Димитър Цолов
Клиника в средата на нощта (6)

Глава V
Изсмукването

Човек, роден на улицата като мен, познава насилието от първа ръка.

Полис Централ, Полис Паралел, Полис Кръстовище, толкова много Полиси — различни имена, различен брой население, различно географско разположение — близост на планина, на малък или на по-голям водоем… различие във всичко, но в действителност — една и съща реалност.

Под маската на привидно благополучие на обществото консуматор, във всяко кътче на Многополюсната Общност процъфтяваше страховита престъпност. Големи бандитски организации, всевъзможни по-малки фракции на върколаци, вампири и хора, които по нищо не се различаваха от дивите зверове, постоянно враждуваха за преразпределение на територии на пазара за плът, кръв, наркотици, оръжие и всяко безумие, което можеше да се превърне в пари…

 

 

Станах член на Кукерите от Паралел още на единадесет. За сирак като мен, израснал по приюти, това беше единственият разумен избор. Влизаш в бандитската организация, която се превръща в твое семейство, храни те, защитава те и ти й се отблагодаряваш, като работиш за нея.

На единадесет извърших и първото си убийство. После, до двадесет и втората си година, още доста пъти отнемах животи, но именно първото убийство изигра решаваща роля за по-нататъшната ми съдба и споменът за него никога не се изличи.

С Павел, също сирак, бяхме двойка момчета за всичко, прикрепени към един търговец на оръжие и събирач на залози — Антим, доста надолу в йерархията на Кукерите. Такава е логиката във всяка бандитска общност — почваш от най-ниското стъпало — момче за всичко и изкачваш стълбичките една по една. Трябва да си надарен с невероятни способности или пък да имаш невероятен късмет, за да прескочиш няколко наведнъж, но, както се оказа малко по-късно, за една нощ аз успях да се издигна буквално във висините. И до ден-днешен не мога да си отговоря благодарение на късмет или на вродена заложба стана всичко, но от разстоянието на изминалите години, все повече се убеждавам, че тогава се получи уникална комбинация и от двете.

Изпълнявахме дребни поръчки за Антим — най-често разнасяхме пакети с незначителни суми от едно място до друго, в редки моменти се случваше да доставим някой евтин патлак на даден човек и тогава нямаше по-щастливи хлапаци от нас в цялата Вселена. Редувахме се кой да носи патлака при всяка такава поръчка — с Павел бяхме повече от братя и смятахме, че това е най-честно.

Въпросната вечер иглометът, нисък клас, само с шест „скилидки“, както жаргонно наричахме мунициите, за които вече споменах, се падна на мен. Пъхнах го в късите си гащета отпред и издутината под ризата, която бях извадил навън, ме караше да се чувствам горд, докато крачех по нощната улица. Имах усещането, че всички — мижавият дилър на дрога с вид на гризач, който трескаво се оглеждаше една пряка по-нагоре, проститутките, обути във високи разноцветни латексови ботуши и къси поли, сновящи по двата тротоара и подвикващи на минаващите пневмобили и летящи килими, дюкянджиите, извадили стоките си на открити сергии пред магазинчетата си, всички знаеха неоспоримия факт, че съм въоръжен и опасен. Павел, разбираемо, беше провесил нос до мен, по същия начин, както го правех и аз, когато беше негов ред да носи оръжието. Надут като паун, си фантазирах, че Антим, застанал пред пункта за залагания, откъдето въртеше дребния си бизнес и от който преди минута бях излязъл с игломета, ме наблюдава, докато пуши халюциногенната си пура и си мисли какъв късмет е извадил да има такъв корав тип в редиците си.

Вампирите се зададоха по улицата срещу нас. Двама — високи, еднакви в черните си копринени наметки, с издължени бледожълтеникави лица и дълги прави коси, падащи върху раменете. Движенията им бяха грациозни като на котки и в същия миг ме осени мисълта, че точно по тази начин би трябвало да изглеждат коравите типове. От тях сякаш вееше хлад, мрак и смърт прозираха през ирисите им. Разминахме се и с Павел се обърнахме, за да ги проследим с поглед, толкова магнетична беше гледката.

