Божидар Томов
Лятото на шампиона (2)

2.

Тази вечер той си изми не само краката, но се изкъпа цял. Без никой да го кара. Увит в хавлията, топъл и розов, отиде към спалнята. Опрян на рамката на вратата, Иван го гледаше и дъвчеше клечка за зъби. От няколко дни Иван се отказваше от пушенето и бе по-нервен от обикновено.

— Та какво ще правим сега? — попита.

Румен не отговори.

Покрай тях премина Пухчо, който не бе в течение на нещата. И затова каза:

— Как какво? Я кое време е. Той трябва да спи. — Имаше предвид Румениге.

— Аха. Ще спи. Като къпан. — Иван изплю клечката в шепата си.

Румен този път не каза: „Пухчо, дай ми пижамата…“, а сам бръкна в гардероба, извади я, не попита: „Къде да си хвърля потната фланелка?…“, ами я отнесе и я пусна в бялата пластмасова кофа с мръсното пране в банята.

— А бе, тоя какво е направил днеска? — попита Пухчо. Подозираше май нещо.

Румениге си рече: „Сбърках аз, дето се изкъпах. Трябваше да оставя за утре…“.

— Нищо не е направил — отвърна Иван. — Днеска той нищо не е направил.

— Тогава вчера значи.

— Вчера ми задигнаха топката — изпревари баща си Румен.

Пухчо смъкваше юрганите от надстройката на гардероба. Всеки момент трябваше да каже: „Писна ми от тая теснотия“.

— Писна ми от тая теснотия — рече Пухчо и хвърли върху Румениге юргана.

— А бе. — Иван захапа нова клечка. — Що се отнася до мене, аз мога да се върна и на село. Колко му е.

Нямаше да се върне, разбира се, но ядоса Пухчо, и то излишно. Пухчо изфуча и отиде в банята.

— И какво ще правим сега, сине мой? Нали те попитах?

— Аз вече спя — отговори Румен. Беше си кръстосал ръцете върху корема.

— Я легни нормално.

— Спя вече, нищо не чувам. Почти съм мъртъв.

— Така ли?

— Да. Приказвам насън и не знам какво говоря.

След като каза това, изглежда, наистина заспа за малко, защото се стресна от гласовете на своите родители.

— Знаеш ли — обади се Иван, — искат да го изгонят нашия май от това училище.

— Как така? — възмути се Пухчо, чието истинско име бе Валентина, име всъщност отдавна забравено вкъщи. — Как така? Толкова хубаво училище. В никакъв случай!

— Боя се, че училището на нас с тебе ни харесва, Валентина, а на нашия син — не.

— Харесва ми — изтърси без да ще момчето.

— Нима? Ама наистина ли?… Ох, я не ме разсмивай. — Иван и не правеше опит да се смее, гласът му бе по-скоро сънен.

— Харесва ми — упорито заяви Румениге, макар че в действителност не му харесваше чак толкова проклетото даскало. Обаче никак не му се щеше да бъде сега нов ученик някъде си другаде. Където, докато разберат, че е Румениге, ще мине маса време.

— Искат да го чупят — каза Иван. — И ще вземат да го направят като едно нищо.

— Върви при класната.

— За какво да ходя? Нали тя ми каза преди малко по телефона — бягал нашият.

— Щото не го биеш, затова бяга.

— Боят — рече Румениге, както се беше завил през глава, въпреки топлото време — не се препоръчва в преходната възраст. От бой децата стават идиотчета.

— Някои без бой стават такива. От само себе си — отвърна бързо майка му. — Без техните родители да имат някаква вина.

Браво, рече си Румениге. Майка му, Пухчо уж, Валентина, кръстена на някакъв магазин, явно си беше най-умният човек в тяхното семейство. Като ти тресне нещо подобно, няма как, мълчиш си като тапа подир нея.

— Да идеш още за някоя лекция там ли, що ли? — каза тя.

Бащата на Румен-Румениге като лекар изнасяше беседи за храненето, за хигиената, и за сексуалното възпитание на подрастващите. Беше идвал в даскалото и докато говореше по последната тема, всички се подхилкваха. Правеха се, че знаят повече от него по въпроса. Това не бе особено приятно за Румениге-Румен, но пък му хареса как класната се отнася с Иван и как накрая поднесоха цветя. Смешно беше наистина да се види, когато Иван подаде после букета на Пухчо с такава физиономия, като че беше ги купил сам тия скапани карамфили.

