Божидар Томов
Лятото на шампиона (11)

11.

Румениге се промъкна по лявото крило, финтира Фасульо и леко наниза топката през ръцете на Артиста. Артиста го бяха сложили днеска за вратар.

— Колко на колко станахме? — нервно попита Васѐ.

Той никога не помнеше резултата, макар да се ядосваше при загубите. А откак бе пристигнал в село Румбата, от вчера де, губеше по-често, отколкото обратното.

— Шест на един. — Артиста се връщаше с топка под мишница към своята врата.

— И всичко заради тебе — ревна му Васѐ.

— Ми застани ти да пазиш тогава!

— А ти да си плетеш краката по терена, така ли?

Онзи не отговори. Беше се и той нервирал. Изпери един шут без посока и без мисъл, ей така — напред. Топката уцели тъкмо гърдите на Румениге, Румениге се огъна назад, укроти я, смъкна я в краката си. Късо подаде на Пальо.

— Върни — извика.

Но онзи сам си знаеше, върна му бързо. И — седем на един.

После играта се пренесе в центъра. Артиста, успокоен, взе да коментира:

— Сега топката се владее от дребничкия Жирес. — Наистина дриблираше с нея Лъчко. — Жирес подава на Тигана̀^[1] и чернокожият футболист…

— Ще ти кажа на тебе аз един чернокож! — кипна мургавият Даньо, заряза играта и хукна към Артиста, а пък Артиста заряза своята врата и също хукна, без посока.

— С деца да идеш на баня, ще ти изядат сапуна — недоволно изрече Васѐ.

Тигана̀ бе стигнал Артиста, бе го хванал за врата и го налагаше с юмрук в плешките и ребрата. Двамата, много интересно, продължаваха и да тичат в същото време.

— Така ми приличат на скачени съдове — отбеляза Гущера.

— Трай бе, зубър — изръмжа Пепелака. — Тебе все на разни физики и химии те избива.

— Остави момчето — намеси се едричкият Ванѐ. — Щото не мога да се разсейвам. И да наблюдавам два боя едновременно.

— А! — изрепчи се Пепелака. — Той нека само Гущера се опита. Ами какво като е истински зубър? От София го знам. Пълен отличник.

„Пълен отличник“ прозвуча като „пълен мерзавец“.

Ванѐ се ухили:

— Та какво? И аз бях тая година пълен отличник. Няма ли да ми кажеш, че съм, какво беше там, някакво тревопасно, чифтокопитно… Я виж, мене пък на зоология ме избива.

Пепелака хич не посмя да спори с Ванѐ, щото Пепелака, ако полегнеше на земята в сянката на своя по-едър приятел, щеше да се събере там тъкмо два пъти.

Васѐ се обърна към Румениге:

— Не ти ли писва да риташ?

— То, братче, е единственото в живота, дето никога не ми писва.

— Дори когато го правиш с такива леваци като нас?

— Вие не сте леваци — протестира Румен. Рядко, да не кажем никога, добрият среден играч би определил себе си като „левак“. — Ако искаш, ще ти покажа някои хватки. Да видиш колко лесно стават…

Това беше страшно приятелско. И Васѐ се трогна най-дълбоко:

— Аз пък ще те науча да яздиш магаре.

— Не е лошо.

— Да си на кон, разбира се, е друго, ама откъде кон тука?

— Нашите някога са имали.

— Всички са имали…

Ония двамата, Артиста и чернокожият френски футболист, още се маризеха на двайсет крачки зад аут линията.

— И освен това — продължи Васѐ, — ще ти покажа старите обори. Страшно са каубойски. Дядо вика, че щели да ги рушат или да ги запалят, не знаел точно…

— Кога?

— Също не се знае.

— Питам кога ще ми ги покажеш.

— Па още сега. Да вървим.

— Хайде.

И двамата тръгнаха. След тях се потътриха двете им кучета: черното с бялото петно и Барон. Доста неохотно напуснаха голямата компания, дето плезеше езици в сянката на клонестата круша.

— Как се казва твоят? — запита Румбата.

— Дядо го нарича Черньо, а пък аз — Дракон.

— Значи името му е Дракон.

— Бе по-скоро Черньо… — Тоя Васѐ бе, изглежда, изключително честен мъж. — Щото на Черньо по̀ идва.

