Чудомир
Женомразец

Богатият търговец Пешо Хаджийски се втурна в ловджийското кафене с голяма книга под мишница, седна при Кекердекя, тикна му я под носа и почна:

— Диване! Все за теб съм мислил досега. На, гледай! Гледай какви кучета има по света, не като твоето — с което изгори душицата на оня сиромах. Немски каталог, най-новото издание! Снощи го получих по пощата. Гледай и избирай. Аз съм насреща!

Кекердекът, който се гласеше да пали цигара, върна я в кутията, сложи очилата, намести се и запрелиства. Още на първите страници очите му се ококориха като чукнати яйца в тиган.

— Бря, майка му стара, бряяаа!…Хубава стока, бря! Да си жив бе, Пешо! Да си жив бе, момчето ми! Тюууу!… Я, я, я!…

— Хубаво не, ами чудо! За теб съм ги изписал нарочно, че ми омръзна да те гледам как се стискаш без куче цяла зима през корема, сякаш пъпът ти се е развил. Казах го и пак го казвам пред всички: ще ти купя едно куче от тия. Което си избереш. Ще ти го купя, ако ще да струва сто хиляди, та да се засмееш и хем да се оправи времето, хем да ми тръгне на табла, че откак си се намусил, изхвърлял съм всичкото геле на света. Разбра ли? Гледай, отваряй си зъркелите и като си харесаш, само ми го посочи с пръст. Повече не ща. С пръст само ми го покажи.

Кекердекът се ухили като разрязан пъпеш. Хем му се вярва, хем сякаш… Прелиства, ближе пръст, пак прелиства и нарежда авторитетно:

— Това, дума, е графон. От италианските е. Същинско, без разлика. Бива си ги. Славчоолу, покойният, бог да го прости, имаше едно такова преди войната, ама куче и половина беше. Като джавнеше и хукнеше, и дорде го видиш — и го не видиш. Стрела! На левия крак отпред имаше беличко и ухото му беше отхапано. Друго живо не съм виждал. Панта, я гледай, я гледай стойка, а? Гледай козина, уши, муцуна! Я, я, я!…Това пък докарва на вълча порода. Тъй ли пише, Пешо? Шиен луп ли? Луп не луп — от тях е. Познавам ги аз. По опашката си личи… Ами тия, рунтавите, пак грифони ли са? Грифони, ами какви. Тях и военните ги въдят, и за полицейски ги бива, пущините! Носовете им подушват оттук до Заара чак. А тия с гривите? Лъвска природа, а? Ха, ето ти сега сетер! Тия са те, сетерите. Добри са, ама не са за нашите трънливи места. Като го пуснеш в драките, и дългата му козина се накичи с тръне и бутрак. Мръсни са. Играй си да го чистиш после три дни. Не ги ща аз тях… А, ето ги и моичките понтери. Ох, на дядааа!…Черничко около очите, отзад на гърба има пак черно, сякаш е с бански гащета, и тук-там по корема пак черни колелца. Понтерчета, същински понтерчета! Да ми си жив бе, Пешо! Да ми си жив бе, момчето ми! Това се казва каталог, бабанка!

И като го загледа, загледа вторачено, заби пръст върху нарисувания понтер, дигна ухилена глава и извика:

— Тук съм, Пешо! Това искам! Ха да те видя колко ти струва думата!

— Дадено бе, брат, дадено! Речена дума — хвърлен камък. Понтер — понтер, сетер — сетер! И булдог да беше ми поискал, ще ти го доставя, само да не те гледам такъв, че почна на кадилница да ми намирисваш.

— Ама едно ще ти кажа, братче! Внимание трябва, че има имитации, а-а-а!… Има от тях едни кръстосани, дето и в халите да го заключиш, пак гладно ще умре! Чиста природа ще гледаш да е. Да не те измамят!

— А бе ти нали няма да се грижиш за тая работа. Аз съм насреща. Само ми кажи къде в България може да се намери такова куче, и повече не ми се меси. Аз ще я нареждам по-нататък.

— А, има ги, навред ги има, но все човек не е сигурен. Само на едно място съм сигурен, че са чисти, ама там ни няма, ни тебе, ни мене. За тебе, пак не зная, ама мене там ме няма никак.

— Защо да ни няма? Казвай де! Къде?

— Къде ли? Такива чисти понтери и такава стока има само негово величество царят.

— Хууу… че от това по-лесно има ли бе, Кекердек! Че туй ли е било мъчното?

И като смигна на натрупалите се наоколо ловци, продължи:

— Ами че ти не знаеш ли бе, не съм ли ти казвал, че интендантът на царя ми е личен приятел и състудент от Берлин. Че ний с него сме си ей тъй, както сме си с тебе, с Василча, с Пантата. Колкото пъти ида в София, все си пием заедно ракийцата и играем табла. Тупам го като нищо. Едно писъмце като му драсна, и… свършено. От туй по-лесно — здраве!

И понеже Пешо знаеше, че Кекердекът храни страшна омраза към всички живи същества от женски пол, смигна пак и добави:

— Един хубав женски понтер, ако не получиш до десет дена, мене да ме не викат Пешо. Ще го освободя от гарата, ще ти го доведа в къщи и ще реча: „На, Кекердек! Заповядай! Че аз за приятел умирам бе! Как ме мислиш ти мене!“

Кекердекът помисли, помисли малко, па тръсна глава, стана прав и отсече:

— Ааа!… Тук работата малко става по-инак. Тук няма да се разберем. По тая точка не ме закачай! Аз женско куче в къщата си не ща! Ааа! Не… не ща!

— Ама защо? Как тъй? Женско, разбира се, ще е, да завъди кученца, та и други приятели да се сдобият с хубава порода. Ами как? Само за тебе ли? Помисли и за другите.

— Ааа… там ме няма — заклати глава Кекердекът и затръска яката на сетрето си, — няма ме! Не можеш ме убеди. Женско куче прага ми не може да прескочи и толкоз! Женска вяра не ща! Имам си една, и тя, ако не ми беше родила три момчета, триста пъти досега да съм я обесил у дома на сливата! Не става! Не си хаби думата. Не става!

— А бе нека ми го изпрати интендантът, да ти го доведа аз онова ми ти ангел-куче, че ще видим щеш ли, не щеш ли.

— Не ща женско куче, бей! Разбери! Не интенданта, не царя, ами от оня свят да го изпишеш — женско ли е, дръж си го у вас и толкова.

— Кекердьокова работа! И туй ми било член на дружеството. Вместо да си го вземе, че да се развъдят и да се сдобият всички ловци от града с породисти кучета, а той женско не щял. Глупости! Капризи! Аз пък ще ти го доведа, ще го пусна в двора, че да те видя какво ще правиш.

— Какво ли? Ще го хвана за краката, ще те настигна моментално, че ще те пухам по главата с него, ще те пухам, та да ти кажа, че не ща женско, не ща и не ща! Чу ли! А?…

И като запрати каталога към тезгяха, изпсува, тръшна вратата и вятърът развя сетрето му нагоре по площада.