— Всичко съм изнесъл аз, което може…

— Не искам в друго даскало — изправи се в кревата Румен, готов да се разреве като някаква пикла. Срамуваше се, но наистина беше готов.

— Пухчо — каза баща му, — той предпочита да бяга от точно това даскало, а не от някое друго например. Нали разбираш?

— Виждаш ли — сломено, не според своите навици отвърна Пухчо, — а пък ти искаше да имаме повече деца.

— Значи съм сбъркал — измърмори Иван.

— Ако имахте още деца и аз нямаше да съм такъв — каза Румен.

Неочаквано си замълчаха неговите родители и после Пухчо заяви, че било време да спят.

„Само дето баба я няма, за да каже последната дума“ — тъй си рече Румен, твърде доволен от себе си, щото май ги постави натясно. Но не бе съвсем сигурен дали наистина си го рече, или някой го каза в съня му.

А сънят бе подобен на приказка. Първо дойдоха вълците — големи, сиви, груби, изморени от дългото тичане. Те ближеха наранените си лапи и викаха:

— Я остави всичко и ела с нас.

— Нали имаш здрави зъби и здрави крака, какво ти трябва повече?

— Ще ти покажем как се измъква агне от кошара. Много интересно…

— А оня, дето вчера ти сви топката, направо ще си го кльопнем. Колко му е.

— Ама наистина ли? — зарадва се Румениге и изсънува как добрите вълци изяждат трабантаджията барабар с пластмасовата му кола. Просто видя как нейните остатъци се чупят в мощните челюсти на добрите приятели.

— Какво още искаш да направим за теб? — усмихнаха се вълците и оплезиха дълги червени езици.

— Ами… — поколеба се малко Румениге — изяжте и класната.

— А, това не може. Което не може — не може — странно се изплаши най-старият вълк. — Друго да, това не.

— Страх ви е, а? — злорадо попита Румен.

— Па страх си ни е, защо не? — отговориха. И с гласа на неговата баба някой от тях добави: — Там, където ти отиваш, момче, ние оттам се връщаме.

Трябва да е доста далече това място, отбеляза Румениге, след като са им тъй изранени лапите и оставят по снега големи кървави дири.

— Я се разкарайте, додето не са ви стигнали кучетата.

— Че нека ни стигнат — отвърна безгрижно най-старият вълк.

Вълците постепенно потънаха в далечината на първия сън.

После се яви Маркуча и каза:

— Аз съм ти виновен заради топката. Ето кинти да си купиш нова.

— Че откъде ги взе бе, човек? — разсмя се Румен-Румениге.

— Баща ми спря да пие и почна да пести за кола. Оттам ги взех.

— Върни ги на място. Щото ще те маризят.

— Откакто спря да пие, вече не ме маризи — гордо отговори Маркуча.

— Все едно. Върни ги. Моят Иван получава повече. Вече ми даде два лева. И не си ги поиска обратно, като разбра, че бягам от даскалото.

А Маркуча кой знае защо внезапно изчезна там, където изчезнаха преди него вълците.

— Добре де — неочаквано и против волята си се разплака Румен, — кой ще остане до края с мен?

— Аз — появи се очилатата мутра на Миро Коневръза. — До гроб!

На Румен му се щеше да извика: „Ами, много си ми потрябвал…“, но нищо не извика всъщност, а само лекичко, приятелски плесна Миро по врата.

— Аре. — Рече му „аре“, както говореше Маркуча, вместо „хайде“. — Да ритаме…

Миро се зарадва, че са го поканили да рита, и хукна пред Румениге. А Румениге, като гледаше дебелото му дупе, си рече: „Тоя трябва да гризка по-малко“.

„Много ги е грижа какво си мисля аз за тях“ — тъй си каза накрая, точно преди да се събуди.

— Ама че хубав ден! — възкликна, щом отвори очи.