Още няколко момчета се огледаха подир Васѐ и Румен, понечиха да тръгнат, но Васѐ изкомандва:

— Играйте вие, играйте! Скоро ще се върнем.

И към Румбата:

— Ако не ги излъжеш, цял ден ще ти се мотаят из краката.

— Що бе? Не са лоши. Тоя, малкият, Лъчко например ми хареса много.

— И на мене ми харесва. Дядо му го е насинил подир оная история. Мислехме, че дядката ще полудее, като си види черешата. Ама той не полудя, побесня. И първи му се мярнал пред очите Лъчко. Насинил го Дзифтара. Сега малкият мисли да бяга.

— Къде?

— Още не е решил.

— Нека дойде при мене. Има място.

Васѐ се разхили:

— При кого няма място в тия грамадански къщи? Обаче бързо ще го върнат. Ако избяга в София, майка му и баща му също ще го върнат. Ето ти тебе криминална загадка, нали?

— Да бе. Къде да идеш, когато…

— Мани-мани… И аз съм си донесъл фагота…

— Не може да бъде.

— Донесъл съм го. Казаха ми нашите и учителката също ми каза, да свиря минимум по четири часа дневно.

— А ти?

— Аз веднъж му обърсах праха, че се беше доста посъбрала.

— Покажи ми го.

— Кое?

— Фагота. Никога не съм виждал.

— А, нищо особено. Най-обикновена тръба. Дървена. С едно извито масурче към тръбата. Да беше поне тромпет! — Васѐ разпери пръсти, вдигна дланите си нагоре пред устата, имитираше свирене на тромпет; с дрезгав глас, преувеличено басово изтананика някакво начало на мелодия. — Чат ли си? „Странници в нощта“. А това? — Отново запя с пресипнал до смърт, намъчен тембър, близък до скъсването на някоя гласна струна: — Би-ба-бу-бап, би-ба-бу-бап. Би-ба-бу-ба-ба-ба-ба-ба-а. Пара-па-ри-ру-ра-ра-ра-ра. Пара-па… — Тука вече се разкашля и през кашлицата обясни: — „Когато светците маршируват по небето“.

— Тая по̀ я знам, щото я пеят на стадиона.

— А там растат лешници — ни в клин, ни в ръкав рече Васѐ и посочи едни храсталаци, бая далечко. — Само че не сега. Зреят наесен, когато ваканцията свърши. По-нататък, зад върбите, е реката. В нея по-рано имаше риба. Кленове и мряна…

Румбата честно си призна, че тия два вида не ги познава.

— Виж, знам я мерлузата, нейният гръбнак напречно мяза на емблемата на мерцедеса. Ял съм скумрия, сафрид, бяла риба, шаран…

Васѐ клатеше глава нагоре и надолу, докато неговият приятел говореше.

— Рибата може да бъде всякаква. Важното е сам да си я хванеш. Инак — няма добра и лоша…

Бяха излезли на високо, оголено хълмче, отдето се виждаше и изтънялата река, и оборите вляво от нея.

— Почакай. — Васе опря разперена длан в диафрагмата на Румениге. — Я виж.

Край старите, покрити със слама постройки, долу, в ниското се беше събрала грамадна тълпа.

— Май че съм те довел съвсем навреме. Ще ги бутат.

— Хм. Не виждам булдозер.

— А бе, човек! Кой ще ти хаби булдозер за тия дървении? Достатъчно е да се докара бригади чиновнички от София и…

— Не ми прилича на бригада… Я гледай — коне.

Наистина покрай оборите се разхождаха оседлани коне, протягаха шии към дървените стени на постройките и дишаха привичен за себе си въздух.

Техните ездачи също попаднаха в полезрението на двете момчета. Ездачите се мотаеха напред-назад и държаха в ръцете си най-различни оръжия — дълги пушки, криви ятагани, ками и патлаци.

Румен и Васѐ се взряха един в друг.

— Разбираш ли нещо? — попита Васѐ.

— Разбирам всичко.

— И аз разбирам.

— Аха. Ето я там камерата.

— Обичам историческите филми — каза Васѐ. — Щото голям мариз пада в тях.

Двамата се спуснаха надолу, набутаха се направо в тълпата. Очите им полепнаха по някое и друго захвърлено настрани в тревата ятаганче.

— Дали са истински?

