Кандис Бушнел
4 блондинки (17)

IV

Доктор Х. облизва върха на молива си.

— Мислите, че… — казва той и поглежда в бележника си, — че съпругът ви и този ваш приятел Д. У. са направили заговор срещу вас, за да ви принудят да станете… да видим какво пише тук… американският вариант на принцеса Ди? Която, както уместно отбелязахте, е мъртва. Тоест… вие вярвате, че съзнателно или подсъзнателно вашият съпруг тайничко иска… да умрете. — Пауза. — Е?

— Чух ги да го обсъждат по телефона.

— Смъртта ви!

— НЕ-Е-Е-Е! — кресвам. — Заговора!

— А! Заговора.

— Д. У. ми каза, че имало някаква книга с компромати.

— Сесилия — казва доктор Х. — Защо някой би искал да напише книга, и то „пиратска биография“, за вас?

— Защото пресата… винаги ме преследват… а и онова момиче, Аманда. Онази, дето… умря.

— Наричате жена, която според вас е била най-добрата ви приятелка, „онова момиче“?

— Тогава вече не ми беше най-добрата приятелка.

— Онова момиче?

— Добре де. Онази жена. — Пауза. — Тази сутрин снимката ми беше по всички вестници. От снощи. На балета… — прошепвам.

— Това вие ли бяхте, Сесилия? Момичето с късата бяла коса, което слиза тичешком по стълбите, поглежда през рамо, смее се, държи ръката на непознато момче?

— Да! ДА. Не видяхте ли ИМЕТО МИ… принцеса Сесилия… — Разревавам се и закривам лицето си с хартиени салфетки. — Отвън пред прозореца има фотографи!

Доктор Х. става и вдига щората.

— Отвън няма никой. Освен портиера и старата госпожа Блубърстейн с онова отвратително чихуахуа.

— М-може би портиерът ги е прогонил.

— Сесилия — казва доктор Х., като се връща на стола си. — Къде бяхте през август 1969 година?

— Знаете къде съм била.

— Къде бяхте?

— В Язгуровата ферма — отговарям предизвикателно.

— И какво правехте там? Искаш ли да дойдеш в нашта рокендрол банда?

— Доктор Х., тогава бях на три годинки. Майка ми ме завлече там. Никой не ми обръщаше внимание. Стоях насрана с часове. Майка ми постоянно се друсаше с ЛСД.

— И всичко бе песни и празник.

— Не беше празник… хипитата ме караха да танцувам… загубих се… майка ми беше друсана с ЛСД…

Доктор Х. се превръща в госпожа Спикел, моята съветничка.

— Здравей, Сесилия. Майка ти е мъртва. Не е ли късмет, че се случи сега, а не когато си била малка? Чувам, че майка ти доста е вилняла…

Разплаквам се. Плача истерично и имам чувството, че ще се разцепя на две. Събуждам се.

 

 

Разбира се, майката на Хюбърт е мъртва, не моята.

Загинала е в някаква откачена злополука по време на ски, когато Хюбърт е бил на седемнадесет.

Горкият самотен принц, застанал на палубата на седемметровия си състезателен платноход с едната ръка на руля, загледан в морето, тъжен и малко напрегнат (като човек, който се тренира да сдържа сълзите си), с паднал на челото тъмен перчем. Той е мечтата на всяка тийнейджърка — наранен, нуждаещ се от спасяване, принц, тийнейджърски идол.

„Аз мога да го спася“, мисля си, докато гледам черно-бялата снимка на корицата на списание „Тайм“. Седя на евтината чамова масичка в дневната до зеленото, бабунесто полиестерно канапе в къщата в Лоурънсвил, Масачузетс, където майка ми реши да се установи с онзи продавач на риба.

„Мога да те спася, малки принце“, мисля си, макар че той никак не е малък (метър осемдесет и осем) и се намира на границата със зрелостта. Живее далече, в дома на онези богаташи в Карибите, и планира през есента да следва в Харвард. Гледам втренчено снимката и си фантазирам как той лежи с превързана глава в болницата, пострадал при някаква злополука, и казва: „Искам Сесилия. Трябва да ми доведете Сесилия.“ Втурвам се в болничната му стая и той ме целува по лицето.

