Димитър Цолов
Клиника в средата на нощта (10)

Глава IX
Мозък, мускули и пистолети

Стенният часовник в бокса на Шели премести стрелките си на девет с глухо тракване в момента, в който сънят я обори. Беше стиснала дланта ми с нежната си ръчица и усетих как хватката на леките като птичи кости пръсти се отпусна, а напрегнатото й дишане стана спокойно и равномерно.

Измъкнах се тихо и почуках на вратата на стаята, намираща се през три помещения от остъклената й клетка. Уведомих медицинските сестри, които тъкмо приемаха дежурството, че до следобед ще съм в района на клиниката, така че спокойно могат да ме търсят, ако възникне някакъв проблем със съпругата ми.

Реших да пропусна сутрешния рапорт на лекарите, колегата Дойл щеше да ме скатае, както и аз него в подобна ситуация, вместо това се отправих към служебната баня. Коктейлът от стимуланти беше престанал да действа и почти 70-часовото безсъние сякаш обви в желе мозъка ми.

Отключих вратичката на металното шкафче в преддверието, където държах тоалетните си принадлежности, грабнах хавлията, гъбата за обтриване и шишенцето с комбинирания лосион за коса и тяло, освободих се от потния затвор на работния екип и бельото си, нахлузих гумените чехли и минута по-късно вече пръхтях от удоволствие под хладката силна струя.

Изведнъж си спомних как моят учител и третият най-важен човек в живота ми — господин Ренето — обичаше да казва, че нищо не стимулира по-добре мозъчните клетки от чаша силно черно кафе след продължителен душ.

„Ама ти все още твърде малък, Ангел — сякаш отново чух странния му писклив гласец с ужасен акцент, — та черно кафе ще пропущиш, недобре за нерви, но душ — задължително трябва вземеш!“

В този момент, заедно с мощната струя от слушалката на душа, връхлетя и тъгата, потискана с години, сякаш бетонна стена на язовир се пропука и водната стихия опустоши всичко, изпречило се на пътя й…

— На колко години каза, че си, мой малък приятелю? — попита ме Григо вечерта след запознанството ни в ресторанта.

Намирахме се в дневната на крайградската му вила. Изпънал се върху удобно канапе, отпивах синт-као — сладка зелена напитка с вкус на какао, а главатарят на кукерите, седнал във фотьойл до незапалената камина, преглъщаше нещо, съдържащо ужасяващи пропорции от различни видове алкохол, което нарече коктейл „Пиратка“, докато го забъркваше с шейкъра.

Пристигнахме във вилата през малките часове на нощта в пневмобил с подсилена броня, ескортирани от три други коли с гардове. Григо се разпореди на прислужниците да ми приготвят стая за спане в техния отсек, после ме доведе тук, „за едно последно питие“, както се изрази.

— Единадесет и половина! — изрекох с изкуствено удебелен глас и млъкнах в тревожно очакване на някоя шега по отношение на възрастта ми.

Григо обаче остана съвсем сериозен, докато отпиваше на дребни глътчици от халбата с „Пиратката“. Очите му, след часове здраво наливане, продължаваха да са учудващо трезви и да ме изучават, сякаш ме виждаха за първи път.

— Да-а — каза най-накрая, — помията на улицата те е заляла твърде рано, но все още не те е удавила!

Черно-бялата му усмивка отново изгря:

— Според очевидците, си опушкал ония неживи копелета за време, колкото мигване на окото! Това даже в бандата ми го могат само шепа хора!

Усетих, че се изчервявам от похвалата и в опит да прикрия колко съм възбуден, поднесох чашата към устните си, но треперещата ми ръка блъсна порцелана в зъбите ми с предателско потракване.

Главатарят на кукерите като че ли не забеляза. Беше придобил замислен вид, а погледът му сякаш минаваше през мен.

— Гледам те и не мога да се начудя — откривам толкова много прилики с теб, когато бях на твоите години! Все едно съм се качил в машина на времето и съм се върнал в миналото, за да се запозная със себе си… Усещането е доста странно!

Стана от фотьойла и закрачи тежко като мечка в пространството около камината. Беше захвърлил елека със звънците и върху голите мускулести гърди, под дискретното осветление в помещението, затанцуваха сенки, които сякаш съживиха татуировките му.