— Ами! Кокошка не мож закла с тях.

Един от мъжете наблизо ги чу и се засмя:

— Ха-ха! Че ти какво искаш, момченце, довечера да ми отрежат главата ли? Ха-ха! Виж го ти!

Ездачите двама по двама отиваха и сядаха на две столчета, където две жени им лепваха набързо я дълъг мустак, я брада.

Васѐ попита веселия мъж:

— А вие какъв сте?

— Каскадьор.

— Браво — похвали го Васѐ.

А веселият много сериозно отвърна:

— Мерси.

— Само че аз искам да разбера друго.

— Предполагам. Искаш да разбереш как се става каскадьор.

Мъжът ровеше в купчина фесове, обвити в мръсни чалми. Вадеше оттам по някой, мереше го на едрата си глава и с погнуса, отвисоко, пускаше феса обратно в купчината.

— Съвсем не. Мене ме готвят за фаготист — въздъхна Васѐ. — Трябва да вляза във филхармонията най-малко.

— Ха-ха! — пак се разсмя човекът, продължавайки да рови. — Фаготист е също хубава професия. И минен инженер също. Щото аз за такъв съм завършил, но ако ме питаш, братче…

— Питам само едно: какво играете?

— Всичко — категорично отговори онзи и най-после намери каквото търсеше: фес с най-голям номер. — Вчера играх самоубиец. Скочих от втория етаж. Но го изкарахме като че скачам от дванайстия. Ама то беше в друг филм. Днеска просто ще пояздя и толкоз.

Каскадьорът нямаше защо да ходи при двете жени да му лепят мустаци — имаше си свои собствени.

— Вие извинявайте, че ще ви оставим сега, но ни се ще да разгледаме всичко, преди да са ни изгонили.

Тоя Васѐ умееше да бъде учтив и да предразполага възрастните. Когато се отдалечаваха, момчетата чуха гласа на каскадьора. Най-напред:

— Ха-ха-ха!

И веднага след това:

— Опитат ли се да ви гонят, кажете, че сте приятели… Не! По-добре: племенници на Нейчо, Шефа на каскадата.

— Хайде, братовчед — обърна се към Румен Васѐ.

Новопокръстените братовчеди, мнимите племенници на Нейчо Шефа, минаха покрай един котел, в който дребно старче топеше колове с усукани в единия край парцали.

— Катран ли е това? — учтиво попита Васѐ.

— Катран — изръмжа сърдито старчето.

— Ада ли ще снимате?

Старчето вдигна вежди:

— Я да се махате оттука!

— Ами аз пък защо? — заинтересува се Румбата. — Аз за ада, откъдето вие идвате, нищо не съм казал.

Старчето пристъпи крачка-две и сигурно щеше да погне „братовчедите“, но изведнъж се появи някакъв много висок и го нахока:

— Бай Митко! Бях наредил факлите да са готови преди половин час. Какво се шматкаш още?

— Тия ми пречат. — Бай Митко посочи с окатранена ръка към двете момчета.

— Не ме засяга. До десет минути да си топ. Я виж, стъмва се. — Високият навири нос, завъртя се на пета и насмалко не падна от сабото, в което бе напъхал своите грамадни стъпала.

Момчетата също побързаха да се отдалечат на безопасно разстояние. Имаше поначало куп по-интересни неща за гледане от котела с катран.

От камиона-агрегат изтегляха кабели. Двамата се зазяпаха в тая операция.

Румбата усети върху рамото си тежка ръка. Обърна се и видя да стърчи до него високият със сабото.

— Тръгвай с мен.

— Защо?

— Тръгвай.

— Ама, чичко — с най-подмазвачески глас каза Румен. — Хич не пречим. Виж колко далеч стоим от кабелите.

Онзи продължи да настоява:

— Ела бе, като ти говоря.

Намеси се и Васѐ:

— Ние сме племенници на Шефа на каскадите. — От притеснение бе забравил, че шефът се нарича Нейчо.

— Хайде-хайде.

Тежката ръка подкара напред Румен. На две крачки ги следваше Васѐ.

„Този Васѐ е истински приятел. Щото… колко му е да избяга? Него нали не го стискат за рамото?“

Заведоха Румен при една дебела жена. Тя седеше на ниско столче до камерата, мижеше срещу залязващото слънце и пушеше цигара.