На десет години съм.

 

 

Какво стана с мен?

Някога бях толкова силна. И решителна. И агресивна, както казваха хората. Страхуваха се от мен. Беше очевидно, че искам нещо, но никой не знаеше какво.

А аз знаех.

Исках принца.

От десетгодишна възраст полагах усилия да застана на пътя, откъдето минаваше влакът на съдбата. Откъде знаех, че трябва да завърша колеж по история на изкуството? (Просто знаех.) И че трябва да докопам работата в онази известна художествена галерия в Сохо, където можех да се срещам с богати и известни мъже и жени (главно мъже), които биха взели под крилото си едно младо момиче с подходяща нагласа и чувство за хумор, за да го показват навсякъде из града, така че въпреки липсата на семейни пари или име снимката му да се появява по вестниците и списанията в репортажите за това или онова светско събитие? И откъде знаех, че онзи ден, когато Танер влезе в галерията, трябва да направя всичко по силите си, за да стана негова приятелка, така че когато истинският обект на желанията ми се появи, което знаех, че ще стане, предвид закона за следствието — а именно че той живееше в Сохо и купуваше картини, — да има достоен съперник и това да ме направи по-ценна в неговите очи?

Просто усещах тези неща. Инстинктивно. Тогава бях цялата инстинкт. Груб, агресивен инстинкт. И живеех, сякаш движена от извънземно.

Но сега него го няма. Предаде ме.

(Къде ли е отишло? Мога ли да си го върна обратно?)

Сега почти постоянно съм ИЗПЛАШЕНА. От ВСИЧКИ — лекари, адвокати, политици, фотографи, репортери от клюкарските рубрики, от всеки, който би могъл да използва непознати за мен думи или да говори за събития, за които би трябвало да знам, но не знам, от всички актьори и журналисти, от жени, които раждат по естествен път, от жени, които говорят по три езика (особено италиански или френски), както и от всеки, за когото другите казват, че е талантлив, направо страхотен или просто англичанин. Както можете да си представите, това обхваща почти всички от обкръжението на Хюбърт и по тази причина, когато предстои да излизаме, обикновено се разболявам (тогава излизането почти винаги ми се разминава); или пък, ако не успея да измисля някаква животозастрашаваща болест, сядам в някой ъгъл с ръце в скута, наклонена глава и празно изражение, което очевидно не предразполага хората да говорят с мен.

Но точно тази вечер никаква история не може да предотврати неизбежното — ходенето на петдесетата годишнина от създаването на балета.

Без съпруга ми.

Който през това време ЩЕ ИГРАЕ НА КАРТИ.

Той седи в дневната по риза на червени и бели райета, все още с тиранти, и пие бира с приятелчетата си от телевизията, чиито имена все още не съм си направила труда да запомня. Слизам долу, облечена в бяла брокатена рокля, с гарнитура от сива норка и дълги сиви ръкавици. Майка ми е омъжена за продавач на риба. Баща ми е гей и живее в Париж. Аз отивам на балет.

Никой ли не разбира колко УЖАСЕН е животът?

Някога се молех, за да отида на подобни събития. Затварях си очите и изпросвах един допълнителен билет, подмазвах се на гейове, които искаха да ми помогнат, купувах рокля, подпъхвах етикетите, така че да не се виждат, и на другия ден най-нахално я връщах в магазина. И всичко това с амбицията да стигна до положението, в което съм днес.

— Здравей — казва нервно Хюбърт, оставя бирата и се изправя. — Аз… направо не мога да те позная.

Усмихвам се печално.

— Д. У. дойде ли вече?

Поклащам глава.

Той поглежда приятелчетата си.

— Предполагам, че щяхме да знаем, ако беше дошъл. Д. У. Той е приятел на Сесилия. Той е нейният…

— Придружител — казвам бързо.

Приятелчетата кимват неловко.

