбург? — продължих аз. — Можем да отидем в Брюж или към Ардените.

Видях, че на Коен му олекна. Повече никой не ме ритна. Пожелах им лека нощ и си тръгнах. Коен каза, че искал да си купи вестник и ще дойде с мен до ъгъла.

— За бога! — възкликна той. — Защо трябваше да споменаваш тази твоя позната в Страсбург? Не видя ли Франсис?

— Не, и от къде на къде? Какво й влиза на Франсис в работата дали познавам някаква американка в Страсбург.

— Все едно. Която и да е жена. Няма да ме пусне и това е.

— Не ставай глупав.

— Не познаваш Франсис. Само да чуе за друга жена и… Не видя ли каква физиономия направи?

— Е, добре казах аз, — да отидем в Сенлис.

— Не се сърди.

— Не се сърдя. В Сенлис е хубаво — можем да отседнем в „Големият елен“, ще минем през горите и ще се върнем обратно.

— Добре. Идеята ми харесва.

— И тъй, до утре — ще се видим на кортовете.

— Лека нощ, Джейк — сбогува се той и тръгна обратно към кафенето.

— Забрави да си купиш вестник — напомних му аз.

— Вярно. — Той ме придружи до будката на ъгъла, после се обърна с вестника в ръка:

— Кажи, Джейк, нали не се сърдиш?

— Не, защо трябва да се сърдя?

— Ще се видим на тениса — каза той и се запъти към кафенето с вестника. Беше ми почти симпатичен. Очевидно тя му правеше живота невъзможен.