Еманюел Роблес
Сянката и брегът (5)

5

Епископът обитаваше също една от тези стаи. „Само да не сгреши!“ Поусъмни се за миг: „Дано само Герда не ми е изиграла някой номер!“ Потърси пипнешком копчето за осветление. Музиката от радиото не стигаше дотук, само дъждът почукваше в тишината. Това извика в него саркастичния образ на епископа, дошъл при позвъняването му натъкмен като за богослужение, в дрехи, искрящи от позлата, с митра на главата и с хлътнало лице. Най-сетне успя да светне в коридора и намери отбелязаната с номер 16 врата. Отдолу се процеждаше светлина. „Значи, още е будна. Освен ако е забравила да изгаси!“ Вслуша се с притаен дъх, като се боеше, че през тия няколко секунди могат да го изненадат в тая любопитна поза. Табакерата пареше в ръцете му. „Какво търся тук! Ставам смешен!“ Почукването на тая врата му се струваше трудно като плуване в ледена вода. И същевременно в себе си долавяше същия страх, който сковаваше сърцето му целия следобед. А тази жена бе там, толкова близо, че му се прииска да погледне през дупката на ключалката с любопитството на актьор, който гледа публиката през отвора на завесата. Вече не можеше да си тръгне. Едната му половина сякаш го чакаше оттатък и го викаше. Да си тръгне би било равносилно на изоставяне, на предателство! Осветлението в коридора изключи, отново настана мрак и в последвалия в душата му смут Жорж доби впечатлението, че е застанал на върха на едно скеле, което е пред сгромолясване. „Какво трябва да сторя?“

На десетина метра оттук се процеждаше светлина под друга една врата. Навярно бе стаята на епископа. И той не спеше. И отново абсурдното видение с духовника изплува в неговите тежки бляскави одежди, с изкрящия от скъпоценни камъни жезъл и поглед, пълен с изненада и укор. Отначало той почука лекичко със свит показалец няколко пъти. Изглежда, че звукът не се чу оттатък вратата. Отвътре никакъв отговор. Чукна по-силно, звукът отекна в него и тутакси го изплаши. Какво значение има епископът! Какво значение има скандалът! Какво значение имат последствията! Тоя път похлопа с пестник, обзет от някакво безумие, и тъй като отвътре пак нищо не се чу, той разтърси бравата. Вратата тутакси се поддаде, зейна на четиридесет и пет градуса и спря неподвижно. През ечащите зали на разсъдъка му ироничният глас на шофьора повтори като ехо: „Ама че щуротия!“ Не смееше да мръдне. Стаята тънеше в полумрак (осветяваше се навярно косвено от банята) и бе точно повторение на неговата с тая разлика, че гардеробът бе вляво, а не вдясно от прозореца и можа да се види отразен — беше като истукан, с уплашено изражение и все още протегната ръка. Леглото празно. Дори неотгърнато. На пода — куфарът изправен със закопчани кожени каиши. Направи крачка встрани и рече: „Извинете ме.“ Седнала на стол и облакътена на масата, госпожа Каплер бе обхванала с ръце лицето си, съвършено безучастна към нахълтването на Жорж. Носеше сивия си костюм.

— Госпожо, извинете ме — каза отново той с по-уверен глас, но изглежда, че и сега гласът му не стигна до нея и потъна в пространството на стаята. А тя сякаш тънеше в дълбините на земята, под грамадна черупка от скали, изолирана като въздушно кълбо под земните пластове. В тоя миг госпожа Каплер се изправи, без да прояви нито изненада, нито укор. Погледна го мълком ала виждаше ли го наистина? Погледът й сякаш го пронизваше, като че ли бе прозрачен, а зениците й блеснаха със същия печален блясък като на птицата от табакерата. Навярно от лошата светлина чертите на лицето й бяха хлътнали, бледността се засилваше и й придаваше израз на неизлечима скръб? Значи тъй! Плакала е. Размитият грим на клепките образуваше кръгове по бузите, но вместо да я загрозят, те придаваха на красотата й нещо безумно; въпреки че направи усилие да се овладее, устните й трепереха, подръпвани от слаб тик. Имаше дълга бяла шия, гъсти съвсем влажни мигли и както беше седнала, ханшът й някак хармонично се заобляше отстрани. Думата „чувствена“ бе изпъкнала в съзнанието на Жорж най-напред и той вече не чувствуваше същото смущение, въпреки необичайната ситуация.

— Донесох ви това — каза той на английски.