— Слушай — казва той, приближава се до мен, хваща ме за ръката и ме отвежда малко по-надалеч. — Наистина оценявам това.

Стоя с наведена глава.

— Не знам защо ме караш да го правя.

— Защото — отговаря той. — Вече говорихме за това. Ще ти се отрази добре.

— Няма да ми се отрази добре.

— Слушай — казва той, като кима на приятелчетата си през рамо, докато ме води към библиотеката, — винаги си казвала, че искаш да бъдеш актриса. Просто си представи, че си актриса и играеш във филм. Аз винаги го правя.

Поглеждам го със съжаление.

— Хей — казва той, като ме докосва по рамото, — все пак не ти е непознато. Когато те срещнах…

Какво?

Той млъква, усещайки, че е сбъркал.

Когато се запозна с мен, аз се бях натресла на въпросното събитие. Търсех него. Научи за това шест месеца по-късно, докато си бъбрехме в леглото, и му се стори забавно; после обаче осъзна, че тази история би ме представила в лоша светлина, затова тя си остана една от многото ужасни истини за миналото ми, които трябва да държим в тайна.

Стоя сковано, с разширени очи, втренчена в празното пространство.

— О, не! — казва той. — О, не, Сесилия, съжалявам, обичам те!

Посяга да ме хване, но вече е късно. Аз си прихващам полите, изхвръквам през входната врата, слизам тичешком по стълбите, оставам задъхана за момент на тротоара отвън, като се озъртам и се чудя какво да правя, но след това съзирам едно такси, изтичвам и го спирам, а когато се качвам в него и затръшвам вратата, се обръщам назад и виждам фотографа в камуфлажните дрехи, който ме гледа с някакво сдържано любопитство и след това свива рамене.

— Накъде? — пита шофьорът.

Облягам се назад. Докосвам си косата.

— В Линкълновия център — отговарям.

— Актриса ли сте? — пита той.

Отговарям положително и шофьорът ми позволява да пуша.

 

 

Съзнателно не мисля за нищо друго, освен за токчетата си, които тракат енергично по площадчето пред Линкълновия център. Позабързала съм се заради февруарския дъждец и тълпата от хора, които се събират при входа, смеят се, тропат с крака и изтръскват чадърите си. По някакъв начин успявам да се смеся с тях, избягвайки фотографите, които ме поглеждат и после се обръщат, за да снимат някой друг, и изпитвам облекчение. После една жена, облечена в черно и с черни слушалки на главата, се приближава до мен и казва:

— Мога ли да ви помогна?

Оглеждам се объркано и отварям уста, а след това я затварям и отново поглеждам момичето (което ми се усмихва незлобиво). Присвивам очи. Не мога да повярвам, че не знае коя съм.

— Аз съм…

— Да? — казва тя и изведнъж разбирам, че наистина не ме е познала. Всичко е заради късата бяла коса. Озъртам се и понижавам глас:

— Аз съм братовчедката на Сесилия Кели. Ребека Кели. Сесилия искаше да дойде, но е… болна… и й беше толкова неудобно, че настоя да я заместя. Знам, че ви причинявам неудобства, но през последните пет години бях в Париж и…

— Не се притеснявайте — казва успокоително тя, посяга към масичката и взема една картичка, на която пише „Принцеса Сесилия Люксенщайн“. — Никой няма против хубавите жени, а ще седите на една маса с Невил Маус, който все ми досажда, досажда, досажда да го уредя с някоя „добра партия“, въпреки че е дошъл тук с онзи модел, Нанди и… е, надявам се, Сесилия да е по-добре. — Тя ми подава картичката. — Май доста боледува. Което е жалко, понеже… — Момичето се навежда заговорнически към мен. — … Тя е нещо като таен герой на нашия офис. Искам да кажа, шефът ни е такъв задник, но на Сесилия определено й личи, че смята всичко това за… пълни глупости… а след като го правиш няколко години, разбираш, че е точно така.

— Ами, м-м, благодаря ви. Много ви благодаря — отвръщам.