Слънцето бе се втурнало през нежните пердета, в пролуките между двете дебели плюшени завеси. Румен изхвръкна от леглото като метнат от пружина. Иван бе отишъл вече при своите болни, а Пухчо-Валентина да си учи студентите. Баба му пееше в кухнята. Както винаги, както всяка сутрин. Доде готви, си пее тя. Румениге подуши въздуха, за да разбере какво е извъртяла за закуска. Полъхваше на понички, топли и богати, с много крем вътре, топнати в сироп, поръсени със захар. И какво си спомни в този момент Румен-Румениге, додето дръпваше завесите, обръщаше юргана си да се проветри, додето приклякаше и разперваше ръце в утринна зарядка, както се полага на истински спортист?

— Без мама сме загубени — казваше на всички и често майката на Румен.

— Точно така — потвърждаваше винаги и веднага баща му. Той също обичаше вкусно да си хапва. И по много хем.

— Просто не мога да си представя какво би станало с Румен, ако тя не живееше при нас.

— Факт — съгласяваше се пак тъй бързо Иван.

Какво би станало с него, ако баба му живееше нейде си другаде, Румен-Румениге ясно си представяше за разлика от своите родители. Ключът от къщи, окачен на врата. „Златната топка“ под мишница, макар че „златната топка“ я нямаше вече. Сутрин би си спал доколкото му се прииска и в даскалото ще се мерне къмто третия час, щото по пътя се отбива да хапне една пица, нали няма да има кой да прави понички за закуска? После казва на класната, че му е назад часовникът, и ако тя не повярва, което си е в реда на нещата, ще й пъхне часовника под носа, за да се види колко изостава. Назад е колкото си иска. Даже според часовника му още е вчера и значи той идва в училището по-рано, отколкото трябва.

— Освен това не вървяха трамваите — ще каже.

— Нима? — Класната ще бъде учудена. — Но ти нали не идваш от вас до тук с трамвай?

Разбира се, има си хас, четири преки всичко на всичко.

— Да. Обаче те все пак наистина не вървяха…

Така си го представяше, но то бе само мечта. И ето че сега, закусил обилно, обут в черни гащета и с бяла фланелка, с разклатена футболна походка Карл-Хайнц Румениге излезе на улицата. Там го чакаха както винаги и викнаха:

— Я го, я го, Румениге!

Към него се приближи Коневръза. Поднесе чистак нова, недокосната от ничий крак футболна топка.

— Ма̀ни това — каза Румениге и всички, които мислеха, че ще го зарадват, се учудиха.

Нормално, очакваха, че всяко кръгло нещо, не само топка, но и диня дори, ще го накара да раздели момчетата веднага на два отбора и да почнат.

— Маркуч, я ми кажи ти къде е Палавей? Имам аз за него специална работица.

— Бе не ми се е мяркал нещо от вчера. Да не са го били някъде?

— Много е възможно — обади се Миро Коневръза.

— Сигурно са го били — рекоха злорадо, с общ глас и двама маляци, чиято длъжност бе само да вадят топката, щом попадне под автомобилите, а не да се месят в мъжки разговори.

Маркуча ги погледна от горе надолу и им изшътка. Той чакаше да чуе какво точно е измислил сега Румениге. След като е нужен Палавей, значи и работицата трябва да е сериозна.

За Палавей, наричан още Макс и Мориц, не се сещаха често, понеже и той самият се държеше малко странно. Футбол не играеше, повече си мълчеше и гледаше винаги да е по-настрана и там, настрана, да си дъвче вечната дъвка. На него даже името бе неизвестно за останалите или забравено. Инак имаше внушителна фамилия — Палавеев. За сметка на това, че нямаше от друга страна родители и го гледаше баба му. Ставаше дума за Палавей в квартала от време на време, най-вече когато биваше извършена някоя голяма пакост.

— Да се намери — нареди Румениге.

Двамата маляци незабавно отлетяха в посоките север и юг.

Чак тогава Румен взе топката, опипа я, подхвърли я, завъртя я на показалеца си. Беше хубава, по-хубава от изчезналата негова „златна топка“ — нито много тежка, нито прекалено лека, идеално кръгла, изобщо неритана. Той се огледа — наоколо бяха всички момчета: двамата Венци, Любчо, Кирчо, братоците Ники и Драго, Маркуча, разбира се, Павката и Коневръза.

