Чудомир
Рогати петли

На горния край на селото във върбалака, гдето като минарета се виждат да стърчат тополи, се е сгушила старата Гурбалова воденица. Що мливо падаше на времето там, що коли и каруци разпрягаха под върбалаците и що чудо огньове лумтяха нощем наоколо! Не смогваше да сипва в кошовете дядо Куман воденичарят с момчето си и уем не сварваше да отделя. С шест ракли беше воденичният хамбар и всеки месец се пълнеше догоре с храни, но откак се допиля този немец — Херман — и издигна моторната на един хвърлей над нея, удуши я, брей, като сокол птиче, удуши хубавата воденичка, онемя горката и не можа вече да рече гък!

Нявга — нявга хе — ще донесе някой на гръб две-три крини смес или кукруз да смеле и тя ще заскимти, заскрибуца, но нито вървенето й вървене, нито камъните й подковани като свят. Где го едновремешния й глас! Като загорка на руманя пееше тогава тя и луда мряна хоро играеше около перея й, ама на — свят! Всичко се изменя, като памучен плат на слънце.

От двайсет години си я командуваше дядо Куман и много добро е видял от нея. Откак старият Гурбал се удави, като отпушваше веднъж пиян яза, а сина му убиха във войната, останаха само двете му дъщери, та дядо Куман си беше и като господар, го речи, и като воденичар. Щом намаля работата, момчето му се пазари горе на валявицата при Радунците и той си остана сам-самичък с воденицата, с кучето, с кокошките и се голямата градина, която той беше посадил и отгледал.

Притягаше тук-там старикът, подпушваше вадата, кърпеше стария и прогнил вече улей, но най-обичаше да се щура из овощната градина с ножче в ръка.

— Да идеш да видиш, даскале, що дръвчета е наредил из нея: като момичета! И все присади, до едно! Круши ли не щеш, череши ли? А пък сливи: караджейки, пестилки, бумбалки, балевки — от хубави по-хубави! Дойде ли пролет — и почне да присажда. Че и из чуждите градини ходи от мерак. Гледаш череши, да речем, узрели, едри и черни като маслини, минеш от другата страна — жълти като кехлибар! Едно дърво с три клона — с три вида плод го накичил, пустият му човек!

Заран, като стане, най-напред нахрани кучето, после вземе кринчето и се запъти към курника. Щом го видят кокошките, юрнат се към него, запляскат криле, разхвърчат се и се накатерят по рамената му, по ръцете му, по кринчето, а той клекне полека, сложи го, напълни шепи и от ръка ги храни. Обичаха го животинките, като баща го обичаха, и само старият петел Кондьо обикаляше гузно изотдалеч и не смееше да се приближи. Лош петел беше той! Чудото му нийде го нямаше. Гдето копне дядо Куман нещо да посее — той ще да иде да го изрови; долапа с яденето да забрави отворен — ще издебне, ще влезе и ще го накълве. Да речеш, че от глад го прави, не е! От зло го правеше само. А на младите петлета не им даваше да припарят до кокошките. Гонеше ги, кълвеше ги, та дим се дигаше. Пък як, пущината, борец, едни гърди отпрал като бик.

Много се надяваше дядо Куман на бялото петле, че ще му даде да разбере, защото само то му се опираше понякога, но един ден, като се уловиха здравата, бориха се, бориха, изпоскубаха си перушината и кърви потекоха по тях; най-после Кондьо го изтласка, изтласка накъм воденичната вада и се хвърли върху му като усорляк. Паднаха и двата във водата и то се удави.

Като го извади старецът — какво да види: цяло изподупчено горкото! Гребенът му — разкъсан, а на шията му — три големи дупки от пустите му шипове на Кондя.

— Чакай, сине майчин, аз тебе да те науча сега! — кипна дядо Куман. — Ще ти отрежа аз тия шила от краката ти и на челото ти ще ги забия, та да ме помниш!

И го направи.

Подмамил го в курника, пипнал го, приклещил го между коленете си, извадил градинарското си ножче, отрязал му задните шипове, цепнал от двете страни на гребена и ги присадил на главата му. Превързал го след това с парцали, та Кондьо замязал на ходжа: вързал го накъсо за двата крака в две колчета, забити в земята, и го турил под коша. Три недели го държал тъй и като го отвързал след това — ето ти тебе петел с рога!

Пуснал го из двора, крачи Кондьо като рогат дявол, тръска глава, а дядо Куман се смее и се радва, сякаш дръвче е присадил. Умири се Кондьо и стана кротък като проповедник. След някой ден присади още две петлета и една кокошка. Не се мина много, и из цялата околия се пръсна новината, че на Гурбаловата воденица имало рогати петли. Запристигаха селяни и мераклии кокошари, донесоха и по малко мливо, та хем да си смелят, хем това чудо да видят. Гледат те, чудят се, пулят се и питат:

— А бе, дядо Кумане, отгде взе тия рогати дяволи?

— От Аустрия — дума дядо Куман и се подсмива под мустак. — Сестрин син имам там — градинар, — та ми прати яйца; насадих ги и ето на — сами виждате!

— Ами нямаш ли яйца от тях, та и ний да си завъдим?

— Има, как да нямам, ама скъпи са: десет лева едничкото!

— А бе десет, десет! Дай по две-три и ние да имаме от този чешит — думат селяните.

— Да ви дам бе, дядовото, да ви дам. Стока за продан ми е и хубава стока, носливи, и като кокошинки се въдят, ама малко ми са още и няма да има за всички ви!

— Колко имаш, дай ги сега, а за другите — други път!

И започнал дядо Куман яйца да продава. Продавал той, трупали се селяни, продавал, а в неделен ден моми и ергени от тяхното село идели да му гледат петлите.

Съживила се старата Гурбалова воденица и парици си събрал дядо Куман, ама все нещо го гложде на сърцето. „Ще се излюпят ония ми ти яйца — мисли си той, — ще наскачат пилета без рога по селата, че какво ще правя! Ех, най-после лъжата е като броеница. След едното зърно иде другото, след него — третото, и тъй се върти, догдето може.“ Тъкмо той се утешавал, и ето ти го Ботьо Стайкин от Паничери пристига с магарето и две пилета, провесени отстрани.

— Дядо Кумане бе, ти защо ни излъга нас, та ни отмъкна париците! Я си виж пилетата: къде им са рогата, а?

— На какво място ти е пологът? Къде са мътени?

— Ами че под плевника, къде другаде!

— Е, че като не слушаш, какво да ти правя! На припек трябва да бъде бе, чоджум! Аз ви разправях тогава, ама като не слушате! На слънце трябва да лежи квачката и стара, опитна кокошка трябва да е, а не първескиня. Първескиня кокошка рогато пиле не може да измъти, тъй да знаеш! Ами! Сестриникът тъй ми пише. И в Аустрия тъй било…

И Ботьо Стайкин се повъртял, потюхкал се, размятал пилетата насам-натам, па купил още три яйца, метнал се на магарето и го сръгал накъм село пак.