— О, и внимавайте с Морис Тристъм. Актьорът, нали се сещате? И той е на вашата маса. Женен е, но изневерява на жена си. Постоянно.

Кимам и се отдалечавам, влизам в театъра и минавам покрай още фотографи (един от които вдига лениво камерата и ме снима веднъж, просто в случай че се окажа някоя важна личност, за която да не знаят) и прекрачвам глезени и колене, за да стигна до ред С, място 125, в средата на третия ред. Седалката до мен е празна и един седнал наблизо мъж ми се усмихва, докато светлините угасват. Кимвам му едва забележимо. Музиката започва.

Започвам да се отнасям.

Мисля.

За безкрайните дни, в които лежах в мръсния спален чувал на мръсния дюшек на пода и гледах през прозореца как голите клони на дърветата почерняват от неспирния капещ, капещ, капещ дъжд. Това беше в Мейн, където небето винаги бе сиво, температурата винаги един градус със 100 процента вероятност да вали, а изолацията по стените се белеше. В къщата имаше твърде много или твърде малко хора, нямаше храна или храната им идваше в повече — пликове с пържени картофи, консервени кутии с пилешка супа и сладолед в картонени кутии — и имах развален зъб, който някой извади, като го завърза с конец, а другия край на конеца омота на бравата и после затръшна вратата. Бях на шест и тогава правехме важни политически изявления. Отхвърляхме обществото, отхвърляхме мамините роднини, роднините на маминия съпруг и онова, което очакваха от мама. Отхвърляхме фалшивите ценности и злините на капитализма (макар да не отказвахме дребните количества пари, когато ни паднеха) и бягахме, бягахме, бягахме, но всъщност това, от което успявахме да избягаме, бяха чистото бельо, синята вода в тоалетната чиния и портокалите „Сънкист“ през зимата.

Но майка никога не разбра това. Дори след като се „промени“ и отидохме да живеем в Лоурънсвил. Където се опитвахме да се държим „нормално“.

Балетът свършва.

Аз продължавам да седя.

Дълго след като публиката се е изправила, аплодирайки, шампанското е разлято, а облакът от балони се е спуснал върху тълпата, аз си оставам седнала в театъра. Ред С, място 125. Тълпата се вълнува, после започва да оредява и накрая всички отиват да вечерят. Разпоредителите минават през залата и събират захвърлените програми.

— Добре ли сте, госпожице? Вечерята ще започне всеки момент. Омари. Не бива да я пропускате.

— Благодаря — отговарям.

Все пак оставам и си мисля за моята мръсна кукла Барби, цялата в петна, гола, със сплъстена коса, която носех навсякъде, и веднъж се разплаках, когато едно куче се опита да ми я вземе. „Тя е малка принцеса, нали?“, казаха тогава хората, докато ме изправяха с оръфаната ми пола на цветчета, а аз се разревах още по-силно и сълзите нашариха лицето ми.

Дори тогава не можех да повярвам, че никога няма да имам пони. Вдигам поглед и не се изненадвам, когато виждам красивото момче от мечтите ми да приближава между редиците. Накрая застава над мен, усмихва се и сяда.

— Спомените са просто версия на реалността — казва той.

Вторачваме се в празната сцена.

 

 

В мецанина на Линкълновия център сервират гъши дроб с резенчета манго, а ние стоим на върха на стълбите. Може да си въобразявам, но като че ли хората попритихват и започват да обръщат глави. Момчето ме хваща за ръката, двамата тръгваме бавно надолу по стълбите и прекосяваме залата до моята маса. Фотографът Патрис е клекнал до Невил Маус, австралийския медиен вундеркинд, който веднъж се опита да ме наеме, но после ме отхвърли, след като отказах да изляза с него. Докато дърпа стола, за да седна, момчето ми прошепва:

— Вашата маса не изглежда по-добра от моята.

След това ми смигва точно когато Патрис шепне на Невил:

— Кое е това момиче?

Невил, който е нервен и напрегнат, става тромаво и казва:

— Извинете ме, но мисля, че това място е запазено за принцеса Сесилия Люксенщайн.