— Значи аз, Миро, двамата Венци и единия браток, все едно кой.

Двамата братоци биваха винаги разделяни от Румениге, заради удоволствието да ги видиш как ще се сритат при някое положение и как после ще си праснат по един юмрук в зъбите.

Миро се разтича, сам дотътри вратите, постави ги и викна:

— Румба, я погледни, добре ли са?

Макар да знаеше сам, че са добре сложени, колко му е, да не би да играеха тука за първи път? Но нарочно се правеше важен в тая дребна дейност, изпълнявана друг път от маляците. Е, нали сега топката бе негова, е, нали сега Румениге първо него избра в своя отбор?

Отговор не получи. Румениге подритваше топката с пръсти, с пета, с коляно, чукваше я с чело, подпираше я с гърди, почти без да помръдне от мястото си, не й даваше да падне на асфалта. Кирчо, Любчо, Павката, братоците, двамата Венци и Маркуча го гледаха с източени шии. Павката, дори без да се усеща, лекичко повтаряше движенията на Румен и много смешно мърдаше ту крак, ту глава, пъчеше гърди и се усукваше.

— Почваме ли? — осмели се да попита накрая Любчо и преглътна. Явно, бе му се прищяло да перне един шут, ама шут, какъвто още никой и никога не бе виждал. Биваше си го в тая работа, в шутовете, риташе много силно и надалече, та затова понякога му викаха Селяка и „Село, село, топка не видѐло!“.

— Почваме — каза Румениге.

А Кирчо попита:

— Кой от братоците ще си махне фланелката?

Бяха двамата съвсем еднакви и еднакво облечени и за да ги разпознават, събличаха единия, че току-виж си подал не на когото трябва.

— Сваляй — каза Ники на Драго или Драго на Ники, не стана ясно кой на кого.

— Ти сваляй — отвърна Драго или Ники.

— Бе ще я сваля аз, ама твоята фланелка! — И първият протегна ръце, през които бе моментално ударен от втория.

Както бяха еднакви, тъй бяха и еднакво силни, та побоищата помежду им абсолютно винаги завършваха наравно: едно насинено око примерно, срещу една пукната устна.

Никому не би хрумнало да ги разтървава, освен на Миро, разбира се.

— Ама вие сте страшни тъпанари двамата! — рече той и се ухили. — Я чакайте, чакайте сега.

— Кой е тъпанар бе? — крясна единият близнак.

Вторият направо замахна срещу Миро, но не го достигна.

— А така, Ники, строши му цайсите — насърчи брат си първият и щом каза „Ники“, стана ясно, че това е Драго.

— Ще го накарам да ги сдъвче аз. — Ники вече гонеше по паркинга Коневръза.

Онзи бягаше, увърташе се около колите, но когато Драго го пресрещна, вдигна ръце и помоли:

— Мир. Искам мир.

— Добре — съгласи се Драго, — удари се тука сам тогава!

Стисна юмрук и го подложи пред носа на Миро Коневръза. Миро се поколеба малко, после се наведе и чукна чело в юмрука.

— Вие не ме разбрахте. Просто щях да ви предложа нещо умно…

— Ха! — Братоците си бяха сменили местата май, та отново взе да не се разбира кой от тях кой е.

— Да хвърлите чоп. Ези или тура? — Миро извади стотинка.

— Я се разкарай! Той ще се съблече. Ще се съблече като едно нищо, да му видим пилешките мускули. Хайде. — И единият брат бързо плесна другия по врата, но преди да отскочи още, получи също такъв удар и по същото място.

Вкопчиха се, стиснаха се, сритаха се, сумтяха и се драскаха, и се плюеха.

Останалите ги гледаха с интерес, макар подобни истории да се повтаряха всеки ден, а в някои дни и по няколко пъти.

— Добре че си нямам братче — каза Румен и се засмя. — Щеше да ми писне да си трия кървавия кос.

— Я па ти — учуди се единият Венци. — От тия двамата който и да ти е брат — даже двамата заедно, те не могат да те…

— Те не могат, ама брат ми щеше да може. Карай, няма значение какво имам аз сега и какво нямам. Гледай им представлението и си трай да не ги смущаваш.