Насочиха се към пункта за залагания на Антим, който все още не ги беше забелязал, увлечен в разговор с един от служителите си, пушещ редом с него. В движение извадиха дълги, леко извити, тънки саби. Антим реагира на звука, съпроводил изплъзналите се от капана на ножниците остриета, прилични на сребърни змии, очите му станаха огромни от изненада, пурата се изплъзна от пръстите му, тупна на тротоара и пръсна облак сребрист прашец, а секунда по-късно отделената от шията му глава с ококорените очи, тупна до нея. Фонтан от кръв обля пушещия служител. Той отвори уста и понечи да изкрещи, но главата му последва тази на Антим.

Без да се замислям за действията си, с автоматизма на обучен боец, който така и не успях да си обясня, извадих игломета от гащите си, в движение свалих предпазителя и се насочих към убийците на Антим.

Антим беше баща, майка, брат, Организацията, която ми даваше хляб и подслон.

Първият вампир изви глава към мен, чул стъпките ми, изфуча и оголи кучешки зъби в гримаса, която казваше: „момче, разкарай се!“, като видя сополивия хлапак, крачещ към него, без да може да осмисли информацията, че хлапакът стиска едно от малкото оръжия на този свят, способно да го уязви. Иглата го прониза в лявото око. Контейнерчето се пръсна в очната му ябълка с жвакащ звук, вампирът писна в агония и се стовари вдървен като талпа на тротоара до двете отсечени глави. Вторият вампир направи скок към шосето, в стремежа си да се изплъзне от смъртоносното дуло, но ръката ми го проследи, без да трепне, иглометът изсвистя и тъничката метална пръчица щръкна в шията му. Нов писък на агония и още едно тяло-талпа тупна на земята.

Захвърлих небрежно игломета, докато се приближавах към тях. Процесите на парализа се развиваха с учудваща бързина, после доста се коментираше този факт и се стигна до извода, че причината за това са били попаденията в точки, близки до главния мозък. Двамата неживи се опитваха с мъка да си поемат въздух, явно дихателните им мускули вече отказваха. Наведох се и вдигнах сабята, която беше изпуснал първият вампир. После пак се наведох, за да им подаря вечен покой…

 

 

Опитах се да изчистя разума си от кървавите картини, които в пристъп на гняв винаги се завъртаха там. Взрях се в себе си и под маската на лустросания хирург, моделирана с години, под пластовете фалшив грим изникна оня, чието име някога караше да треперят човеци и нечовеци в Полис Паралел.

„Не сте знаели с кого се заигравате, бедни копелета?!“, мислех си, докато пълзях след върколачката и разбрах, че независимо от съдбата на Шели, вече съм направил избора си — щях да убия всеки, замесен по някакъв начин в тая пъклена игра.

Малко е да се каже, че в момента бях гневен — чувствах се като нажежено до бяло кълбо от бяс, а апатията, държала ме часове след разговора с Йеронимус и по време на пътуването с Тания, ме пусна, сякаш и тя се опари от силата на чувствата ми. Все пак не трябваше да губя контрол над емоциите си — иначе нямаше да съм от полза на любимата си, ако още беше жива, разбира се. Превъртял, можех да си осигуря единствено шумна и ефектна смърт и въпреки че на четирийсет и пет години най-вероятно вече бях изживял повече от половината си живот, не исках да пропилея остатъка му точно във вонящата кланица на Гай Гришнак!

Не и преди да съм въздал правосъдие комуто е необходимо!

След придвижването през индустриалната зона, което най-кратко можеше да се опише с двете думи: мълчалива агония, проникването във вътрешния периметър ми се струваше леко и приятно като песен на самодива. Нямаше бодливи храсталаци и всевъзможни препятствия от строителни материали и изоставена машинария, а поддържани, ниско окосени затревени пространства с асфалтова настилка между тях.

Доближихме първите постройки на комплекса — едноетажни бунгала от бетон и стъкло, някои изолирани, други свързани с навеси и тунели помежду си. Тук-там светеха прозорци — добра отправна точка за начало на претърсването.

