Димитър Цолов
Клиника в средата на нощта (4)

Глава III
Зъбът на Белиал

В привидно благополучния, но всъщност доста суров и жесток свят на Многополюсната Общност, цената на живота беше изключително ниска.

Търгуваше се с всичко, което ви хрумне — оръжие, наркотични вещества, плът за сексуални удоволствия, плът за задоволяване на нуждите от кръв…

Градската стража, блюстител на реда и законността, навсякъде изпълняваше чисто палиативна функция — не можеше да се справи с престъпността или по-точно е да се каже, не искаше да унищожи този бизнес, който хранеше хора (и нехора) на всички нива във властта и самата нея, както, предполагам, сте се досетили.

Все пак, съществуваха Неписаните Правила от света на бандитите, обединени в нещо като Единен Морален Кодекс.

За Правилото на Мълчание — Омертата — вече ви споменах.

Друго важно правило, за което също споменах в началото на моята история, беше Правилото на Неприкосновеното Убежище. Статут на такова имаха религиозните храмове и здравните заведения — от най-малките приемни кабинети до най-голямата многопрофилна болница в Полис Централ. Никой, по никакъв начин, нямаше право да посяга на живота на съществата, намиращи се в тях.

Е, в редки изключения се случваше някой безумец да оскверни Убежище с убийство, но тогава го погваха с всички възможни средства и блюстителите на закона, и бандитските структури, а смъртта му беше ужасна…

Оказах се в сложна ситуация.

Ако не убиех върколака утре вечер, свеждах минималните шансове на Шели да остане жива до нула.

Ако го убиех, без да ме хванат, това не променяше факта, че щях да съм погазил най-важния принцип в медицинското изкуство — Primum non nocere! (Първо не вредѝ!). Него бях приел за свое житейско кредо в мига, в който реших да се откопча от мрака, обвил младежките ми години. Него ни бяха набивали в главите през дългото следване в медицинския факултет. С него започваше Хуманната клетва, която полагахме при дипломирането си. Щях да стана Клетвопрестъпник и пак нямаше гаранция, че ще оставят съпругата ми жива.

Ако го убиех и ме хванеха, щях да съм Осквернител на Убежище. В най-лошия случай щяха да ме линчуват още на входа на клиниката, в най-добрия ме чакаше кратък съдебен процес, изходът от който беше винаги един — смъртно наказание.

Шели, разбира се, също щеше да умре…

Всеки лекар ще ви каже, че няма по-лоши пациенти от самите лекари. Еднакво се дразня както в случаите, когато болните не спазват предписанията ми, така и в случаите, когато колегите се опитват да ми предпишат лечение.

Летният следобед напредваше.

Вампирът отдавна си беше отишъл.

Едновременно умирах за сън и бях превъзбуден в оная шантава и изтощителна комбинация, която всеки е изпитвал.

Главата продължаваше да ме цепи, образите се размазваха пред очите ми и се появяваха леки позиви за повръщане, които успявах да удържа. Знаех добре какво ще ме посъветват за състоянието ми — пълен покой минимум една седмица, никакво дразнене на сетивата, като четене на книги или слушане на музика, никакви цигари и алкохол.

Това си мислех, докато дърпах ентата подред цигара и се канех да си взема гореща вана. Вече бях изсипал във водата хаотични количества от релаксиращите соли на Шели и запалих ароматни свещици — изпълнявах ритуалите, които винаги съм свързвал със съпругата си, защото болезнено усещах липсата й.

Отпуснах тялото си в пяната, затворих очи и се замислих за по-нататъшните си действия.

Нищо не ми хрумваше.

После съм задрямал…

Събуди ме напевният звън от малкия бронзов гонг, окачен на входната ни врата, който някой беше ударил с привързаното към него чукче. Въпреки жегата се загърнах в халат — нямаше време да се подсушавам и да обличам нещо по-леко.

Главоболието ми беше намаляло и сега го усещах като тъпо пулсиране в тилната област около цицината. Изчезнали бяха и двойните образи пред очите ми.

Отворих вратата. На стълбите стоеше красива млада жена. Дадох й двадесет и една-две години, но в Многополюсната Общност едва ли има нещо по-относително от видимата възраст.

Косите й, с цвят на паяжина, бяха опънати назад в стегнат кок. Дългите й сребристи бакенбарди, спускащи се почти до ъглите на долните й челюсти, сякаш подчертаваха странната й красота.

Черният кожен корсет, пристегнат отпред с кръстосани ремъчета, плътно прилепналите по краката й панталони от същата материя и масивните черни военни обувки с метални налчета й придаваха допълнителен сексапил. Въпреки адската жега навън, по откритите части на тялото й нямаше и намек за пот.

Без съмнение, върколачка, помислих си и въпросително вдигнах вежди, но в следващия момент усетих колко глупаво изглеждам с разрошената си влажна коса в светлосиния халат на жълти патенца.