— Да не мислиш, че нещо чуват.

— Я бе, Румба — намеси се Маркуча, — додето братоците се разправят, ние с тебе да уредим един въпрос.

Каза го тъжно, като възрастен и взе да рови с два пръста в тесния джоб на вехтите си дънки.

— Какъв въпрос? Що са въпроси тука, на това футболно игрище? — Румениге разгърна ръце, за да посочи паркинга наоколо и очакваше момчетата да се разсмеят.

Но те не се разсмяха, тяхното внимание бе поравно разпределено между битката на братоците и опита на Маркуча да намери нещо в джоба си.

Маркуча накрая измъкна смачкано, нагънато на четири левче. Внимателно разпери парата и Румен видя, а може би и другите видяха, въпреки че стояха по̀ настрани, че левчето е бая ощърбено по краищата и в средата сцепено до половината.

— Поне’е аз съм виновен — рече Маркуча. По обичая си сдъвка буквата „ж“, както правеше винаги с думи като „понеже“ или „може“. — Повече нямам.

Румениге се дръпна. Мъчеше се дори изобщо да не поглежда към банкнотата. Той знаеше не само, че приятелят му няма повече, но и че това левче е изкопано с някакви свръхадски усилия. Сигурно Маркуча бе издебнал пийналия си баща, за да измъкне от портфейла му тази последна и по чудо оцеляла хартийка.

— Тц! — Без да съзнава, понякога Румен копираше малко разни навици на Иван. „Нещо подобно сънувах май тази нощ“ — тъй си каза на ум и се огледа, като че ли чакаше да се появят и вълците.

— Аре бе, нали аз я праснах в трабанта?

— Тц! Всичко е готово вече. Футболето е купено — излъга Румен. — Купи го Иван вчера, ама ще ми го даде, щом получа някоя петица.

Маркуча въздъхна и прибра левчето.

— Па ти се постарай. — Не му се вярваше, че ще ритат скоро топката на Румениге при такова сложно условие. А и ваканцията днеска-утре щеше да почне, какви ти петици…

— Лесна работа.

— Кое, петицата ли? — Очите на Маркуча от удивление станаха грамадни и почти квадратни.

— Не бе, другото. Нали си имаме сега топка?

— Мировата. Ама тя не е „златна“. Коневръзка работа е тя.

Румен не издържа, засмя се. Доставяха му удоволствие всички тези измислици. В тях, току-виж, готови бяха да повярват и момчетата, и той самият: измислената „златна топка“, дето вече отдавна си бе изиграла играта, измисленият негов прякор, от който идваха купища привилегии в махалата. Е, можеше и без прякора, съвсем спокойно, но оттам пък светеше блясъка на далечни грамадни стадиони, където страхотни вратари плачеха, вадейки топките от мрежите си.

И все пак от всичко най̀ го радваше самият мач, независимо къде се играе и с кого, затова се обърна към братоците. Те още не бяха се разбрали кой да свали фланелката си и кой да остане с нея.

— Я бе, вие. Ако няма да ритате, чупката от игрището — каза им.

— Кой няма да рита? — орепчи се Ники, а може би Драго.

— Ти ли ги решаваш тия работи? — веднага се озъби и другият.

Румен тръгна насреща им бавно, с меката си разклатена походка, не искаше да ги бие, а по-скоро да ги уплаши. Но те, разгрени от схватката помежду си, приклекнаха като Тарзани и направиха всеки по една стъпка насреща.

— Я! — възкликна, втрещен от тяхната необмислена храброст Кирчо.

— Както е от вчера нервиран, сега ще ги изтрепе — обади се и първият Венци.

— На нищо ще ги направи — потвърди вторият Венци, който иначе си мълчеше при всякакво положение.

Румбата бе не по-малко удивен от останалите момчета.

— Това — обърна се той към Маркуча, — че вчера ми задигнаха топката, означава ли бунт на кораба?

Маркуча не го разбра и нищо не каза. Какъв кораб? Кой се бунтува? Ако Румбата рече, той, самият Маркуч, ще стисне братоците за гушите и ще ги откара при кофите за боклук: „Няма да мърдате оттука колкото и да ви мирише, доде не заповядам нещо друго“. Ето тъй би ги наредил и двамата.