— Нали този? — попита високият.

— Той. — Дебелата духна обилна струя пушек.

— Аз съм племенник на Нейчо, на каскадьора. И той — Румбата посочи с палец назад — е също племенник…

Дебеланата мижеше и пушеше, и не говореше нищо.

Мина цял век, докато измърмори:

— Доб-ре. Мно-го даже…

Високият попита:

— Сигурна ли си?

Тя се размърда, столчето под нея насмалко не се разтури.

— Виж го само — прошепна. И странно как шепотът се чу в шума и бъркотията. — Точно каквото ми трябва — толкова рус. Светло петно. Бяга в светлината на факлата.

Угаси фаса си и веднага запали нова цигара.

— Той е лъчът на надеждата. Когато черкезите горят селото, лъчът на надеждата преминава от едната запалена къща в другата.

— Пренася огъня.

— Нищо не разбираш. Огънят се пренася от само себе си…

Дали високият разбираше, то нямаше никакво значение. За момента самият Румен-Румениге не разбираше какво искат от него и в какво го обвиняват.

— Кафе — каза дебелата.

Високият щракна с пръсти и веднага донесоха термос.

— Кафе пиеш ли? — попита тя Румен.

— Не знам. Обикновено не ми дават. Но бих опитал.

Жената накара да му налеят. И да му досипят захар. Кафето стана вкусно.

— Тази вечер ще те снимаме в един филм, момче. — Жената най-после отвори широко очите си. Бяха зелени и красиви.

— А моят приятел?

— Твоя приятел, изглежда, няма да го снимаме. Засега.

Румен се разтърси от силни колебания. Трябваше ли да се съгласи на предложението?

— Аз само ще гледам — обади се Васѐ. — Но ако ви трябва някой, който може да свири на фагот…

— Той свири на фагот страхотно — потвърди Румбата. — Само да го чуете…

Дебелата жена се усмихна. И зъбите й бяха много красиви.

— Ама това е чудесно. Браво, моето момче! Фагот! Виж ти колко добре. Непременно ще те потърся за някой следващ филм. А сега… — Тя изви глава към високия, който се въздигаше в стойка мирно до столчето й с термос в ръка, подобен на първи рицар в двора на кралицата. — А сега русият да се облече.

Първият рицар се огъна в кръста и опъна напред дългата си ръка. Но вместо: „Ще направя, както повелявате, моя кралице“, той каза:

— Давай, мой човек. Мърдай по-живо.

Отидоха при един фургон и високият се обърна към една жена, също така дебела, която също така пушеше цигара и само дето столче си нямаше:

— Дрешки за тоя господин. И то веднага.

— А какво по-специално?

— Каквото и да е. Нещо скъсанко.

— Няма подходящо.

— Така ли да кажа на Майчето? — с тиха заплаха попита високият.

При споменаването на думата „майчето“, жената се уплаши леко.

— Ми какво да правя като наистина нямам. Ха ти измисли, нали си на Майчето първи помощник и пръв умник.

Рицарят, превърнат сега в първи умник, повдигна глава, сякаш завря едрия си нос в небето.

— Измислих — каза и свали носа, насмалко не клъвна с него жената по темето. — Взимаш нещо по-скъсанко. Ако може с кръпки. И — прас ръкавите, прас крачолите. То е бедно дете… И да висят конци, моля ти се.

Гардеробиерката набързо сряза едни бозави потури и ръкавите на някаква конопена блуза.

— Събувай джинсите — каза на Румен-Румениге.

А той строго:

— Вие се обърнете.

Тя се разсмя, но се обърна. След миг Румбата вече удивително приличаше на дете без майка — с потурките, безумно широки около задника му, а в кръста сръчно привързани с канап от високия мъж. Блузата бе твърда, бодлива, неприятна и момчето се въртеше в нея.

— Ролята ми голяма ли е?

— Не е голяма много — отговори рицарят умник, — но е възлова, ако ме разбираш.

— Струва ми се, че ви разбирам. Сабя ще ми дадете ли?

— Не. Боя се, че сабя няма да ти дадем.

— Значи не е чак толкова възлова — въздъхна Румен.

Заведоха го сега при двете жени, дето лепяха на каскадьорите бради и мустаци.

— Това пък какво е? — недоволно попита едната от тях.