— Така е — отвръщам спокойно и оправям презрамките на роклята си. — Но се страхувам, че Сесилия няма да може да дойде. Болна е. Аз съм нейната братовчедка, Ребека Кели.

— Е, предполагам… че тогава всичко е наред — казва Невил.

Опирам лакът на масата и се навеждам към него.

— Вие ли отговаряте за това събитие? — питам сдържано.

— Не. Защо питате? Просто… комитетът работи толкова много, за да нареди… правилно хората по масите.

— Разбирам — казвам аз. — Значи не би било нечестно да приема, че най-силно ви занимава… дали ще седнете на подходящата маса с подходящите хора.

Невил се обръща за помощ към Патрис, който го ритва под масата, примъква се към мен и сяда на стола, който внезапно осъзнавам, че е запазен за Д. У.

— Не съм знаел, че Сесилия има такава хубава братовчедка. Имате ли нещо против да ви снимам?

— Ни най-малко — отговарям и се усмихвам, а Патрис се навежда назад и щраква няколко пъти с апарата си. — Знаете ли, страшно приличате на Сесилия. Но Сесилия мрази да я снимат. Не мога да разбера какво й е.

— Просто е… стеснителна — казвам.

— С мен? Та аз съм един от най-старите й приятели — възмущава се Патрис.

— Така ли? Никога не съм я чувала да ви споменава, но сигурно защото през последните пет години бях в Париж.

— Ние се познаваме от сто години. Спомням си, когато дойде за пръв път в Ню Йорк. Имаше страхотна коса. Обикновено висеше в бар „О“. Беше голяма лудетина. Не мога да проумея какво се случи с нея. Искам да кажа, все пак докопа онзи, когото всички желаеха, нали? Шампанско?

— Да, ако обичате.

— О-о-о, госпожо Снийт — казва Патрис на елегантната жена в началото на петдесетте, която минава покрай нас. — Госпожо Снийт, бих искал да ви представя Ребека Кели. Братовчедка на Сесилия Люксенщайн. Била е в Париж през последните пет години и е следвала… изкуства. Това е Арлийн Снийт, председателката на балетната комисия.

Подавам й ръка.

— Много се радвам да се запознаем — казвам. — Балетът… Не мисля, че някога съм виждала нещо толкова красиво. Бях като хипнотизирана. След това трябваше да остана на мястото си, за да смеля всичко, и се страхувам, че забавих вечерята на съседите си по маса.

— Скъпа моя, напълно ви разбирам — каза госпожа Снийт. — Толкова е хубаво да виждаш нови лица в балета. Трябва да кажа, че предизвикахте доста голямо раздвижване. Всички се чудят коя сте. Трябва да ми позволите да ви представя на някои младежи, които са добри партии.

— Добре ли чух, че сте учили изкуство в Лувъра? — долита един глас отдясно.

Обръщам се.

— Ами да. Да, точно така, господин Тристъм.

— Винаги съм искал да стана художник, но след това попаднах в актьорството и не можах да се измъкна — казва Морис Тристъм.

— О, да — казвам. — Трудно е, но човек трябва да жертва изкуството за търговски цели.

— Трябва да видите какви роли трябваше да приема заради презрените пари.

— А сте толкова талантлив.

— Мислите ли? Трябва да ви заведа да говорите с някои от моите продуценти. Как казахте, че ви беше името?

— Ребека Кели.

— Ребека Кели. Звучи като име на филмова звезда. Е, Ребека Кели, вече съм ваш почитател.

— О, господин Тристъм…

— Наричайте ме Морис.

— Много мило от твоя страна. А коя е красивата ви приятелка? Ах, палавнико. Довели сте дъщеря си.

— Не съм му дъщеря! — казва красивата приятелка, която е на не повече от осемнадесет, но вече има имплантанти в гърдите и безскрупулно изражение.

— Това е Уили — обажда се Морис, очевидно засрамен. После се навежда към мен и ми прошепва на ухо: — И не ми е приятелка. Ние… а-а… играем заедно във филма, който току-що заснехме.