Кланицата беше ориентирана странично спрямо мястото, където се намирахме в момента — не много висока, около пететажна монолитна сграда, но с дължина, губеща се в далечината и под оскъдната светлина, процеждаща се от малките прозорчета, разположени на равни интервали на нивото на последния етаж, усетих, че площта й е доста голяма. Чуваше се свистенето и боботенето на техниката вътре, ала глухо и сякаш разтварящо се във влудяващото тракане на огромните вентилационни перки, монтирани по протежението на стената отвън.

Монотонният шум ме притесняваше — притъпяваше слуха — може би най-важното сетиво на нощния диверсант, но както отбеляза Тания, вампирите едва ли очакваха такава бърза ответна реакция, ако изобщо очакваха някаква реакция, което означаваше, че охранителните им мерки щяха да са рутинни.

Направих й жест с ръка и приведени, започнахме обхода си.

Всички осветени бунгала, в които надникнахме, се оказаха със стандартно обзавеждане от наредени едно до друго двуетажни легла-вишки и ниски дървени шкафчета между тях. Обстановката много наподобяваше тази в казарма, но мъжете, лежащи по креватите с димящи цигари, хвърлящи зарове в тесните пространства между вишките или играещи карти в карета около шкафчетата, нямаха стегнатия вид на професионалните войници. Гъстите бради на някои от тях и косите им с различна дължина, оформени в най-разнообразни прически, ясно говореха, че това са просто работници от кланицата, отдъхващи между смените. В тъмните помещения, където не пропуснахме да погледнем, различихме силуетите на спящи хора.

Никъде извън бунгалата нямаше движение. Мислено благодарих на адската дневна жега, превърнала се в задушна нощ, държаща вратите навсякъде плътно затворени, за да не се губи хладният комфорт, създаван от климатиците, с които бяха снабдени всички постройки в комплекса.

Не можеше да се отрече — Гай Гришнак, при все че беше най-гадният кръволок в Кръстовище, се грижеше добре за човешкия си ресурс.

— Така няма да стане! — прошепна ми Тания. — Твърде много миризми се преплитат и объркват човешката ми същност! Подозирах, че може да възникне подобен проблем… Не се плаши от това, което ще видиш след малко, просто ми поднеси дрехата на жена ти, за да я подуша!

Чу се пукот, сякаш непредпазлив крак настъпи съчка. За миг цялото тяло на Тания беше обвито в слаба синкава светлина, контурите му се размиха и затрептяха, коженият ремък с игломета върху гърба й заскърца, като че го обтегнаха. Гърбът й се изви в дъга — процесът на трансформация сигурно беше доста болезнен, защото от гърлото й се откъсна глух стон, който бързо премина в хрипкаво ръмжене, когато промяната обхвана тъканите на ларинкса й. Лицето й се удължи и заприлича на муцуната на чакал, очите блеснаха с рубинена светлина. Нокти като метални шипове със скърцане си прорязаха път навън от ръцете и краката й.

Светлината изчезна също толкова внезапно, както се появи, а съществото, в което се превърна Тания, пристъпи към мен. В уродливия му вид и в начина му на придвижване улових нещо от ония деца на гората — сатирите, илюстрации на които бях виждал в историческите книги и които през вековете нашата така наречена „цивилизация“ не беше успяла да покори, а ги изтреби и затвори жалките им останки в лагери, твърде милостиво наречени резервати.

Поднесох смачканото потниче на Шели към чакалоподобното лице. Тания, продължавах да я наричам с това име, заби нос в него и през тънката материя дланта ми усети изгарящ дъх.

С тихо ръмжене върколачката най-накрая се отдели от дрехата, рязко изви глава по посока на кланицата и направи въртеливо движение с ноктестата си лапа.

Разбрах жеста — трябваше да заобиколим централната сграда и да огледаме постройките от другата й страна.

В жилищния комплекс на работниците, където се намирахме в момента, нямаше и следа от Шели.

Изгубих представа за времето в пълзенето покрай безкрайната сякаш стена. Шумът от вентилаторните перки ме побъркваше, а не ми се мислеше какво й е на Тания с нейните в пъти по-чувствителни сетива.