— Това е момче. Откритие на Майчето. Най-последното. Лъчът на надеждата. Имаш ли още въпроси? — Високият се ухили. Липсваха му доста зъби и по тая причина неговата усмивка изглеждаше малко куха.

Недоволната жена се преобрази:

— Какво се иска? — попита любезно.

— Да го нацапаш. Без да му се пипа косата.

Омърляха Румениге и му дадоха да се погледне в огледалото. Двете жени и високият се смяха заедно с него.

На самия Румен изведнъж се стори, че той не е той, а някой съвсем друг и си рече, че тъй сигурно се чувстват артистите. Цял живот. И всеки ден.

Не само от този момент, но по-отпреди той вече не разполагаше със себе си. Високият рицар го мъкнеше наляво и надясно, напред и назад. Сега го върна при Майчето. То не бе помръднало от столчето, само посръбваше кафенце и си сменяше цигарата. Идваха разни хора, съветваха се за декори или за осветление и си отиваха.

— Много е хубав. — Майчето замижа срещу Румен. — Бих искала да имам един внук като него. Ти какво ще кажеш?

— На мене за внук ми е рано — отвърна високият. И наистина, доста беше млад.

Дебелата жена се усмихна, а после изведнъж стана сериозна, плесна дланите си една в друга.

— А сега — беж! Беж, че имам работа.

— Къде да отида, другарко?

— Чуваш ли го: другарко? Ще ме умори. Каква другарка съм ти аз, а?

— Добре, лельо.

Това е то. Винаги става така — наречеш някой „чичо“ или „лельо“, той вземе, та се обиди: „Какъв, вика, чичо съм ти?“. Обърнеш се към него по малко име — оня пак подскочи: „Така ли те възпитават в училище? Възрастните хора трябва да се уважават…“. И тъй нататък.

— Виж, „лельо“ по̀ ми харесва… И той — тя пак повдигна глава към високия, а високият се скърши в кръста, за да не изпусне нито една от безценните й думи, — ме пита мене къде да отиде… Ами че където искаш. Малко ли интересни неща за игра има наоколо, човече? Вземи пушка, пистолет вземи. Внимавай само да не се окажат пълни, нали… Кон яхай! Ако можеш, разбира се, и ако не те е бъз.

— Кого да го е бъз? — възкликна Румбата.

Но тя вече не го слушаше, подпря с шепа брадичката си и се вгледа в някаква безкрайно далечна точка. Явно мислеше за нещо си, за нещо много важно и съдбоносно. В същата точка от солидарност със своята повелителка и кралица се зазяпа и високият мъж, но той очевидно не мислеше за нищо.

Румен тръгна да търси Васѐ.

„Хе-хе, да можеше сега да ме види баба в тия дрешки, жив щеше да ме оплаче… «Милото ми внуче» и така нататък… И с Пухчо двете щяха да ревнат в хор: о-о-о-о-о! И пак: о-о-о-о-о!… А като подир мъничко забележат, че възсядам и кон, олеле, нямам думи! Тоест, те ще загубят и дума, и ума… Брей, къде се е дянал тоя фаготист?“

— Тук съм — обади се Васѐ. Стискаше в ръка извит пищов, от най-старинните, насочваше го нагоре, към небето и щракаше спусъка: — Пат-пат…

— Внимавай. Режисьорката ме предупреди, че може да са заредени.

— Началствата никога не ги разбират докрай работите — отговори фаготистът. — Ти на мене кой мислиш, че ми даде патлака? Аз, братче, се сприятелих тука с пиротехника на филма, а? Знаеш ли какво е пиротехник?

— Техник, най-общо — не си призна невежеството Румбата.

— Техник, ама по кое?

— Пиро.

— Пиро, вярно — съгласи се доброто момче Васѐ. — Отговаря за всички оръжия, пожари, за взривовете, гърмежите… А бе най-интересният мъж от всички.

Най-интересният мъж се оказа едно съвсем дребно човече, с щръкнали уши. Той дойде при Румен, подаде и на него пищов.

— Същият е. Да няма обиди, нали? Абсолютно еднакъв.

— Мерси. — Румбата втъкна пищова зад канапа, който стягаше потурките му. И рече на Васѐ: — Разрешено ни е да пояздим коне. С тебе, двамата.

— Ако загубите пистолетите — викна след тях най-интересният мъж, — кожата ви смъквам. Щото ще ми ги удържат от заплатата.