Уили се навежда през Морис.

— Приятели ли сте с Майлс?

— Кой Майлс? — питам.

— Майлс Хансън. Онзи, с когото сте дошли.

— А, имате предвид онова хубаво русо момче. Майлс ли се казва?

Уили ме поглежда, сякаш съм пълна идиотка.

— Току-що приключи със снимките на онзи филм, „Гигантик“. Всички казват, че ще стане голяма звезда. Следващият Брад Пит. Все карам Морис да ме представи…

— Казах ти, не го познавам — намесва се Морис.

— Просто не иска. А мисля, че Майлс би могъл да ми стане гадже — продължава Уили.

— Шампанско? — питам и си наливам още една чаша, докато омарите пристигнат.

 

 

Четиридесет и пет минути по-късно свирят онази песен, „Просто искам да летя“, а аз съм доста пияна и танцувам лудо с Майлс. Изведнъж поглеждам и зървам Д. У. Изпотен в смокинга, той приглажда влажната си коса и полага всички усилия да се държи спокойно, макар да виждам, че кипи. Когато ме съзира, идва до мен и кресва:

— Сесилия! Какво правиш? Двамата с Хюбърт претърсихме половината Манхатън!

Майлс спира, аз спирам. Сякаш цялата зала спира и се отдръпва от мен. Чувам Патрис да крещи:

— Знаех си! През цялото време знаех, че е Сесилия!

Неочаквано черен рояк от фотографи се спуска към мен и ме хваща как държа с една ръка ръката на Майлс, а с другата стискам бутилка шампанско. Майлс ме дръпва и двамата хукваме заедно през тълпата.

Спускаме се тичешком по стълбите и изхвръкваме навън, където вече здравата вали. Прекосяваме площада, слизаме по още няколко стъпала, пресичаме улицата, избягвайки движещите се лимузини и четири пътни ченгета, и излизаме на Бродуей, където тъкмо спира автобус номер 12.

Изтичваме до автобуса, като махаме и крещим, качваме се, Майлс изважда два жетона и се смеем, докато отиваме до задните седалки. Там сядаме, споглеждаме се и избухваме в смях, а когато вдигаме очи, всички в автобуса ни зяпат. Аз хлъцвам, а Майлс отпива глътка шампанско от бутилката. След това здраво хванатите ни ръце се пускат и се втренчваме през противоположни прозорци към дъжда, който шиба стъклата.

— Добро утро.

— Добро утро.

Хюбърт седи на кухненската маса, пие кафе и чете „Уолстрийт Джърнъл“.

— Има ли, ъ-ъ, кафе? — питам.

— В кафемашината — казва той, без да вдигне поглед.

Отивам до плота и започвам да тракам с вратите на шкафчетата, докато търся чаша.

— Опитай със съдомиялната — казва той.

— Благодаря — отговарям.

Наливам си кафе и сядам.

— Рано си станала — подхвърля той.

— М-хм — отвръщам. Хюбърт плъзва „Поуст“ към мен.

Отпивам глътка кафе. Отварям вестника на страница шеста.

Заглавието гласи: „Принцесата-булка на живо на купона.“

Следва текстът: „Очевидно принц Хюбърт Люксенщайн крие бляскавата си съпруга Сесилия, а не обратното. Сесилия Кели, бивша служителка в художествена галерия, се спотайва още от сватбата си, която се състоя преди две лета в Лаго ди Комо, Италия, в 200-акровия фамилен замък, притежание на бащата на младоженеца, принц Хайнрих Люксенщайн. Но снощи, на петдесетата годишнина на балета, красивата принцеса с нова момчешка прическа и рокля от «Бентли» пристигна соло и очарова гостите на вечерята, сред които… преди да напусне драматично с новия екранен секс символ Майлс Хансън.“

Сгънах вестника.

— Сесилия… — започва той.

— Още ли ме обичаш?

— Сесилия…

Вдигам ръка.

— Недей. Просто недей — казвам.