Бях чел за някакво древно мъчение, при което поставяли челото на човек под равномерно падащи водни капки, твърдеше се, че това докарвало жертвите до лудост. Влачех лакти и колене зад върколачката и постепенно започнах да придобивам усещането, че върху главата ми се изливат тонове вода — цял бучащ водопад.

Вече едва сдържах крясъка си, когато заветният ъгъл се показа. Шумът значително намаля, щом прекосихме късата задна страна на кланицата и пред очите ни се разкри почти огледална картина на комплекса от сгради, който бяхме оставили зад гърба си.

Тания надигна глава, подуши въздуха, извърна се към мен и изръмжа — беше уловила следа. Започна да се придвижва доста по-уверено напред и не се спря за оглед, когато се изравни с първите постройки. Хлътна между тях, а аз я последвах, за да констатирам същата липса на всякакво движение, както и в предишната обитавана част.

Сградата, пред която се озовахме, се оказа най-отдалечената в комплекса. Едноетажна, издължена, с форма на пресечена пирамида, създаваща внушение за ковчег. Беше боядисана в тъмни цветове и ако я нямаше пулсиращата зеленикава светлина, процеждаща се през полуотворените щори на прозореца, ориентиран вляво от централно разположената врата, можеше и да не я забележа.

Върколачката въртеше глава, оглеждайки периметъра за евентуални опасности, но явно не регистрира такива, защото отново насочи вниманието си към вратата и ми направи подканващ жест с лапата си. Приближих се до нея — видях, че няма брава, а само вертикална вдлъбнатина, в която вероятно се пъхаше ръката, за да я отмести настрани.

Протегнах се към кобура с игломета под тила ми, леко разхлабих ремъка му, извадих го и бавно свалих предпазителя му, в стремежа да избегна всякакъв шум.

Дадох знак на Тания да остане при входа, пъхнах лявата си ръка в специално пригодения жлеб и натиснах наляво. Вратата се измести с лекота — релсите, по които се придвижи, сигурно бяха редовно смазвани, защото не произведоха никакъв звук.

Прекрачих и се озовах в тесен коридор, където останах почти минута, за да дам възможност на очите си да се нагодят към оскъдното осветление — същите зеленикави пулсации, излъчващи се някъде отляво.

Тръгнах бавно по коридора, зад къс ляв завой се озовах пред полуотворена врата, откъдето излизаше въпросната светлина.

Изнесох игломета на нивото на десния си хълбок, готов за стрелба, напипах същия жлеб, с какъвто беше снабдена и тази врата и леко я доотместих.

В помещението звучеше тиха музика — някакви струнни инструменти изплитаха бавна тъжна мелодия. Не можах да забележа къде се намира стерео уредбата, защото вниманието ми беше привлечено от друго.

В центъра на стаята, върху болнична кушетка на колелца лежеше Шели.

Зеленикавите пулсации идваха от двата монитора, закрепени на поставки до главата й, които показваха назъбените комплекси на сърдечната й дейност и информацията за артериалното й налягане, пулсовата честота, газовото насищане и прочие. Голото й тяло беше покрито с множество електроди, от ръцете й висяха тънки маркучи на системи. Приличаше на грациозен блед октопод и гледката ме очарова и ужаси едновременно. Някои маркучи бяха свързани с банки, закачени на метални стойки до кушетката, но повечето, сливащи се в общ сноп, влизаха в нещо като бълбукащо цилиндрично стъклено наргиле на пода. От него излизаше само един маркуч, мундщука на който беше захапал съсухрен мъж, полуизлегнал се в удобно кресло, с лице, сбръчкано като стафида, зеленикаво под светлината на мониторите, и затворени в блаженство очи.

Потиснах мигновения импулс да го прострелям в главата, защото все още не можех да се ориентирам в обстановката. Имаше логическо несъответствие — вампирът изсмукваше кръвта на Шели и едновременно с това явно й прилагаше някакви реанимационни мероприятия.

Отново насочих вниманието си към мониторите и усетих как болката, изчезнала в последните часове, се връща в главата ми. Потресен установих, че звуковата им сигнализация със сигурност е изключена, може би за да не се смесва с релаксиращата музика, а това ме беше заблудило за кратък миг. В нормална болнична обстановка апаратурата, регистрирала подобни данни, щеше да пищи като обезумяла, за да събере целия наличен персонал на етажа в бокса на въпросния пациент.