Преди време бях споделил един от оскъдните си детски спомени с Шели — майка ми целува голото ми телце, което ме кара да се кикотя неистово, и ме поставя в жълто пластмасово корито, напълнено до половината с хладка вода. В коритото плуват гумени жълти патенца…

За последната годишнина от сватбата ни получих този халат…

В тревожния поглед на върколачката обаче не открих и следа от присмех. Изучаваше ме съсредоточено и по някакъв начин усетих, че дори да бях отворил вратата абсолютно гол, нямаше да й направи впечатление.

— Какво обичате? — попитах най-накрая.

— Това не е правилният въпрос, доктор Арчибалд Кимерия, въпросът е искате ли да спасите съпругата си?

Все едно ми забиха юмрук в слънчевия сплит — за миг се оказах неспособен да си поема въздух, а кинжална болка прониза мозъка ми.

После се окопитих и я поканих с нервен жест да влезе.

— Вдясно е дневната, там можем да поговорим на спокойствие…

— Нямаме никакво време, докторе! Боя се, че пред вампирите не стои дилемата дали да оставят съпругата ви жива! Това отвличане не е по-различно от отвличанията, които се правят с цел откуп. Близките събират уточнената в процеса на преговорите сума, предават я на похитителите, но никога повече не виждат жертвата. Жертвата се убива още в самото начало на преговорите — така е най-лесно! Единствената разлика при вас е, че не ви шантажират за пари, а ви карат да свършите нещо, нали, докторе?

Изскърцах със зъби:

— Дайте ми пет минути!

— Вземете и някаква използвана дреха на съпругата ви — подвикна зад мен върколачката. — Нещо, което е съхранило миризмата й!

Съблякох халата в движение и на три скока се добрах до дрешника в спалнята, отворих го и трескаво разхвърлях моето крило. Спрях се на тениска и къси панталони с камуфлажни мотиви. От панера за пране до банята грабнах един свит на топка потник на Шели. Върнах се в антрето, където нахлузих удобните си гумени туристически сандали. Заключих входната врата и се обърнах към върколачката.

— Паркирала съм зад къщата ви — каза тя. — Ще ви обясня всичко в движение. Впрочем името ми е Тания.

— Вече знаете моето, говорете!

Преведох я напряко, през градинката, в която Шели отглеждаше многоцветните си храсти с толкова любов, и излязохме на улицата.

— Ще започна с това, че знам къде са завели жена ви! Пътят дотам е около тридесет минути, а времето ще използвам, за да ви запозная със ситуацията! Чували ли сте за Зъба на Белиал? — попита върколачката, докато се намествах в пневмобила до нея. Натисна бутончето, освобождаващо въздушна смес, която циркулираше в затворена система и задвижваше колелата на превозното средство, и то се плъзна по шосето.

След като бяхме направили всичко необходимо, за да съсипем екологичното равновесие на територията на Общността в последния век, от няколко години търсехме алтернативни форми на транспорт. Пневмобилите се оказаха удачен вариант със своята безвредност за околната среда и сравнително високата максимална скорост, която постигаха. Също с газова смес се движеха летящите килими, както жаргонно наричахме откритите или закрити платформи с прикрепени към тях балони, които пътуваха по въздуха и бяха предназначени основно за градски условия.

— Зъба на Белиал? — повторих. — Не, не ми говори нищо.

— Не се съмнявам, аз също го чух за първи път от Дориан снощи.

— Дориан?

— Името на върколака, който спасихте на нощното си дежурство. Дориан ми разказа за Зъба. Оказва се, че това е една от най-строго пазените тайни на вампирите. Според легендите им Белиал е Архивампира, първият вампир на света, живял точно деветстотин деветдесет и девет години, от който водят началото си всички техни кланове. В последната нощ на последната година от живота си собственоръчно извадил двата си кучешки зъба, подарил ги на двамата най-приближени от свитата си и излязъл да посрещне зората с думите: „Който е победил смъртта веднъж, не се страхува да го направи повторно!“

Учуден поклатих глава:

— Какво общо имам аз с цялата тази фантасмагория?

— Ще стигнем и дотам, докторе — отвърна Тания. — За първия от Зъбите със сигурност се знае, че е притежание на Калигулас Нергал, вампирски главатар в Полис Паралел, неформален водач на всички вампири в Многополюсната Общност и, както самият той твърди, пряк потомък на единия от двамината избраници на Белиал. Следите на другия Зъб били изгубени през вековете допреди седмица, когато иманяри случайно го открили сред праха на дъното на урна, във вампирска гробница тук, в Кръстовище. Така се озовал в ръцете на Гай Гришнак. Няма никакво съмнение — надписът, издълбан върху херметичната кутийка, в която бил поставен, удостоверява произхода му.