Двата аметиста блеснаха тутакси, щом сложи табакерата на масата. Госпожа Каплер ги погледна тъй, сякаш имаха върху нея магнетично действие. И понеже трябваше да влезе в стаята, Жорж зърна над камината един бял плик, опрян до цокъла на стенния часовник. Без никакъв адрес, само едно име бе написано с висок женски почерк.

— Този предмет е ваш, нали?

Той посочи табакерата, мъчейки се да спечели време, да я накара да проговори и чувствуваше, че е проникнал в един безотраден свят, че пристъпя в една празнота, че душата на госпожа Каплер бе решително непознаваема. И той възненавидя тая сумрачна светлина в стаята.

— Да, това е мое, наистина — каза тя.

За първи път чу гласа й.

— Забравили сте я в трапезарията. Позволих си да…

— Да. Признателна съм ви.

Това изречение, помисли си Жорж, можеше да се приеме за двусмислено, но той се поклони с вид, че не желае повече да се натрапва и си тръгна. В края на краищата достатъчно би било да й съобщи по вътрешния телефон. Или да мушне бележчица под вратата. Беше топло. Докато той се оттегляше, тя стана и уморено приглади косите си. Всеки неин жест изглеждаше някак незавършен. Той попита:

— А, извинете, нали това е кукумявката на Дюрер?

— Да.

Едно бегло „да“ с края на устните. Жорж съзнаваше, че в тая сцена всичко увисваше в пространството и един малък тласък, една едничка неуместна дума би нарушила туй странно равновесие. И още това впечатление, че потъва в самотата на тая жена с точността на скалпел в изтерзана плът. Ала нека не насилва нищо. Трябваше само да се помъчи да я измъкне от тоя затвор, в който се бе затворила, да улесни с всички сили нейното избавление. Тя стоеше права с ръка на облегалката на стола си. Далеч отвъд стените изрева с клаксона си кола, но госпожа Каплер не промени вида си на сомнамбул.

— Простете ми, ако съм дошъл в неподходящо време — каза той.

Подобна фраза звучеше изтъркано, но за предпочитане бе да избягва да я пита болна ли е, да не й задава никакъв точен въпрос. Тъй като се намираше срещу банята, той чу как водата от умивалника капеше с упорит шум на метроном. На масичката зърна чаша и две жълти туби една до друга. Госпожа Каплер бе проследила погледа му и после го погледна някак странно и малко изотдолу, едновременно боязливо и предизвикателно. Важното е да устои на желанието да действува, да грабне тубите. Чукането на всяка капка отекваше в мозъка му и изостряше не толкова чувството на състрадание, колкото на ужас. „Значи това било!“ Тая очевидност изплува из дълбините на съзнанието му както риба блясва за миг над водата, подгонена от невидимо чудовище.

— Госпожо, смея ли да…

И отново прикри смущението си с банален светски израз. Ала чувствуваше интуитивно, че тя долавяше желанието му да я притегли до себе си, че тя нямаше да се противи, ако постъпи предпазливо, ако достатъчно деликатно изпълнява ролята на човек, който не подозира това крушение, това доброволно потъване в едно мрачно блато.

— Госпожо, смея ли да ви поканя да довършите вечерята си с мене долу?

Тя го гледаше напрегнато, осветена отстрани, а раменете й потреперваха. Поиска му се да я прегърне, да целуне челото й, косите, бузите, устните, да й предаде своето доверие, да й вдъхне своята смелост, защото в крайна сметка да живееш значеше да залагаш смело! Ала тя бе още много далеч от брега и той трябваше да хитрува.

— Нашият гостилничар — каза непринудено той — сервира великолепен сливов ликьор, а огънят още не е загаснал.

Този път на лицето й се изписа смирение и това го трогна. Тя не отвърна нищо и той настоя!

— Моля ви…

Тогава тя кимна с глава и на бузите й изби червенина.

— Много съм щастлив, че приехте, госпожо.

И пак с тоя тон на „галантен мъж“, който ненавиждаше, но в случая беше удобен и сигурен.

— Вижте — каза тя стеснително, — преди това трябва да…

Не намери английската дума и уморено посочи лицето си. Виждаше добре, че тя бе направила огромно усилие, за да стигне до него, ала на лицето й все още стоеше изразът на въжеиграч, когото последните метри въже над бездната хвърлят в ужас. Домъчня му за нея и каза:

— Ще сляза и ще ви чакам в залата.

Тя притвори клепки в знак на съгласие.