Еманюел Роблес
Сянката и брегът (2)

2

Когато на заранта Герда му донесе закуската, той не можа да устои на желанието да я поразпита. По негово искане тя му поднесе много силно кафе и дълги филии с масло, но любопитството му беше толкова изострено, че той не посегна веднага към тях. Девойката дърпаше завесите, разтваряше капаците на прозорците… Имаше слаби крака и птичи профил. Без да се двоуми, тя избъбра всичко, което знаеше: пътничката се записала за две нощи. Откъде идела? От Кобленц. Ах, да, предишната вечер предупредила, че очаква да я потърсят по телефона през деня. Някакъв важен разговор. Герда излагаше тия подробности на своя първобитен френски не без лукавство, бе вече достатъчно осведомена и проумяваше причините за тая недискретност, пък се и забавляваше с това, как Жорж се насилва да говори с равнодушен, ала неубедителен за нея глас. На края тя му съобщи дори името на младата жена: фрау Ана Каплер.

Като остана сам, Жорж разположи на масата произведенията на Сенанкур, с които си служеше: Оберман, Изабел, Мечтания… всички заети от библиотеката на един от вуйчовците му, университетски преподавател и библиофил, всичките сравнително редки издания, и се залови да препрочита първите страници на тезата си. Времето навън бе сиво и мъглите още стояха по склоновете на отсрещния бряг, където внасяха светла нотка единствено немските, френските, белгийските, английските и люксембургски флагчета на някакъв клуб за любители на къмпинга.

Ана Каплер! Повтори си това име с впечатлението, че благодарение на него бе проникнал в съкровеността на своята съседка. В гостилницата всичко бе спокойно. Камионът на шофьорите бе изчезнал. Горе мъглите сякаш отнасяха замъка. Понякога кола изсвирваше предупредително на завоя… Ана. Ана Каплер! Запита се какво в нея предизвикваше такъв интерес. Припомни си, че всичко бе започнало в момента, когато чу на двора чукането на токчетата на пътничката и този шум, ведно с музикалния поток, който радиото излъчваше, бе добил внушаваща сила, подобна на някои сънувани подробности, които изплуват странно при събуждане. Така или иначе, работата не му спореше. Тоя разговор насаме с обезверения герой, който изучаваше за тезата си, му бе непоносим, едно усещане, което установи не без изненада. „Бавната агония на сърцето“, за която говореше Оберман, го караше да излезе оттук, да стигне до хълмовете, да изпробва силите си в няколкочасов път, да провери гъвкавостта на мускулите, издръжливостта на тялото. Припомни си един бяг в планината предишната зима, искрящия сняг и съвършено чистото небе. А тази внезапна носталгия му показваше, че някакво равновесие се е нарушило в него, че изпитва неприятното чувство на човек, когото дебнат в мрака.

Той затвори тетрадката си и подреди книгите. От клуба на любителите на къмпинга отвъд реката до него достигаше музика, зовеше го да избяга от настоящето, да не остава в него, затворен като в подземие. Реши да направи дълга разходка, но следобед. От това решение му поолекна и при сигнала на гостилничаря, няколко удара на гонг в хотела, той отиде в трапезарията. Тъкмо си мислеше, че пристига първи, когато установи изненадан, че д-р Фогт и госпожа Каплер отдавна го бяха изпреварили. Докторът бе заел маса близо до камината, а госпожа Каплер — между два прозореца на другия край, тъй че се намираше срещу светлината и чертите на лицето й се виждаха зле. С влизането си Жорж пожела добър ден на немски език, но никой не отвърна на поздрава му. Младата жена само повдигна към него очи. Той седна така, че тя да остане в зрителното му поле и този ход, изглежда, достави удоволствие на Герда. Лека полека очите му привикнаха с полумрака, в който госпожа Каплер седеше, и тъй като тя не подозираше, че я наблюдават, той можа спокойно и най-подробно да я разгледа. Носеше очила с кокалена рамка, вместо костюма бе сложила синя вълнена рокля с дълги ръкави. Беше с лек грим, и това й придаваше още по-затворено изражение. Каква възраст можеше да има? Приблизително тая на Жорж: двадесет и седем-осем години. Имаше гладко лице, но измъчени очи, като на човек, който е спал зле. Съвсем бялото чело, мъничките уши и съвършената линия на носа уравновесяваха възтежката долна част на лицето. Възхитиха го също раменете и разкошният бюст. Носеше брачна халка и тя бе единственото бижу, наистина ведно с две обици от ситни камъчета със синия цвят на роклята й. Коя бе тя? Какво правеше тук? Или по-скоро, кого чакаше тук? А тя очакваше някого, като се вземе пред вид телефонният разговор, за който Герда бе споменала. Тя изглеждаше много обикновено, много човешки, всъщност не дотам вълнуваща на вид и все пак готова за дълбоки промени. Когато навън светлината бе по-ярка, младата жена сякаш се отърсваше от сянката и сламенорусата й коса хвърляше метални отблясъци. Как изглеждаше в любовното наслаждение? Как обичаше тя? Гледаше я как отчупва хляба, леко повдигайки лакти, как някак превзето държеше вилицата като перодръжка. Случваше се кола да свирне на завоя и тя наостряше уши, поглеждайки бързо през прозореца. Също тъй се случваше да се обърне към Герда с усмивка и странното бе, че тая усмивка засилваше впечатлението за ранимост, което понякога оставяше. Жорж усещаше в себе си пламенни пориви и копнееше за възможност да заговори тая жена, да я покани на разходка край Мозел, да я предразположи и тя да го придружи, да му разкаже за себе си, да му достави с присъствието си онова леко, светло, нежно щастие, което предугаждаше и за което жадуваше. Ала веднага щом се нахрани, тя излезе, без да му обърне никакво внимание, само че бе свалила очилата си и пристъпяше между масите с далечното безразличие на късогледите. Той не се помръдна, най-напред заради хитрата Герда, която го следеше някак насмешливо с половин око, сетне защото виждаше, че госпожа Каплер се отдалечаваше от него тъй, сякаш нищо не би могло да я спре. Не бе виждал друго човешко лице с такава скръб, изписана на него, помисли си той. Едва бе затворила стъклената врата и той тутакси се почувствува в някаква суха и завинаги безплодна пустиня. Обърна се рязко и видя, че тя влизаше в телефонната кабина вдясно от писалището на съдържателя.

— Това й е поне за четвърти път тая заран — каза Герда, поднасяйки му кафе.

— Мислех, че нея ще потърсят.

— Да, ама никой не я потърси.

За малко остана сам в трапезарията, сетне реши да поеме към Кохел. Когато прекоси хола, госпожа Каплер бе изчезнала.