Слушах монотонния разказ на върколачката с надеждата да получа някаква яснота, но объркването ми ставаше още по-голямо.

— Сега идва най-интересното — според легендите, вампирът, притежаващ и двата Зъба, ще придобие абсолютната мощ на Белиал. Истина или не, нито Гришнак, нито Нергал ще се разделят доброволно с артефактите си, напротив, няма да пожалят средства и усилия, за да съберат Зъбите на едно място, а това като нищо може да причини междукланова война!

— Продължавам да не разбирам как раненият върколак, ъ-ъ… Дориан и аз се оказахме в центъра на тази каша от легенди?

— Оставете ме да продължа! Преди половин година, на прием, където попаднал като гард от охраната на главатаря Рутгер, Дориан се запознал с вампирката Нерония, дъщерята на Гай Гришнак, който също бил поканен.

Опулих се. Всичко можех да си представя, ала гледката на вампири и върколаци, смесили се в шумна тълпа с коктейлни чаши в ръка, ми идваше малко в повече…

Тания явно забеляза гримасата ми, защото се усмихна криво:

— Не се чудете! Вампири и върколаци враждуват помежду си откакто се помнят, но враждата си е вражда, а бизнес интересите — съвсем друго. Често именно заради тях се случва бандитските главатари да се озоват на едно и също светско събитие. По онова време момичето тъкмо било навършило пълнолетие и както е редно, баща му започнал да го води със себе си. Не знам точните подробности, но успяло да завърти главата на Дориан. Според думите му и отсрещната страна не останала безучастна.

За тази половин година двамата са се виждали още няколко пъти, а чувствата се разгаряли все повече и повече.

Тук вече не издържах и нервно се разсмях.

Тания ме стрелна с бърз поглед, забелязах гневни пламъчета в очите й.

— Не познавате Дориан. Въпреки физическата си сила и избухливия нрав, присъщ на върколаците, той е изключително романтичен. В свободното си време чете доста. Обожава легендите на човеците, особено ония, в които се разказва за изстрадана и нещастна любов. Тристан и Изолда. Ромео и Жулиета. Сигурна съм, че по някакъв начин се отъждествява с тях. Както и да е, Дориан научил за Зъба при срещата си с Нерония снощи и най-накрая се решил да дойде и да ми разкаже всичко. Съобщи ми също, че от известно време Рутгер знаел за авантюрата му. Дали сам е забелязал признаците на зараждащото се влечение между него и вампирката, или някой колега на Дориан от охраната го е издал, но учудващо, когато разбрал, главатарят не се разярил, а дори го насърчил. Обяснил му, че няма нищо лошо в чувствата му, както се изразил, щял да съчетае полезното с приятното, за да получава сведения от най-близкото обкръжение на врага. Защото се мълвяло, че Гай Гришнак нямал никакви тайни само от двама души на този свят — съветника си и Нерония. Когато влетя у дома ми, Дориан не беше на себе си — вътрешното противоборство между лоялността му към главатаря и чувствата му към неговата любима го влудяваше. Осъзнаваше, че информацията е прекалено ценна и ако я предаде на Рутгер, той ще я използва по най-изгодния начин, за да унищожи стария си враг, който въпреки всичко дъщеря му много обича. Тя, сподели ми, била изключително скромно и свястно създание, вехнещо в сянката на жестокия си баща. Дориан спомена, че и Гришнак явно е разбрал за тях двамата — Нерония била изказала такива съмнения снощи. Нападението над него стана няколко часа по-късно, а фактът, че вампирите толкова отчаяно продължават да желаят смъртта му, показва недвусмислено най-важното — Гай Гришнак е научил, че Нерония е издала тайната на Зъба. Мога само да предполагам, но познавайки коварството на вампирския водач, онези смешници-имитатори от четирийсет и седма улица са получили добра сума, за да запушат устата на Дориан и да поемат върху себе си гнева на върколаците. Както сам сте се убедили, Гай Гришнак не обича да цапа ръцете си, ако може да постигне целите си индиректно. Сега разбрахте ли защо пациентът ви трябва да умре, доктор Кимерия?

Тогава зададох въпроса, който ме вълнуваше през целия ден:

— А защо се спряха точно на мен?

— Много просто! Вие сте главният виновник опитът за покушение да излезе неуспешен. Гай Гришнак мрази нещата да не стават така, както му се иска. Докато има шанс Дориан да оживее, той ще бъде заплаха за него, защото колкото и да е могъщ тук, в Кръстовище, все още не е готов за открит конфликт с клановете на Калигулас Нергал от Паралел.

— Разбирам — отвърнах и зададох втория въпрос, който нямаше как да не задам: — А защо именно вас Дориан е избрал за свой душеприказчик.

Тания ме прониза със златистокафявите си очи.

— Отговорът и на този въпрос е много прост, доктор Кимерия, Дориан е мой брат!