Румениге си погледна юмруците.

— С тоя — рече — ще прасна Николайчо. А с тоя Драгомирчо. После ще им очукам главите една о друга… Я ти — посочи рязко и без да знае кого, — събличай се веднага.

Двамата се опомниха и Драго (или Ники?) се разхвърли на бърза ръка.

— Голият ще играе от мене — опрощаващо каза Румениге.

Голият се видя изведнъж победител в днешния мач и се оплези на брат си. С рефлекс на боксьор Маркуча протегна дълга ръка и улови облечения близнак, преди онзи да се нахвърли и преди разправията да почне отново.

От своя страна Румениге веднага отмъсти на голия:

— Ще стоиш на вратата.

На вратата не обичаха да стоят. Там бе мястото на маляците, но нали те отидоха за Палавей, та се очакваше на вратата да застане Коневръза, ама как не! Румениге го взе под пълна закрила — и заради топката, която изнесе, и за да ядоса близнаците, дето се репчеха не според мускулите си. Щото хич ги нямаха тия мускули де. Като се изключи Миро, всеки от компанията би могъл да насмете двамата братя, заедно хем.

Сега бе ред на облечения да се оплези на голия, той веднага го направи, но Маркуча, който още държеше облечения, така го плесна по тила, че братокът едва не си прехапа езика.

— Няма ви гледаме цял ден театъра. — Като се ядосваше, Маркуча заговаряше още по-неправилно от обикновено. А тук времето бе минало дотолкова, че всеки момент можеше да се появи трабантаджията и да отмъкне и Мировата топка.

Е, сигурно имаше и някаква друга причина, а тази друга причина бе непрекъснатото и никога досега несбъднало се желание на Маркуча поне веднъж да спечели мач срещу Румениге. Сега останалите в неговия отбор бяха къде-къде по-силни от хората на Румбата и затова той пращеше от енергия. Усещаше, че ако има копито, ще вземе да рие с него асфалта като някой кон. Па и да перне със същото копито първо единия Венци, после другия Венци, че Коневръза… Но отсреща бе и Румениге, затова не посмя да превърне маратонките си в копита и играта тръгна леко, тръгна приятно, бодро и истински. Неочаквано даже, след толкова притеснения около изчезването на „златната топка“ вчера. Ясно бе, че щом мачът, какъвто и да е той, почне, Румбата забравя всичко на света. Щели да го изхвърлят от училището — чудо голямо! Все някъде ще се доучи. Движеше се, подобен на сянка, от едната врата към другата, единият крак — тука, а другият — там. Невисок, но разтеглив като пружина, като ластик подвижен, Румениге се сгъваше и разгъваше, отскачаше високо, плонжираше, без да се плаши от твърдата земя. Промъкваше се между двама и трима със залепена на ляв или десен крак топка и да вкара гол за него съвсем не бе усилие. Сякаш то би било последното, което го прави щастлив. С необяснимо за другите момчета колебание, със съжаление дори стреляше в последния момент, явно закъснявайки нарочно, в пространството, обрамчено с криво арматурно желязо — смешно и тъжно подобие на истинска врата, изработено от самия Румен и от приятелите му твърде набързо.

Е, не беше, разбира се, при тия условия, мачът на неговите мечти, в никакъв случай. Но някакъв мач все пак бе. Какъвто и да е. Без значение. Колкото да става движение по паркинга.

Всички тичаха по игрището и викаха: „Подай, подай“, а пуснеш ли им топката, не правеха нищо с нея. Най-многото Селяка Любчо да я прати нейде си толкова далече, че додето я донесат, да ти отстине потта. Или Маркуча да изрезга някого по кокалчетата, та оня да пищи петнайсет минути.

Румен се мъчеше да не забелязва всичките тези работи. Увлечен в играта, не обърна внимание и на двамата възрастни мъже, изправени в края на тротоара, които с особен интерес следяха неговата игра.

Ако ги беше видял, ако ги загледаше внимателно, сигурно по обичая си щеше да ги оприличи на частни детективи.