— Няма — успокоиха го двамата приятели и се отправиха да търсят Нейчо Каскадьора.

Нейчо вече се беше напълно докарал като черкезин — с шалварите му там, със силяхлъка, нагъчкан с оръжие, с везан елек, с бухнали ръкави на бялата риза. А бе изобщо, ако си хайдутин, направо го застрелвай и хич не питай кой е и какъв е.

— О-о-о, колега — проточи той, като видя облеклото на Румен.

А Румен се смути неочаквано. Дори в първия момент се учуди какво е това чувство, което го напада изведнъж. Отдавна не беше се смущавал.

Васѐ пък се подсмихна:

— Той пръв се сети да каже на режисьорката, че е племенник на Нейчо Шефа на каскадата и затова го взеха него. Мене ме оставиха за следващия филм.

— Чудесно, чудесно — заповтаря каскадьорът. И веднага пак: — Чудесно. Съвсем чудесно.

Същевременно кривеше очи, мъчеше се да разгледа десния край на своя дълъг мустак. Боеше се, да не го е опърлил с цигарата.

— Хм-хм, колега! Да знаеш, че възникна един такъв въпрос — обади се Румен. — Пълничката леля, дето май тука е най-главна, ни прати да пояздим коне.

— Така ли? — Веждите на Нейчо тръгнаха една срещу друга и се сблъскаха точно над носа му. Изведнъж и в лице заприлича на суров черкезин, кръвопиец, предводител на башибозуци.

Васѐ набързо погледна Румбата. Промърмори:

— А, остави, Румба. Те, началствата, винаги тъй си приказват. Ако ние с тебе искаме наистина да пояздим, нека попитаме нашия чичо Нейчо: би ли бил тъй добър да позволи на своите двама любими племенници да яхнат по някой и друг кон?

Бившият Карл-Хайнц Румениге, бившият отракан частен детектив, а сега невинно, бедно опърпано дете с ужасни потури и сърбелива конопена риза, възхитен се ококори срещу приятеля си. „Ееееееей! — извика си на ум. — Че тъй да можех като него да дрънкам, всичко щях да имам, всичко, каквото си ща!“

Разсмя се и Нейчо Каскадьора:

— Ха-ха, хо-хо, хе-хе! Някой друг кон! Моите племенници ще яздят само най-добрите… Хей, Ачо, дай тука Бистра и Вампир.

На по̀вика му веднага се отзова друг черкезин, доведе два коня — червен и черен. Отстрани и на двата, от големите кожени седла, се полюшваха стремената.

— Сега вие тря… — опита се да каже Нейчо.

В същото време Васѐ набързо потупа по врата черния и пъргаво се метна на гърба му. Опъна юздата. Кроткото допреди миг животно подскочи, повдигна се на задните си крака и се завъртя.

— А ти яздил ли си? — попита каскадьорът.

— Бе май че да — отговори Румен и с леко подгъващи се колене отиде към червеникавия кон. — Той добър ли е?

— Той е тя. Бистра… Обича да я галят. Ето така… — погали я наистина. И кобилата като че ли се усмихна със своите грамадни зъби.

Нейчо не повярва на Румбата, че уж „май бил“ яздил, и хвана стремето.

— Качвай се. И стискай здраво с колене.

— Ясно. — Момчето бе вече възседнало Бистра, но нейният гръб се оказа нещо много подло, което непрекъснато се мъчеше да избяга.

Васѐ се пудреше наблизо, въртейки Вампир наляво и надясно.

Тогава Румен-Румениге, бедното смотано дете, според филма, детето със затъкнатия в канапа на гащите пищов, неочаквано срита кобилата с боси пети. А тя от шега не разбираше — веднага го понесе напред. Тъй силно дръпна, че Румбата едва се удържа.

И полетяха на двата коня двамата приятели — направо към хоризонта. Не чуваха гласа на каскадьора Нейчо подир себе си, ако, разбира се, Нейчо нещо е викал. Препускаха. Стиснали с крака яките тела на Бистра и на Вампир, ускорявайки бяга им.

Колко хубаво беше то, колко истинско и ако можеха само Васѐ и Румен да пуснат за миг юздите, струваше им се, че ще протегнат ръка и ще докоснат онази черта, където земята и небето се сливат.