Приближи се към канапето и се надвеси над мен. Усетих алкохолния му дъх.

— Харесвам те, мой малък приятелю, нали мога да те наричам Ачи?

— Ъ-хъ — отвърнах смутено, — така ми викат и на улицата.

— Е, Ачи — очите му с лазуритен цвят за пореден път ме погълнаха, — какво мислиш да правиш оттук нататък със себе си?

Да си призная, въпросът му ме изненада.

— Ами аз… — почнах да мънкам — нали такова… съм вече в бандата…

— Разбира се, че си в бандата! — Григо повиши леко глас, като че отговорът ми го подразни. — Но неуки главорези при мен с лопата да ги ринеш! Я кажи на училище ходил ли си?

Обясних му, че из сиропиталищата криво-ляво съм успял да завърша трети клас.

— Ама даскалъкът не е за мен! — продължих и твърдо срещнах погледа му. — Искам да стана член на Братството и вярно да ти служа за страх на всички врагове!

Григо ми обърна гръб, после отново се отпусна във фотьойла, придърпа една табуретка с босото си стъпало и изпъна крака върху нея. Вдигна халбата си като за тост, а докато изричаше тирадата си, табуретката жално проскърцваше в унисон с мислите ми.

— Имам две новини за теб, Ачи, хубава и лоша! Ще започна с хубавата — вече си мой Талисман и всеки негодник във всяко кътче на Полис Паралел още утре ще е разбрал това! Лошата е, че ще се наложи да се потиш над учебниците! Често съм си мислил кое нещо бих искал да променя в живота си, ако можех, и знаеш ли какво открих — щеше ми се да съм образован поне малко! Вярно, създадох могъща банда и не твърдя, че мускулната сила не е била полезна, но най-важните хора, колкото и странно да звучи, се оказаха очилатите писарушки с дебелите тефтери, които до ден-днешен движат легалния ми бизнес! Наистина те харесвам, затова реших да каля мускулите ти, но да се погрижа и за мозъка ти, а след време, бъди сигурен, ще си ми благодарен!

На другия ден се запознах с господин Ренето…

Господин Ренето буквално влетя в живота ми, дребен и пъргав като винена мушица.

На ръст беше не повече от метър и петдесет, коса — старателно намазана с гел и зализана назад. Тънки като конци мустачки стърчаха право нагоре покрай тесните му ноздри и създаваха внушение за две миниатюрни рапири, които дуелиращите се са отдалечили в мига, преди пак да ги кръстосат. Черни очи лъщяха като петролни петна върху мургаво лице, на което можеше да дадеш и тридесет и осемдесет години.

Облечен беше в някаква странна копринена дреха, черна като очите му, с широки ръкави, увита около тялото му от ляво на дясно и пристегната с тънък черен колан на кръста. Широки панталони от същата материя и още по-шантави дървени сандали завършваха ансамбъла.

Направо се втрещих, щом го видях, а като отвори уста и от нея излезе оня писклив глас с невероятен акцент („Здравей, Ангел, твой учител вече бъда аз!“), положих усилия да не се търкулна на пода в пристъп на безумен смях.

Както разбрах по-късно, двама от бабаитите на Григо решили да се позабавляват за негова сметка, когато дребосъкът се представил на главатаря на Кукерите в някакво заведение и учтиво предложил услугите си на телохранител. Случката беше станала преди доста години, но в бандата още се говореше за нея като пример, че видът на един човек не значи абсолютно нищо. Бабаитите не само обидили господин Ренето, ами и заблудени от външността му, се опитали да го изхвърлят от заведението под одобрителните възгласи на останалите. Разказаха ми, че дребосъкът почти ги убил само с няколко пестеливи, почти невидими движения, а били мъжаги по около стотина килограма.

Никой не знаел откъде се е появил в Полис Паралел, нито защо, въпреки смъртоносните си умения, които можеха да му осигурят далеч по-богат господар, е избрал точно Григо, но още същата вечер господин Ренето получил работата.

Много пъти през време на уроците самият аз опитвах да науча нещичко от историята му, преди да акостира при Кукерите, ала инстинктивно усещах, че тези въпроси не са му приятни. Разбрах единствено, че е живял дълго време в земите на изток, където хората имат жълти лица и очи, тънки като иглени уши, всичко друго около него беше мистерия.