Пресметнах наум индекса между ускорения й пулс и ниското артериално налягане, умение, което бях развил до съвършенство през следването, но даже и да не го бях направил, вече инстинктивно бях разбрал — Шели се намираше в състояние на хеморагичен шок. За същества с грацилна конструкция като нейната това означаваше, че е изгубила поне два литра кръв, а в момента в тялото й течаха процеси, които дори да не я убиеха, щяха да имат необратими последствия.

Точно тогава вампирът, доловил сякаш безмълвния ми крясък, отвори очи — изпъкнали и огромни като на жаба, несъразмерни с дребното му съсухрено лице.

И да се изненада от присъствието ми, не го показа. Извади мундщука от устата си с мляскащ звук:

— Сигурно много ме мразите, нали, доктор Кимерия?

— Йеронимус!

— Виждам, че не сте си губили времето! Да си призная, не съм разочарован! Хубаво е да имаш мъж срещу себе си, не лигаво мекотело…

Докато говореше, движеше леко маркучето с ръка, все едно диригент, ръководещ невидимия си оркестър.

Стоях вцепенен, без да мога да взема решение какво точно трябва да направя. Жена ми умираше на метър и половина от мен, а аз треперех като паникьосан специализант, нещо, което никога не ми се беше случвало, дори в най-ранните години на лекарската ми практика.

Сякаш прочел мислите ми, Йеронимус продължи:

— Боя се, че за съпругата ви вече е късно. В собствено оправдание ще кажа само, че нямахме намерение да оставим нито нея, нито вас живи. Господарят ми може да изгуби много, а ситуацията продължава да е твърде несигурна. Реших, че все пак ще е грехота да похабя такъв качествен материал — завъртя мундщука по посока на Шели. — Знаете ли, доктор Кимерия, аз съм свикнал да си доставям удоволствие! Но… всичко трябва да се върши с вкус. Някои от по-импулсивните ми първосигнални събратя щяха да прегризат гърлото на съпругата ви и да излочат кръвта й за броени секунди. Профани! Вие човек с вкус ли сте, доктор Кимерия? Защото с вас сме почти колеги! През дългите години, прекарани в преследване на удоволствието, след хиляди провалени опити, станах истински експерт в хуманната медицина. Може би ще ви прозвучи нескромно, но постигнах съвършенството! В тялото на жена ви например съм инжектирал превъзходен коктейл от наркотични вещества и водно-солеви разтвори, така удоволствието става хилядократно по-голямо и може да се разтегли до възможния му предел!

— Мръсна гад! — успях най-накрая да промълвя.

— Не с лошо, доктор Кимерия! Вие и съпругата ви сте пешките в нашата сложна игра. Пешките винаги са най-отпред и първи биват жертвани, заради фигурите зад тях! Това обаче по никакъв начин не омаловажава ролята им, защото без тях победата би била немислима! Въпреки всичко трябва да призная, че в момента сте в позиция да изискате преразглеждане на вашия статут. Ще ви помоля да се въздържите от стрелба с игломета. Мисля, че с известни уговорки можем да постигнем компромис и да ви оставим жив…

— Знаете ли какво, Йеронимус — казах и леко се приближих към него с насочения към тялото му игломет, — наистина няма да ви застрелям!

Вампирите са изключително бързи създания, но си личеше, че този пред мен е на доста години — със сигурност беше преживял поне два века, а това не можеше да не се отрази на реакциите му. Наркотиците, които беше приел, заедно с кръвта на любимата ми, допълнително го бяха отпуснали.

Аз, от друга страна, макар и не в първа младост, имах цялата злоба и гняв, натрупани в мен.

Йеронимус така и не разбра как хвърлих игломета и вдигнах крехкото му старческо телце във въздуха, дори беше започнал да разтегля устни в усмивка, осмисляйки последните ми думи. Продължи да се усмихва даже когато го стоварих върху най-близката метална стойка със закачени по нея системи и стърчащата нагоре тръба се показа в средата на гръдния му кош.