Господин Ренето, въпреки потресаващия си външен вид (който никой в бандата не смееше да коментира гласно, разбира се), се оказа неизчерпаем източник на знания в областта на граматиката, аритметиката, геометрията, астрономията, музиката, поезията, риториката, философията и латинския език. За десетте години, в които ежедневно се занимаваше с мен, успя да ме научи на всичко по-важно от тях и ми предаде тайните на своето Древно изкуство за поразяване на витални точки.

С неумолимо постоянство кали мускулите и мозъка ми и аз се оказах много добър в усвояването на различни знания, но както се видя впоследствие — не се оказах добър ученик.

Причината се коренеше в оня грях, стар като света, който е най-пагубен за човека и на който аз твърде рано се поддадох.

Грехът, наречен Гордост…

Успях да открадна няколко часа сън до три след обяд, когато след тихо почукване на вратата на спалното помещение се показа чорлава физиономия.

— Доктор Кимерия — рече провлечено санитарят Том, говорът му винаги беше такъв, — на регистратурата чака куриер с пратка за вас.

Надигнах се от леглото. Главата ми бучеше като на препил човек, а мислите ми се задвижиха с проскърцване като ръждясали зъбни колелца.

— Благодаря, Том! Предай му, че идвам след пет минути.

Плиснах вода на очите си, глътнах една таблетка за почистване на зъби, понеже нямаше време за класическия начин, облякох работния си екип и се запътих към фоайето на клиниката.

Куриерът, младеж на около осемнадесет, с добре поддържана раста прическа и огромни слънчеви очила, които му придаваха вид на муха, се ухили, щом ме зърна.

Не беше трудно да се предположи, че е разнообразил работния си ден с весела билка, но не можех да го коря — самият аз понякога си позволявах това след тежка смяна. Леката дрога от години се продаваше легално на територията на Многополюсната Общност.

— Хе-е-ей, доок — не вярвах, че може да има говор, по-провлечен от тоя на санитаря Том, но съм се лъгал. — Тука подпиши и не му мисли, ха-ха! — протегна към мен лист, защипан върху пластмасова подложка, и автоматична писалка.

Парафирах със замах, а растаманът избута към мен кашон с размери половин на един метър.

— Уф, тежи таз’ пущина — изпъшка и пак се разсмя. — Нови докторски играчки, а?!

— Почти позна, благодаря — отвърнах. — И шофирай внимателно, приятелю!

Растаманът оформи кръг с палеца и показалеца на дясната си ръка в универсалния жест, означаващ „всичко е тип-топ“.

— Ня’а се плашиш, док, ситуацията е контролирана, ха-ха!

Не се сдържах и му подвикнах шеговито, докато се отдалечаваше с люлееща походка:

— Всеки трети, постъпил по спешност в нашата клиника, е смятал така…

Отворих пратката от Кара Танас в едно складово помещение, където преди време се държаха разни консумативи, но знаех, че вече не се използва. Нямаше как да сторя това в къта за отдих или в спалния отсек, без да шокирам колегите си. Да не говорим и за двойката сержанти, охраняващи ранения върколак в интензивния сектор, които можеха да зададат твърде неудобни въпроси.

Разкъсах картонения обков с нетърпението на дете, получило желан подарък за рождения си ден. Пред очите ми се разкри голям брезентов сак, от онези, които се използваха в армията. Дръпнах масивния черен цип и видях няколко метални кутии с различна големина. Всичко, което съдържаше списъкът ми, беше там, старателно подредено в тях. Имаше и малък пакет, увит в амбалажна хартия. Разопаковах го. Вътре открих бележка, надраскана с грозен получетлив почерк: „Късмет, братко!“, и пачка банкноти, в която преброих пет хиляди полкреда. Предположих, че е остатъкът от сумата, след като кукерите са сметнали цената на оръжията и са си хванали съответната комисионна. Или пък отстъпка, направена от Братството за блудния брат.

Настроението ми, почти оправено от веселия куриер, съвсем се вдигна.

Реших, ако оцелея след цялата патаклама, отново да се разходя до хотела на Кукерите и да пръсна парите за почерпка.